Иван Г. Панчовски

Не само поезията, но и науката често пъти взема образи от природата и сполучливо ги отнася към човешкия живот, за да направи една или друга негова страна и проява по-жива, по-нагледна в съзнанието. Художествената и научната стойност на аналогията е безспорна, разбира се ако не се злоупотребява и прекалява с нея.

Когато се прави опит да се установят различните възрасти на човешкия живот, които притежават нещо типично и се подчиняват на особени закономерности, използва се между другото аналогията с годишните времена. Така се говори за пролет, лято, есен и зима както в природата, така и в човешкия живот. Тази аналогия се прокарва не само със завидна научна последователност и обоснованост, но и с доста голяма художественост от известния френски медик проф. д-р Виктор Поше.

Както всяко годишно време, така и всяка човешка възраст има своя ценност и красота. Свежата пролет, т. е. младостта, радва с подвижност и игривост, с изящност и пластичност, с пробуждащи се сили, които обещават много и будят големи надежди. Знойното лято, т. е. зрялата възраст, е изпълнена с производителни и творчески сили, протича в напрегнат труд и упорито творчество, богата е с много дела и големи постижения. Но какво да се каже за есента на живота? Тя несъмнено е сериозна възраст, време е на истинска зрелост, което е пълно с отговорност както за дейността през него, така и за идващата след него зима на живота с очертаващия се на далечния хоризонт залез.

Есента на живота, която обикновено обхваща съществуването на човека от 50-тата до 70-тата му година, е извънредно интересна възраст. На нейното изследване от биологическо и медицинско гледище е посветена прекрасната книга на споменатия френски хирург проф. д-р Виктор Поше. Този учен още в предисловието на книгата си е представил есента на живота като критична възраст не само за жената, но и за мъжа. Препоръките, които се дават в това съчинение, са прекрасни. Те вдъхват на човека оптимистична вяра, защото му посочват сигурни средства, чрез които той може при всички обстоятелства да си осигури щастливо дълголетие чрез разумно хранене, телесни упражнения, грижи за дробовете, храносмилателните органи и нервната система.

Ръководството на хигиената и медицината никога не трябва да се пренебрегва и отхвърля, защото чрез него се развива и поддържа тялото на човека в добра форма, придобиват се животворни качества, запазва се здравето. Вярно е, че тялото, здравето и силите му са условие за развитието и усъвършенстването, за бодростта и творчеството на духа. Нали още древните римляни чрез Ювенал са осъзнали мъдрата максима: „Mens Sana in corpore sano“ — „Здрав дух в здраво тяло“. Като не се отрича влиянието на телесния организъм върху човешкия дух, не бива същевременно да се забравя и обратното влияние: на човешкия дух върху телесния организъм. Следователно истинската мъдрост еднакво изследва както тялото, така и духа на човека, за да се издигне до такава висота на знанието, от която ще може да създаде хармонично и творческо взаимоотношение и взаимодействие между телесните и душевните сили. Който постигне такава мъдрост и се ръководи от нейното знание, той ще бъде като твърда и непоклатна скала, в която се разбиват бурите на живота, без да могат да му нанесат нито физични, нито морални вреди.

Предлаганият тук поглед и размисъл върху есента на живота ще обърне внимание върху духовно-нравствената страна на тази, бих казал, не толкова критична, колкото сериозна и отговорна възраст от човешкия живот. Тази страна е извънредно важна поради простото обстоятелство, че човекът е не само телесен организъм, но и разумен дух, надарен с нравствена свобода и с поглед, устремен към съвършенството и вечността. Нещо повече, изключителното положение на човека в космоса и неговото достойнство като личност се обуславят от ръководната роля на духа в живота му.

През всяка възраст на човека песимистичният възглед е пагубен; но може би през есента на човешкия живот той е най-пагубен. През младежката възраст той е като че ли повече или по-малко чувствено настроение, което както бързо идва, така бързо и отлита. Дори тогава, когато от чувството е проникнал в ума и е получил някаква интелектуална обосновка, младежкият песимизъм пак остава повече модно увлечение и не може да хване дълбоки и здрави корени в биопсихичната структура на младия човек, защото тя със своя изблик на сили, със своите бурни устреми, със своите благородни и творчески пориви по начало е отрицание на песимистичния възглед и е изцяло оптимистично устремена. Не е така с човека в есента на живота му, особено когато той попадне под влияние на упадъчната литература и всекидневно поглъща нейната отрова. През тази възраст човекът наистина почва да чувства, ако не упадък на жизнените си сили, то поне уравновесен застой в тях, който след време неминуемо ще бъде нарушен и върху наклона на човешкото съществуване все по-ярко ще се очертават зарите от слънцето на живота, което неудържимо клони към заник. Но отровната песимистическа литература, като не схваща правилно човешкия живот, назначението, смисъла, призванието му, и го представя в невярна и преиначена светлина, отгоре на това го рисува в пресилени мрачни бои. Тази литература внушава на човека, че веднага, след като влезе в есента на живота си, не му остава нищо друго освен да мисли само за „прощалното сбогом“, което трябва да каже на младостта си и на „хубавото минало“, да се предаде безволно в ръцете на немощната старост, да се спуска неспирно по наклона към гроба и с ужас да чака смъртния час. Прокобните гласове от страниците на тази литература вещаят само мрачни перспективи, предвещават само несгоди, беди и нещастия, въобще искат да превърнат златната есен на земния живот в страшен и непоносим сезон. Под тяхно влияние някои заявяват подобно на Дориан Грей, герой на Оскар Уайлд: „щом застарея, ще се убия.“

В противоположност на това както обективните представители на опитната наука, така и трезвите философски, морални и религиозни мислители представят есента на човешкия живот като благоприятно време за полезна дейност, за нравствен възход и за духовно умъдряване. През тази възраст човешкият организъм разполага с още много жизнени сили, а човешкият дух постига такава зрялост, далновидност и прозорливост, че през нея могат да се направят най-големи завоевания в полето както на материалната, така и на духовната култура. Много важно е човек да се вдъхновява от възвишени идеали, да се възхищава от красотата на доброто, да вярва в победната му сила и той винаги ще чувства в себе си изблик от сили неспирно да се труди и да твори, никога не ще пада духом, никога няма да страда от скука, униние и отчаяние. Който с такова въодушевление, вдъхновение и решение на волята влезе в есента на живота си, нека бъде сигурен, че през нея ще може да постигне големи успехи и да пожъне много плодове. За здравия човек есента на живота е време на жизнена и духовна зрялост и умъдреност. Натрупаният опит е направил живота му по-уравновесен и по-устойчив. Придобитите умения и сръчности са му създали увереност в борбата с трудностите и той е станал по-продуктивен в трудовата си дейност. Неговият разум е достигнал своя разцвет, станал е трезвен, критичен и методичен във всяка работа и във всяко творчество. Неговият характер е победил увлеченията от моментните чувства, освободил се е от тиранията на страстите, превъзмогнал е колебанията на волята и се движи по установена положителна линия. Неговият дух е постигнал хармонично равновесие и сияе със своя блясък. Той държи здраво в ръцете си кормилото н направлява кораба на живота към успех и съвършенство.

В книгата си „Петдесетгодишната възраст“ д-р Буаже установява, че именно хората от тази възраст стоят по върховете на обществения и културния живот на човечеството. В тази възраст блестят големите политици и държавици, видните учени и лекари, знатните артисти и майстори, прославените писатели и художници. Гьоте е завършил класическото си произведение „Фауст“ на 81 години. Известният художник Тициан е нарисувал най-хубавата си картина на 97 години. Верди е написал две от най-изисканите си опери — „Отело“ и „Фалстаф“ — между 70 и 80-годишната си възраст. Л. Толстой, И. П. Павлов и И. В. Мичурин — тези гении на човешката мисъл са творили до последния миг на живота си.

След този общ поглед върху основната характерност на възрастта, която се означава като есен на човешкия живот, идва редът на някои особени характерности и конкретни препоръки.

Самопонятно е, че всеки човек трябва да се запази колкото се може по-дълго млад и дееспособен, да предотврати преждевременната старост и да възспре до най-крайната възможна граница появяването на старостта. В съвременната наука почва все по-упорито да се утвърждава мнението, че възрастта се обуславя в голяма степен от личната хигиена и дисциплина, от режима на храненето и трудовата дейност, от възпитанието и самовъзпитанието. Днес средната продължителност на човешкия живот е нараснала, а старостта е отложена и съкратена. Преди 200 години средната продължителност на живота на един французин е била 32 години, а днес тя е достигнала 67 години. Известно е, че Молиер говори за 40-годишните мъже като за старци. В резултат на непрекъснато подобряващите се условия на труда, бита и материалното благополучие на населението средната продължителност на живота у нас и в Съветския съюз се увеличава непрекъснато. У нас спрямо периода 1900—1905 г. тя се е увеличила с 28 години и през 1972 г. при жените е 72,7, а при мъжете 68,8 години. В Съветския съюз тя се е увеличила повече от два пъти: за половин век от 32 се е покачила на 69 години. Геронтологията, тази млада наука, която изследва проблемите на старостта, допринася да се води енергична и може да се каже доста успешна борба с преждевременното остаряване. Още в началото на нашето столетие големият руски учен проф. Иля Мечников бе изтъкнал, че остаряването не е нищо друго освен особен вид заболяване, което като всяка болест може да се лекува. Съвременната гериатрия, наука за лечение на старостта, разполага с доста ефикасни средства за борба против разрушителното действие на нормалното остаряване и против старческата немощ, както и за опазване здравето на възрастните хора. Напоследък се появиха в пресата редица съобщения за успешната дейност на букурещкия институт „Пархон“: немощни старци са били действително възвърнати към жизнено и дееспособно съществуване. В Съветския съюз изучаването на проблемите на геронтологията се извършва в повече от 83 изследователски институти.

Разбира се, много по-добре е човек да се предпази от процеса на патологичното застаряване, отколкото да дочака неговото настъпване и тогава да се лекува. Едни от безспорните причини за преждевременното остаряване са отравянията на организма. Тези отравяния имат различни източници, например биологични процеси, неспазване цялостната хигиена, прекарване заразни болести, социални бедствия. Има отрови, чийто извор се намира в психиката на човека. Това са т. нар. душевни отрови. Всеизвестна истина е, че психичните състояния оказват влияния върху телесния организъм и върху неговото здраве. Всеки човек е имал много случаи да забележи, че бурните емоционални преживявания, т. нар. афекти, предизвикват небивало напрежение, а понякога и сътресение в телесния организъм: нервите са напрегнати, сърцето бие безредно, дишането се забавя, кръвта не циркулира правилно, лицето побледнява. При много голяма тревога или при силна уплаха косите на човека побеляват или окапват за извънредно кратко време. Нашият виден възрожденец и изтъкнат просветител св. Софроний Врачански разказва в автобиографията си „Житие и страдания грешнаго Софрония“, че от страха и тревогите, които преживял в турския затвор в Осман пазар (сега Търговище), цялата коса опадала от главата му. Не са съвсем редки случаите, когато прекомерно душевно вълнение и моментна силна скръб предизвикват дори внезапна смърт. Има цяла редица гибелни психични преживявания и състояния, които са същински болести на духа. Те обаче поразяват не само душата, но и тялото на човека, като по-бързо или по-бавно отравят организма му, правят го неустойчив в борбата с болестите и преждевременно го повалят в гроба. От тези гибелни психични преживявания и състояния най-опасни са: страхът и тревогата, гневът и вълнението, скръбта и меланхолията, натрапничавите идеи и маниите. Всички тези и сродни на тях силни чувствени преживявания смущават органичните функции и увреждат здравето. Установено е, че един пристъп на гняв и изживяване внезапен страх се равняват по вредност на едно напиване с алкохол. А всички продължителни отрицателни чувствени състояния като меланхолия, тревога, омраза, злоба нанасят поражения, които не са по-малки от тези на една продължителна инфлуенца. Особено гибелна е завистта. Тя пресушава жизнените сили на човека и разяжда здравето му като всеки смъртоносен и упорит микроб. Според думите на св. Василий Велики, „по-гибелна страст от завистта не може да се зароди в човешката душа. Тя по-малко вреди на околните, но е първо и домашно зло за този, който я има“. Завистникът непрекъснато се самоизтезава и бързо се самонаказва. Затова народът казва: „Който завижда, добро не вижда.“

Може би най-много пакости причинява постоянната нервна атмосфера, която човек сам си създава и с която всекидневно отравя и душата, и тялото си, докато най-после напълно се задуши. Може да се каже, че нервността е модерна болест, дори жизнена съдба на нашето поколение, на което е отредено да живее и да се труди сред гръмотевичното движение на машинния век и да обитава многолюдни градове. Разбира се, външните фактори допринасят за създаване постоянна възбуденост и напрегнатост, но тя прекомерно се усилва от вътрешните, моралните фактори и именно тогава уморява и изхабява жизнените, производителните и творческите сили на човека.

Нервната атмосфера може да бъде отстранена или поне обезвредена в голяма степен, когато човек издигне разума си в ръководител на своето поведение, когато дисциплинира чувствата и волята си, когато внесе предвидливост и ред във всекидневието си. Това се постига чрез добре обмислена сутрешна програма, в която се набелязват задачите през предстоящия ден, подредени според тяхната важност и неотложност, като така се организира дейността, че да се прави икономия на сили и да се пести време. След изтичането на деня човек трябва да си даде вечерен отчет за изпълнението на програмата. Установяват се евентуалните пропуски и неуспехи, проявява се самоконтрол и се прави самокритика — неща напълно необходими както за бъдещата успешна дейност, така и за постоянното самовъзпитаване и самоусъвършенстване.

Наред със сутрешната програма и вечерния отчет препоръчват се още две не по-малко важни и ефикасни мерки: съзнателно радостно настроение и съзнателно самовнушение. Духът на човека притежава неподозирани, дремещи сили, които всеки трябва да издири, открие и пробуди в себе си, за да ги впрегне в служба на живота и успеха си, на благополучието и щастието си. Ако чрез силата на своя дух човек си изработи светъл, оптимистичен поглед върху нещата, събитията и хората, той щe намери златния ключ, който води към съкровищата на трайната младост и душевния мир. Разбира се ние всеки ден можем да срещнем спънки и препятствия, да се сблъскаме с несгоди и неприятности, да получим огорчения от близки и далечни, да понесем удари на съдбата. Ала с вярата в доброто и в победната му сила, със светлата надежда в утрешния по-честит и по-благополучен ден ние можем да останем на такава духовна висота, на която ще бъдем недостъпни за униние и отчаяние. Който се движи в чистата и животворна атмосфера на благородните чувства, възпитава в себе си и постоянно проявява доброта, той възвисява душата си към лазурните простори на небесната синевина и се наслаждава от покоя на безкрайността и вечността. Пред тяхното лъчезарно лице бледнеят временните неуспехи и несполуки. Достатъчно е човек да се е вдъхновявал от възвишени мисли и светли чувства и да е положил всички старания за победата на доброто. Той може временно да не е постигнал никакъв видим успех или външният резултат от дейността му да е съвсем незначителен, но нима това може да помрачи светлия му дух, пленен от безпределната възвишеност и ценност на доброто, и да обезоръжи духа му, в който пламти непоклатната вяра в победата на правдата? Но в повечето случаи на добрия човек върви добре и никакво зло не може да смути светлия му дух и да помрачи ведрата му душа. Голяма жизнена правда има в следната мисъл на философа Иохан Цимерман: „Светът се отплаща всекиму така, както заслужава; ако му се усмихвате, и той ще ви отвръща с усмивка; ако се мръщите, и на вас ще се мръщят; ако запеете, ще бъдете повикани между другари, които пеят; ако проявите обич към света и ревностно търсите доброто в него, ще бъдете заобиколени от любещи приятели и природата ще изсипва в скута ви съкровищата на земята.“ Затова нека по-често греят усмивките, нека цъфти ведрото настроение! Творецът — казва Лесинг — най-много обича да гледа весело създание.

Ако към тази сила се прибави всепризнатата мощ на съзнателното самовнушение, което се практикува всекидневно, тогава човек непрестанно ще укрепва и утвърждава както тялото, така и духа си. Така ще се поддържа трайна младост, която се проявява еднакво в телесна бодрост и душевна свежест. Дори ако не се постигне особено подобрение на телесния организъм и повишаване телесното здраве, достатъчно ще бъде духовното завоевание, защото чрез него, от една страна, ще се постигне нравствен възход и, от друга страна, ще се избегне старостта на духа, която е по-тежко поносима, по-болезнена, по-жалка и главното неизмеримо по-гибелна, отколкото старостта на тялото.

Освен на споменатите стихийни, разрушителни и гибелни психични преживявания и състояния, които тласкат човека по нанадолнището на живота, застрашават душевното му равновесие и спъват духовния му възход, трябва да се обърне внимание върху някои слабости, недостатъци и пороци, които нападат човека най-вече през есента на живота му и са свойствени предимно на тази критична възраст. Проф. д-р Виктор Поше забелязва, че „демоните, които бродят около човека, достигнал петдесет или шестдесет години, са легион. Те са толкова многобройни, колкото са и наклонностите в душата на цивилизованите хора. Приемат най-различен вид, слагат си най-разновидни маски и се прикриват под най-неочакван лик, само и само за да ви предложат своите коварни дарове и да ви накарат да ги приемете. Всеки от тях има свой начин на действие, свои оръжия и хитрости. Всички обаче си служат с един общ стратегически принцип: да нападнат уязвимата точка на момента.“ А уязвими места има всеки човек и те извънредно лесно се намират и използват от демоните на изкушенията и съблазните.

Ако човек е немощен, той лесно се обезсърчава, уморява се от всяко усилие, бои се от труда, отвращава се от живота, лесно се препъва по житейския път и пада. Затова изкусителният демон не среща никакви затруднения да плени и погуби такъв човек. За него е достатъчно само леко да бъде раздвижен по наклонената плоскост, за да се плъзне по нея и все по-неудържимо да лети към пропастта. Лукавият измамник предлага на слабия човек великолепен избор от неща, които имат примамлив вид, ала всичките изтощават тялото и терзаят душата, докато накрая го превърнат в развалина.

Ако човек притежава силна природа и е дейна, борческа натура, също да внимава, защото демонът и него може да изкуси. Като погъделичка неговата мощ, здравина и издръжливост, той ще му предложи силни възбуди, опияняващи увлечения и похотливи страсти. Ако човек се поддаде на това изкушение и се впусне в бурен живот, той лесно ще се изтощи, ще се поквари и ще загасне и физически, и духовно. Изкусителният демон може да използва самонадеяността, в която често пъти изпада силният човек. Самонадеяността подценява силата на изкушенията и съблазните и надценява собствената съпротивителна мощ. Затова старозаветният мъдрец е изрекъл сентенцията: „Мъдрият се бои и бяга от злото, а глупавият е лют и самонадеян“ (Притч. 14:16). А апостол Павел наставлява: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12).

Хората, които са навлезли в есента на живота си и вече се наклоняват към зимата, особено много са податливи на някои на вид незначителни слабости и недостатъци, които обаче похабяват вкуса им към живота и неговите радости и ги правят досадни, противни, дори непоносими за околните. От тези слабости и недостатъци на първо място да споменем за мърморенето, дърдоренето, злословието, заяждането, хапливостта, кавгаджийството. На второ място идва прекомерната грижа за себе си, за собственото си здраве и благополучие. Тази грижа затваря на човека очите и сърцето за другите, за техните права и нужди. Прекомерно загриженият за себе си лесно става жертва на скъперничеството. Тази злокобна страст основателно е наречена „най-пагубният порок на есента на живота“. Скъперничеството обезумява човека, пресушава сърцето му за всяко благородно чувство, превръща го в бездушен и ненаситен истукан.

Най-замърсеното блато, от което полазват през есента на човешкия живот всевъзможни чудовища и демони, е егоизмът. Няма по-голямо зло от това, когато човек си въобрази, че е центърът на света, около който трябва да се въртят всички хора. Според отвратителната логика и безобразния морал на егоиста, всички са длъжни към него, а той не дължи никому нищо. Неговите претенции са безбройни, безмерни и нескончаеми.

Онзи, който е съумял да напредне в живота, да си извоюва име и положение, през своя есенен сезон е изложен на опасността да се влюби в себе си и да се възгордее. Ако такъв човек не е бдителен и критичен към себе си, той лесно почва да гледа на себе си като на свръхчовек, на духовен аристократ или елит, а на всички други хора като на простосмъртни. Възгорделият се от успеха и опиянен от славата става жертва на суетата и пустословието. Той не се вслушва в мненията и преценките на другите хора, подхранва в себе си ненаситни амбиции, извършва глупости и нерядко става първопричина на големи катастрофи.

Най-честият спътник на човека, особено през късната есен на живота му, е самотата. Много от близките и приятелите на човека са се разделили с живота. Всяка година кръгът около него се стеснява и той трябва да се задоволи в най-добрия случай само със семействата на децата, роднините или приятелите си. Обаче тук се изисква много голяма внимателност, тактичност и деликатност. Възрастните хора не трябва да се бъркат в живота на по-младите, да им досаждат с нежелани, а понякога и неуместни съвети, наставления и напътствия, да ги отегчават с постоянното си и не винаги прилично присъствие. Така те могат да се направят нежелани и непоносими, да отблъснат от себе си по-младите, в дружбата с които биха могли да се радват на свежа и задушевна атмосфера.

От всички средства, които се препоръчват на човека, за да може да прекара свежа и плодовита есен на живота и да си приготви бодра и мъдра старост, най-ефикасни са две: трудът и добродетелта. Най-безполезното и безплодно и заедно с това най-досадно и непоносимо е едно лениво и празно старческо дълголетие.То не може да бъде въздигнато в цел и още по-малко в идеал.

Съвременната геронтология установява, че залогът за жизнеспособността на човешкия организъм и за зрялата младост е трудовата дейност. Вредно е както свръхнапрежението на силите, така и рязкото спиране на всяка обществена и полезна дейност. Ето защо на възрастните хора се препоръчва: в рамките на своята сила, способност и надареност да се отдават на полезна трудова дейност. С това те, от една страна, не ще бъдат в тежест на околните и, от друга страна, успешно ще се съпротивляват на демоните на есента, защото те пожънват най-голям успех сред хората, отдали се на празност и безделие. Който във всяка възраст от живота си и на всяко място чувства в себе си подтик към благородни и полезни цели и се отдава на труд за тяхното осъществяване, той никога не ще стане жертва на немощна старост и неговото земно съществуване ще бъде вечна пролет, от която ще премине направо в безсмъртието. Чрез труда човек запазва силите, здравето и бодростта си, неспирно се въздига и усъвършенства, създава радост и щастие както на себе си, така и на ближните си, преминава от времето във вечността със спокойна съвест и светла надежда, защото всеки, който се труди, е достоен и за временна, и за вечна награда.

Трудовата дейност върви ръка за ръка с добродетелта. Човекът се труди не заради самия труд, а за лично усъвършенстване и за осъществяване благороден, възвишен нравствен идеал. Така той никога не се връща назад, нито се спира, а постоянно се движи все напред и нагоре към сияйните върхове на съвършенството. Пустиня е не само сърцето, но и целият живот на човека, който не протича под сиянието на нравствения идеал, не се вдъхновява от неспирен стремеж към усъвършенстване и не служи на велики цели. Напротив, изпълва се с радост и щастие сърцето на човека, който се вдъхновява в живота си от възвишен нравствен идеал и неспирно се труди за неговото творческо осъществяване.

Най-висшето достойнство на човека, което поражда повишено и окрилящо самочувствие, създава увереност в живота и предизвиква почит и уважение у околните, е моралният характер. Възвишените чувства, светлите пориви, добрите дела и добродетелите придават свежест и бодрост на човека, запазват младостта му, разхубавяват и одухотворяват лицето му. Нравствената красота е най-висша и мощна: тя прониква цялото същество на човека и излъчва из него някакво сияние, което привлича и пленява. Добротата, която обзема и владее душата, извършва същинско чудо в човека, който е лишен от телесна красота и външно благообразие. Тя влива възторг в лицето му и ведрина в очите му, придава бликаща духовност на израза и движенията му. Всичко това смекчава суровите и груби черти, дори ги осенява с благо очарование и затрогващо обаяние.

Когато по неумолимия закон на природата телесните сили на човека почнат да отпадат, да се огъват пред пристъпите на старостта, пак няма основание за униние и отчаяние. Тогава човек може да компенсира загубите с духовни придобивки и нравствени постижения. Човешкото тяло отпада и остарява, но човешката душа, която носи в себе си неспирни стремежи, която е обладана от светла вяра и крилата надежда, която блести от доброта и обич, вечно се подмладява със знание и мъдрост и се възвисява с добродетелност и духовност. „У старците има мъдрост, и у дълголетните — разум“ (Иов 12:12). Когато атинският мъдрец Солон бил запитан за тайната на силата и мъдростта си, той отговорил: те се дължат на това, че той всеки ден учел нещо ново. Най-важен е стремежът на човека към истината и правдата. „Онова — казва Лесинг, — което дава цена на човека, не е истината, която той притежава или мисли, че притежава, а искреното усилие, което той е направил да я постигне. Защото не чрез притежаването, а чрез търсенето на истината се разширяват силите му, в което единствено се състои неговото постоянно нарастващо съвършенство. Притежаването прави спокоен, ленив, горделив… Затова ако Бог би държал в дясната Си ръка цялата истина, а в лявата Си ръка — само винаги будния стремеж към истината, макар и с прибавката всякога и вечно да се заблуждавам, и би ми казал: „Избирай!“ — аз смирено бих паднал пред лявата Му ръка и бих казал: „Татко, дай! Чистата истина е само за Тебе.“ Чрез неспирните си духовни стремежи и завоевания, чрез окрилящата си вяра и светла надежда християните подобно на апостол Павел никога не падат духом: „Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява“ (2 Кор. 4:16; срв. Гал. 6:8).

Няма основание човек да се плаши от старостта. Както всяко годишно време, така и всяка човешка възраст има своя ценност, красота и благотворност. Хората се страхуват от старостта, понеже виждат само нейните немощи, а не обръщат внимание на благата и добрините, които тя носи. Пред успокоения, умъдрен и издигнат поглед на напредналата възраст се откриват нови хоризонти, които в най-далечните си очертания се сливат с вечността. „Аз — казва френският поет, философ и историк Едгард Кине — очаквах старостта като някакъв леден връх, тесен и стръмен, обвит в мъгла. Всъщност забелязах около себе си безкраен кръгозор, какъвто никога не беше се разкривал пред очите ми“.

Накрая потребно е още да се отбележи, че не тялото, а душата съставлява сърцевината на човека. Колкото и големи грижи и старания да полагаме за здравето, издръжливостта и дълголетието на тялото си, то все пак един ден ще повехне и ще се предаде на тление. Не е така с душата: тя може да е вечно млада и бодра, защото пред нея са открити неограничени възможности и вечни чертози. Дори когато човешкото тяло се превърне в развалина, човешкият дух може да плува в безбрежната небесна синевина, да завоюва нови победи и да придобива нетленни съкровища, които ни молец поврежда, ни ражда разяжда, ни крадци подкопават и крадат (Мат. 6:20; Лук. 12: 33). Когато накрая залезът на земния живот се очертае на хоризонта, и тогава човешкият дух няма основание да унива, защото — да заключим с думите на Люси Малори — „къщата, в която живее човек, може да бъде разрушена и унищожена; но онова жилище, което си строи духът от чисти мисли и добри дела не се бои дори от вечността и нищо не може да повреди на живеещия в него“.

___________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1973, кн. 9, с. 19-27.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 година се нарича Духовна академия. След 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Изображение: проф. д-р Иван Г. Панчовски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2la

Димитър Киров

Проблемът за смисъла на живота на християнина и за висшето благо като негова цел е труден и многостранен. Затруднението да бъде осветляван във възможната му пълнота произтича от това, че той се намира в най-непосредствена връзка с основните недостатъчно изяснени богословско-антропологически и есхатологически въпроси: произход, назначение и призвание на човека, смърт, възкресение и вечен живот. Като оставим настрана историко-систематическото осветление на този проблем, което би ни отвело в сложния лабиринт на научно-етическите и на нравствено-богословските изследвания и далеч би надхвърлило границите на тази статия, ще се ограничим само с религиозно-нравствената му страна.

Има ли смисъл нашият живот, или той е напрекъснат безсмислен процес на раждане, развитие, залез и смърт на християнина?

Намират ли обективно основание и разумно осмисляне и осъществяване у вярващия християнин непреходните ценности, възвишените идеали, благородните му стремежи, или са негови светли инстинктивни проблясъци?

Вкоренени ли са в духовното битие на вярващия човек любовта му към Бога и към хората, отговорността му за постъпките и делата му, нравствената му потребност, която цялостно го устремява към доброто, или са отражения на слепи страсти в неговото съзнание?

Тези въпроси, пораждащи се в глъбините на християнското съзнание, се съдържат в най-жизнения и най-важния въпрос за смисъла и ценността на живота. Въпросът е навременен във връзка с най-знаменателните явления на нашата епоха: бурния научно-технически напредък, опазването на околната среда и културните придобивки на човечеството, опасността от термоядрено самоубийство на човешкия род. В този аспект всички човешки проблеми фокусират в проблема за смисъла на живота, от чието правилно разрешаване зависи не само една или друга наша постъпка, а насоката на целия ни живот и участта ни както във времето, така и във вечността. За правилната постановка и за успешното разрешаване на поставения въпрос е уместно най-напред да се спрем на съдържанието на понятията „цел“ и „смисъл“.

Изяснение на понятията „цел” и „смисъл” на живота на християнина

Понятието „цел“, което е било предмет на теоретически изследвания още у древните мислители, се използва широко във философската, етическата и богословската книжнина. То е тясно свързано с категориите „целесъобразност“, „целеустременост“, „целеобразуване“ и „целеосъществяване“. Обикновено целта се определя като далечен, постижим идеален образ на неосъществен, но желан от християнина и потребен за него резултат на духовно-нравствената му дейност[1]. Тя най-често се заражда у нас, понякога ни се указва отвън или я носим заложена у себе си още от сътворяването на първия човек. Почти винаги, макар и в различна степен, целите се осъзнават от човека, понеже са свързани с неговото съзнание, с духовно-нравствената му структура и с крайното му назначение. Човешкият опит свидетелства, че достигането на цел винаги се съпровожда с лични усилия и духовно напрежение, тъй като целта е обърната към бъдещето. Едновременно с това, че целта е краен резултат и венец на целеустремени човешки действия, тя е и висша причина, основание и оправдание за всяко човешко действие и развитие[2].

Понятието „смисъл на живота“ се нуждае също от изяснение. Това понятие е в генетическо родство с понятията „мисъл“, „разум“, „съзнание“ и „самосъзнание“. Категорията „смисъл на живота“ е твърде широка; тя съдържа в себе си темите за произхода, развитието и същността на живота, аналитичен ретроспективен обзор на миналото, но най-вече проникновен поглед към бъдещето. Много често въпросът за смисъла на човешкия живот в неговия философско-етически и религиозно-нравствен аспект е основен и водещ в богословските и в хуманитарните науки: добре или зле постъпваме, достойно или недостойно изпълняваме назначението и призванието си тук на земята, възхождаме ли към вечния образец на нравствено съвършенство или не, са морални, наши или чужди оценки за нас или за заобикалящите ни[3].

Смисълът на живота притежава също теоретико-познавателни и чисто практически страни, както и социологически, психологически, гносеологически и космологически съставки. Какво сме длъжни да правим?

Обикновено проблемът за смисъла на човешкия живот в известна степен се изяснява посредством отговора на въпроса – какво сме длъжни да извършваме през земния си живот? Този многостранен и труден въпрос придобива разумен и най-верен смисъл, когато чрез него търсим средства и пътища за достигане висока самоценна цел[4]. Но и при тази постановка въпросът запазва многозначния си характер. Например всеки човек през своя живот неизбежно се запитва: кое свое дарование най-добре да развие, коя професия да избере, на какво да се посвети, как да изпълни призванието и дълга си и т.н.?

Истинският смисъл на въпроса „какво да правим“ или към какво да се устремим ни се разкрива тогава, когато проникнем в същността на последната, съдържаща в себе си всички цели и ценности, цел на човешкото съществуване и на света въобще – осъществяването на най-висшето благо. И тук обаче в съдържанието на понятието „смисъл“ се забелязват различни оттенъци. При разглеждане на въпроса в индивидуалния му аспект: какво следва да прави отделният християнин, по-точно за осъществяването на коя цел трябва да се устреми с цялото си същество, негласно се допуска съществуване на сложна иерархия на цели и ценности, на която приблизително съответства естествената иерархия на човешките личности. Въпросът относно иерархията на личностите в този случай се разрешава по пътя на самопознанието и на самоосъществяването според призванието, дарованията и личните дела на човека. Извън всяко съмнение за християнина съществува иерархия на временни и вечни ценности и различни отношения на хората към тях.

Едва когато отговорим на въпроса, що е длъжен да извършва християнинът въобще, а не какво трябва да прави отделният, конкретният християнин, тогава ние преодоляваме затрудненията си, свързани с избиране и степенуване на цели, съответни на нашите стремежи и желания, и непосредствено познаваме в какво се състои смисълът на човешкия живот. Кое е това единствено, достойно за всички християни дело, където животът сам по себе си е ценен и следователно, участвайки в него, животът на всеки християнин поотделно придобива висш смисъл? Дълбоко в сърцето си християнинът съзнава, че е призван и е длъжен да живее за нещо много ценно; затова той не се задоволява само физически да живее, но също се старае с всяка дума и постъпка да осмисля, претворява и възвисява себе си. Така той става съработник в богочовешкото дело, където всеки намира смисъла на своя живот[5]. Тук не е нужно да се спираме конкретно на въпроса, „какво да правим“ в богочовешкото изкупително и спасително дело, не е необходимо да указваме, да анализираме и да съпоставяме възможните му отговори; ще се опитаме да изясним въпроса в най-общ план. Християнинът има непосредно чувство за ценността на живота; той изпитва дълбока потребност да осмисля живота си, да влага разумен смисъл в него и да проявява творчество във всичко и най-вече в собственото си духовно-нравствено възхождане[6]. Но как да осмислим живота си, къде да търсим истинската, върховната цел или ценност на живота ни?

Въпросът „какво да правим“ означава не само как да развиваме творческите си дарования и да се стремим към нравствено усъвършенстване, какви добри дела да извършваме на ближните си, как да надвиваме злото и да следваме доброто, а и какво да сторим, за да достигнем спасение и вечно блаженство. С други думи, ,,какво да правим“, в религиозно-нравствен аспект означава преди всичко как духовно да се обновяваме, преобразуваме и обожествяваме, как да се приближаваме към Бога. Уместно е да се отбележи, че Св. Писание, където на много места в различни форми се среща въпросът „какво да правим“, учи, че делото, което ни доближава към върховната цел, е различно от всяко човешко дело; то се изразява в покаяние, в дълбоко духовно-нравствено прераждане и обновяване на човека чрез лична вяра в Бога и при благодатното съдействие на Светия Дух (Марк 10:17-21; Лука 10:25-28; Иоан 6:28-29; Деяния на светите апостоли 2:37-38). Може би богатият юноша (Матей 19:16-21), когато в отговор на своя въпрос — „Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?“ – чул думите на Иисуса Христа: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси“, се натъжил не само защото му домъчняло да се раздели с богатството си, но защото проумял, че не може човек да извърши добро дело, когато се надява на себе си и се уповава само на собствените си сили и на личното си материално богатство. Този християнин е самотник сред хората и трудно ще влезе в Царството Божие[7]. Необходимо е, по думите на Спасителя да събираме съкровище на небето (Матей 6:20), да стоим твърдо на житейския си пост и чрез труд да изпълняваме дълга си, като твърдо вярваме, че Бог няма да ни лиши от Своите временни и вечни блага. Тук словото Божие разкрива суетата на човешките земни желания и дела и сочи единственото, истинското и спасителното за човека дело. Следователно, „какво да правим“ за християнина означава как да осмисли живота си.

Предпоставки за осмисляне на живота

Знайно е, животът на християните не е самоцел, защото твърде често страданията и несполуките ни по сила и продължителност превишават радостите ни. Животът ни не е самоцел още и поради това, че по своята същност той не е статично състояние, из което се ражда блаженство и благодатно общение с Бога. Животът на християнина протича в постоянен труд и духовно напрежение и е изпълнен със стремеж към нравствен напредък и личен преуспех, към ползотворно обществено служение. Затова, когато животът е преминал без осъществяване на разумна цел, християнинът не се е ръководил от разума си и не е слушал Божия глас у себе си. В този смисъл християнинът никога не живее само за да запазва, да утвърждава и да увековечава живота си заради самия живот – винаги, независимо дали съзнава или не, той живее за нещо по-добро и по-възвишено от тукашния живот[8]. Изправен пред нелекия въпрос, има ли смисъл животът, човек несъзнателно се вглъбява в себе си и усеща безсмислени нотки на живота си и дълбоко спотаени у себе си копнеж и вяра в неговото осмисляне. Измъчван от кръженето около себе си, вярващият човек се стреми достойно да премине през пространствено и временно ограничената действителност и да осъществи непосредствено духовно общение с Бога, където се изпълнява копнежът му по съвършенство и постига пълнота на своето съществуване[9]. И така, ние осмисляме живота си, когато се стремим към разумни цели. Но коя цел е разумна и в какво се изразява разумното ѝ съдържание? Целта е разумна или целесъобразна, смислена, когато вървим към нея заради самоценността ѝ, т. е. когато тя не е средство или път за достигане друга по-висша цел. При тази постановка, за да осмислим живота си, необходимо е да издигнем за цел на нашето съществуване достигане висшето благо, което винаги е последната цел, а не средство за достигане друга цел. И все пак служението на Бога и търсенето на висшето благо като върховна цел на религиозния човек и предмет на неговите съкровени копнежи и надежди сами по себе си не са достатъчни предпоставки за смислен живот. Какво трябва още да стори християнинът? Нашият живот се изпълва с истински смисъл, когато наред със служението на Бога и устрема към божествения свят служим със своя дух и с делата си за осмисляне на този свят и живот: когато ценим и запазваме света – Божието творение, изпълваме живота си с богато религиозно-нравствено съдържание, самоотвержено и саможертвено служим за земното благополучие на хората (Иоан 15:12-13).

Горните две условия, които като че ли противостоят едно на друго, по своята същност са две страни на едно и също дело и осъществяването на едното подпомага осъществяването на другото. Нека за пълнота да поясним: под „благо“ в обективен смисъл ние разбираме самодостатъчна ценност или цел, която не служи на никого и стремежът към която е оправдан заради самата нея. А под „благо“ в субективен смисъл се разбира нещо приятно и полезно за самия човек — благо, което удовлетворява временни лични потребности на човека, без да има значение на висша цел. Оттук следва, че християнинът постига назначението си, когато изпълнява двете условия и постига двата вида благо, като не се стреми към отхвърляне на иманентното и към утвърждаване единствено на трансцендентното, а към творчески синтез между иманентното и трансцендентното, който се осъществява чрез свободен копнеж и устрем на иманентното за влизане в общение с транцендентното и за получаване на благодатни сили за издигане до пълнотата на битието, живота и истината. По този път християнинът предвкусва вечното блаженство, преживява мигове на вечния живот във времето, без да пренебрегва тукашната действителност и да се освобождава от грижи за лично земно благополучие. Следователно при тази постановка на проблема за смисъла на живота християнинът осмисля живота си, когато съедини двата пътя – към Бога, ближните и към себе си в един[10]. Тогава той прогонва духовния си мрак, сломява мощта на греха и злото, възпълва духовната си празнота и се възпламенява за добри дела, благочестив и смислен живот. Значи висшето благо за християнина не е нищо друго, освен самият живот, но не безсмислено и безцелно протичащ процес и постоянен стремеж към една или друга временна цел, а животът в неговия вечен аспект и вечно блаженство. В този ред на мисли можем да обобщим, че за осмисляне на живота ни е необходимо най-напред да не се затваряме в границите на тукашната действителност и да не работим само за запазване и подобряване на земния живот в неговото измерение, а да се насочим към отвъдния, божествения свят, към вечното и непреходното. Защото онтологическите основи на човека са положени в трансцендентния свят и неговите последни цели надхвърлят границите на тукашното и намират своето оправдание и осъществяване в отвъдното. Обаче признаването на трансцендентното, отвъдсветовното за главна цел и върховна ценностна действителност, към която религиозният човек се устремява с цялото си същество, нито логически, нито фактически води с необходимост до отхвърляне на всяка ценност, на иманентната действителност и до отклоняване от всяка етическа, социална и културна работа. Напротив, животът като благо или блаженият живот – основната цел на човека, се преживява от християнина като тъждествен с неговия земен живот; той съдържа в себе си сегашния живот. В този план нашият живот има смисъл, когато принадлежи на вечността.

Вярата в Бога – път към смислен живот

Добрите дела на човека-християнин, активната му нравствена дейност в служба на хората и жертвената му готовност за тяхното добруване често се оказват недостатъчни да осмислят живота му, ако той не отвори духовните си очи за Бога – за Неговата любов и правда. Благодатната обнова у християнина спомага той по-добре да опознава себе си, да съзнава назначението си и по-ясно да прозира в бъдещето си. Ето защо християнската вяра е начало на нов смислен живот в правда и добродетелност. Щом вярата докосне сърцето на човека и изпълни душата му, човек се нравствено пробужда и си поставя най-важния морален въпрос: какво да правя (Деян. 2:37)?

Ние не можем да влезем в лично общение с Бога, не можем да Му се молим, да Го обичаме, не можем да се надяваме да наследим духовните блага, ако не вярваме в Него. Затова св. апостол Павел казва, че „без вяра не е възможно да се угоди на Бога; защото, оня който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува“ (Евреи 11:6), тоест да има увереност в невидимото като във видимо (Евреи 11:1). За разлика от физическия свят, който направо виждаме с очите си, Бог и висшето благо са невидими, но въпреки това ние сме убедени в съществуването им, така както сме убедени в действителното съществуване на този свят. Ако убеждението ни в съществуването на предметния свят се основава на познанието ни, то убедеността ни в съществуването на Бога и на вечния[11] живот се основава на вярата ни.

Според учението на Църквата вярата в Бога много спомага човешкият живот да придобива дълбок смисъл и безусловна и вечна ценност. В светлината на вярата в Бога човешкият живот не е случайно преходно явление в развитието на света: той е дихание на живия Бог (Иов 33:4), Който съединява в Себе Си в неразделно единство пълнотата на битието и живота с абсолютното съвършенство и с вечността. Чрез въплъщението на Бог Слово човешкият живот се свързва в неразлъчно единство с божествения живот. Пред християнина се разкрива величието на богочовечеството, до което той се издига, подпомаган от Божията благодат и чрез подвига на добродетелите си.

Чрез саможертвения акт на божествения Изкупител и чрез Божиите благодатни дарове ние придобиваме сили да побеждаваме греха и злото в света и да живеем пълноценен и смислен живот. Християнинът твърдо вярва, че Всевишният е вселюбеща божествена Личност, Която струи от Себе Си вечен живот и иска всички да пият от него и вечно да бъдат живи.

Чрез вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот ценността на настоящия живот се издига много високо. Нещо повече, съдържанието на отвъдния ни живот ще се определя от съдържанието на земното ни съществуване, което е подготовка за вечността. Затова всеки миг от земния ни живот има безмерна ценност, защото великата цел – да се достигне висшето благо и да се живее блажен вечен живот – може да се осъществи само чрез упорита нравствена дейност през земния живот[12].

Теоцентричната насоченост на християнина и вярата му във вечността обаче не го отклоняват от неговите практически нравствени задачи и не обезценяват земния живот с нравствените му ценности. Вярата в задгробния живот не обезценява земния живот, не го изпразва от съдържание и не подтиква вярващия към бягство от света, не отслабва нравствената му енергия и не го прави празен мечтател по отвъдното. Тъкмо обратното, тя издига ценността на земния живот и импулсира нравствената борба на земята, защото според нея вечното състояние на човека зад гроба се определя почти изключително от нравственото съдържание и от нравствената стойност на земния живот. Вярата в задгробния живот на първо място е огромен стимул за запазване на живота и човек никога не намира подтик в нея за отнемане на своя или на чужд живот. В противоположност на мисълта за смъртта като край на всяко съществуване и на всяко нравствено усъвършенстване вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот зад гроба води към вяра в смисъла на сегашния живот, към пълноценно съществуване и превъзмогване на смъртта – този враг на всеки живот и на всяка ценност.

Въз основа на всичко това става ясно, че вярата в отвъдния свят и живот, в безсмъртието на човешката душа и във висшето благо като цел на човешката душа и във висшето благо като цел на човешкия живот е крепка твърдина на живота ни, тя най-вярно насочва християнина към тукашния свят, утвърждава неговата ценност, вдъхва му мъжествена воля за борба с несгодите на земното му съществуване, дава му сили да изпълнява божественото си назначение, да укрепва земните си дни с дела на обич и с творчески постижения, за да може да създава истинска радост и доброчестина на земята и блажена вечност на небето за себе си и за другите.

Тук следва да отбележим, че с проблема за ценността и смисъла на човешкия живот е неразривно свързан проблемът за щастието, стремежът към което е вложен в глъбините на човешката духовна природа, въпросът за мястото и значението на страданията в живота, както и със самоубийството като непоправим грях пред Бога, пред ближните и пред себе си.

Осмислянето на живота – дело на човека-християнин

Поради ценностния си характер животът на човека-християнин не е само даденост; той не е константна величина, а развиващ се и усъвършенстващ се процес. В духа на това аксиомично положение нашият живот ни задължава не само да го запазваме в този вид, в който сме го получили при сътворяването ни, но и да го осъществяваме според назначението ни: да го развиваме хармонично и всестранно, да го подготвяме за пълно разкриване на вложените в него ценностни тенденции и да го изпълваме с богато съдържание. В този аспект ценността и смисълът на нашия живот не са мъртви величини, а динамични сили, които ни подбуждат към труд, борба и творчество. Вслушвайки се в отправяните към нас изисквания за смисъла на нашия живот и изпълвайки всеки миг от земното си съществуване с пълноценно съдържание, ние ставаме творци на собствената си участ и съучастваме в Божието творчество на нашия живот.

Осмислянето на живота чрез превъзмогване притегателната сила на тукашната действителност има самоценно значение и утвърждава човека в свръхестественото и вечно битие. Но този път в никакъв случай не води християнина към пренебрегване задълженията и задачите му в този свят, към отричане и пожертване на ценностите на тукашното в полза на отвъдния живот и неговите ценности, към проповядване презрение и бягство от него. Според християнската религия духовната насоченост на човека към Първоосновата на битието и утвърждаването му в Нея придават висша ценност и смисъл на живота му, защото последната основа и цел на всичко съществуващо е Бог: от Него и чрез Него е всичко, към Него всичко е устремено (Римляни 11:36) и чрез Него всичко може да намери своето съществуване, „за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 25:28).

Другата страна на осмислянето на живота се изразява в братско общение и единство между хората, в оделотворяване истината, правдата и любовта в света. Тогава именно по най-дълбоки онтологически пътища се свързваме с всички хора по земята, с нашите ближни, с техния живот[13]. Заповедта да обичаме ближните си като себе си (Матей 11:19; Римляни 13:9; Галатяни 5:14) не е допълнителна заповед, прикрепена към заповедта да обичаме Бога (Второзаконие 6:5), а нейно естествено следствие. От Свещеното Писание знаем, че „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8), и човекът по своята богоподобна същност изпитва любов към Бога и към хората. Човек не може да живее сам, изолиран от другите, затворен в себе си; той намира пълнотата и смисъла на своя живот в общение с хората, в братско единение, където се разрушават индивидуалистичните и егоцентричните тенденции. Въз основа на всичко това става явно, че човешкият живот, схващан като даденост и зададеност, като дар и призвание, чието разкриване, утвърждаване и осмисляне зависи от нашето съзнателно-свободно участие и творческо усилие, се отнася най-непосредствено и най-пряко до нас – то е наше лично дело.

Двата пътя на човека-християнин

Осмислянето на човешкия живот, както вече се каза, не се изразява в отричане на тукашната действителност в нейната целокупност, на материалната и духовната култура, на земните радости и наслади. Материалните и културните блага и ценности, които придобиваме, съпружеската любов, семейството, трудовите подвизи и творческите постижения не са грях, не са безсмислени, празни илюзии, които поглъщат живота ни. И въпреки това християнинът интуитивно прозира, че смисълът на живота е благо, което превишава всички човешки блага. Ето защо да намерим смисъла на живота си ще рече да достигнем истинското благо – извора, от който благодатно се подхранва и към който телеологически води живота на човека. Чие вярващо сърце не откликва с дълбок вътрешен трепет на Господните слова: „Който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби, или повреди“ (Лука 9:24-25)? Пред човека постоянно стоят въпросите: има ли смисъл животът, как да постигнем висшето благо, по какъв начин да разграничим абсолютното и вечното от относителното и преходното? В действителност относителното и преходното в този свят са винаги относително и преходно; в какво обаче се състои непреходното, вечното, което желаем да придобием? Този въпрос неизбежно ни отвежда към иерархията на ценностите, към примата на целите пред средствата, над основното пред второстепенното и производното[14]. Едностранчива и неприемлива за християнското съзнание е тезата, че животът придобива смисъл, когато човек бяга от тукашната, пространствено и временно ограничената действителност към отвъдния, божествения свят, понеже истинската основа на смисления живот се намира отвъд тукашния свят. Наистина самоотричането, саможертвеността, търсенето на себе си и на Бога е път за осмисляне на живота. Известно е също, че вечното и непреходното се разкрива в пълнотата си, когато се съпостави с относителното и временното, над което и извън което се намира, но то не би било абсолютно и вечно, ако не обгръща в себе си иманентното, ако не го твори и не промисля за него, ако не го животвори и не го притегля към себе си, за да го преобрази и обожестви. Затова нито една християнска идея, нито един човешки стремеж, нито едно човешко дело не би могло да внесе по-голям смисъл в живота на света и на хората от този, който Бог е вложил в тях. В тъмнината няма светлина, защото светлината е противоположна на тъмнината, но светлината осветлява мрака. Противно е на християнското съзнание и на естественото развитие на битието да се стреми човек да откъсне света от Бога и да се затвори у Бога, да избяга от този свят и да го намрази. Наистина Бог е над света, но светът не е противоположен на Бога и Бог на света; Бог сътвори света и яви Себе Си в него; чрез боговъплъщението Бог Слово възприе човешка природа в личностно единство с божествената Си природа и във всичко приличаше на нас освен в греха. Затова християнската религия не учи за абсолютно трансцендентен и безучастен към света Бог, а за богочовечество и богосиновство, за неразделно и неслитно единство на Бога и човека, а оттук и на Бога и света, понеже човек съдържа у себе си елементите на света. Човешкият живот се твори, направлява и завършва у Бога, поради това той има смисъл, когато се живее за Бога и за вечността. Животът не е постигнал своята цел, ако е преминал в празни наслади, в трупане на ненужно богатство, в търсене на слава, обратното – човек осмисля живота си, когато свободно творчески участва в богочовешкото изкупително дело, когато събира съкровище на небето (Матей 6:20). Затова човешките постъпки и дела, материалните и духовните блага, които съдействат за пълноценно земно съществуване, непрестанно нравствено усъвършенстване и придобиване на вечно блаженство, озарени от божествената светлина, се освобождават от своята суетност, илюзорност и преходност и придобиват специално помощно назначение. Господ Иисус Христос благослови брака в Кана Галилейска и ни завеща да даваме кесаревото на кесаря, без да го смесваме с Божието (Иоан 2-ра глава); на митаря каза: „Не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено“, а на войниците: „Никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати“ (Лука 3:8-14).

Обобщавайки, следва да кажем, че дейността на човека-християнин в този свят, в неговата непосредност не е в противоречие с основната му духовно-нравствена насоченост към отвъдното. Пред християнина, който осмисля своя живот, стоят два пътя: първият, въз основа на богоподобието си човек се стреми към Бога и към божествения свят, за да придобие Иисуса Христа (Филипяни 3:8) и да стане гражданин на новия, горния Иерусалим (Галатяни 4:26; Откровение 3:11; 21:2,10); вторият, по него човек насочва цялата си духовна мощ към лично усъвършенстване и преобразяване, към охраняване ценността на всяка човешка личност и зачитане достойнството ѝ, към изграждане на свят, където всеки човек да се развива хармонично, да живее в благополучие и да постига пълнота на живота, към превръщане света в братска общност, устроена върху принципите на социалната справедливост, взаимната обич и вечния мир. Тези два пътя обуславят религиозно-нравственото поведение на християнина: търсенето на Бога и висшето благо, което по безусловното си битие и абсолютната си ценност далече превъзхожда всичко тукашно, земно, човешко, да се съчетава разумно с любовта към света като Божие творение и с работата за преуспяване и лично осъществяване на всички хора.

_________________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 5, с. 18-26.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е професор доктор на теологическите науки.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Васил Милев, Иван Слаников, Цел и смисъл на живота, София, 1982, с. 20; Владимир Цонев, Еволюция и целесъобразност, София, 1982, с. 70 сл.

[2]. П. Егидес, Смысль жизни — в чем он?, Москва, 1983, с. 29; Кирил Нешев, Основни проблеми на моралната цел, София, 1975, с. 145.

[3]. В. Милев и Ив. Слаников, пос. съч., с. 22; Евгений Трубецкой, Смысль жизни, Берлин, 1922, с. 9 сл.

[4]. Симон Франк, Смысль жизни, Париж, 1925, с. 21 сл.

[5]. Пак там, с. 26 сл.

[6]. Според някои изследователи най-дълбокият смисъл на човешкия живот е заложен в творчеството, посветено в служба на хората (вж. Герлинди Мелхорн, Ханс-Георг Мелхорн, Еврика (Методи на творческото търсене), превел от немски език Михаил Беров, София, 1982, с. 3.

[7]. Симон Франк, пос. съч., с. 46.

[8]. Под „смисъл“ обикновено се разбира и „разумност“ – всичко, което подпомага осъществяването на целта. Но всичко това е разумно, ако целта сама по себе си е разумна и осмислена.

[9]. Доц. д-р Иван Г. Панчовски,Обезценява ли християнството тукашния свят и живот, ГДА, София, 1955, с. 9.

[10]. Симон Франк, пос. съч., с. 49.

[11]. М. Олесницкий, Из системы християнското нравоучения, Киев, 1896, с. 129 сл.

[12]. Д-р Иван Г. Панчовски, Животът и щастието в християнско осветление, София, 1957, с. 77.

[13]. Симон Франк, пос. съч., с. 135.

[14]. Пак там, с. 149.

Изображение: Авторът Димитър Киров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2mD

Всеобщност на религиозния опит

Възражението, че религиозният опит е изключително явление, тоест не е притежание на всеки човек и че неговото съдържние като индивидуално преживяване не може да бъде проверено, следователно не е път към истината, която е всеобщовалидна, не съдържа никаква научна стойност. Религиозният опит, макар и в най-нисша, дори понякога и превратна форма, е наличен у всеки човек. Едва ли може да се намери човек, който поне веднъж в живота си да не е преживявал моменти на непонятна тъга по нещо странно и далечно и да не е почувствал влечение към нещо божествено. Дори най-отявлените безбожници ни дават безброй свидетелства за подобни религиозни преживявания. Но дори и религиозният опит да беше съвсем рядко и изключително явление, което да се среща само у малцина избраници, това още не значи, че неговото съдържание не е истинно. Иначе на същото основание би трябвало да отречем и ценността на всемирните художествени произведения и на научните постижения, тъй като и те са дело само на отделни надарени личности. Нищо не ни пречи – напротив, историята и настоящето ни принуждават – да приемем, че съществуват личности, които притежават извънредно буден дух, чрез който те влизат в отношение с една по-висша действителност, която е мъчно достъпна или въобще недостъпна за нас, обикновените личности. Така че познавателната ценност на религиозния опит и постигнатата чрез него верова сигурност в Божието съществуване не може да бъде отречена и тогава, ако се докаже, че той не е всеобщо достояние на цялото човечество.

Затова някои философи гледат на религиозния опит като на “висш опит”, чрез който се постигат истини с “висше сдържание”, следствие на което той бил наличен “само у духовно високо стоящи личности”[183]. В неговата чиста форма религиозният опит действително е присъщ на малцина избраници, следствие на което те са били органи на Божието откровение. Чрез тях вярата е била възпламенявана в света и подхранвана с висши истини.

Втората половина на възражението, а именно, че съдържанието на религиозния опит като индивидуално преживяване не подлежи на проверка и, следователно, не е всеобщо валидно и истинно, е още по-малко състоятелна. Нека оставим тази несъстоятелност да ни бъде посочена от големия френски философ H. Bergson. Има много истини, които са истини и когато не са проверени. Така например, във времето, когато централна Африка беше още terra incognita, географията се позоваваше на доклада на един единствен изследовател. Очеркът на пътешествията на Livingston дълго фигурираше върху картата на Африка. Може да се каже, че проверката е била de jure възможна, макар и не de facto; други пътници са могли също да пропътуват Африка и да проверят сведенията на Livingston. Приемайки по принцип за правилно това възражение, Bergson прави следната критична бележка: “И религиозният мистик е направил едно пътешествие, което другите могат de jure също да направят, макар и не de facto, и онези, които действително са в състояние, са най-малкото също тъй многобройни както и тези, които биха имали множеството и енергията на един Stanley, който тръгна да търси Livingston. Това дори е още малко. Наред с душите, които могат да извървят докрай мистичния път, има мнозина, които поне една част от пътя могат да извървят: мнозина са направили няколко стъпки по него,било чрез напрежение на волята, било по естествена заложба. William James заявява, че той никога не е имал мистични преживявания; обаче, прибавя, че когато той слушал някой да говори за религиозни истини, които той от опит узнал, “то нещо предизвикваше ехо у мене”. Вероятно, мнозинството от нас са в същото положение”[184].

Към тези нагледни доказателства на Bergson ще прибавим още едно теоретико-познавателно съображение. Истина не е само това, което се сочи за истина, а още по-малко това, което е проверено и доказано за истина. Има много истини, които са изказани, нито са известни, нито някога ще бъдат открити и доказани. Криещите се зад истината действителности съществуват обективно и независимо от познаващия субект. Така напр. в дадена гора броят на дърветата е определено число. Ясно е, че зад този факт се крие една истина, която е обективна и независима от нас, макар и да е неизвестна, понеже никой не се е заел да изброи дърветата в гората и да установи техния брой. Така че и религиозните истини, постигнати чрез религиозния опит, могат да бъдат истини независимо от това, че не са постигнати от всички личности и не са проверими. Тяхната особеност и ценност в отлика от научните истини се състои именно в това, че те не са проверими и доказауеми чрез научен опит. Тук ние искахме само да изтъкнем, че тяхната непроверимост още не говори за тяхната неистинност.

Всички тези съображения са достатъчни, за да се убедим в несъстоятелността на критиката против обективната валидност на религиозния опит като път за влизане в непосреден допир с една свръхсетивна, божествена действителност и в истинността на изграденото върху неговите данни екзистенциално съждение на религията. Приведените съображения, нямат силата на научни доказателства, за да могат да претендират за всеобщо признание; Все пак, тяхната научна стойност стои много по-високо от съабраженията против обективната валидност на постигнатото чрез религиозния опит религиозно познание, понеже то се намира в хармония, както с научния опит, така и с философския размисъл.

3. Познавателни възможности и граници на религиозния опит

След теоретика-познавателното оправдание на обективната валидност на религиозния опит чрез показването, че Бог като действителност, с която ни поставя религиозният опит в непосреден допир, е възможен като обективно съществуващо битие, следва да размислим върху познавателните възможности и граници на религиозния опит. Последният не се задоволява с това да бъде смътно предчувствие за съществуването на една отличаваща се  от природата трансцендентна, божествена действителност, но да даде и  определено послание  за нея. Затова тук сега ни предстои да се замислим върху познавателните възможности и граници на религиозния опит.

Религиозният опит не претендира да ни дава само знания за съществу ването на Бога, на и знание за Неговата същност. Следователно, той простира своята компетентност не само върху екзистен циалното съждение на религията, но и върху съжденията за същността на Бога. Установяването на истинността на религиозно-екзистенциалното съждение е само предпоставка за истинността на съжденията за същността на Бога. Ясно е, че е безсмислено да се говори за същността на нещо, което не съществува. Но с религиозно-екзистенциалното съждение не се изчерпва религиозното познание. Ако предположим, че ние по някакъв начин се доберем до истинността на религиозно-екзистенциалното съждение, с това ние още не сме казали нищо за същността на Бога. Поради тази независимост на религиозно-екзистенциалното съждение от съждението за същността на Бога можем да си обясним и религиозно-историческия факт, че всички религии са единни в утвърждаването на Божието съществуване, обаче се различават в учението си за същността на Бога. Вследствие на това от гносеологическо гледище можем дори да допуснем, че религиозно-екзистенциалното съждение е истинно, но че всички други религиозни съждения за същността на Бога са лишени от всяка истинност.

Преди да пристъпим към решаването на проблема за истинността на направените въз основа на данните на религиозния опит съждения за същността на Бога, следва да определим по-точно смисъла на този проблем. Самопонятно е, че за истинност на съжденията за същността на Бога можем да говорим само тогава, когато те изразяват това, което Бог е в действителност. Струва ни се, че няма никакъв смисъл да се отива тъй далеч в това отношение, както прави H. Scholz, че да се разглежда въпросът: “Изразяват ли религиозните съждения, що е Божеството само по себе си, следователно, независимо от това, дали то се преживява или не?”[185]. Не само за религиозното познание, но и за всяко друго познание, важи основната предпоставка, че неговият предмет се съзнава или преживява от познаващия субект. Така и за същността на Бога ние можем да говорим само дотолкова, доколкото сме я преживели. Ако искаме да бъдем съвсем прецизни в гносеологическо отношение, трябва да кажем, че нашите съждения за същността на Божеството не изразяват, що е Божеството само по себе си, а това, що ние сме преживели от Божеството, понеже е абсурдно да се говори, че ние можем да излезем от себе си и да схванем Божеството, независимо от нашия опит за него. От тук, обаче, съвсем не следва с логическа необходимост изводът: “Следователно, въпросът за истинността на религиозните съждения за същността на Божественото загубва всякакъв смисъл”[186], както правят някои теоретици на познанието.

Субективност на религиозния опит

Колкото и да съществува разлика между Божеството само по себе си и това, което религиозният човек преживява за него, следствие на което нашето религиозно познание винаги ще бъде ограничено и ще обхваща само една нищожна част от истината за Бога, едва ли може да се твърди, че не съществува никаква връзка между Божеството само по себе си и нашето преживяване на божеството в религиозния опит. В противен случай ние не бихме имали работа с религиозен опит и с преживяване на Божеството, а с нещо съвсем друго. Щом, обаче, съществува връзка между Бога и нашето преживяване на Бога, то тази връзка ще съществува и между Бога, взет сам по себе си, и нашите съждения за същността на Бога, които религиозното съзнание образува въз основа на данните на религиозния опит. Дори и съжденията на наивния реалист, които са образувани въз основа на непосредните данни на сетивния опит, въпреки цялата им субективност, съдържат в себе си известна обективна истинност и са субективен отобраз на една обективна действителност. Но субективен отпечатък, колкото и в нищожна степен да е, носи всяко познание, дори и химическото и физическото, щом като то е познание на един субект за действителността, а не  действителността сама по себе си. Познанието е винаги информация за нещо, а не самото нещо; то ни дава образ за действителността, който винаги е пречупен през призмата на субекта, винаги е обусловен и в своя произход, и в своето съществуване от познаващия субект, следователно, е субективен. Щом като дори и най-точният опит наред с природата на възприемания обект е отобразена по необходимост, макар и в най-нисша степен, и природата на възприемащия субект, това важи в по-голяма степен за по-висшия опит, като художествения, нравствения и религиозния. По-голямата субективност на по-висшия опит се обуславя от обстоятелството, че докато при сетивния и научния опит субектът взема участие само с една или няколко страни от своята природа, при по-висшия опит, какъвто е и религиозният, той взема участие с цялата си природа. Обаче, белегът на субективността, който в една или друга степен е присъщ на всяко познание, не е отрицание на всяка обективност. Ние знаем, че дори и зад най-субективния сетивен опит на наивния реалист, който ни говори за цветове и тонове като обективни дадености, се крие една обективна и независима от него действителност и че този опит дава известна вест за нея, която е напълно пригодна за практическия живот. с данните на този субективен опит си служи и най-големият физик и химик и върху него гради всекидневния си живот.

Същото можем да кажем и за религиозния опит и за изтрадените върху неговите данни съждения за същността на Бога. И те, колкото и да са неясни, съдържат в себе си известна вест за Бога. И тези субективни данни на религиозния опит са напълно достатъчни за религиозния човек, за да вярва твърдо и непоколебимо в Бога и да построи живота си върху тази вяра. Така че обусловеността на религиозния опит от субекта и субективната характерност на постигнатото чрез него познание съвсем не могат да се разглеждат като доказателство против неговото обективно значение. Вярно е, че в религиозния опит и почиващото върху него религиозно знание ние имаме работа с по-голяма субективност, отколкото в научния опит и в изграденото върху него научно знание. Следва ли, обаче, от повишаващата се субективна обусловеност на един опит да правим заключение за неговата намаляваща се обективна ценност? Такова заключение бихме били принудени да направим, по словата на H. Scholz, ако “обусловеност от субекта” и “произвеждане на субекта”, са едно и също нещо[187]. Такова отъждествяване е невъзможно по следното съображение. Познанието за небесните тела е субективно обусловено, т.е. намира се в зависимост от познаващия субект на един или друг физик. Кой, обаче, би отъждествил тази обусловеност от субекта с произвеждането на самия субект? В такъв случай би следвало да кажем, че небесните тела като предмети на познанието са произведени от астронома. Ясно е, значи, че субективната обусловеност на познанието не може да се отъждествява с произвеждането на предмета на познанието и, следов., субективната обусловеност на религиозния опит и на почиващото върху него религиозно познание съвсем не отрича неговата обективност.

С по-голямата субективност на религиозния опит, поради участието в него на целия субект, можем да си обясним и много по-големите различия между резултатите на опитите на отделните индивиди или групи от индивиди. Тази именно по-голяма субективност на религиозния опит е една от причините за разликата в учението на разните религии за същността на Бога, изградено върху данните на религиозния опит.

Тези различия, обаче, съвсем не са доказателство против познавателната стойност на религиозния опит въобще и против действителността на познавания чрез него предмет. Те могат да бъдат обяснени, както с абсолютния и необхватен характер на божествената действителност, следствие на което ние можем да обхванем и преживеем само една страна от нея, така и чрез различните изходни точки и предпоставки, от които се изясняват религиозните преживявания. Към това се прибавят много други фактори, като духовно и социално ниво, исторически момент, народностна принадлежност и пр., които не могат да бъдат предмет на това разглеждане.

Тук се повдига още едно възражение против възможността на познанието за  същността на Бога чрез религиозния опит. То се основава на принципното различие между преживяваната абсолютна, божествена действителност и нейното изразяване в понятия и съждения от земно-емпирически и човешко-логически произход. Как ще може абсолютното да бъде обхванато в ограничени понятия, божественото – в човешки съждения? В подкрепа на това възражение идва и тъй добре познатия от религиозно-мистическата литература психологически факт за неизразимостта на преживяното, за невъзможността да се опише съдържанието на религиозното преживяване. Божественото се намира извън сферата на земното и човешкото, то е просто “неизказаното”. На тази основа почиват apofatike theologia на Псевдо-Дионисий Ареопагит, theologia negativa на  Scottus Eriugena,  docta ignoratia на Nicolaus Cusanus,  theologia nova et rara на Meister Eskehart, мистическият нихилизъм с главен представител Angelus Silesius и съвременната theologia mirum на  Rud. Otto. Бог е абсолютното и трансцендентното. Той е “съвсем другото” (das ganz Andere)[188] на R. Otto и “непредметното” (das Nichtgegenstandliche) [189] на K. Heim, и ако въпреки това ние искаме още да говорим за Него, то може да стане само via negationis,тоест да определим само, що Той не е.

Вярно е, че едно строго теоретико-познавателно гледище може да допусне съждения за същността на Бога само във формата на негативни изрази. Това, обаче, съвсем не значи, че те не изразяват нищо положително и поради това нямат никаква гносеологическа ценност, както отбелязва H. Scholz [190]. Той намира положителните съждения за същността на Бога, като напр. “Бог е любов”, само непълни, но не и неверни. За да бъдат прецизни от гносеологическо гледище, те трябвало да бъдат коригирани в следния дух. Вместо “Бог е любов”, трябвало да се казва: “Бог е любов в несравним смисъл, в който Бог като любов може да бъде преживян”. По същия начин трябвало да се коригират всички положителни религиозни съждения за същността на Бога, за да бъдат безупречни в гносеологическо отношение [191]. Тази гносеологическа корекция не е нещо ново и неизвестно на религиозния човек. В Новия Завет, в Светоотеческата и в мистическата литература се среща мисълта, че словата, с които ние се опитваме да изразим Божията същност, са символи, които повече или по-малко ни дават възможност да имаме представа за нея. Класическия израз на тази истина дава св.апостол Павел в следните слова: “Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидом познат”(1 Коринтяни 13:12). За нас тук е по-важно, че както зад негативните, така и зад символичните изрази относно същността на Бога, се крие една положителна истина, която получава пълен живот и смисъл само в религиозния опит[192].

Не може ли по някакъв начин да бъдат уточнени, коригирани и освободени до възможен минимум от субективност съжденията за същността на Бога, както научният опит и критичният размисъл правят това по отношение на данните на сетивния опит? Ясно е, че това не може да се направи от човек, понеже за Бога той може да говори само, доколкото Бог му е даден в религиозния опит. Поради абсолютния характер на Бога ние не можем да Го имаме от една страна като предемет и от друга като религиозно преживяване и да правим сравнение, за да можем да проверим, доколко те се схождат и покриват, респ. да допълним нашите съждения за същността на Бога. Това би могло за стане по обратен път: Бог сам по някакъв начин или би засвидетелствал, че известни съждения за Неговата същност, изработени по пътя на религиозния опит, са истинни, или сам би ни открил, разбира се, пак чрез религиозния опит, истината за Своята същност.

Докъде достигат познавателните граници на религиозния опит по отношение на същността на Бога или, с други думи казано: кои са основните истини за същността на Бога, до които идваме по пътя на религиозния опит?

1.Бог като свято и неземно същество. Първият “конститутивен момент в същността на Бога[193]„, до който идваме чрез религиозния опит, е Неговият неземен и свят характер. Всеки религиозен опит идва до тази основна характерност на Бога, и наче той не е религиозен опит. В него Бог винаги се манифестира като нещо неземно, свръхсветовно и свръхестествено и същевременно свято. Това важи за всеки религиозен опит през всички времена. И най-културният европеец, и най-примитивният дивак преживява в религиозния опит Бога като свръхземна сила, като нещо, което дори и ако би принадлежало към земната действителност, носи за религиозния човек свръхземен характер. Щом някой в крайно пантеистически или модернистически дух твърди, че той разбира под Божественото глъбината на света или на човешкото “ аз” виталната сила или идеалния образ на човека, той не притежава религиозен опит и не борави с негови категории.

“Неземното” като основен конституивен момент в същността на Бога не се преживява нито в пантеистично-иманентен, нито в деистично-трансцендентен дух, нито в духа на диалектическото богословие. Бог престава да бъде Бог, щом Той принадлежи изключително към земната действителност, ако ще да бъде и “абсолютната първооснова на битието” или битието само по себе си (Ding an sich) на философите. Религиозният опит не борави с такива категории. Неговото “божествено” нито е нещо земно, нито е пълно отрицание на всичко земно и човешко, каквото е трансцендентно абсолютното на агностицизма или Твореца на света на деизма, или Бог, според диалектическото богословие. Иначе не ще може да бъде предмет на религиозния опит и не ще може да бъде преживяван. Така че Бог, с Който религиозният човек влиза в духовен допир чрез религиозния опит, е нещо иманентно и трансцендентно, и близко до света и човека, и нещо “съвсъм друго”[194], да си послужим с термина R. Otto.  Тази именно особеност на Бога като предмет на религиозния опит е, която Го прави неизразим и неуловим напълно в никакви логически понятия. Бог е вечната тайна, вечно чудесното, което изпълва религиозната душа с благоговеен трепет, кара я да коленичи със смирение и да се отдаде на духовно съзерцание. Този момент е намерил красив израз в религиозната песен на мистика Gerhard Tersteegen: “Бог присъства: всичко в нас мълчи и най-съкровено се прекланя пред Него[195]„. Това изразява и Гьоте в словата: “Аз съм тих и премълчавам, що Бог и природа ми откриват[196]„.

Основният предикат, който религиозният човек приписва на Божеството като неземено същество  е светостта. Извънредно трудно е да се изясни смисълът на това понятие. Колкото и религиозният човек да не може да ни даде никакво определение на понятието “свят”, то съдържа в себе си някаква чудна сила, която го прави най-пригодно за обозначаване на неземното, божественото същество. Откъсне ли се от устата му словото “свят”, то отключва в сърцето му най-висши и неизразими чувства и е в състояние да даде много по-ясна представа за божеството, отколкото всички дълбокомислени философски дефиниции.

Предимно под влияние на Kant понятието ”свят” се разбира неправилно като напълно етически предикат, с който се означава съвършеното добро. Така Кант нарича свята онази воля, която, ръководена само от съзнанието за дълг, извършва доброто без никакво колебание само от преклонение пред нравствения закон и заради самото добро[197]. Ако е неправилно да се прилага понятието “свет” към нравствената сфера, още по-неправилно е да се приписва святост на национални герои, които нямат никакво отношение към религията, камо ли на лица, които съвсем не са религиозни, както прави това проф. W. James[198].

Понятието “свят” и по произход, и по същност принадлежи изключително към религиозната сфера. Думата “свят”, както в гръцки (agion), латински (sanctus и sacer) и еврейски (gadosch), така и в другите стари езици или въобще не обозначава нравственото, или най-малкото никога не обхваща изключително нравственото[199]. Колкото и чрез употребата понятието “свят” днес да е получило по-широко значение и да включва в себе си и нравственото, то никога не се прилага изключително към него. Така например, не може да се нарече свят един човек, само защото води безупречен в нравствено отношение живот. Възможни са дори и случаи, когато безбожни, безрелигиозни или индиферентни към религията личности да имат безукорен в нравствено отношение живот[200]. Тях, обаче, никой не ще нарече свети само заради нравственото им съвършенство. Затова св. апостол Павел нарича християните “свети”[201] не поради тяхната пълна безгрешност или нравствено съвършенство, а поради “тяхната съпринадлежност към божествената сфера”[202], към Църквата, която е самото “Тяло Христово”[203]. За религиозния човек, особено в така наречените етически религии и най-вече в християнството, нравственото съвършенство е включено в религиозното съвършенство, и святостта е немислима без него.

Съществено в случая е, че понятието “свят” се прилага от религиозния човек първично и изключително към божествената действителност за нейното характеризиране в отлика от всичко земно, световно и човешко. Нерядко, обаче, предикатът “свят” се прилага и се отнася и към предмети или същества от природната действителност; те, обаче, за религиозния човек винаги съпринадлежат непосредно или посредно към божествената действителност. В този смисъл се говори за Светото писание, за светите личности, за светите дървета и така нататък.

Някои модерни изследоватли, искайки да изразят именно само момента на святост, освободено от всички нравствени и рационални моменти въобще, който момент на светост ще принадлежи вече само към божествената действителност, предлагат за тази цел термина “нуминозен” (от numen образуват numinos). Пръв употребява този термин Калвин, а сетне Zinzendorf [204].

В съвременната богословска и философска литература той стана популярен чрез трудовете на Rud. Otto и то главно чрез претърпялото досега 32 издания съчинение “Святото” (DasHeilige). Значи, въз основа на религиозния опит религиозният човек идва до съждението за Бога като неземно, свято, нуминозно същество.

2.Бог като истинско и динамично битие. Едва ли в друга точка метафизичният и религиозният опити се срещат тъй близко, както в преживяването на Бога като “истинско”, “съвършено” битие (ens realissimum, summum Esse), което е вторият конститутивен момент в същността на Бога. Този момент не се покрива с преживяването на Бога като присъстваща действителност в религиозния опит, което се обхваща в религиозно-екзистенциалното съждение. Бог се преживява не само като нещо съществуващо, не само като  действителност, а като истинско, пълно, съвършено, абсолютно битие, което обгръща в себе си цялото битие и без което битието на света и на човека почва да губи своята битийност и да става нещо призрачно, несъществуващо.

Това, което религиозният човек преживява по отношение на битийността на Божието битие, се покрива напълно с постигнатото по пътя на метафизичния опит от Платон. За религиозния човек Божието битие е толкова битийно, че то е самото битие /ontos on/, по отношение на което битието на света и човека изглежда като свят на сенки, като нещо небитийно, несъществуващо /mi on/[205]. – Плотин и Псевдо Дионисий Ареопагит, които се отклоняват значително от идеализма на Платон, считат и света за битие. В религиозното преживяване, обаче, те почувствали Бога като нещо много по-битийно от битието на света и много сполучливо Го наричат “свръхбитие”[206]. Макар и този конститутивен момент в същността на Бога, поради постижимостта му чрез религиозния опит, да е достояние на цялото човечество в една или друга форма и да се среща във всяка религия, той никъде не е получил толкова точен израз, както в Св. Писание, където говори, както вглъбеният опит на човека, така и гласът на Божието откровение. Там и самото понятие Бог – Иахве /Ihwh/ означава именно абсолютно битие, тоест Този, Който е. Моисей говори към Бога: “Ето, аз ще отида при синовете Израилеви и ще им кажа: Бог на вашите бащи ме прати при вас. А те ще ме попитат:  как Му е името? Какво да им кажа: Бог отговори на Моисей: Аз съм вечно Съществуващият.”(Изход 3:13-14). Тази истина за същността на Бога е получила най-пълна и съвършена форма в Откровението на св. Иоан Богослов, където Бог е означен като “Алфа и Омега, начало и край, Който е, Който е бил, и Който иде” (Откровение 1:8).

Макар и религиозният опит да ни довежда до Бога като истинско и съвършено битие и по тази точка да се намира в хармония с метафизиката, между Бога на религията и Бога на философията има известна разлика. Абсолютното битие, което търси и до което идва метафизиката [207], макар и според преобладаващото мнозинство метафизици да е Бог на религията, в религиозния опит получава съвсем друг характер. Понятието за Бога във философията и понятието за Бога в религията са две величини, които се покриват само частично. Понякога те толкова се различават, че едва ли могат да бъдат считани за понятия на един и същ обект. Когато философията говори за Бога, тя толкова се отдалечава от разбирането на мнозинството и от опита на религиозния човек, че заслужава да се мисли сериозно, дали този термин е вече все още на мястото си. Сполучлив израз на тази мисъл дава H. Bergson, като казва: “Философията говори толкова малко за Бога, за Когото повечето личности мислят, че ако тъй определеният Бог чрез чудо и против очакването на философите би слезнал в областта на опита, никой не би Го познал” [208]. Това важи особено за Бога на Аристотеловата метафизика. Тя е тъй далеч от религиозното съзнание, че почти е необяснимо, как можеше да владее почти през цялото средновековие умовете на философите и богословите. Аристотеловият Бог като “пръв неподвижен двигател” е непроменлив и статичен и се намира в противоречие с данните на религиозния опит. Но и религията въобще е възможна само при предпоставката,  че Бог е същество, с което може да се влезе в отношение. Статичният, неподвижен, непроменен Бог на Аристотеловата метафизика е неспозобен да влезе в отношение с човека, понеже чрез това би нарушил Своето съвършенство и, следов., не би бил вече Бог[209]. Значи, Бог в религиозния опит не е статично, а динамично битие, Който постоянно твори (ср. Иоан 5:17); не е неподвижен двигател, а извор на живота и пълен живот (summe vivere)[210] не е ненарушим покой (semper quietus)[211], а постоянно движение (semper agens[212]); не е затворена в себе си абсолютна действителност, а намираща се в живо, в непосредно лично общение с човеците  духовна същност. Само такъв Бог може да твори, може да ръководи и направлява света, да влиза в допир с човека, да го подбужда към ревностна служба и активна дейност, да му дава сила за борба със злото, да се открива и въплъщава, да изкупва и спасява, да се вмесва в съдбата на отделния човек и на цели народи. Този динамичен живот Бог на религиозния опит по никой начин не може да се сравнява с философската идея за Бога, нито може да бъде съгласуван със статичния Бог на метафизич ните спекулации и дефиниции[213].

От преживяването на Бога като единствено истинско, всеобхватно и динамично битие у религиозния човек се поражда “чувството на зависимост” (Abhangigkeitsgefuhl)[214], в което Fr. Schleiermacher погрешно вижда същността на религията и “на чувството тварност (Kreaturgefuhl), на което обръща особено внимание R. Otto[215] и което надценява диалектическото богословие.

Нека онагледим това с една извадка от “Пътят на истината” на мистика Gerhard Tersteegen: “Господи Боже, необходимо и безкрайно същество, най-висше същество, дори единствено същество и повече от същество! Ти само можеш с тежест да кажеш: Аз съм, и това “Аз съм” е тъй неограничено и несъмнено истинно, че не може да се намери никаква клетва, която да постави истината повече извън всяко съмнение, освен ако това слово излезе от Твоите уста: Аз съм, Аз живея. Да, амин. Ти си. Моят дух се прекланя, и най-съкровената същност в мене прави изповеди, че Ти си. Що съм, обаче, аз? И що е всичко? Съществувам ли аз въобще, и съществува ли всичко въобще? Що е това Аз? Що е всичко това? Ние съществуваме само, понеже Ти съществуваш и понеже Ти желаеш да бъдем. Беднички същества, които в сравнение с Тебе и пред Тебе трябва да бъдат наречени образ, сянка, а не същество. Моето същество и съществото на всички неща изчезва пред Твоето същество много по-скоро, отколкото свещ пред светлия блясък на слънцето”[216].

Именно тук, при изникването на преживяването на нищожеството и тварността на човека по отношение на притежаващия абсолютно битие и всемогъща сила Бог, е мястото да посочим, че това преживяване не стига дотам, че да се постанови принципно различие между Бога и човека. Ако то би довело дотам, тогава с религиозния опит е свършено вече. Едно нещо може да се възприеме с нему подобното, както биха прозрели на своето време още Платон, св. Григорий. Нисийски, Гьоте и Наторп. Колкото и голяма да е квантитативната дистанция между Бога като безгранично същество и човека като ограничено същество, те все пак се изправят в религиозния опит като едно” аз” срещу едно “Ти”. “Ти си тъй велик, че аз вече не съм, щом застана близко до Тебе”, пее немският поет Рилке[217]. И при все това, винаги на първо място поставеното и усиленото с логическо ударение “Ти” се намира на една плоскост с човешкото “аз”, макар и на противоположната и страна. Тази плоскост е духът като лично битие: във висшите религии особено ясно проличава тази необходима предпоставка на религиозния опит – схващането за Бога като личен дух. В това отношение общността между Бога и човека не се нарушава и от “съзнанието за тварност”, защото и като творение човек води своя произход от Бога и носи в себе си Божи образ и подобие (Битие 1:26-27). Така че, през всяка религия преминава цитираният от св. апостол Павел в речта му в атинския аеропаг израз на древен гръцки мъдрец: “Негов (тоест Божи, с.м.) сме род” (Деяния апостолски 17:28), и във всеки религиозен опит се манифестира чудното чувство: “Хилядократно съм Ти твърде сроден, Боже”[218].

3.Бог като най-висше благо. Когато Платон отъждествяваше Бога с най-висшата идея, с идеята за доброто[219], Кант не виждаше в религията нищо друго освен несъвършена модификация на нравствеността т.е. изтъкването на нравствените норми като Божи заповеди[220] и H. Hoffding, Ritschl и неговата школа схващаха религията като област на висши ценности[221], – те се основаваха на една вярна мисъл, а именно, че религиозният човек преживява Бога като най-висша ценност, като най-висше благо (summumBonum). Грешката им се състоеше в това, че те едностранчиво са схванали и преценили този момент в преживяването на Бога. Вярно е, че в религиозния опит Бог се преживява като най-висша ценност, като най-висше благо, но този момент никога не е изолиран от преживяването на Бога като най-висше битие. Религиозно-психологическото изследване изтъква абсурдността на опита да се обяви религиозното преживяване само за ценностно преживяване, в което се борави само с ценности, а не с действителности. Свеждането на Бога само към някаква ценностна норма, та ако ще тя да е и най-висшата в стълбицата на ценностите, умъртвява всяка религия. До такава религия, ако още в такъв смисъл може да се говори за религия, не води религиозният опит, а спекулативната мисъл. Религиозният опит не борави с ценностни, а с действителности, из които извират ценностите. Претълкуването на религиозния опит като ценностно преживяване и на религиозните истини като ценностни съждения означава за религиозния човек край на религията. Това бе съзрял още блажени Августин, който поставяше най-висшето битие (summum Esse) и най-висшото благо (summum Bonum) в неразривна връзка при развитието на съзнанието за Бога[222].

Религиозният човек, като преживява Бога като най-висше, като абсолютно битие, същевременно Го преживява и като най-висше благо, като най-висша ценност, към което той трябва да се стреми. Бог като най-висша ценност не може да се сраввнява, камо ли свежда към която и да е група от човешки ценности. Бог е абсолютна и безусловна ценност. Той е самоценност, т.е. ценност сама по себе си и за себе си, която нито е обусловена от човека като оценяващ субект, нито може да бъде използвана като средство за постигане на някаква цел, колкото възвишена и да е тя. Оттук извира и пълната безкористност на религиозното преживяване и на любовта към Бога[223]. Преживя ването на Бога като самоценност в религиозния опит показва най-недвусмислено неправилността на Кантовия възглед за религията като низша форма на нравствеността, в която нравствените норми се предават като Божи заповеди. На непознаване същността на религиозното преживяване почива и твърдението на H. Bergson за религията като “помощно средство на морала”[224]. С истинска и неподправена религия ние имаме работа дотогава, докато търсим Бога заради самия Бог и Го преживяваме като самоценност. Ние имаме все още работа с религия и там, където Бог се преживява като първоизвор и основа на всеки нравствен светопорядък. Но щом ние заедно с Кант, Волтер и прагматистите превърнем Бог в средство за запазване и осъществяване било на нравствения ред в света, било на гражданския порядък в държавата, ние вече сме напуснали сферата на религията и плуваме във водите на чиста метафизика. В този момент Бог се превръща в карикатурен пазач на нравствеността и на държавната сигурност, и религията загубва всякаква ценност, тъй че нейният Бог не е вече в състояние да изпълни и тази роля.

Тези три основни моменти в същността на Бога, както и предпоставената истина за Божието съществуване, се постигат чрез религиозния опит. С това ние вече сме посочили възможностите и границите на почиващия върху естествени психични сили религиозен опит. Религиозно-историческите и психологическите изследвания за сега не дават основания да се вярва, че той може да прекрачи тези граници и да отиде по-нататък в богопознанието. Ако бъдещето развитие на човечеството разшири естествените възможности на човека и в това отношение, остава само да се радваме. С това се надяваме да осъществим предпоставената задача, – да изтъкнем и оправдаем пред скептичния разум познавателната ценност на религиозния опит, като покажем от една страна, неговата познавателна възможност и от друга, истинността на неговото съдържание, а с това – и неговите граници. Ние не желаем, нито пък е възможно да докажем с математическа необходимост познавателната възможност на религиозния опит и истинността на неговото съдържание. Ние се задоволихме само с привеждане на основания за това, които не само показват възможността на религиозния опит, но го и изискват като един път към великата и всеобхватна истина, който поставя човека в отношение с една  съществуваща независимо от преживяващия я субект божествена действителност.

Разбира се, че това доказателство не носи в себе си необходимостта на химическите и физическите формули и на математическите уравнения. Не може да ги изискваме, понеже работата се отнася до една божествена действителност, който поради своята абсолютност не се поддава на научно изследване и доказване от страна на ограничения човешки разум.

4.Мистика и откровение

С изтъкване познавателната възможност и познавателните граници на религиозния опит ние осветлихме само една страна от проблемата за религиозния опит, а именно – религиозно-познавателната. С това обаче, ние нито сме преценили всестранно  значението на религиозния опит за религията, нито сме разгледали опасностите, които той крие в себе си при неговото надценяване. В ново време във връзка с едно неправилно схващане за същността и за значението на религиозния опит, при което той се отъждествява с мистиката се утвърждават тенденции, които човечеството някога преживя през просветителната епоха във връзка  с т.н. естествена религия. Още Jean Bodin (1530-1597), който е един от първите защитници на “естествената религия”, твърдеше, че религията е вродена във всеки човек, поради което той не се нуждае от никаква богооткровена религия. Още по-далеч отиде Lord Herbert of Cherbury (1581-1648), като обяви религията за естествен инстинкт на човека, който като всеки друг инстинкт е в състояние сам да се задоволи. По-късно под влияние на рационализма тези тенденции придобиха формата на т.н. естествено богословие, което смяташе, че основните религиозни истини могат да се постигнат и докажат по пътя на философския размисъл и че, следователно, няма нужда от никаква обективна религия и от никакво историческо откровение.

Новото време под влияние на модернизма и психологизма се връща към позицията на представителите на естествената религия и на естественото богословие, но вече с религиозно-психологическа оцветеност. Човешката душа, твърдят днешните модернисти, чрез религиозния опит е в състояние да постигне основните религиозни истини, които и са потребни и не се нуждае от никакво откровение о от никаква исторически утвърдена религия. Особено в Америка са силни тези модернистични увлечения. Там религиозният хоризонт е овладян от религиозния опит, който се е превърнал в знаме на новата религиозност. Личният религиозен опит е всичко; който го има той притежава вече бог и не се нуждае от никаква вяра и от никакво посредничество, от никаква църква, дори и от никакъв Христос. Жертва на тези тенденции е станал и W. James, който казва: ”Аз вярвам действително, че чувството е дълбокият извор на религията и че философските и богословските формули са вторични продукти, нещо като преводите на един текст на чужд език”[225]. Още по характеристичен израз на тези крайни модернистични тенденции намираме в изповедта на M. Hausmann: “Самопонятно е, че традиционно достигналите до нас догми и религии…не се вземат под внимание като предмет на творческа и жизнена вяра. Вярата не трябва да се изгражда върху едно подражателно преживяване…, а върху собствено оригинално преживяване”[226]. Gert. Prellwiz казва: ”Едно възприето вероизповедание всъщност не е вече напълно религия[227].

Тези тенденции се намират в непосредно отношение и в тясна зависимост от силната мистична струя, която залива духовния живот на европейското човечество от началото на нашия век насам[228], разбира се, не във формата на класическата мистика. Тази т. н. модерна мистика зрееше в душата на европейското човечество още от времето на Гьоте насам, докато днес вече получи по-завършено очертание. В нея имаме работа с един своеобразен вид естетизъм, с нов романтизъм, с една светска набожност (Weltfrommigkeit), както сполучливо я нарича Ed. Spranger[229], използвайки един Гьотев термин[230].

В тази модерна мистика не става дума вече за трансцендентен Бог, за безсмъртна душа, за вечен задгробен живот. Всичко е земно, човешко, световно-иманентно. И тази набожност, която не копнее за небе и спасение, а оставяйки само в сферата на тукашното, се мъчи да уреди сносно земно съществуване на човека, все още носи религиозен гланц, защото човекът е божеството, животът е най-висшата светиня, а светът е най-великата тайна. Пред това божество и неговата съдба се прекланя модерния човек, пред светинята на живота благоговее, а пред тайната на света със смирение коленичи. Нима не стигна до такава светска набожност още Шлайермахер, за когото религията беше само “наглед и чувство за универзума” и “усет и вкус за безкрайното”?[231]. Модернистичната религия не борави с понятия, дори и символи не употребява вече: тя е волно чувство, лек полъх на религиозно настроение, нежна струя на естетичен мистицизъм, който облива в своята панрелигиозност всемира. “Преживяване” – това е магичното слово, в което пръв Wilh Dilthey [232] обхвана цялата тайна на модернистичната мистика, на светската набожност. Преживяното е извор, из който струи всяко творчество – поетическо, философско и религиозно: то е и праотецът на всяка религия с нейните богове и демони.

Религията на модернистичната мистика и на съвременната светска набожност се изчерпва в смътно и неопределено емоционално преживяване, което винаги остава затворено в тесните предели на душата и не се интересува, дали нещо извън нея отговаря на това преживяване. Най-висшата ценност на тази модернистична мистика се състои в приятното чувство на хармоничност и завършеност, в което се облива целият свят и вътрешният душевен живот. Тя е това, което би могло да се нарече “музикален светоглед” или “панестетизъм”. Освободеното от всякакви рамки и връзки чувство свободно и тайнствено ту се потапя в глъбината на душата, ту литва в безпредела на звездното пространство и всичко това слива в едно велико божествено, абсолютно цяло, което прозвучава като неземна симфония. Това е божественото на религията, това е абсолютното на метафизиката; сливането с него в момент на откъсване погледа от всекидневието – това е религиозното преживяване на модерния човек[233]. Християнската вяра му изглежда, от една страна, твърде много догматична и рационалистична, а от друга страна – твърде много обременена от товара на миналото. Модернистите дори не желаят да се интересуват от богословски и философски проблеми за Бога, за Неговото съществуване и за Неговата същност. Тяхното преживяване е всичко. С подобна религиозност е наводнено изкуството и литература та. Гьоте казва: “Не питай, през коя врата ти в Божи град дойде, но остани на тихото място, където ти си застанал”[234]. Paul Gurk пише: “В собствено небе и собствен ад седя аз” [235]. Всеки си има своя собствена вяра, свой собствен Бог, свое собствено небе, свой собствен ад. Всеки за себе си е пророк и свещеник, и изкупител и спасител.

С тези модернистични тенденции с мистична оцветеност иска да бъде в тон и протестанският свят, особено в Америка. Дори и някои богослови се опитвата да не останат назад: и те призовават: ”Символи, не понятия! Собствени преживявания, а не мъртви догми на църковна вяра”[236].

А) Мистика и религиозен опит

За отстраняване на тази вавилония от смешение на понятията и за определяне на мястото и на значението на религиозния опит в религията, ще трябва на първо място да определим действителностите, които се крият зад понятията религиозен опит и мистика и да схванем отношението помежду им. Нека накратко скицираме основните определителности или особености на религиозния опит. Същността на религиозния опит се състои в това, че той е “опит” за една обективна, следователно, съществуваща извън прежи вяващия субект и независимо от него божествена действи телност. Вярно е, че религиозният опит извира из самата глъбина на субекта, но той не остава само в сферата на субекта, а се издига в една божествена действителност; той няма за предмет на преживяването собственото си аз, а една божествена личност, която далеч превъзхожда земната действителност и личното аз. Там, където липсва това влизане в духовен допир и общение с една божествена действителност, ние нямаме религиозен опит. Центърът на тежестта на религиозния опит не остава в субекта, а се пренася в обекта, в самия Бог, откъдето идват непосредни въздействия от най-съдбоносно значение не само за религията, но и за целия живот на личността. Най-очебийно потвърждение на факта, че в религиозния опит се постига общение между Бога и човешката личност и че центърът на тежестта пада на страната на Бога, намираме у пророк Иеремия, който казва: “Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви” (Иеремия 20:7). Следователно, религиозни- ят опит е преживяване на Бога, а не на света или на собственото си “аз”. Там, гдето липсва Бог като предмет на преживяването и последното не носи ясно изразен транссубективен характер, не можем да говорим смислено за религиозен опит.

Да се обърнем сега към мистиката и да се опитаме да схванем същността и. Повечето от съвременните изследователи на мистичните преживявания различават мистика в широк и тесен смисъл на думата. Границите на мистиката в широк смисъл на думата се покриват с границите на всичко тайнствено или чудесно, въобще с всичко, което изглежда да надхвърля разбирането на човешкия разум, на което оказва и самия термин тайнствен [237]. Така към мистиката се причислява не само всичко религиозно, окултно и магично, но и преживяването на категоричния императив. Под мистика в тесен смисъл на думата се разбира преживяването на непосредно единение с едно “Ти” или с едно “не аз”[238]. В науката е получило прием второто по-тясно понятие на мистиката, поради което и ние ще имаме предвид него в следващите страници.

Психологически погледнато “вътрешната същност”[239] на мистиката се изразява в непосредно интуитивно единение[240], следствие на което преживяващият субект и преживяваният обект се сливат в едно, стават едно[241]. Тази непосредност, както показахме при анализа на религиозното преживяване[242], се постига чрез силния емоционален характер на мистичното преживяване, при което особено във формата на екстаза, самосъзнанието, ако не е напълно изгаснало, поне е изтласкано съвсем в периферията на съзнанието. Макар и в мистичните преживявания, особено във формата на екстаза, емоционалното да играе първа роля, в тях е наличен и известен мисловен минимум, който е от интуитивен характер.

Излизайки от това чисто психологическо понятие за мистиката и вземайки под съображение обектите на мистичните преживявания, ние можем заедно с проф. Николай Бердяев да различим най-малко три главни типа мистика – натуралистична, психологична и духовна [243]. Първите два типа мистика носят чисто иманентен характер тоест те остават затворени в тукашния свят. Поради това Eduard Spranger тук говори вместо за натуралистична и психологична за “иманентна мистика”[244], която е по-многообразна по форми и по-богата по съдържание.

Иманентната мистика, макар и най-често да взема пантеистическа форма (натуралистически, логически, естетически, телеологически, духовен пантеизъм), не може да бъде отъждествявана с пантеистич ната мистика въобще, понеже в последната прозвучават тонове на копнеж към нещо трансцендентно[245].

В натуралистичната мистика се постига непосредно и живо съприкосновение и единение с природната действителност. Такива мистични преживявания имаме преди всичко у поети и пантеисти, които преживяват природата като последна, дори божествена действителност. Чисти форми на натуралистична мистика намираме изразени в творенията на Джордано Бруно и Гьоте. Колкото и да се стараем да бъдем безпристрастни по отношение на религията, не можем да не доловим и в тази натуралистична мистика религиозни тонове, които обаче са отправени в напълно погрешна посока – вместо към  Твореца към творението /ср. Римляни 1:23/. Поради това подобни мистични преживявания по никакъв начин не бива да бъдат смесвани с религиозните, в които има ясно изразено отношение между Бога и човека.

Психологичната мистика има за свой предмет човешката душа, човешкото аз като най-висша и последна действителност. Мнозина мистици преживяват себе си, собственото си метафизично аз като нещо божествено. Такива мистични преживявания срещаме главно у представителите на идеалистическата философия, предимно у Шелинг и Фихте. Едно такова преживяване на Фихте, което ще ни даде най-ясна представа за мистиката от психологичен тип е: “Аз вдигам моята глава смело нагоре, към страхотната скалиста планина, към блестящия водопад и към гърмящите и плуващите в огнен океан облаци и казвам: аз съм вечен, аз съществувам въпреки вашата мощ! Ако всичко се сгромолясаше върху ми, и ти земя и ти небе, ако се смесите в див вой, и всички ваши елементи, – се пените и беснеете, и разкъсате в дива борба последната слънчева прашинка на тялото, което аз наричам мое, – моята воля със своето твърдо решение трябва смело и студено да виси върху развалините на вселената, понеже аз разбрах моето назначение и то е по-трайно от вас; то е вечно, и аз съм вечен като него”[246]. Ясно е, че това преживяване извира от “едно титаническо повишено самочувствие” и е “от чисто субективен произход”[247]. Поради това то не носи транссубективен характер и не поставя човека в отношение с Бога, следователно не принадлежи към сферата на религията.

Към психологичния тип на мистиката трябва да отнесем и много от мистичните преживявания на германския мистик Meister Eckehart. На много места от описанията на неговите мистични преживявания Бог не е нищо друго, освен едно екзотерично име за душевния център, за основата на душата, за собственото лично аз. Мнозина, не познавайки добре религиозните феномени и считайки мистиката за сърцевината на религията, като четат за подобни мистични преживявавния от психологичен тип, веднага правят прибързано заключение: религията не е нота вяра в Бог, нито отношение към някакво обективно по отношение на преживяващия го субект божество, но “откриване на своето собствено, по-висше и по-добро аз, което сетне бива въздигнато в едно същество в собствено битие” [248]. Всъщност ние  тук нямаме работа с никакви религиозни преживявания, а с мистични преживявания от психологичен тип, вследствие на което от тях не можем да правим никакво заключетие за същността на религията. Вместо от мистичния характер на преживяването на метафизичното аз – друг е въпросът, дали тук имаме работа с мистично преживяване, защото метафизичното аз не е нещо отделно от собственото аз и е много съмнително, как то може да преживее само себе си – “да правим заключения за същността на религията, трябва от същността на религията да се прави заключение за нерелигиозния характер на това преживяване” [249]. Разковничето на проумяването на религията не се крие в мистичните преживявания от натуралистичен или психологичен характер, а в чисто религиозните преживявания.

Освен натуралистичната и психологичната мистика, към иманентната мистика принадлежат още редица мистически насоки. Осланяйки се на изследванията на Ed. Spranger, можем да говорим за теоретична мистика, т.е. за мистика на теоретичния човек, който се отдава изцяло на познанието, надявайки се чрез него да постигне последната тайна на битието. Този тип мистика е представен най-чисто от Спиноза. Spranger говори още за мистика, респ. за религия на делото, на художественото творчество и т.н. [250]. Бергсон различава мистика на техниката, мистика на империализма и мистика на национализма. В същия дух Николай Бердяев говори за мистика на национализма и за мистика на болшевизма[251]. Те считат, че тук нямаме работа с “истинска” мисти ка, а с “подражания” [252].

От това се вижда, че пътят на мистиката е много по-широк от пътя на религиозния опит: той тръгва от най-елементарна чувственост (еротична мистика) и се издига до Платоновата любов към света на идеите. Потокът на мистиката е много по-обхватен от този на религиозния опит: в него плува и овладеният от най-низки инстинкти примитивен човек, и обхванатият от вдъхнове ния поет и философ, и обладаният от горда и самомнителна любов към собственото си аз мислител, и самоотверженият пустинник, който за ради Бога се е отказал от света и всичките му блага, и ентусиазира ният революционер и народен водач.

Това не ни позволява да отъждествяваме религиозния опит с мистич ния и религията с мистиката, колкото големи авторитети да стоят зад това заблуждение[253]. Общото между тях е само психичната им структура: и религиозният и мистичният опит носят силно емоционален и интуитивен характер. За сметка на това те се различават, както по предмет, така и по съдържание. Докато мистичният опит може да постави човека в непосредно единение с природата, с “аз-а” на любим индивид или с метафизичното “аз”, религиозният опит поставя човека в духовен допир и общение с Бога. Дори ако бихме се съгласили с Николай Бердяев,  H. Bergson, R. Otto, Ev. Underhill, че в иманентните по природа натуралистична и психологична мистики, както и в останалите мистични типове, имаме работа с “лъжлива мистика”[254], с “подражания”[255] и че истинска мистика е само “духовната”, “динамичната” мистика, която няма душевна, а духовна, пневматична природа, пак не можем да отъждествим мистичния и религиозния опит.

Нека се спрем на същността на тази духовна или пневматична мистика! Основната тенденция на тази мистика е ”отстраняването на границите на човешката душа” чрез поставянето и в непосредно единство с безкрайното[256]; тя постига “непосредно свързване между оплетения в материалните неща човешки дух и единствената действителност, с нематериалното и последното битие”[257]. Нейната висша точка е “ставане една с творческия напън на живот, който се разкрива от живота”[258]. Чрез това сливане, “ставане едно” с последната и абсолютна действителност или “с духовната първооснова на битието”[259] мистикът се обожествява, сам става Бог.

И тези най-бегли справки за същността на духовната мистика ни дават неоспорими основания да я различаваме от религиозния опит. Абсолютната и последната действителност, духовната първооснова на битието, безкрайното и безграничното, с което духовната мистика поставя човешката душа в съприкосновение и единение, не винаги се покрива с божествената действителност, с Бога, за да можем да говорим тук за религиозен опит. Така наречените метафизични преживявания, които философът H. Scholz тъй енергично защитава, като вижда в тях избора на метафизическото творчество[260], не са нищо друго, освен мистични преживявания. В този дух Ed. Spranger говори за “философска мистика” на метафизиците[261]. Метафизичните преживявания или опит поставят философа в непосредно общение с първоосновата на битието и с непроменната действителност, която различните философи наричат различно, да речем, със света на идеите (Платон), с вещта сама по себе си (Kant), с царството на ценностите или с обективния дух (Ed. Spranger). На всеки е ясно, че метафизичната първооснова на битието често  пъти носи чисто иманентно-материален или иманентно-духовен характер и в никакъв случай не може да се отъждествява с Бога на религията. Поради това и философите не причисляват тези метафизич ни преживявания към сферата на религията.

От това се вижда, че пътят на мистиката от една страна е много по-широк от пътя на религиозния опит: по него вървят и поети и философи, когато търсят да влязат в непосреден допир с непроменната основа на битието. Затова той не винаги извежда човешката душа до Бога, а я затваря или в света, или в себе си. Религиозният опит, напротив, води само до Бога. В религията, обаче, пътят на мистиката е много по-тесен, отколкото пътят на религиозния опит, защото религиозната мисти ка е само една форма на религиозния опит. Само тогава, когато в религиозния опит съприкосновението и общението с Бога взема формата на непосредно единение, на пълно сливане между Бог и човек, при което различаването между преживяващ субект и преживяван обект е престанало, ние имаме работа с мистика, но вече религиозна мистика. Поради това оставяйки в областта на психологията на религията, ние ще разглеждаме религиозната мистика само като една форма на религиозния опит, която се явява в най-горните степени на религиозното преживяване.

Преди да достигне човешката душа до религиозно-мистично преживя ване, тя трябва да премине почти същите степени, които посочихме при анализа на религиозното преживяване. Те са първото стъпало, върху което застава душата, преди да поеме специалния “религиозно-мистичен път”. Тук ще схематизираме резултати на изследванията за религиозно-мистичния път от H. Bergson[262],  Ev. Underhill[263],  Fr. Heiler[264], Arth. Titius[265] и Н. Арсенев[266]. Той минава главно през следните пет фази:

1.Будно съзнание за божествената действителност, което обикновено се появява неочаквано и е придружено със силна радост и повишено въодушевление.

2.Преживялата божествена красота душа се чувства отдалечена от Единия поради своята ограниченост, несъвършенство и греховност. Поради това тя чрез аскетически живот иска да отсрани всичко, което пречи на нейното единение с Бога. Това е фазата на очистването /katarsis/, съпроводено със силно страдание и вътрешна борба.

3.След очистването на душата и освобождаването и от всичко плътско и житейско, тя си възвръща отново радостното съзнание на свръхсети вния свят в повишена степен.

Пътят на мистиката тук е сходен с този Платоновия затворник в “пещерата на измамата”, който пробуден за познание на божествената действителност, се е изкачил по трудния стръмен път до изхода на пещерата. Тук го озарява слънцето и просветлява душата му. Това е, значи, фазата на просветлението, която включва в себе си много стадии на съзерцание /theoria/: молитвени степени, видения и приключения на душата. Тези стадии образуват духовен път в самия духовен път, т.е. духовни упражнения, измислени от самия мистик или възприети от една мистическа школа, за да подкрепят и подсилят душата при нейния възход към божествената действителност.

Фазата на просветлението заедно с всички нейни духовни изпитания и предшестващи фази образува “първият мистичен живот”, който е състоя ние на блаженство. Мнозина мистици постигат само този първи мисти чен живот, който ги довежда до съзерцание на абсолютното, до чувство за Божието присъствие, но не и до единение с Бога.

4.След просветлението настъпват най-трудните и мъчителни степени от мистичния път, при който се извършва последното и съвършено очистване на душата, което се нарича от мистиците ту “мистична болка”, ту “тъмна нощ на душата”. Самосъзнанието, което през състояни ето на просветление се съгряваше от чувството за Божието присъствие, сега страда от не по-слабо чувство за Божието отсъствие. Както при първото очистване душата се освобождава от всички житейски и плътски грижи и се съсредоточава само в божествената сфера, така тук, при второто очистване тя се освобождава от всичко лично, от собственото си аз и от собствената си вола. Копнежът към лично щастие трябва да бъде умъртвен. Това състояние е “духовно разпъване” и пълна изоставеност на душата от Бога, което мистиците тъй болезне но преживяват и с огнени слова описват.

5.Душата се е отказала от собственото искане и щастие, от своето лично аз и напълно пасивно очаква момента на съединението /unio mystica/, на ставането едно в божествената действителност, което е същинската цел на мистичното търсене и върхът на мистичния път. Душата тук нито съзерцава Бога, нито се наслаждава на Неговото присъствие, а е едно с Него. За нея е настъпило състояние на вътрешно равновесие и на съвършено спокойствие, на духовен мир и на чиста радост, на усет на повишена духовна енергия и на пълна сигурност.

Значи, самото основно ядро на религиозно-мистичното преживяване в отлика от нисшите степени на религиозното преживяване и от религиозния опит, е моментът на пълно сливане, на съвършено единение с Бога.

Нека онагледим тази същност на религиозната мисъл с религиозно-мистически изповеди. Един персийски мистик се моли: “Направи ме участник на съединението така, че да не знам, дали си Ти или аз”[267]. “Това си Самият Ти.”, говорят упанишадите, а ведантистите прибавят: “… част, нито някаква форма от Това, Ти – си самото това – абсолютният световен дух”. ”Подобно на това, както бистра вода, ако се влее в бистра вода, остава същата, тъй и…, същото става и с аза на мъдреца. Никой не може да различи водата във вода, огъня в огън, етера в етер: още по-малко духа на един човек, който е влязъл във вечното битие”[268]. “Всеки човек”, казва персийският мистик Гашанрас, “чисто сърце не е вече безпокоено от съмнения, а е твърдо убедено, че няма други същества освен Едното. Неговото божествено величие не може да се намери нито мене, нито нас, нито тебе, понеже в Едното не може да има никакво различие, никакво разделение[269].

От казаното за същността на религиозната мистика се разбира вече, че тя не е “мислима нито като масово явление, нито като народна религия”[270]. Климент Александрийски, който заедно с Ориген се счита за баща на православно-християнската мистика, пише, че участието в божествените тайни не е дадено на мнозина, но на малцина[271]. Истинската мистика по словата на H. Bergson, е “нещо рядко”, тя е “изключение”[272]. Мистиката по самата си природа не е “демократична”, а е “аристократична”. Пътят на мистиката е път на малцина избраници. Мнозинството вярващи се движат само по пътя на вярата и на религиозния опит, които много рядко довеждат до мистични преживявания[273]. Това ни кара в противовест на много съвременни психолози да ограничим значението на мистиката в религията. Твърде далеч отива, както проф. W. James, когато вижда в мистичното съзнание корените на религиозното преживяване и неговия център[274], така и Николай Бердяев, когато пише: “Мистиката трябва да бъде призната за основа на религията и за извор на творческото движение в нея”[275]. Всъщност религиозният опит е главният и всеобхватен извор, из който изтича всяка лична религия или религиозност, докато религиозната мистика е само една негова крайна форма и следов., рядко и изключително явление. Като такова то крие в себе си много опасности.

_______________________________________

*Из книгата Психология на религията, София, 1943,  с. 72-252, от проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).

[183]. Пак там, с. 298.

[184]. Н. Bergson, Die beiden Quellen der Moral und der Religion. S. 247 f. Jena 1933.

[185]. H. scholz, Religionsphilosophie. S. 229. Bln. 1922.

[186].Пак там, с. 230.

[187].Пак там, с. 297.

[188]. R. Otto, Das ganz Andere. Aufsatze das Numinose betreffend. Gotha 1929, ср. Das Heilige. S. 28. Munchen 1936.

[189]. Prof. K. Heim, Glaubensgewissheit. S. 248. Leipzig 1923.

[190]. H. Scholz, пос. съч. с. 311.

[191]. Пак там.

[192]. Символизмът на религиозното познание и на богословската терминология, обаче, не отива толкова далеч, нито неговият предмет е от областта на научното и философското познание, че да дава основание на Шопенхауер да счита, че религията обхваща “истината в символичен образ”, “sensu aliegoria” докато философията притежава “голямата истина”, “sensu proprio” /Schopenhauer, Die Welt als wille und Vorstellung. Bd. H. S. 173. Ausgabe Frischeiser Kohler/.

[193]. H. Scholz,  пос. съч., с. 132.

[194]. E. Otto. Das Heilige. S.28.

[195]. Цит. по R. Otto.  пос. съч. с. 19.

[196]. “Ich bin still und verschwege, was Gott und Natur mir offenbart”. Цит по H. Scholz. пос. съч. с. 119.

[197]. Ср. W. Windelband. Lehruch der Geschichte der Philosophie. S.463 ff. Tubingen 1935. R. Otto. пос съч. с. 5

[198]. Вж. Prof. W. James. Die religiose Erfahrung in ihrer Mannigfaltigkeit. S.297. Leipzig 1920.

[199]. За етимологията на думата “свет” виж prof. Arn Rademacher. Das Seelenleben der Heiligen. S. 22f. Paderbor 1923 и prof. R. Otto пос. съч. с 6.

[200]. Такава възможност допуска и големият учен prof. Wiktor Cathrein, като казва: “Възможно е отчужденият от Бога случайно да изпълнява своите длъжности към ближните и държавата      по-добре, отколкото вярващият.”/Moralphilosophie. Bd. II.S.16.Freiburg 1891/. Същото становище поддържат Фр. Шлайермахер /Вж. Речи о религии с. 38/ и проф. Фр. Паулсен /Вж. Система на етиката том І. с. 308, 318 и 326. София 1912/.

[201]. І Кор. 14:33; Евр. 3:1

[202]. Prof. W. Mundle Die religiosen Erlebnisse. S.17. Leipzig 1927.

[203]. Римл. 12:5; І Кор. 12:27; Еф. 1:28.

[204]. Вж. R. Otto. Das Gefuhldes Uberweltichen. I. Kap. Zinzendori als Entdecker des sensus numinis. Munchen. 1932.

[205]. Ср. Ed. Spranger. Lebensformen. S. 248. Haile a. S. 1930. Prof. Em. Brunner. Die Mystik und das Wort. S.378. Tubingen 192. H. Scholz.  пос. съч. с. 136.

[206]. Plotin. Enn. V. 1, VI, c.6, VI, 1, XI, c. 3. VI, 1, VIII, c. 8. Dionys. De mystica theol. C. 1, De divin nomin, c. 1. Цитат по Н. Арсенев, Жажда подлиннаго бытия, с. 214. Верлин 1923.

[207]. Вж. Тук с. 222 и сл.

[208]. H. Bergson. Die beiden Quellen der Moral und der Religion. S. 239.

[209]. Ср. Ed. Zeller, Lehre des Aristoteles von der Ewigkeit der Welt /Vortrage und Abhandlungen, III/. Bln 1884.

[210]. Augustin, Konfessiones I, 4.6. ср. Иер. 10:10

[211]. Пак там.

[212]. Пак там.

[213]. Ср. Rud. Otto, West-ostliche Mystik. S. 237 ff. Gotha1929 и Das Heilige. S. 27 f. С това можем да си обясним радикалното отхвърляне на главната форма на религиозното преживяване – молитвата – от страна на философите, които по философски път идват по необходимост до идеята за Бога. Волтер казва: “Ние отправяме към Бога молитва само заради това, понеже Го създадохме според наш образ. Ние се отнасяме към Него като към паша, като към султан, който може да бъде гъделичкан и ласкaн” /Dictionnaire Philosophique. S. v. Priere, Oe. C. XX.276/. Кант пише: “Молитвата е лицемерие; ако човек може да се моли високо или да даде израз на своите идеи вътрешно в слова, то той си представя божеството като нещо, което може да бъде сетивно дадено; то, обаче, е само принцип, който неговият разум принуждава да приеме. Битието на божеството не е доказано, но е постулирано и то може да служи само за това, за което разумът е принуден да го постулира” /Цит. по Otto Wilimann, Geschichte des Idealismus III. S. 507, 1907/. Още по-рязко присъжда Шопенхауер, като нарича всяка молитва “идолопоклонство”./ Parerga und Paralipomena II. S.405, ср. Die Welt als Wille und Vorstellung II. S. 381. Leipzig 1877/. Ed. von Hartmann, макар и да не е тъй краен, все пак отрича молитвата, изхождайки из своето философско понятие за Бога: “Просителната молитва е излишна, понеже Бог и без нашата молитва знае, що ние желаем, и е глупава, понеже Бог заради нашата молба не изменя нито йота в течението на света” /Religion des Geistes. S. 319. Bln.1882/. И метафизическото понятие на Спиноза за Бога не допуска молитвата: “В природата не става нищо, което противоречи на нейните всеобщи закони, и нищо, което не е съгласно с тях и не следва из тях… Никой здрав разум не може да придаде на природата ограничена мощ и сила и да приеме, че нейните закони са нагодени само за отделната личност и не за всички, понеже силата и мощта на природата е самата божествена мощ и сила, и законите и правилата на природата са собствените Божии решения. Ако някой признае, че Бог прави нещо против природата, той трябва също да приеме, че Бог постъпва против собствената си природа, от което няма по-превратно нещо”. /Theologisch-politischer Traktat, c.6 Deutsch von J. H.Kirchmann. S. 91. Philos. Bibliothek 1980/. Излизайки от същите основания за закономерността на природата, Фр. Паулсен също се отнася отрицателно към молитвата. /Ср. Einleitung in die Philosophie. S.282 – 285. Bln 1910/. Цит по prof. Fr.Heiler, Das Gebet. S.210 ff. Munchen 1923.

[214]. Fr. Schleiermacher, Glaubenslehre, 4,4 Leipzig 1910.

[215]. R. Otto, Das Heilige. S.8 ff., 23 ff.

[216]. Цит по R. Otto, пос. съч. с.26.

[217]. Цит. по Edgar Hederer, Mystik und Lyrik. S. 196. Bln.1941.

[218]. Цит. по  H. Scholz пос. съч. с. 139.

[219]. Ср.Ed. Zeller, Die Philosophie der Griechen. II Tell. J. Abteilung. S. 707 ff. Leipzig 1922.

[220]. I. Kant, Kritik der praktischen Vernunft. S. 140. Herausg. V.B. Kellermann. Bd. V. Bln 1914.

[221]. Вж. Prof. H. Hoffding, Religionsphilosophie. S. 193 ff. Leipzig 1901, prof. P. Hofmann, Das Religiose Eriebnis. S. 15 ff. Charlottenburg 1925.

[222]. Ср. H. Scholz, пос. съч. с. 139.

[223]. За потвърждение на това приведохме вече много свидетелства из религиозната литература, за да няма нужда тук да правим това повторно.

[224]. H. Bergson, пос. съч.., с. 95

[225]. Prof. W. James. Пос. съч. с. 344 и сл.

[226]. Цит по H. Braun. Dichterglaube. Stimmen religiosen Erlebens. S. 121. Bln. 1932.

[227]. Пак там. с. 230 и сл.

[228]. Ср. Prof. Dr. K. Beth. Frommigkeit der Mystik und des Glaubens. S. 1 ff. Leipzig 1927.

[229]. Ed. Spranger. Weltfrommigkeit. S. 10. Leipzig 1941.

[230]. Goethe. Samtliche Werke. Bd. XIX. S. 285. Jubileumsausgabe von Ed. Hellen. Gotha.

[231]. Ср. Фр. Шлайепмахерл Речи о религии. С. ХХІV

[232]. W. Dilthey. Das Erlebnis und die Dichtung. Lessing. Goethe. Novalis. Holderlin. Leipzig 1906.

[233]. Ср. Ferdinand Ebner. Das wort und die geistigen realititaten.S.15 ff. Jnnsbruck 1921. Prof. Erich Seeberg. Zur Frage der Mystik. S. 6 ff. Leipzig 1921.

[234]. Цит по H. Scholz. Religionsphilosophie.S.179. Bln. 1922.

[235]. Цит по H. Braun пос. съч.с. 120.

[236]. Ср.  Prof. Emil Brunner. Die Mystik und wort. S. 4. Tubingen 1928. Prof. E. Hirsch. Die idealistische Philosophie und das Christentum. S. 78 ff. Gutersloh 1926. Prof. P. Althaus. Theologische Aufsatze I.S.76 f. Gutersloh 1929.

[237]. Ср. Prof. Emil Brunner, пос. съч. с. 366; Prof. J. Leuba, Die Psychologie der religiosen Mystik. Deutsch v. Dr. E. Pfohl. S. I. Munchen 1927, prof. H. Scholz, пос. съч. с. 106, prof. Dr. G. Heinzelmann, Glaube und Mystik. S. 16 ff. Tubingen 1927.

[238]. Ср. Prof.  Fr. Heiler, Die Bedeutung der Mystik fur die Weltreligionen. S. 4 ff. Munchen 1919, prof. P. Althauss, пос. съч. с. 78, Еd. Spranger, Lebensformen. S.239. Halle a. S. 1930, Prof. Dr. D.Rob, Jelke, Religionsphilosophie. S. 114. Leipzig 1927, prof. W. James, пос. съч. с. 335.

[239]. Prof. Emil Brunner, пос. съч. с. 368.

[240]. Ср. Prof. J. Leuba, пос. съч. с. 1.

[241]. Evelyn Underhill, Mystik. Eine Studie uber die Natur und Entwicklung des religiosen Bewusstseins im Menschen, Deutsch v. H. Mezer-Frank. S. 96. Munchen 1928, ср. H. Bergson, Die beiden Quellen der Moral und der Religion. S. 218. Jena 1933.

[242]. Вж. тук с. 110 и сл.

[243]. Н. Вердяев, Философия свободнаго духа ІІ, с. 76 Париж.

[244]. Ed. Spranger пос. съч.с. 239 и сл.

[245]. Вж. тук с.104 и сл.

[246]. Цит по H. Scholz пос. съч. с. 102

[247]. Пак там

[248]. Пак там с. 105.

[249]. Пак там с. 106.

[250]. Ed. Spranger пос. съч. с. 241 ср. Weltfrommigkeit S. 18 ff.

[251]. Н. Бярдяев. Дух и реалност с. 127. Париж.

[252]. H. Bergson пос. съч. с. 207 и сл. и 310.

[253]. Prof. G. Wunderle, като вижда целта на мистичното и на религиозното преживяване в постигането на “унификация” с Бога схваща мистиката само като един вид от религиозното преживяване /Das Religiose Erleben S. 71 ff. Paderborn 1922/. А  Schweizer употребява понятията мистика и религиозно преживяване като равнозначни /Kulturphilosophie II S. 17 ff. Munchen 1924/. Ed. Spranger, макар и да различава иманентна и трансцендантна мистика, също е склонен да отъждествява мистичното с религиозното преживяване и мистиката с религията /Lebensformen. S. 239 ff. Psychologie des Jugendalters. S. 297. Leipzig 1932/. На мистиката като на истинска религия гледат още следните мислители: R. Otto /Das Heilige S. 99 West-ostliche Mystik S. 194/,  Fr. Heiler /Die bedeutung der Mystik S. 29/ и  G. Wobbermin /Das Wesen der Religion S. 279 Leipzig 1921/.

[254]. Н. Бярдяев. Философия свободного духа ІІ с. 74; Новое религиозное сознание и общественость с.14 С. Петербург 1907.

[255]. H. Bergson пос. съч. с. 207 и сл.

[256]. Prof. Em. Brunner пос. съч. с. 369.

[257]. Ev. Underhill пос. съч. с. 4.

[258]. H. Bergson пос. съч. с. 218.

[259]. Н. Бердяев Философия свободного духа ІІ с.75.

[260]. H. Scholz пос. съч. с. 301 и сл.

[261]. Ed. Spranger. Lebensformer

[262]. H. Bergson. пос. съч. с. 218  и сл.

[263]. Ev. Underhill, пос. съч. с.223 и сл.

[264]. Fr. Heiler. Das Gebet.S. 291 ff.

[265]. Arth. Titius. Beitrage zur Religionsphilosophie S. 116 ff. Gottingen 1937.

[266]. Н. Арсеневл Жажда подлиннаго бытия. с. 120 и сл. Берлин 1923.

[267]. Цит по H. Scholz. пос. съч. с. 106.

[268]. Upanishads. Ubers. V. M. Muller II. S. 17, 334. Цит по W. James пос. съч. с. 335.

[269]. A. Schmolders, Essai sur les doctrines philosophieques chez les Arates. S. 210. Paris 1842.  Цит по Prof. W. James, пос. съч. с.335 и сл.

[270]. Prof. Emil Brunner, пос. съч. с. 374; ср.Prof. Fr. Heiler,  пос. съч. с. 273, E. Rohde, Die Religion der Griechen II S. 336. Tubingen 1902.

[271]. Strom. I.I, 13. Цит по Prof. Fr. Heiler, Urkirche und Ostkirche. S. 390. Munchen 1937.

[272]. H. Bergson, пос. съч. с. 211.

[273]. Вярно е, че мистични тонове прозвучават от време на време във всяка душа, дори и у най-материалистичната и рационалистичната. Някакво мистично влечение към тайнственото и неизвестното живее във всяко човешко сърце. Все пак твърде парадоксално и неотговарящо на действителността звучи твърдежа на Prof. K. Girgensohn: “Мистичният екстаз не е привилегия на предпочетени единици, но в действителност всекидневно общо благо на всички личности и верен спътник на всеки по-висш психичен живот, като той като страничен поток и периферно съзнание постоянно придружава духовния живот” /Der seelische Aufbau S. 624/. По-умерен и все пак преувеличен, е в това отношение твърдежът на Н. Бердяев: “Аз твърдя, че всички личности в известен смисъл са мистици, но не желаят да признаят себе си за такива само заради грешка на лъжливото рационално съзнание и по слабост на сърцето си… ; аз твърдя, че мистичният опит е свойствен на всички личности в по-голяма или по-малка степен”/Новое религиозное сознание и общественость, с. 11. С. Петербург 1907/.

[274]. Prof. W. James. пос.съч. с. 305.

[275]. Н. Бердяев. Философия свободнoго духа ІІ. с. 73.

Първо изображение – авторът, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Източник  на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-12o

Религиозна мистика

Моментът на преживяване на духовна общност между Бога и човека отстои само на една крачка, казано образно, от най-крайната форма на религиозното преживяване – религиозната мистика. Тук религиозното преживяване като че ли загубва характера на формално, лично общение между двата аза – човешкия и божествения – и преминава в пълно единение, в съвършено сливане между Бога и човека, гдето развдоението на аз и ти, на субект и обект е напълно преодоляно. Плотин направо казва: мистикът “е станал Бог, той дори е Бог”[98]. Индийският мистик Нимбадитуа вика: “Ти съм аз, висше божество, аз съм Ти, висше божество”[99]. Същите слова се срещат в почти същата форма у гръцките и гностическите мистици: Формулата “Аз съм Ти, Ти си аз” се среща най-често в персийската мистика[100]. В една молитва четем: ”Аз и Ти не съществува вече помежду нас. Аз не съм аз, Ти не си Ти, също Ти не си аз. Аз съм едновременно аз и Ти, Ти си едновременно Ти и аз.”[101]. Нерядко мистикът извиква: “Аз съм Бог! Аз съм Бог!” както четем в изповедите на един мистик от Х век[102]. Друг мистик от ХVІІ век дава по-силен израз на същата мисъл, като казва: “Моето сърце ми вика с хиляди езици: “аз съм Бог”[103]. Дори и християнският мистик Ангелус Силезиус извиква: “Аз не съм извън Бога, и Бог не е извън мене. Аз съм Неговият блясък и Неговата светлина, а Той е моята украса”[104].

Душата на мистика е тъй обзета и изпълнена с Бога като предмет на преживяването, че той забравя себе си, загубва себе си в Бога. Нерядко дори религиозно-мистичното преживяване е свързано с пълно “изгасване” на самосъзнанието, което в най-силната си форма привежда преживяващия субект към сънно, безсъзнателно, а дори и към сомнабулно състояние[105]. С това пълно “изгасване” на самосъзнани ето или най-малко с изгубването на контрола на съзнанието върху мистичните преживявания можем да си обясним и обстоятелството, че мистиците нямат или никакъв спомен за съдържанието на техните пре живявания, или само смътен спомен за тях.

Но при мистичните преживявания най-често имаме работа не с пълно изгубване на самосъзнанието, със загубване на личното “ аз”, а само с отклоняване на вниманието от него, само с забравяне на личното аз пред величието на преживяния обект. Подобни явления ние срещаме и във всекидневния живот при повишени емоционални преживявания и особено при силна концентрация на съзнанието върху известен предмет. Ние забравяме своето лично съществуване[106], нямаме съзнание за нашето “аз”, понеже то е изтласкано от центъра на съзнанието в неговата най-крайна и малко съзнавана периферия. Тогава ние сме “забравени”, “занесени”, “разсеяни” и пр. Такива състояния преживяват особено великите учени и гении, към които обикновеният гражданин прилага изброените епитети. Ще рече ли, обаче, това, че при мистичните преживявания ние имаме понижен съзнателен живот? Тъкмо обратното! При тях ние имаме най-повишено, най-интензивно, най-будно състояние на съзнанието, но понижено, пасивно, сънно самосъзнание. Иначе би следвало и напрегнатото мислене на Кант, когато се движелс единия крак на тротоара, а с другия по дама на Къонигсбергските улици, да счетем за понижен съзнателен живот.

На тази повишеност на съзнанието през време на мистичните преживявания се дължи “ясното виждане”, “духовното зрение”, “прозрението”, “просветлението”, за което говорят тъй често мистиците. Тази силна активност на съзнанието, но не в посока на понятното мислене, а в посока на интуитивното мислене при пълна самозабрава пренася мистиците в сферата на божественото, слива ги със самото божество и ги прави едно цяло с него. На тази степен на религиозното преживяване човек вече се е напълно освободил от земната действи телност и от личното си аз и живее в една висша сфера, за която не важат понятията от човешката действителност и категориите на рацио налното мислене. Чрез това можем да си обясним терминологията на мистиците, която звучи на всекидневния човек странно, дори чудновато. Терминологията на мистиката не работи с понятия, а със символи. Тук ще приведем само една изповед от подобен характер. Meister Eckehart казва: ”Аз слушах без глас, виждах без светлина, миришех без движение, вкусвах нещо, което не съществуваше и усещах, що го нямаше. Тогава моят дух загуби всяка форма и моята природа всяка същност”[107].

В по-големи подробности не ще се впускаме, тъй като ние имаме за цел да се спрем само на главните моменти и на тяхната последователност в общението на човека с Бога като основно ядро на религиозното преживяване. Тук за нас е важно да изтъкнем още веднъж, че религиозното преживяване получава цялостен и завършен характер, когато човешката душа влезе в непосреден допир с Бога като присъстваща и непосредно дадена ней действителност и в лично духовно общение с Него.

4.Емоционални елементи в религиозното преживяване

При досегашния анализ на религиозното преживяване ние се спирахме бегло и на емоционалната му страна, тъй като тя е органически срасната с него. Чувствата са онази цялостна особеност на всяко душевно преживяване, която му дава индивидуална форма. Поради това в тях се отразява самата същност на човешкото аз, самата структура на човешката душа. Религиозното преживяване, бидейки функция на човешкото “аз”, при която то като цялост се поставя в личното отношение с Бога, дава най-голяма възможност за проява на чувства. Ние ще се спрем на онези главни емоционални моменти, които се отключват в човешката душа, когато тя влезе в допир и общение с Бога.

Религиозни чувства

Докато чувствените тонове, които обагрят началните степени, носят повече характер на неприятност, емоционалният тон на основното ядро на религиозното преживяване, тоест на влизането в духовен допир и лично общение с Бога, носи характер на приятност. Поради това и самото религиозно преживяване се схваща от религиозните мистици често като духовно наслаждение, като божествен пир. Пръв блажени Августин[108]бе взел този термин от неоплатоническата литература и употребил за означаване на бликащите възвишени чувства, извиращи от преживяването на Бога като най-близка действителност. Под влияние на блажени Августин цяла редица средновековни мистици гледат на религиозното преживяване като на наслаждаване от общението с Бога. Често пъти срещаме дори най-груб символичен израз на тази особеност на религиозното преживяване в мистическата литература. Мистиците ни говорят за вкусване, за опитване на Бога, за наслаждаване от Бога и пр. Нима всичко това ще ни напомня и за израза на Шлайермахер, според който религията е: “усет и вкус за безкрайното”[109]. Разбира се, че тонът на приятност и на наслада, който доминира в чувственото състояние на религиозното преживяване коренно се различава от всяка земна приятност и наслада. Основният белег, който носи всяко религио зно чувствено състояние е “абсолютната сериозност”[110].

Поради чисто аналитичния поглед върху религиозното преживяване в този отдел, ние ще се задоволим само да посочим главните емоционални форми, в които е облечено религиозното преживяване и да отбележим основните чувствени тонове, които отключва със себе си то, без да смятаме, че може да бъде изчерпано тяхното многообразие. Именно чувствата са онези душевни състояния, които като зависими от една страна, както от преживяващия субект, от структурата на неговата душа, от характера му, от волята му и от моментното му настроение, така и от епохата, в която той живее и главната и духовна особеност и от друга страна от обекта на преживяването, показват най-голяма сложнаст, многообразност и лабилност, че трудно се поддават на научна класификация и всестранно обхващане.

В миналото, главно под влияние на мателиалистическата пропаганда обикновено се считаше, че чувството на страх е доминиращо религиозно чувство, което не само изчерпва самото съдържание на религиозното преживяване, но е и творческият извор на самата религия. Разбира се, в дадения случай се говореше за чувство на страх било пред непознатата природа, било пред смъртта и неизвестното бъдеще. Този възглед, чиято философска несъстоятелност е очевидна, не намира подкрепа от страна на психологията на религията. Последната именно установява, че чувството на страх в тази му форма се среща като спътник на религиозното преживяване само при изостаналите назад в духовно и културно отношение народи. Психологическият анализ на религиозното преживяване установява, че в него доминират чувства на приятност, а не на неприятност, каквото е чувството на страх. Основните чувства, които ние изпитваме по отношение на Бога, са чувства на радост и любов.

С това ние не твърдим, че религиозното преживяване е лишено от всякакви чувствени тонове на страх. Те обаче, нито могат да бъдат отъждествявани с естествения страх, който човек изпитва пред природните стихии, пред неизвестностите на бъдещето и пред смъртта, нито са негова модификация; още по-малко те могат да бъдат изравнявани с паническия страх, който обзема примитивния човек при представата за демонските сили. Тоновете на страх, които придружават като тиха мелодия религиозното преживяване, са качествено различни от всеки друг страх. Тук имаме работа със свещен страх и трепет, със свещена боязън. Тези особени тонове на страх се появяват като резултат на поставеността ни в непосредна близост и допир с божествената действителност като най-велика неизвестност и като нещо съвсем различно от всичко земно и човешко. Това е чувство на свещен страх и трепет, което се изпитва по словата на Rud. Otto пред “страшната тайна” (mysterium tremendum)[111] Бога. Това чувство обзема религиозната душа в началните степени на религиозното преживяване; меки тонове от същото чувство звучат като придружаващ мотив на религиозното преживяване през цялото му траене. Свещеният трепет като комплексна особеност, когато човек стои пред Бога като света и тайнствена действителност и като “съвсем другото”, не може да бъде причислен безрезервно към групата на неприятните чувства. Той е онази мека неземна багра на фона на човешката душа, на която протича религиозното преживяване.

Поради тази качествена разлика на свещения трепет от всяко друго чувство на страх, той никога не отхвърля човешката душа в ужас. Естественият страх пред стихиите на природата, пред неизвестностите на живота и пред смъртта е напълно превъзмогнат в религиозното преживяване. Религиозният човек е предал своята душа в ръцете на Бога и не се бои от нищо нито на този, нито на онзи свят. В религията, казва James “страхът в груба форма не само е заглушен, както това става в чисто моралните преживявания; той е напълно изтонен и унищожен.”[112].

Ако моментът на святост и тайнственост в присъствието на Бога като света действителност предизвиква у религиозния човек чувство на свещен страх и трепет, моментът на сила, на мощ и на всемогъщество у Бога поражда у Него чувство на религиозно смирение[113]. Това  не извира, както Шлайермахер мислеше, от чувстването ни в зависимост от Бога поради това, че Той ни е създал и ни запазва[114].  Такова едно съзнание за зависимост от Бога може да е резултат на дълъг мисловен процес и, следователно, е нещо рационално, а не бликащо непосредно от поставеността ни пред самата божествена действителност. В последния случай религиозният човек не разсъждава за Бога като първопричина и създател, от Когото всичко е обусловено, а чувства Божието величие и всемогъщество непосредно, поради което и душата му се изпълва не с “чувство на зависимост”, а с чувство на религиозно смирение.

Когато Авраам стоял пред Бога и Му казва: “Ето реших се да говоря на Господ, аз, който съм прах и пепел”/Битие 18:27/, той преживява чувство на свещен страх и на религиозно смирение не от това, че съзнава Бога като всеобуславяща първопричина, от която той е зависим, а от това, че непосредно чувства Божието величие и всесилие.

Друго чувство, което се отключва в душата на религиозния човек, когато той стои непосредно пред великата и света божествена действителност и в което се изразява неговото лично отношение към нея, е благоговението. В него чувствените тонове на страх са сведени до минимум, а чувствените тонове на смирение все още звучат като основен фон, върху който протичат новите емоционални моменти. Чувството на благоговение се отличава от чувството на свещен страх със своята по-голяма повишеност и жизнена положителност, а от чувството на смирение – с радостните ноти, които звучат в него. Както свещеният страх и религиозното смирение, така и благоговението е чисто религиозно чувство, което се отключва в религиозната душа, само когато тя е поставена пред Бог и не може да се сравнява с никое чувство, отключено от природен предмет или от човешка личност.

Още по-повишени емоционални състояния са чувствата на радост и щастие, които обземат религиозната душа по време на религиозното преживяване. Радостта, по време на своето общение с Бога е “напълно друга радост” от всяка радост – дори от най-силната – през по-раншния живот без Бога. Това е “Божествена радост”, докато всички други радости се окачествяват от преживяващия субект като “земни”, “душевни”, “външни”, които дори не могат да се наричат радости. В сравнение с тях “божествената радост е дълбока и вътрешна”. Тя прониква в самото ядро на аза, изпълва всички гънки на човешката душа[115].

Преживяването на радост е или неразривно свързано с преживяването на щастие, или се прелива в него. Щастието тук приема формата на блаженство, което е свързано с най-висша наслада, наричана “неземна”, “небесна”, “божествена”. Бл. Августин, след едно свое религиозно преживяване, пише: “Не е ли това най-блаженият живот, към който всички копнеят? Има ли поне един човек, който не се стреми към него? “[116].

А италианската католическа светица Катерина от Генуа (1447-1510) извиква: “О, да бих могла да ви кажа, що сърцето чувства, как то отвътре гори и изгаря. Обаче аз не намирам слова да го изразя. Аз мога само да кажа: Ако само една капчица от това, което чувствам, паднеше в ада, той би се превърнал в рай”[117].

А Стефан Бредей в момент на религиозно преживяване моли Бога да не увеличава неговото щастие, понеже не може да понесе повече[118].

У мистиците чувството на радост и на щастие поради своята сила често приема формата на вкусово усещане на неизказна “сладост” и на приятни органни и сетивни усещания. Нека дадем някои примери! Известният холандски мистик Hemme Heyen от ХVІІ век изповядва в своята автобиография: “Тази милост, колкото повече продължаваше, ставаше по-велика. Особено стана тя силна във вторник, като беше придружена с много приятен вкус или по-добре с неизказна сладост, каквато не притежава никой продукт на земята”[119]. За немския мистик Heinrich Seuse (1295-1366) се разказва: “Силите на неговата душа бяха изпълнени от сладък небесен мирис, както ако се излива добър балсам от кутия и кутията все пак след това запазва своя хубав мирис. Този небесен мирис му остана след това дълго време и му даде небесен копнеж по Бога”[120].

Чувствените състояния на подтиснатост, униженост и нищожество, които обземаха човешката душа на степента, която нарекохме съзнание за дистанция, в момента на общение с Бога се заменят с т.н. повишени чувства. Както характерът им, така и дълбочината и силата им, се обуславят от предхождащите ги чувствени състояния. Най-главните форми на тези повишени чувства са тържественост, ентусиазъм и повишено самочувствие. Колкото по-рано при появата на съзнанието за дистанция поради изтъкнатите основания, религиозният човек се чувстваше подтиснат и унизен, преживяваше своето нищожество и немощ, толкова по-ясно сега прозвучава тон на тържественост, на ентусиазъм и на повишено самочувствие. Тези настроения са толкова по-силни, колкото по-будно и дълбоко е било съзнанието за дистанция между Бога и човека. Сега вече религиозният човек не се съзнава като нищожна прашинка в безкрайния свят, която се лута без цел и смисъл в живота, движена от слепи сили и закони, както е с материалиста и безбожника в повечето случаи. Напротив, религиозният човек преживява себе си в общение с най-висшата действителност – Бога, чрез което той смогва да преодолее своята тварност и да стане божествен. Тези чувствени състояния били толкова силни у Ангелус Силезиус. Великият поет мистик пише: “Аз съм велик като самия Бог, и Бог е малък като мене”. “Ако съм в Бога, аз съм се превърнал в Бог[121].” Същото изразява и Гьоте в словата: “Във Всевишния душата се чувства толкова велика, колкото може”[122].

Тази полярност на религиозния живот често се преплита в чудни комбинации. Чрез нея можем да си обясним религиозното понятие “благодат” и да разберем неговата сила и значение за религиозния човек. Щом човек е тъй отдалечен от Бога, тъй нищожен и несъвършен, че не може да влезе в отношение с Него и все пак се намира в общение с Него, това става само по Божия благодат, а не по-негова заслуга; той е Божи дар, а не човешко дело. Този феномен на полярност на религиозния живот за сетен път ни убеждава в невъзможността за неговото рационално разбиране. “Отчаяние от собственото си аз и победна вяра, смирение и повишено самосъзнание, съзнание за тварност и безсилие по отношение към Бога и повишено съзнание за мощ – се намират съвместно и са еднакво израз на религиозната вяра”[123].

Религиозният човек често пъти преживява чувство на приятност не във формата на радост и щастие, а на мир и успокоение. То е обусловено от предхождащите състояния, при които човек е изпитвал или мъчително незадоволство от себе си, било поради своята греховност, било поради своето нравствено несъвършенство, или неспокойствие поради кризисно преживяване на съмнение и на несигурност в борбата за живот и спасение, особено ако тя трябва да бъде водена само от отделанта личност и само с човешки сили. Всичките тези подтискащи преживявания в момента на общението с Бога се заменят с преживяване на успокоение и на вътрешен мир: сега вече религиозният човек е превъзмогнал греха и нравственото несъвършенство, победил е съмнението и не се чувства сам, изоставен и безпомощен в борбата за живот и спасение. Мирът, който обладава душата през време на религиозната преживяване, е отличен от всеки друг мир по своята безграничност и възвишеност. “Ти, Който си на небето, успокояваш всяко страдание и всяка болка”, казва Гьоте[124] за Бога като извор на пълен мир. Поради всеобхватността и особения характер на този единствен и изключителен мир, религиозният човек го преживява като Божи дар: той ясно съзнава, че никоя земна сила не е в състояние да даде такъв мир.

Обозначените състояния на вътрешен мир и на успокоение рядко остават във формата на пасивни чувствени преживявания. Най-често те преминават в няколко нови групи от преживявания. На първо място ще означим  преживяването на доверие и надежда. Религиозният човек поверява своята съдба в земния и вечен живот напълно в ръцете на Бога и се надява, че чрез вярата в Бога и чрез Божията помощ ще може да осъществи своето назначение и да постигне своето спасение.

Състоянията на вътрешен мир и успокоение, по-нататък, могат да преминат в преживяване на опрощение и на вътрешна чистота. Съзнанието за греховност и нравствено несъвършенство, за порочност и поквареност довежда религиозния човек до молитва за опрощение на греховете, която може да бъде свързана и с някои свещенодействия като тайнствата кръщение, изповед, изповед и евхаристия.

Сълзите на покаянието и твърдата решимост да не се греши повече отключват изворите на Божията благодат, която обилно се излива над вярващия. В този момент той чувства, че тягостното бреме на греховете е паднало от него, леко е на душата му, в сърцето му е светло и чисто, с една дума, той се чувства отново роден за нов, чист, нравствен и свет живот.

Най-висшата и съвършена форма, в която се отлива религиозното преживявание е любовта, която тук вече се изразява в пълна близост и тясно взаимообщение между човека и Бога. Настъпила ли е тази форма на любов, която, разбира се, обгръща и личностите като Божи създания и чада и се проявява в дела, тогава религиозният човек е осъществил своето назначение в света, постигнал е хармония в живота и постепенно възраства духовно от общението с Бога, всмуква в себе си все по-големи струи от божествения извор и почва да преживява и себе си като божествен.

В никакъв случай не бива да се мисли, че с това ние сме смогнали да изчерпим всички или само най-важните чувствени моменти в религиозното преживяване. Многообразието по изходна точка, тенденция, сила и дълбочина при всеки индивид, който е даден само веднъж и който носи винаги нещо ново и неповторимо, се отразява и върху емоционалните моменти при религиозното преживяване. Тук бяха засегнати най-общите моменти, които в различна форма и степен се срещат най-често в религиозните преживявания, и които са характеристични за него. Същевременно трябва винаги да се има предвид, че един от посочените емоционални моменти никога не се явява изолиран. Напротив, той винаги е смесен с други и преминава ту в един, ту в друг. Така че всеки миг е изпълнен с такова богатство от сложни преживявания, че никой психолог не може да обхване напълно тяхното разнообразие и да опише техните отенъци. Нерядко дори в един и същ момент на религиозното преживяване човешката душа се изпълва с противоположни чувства и настроения.

5. Отглас и въздействие на религиозното преживяване

Религиозното преживяване достига своя връх в общението между Бога и човека, което в мистичното преживяване на единение получава своята крайна форма. Поради силна си емоционалност то не може да се задържи за дълго време върху тази кулминационна точка и не дълго след нейното достигане започва постепенно да утихва, докато напълно прозвучи и остави в човешката душа по-бегъл или по-траен отглас. Това е последната степен на религиозното преживяване или неговият отглас. Макар и чрез тази степен на религиозното преживяване човек да е отведен от повишения душевен живот към всекидневието, в него остава непрекъснато да звучи като постоянна диспозиция тиха мелодия, която предава онази чаровност и привлекателност на религиозната душа в сравнение с душата на атеиста. Това е именно онзи мек и приятен тон, който прозвучава във всяка дума и дело, във всеки поглед и постъпка на религиозния човек.

В общението между Бога и човека при религиозното преживяване човешката душа се е издигнала до най-висшето възможно за нея преживяване. В него човек общува с Бога, преживяван от религиозната душа като най-висша ценност, като самоценност. Поради това религиозният човек гледа на своето религиозно преживяване като на най-ценното в своя живот, което слага отпечатък на целия му духовен свят, определя пътя му в живота и придава ценност на съществуването му. Поради напрегнатото участие в религиозното преживяване на цялата душа, религиозният човек идва до прозрения, които от своя страна отключват в него решения от съдбоносно значение. Тези прозрения, които не носят научен или философски характер, схващани от религиозния човек като Божие откровение, притежават абсолютна валидност за него. Той нито за минута не се съмнява в тяхната истинност и веднага употребява всичките си сили за реализирането им. Оттук става понятен абсолютния характер на религията и голямата динамичност на религиозните истини. От религиозните преживявания извират мощни творчески сили, които на първо място променят основно душевния живот на личността и го насочват в нов път.

Съдържанието на религиозното преживяване като най-висша ценност заема централно място в съзнанието, става основно ядро за него, около което се групират останалите съдържания на съзнанието, а нехармониращите с него се изтласкват по периферията му или в областта на несъзнателното. “Новият пламък, който сега гори в неговото сърце, изгаря в своя огън низките пръчки, които по-рано го водили и не му позволявали да попадне под влияние на истинската част на неговата природа”[125]. Поради това пътят към доброто е открит и е облян с обилна съзнателна светлина. Никакви преживявания не възпират душата в нейния полет към съвършен и свет живот, понеже всички нейни сили са сгрупирани около новото основно ядро и са готови да го подкрепят и да му служат за провеждане и осъществяване на новите идеали. Оковите на страстите, които по рано владеели напълно човешката душа, сега са разбити. Стихията на божествения огън, която е обгорила човешката душа при религиозното преживяване, я е очистила от всички нечистотии и я е освободила от всички връзки на нисшата природа.  Тя се чувства обновена и преродена, изкупена и спасена от всички пороци и грехове и способна да заживее нов, свят живот.

Тази действена сила на религиозното преживяване ни дава възможност да се вдълбочим и в известна степен да разберем един от най-загадъбните и най-много подлагани на психологическо изследване религиозен феномен – религиозното обръщение.  Всяко религиозно преживяване поради неговата изключителности неповторимост, новост и динамичност, абсолютна сигурност и валидност представлява едно обръщение в нисша степен: то е начало на творчески обрат не само в религиозния, но и в целокупния живот на личността. Обръщението обаче, е пълно, когато то е преход от неверие към вяра. То е вътрешна революция, която прави основен прелом в живота на личността. Религиозното преживяване, което води към обръщение, променя целия стил на живота на личността, поставя начало на истински нов живот не само по отношение на религията. Религиозното обръщение прави радикална промяна в живота на личността, промяна на отношението към света и живота. Обръщението от неверие към вяра в Бога поставя начало на нов живот, при който се прави цялостна преоценка на всички досегашни ценности. Новоприетата вяра в Бога е динамична сила, която прави цялостен преврат в умонастроението и дейността на личността. Stephan Bradley, почти неграмотен американец, описва станалата у него след преживяването на обръщение промяна, по следния начин. “Всеки ден ми изглеждаше като тържествен празник Господен. У мене имаше горещо желание – всички личности да изпитат такова чувство и да възлюбят Бога повече от всичко. По-рано аз бях твърде себичен и горд; сега аз желая доброто на всички, аз чувствам, че бих могъл да простя на най-върлия си враг и че съм готов да понеса презрение и присмехи от когото и да било, да понеса всичко за Господа, ако по този начин бих могъл да стана оръдие за обръщането макар и на една душа[126].

Опитът на Edw. Starbuck[127], W. James[128], J. Leuba[129] за чисто психологическо обяснение на религиозното обръщение страда от много недостатъци. На първо място твърде голяма е ролята, която те приписват на несъзнателното, макар и да считат, че има съзнателни, волеви обръщения. И при последните, според тях, последната стъпка пак не се правела от съзнателната воля, а от несъзнателни сили. Колкото и да е неизяснена проблемата за областта на подсъзнанието или несъзнателното и за неговото участие в съзнателния живот на личността, не подлежи на съмнение, че нещо му отговаря в действителността. Онези душевни състояния, които в дадено време излизат извън кръга на съзнаваното в една или друга мярка, т. е. не принадлежат към актуалния душевен живот, но същевременно запазват способност да бъдат осъзнати, тоест притежават потенциална съзнателност, принадлежат към сферата на несъзнателното. Това несъзнателно, което се подчинява на същите психологически закони, както и съзнанието, макар и да не бъде съзнавано, съществува и оказва въздействие върху потока на съзнателния живот. И тъй съдържанията на несъзнателното са по-раншни ясно или слабо съзнавани преживявания, които в даден момент не са в зрителното поле на съзнанието, но всеки миг могат да прекрачат прага на съзнанието. Разликата между съзнателно и несъзнателно, значи, не е качествена, а само степенна. Несъзнателното, макар и да указва натиск върху съзнателния живот и да го повлиява в известно отношение, придобива динамичност, когато чрез усилието на личността едно или друго негово съдържание бъде осветлено от съзнанието и поставено в неговия център. Поради това пресиленено и твърдението  на Starbuck и на James, че религиозните обръщения обикновено стават без участието на съзнателната воля и че несъзнателният фактор бил тяхна отличителна черта[130].

Религиозните обръщения имат своите психични корени в изтласканото в областта на несъзнателното копнежи за общение с Бога и за водене на религиозно-нравствен живот, но те не носят напълно несъзнателен характер. Съзнанието се е опитало да ги подтисне, заглуши, дори напълно отстрани, но това не му се е удало.

В тази често пъти несъзнавана ясно борба, човешкото “ аз” се издига до Бога и от общението с Него черпи сили за окончателната победа над боговраждебните тенденции[131]. Така че религиозното обръщение е резултат от една страна на усилията на човешката личност, а от друга страна е дар от Бога. Религиозно-психологическият анализ на религиозни обръщения ни навежда по необходимост да приемем участието на естествен и свръхестествен фактор в него.

Неправилен е и свързаният със схващането за несъзнателния произход и характер на религиозното обръщение възглед, че то настъпва “изведнъж”, “внезапно”, “във формата на кризис”[132], тоест без никаква психична подготовка от страна на преживяващия го индивид. Религиозните обръщения дори и при най-класическите примери на моментни обръщения като на апостол Павел и на блажени Августин не са резултат на моментни несъзнателни изблици, а на постепенен духовен растеж, свързан с упорита душевна борба. Моментът на неочакваност може да се обясни от една страна с упоритата съпротива на съзнателната воля, а от друга страна с участието на Божията благодат.

Не само от психологическо гледище е недопустим напълно подсъзнателния или напълно благодатния характер на религиозното обръщение, но и от философска и богословска гледна точка. Религиозното преживяване подобно на душевните феномени от областта на нравствеността нямат никаква ценност, ако са моментен изблик от областта на несъзнателното или резултат изключително на Божията благодат. Основната предпоставка, както за нравствените, така и за религиозните феномени, без която те са невъзможни и губят всяка ценност, е свободното и съзнателно участие на личността в тях. Както доброто, извършено в безсъзнание или по принуда, няма никаква нравствена ценност, така и религиозното обръщение като резултат на моментен несъзнателен изблик или на неочаквана Божия намеса няма никаква религиозна ценност. Каква религиозна ценност може да има една молитва, произнесена насън или по принуда? Иисус Христос ясно и недвусмислено подчертава свободното и съзнателното участие като необходимо предусловие за истински религиозен живот. Той завършва всяка своя реч със стереотипната фраза: “Който има уши да слуша, нека слуша”(Марк.4:9; 7:16; Мат.13:9.43), а в Откровението на св. Иоан Богослов на остров Патмос многократно се казва: “Който има ухо, нека чуе, що Духът говори”(Откровение 2:7.11.17.29; 3:13.22). В същото Откровение Иисус Христос казва: “Ето стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене” (Откровение 3:20). Така че религиозният живот не се състои в ненадейни обръщения, както мислят методистите, особено в Америка. Той се състои в постепенен духовен растеж, при който взема участие, както свободната и съзнателна воля на личността, така и Божията благодат. Религиозното преживяване не е изключително явление, което извира от областта на подсъзнанието и пак потъва в него, а е свободно и съзнателно общение между Бога и човека, което постепенно се усилва и задълбочава, оставя трайни следи в съзнателния живот на личността и чиято крайна цел е постигането на съвършенството на Небеснния Отец (Мат.5:48).

Плодове на религиозното преживяване

Ние се интересуваме от резултата или “плодовете” от религиозни обръщения, които са резултати на всяко религиозно преживяване. W. James, чийто религиозно-психологически изследвания са ненадминати до сега, групира повлияните от това преживяване “плодове” в следните точки[133]:

1.След религиозното преживяване настъпва освобождаване от мъчителното сътояние на угнетеност, усещане на вътрешен мир и хармония, което утвърждава и подпомага не само душевното, но и телесното развитие. Поради това можем да кажем, че религиозното преживяване служи за утвърждаване на живота.

2.Границите на личния душевен живот се разширяват и чувството за свобода се повишава. Човекът се чувства силен и никоя пречка не е в състояние да го отклони от поетия от него път. Чувствата на страх и на безсилие са окончателно преодолени. Достатъчно е само да припомним за безсмъртните дела на мъченици, подвижници, мисионери, за които ни разказва историята на християнската църква. И най-големите нечовешки мъчения и смъртта дори не били в състояние да ги отклонят от служене на Бога и изпълняване на Неговата воля.

3.Става преместване на центъра на емоционалния живот от затвореност и егоистичност към отвореност за света и любов към другите. Като последица от това преместване на центъра на емоционалния живот преди всичко се усилва душевната чистота. Човешкото “аз” лесно се противопоставя на всички нисши душевни влечения и устоява в борбата с греха. Страсти и пороци като пушене, пиянство, сладострастие, които оковавали в робски вериги душата, сега са изгубили всяка власт над нея. Тази душевна чистота понякога минава през аскетизма и се издига до светост. Преместването на  емоционалния център на второ място, повлиява за развитието на добротата за усилването на любовта към ближните. Обикновените мотиви на антипатия, които често стесняват границите на човешката доброта, биват подтиснати. Сърцето на религиозния човек е отворено широко и облива струите на своята любов не само близки, но и чужди, дори и врагове.

James твърди, че любовта към ближните не само на християнското религиозно преживяване, но на всяко такова във висшите религии, което разширява границите на човешката душа до пълна забрава на собственото си “аз”. “Аз започнах да работя за другите”, “аз почнах да се отнасям по-меко към моето семейство и моите приятели”, “ аз заговорих с човека, на когото по-рано се сърдих”, “аз станах отстъпчив към интересите на всеки човек и моята любов към приятерите се увеличи”, “аз почувствах, че всеки човек е мой приятел” – ето изрази на личности, изживяли силни религиозни преживявания, взети от сбирката на prof. Starbuck[134].

Все пак любовта към ближните и по специално към враговете в нейната чиста форма е плод само на християнското религиозно преживяване. Житията на светиите ни говорят за крайни прояви на тази чисто християнска добродетел. Св. Франциск Асизки целувал раните на прокажените; за Маргарита Мария Алаквийска, Франсоа Ксаве, св. Иоан Крест и други се разказва, че очиствали гнойните рани на болни с езика си.

4.След протичането на религиозното преживяване целият свят ни изглежда изменен и обновен. Прекрасно свидетелство за това е описанието на Jonathan Edwards: “Вследствие на това моето чувство за владичеството на божеството постепенно ставаше по-силно и по-живо е се проникваше с вътрешна сладост. Всичко измени своя вид; на всяка вещ засия тихият и благ отблясък на Божията слава. Съвършенстовто на Бога, Неговата мъдрост, Неговата чистота, Неговата любов изглеждаха разляти във всичко: в слънцето, в луната и във въздуха; в облаците и в синьото небе; в тревата, в цветята, във водите и в дърветата, в цялата природа. И това убеждение ми доставяше вътрешен мир. Сега ме радват дори гръмотевицата и светкавицата, които по-рано тъй страшно ме плашеха”[135].

Billy Bray пък изповяда: “Аз си спомням, че всичко ми изглеждаше ново: личностите, полята, стадата, дърветата. Струваше ми се, като че ли аз бях нов човек в един нов свят.”[136]

Тази най-бегла характеристика на отгласа и на въздействието на религиозното преживяване върху душата и живота на религиозния човек ни сочи, че колкото и да е краткотрайно поради силната емоционална оцветеност, то оставя трайни следи в душата след себе си. Обхващайки цялата човешка душа, поставяйки в движение всички нейни струни, религиозното преживяване като никоя друга сила е в състояние да окаже творческо въздействие върху човешкия живот, да го активизира, да му даде нова насока и да го снабди със сили за нейното провеждане и осъществяване. Религиозността въобще е онзи динамичен фактор, който движи към творчество отделната личност. Съзрял тази тайнствена двигателна мощ на религията, Гьоте пише: “Всички епохи, в които господства вярата, се отличават в една или друга форма с блясък, с мощен подем на духа и плодовита дейност в полза на съвременниците и потомците. Напротив, всички епохи, в които при скръбната победа в каквато и да е форма е на страната на неверието, макар и да се гордеят известно време с лъжлив блясък, изчезват за потомството, защото никой не желае да се измъчва с изучаване на безплодието”[137].

Обективна валидност на религиозния опит

Рязко поставеният от модернизма и психологизма проблем за субективността на религиозното преживяване в края на краищата се покрива с най-важната богословска проблема за истинността на религията. От положителното или отрицателното решение на този проблем зависи съдбата и на религията, и на богословието въобще. Тук именно, при опитите за разрешаването на тази най-съдбоносна проблема, от която зависи не само характера на нашия светоглед, но и насоката на нашия живот, ние се сблъскваме с най-остри и непримирими противоречия. От една страна има пълна убеденост в истинността на религията и всеотдайна преданост към нея, а от друга –  най-радикално отричане на каквато и да било истинност на религията и нейно безусловно отхвърляне.

Ярки представители на първото течение са безбройните религиозни личности, за които религията е най-висшата истина, без която техният живот и битието въобще губят всякакъв смисъл и значение.

Категоричен израз на второто течение намираме в следните слова на Fr. Nietysche: “Никога досега една религия не е съдържала истина – нито посредно, нито  непосредно, нито като догма, нито като притча, понеже всяка е родена от страх и нужда; по пътищата на заблудения разум тя се появи на света”[138].

Поради тази категоричност, както от страна на привържениците, така и от страна на противниците на религията, още по-наложително става разглеждането на проблема за истинността на религията. Поради широтата и многозначността на този проблем, ние ще я ограничим, като ще се занимаем само с истинността на основното ядро от съдържанието на религиозното преживяване, а не и с цялото съдържание на една или друга религия. Пък и споменатите по-горе субективистични-модернистични и психологистични течения спират своето внимание главно на основното ядро на религиозното преживяване и в една или друга форма го отричат или претълкуват в нерелигиозен дух.

Предшестващия психологически анализ на религиозното преживяване ни посочи неговото основно ядро при влизането в непосредствен допир и в лично общение с Бога като духовна действителност. Отнемем ли от религиозното преживяване Бога като действителност, тоест като реално битие, което въздейства на религиозния човек и влиза в лично духовно общение с него, тогава то или изчезва напълно, или се превръща в чисто субективно и илюзорно преживяване.

Безбройните свидетелства на религиозни личности за техните религиозни преживявания говорят, че в религиозното преживяване ние имаме работа с един непосреден “усет” за присъствието на една божествена действителност, която окръжава религиозния човек и оказва непосредни въздействия или впечатления върху него.

Предвид на това основно ядро на религиозното преживяване, мнозина философи и психолози на религията в ново време, главно под влияние на James, говорят вместо за религиозно преживяване за религиозен опит. Ние дотук в желанието си да останем в сферата на чистата психология на религията и напълно неутрални в религиозно-философско отношение, съзнателно употребявахме повече термина “религиозно преживяване” за обозначаване на основния религиозен феномен. Сега обаче, когато поставяме за разглеждане проблемата за истинността на религиозното преживяване и следователно, напускаме областта на психологията на религията с нейната феноменология и навлизаме в областта на философията на религията, респективно на теорията на познанието, трябва да признаем по-голямата точност и изразителност на термина “религиозен опит” за обозначаване на основното ядро на религиозния акт пред термина “религиозно преживяване”.

Религиозен опит – основни постановки

Какъв е смисълът на това понятие, какво ново то съдържа и какви предимства крие в себе си? – Понятието “религиозно преживяване” от една страна е много общо и всеобхватно, а от друга страна като чисто психологически термин изразява само характера на преживяването, но остава напълно неутрално по отношение на истинността на съдържа нието на религиозното преживяване. Едно преживяване може да бъде:

1. опитно тоест да му отговаря една обективна действителност, и следователно, неговото съдържание да бъде всеобщо валидно;

2. само субективно и да има валидност само за отделната преживяваща го личност и

3. илюзорно тоест да не отговаря на никаква обективна действителност, и следователно, да не съдържа никаква валидност в себе си.

Дори понятието религиозно преживяване, главно под влиянието на Kant и Schleiermacher, както и на многото субективистични течения в психологията и философията на религията, е загубило и психологиче ската си неутралност е крие в себе си опасността да се мисли, че религиозното преживяване е чисто субективно, дори илюзорно душевно състояние, т.е. преживяване, на чието съдържание не може да се приписва никаква истинност, понеже нему не отговаря никаква обективна действителност. В противоположност на това, понятието “религиозен опит” е по-специално и няма толкова общ и всеобхватен характер. С него не могат да се обозначават всички религиозни преживявания, а само тези които са получили завършеност и поставят религиозния човек в непосреден допир и в лично общение с божествената действителност. От друга страна то дава верен израз на психологическата светлина на религиозното преживяване, а именно – сочи субективната сигурност на религиозния човек, че то е преживяване за една обективна действителност. Оттук можем да си обясним и неговия произход. То е образувано по аналогия на понятието “сетивен опит”. Значи, както сетивният опит не е чисто субективно преживяване, а ни поставя в отношение с една обективна действителност извън преживяващия субект, така и религиозният опит ни поставя в отношение с една обективна и извън нас съществуваща действителност, но не вече от материален, а от духовен и от божествен характер[139].

“Опитът” в отлика от “преживяването” ни поставя в отношение с действителността. Понятието действителност ние разбираме в духа на теоретико-познавателния или критичен реализъм, според който действително етова, което не е налично само в нашето съзнание чрез мисъл и представа, а и независимо от нашето съзнание[140]. Опитът, а не мисленето и представянето, ни поставя в допир с действителността. Разбира се, че мисленето и представянето винаги придружават опитните преживявания и служат главно за образуване на така нареченото съзнание за действителността. Ако сега си припомним предшестващата психологическа характеристика на религиозното преживяване, ние ще се убедим, че тя ни дава основание да говорим и в религията за опит. Самата същност на религиозното преживяване в този смисъл носи “опитен” характер, понеже то ни поставя в отношение с най-висшата, с божествената действителност. Безбройните свидетелства на религиозни личности за техните религиозни преживявания ни убедиха, че при тях те “усещат” присъствието на една божествена действителност, която ги окръжава и оказва непосредни “въздействия” върху техния дух. Тези “въздействия” или “впечатления” от духовен характер са тъй силни, че отключват човешката душа за непосредно общение с божествената действителност.

Въз основа на обективните данни от този опит се образуват религиозните съждения, които се разпадат главно на две групи:

1. За Божието съществуване (екзистенциално съждение)

2. За същността на Бога.

Сега нашият въпрос за истинността на религията тук ще се трансфо рмира в следния: наистина ли религиозното преживяване по същина е религиозен опит, т. е. поставя ли ни в отношение с една съществуваща извън нас и независима от нас Божествена дейст вителност и в що се състои познавателната същност на това отноше ние? В началото на религиозно-психологическото изследване, главно под влияние на проф. G. Wobbermin[141], се смяташе, че тази проблема принадлежи към областта на психологията на религията и ще бъде разрешена чрез религиозно-психологическия метод. След като се очертаха точно предметът, задачите и методите на психологията на религията, установи се, че тя като емпирична  наука не може нито да се занимава с проблемата за истинността на съдържанието на религиозното преживяване, нито да и дава едно или друго разрешение.

“Никоя емпирия”, казва професор д-р архим. Евтимий, “не ни доставя мащабите за ценност и критериите за истинност. Тя констатира и извежда закономерността на явленията; но и най-огромното натрупване на емпирически – установен материал не ни дава познанието му от гледна точка на ценност. Из фактите, които съществуват, не могат да бъдат изведени истините, които са валидни и ценни за всички, ако не се прибегне до помощта на лежащи в нашия разум принципи и нормативни понятия”[142]. Проблемът  за истинността, значи не е психологическа проблема, а теоретико-познавателна.

Някои психолози на религията, предимно под влияние на материалистически и прагматическо-философски предпоставки, се опитаха въобще да отхвърлят проблема за истинността на религиозното преживяване, като я обявиха за безсъдържателна, дори безсмислена. Прагматически умонастроените мислители бяха склонни да търсят ценността на религиозните преживявания не в тяхната истинност, а в тяхното въздействие върху личния и обществения живот, докато материалистически умонастроените мислители, отричаха всяка истинност и ценност на религиозното преживяване. В края на краищата и едните и другите обявиха религиозното преживяване за чисто субективно душевно състояние, на което не отговаря никаква действителност извън преживяващия го субект. Това направление, наречено психологизъм, което е само подделение на субективизма въобще, се появи или под влияние на предубеденост и преднамереност, или поради липса на каквото и да било знание из областта на терията на познанието. Не бива, обаче, поради предубедеността или късогледството на някои психолози на религията, да се приписват психологически тенденции на самата психология на религията като наука. Последната се занимава със своя предмет, без да навлиза в чужди области и без да се признава за компетентна да разрешава проблемата за истинност.

Психологията на религията се докосва до тази проблема и я осветлява, но само от психологическо гледище. Проблемата за истинност играе в религията твърде важна роля, на което особено внимание обърнаG. Wobbermin[143]. Той нарича истинността “конститутивен момент”[144] в религиозното преживяване, тоест момент, без който е невъзможно никакво религиозно преживяване. И действително, може ли да има още истинско религиозно преживяване този, който е убеден предварително, че религиозният акт е илюзорно или халюцинационно преживяване, че то е продукт на творческа фантазия или фикция на болен дух? Религиозното преживяване е свързано неразривно и в неговия произход, и в неговото протичане, и в неговото въздействие с убедеността на религиозното съзнание в неговата истинност и не е съвместимо с никакв илюзионизъм. Оттук става очевидно безсмислието на твърдението, към което е склонен американският психолог професор J. Leuba[145] и който се поддържа от Д. П. Иванчев, а именно: “На верующия му е безразлично, дали Бог в действителност съществува”[146]. Поради тази особеност на религиозното преживяване психологията на религията се занимава и с проблемата за неговата истинност. Това занимание, обаче, никога не напуска психологичната област и не навлиза в областта на теорията на познанието. Психологията на религията, както пише Dr. W. Stahlin, се замисля върху същността на претенцията за истинност като психичен феномен, върху видовете и степените на убеденосттта, върху нейното влияние върху религиозното съзнание и религиозния живот и пр., без, обаче, да може да реши, доколко е оправдана тази претенция и каква истина се съдържа в нея [147].

По-горе ние дадохме бегъл поглед върху проблема за истинността на религиозното преживяване от психологическо гледище, като посочихме преживяването на Бога като присъстваща действителност, като основно ядро на религиозното преживяване. Там, както и тук, ние говорим за истина в смисъл, че вярващият е убеден, че преживяваният Бог е действителност, която съществува извън него и независимо от него и оказва въздействие върху него. Това понятие за истината не се покрива напълно със същото понятие, което се употребява в естествените науки и логиката. Все пак имаме много гносеологически и метафизически основания да смятаме, че пълната истина нито се покрива с естествено-научната истина, нито се постига само по пътя на естествено-научното познание. Въпреки това за научна прецизност ние тук бихме могли да говорим за религиозна или верова истина, до която идваме по и на пътя на религиозния опит откровението, за отлика от естествено-научната истина, до която идваме по пътя на естествено-научния опит и от философската истина, постигана чрез критичен размисъл.

С установяването на психичната действителност, самобитност и самостойност на религиозния опит в отлика от всички други душевни преживявания ние, обаче, още не сме доказали неговата истинност, тоест доколко той е опит за една обективна божествена действителност.

Критично погледнато, не е изключено религиозният опит да ни дава само субективна сигурност, като че ли ни поставя в отношение с една свръхестествена действителност, а всъщност да се отнася до една “несъзнателна трансформация на едно чисто земно съотношение”[148] Тази несъответственост между субективна сигурност и обективна валидност у религиозния човек би моглад да се обясни с неговия още неразвит или незрял дух, както прави това позитивизмът и материализмът. Дори и ако бихме могли психологически да докажем, че религиозният опит в една или друга форма е наличен у всеки човек и принадлежи към нормалния човешки тип, с това още не сме доказали истинността и общовалидността на неговото съдържaние[149]. Тук имаме смесване на психологичната с гносеологичната плоскост, на което смесване почиват много стари апологетически опити за доказване истинността на религията чрез посочване на вродеността на рели гиозната заложба и всеобщността на религията.

Най-категоричен израз на несъстоятелността на този психологически начин за доказване обективната валидност на религиозния опит и на истинността на религиозните истини дава проф. K. Girgensohn в следните слова: “Дори ако основните религиозни идеи на всички личности биха били вродени, те все пак можеха да са невалидни и да са само заблуждаващ атавизъм. Обратното, ако религиозните понятия биха произлезли съвсем случайно и биха били иманентен продукт на развитието, то те все пак могат да бъдат истинни и всеобщовалид ни”[150]

Така стои и въпросът с основанието за непосредната очевидност на истинността на религиозния опит, която той носи в себе си. В нея Kierkegaard и много негови последователи виждат гаранцията за обективната валидност на религиозното познание[151]. Тази непосредна очевидност, като силно  чувствено оцветена, може да е само субективно преживяване, следователно преживяване, което може да ни заблуждава. Това съображение довежда до крайност професор K. Girgensohn, като твърди: “Дори ако всички личности биха били сигурни в техните основни религиозни приниципи въз основа на силния фоктор на преживяването, то тези основни принципи могат все пак да са неверни. Обратното, ако една творческа личност или един пророк известеше нова истина и никой човек не желаеше да я повярва, понеже никой никога не е преживял нещо подобно, то той може все пак да има истината на своя страна. Дори е възможно той да притежава едно напълно валидно доказателство, което не разбира никой друг и което едва след дълги години ще разберат личностите, както ни показаха на практика неразбраните от нас и подиграните от мнозинството мъченици на науката.

“Субективната сигурност и обективната валидност на едно познание са две съвсем различни неща и се доказват със съвсем различни методи”[152]. Доказателствата за истинността на съдържанието на религиозния опит, които изхождат от неговата психична действителност и непосредна очевидност имат сила и значение само при предпоставката, че светът и човекът са телеологически устроени тоест че те са творение на една разумна сила, следователно при предпоставката, че Бог съществува. Следователно тук се опитва да се докаже битието на нещо въз основа на предпоставката на неговото съществуване.

Поради това, след като установихме психичната самобитност и самостойност на религиозния опит, ние трябва да допуснем напълно областта на психологията на религията и да поставим вече религиозно-философската проблема за обективната валидност на религиозния опит на чисто критична почва. Религиозният човек твърди, че чрез религиозния опит той влиза в духовен допир и в лично общение с една трансцендентна божествена действителност.

Следователно, първото условие за възможността на този опит да някакво познание посредством религиозния опит е: Бог като предмет бъде действителен. Поради това пред нас се изправя проблемът : съществува ли Бог като предемет на религиозния опит извън преживяващия Го субект като транссубективна действителност? Тази постановка на проблемата за обективната валидност на религиозния опит ясно показва, че основните съждения на религията не са от ценностен характер (Werturteile), както твърдят Ritschl и Hoffding[153].

Щом религията почива върху религиозния опит, в който религиозният човек преживява самия Бог, тогава първото и основно религиозно съждение е от  екзистенциален, а не от ценностен характер, следователно е съждението: Бог съществува.

Оттук се определя и нашето отношение към религиозния априоризъм на повлияните от Кантовия рационалистичен критицизъм Ernst Troltsch и R. Otto, които причисляват религията към априорите на човешкия разум[154].

Заставайки върху основата на Кантовия критичен идеализъм и провеждайки докрай неговия трансцендентално-дедуктивен метод, ние можем в известен смисъл да причислим идеята за Бога към априорите на човешкия дух, без която не са възможни опит и опитно познание с тяхната претенция за общовалидност, както правят това в най-ново време C. Stange [155] и  And. Nygren [156]. Не бива, обаче, да се забравя, че религиозният човек не идва до идеята за Бога чрез тези трудни философски теоретико-познавателни спекулации, а чрез религиозния опит, където Бог му е даден непосредно като най-висша действителност. От  психологическо гледище ние можем по-скоро да говорим за религиозна диспозиция на човешката душа, по силата на която религиозният човек може да достигне до религиозен опит. Така че до основното религиозно съждение: Бог съществува, религиозният човек не идва чрез теоретико-познавателни разсъждения и изследвания на априорите на човешкия разум, а чрез религиозния опит, който протича в самата глъбина на човешката душа.

Сега ще се занимаваме с обективната валидност на екзистенциалното съждение на религията: Бог съществува. По своята словесна форма това съждение не е ясно и може да доведе до заблуждение. Когато някой каже: “Бог съществува”, той може да мисли за съществуването на Бога във фантазията на народа или в съзнанието на религиозния човек. Логиката, обаче, вижда функцията на екзистенциалните съждения в утвърждаването на транссубективно, т.е. независимо от преживяващия или мислещия субект, съществуване на субекта на съждението. Затова, според Н. Лосски, екзистенциалното съждение: “Бог съществува”, трябва да има следната словесна форма – точна от логическо гледище: “Съществуването на Бога е транссубективно съществуване[157]„. Истина ли е, обаче, то? Истинността на съдържанието на едно екзистенциално съждение почива на транссубективната действителност, тоест на независимата от мислещия субект действителност на обозначения като съществуващ субект. Следователно, екзистенциалното съждение за Бога може да бъде доказано не чрез доказване действителността на религиозния опит и съдържащата се в него субективна сигурност, както правиха това Kierkegaard и неговите привърженици, а чрез доказване на обективната действителност на предмета на религиозния опит, следователно на Бога. В това ни убеждава най-простото съображение, че не всички съждения, които почиват на какъвто и да било опит и носят със себе си субективна сигурност, са истинни.

С поставянето на въпроса: Съществува ли Бог като действителност извън преживяващия Го субект, ние навлизаме в най-трудната и най-разработвана област на философията на религията и на християнската апологетика. Поради ограниченото място ние тук не ще се спираме на всички опити за разрешение на тази проблема, нито ще ги преценяваме по отделно критично, а ще направим само една обобщителна преценка, която да ни даде цялостен поглед по повдигнатата проблема. От I. Kant насам във философията почват да си пробиват път все повече агностически тенденции по отношение на възможността на някакво религиозно познание и разумно доказване на Божието битие. Класически израз на подобен агностицизъм е дал още древния гръцки мъдрец Протагор в съчинението си: “За боговете” със словата: “Аз не знам и не мога да изследвам дали боговете съществуват или не съществуват. Много неща ми пречат за това, преди всичко тъмнотата на предмета и краткостта на живота”[158].

Kant зае същата позиция като се опита да ѝ даде философска обосновка. В този си опит той подложи на съкрушителна критика различните доказателства за Божието съществуване. От по-голямо значение, обаче, са гносеологическите изследвания на Kant за границите на разумното познание, които искат да изключат всяка възможност за доказване на Божието съществуване. Нека предадем в резюме резултата от изследванията на Кант в това отношение. Разумът има само за задача да приведе в ред многобройните и многообразни сетивни възприятия, което той прави с помощта на своите понятия. Поради това разумното познание има за предмет само преработката на данните на сетивния опит и не може да се простира към никакви предмети, които не могат да бъдат сетивно възприети. Вътрешно противоречие съдържа в себе си опитът да се доказват свръхсетивни неща, респ. Божието съществуване или несъществуване, с помощта на разума. Това, обаче, не изключва съществуването на свръхсетивни неща, следователно и на Бога. В случай, че Бог съществува, Неговото познание би било от съвсем друг вид от разумното познаване на сетивния свят или на света на явленията[159]. Кантовата теория на познанието, значи, по принцип не изключва нито Божието съществуване, нито възможността за Неговото познаване, но не по пътя на разума.

В същата насока, доведена до още по-голяма крайност, се движи Herbert Spenser. Според него, абсолютното или божественото като предемет на религията може да бъде само една свръхсетивна действителност, която поради своя несетивен и трансцендентен характер не само е непознатото, но и въобще непознаваемото  (Agnoston).

С агностицизъм завърши своето дело във философията на религията и W. Wundt. Изходна точка на неговото схващане представлява учението му за Бога като трансцендентно, което не дава възможност за никакво по-нататъшно определяне на съдържанието на понятието за Бога [160].

В най-ново време, както поради влиянието на философските системи на споменатите мислители, така и поради силния упадък на интереса към философското задълбочаване, тези агностически танданции се утвърждават все повече в съзнанието на съвременните личности. Погледното строго научно, едно такова агностическо становище, което все пак оставя отворена врата за религиозната вяра в Божието съществуване, е по-оправдано и по-приемливо, поради своята въздържаност и предпазливост, от радикалното отхвърляне на религията от страна на емпиризма и материализма.

В основата на всички тези сродни помежду си становища лежи истината, че Бог като свръх сетивна и абсолютна действи телност не принадлежи към сферата на науката и Неговото съществуване или несъществу ване не може да се доказва чрез научни средства [161]. Това, обаче, съвсем не изключва едно философско разглеждане на проблемата за Божието съще ствуване. Субективната сигурно ст на религиозния човек, че той чрез религиозния опит влиза в непосреден духовен опит с Бога, като твърдо засвидетелстван религиозно-психологичен факт, може да бъде поставен за предмет на философско-критично разглеждане. Разбира се, че поради възвишеността на предмета от една страна и поради ограничеността на човешкия дух от друга страна, ние не ще можем да дойдем до окончателно и общовалидно доказателство за Божието съществуване, но поне ще приведем основания за и против, които ще ни подпомогнат да определим нашето отношение към тази проблема от съдбоносно значение за нашия светоглед и за насоката на нашия живот. Човешкият дух никога не спира търсенето на истината и винаги се стреми към по-висшите сфери на знаине, колкото и те да са забулени в мъгла и да се простират в непрозирни висоти. Там, където той още не е в състояние да придобие точно знание, той си образува теории и хипотези, които го доближават до знанието. Там, където той не може да разполага с всеобщо валидни истини, се задоволява с вероятни истини. Така е и с проблемата за Божието съществуване. Нему досега не се е удало да приведе доказателства, които с необходимост да ни принудят да приемем Божието съществуване или несъществуване, но му се е удало да приведе основания, както за, така и против Божието съществуване. Всеки може да си даде сметка за тези основания и да определи своето лично становище. Ние тук не ще се спираме на добре известните традиционни доказателства за Божието съществуване, защото те, тръгвайки от абстрактни понятия, да речем, за причинност и целесъобразност, са твърде схоластични и рационалистични и тяхната научна стойност е дискредитирана още чрез критиката на Hume и I. Kant. И нравственото доказателство на Кант, макар и да съдържа ценни идеи, няма голяма научна стойност, понеже носи предпоставъчен и хипотетичен характер, т.е. излиза от предпоставката, че между добродетел и щастие трябва да съществува хармония. Освен това нищо не принуждава човешкия разум да приеме, че съответствието между добродетел и щастие може да се обясни само с предположеното от Кант Божие битие. Поради това Кант би следвало да говори за Божието битие не като постулат на практическия разум, а като проста хипотеза[162]. Така че, в най-строгия смисъл на думата, Божието съществуване е недоказуемо по научен път. Ако Бог от предемет на вярващото сърце би станал предмет на научното знание, Той би престанал да е Бог, а религията би се превърнала в наука[163]. Всички традиционни доказателства за Божието битие, с които се занимаваше така нареченото естествено богословие и с които то искаше да замести самата религия, не могат да бъдат нищо друго, освен основания на критичния разум в полза на Божието съществуване. Те сами, нито могат да произведат вяра в Бога, нито да докажат Божието съществуване, нито да направят безбожниците вярващи, а могат само да подкрепят вярващия в неговата вяра, като покажат, че тя не е противоразумна, както твърдят противниците на религията, а и в разума намира основания за своята истинност. Религиозна вяра в Бога възниква само чрез личния религиозен опит, който не може да бъде заместен с никакви спекулативни доказателства и логични основания.По друг начин  би следвало да очакваме, че всеки философ и богослов, който по пътя на разума е дошъл до необходимостта да приеме Божието съществуване и да го вгради в своята светогледна система, същевременно е и религиозен и притежава религията.

Нека се спрем на главния аргумент против Божието съществуване. За доказателства и тук не може да става дума, понеже човешкият дух поради неговата ограниченост нито е изследвал цялата действителност и е познал абсолютната истина, нито някога ще може да постигне това, за да може да каже: науката изучи цялото битие, всичко съществуващо и установи, че няма Бог, както това заявяват повърхностни безбожници. Следователно, и против съществуването на Бога могат да се привеждат само аргументи, а не доказателства.

Най-сериозният аргумент против Божието съществуване почива върху понятието за действителността. Ако Бог действително съществува, Той трябва да може да бъде включен в понятието за действителното. Него ние образуваме чрез сетивния и научния опит. В противоположност на мислите, които могат да бъдат чисто логическо-понятни образувания, без да им отговаря една обективна действителност, сетивният опит, на който научният е само продължение и корекция, ни поставя в отношение с действителността, разбирана като транссубективна даденост[164]. “Според това понятие за действителността, “действително” в обективен смисъл на думата е само това, което може да стане предмет на безпротиворечиво преживяване за всеки способен да възприеме субекта”[165]. Тук имаме едно пълно понятие за емпиричната действителност, което е образувано по пътя на сложна работа. Не е достатъчно само да възприемаме нещо с нашите сетива, за да го признаем за действително, защото са възможни т. н. сетивни измами. След възприемането на нещо – по възможност с повече сетива – ние преценяваме всички сетивни възприятия с цел да установим що трябва да припишем на обекта и що на субекта, що носи обективен и що субективен характер. Към това се прибавят и опетните изследвания като наблюдаване с микроскоп и телескоп, подлагане на химически и спектрален анализ и така нататък. Всички тези данни, придобити чрез сетивен и научен опит, се преценяват критично с цел да се установи манифестиращата се зад тях обективна действителност. Така че, понятието за действителността е образувано по пътя на цяла система от опити, които са приведени в безпротиворечиво единство от критичната мисъл. Всичко, което не е съгласно с това понятие за действителността и не може да бъде вградено в тази система на опита, се обявява за недействително.

Могат ли данните на религиозния опит да бъдат вградени в тази система на опита и по такъв начин да се признае за доказано, че Бог като предмет на този опит също е действителен? Ясно е, че отговорът ще е отрицателен, понеже данните на религиозния опит са от такова естество, че те от една страна остават напълно изолирани от целия друг опит, тоест не могат да бъдат контролирани и проверени нито чрез сетивния, нито чрез научния опит, а от друга страна не са достъпни – поне в тяхната отчетлива форма – на всички способни за възприятие субекти. Тогава изглежда за научно доказано, че Бог не може да бъде включен в областта на действителното, че Той е наличен като “действителен” само в религиозното съзнание, следователно, Нему не може да бъде приписано едно независимо и извън преживяващото Го съзнание обективно битие.

Наистина, като че ли имаме работа с едно точно доказателство за Божието несъществуване. Дали това доказателство, обаче, е вярно? То ще съдържа в себе си истината и ще бъде, следователно, научно доказателство, само ако предпоставката, от която тръгнахме, тоест понятието за действителността, е научно безупречна и би могла да бъде въведена в “абсолютна норма”[166]. Следва да се запитаме: съдържа ли понятието за действителността на “проверения”, на научния опит в себе си пълната истина, т.е. изчерпва ли се действителността с това, що мислещият човек по пътя на сетивния и научния опит установява за действително, за да може това понятие да бъде въведено в абсолютна норма? На така поставения въпрос отговарят отрицателно едногласно, както представителите на естествената наука, така и представителите на философията. Понятието за действителното е изградено въз основа на данните на сетивния и на научния опит по пътя на индуктивния метод, който от единичното прави заключение за общото. Индукцията, обаче, като изградено само върху опитното набличностиние на някои научни обекти обобщително съждение, винаги носи хипотетичен характер [167]. Имайки предвид това F.A. Lange твърди че: “Всяка истинска индукция е и разрешение на дадена задача и продукт на “поетизиращия дух”[168]. Понятието за действителността, поради ограничеността на човешкия разум и на човешката природа въобще, никога не ще се освободи от недостатъците на индуктивното съждение и винаги ще носи хипотетичен характер. Така че понятието за действителността несъмнено съдържа известна истина в себе си и то е пригодно за употреба в естествената наука. То, обаче, не е само едностранчиво, непълно, относително и хипотетично, но и винаги ще остане такова. В следствие на това то нито изчерпва действителността, нито може да бъде абсолютна норма за действителното въобще.

Не е мъчно да установим, че отхвърлянето на данните на религиозния опит и отричането на Божието съществуване въз основа на това, че те не могат да бъдат  вградени в научното понятие за действителността не е безупречно в научно отношение и в никакъв случай не може да бъде считано за научно доказано.

Дотук ние се движехме в сферата само на опровержението. Нека сега направим крачка напред и се приближим към положителни основания в полза на едно по-широко и всеобемно понятие за действителността, което да може да обхване и данните на религиозния опит и с което да може да се съгласува религиозно-екзистенциалното съждение. Следва ли да се откажем от всяко по-широко понятие за действителността, поради неговата вероятна субективност, непълна научна доказаност и поради възможността от заблуда? – Съвсем не. Както в естествената наука, когато ученият за обяснение на едно явление не разполага с точно знание, той прибягва до теории и хипотези, с които се опитва да го обясни и често пъти тези теории и хипотези съдържат в себе си цялата научна истина, макар и в недоказана форма, така и тук ние можем да си образуваме едно по-широко и всеобемно понятие за действителността. “Поради това, наред с философията, която вижда своята главна задача в предпазването от заблуди, има философия, която напротив, счита като своя най-съкровена и най-присъща задача да обхване всички достойни за разглеждане претенции за действителност, независимо от това, дали те произлизат от “проверения” опит или не”[169]. Има мислители, които не искат да играят незавидната роля на пазачи на науката, които само обхождат нейните граници и ги пазят от нахлуване на заблуждения, а виждат своето назначение и в творческия полет към новото и неизвестното, колкото и той да е опасен и свързан с възможност за заблуда. Тези именно мислители за нищо на света не биха се лишили от една толкова важна и съдбоносна за живота на индивида и обществото истина, каквато е вярата в съществуването на Бога, само защото тя не била доказана, или била въобще недоказуема по опитен и разумен път. И най-беглият поглед в историята на науката и философията ни показва, че именно тези духове, които не са се бояли от заблуждението, са движели знанието и културата на човечеството напред. От значение е да се отбележи, че към едно такова по-широко понятие за действителното ни подтиква не само творческият полет на идеалиста и мистика, а както естествено – научното знание, така и критичният философски размисъл.

Към едно решение на понятието за действителността ни подтиква на първо място гносеологическото занимание с опита като метод за познание. Опитът, както още на времето си с неподражаема яснота показва Кант, почива на необходими и всеобщо валидни категории, които са от априорно естество. Те поради това, че са предпоставка за възможността на опита и за валидността на опитното познание, нито са получени чрез опита, нито тяхната валидност се основава на опита. Установяването и обосновката на оприорните принципи на познанието Кант искаше да постигне чрез трансценденталния метод [170]. Колкото и днес философията, респективно теорията на познанието да е отишла напред и да е превъзмогнала много положения от трансценденталния идеализъм на Кант, неоспорима истина е, че в основата и на най-простия опит лежат всеобщи познавателни принципи, които нито са постигнати по опитен път, нито са изведени от опита, а по пътя на абстракцията[171]. Професор Max Hartmann, един от най-добрите съвременни методолози на естествено-научното познание, прави следното признание: “Колкото е сигурна за нас хората валидността на тези принципи на разума за всеки опит, толкова малко можем да обосновем тази валидност или да кажем нещо положително за нейната поява”. “Поради това в самия произход на всяко познание и на всеки опит има нещо необяснимо, ирационално – метафизическо, което трябва просто да се приеме, но не може да се обясни”[172].

Не само в началото на опитното познание стои нещо ирационално-метафизично, което ни насочва към една метафизична сфера. Опитното познание и по-нататък постоянно се натъква по необходимост на един метафизичен остатък. Освен границата, до която достигат нашите сетива и нашите опитни уреди поради тяхното несъвършенство и нашата ограниченост, както по отношение на пространственото разширяване, така и по отношение на точността [173], ние никога не можем да проумеем в пълнота и съвършенство дори и най-обикновения природен предмет, понеже трябва да бъде проследена и изучена цялата верига на причинни зависимости, както в сегашното му състояние, така и в произхода му. Обаче, “тоталността на условията на един предмет е безкрайна и в своята целокупност е подобна на безусловното”, казва N. Hartmann[174]. Самопонятно е, че човек поради ограничеността на своята природа не може да обгърне безусловното. Следователно, както в началото така и при протичането на научното познание дори на най-обикновения предмет, ние се натъкваме, както от страна но познаващия субект, така и от страна на познавания обект, на нещо ирационално-метафизично, което ни насочва към приемане на една по-висша и необятна действителност, която нито се поддава на опитно възприемане, нито може да бъде научно позната. По тези и други съображения днешните големи теоритици на естествените науки ясно съзнават и открито признават, че от чисто научно гледище естествено-научната действителност е само един “незначителен израз” от “несравнено по-широка реалност”, от нещо “всеобхватно”, което, по всяка вероятност, е от “духовен вид“[175].

Едва ли би имало нужда след всичко това да правим дълга екскурзия из страниците на философията, за да се убедим, че философстващияТ разум ни извежда из границите на земната действителност и ни насочва към метафизичната сфера на една абсолютна действителност. Това е била главната задача на философията, респ. на метафизиката – да издигне човешкия дух от временното и преходното, от единичното и променливото към вечното и непреходното, към общото и непроменливото, тоест към абсолютното. В най-ново време философията на съществуването (Existenzphilosophie)  в своите изследвания за действителното идва до заключението, че земната, иманентната действителност почива върху трансцендентното. Иманентното, откъснато от трансцендентното, въпреки цялата моментна сила и яснота на познанието, почва да се губи в безпочвеност; иманентното, взето само по себе си, почва да изчезва и да се превръща в нищо. Трансцендентното, чрез което иманентното става действително и личността – личност, макар и да е скрито за сетивата, за философа е по-настояще, отколкото физичната действителност[176].

Като обобщение на резултатите и на естествено-научното знание, и на философския размисъл по тази проблема ще приведем словата на най-видния представител на съвременната прагматическа философия професор W. James, с които той завършва своето – често цитирано тук – съчинение “Многообразие на религиозния опит”: “Цялата съвкупност от моите знания ме убеждава в това, че светът, съставляващ съдържанието на моето ясно съзнание, е само един от моите светове, които съществуват в много по-отдалечени области на моето съзнание и че тези други светове пораждат в мене опит, който има огромно значение за целия ми живот, макар и опитът от онези светове да не се слива с опита от този свят, все пак те се допират и сливат в известни точки, и това сливане поражда в мене нова жизнена сила… Аз мога, разбира се, да се заставя, да се вживея в настроението на учения сектант и да си въобразя живо, че не съществува нищо освен сетивния свят и признаваните от науката природни явления и закони; но все пак, когато се опитам да направя това, аз слушам как онзи чуден вътрешен глас, за който писа веднъж W. K. Cliford, ми шепне: “глупост”. Глупостта остава глупост, дори когато се нарича наука. Като разглеждам обективно и непревзето цялата съвкупност на човешкия опит, той неудържимо ме подбужда да изляза извън тесните предели на науката. Да, действителният свят е мното по-сложен, отколкото предполага и допуска естествознанието. По обективни и субективни основания, аз трябва да запазя моята религиозна вяра. И кой знае, дали верността към вярата на отделиня човек няма обективно значение дори за вселената?”[177].

Гносеологическите ни занимания с естествено-научното познание ни доведоха до границата на една по-висша действителност, която естествено-научният опит само постулира, без да може да я докаже, понеже тя не се поддава на естствено-научно изследване. Философското познание пък ни приведе по необходимост до признанието за съществуването на нещо абсолютно, първоначално, всеобуславящо, последно и най-висше, чиято същност, обаче, не може да бъде обхваната чрез философски размисъл. Имаме ли основание, обаче, предчувстваната от естествените науки метафизично-ирационална действителност и считаната за необходима от философския размисъл абсолютна, първоначална и всеобуславяща действителност да отъждествяваме с Бога, с Който ни поставя в непосреден допир и в духовно общение религиозният опит?

Философът на религията H. Scholz отговаря на този въпрос по следния категоричен начин: “Нищо не ни пречи това абсолютно да означим като Бог, понеже където религията говори за божественото, тя мисли също за реалност, към която принадлежат предикатите абсолютен, първоначален и всеобуславящ”[178]. В подкрепа на този недвусмислен отговор идва и фактът, че не само той, но и най-видни философи са отъждествявали абсолютното, първоначалното и всеобуславящото на философията с Бога на религията. Платон отъждествяваше своята идея на идеите, идеята за доброто, която взема най-горно място в царството на идеите с Бога. В последния период на своята философска дейност Платон дори говори за Праединното, от което са зависими всички идеи и което създава ред и ценности в космоса[179]. Аристотел нарича своя неподвижен двигател, който поставя началото на движението, без сам да се движи, Бог. Праединното на Плотиновата философия много се доближава до християнския Бог – Творец. Спиноза отъждествява своята “безкрайна субстанция” с божеството. Той казва: “Под Бог аз разбирам безусловно безкрайното същество, т.е. субстанцията, която се състои от безкрайно много атрибути, от които всеки изразява вечна и безкрайна същност[180]. Дори и един Herbert Spencer  счита, че неговото абсолютно, обозначавано от него главно като непознаваемо (Agnoston), е едно и също с предмета на религията. Поради ограниченото място не ще продължим по-нататък да посочваме изравняването или отъждествяването на абсолютното на философията с божеството на религията, а ще приведем заключителните мисли на проф. Ad. Dyroff, от неговото – току-що излязло от печат – съчинение, посветено специално на тази проблема: “Важно е, че никой философ, който сериозно гледа на своята работа, няма теоретическо право да отхвърля вярата на вярващите. От това трябва да го въздържат не само основанията, които говорят против атеизма, но и принуждаващато към най-сериозен размисъл набличностиние, че идеята за Бога бе съкровено достояние, както на вярващите в Бога или богове народи и безброй отделни личности, така също и на най-видните философи на Европа”[181]. Така че, можем да заключим в духа на изследванията на H. Scholz. Най-различните видове философски системи – от идеализма до материализма – изравнявайки или отъждествявайки абсолютното с божественото, идват по околен път в положително отношение с главното съдържание на религиозния опит, тоест, че съществува Бог.

Изключение в това отношение прави само позитивизмът, който отрича съществуването на абсолютното. “Всички други философски гледища”, пише дословно H. Scholz, смогват да извоюват известно значение за религиозно-екзистенциалното съждение. Излизайки от своите предпоставки те могат да отсъдят: религията има право, като казва: има Бог, понеже има едно абсолютно, и абсолютното е действително”[182]. Разбира се, че тук ние оставяме на страна цялата критика, която тази или онази метафизическа система упражнява на съдържанието на понятието за Бога на религията, понеже тук ни интересува само проверката на истинността на екзистенциалното съждение за Бога, до което ние идваме въз основа на данните на религиозния опит. В това отношение ни се удаде да докажем, че данните на религиозния опит, които се обобщават в екзистенциалното съждение на религията, не се намират в противоречие, а в съгласие, както в естествено-научния опит, така и с философския размисъл.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „Психология на религията – продължение 2 и край“, който трябва да се активира).

______________________________________________________

*Из книгата Психология на религията, София, 1943,  с. 72-252, от проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).

[98]. Plotin, Enn. VI. 9, 9, цит. по Fr. Heiler, пос. съч. 254.

[99]. Цит по R. Otto. Vishna Narajana I. S. 88 f. Jena 1917.

[100]. Prof. Fr. Heiler. пос. съч. с 306.

[101]. J. Goldziher, Vorlesungen uber den Islam. S. 156. Heidelberg 1910.

[102]. Цит. по Н. Арсенев, Жажда подлинньго бытия, с. 230 Берлин 1923.

[103]. Пак там.

[104]. Ich bin nicht ausser Gott und Gott ist nicht ausser mir. Ich bin sein Glanz und Licht und er ist meine Zier. /Angelus Silesius, Cherubimischer Wandersmann I, 106 Samtliche poetische Werke, Bd. III. S. 26/ Munchen 1924.

[105].  Prof. Dr. D. K.Girgensohn, пос. съч. с. 486.

[106]. Бергсон със своя тънък аналитичен ум често наблюдавал подобни състояния. Като илюстрация на казаното ще приведем следните му мисли: “Когато радостта достигне най-висшата си степен, тогава нашите възприятия и спомени получават напълно неопределено качество, което бихме могли да сравним с топлината и светлината и което е тъй ново, че ние в известни моменти, ако хвърлим поглед върху самите нас, почти ще се очудим, че съществуваме.” (H. Bergson, Zeit und Freiheit. S. 9. Jena 1911).

[107]. Цит. по M. Buber. пос. съч. с. ХVІІ; ср. подобни символични изрази на стр. 20, 22, 26f, 29f, 33, 45, 49, 171, 216, 221f.

[108]. Aur.Augustinus. Uber die christliche Lchre 1,10. Bibliothek der Kirchenvater. Bd. VIII.S.21f.Munchen 1925.

[109]. Фр. Шлайермахер. Пос.съч. с. ХХІV.

[110]. Prof. W. Gruehn. пос.съч. с. 79;  Prof. W. James пос.съч. с.29-38.

[111]. Rud. Otto. Das Heilige.S.13.Munchen1936.

[112]. Prof. W. James. Пос.съч. с.37 и с.  221; ср. В. Джеймс, пос.съч. с.41 и 263.

[113]. Ср. R. Otto. Пос.съч. с.22 и сл.

[114]. Виж Dr. Fr. Schleirmacher. Der christliche Glaude.S. 16ff. Bln 1830.

[115]. Характеристиката е направена предимна според опитните протоколи на Dr. Edm. Schlink. Emotionale Gotteseriebnisse. S.27ff.75. Leipzig.1931.Bln.

[116]. Augustin. Bekenntinisse. X.20.S.175.

[117]. Цит по H. Scholz. Religionsphilosophie. S.100. Bln.1922.

[118]. Цит по В. Джеймс. Пос.съч. с.180.

[119]. Цит. по М. Buber пос. съч. с.199 и сл.

[120]. Пак там. с.86.

[121]. “Ich bin so gross wie Gott, er ist also so klein.” “Wenn ich mit Gott…Gott verwandelt bin.” Angelus Silesius. Cherubimischer Wandesmann 1,10.Samtliche poetische Werke. Bd. III. S.12.Munchen 1924.

[122]. Цит. по H. Scholz пос. съч. с. 137.

[123]. Prof. W. Mundle, Die religiosen Erlebnisse. S. 43. Leipzig 1927.

[124]. Цит. по prof. G. Wehrung, Das religiose Ich. /Zeitschr. Fur systematische Theologie, Jg. I./ S. 21 Guterlon 1923.

[125]. Prof. W James, Die religiose Erfahrung in ihrer Mannigfaltigkeit. S. 216. Leipzig 1920; ср. В. Джеймс, Многообразие религиозного опыта, с. 254. Москва 1910.

[126]. Цит. по В. Джеймс пос. съч., 179.

[127]. Prof. Erw. Starbuck, Religionspsychologie. Кар. VІІІ и ІХ. Leipzig 1909.

[128]. В. Джеймс, пос. съч., с. 188 и сл.

[129]. Prof. J. Leuba, Sraudies in the Psychology of Religious Phenomena. American Journal of Psychology VII, 309. Цит. по W. James, пос. съч., с. 164

[130]. Prof. W. James, пос. съч., 169 и сл. и 192 и сл.

[131]. Ето няколко типични изповеди на личности, преживели обръщение. Един пише: “Аз просто казах: Господи, аз направих що можех; сега оставям всичко на Тебе, и веднага ме обзе дълбок мир”. Друг: “Ненадейно ми дойде мисълта, че и аз бих могъл да бъда спасен, ако престана сам да го опитвам и ако последвам И. Христос: тогава се почувствах вече освободен от моето бреме”. Трети: “Аз престанах да се противя и се отдадох, макар и да бе упорита борба. Постепенно ме обзе чувството, че аз бих направил, що бе в моя власт, и че Бог е готов да стори Своето.” (Edw. Starbuck пос. съч. гл. VІІ и VІІІ; James пос. съч. с. 170 и сл.)

[132]. В. Джеймс. Пос. съч. 185; ср. prof. W. James пос. съч. с. 160.

[133]. Вж. W. James. Пос.съч. с.201 и с.219 и сл.

[134]. Prof. Edw. Starbuck. Пос. съч. с. 127; Цит. по W. James.Пос. съч. с.226.

[135]. Цит по проф.W. James. пос. съч. с. 202.; ср. В. Джеймс. Пос. съч. с.236.

[136]. Пак там.

[137]. Goethe. Noten zum Westostlichen Diwan.

[138]. Цит по H. Scholz. Religionsphilosophie.S.282f.Bln.1922.

[139]. Понятието “религиозен опит”, може би, е образувано съвсем самостойно в ново време. То, обаче, се среща още в средните векове. Тома Аквински употребява цяла редица понятия, които почти се покриват с него. особено бие в очи изразът “Cognitio Dei experimentalis”IV. Sent 1.3 dist. 35 art. Un. q. 1. Prof. Dr. D. G. Wunderle. Das Religiose Erleben. S. 30 f. Paderborn 1922.

[140]. Това изяснение на понятието за действителността е необходимо, за да не се смесва то с гледището на позитивизма и идеализма, които въобще отричат съществуването на каквото и да било независимо от нашето възприятие и от нашите представи и мисли. Позитивизмът във формата на емпирикритицизма на Е. Мах отъждествява възприятията и представата. Втората форма на позивитивизма е иманентната философия на Ф. Шупе, според когото действителността съществува само в съзнанието. Реално е само съзнанието с неговите съдържания. Докато идеализмът на Платон приписваше реално съществуване на идеите и трансценденталният идеализъм на Кант бе все още склонен да признае съществуването на нещо реално извън нашите възприятия, чиято същност, разбира се, ние не можем да познаем, съвременният т. нар. логически идеализъм или панлогизъм признава на вещите само логическо битие. Така нареченият Bewusstseinsidealismus, чиято същност класически е изразена във формулата на Беркли esse percipi, пък е чисто психологическа теория на познанието, според която ни е дадено непосредно само нашето съзнание и ние нямаме право да говорим за съществуването на никаква действителност извън него. N. Hartmann. Grundzuge einer Metaphysik der Erkenntnis. S. 140 ff. Bln. 1941 prof. Ph. Lersch. Seele und  Welt. S. 30 ff. Leipzig 1941.

Крайностите, както на идеализма, според който предметите на света притежават само мисловно, логическо битие, така и на позитивизма, според който обектите притежават само психическо битие, т.е. само като съдържание на съзнанието – са преодолени от критическия реализъм, представляван от O. Kulpe, Volkeit, W. Wunt, H. Driesch, E. Becher, Storring, A. Messer, J. Geyser, B. Bavink  и др. Според него, на нашите сетивни възприятия отговаря един обективен, т.е. извън и независимо от нас съществуващ свят. Това прави критичният реализъм по следните основания: 1. Разликата между възприятия и престави, която се състои в това, че възприятията се отнасят до предмети, които могат да бъдат възприети от много субекти, докато съдържанията на представите са налични само за субекта, който ги притежава. Щом предметите на възприятието са достъпни за различни субекти, това сочи че те съществуват независимо от възприемащия ги субект и оказват въздействие върху него; 2. Докато представите възникват и изчезват чрез нашето искане, възприятията са независими от него. Тази независимост на възприятията от нашите искания и желания може да се обясни само с това, че те са причинени от предмети, които съществуват независимо от възприемащия субект, следователно са реални; 3. Независимостта на възприетите предмети от нашето възприятие по необходимост ни налага да приемем тяхното съществуване извън нас. Напр., розата, която възприемаме в градината, съществува преди да я възприемем и ще съществува, след като престанем да я възприемаме. Критичният реализъм, по-нататък, в противоположност на позитивизма, който прибързано и несмислено счита, че само естествено-научното ни води до познание на истината, не изключва съществуването на обекти, които не са постижими по пътя на естествено-научното познание, а чрез метафизическо познание и религиозен опит. /Вж. Prof. Joh. Hessen. Die philosophischen Stromungen der Gegenwart. S. 34 ff. Rottenburg. N. 1940.

[141]. Die Religinspsychologische Methode in Religionswissenschaft und Theologie. Leipzig 1913.

[142]. Проф. д-р архим. Евтимий, 12 – те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина. с. 37 и сл. София. 1936; ср. Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията. с. 25. София 1931.

[143]. Вж. Prof. G. Wobbermin. Пос.съч. с. 403; ср. Zum Streit um die Religionspsychologie. S.46.Bln.1913. Das Wesen der Religion. S. 319 ff. Leipzig 1921.

[144]. Prof. G. Wobbermin. Das Wesen der Religion. S. 389.

[145]. Вж.Prof. J. Leuba. The Contents of Religious Consevous ness in the Monict XI 536. July 1901. Цит. по В. Джеймс. Пос. съч. 496.

[146]. Сп. “Фил. Преглед”, год. VІІ. с.459. Вж. Обстойна критика на този твърдеж у проф. д-р архим. Евтимий, пос. съч., с.8 и сл.

[147]. Dr. W. S. Stahlin. Die Wahrheitsirage in der Religionspsychologie /Archiv fur Religionspsychologie II и  III/ S. 138 f. Tubingen 1921.

[148]. H. Scholz. пос.съч. с. 224.

[149]. По тази линия се движат в ново време: Max Scheler (Vom Ewigen im Menschen. S.524.Bln. 1933) и Otto Zimmermann (Das Gottesbedurfnis s.201. Fr.i. Br. 1919).  Ср. критичните бележки на Prof. Joh. Hessen. Der Augustinische Gottesbeweis.S.103f.Munster 1920. Die Religionsphilosophie des Neukantianismus. S. 189 ff. Fr. I. Br. 1924. Die philosophischen Stromungen der Gegenwart.ss.3.

[150]. Prof. K. Girgensohn. Religionspsychologie. Religionswissenschaft und THEOLOGIE.s.42. Leipzig 1925. Joh. Steffes. Religionsphilosophie.S.181.Munchen 1925. Dr. Sales Hess. Das religiose Bedurfnis. S. 156. St.Gallen 1935.

[151]. Ср. Roul Hoffmann Kierkegaard und die religiose Gewissheit. Gottingen 1910.

[152]. Prof. Girgensohn. пос.съч. с. 42 и сл.

[153]. Prof. P. Hofmann. Das religiose Erlebnis. S.14f. Charlottenburg 1925 и Prof. H. Hoffding. Religionsphilosophie. S. 98. Leipzig 1901.

[154]. Prof. Ernst Troltsch пише изрично: “Религията принадлежи към априорите на разума” (Psychologie und Erkenntnistheorie in der Religionswissenschaft. S. 44. Tubingen 1922). R. Otto пък казва: “Светото в пълния смисъл на думата е една съставна категория. Образуващите я моменти са нейните рационални и ирационални съставни части. И с двата си момента тя, обаче, е една чисто априорна категория”(Das Heilige. S. 137. Munchen 1936).

[155]. Вж. Prof. C. Stange, Die Religion als Erfahrung. S. 16 ff. Gutersloh 1919.

[156]. Arders Nygren, Die Gultigkeit der religiosen Erfahrung. S. 59 ff. Gutersloh 1922.

[157]. Н. О. Лосский, Обоснование интуитивизма, с. 196. Берлин 1924.

[158]. Цит. по E. Boutroux, Wissenschaft und Religion in der Philosophie anserer Zeit. S.2, ср. Ernst v. Astel, Geschichte der Philosophie. S. 55. Leipzig 1932, проф. д-р Ив. Георгов, История на философията І., с. 654. София 1925.

[159]. Според Prof. C. Stange, пос. съч. с. 117.

[160]. Вж. W. Wundt, System der Philosophie. I. S. 172 ff. Leipzig 1919.

[161]. Ср. проф. Д. Михалчев, Придобивките на съвременната наука като основа за реформиране на християнската вяра. Сп. “Фил. Преглед”. Год. V. с. 330 и сл. София 1933; Prof. Arth. Titius, Natur und Gott. S. 757. Gottingen 1931.

[162]. Вж. Подробности Joh. Steffes. Religionsphilosophie. S.145 186. Prof. W. Schmidt. Menschheitswege zum Gotterkennen. Rationale. Irrationale. Superrationale. S. 18 ff. Munchen 1923. Prof. C. strange. пос. съч. с. 30 ff.

[163]. Ср. Dr. G. Lehmann. Das religiose Erkennen. S. 52. Karlsruhe 1926.

[164]. Prof. C. Strange, заставайки на Кантовия критицизъм, различава понятно и нагледно познание. Чрез последното ние идваме в допир с обективната действителност. Нагледът като външно или сетивно възприятие, чрез което влизаме в допир с външния свят, и като вътрешен наглед, чрез който влизаме в допир с действителността на нашето собствено аз  – е път, по-който ние изработваме понятието за действителност./Die Religion als Erfahrung. S. 37 ff. Gutersloh 1919 и Das  Christentum und moderne Weltanschaung I. Das Problem der Religion. Leipzig 1913/.

[165]. H. Scholz. Пос. съч. с. 203.

[166]. Пак там.

[167]. Ср. prof. M. Hartmann. Philosophie der Naturwissenschaften. S.11 ff. Bln 1937.

[168]. F. A. Lange. Geschichte des Materialismus II. S. 539. Iserlohn 1877.

[169]. H. Scholz. Пос. съч. с. 295 и сл.; ср. У. Джеймс. Зависимость веры оть воли. С. 30 и сл. С.Петербург. 1904.

[170]. Bж. I. Kant, Kritrk, der reinen Vernunft. S. 110 ff. Reolam Bibliothek.

[171]. Ср. Bruno Bauch. Studien zur Philosophie der exakten Wiessenschaft. S. 15 ff. Heidclberg 1911. E. Cassirer. Zur Einsteinschen Relativitatstheorie. ERKENNTNISTHE Betrachtungen. S. 20 ff. Bln. 1920.

[172]. Prof. Max Hartmann. Naturwissenschaft und Religion. S. 6f.Jend 1940.

[173]. Ср. B. Baink. Ergebnisse und Probleme der Naturwissenschaften. S. 276. Leipzig 1940. Prof. Joh. Reinke. Naturwissenschaft. Welanschauung. Religion. S. 22. Fr. I. Br. 1925.

[174]. Цит по Prof. M. Hartmann,  пос. съч. с. 9; ср. C. G. Jung, Psychologie  und Religion. S. 75. Zurich 1940.

[175]. Вж. A. S. Eddington. Das Weltbild der Physik. Deutsch v. H. Diesselhorst. S. 256, 276, 316, 331. Braunschweig 1939.

[176]. Вж.Karl Jaspers, Existenzphilosophie. S. 55 ff. Bln 1938.

[177]. Prof. W. James, пос. съч. с. 400; ср. В. Джеймс, пос. съч. с. 509 и сл.

[178]. H. Scholz, пос. съч. с. 227.

[179]. Вж. Prof. Dr. Ad. Dyroff, Der Gottesgedanke bei der europaischen Philosophie in geschochtlicher Sicht. S. 11. Fulda 1942.

[180]. Цит. по Prof. Dr. Ad. Dyroff, пос. съч., с. 120.

[181]. Пак там, с. 158 и сл.

[182]. H. Scholz, пос. съч. с. 228.

Първо изображение – авторът, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Източник на второто изображение Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-12a

Проф. д-р Иван Панчовски

                      Анализ  на религиозното преживяване

1. Начални степени на религиозното преживяване

Разрешението на всички религиозно-психологически проблеми се намира в тясна връзка, дори в непосредствена зависимост с анализа на религиозното преживяване. След като проникнем в психичната структура на религиозното преживяване, ние ще бъдем значително улеснени при търсене на психичните основи на религията и определяне на нейната същност.Не е възможно априорно във философията на религията или в богословието да се посочва ту една, ту друга психична сила или способност за творчески извор на религията, без предварително научно да бъде анализиран самият основен феномен на религията – религиозното преживяване, както и да бъдат установени главните последователни моменти в неговото протичане и тяхната психична структура. Преди да търсим същността и генезиса на нещо, ние трябва да го познаваме. Ето защо психологията на религията вместо да тръгва от едно повече или по-малко предпоставъчно понятие за психичната структура на религиозното преживяване, както правеха това предимно философите на миналото,в изследването си тя  го подлага на обективен анализ.

Дори и  най-беглото сравнение на различни описания на религиозното преживяване  показва, че то, както и всички останали душевни преживявания от висш разряд, протича като един ЦЯЛОСТЕН ПРОЦЕС, в който могат да се различават  няколко главни моменти: подготовка, пораждане, кулминация и упадък.

По подобие на волевия процес и в религиозното преживяване можем да различим няколко по завършени или по-незавършени определени степени, през които то минава в своята поява и развитие. От начало се появяват едва забележими промени в състоянието на съзнанието, които често лумват само като отделни слаби искрици, без да дават основание да се мисли, че ще пламнат в буен огнен поток. Първите моменти, през които преминава човешкото съзнание в своята подготовка и нагласа за религиозно преживяване, идват ту от самата дълбочина на душата, ту се зараждат от външни впечатлиния на периферията на душата и остават едва забележими дори и за техния носител. Тези периферни душевни тонове, отначало неосветени напълно от ясното съзнание, постепенно се усилват, прозвучават в една или друга форма дори до самата глъбина на човешката душа. Отгласът на тези периферни тонове докосва най-съкровените и нежни струни на човешката душа, наглася ги и из тях прозвучава най-чудната мелодия на света – религиозното преживяване. Отначало тоновете са по-слаби и нежни, по-елементарни и отчетливи, но те постепенно те се усилват, преливат с чудна лекота и игривост един в друг, развиват се до пълна завършеност, докато не обземат цялата човешка душа от нейната най-външна периферия до нейната най-безмерна дълбочина. Достигнала върха на своето развитие, мелодията на религиозното преживяване започва да отслабва, тоновете утихват, докато най-сетне напълно изчезнат и оставят след себе си едно тихо ехо, като постоянен резонанс на религиозната душа. Това именно ехо, което постоянно звучи в нея, я прави красива и приятна, различна от душата на безбожника и на безразличния към религията.

Психологията на религията има за задача да проследи постепенната поява на религиозното преживяване, главните степени, които то последователно преминава, връзката и зависимостта помежду им и да определи кои страни на душевния живот по-силно и кои по-слабо засяга, както и формите, в които се отлива прозвучалото вече религиозно преживяване. Разбира се, че  осъществяването  на тази задача от психолога на религията нито е лесно, нито пък може да бъде проведено до край. Отделните моменти или степени, през които преминава човешката душа при своята нагласа към религиозното преживяване и при самото преживяване, не съществуват отделно и независимо едни от други като физични величини, а са изрязани от човешкия ум с ножа на абстракцията с цел за тяхното по-точно изучаване.

Като се преминава към анализа на самото религиозно преживяване, като психичен феномен в религиозния живот на отделния човек,  следва да  се проследят преди всичко   главните душевни моменти или степени, които го предхождат и в известен смисъл подготвят. Разбира се, че тези моменти принадлежат към самото религиозно преживяване, схванато като отделен процес. Те често пъти не се развиват до религиозно преживяване в неговата пълна и завършена форма, и тогава ние можем да ги разглеждаме само в известен смисъл като самостойни форми на религиозното преживяване. По отношение на религиозното преживяване в неговата пълна и завършена форма те представляват повече предхождащи и подготвящи го степени.

Вярата в Бога като хипотетична възможност

Първият момент, който не принадлежи към религиозното преживяване, а повече го предпоставя, е вярата във възможността на съществуването на една божествена действителност, която не противоречи на разума. Тази вяра като хипотетично съждение трябва да бъде коренно различавана, както от религиозно-екзистенциалното съждение, образувано въз основа на религиозния опит, така и от вярата, с която ние обикновено си служим в богословието и с която означаваме пълната изява на религията. Вярата като хипотетично предположение във възможността на съществуването на Бога, която е необходима предпоставка на религиозното преживяване, не носи в себе си нито обективната сигурност на научното познание, нито субективната сигурност на религиозния опит. И действително, как може смислено да се говори, че религиозното преживяване като духовно общение на човека с Бога може да възникне в душата, която не е склонна да допусне и приеме възможността на Божието съществуване?

В случая като се  анализира чисто психологически религиозното преживяване като отделен феномен от съвременната религиозна действителност, не се разглеждат нито религиозно-философският проблем за появяване на идеята за Бога, нито религиозно-историческата проблема, как човечеството е стигнало  до вярата в Бога и формите, през които той е преминал, нито психологическо-генетичния проблем, как отделният индивид идва до вярата в Бога. Религиозно-психологическият анализ тук се задоволява да посочи, че религиозното преживяване, като общение на човека с Бога, предполага вярата в Неговото съществуване, тоест хипотетичното приемане на възможността на Неговото съществуване.

Същевременно трябва, обаче, да се изтъкне че хипотетичното приемане на възможността на Божието съществуване, както и простата вяра или убеденост в Неговото съществуване, е само предпоставка на религиозното преживяване.Поради това то нито принадлежи към същността на религиозното преживяване, нито въобще е чисто религиозен феномен. Тази хипотетична убеденост във възможността на Божието съществуване като рационално-теоретичен  конструкт, който се поражда на повърхността на човешкото съзнание, носи повече философски, отколкото религиозен характер. В религиозното преживяване ние нямаме работа с конструкти  на спекулативния разум, а влизаме в лично отношение с Бога като действителност и се намираме в духовно общение с Него. Поради вярата като проста философска убеденост в разумността на Божието съществуване на оказва онова творческо въздействие върху душата, както религиозното преживяване. Това е вярата, за която говори св. ап. Иаков: “И бесовете вярват, и треперят”(Иаков 2:19).Тази вяра като рационална убеденост или философско знание на Божието съществуване не спасява, а вярата като лично преживяване на Бога като най-висша действителност и ценност, която указва въздействие върху нас и определя поведението ни в живота – тя спасява.

Мнозина от съвременните така наречените религиозни личности остават на тази степен на вярата. Те считат вярата в Бога за разумна и истинна, дори признават Свещеното Писание и църковните догми за истинни. С това се изчерпва тяхната религиозност, която не е, разбира се, никаква религиозност, поради което не оказва никакво въздействие върху живота им и не води към спасението,което дава истинското религиозно преживяване. Заради това деизмът, който признава Бога за творец на света, но отхвърля каквато и да е възможност, както от страна на Бога, така и от страна на човека, за отношение помежду им, не може да бъде признат за религия в собствен смисъл на думата. Деизмът е метафизично-спекулативна система с религиозен колорит. Основоположното за живата религия религиозно преживяване предполага общение между божеството и човека.

Религиозното преживяване е вяра в Бога като лична убеденост

Като втори момент или втора степен, през която преминава човешката душа в своята подготовка към религиозното преживяване, можем да означим едно по-задълбочено – лично отношение към вярата в Бога. Тук тя вече не е просто предположение, което може да е вярно, а може и да не е вярно и по отношение на което ние сме напълно неутрални и не вземаме никакво становище, а е наша лична вяра в съществуването на Бога като най-висша духовна действителност, която дава смисъл на световното и на човешкото съществуване. Вярата в Бога като лична убеденост на тази степен не е дело изключително нито на някаква религиозна заложба, нито на религиозни априори, нито на религиозен опит, нито на логични заключения, а предимно и главно на личното решение на отделната личност. Това не ще рече, че споменатите фактори нямат никакво значение за идване до вярата в Бога. Те са необходима предпоставка за нея от една страна и водачи към нея от друга страна, но те не довеждат с необходимост до нея. Това ще рече, че вярата в Бога нито е нещо напълно произволно, появило се по личното решение на отделната личност, нито е нещо напълно необходимо, което отделната личност е принудена да приеме. Вярата в Бога намира своите основи, както в религиозната диспозиционна насоченост на човешката душа, така и в интуитивното вглеждане в света и в собствената си душа и в критичния размисъл, но своята поява като лична убеденост тя дължи на отделната личност; тя е творчески акт на свободната воля. Поради това вярата в Бога като лична убеденост е повече от интуитивно-емоционален характер; до нея се стига в момент на творческо напрежение и лично усилие на човешкия дух. Затова ние преживяваме вярата в Бога като наша най-съкровенна собственост, която ние със собствени сили сме си извоювали. Ето защо тя носи само субективна убедителност, но не притежава субективната сигурност на религиозния опит. Това, обаче, не ще рече, че Божието битие е обусловено в своето съществуване от личната воля на религиозния човек и не притежава никакво обективно, самостойно и независимо от нея съществуване. Тъй като религиозната вяра, подобно на нравствените феномени, принадлежи към висшата сфера на душевния живот, където личното решение и активното участие на човешката личност е миродавен фактор, без който преживяването няма никакво значение, божествената действителност се открива и се оставя да бъде възприета само от този, който предварително по лично решение и чрез творческо усилие е повярвал в нея. Едва ли някой друг тъй правилно в богословско и философско и тъй вярно в психологическо отношение е схванал и изразил тази истина, както Фьодор Михайлович Достоевски със словата: “Ти пожела свободната любов на човека, щото той свободно да дойде при Тебе, примамен и пленен от Тебе[1].” Поради това ,именно, че вярата, въпреки всички основания на разума в нейна полза в края на краищата е дело на личното решение на човека, тя притежава висша нравствена ценност. Въпреки че Бог е обективната действителност, която човек достига и възприема духовно в религиозния опит, Той е и абсолютната и последна ценност, от чието приемане или отхвърляне се определя нашия път в живота, нашата дейност. Поради това значение на вярата в Бога за нравствения ни живот, тя не носи принудителен характер, иначе тя би загубила нравствената си ценност от една страна, а би обезценила и нашия нравствен живот от друга страна. Поради тази ценностна същност на Божието битие, Бог се открива на човека в религиозния опит, след като той е повярвал в Него и Го е приел за водач в своя живот. Тук се крие и тайната на Христовите слова: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Матей 5:8).

В религиозното преживяване като религиозен опит ние нямаме вече вяра в съществуването на Бога, а непосредствен допир с Бога и духовно общение с Него. Заради това там ние нямаме работа с вяра, а с опит, нямаме работа със субективна убеденост, а със субективна сигурност.

Но понеже в областта на религията, както и в областта на нравствеността, не са меродавни принудителните, а свободните отношения, религиозният опит винаги се предшества от лична убеденост в съществуването на Бога, до която ние не сме се издигнали по пътя на религиозния опит, т.е. на непосредствената ни поставеност в отношение с божестевната действителност, нито по пътя на разумните доказателства, съдържащи в себе си логическа очевидност и необходимост. В такъв случай религията и като дело на религиозния опит, и като резултат на разумни доказателства би загубила своята религиозна особеност, своята ценност и своя чар и би се превърнала в чисто опитно знание, в емпирическа наука, в обикновено необходимо явление. Религията като лична принадлежност на отделния човек, който е свободно и съзнателно същество, има ценност само тогава, когато не е възникнала по пътя на принудата, идваща, било от Бога чрез религиозния опит, било от човека чрез разумни доказателства. Вярата в Бога за отделната личност е ценна само тогава, когато до нея сме стигнали чрез свободно решение и чрезлично усилие. Ако тя ни бъде натрапена от Бога чрез религиозния опит или от другиго чрез логични доказателства, без ние сами да сме проявили усилия за нейното постигане, ние ще се чувстваме обезценени като свободни и съзнателни личности и не ще изпитваме никаква заслуга и никаква духовна наслада от нея.

Затова и Иисус Христос системно е избягвал да извършва чудеса там, където предварително не е била налична вяра в Бога. Той не  е искал по никой начин да обезценява и човека, и религията, като чрез чудеса, тоест като  я наложи по принудителен начин,.

Личната убеденост в съществуването на Бога, до която отделният човек идва чрез свободно и съзнателно усилие и решение, с право бихме могли да считаме за слаба форма на религиозно преживяване или за степен от самото религиозно преживяване, както прави професор W. Gruehn  в труда си Religionspsychologie[2]. Вземайки обаче, религиозното преживяване в неговата пълна и завършена форма т.е. като религиозен опит, при който влизаме в непосреден допир с Бога като действителност и общуваме духовно с Него, по правилно е да гледаме на личната убеденост в Божието съществуване като на начин на предхождаща и подготвяща самото религиозно преживяване степен. Човешкото сърце може да закопнее да влезе в общение в Бога, да Го направи предмет на своята любов и да възложи надеждата на своя живот върху Него, едва след като предположи и повярва в Неговото действително съществуване. “Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува”, пише св. апостол Павел (Евреи 11:6). Универсален израз на тази истина е дал Иисус Христос, когато e  казал на Марта, Лазаровата сестра: “Ако повярваш, ще видиш славата Божия” (Иоан 11:40). Това важи не само за преживяването на Бога, но и за всички останали преживявания, свързани с религията. Така например, присъствието на Иисус Христос в евхаристичния хляб и вино може да преживее само този, който предварително е повярвал в Христа и в истинността на Неговите обещания.

Религиозното преживяване като копнеж по Бога

На третата степен на религиозното преживяване в човешката душа се поражда известна предразположеност и отвореност за Бога, които нерядко вземат конкретната форма на обич, на симпатия към Бога. Това, обаче, не е любов към Бога, която е много по-горна, ако не и най-висша степен на религиозното преживяване. На тази степен чувствените тонове се усилват, и тя носи предимно емоционален характер, без с това да се изключват мисловни и волеви моменти.

На четвъртата степен в човешката душа пламва копнеж по Бога и се поражда силно влечение за влизане в отношение с Него. “Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе. Душата ми жадува за Бога”(Псалом 41:2-3), възкликва псалмистът. Професор G.Wehrung в труда си “Das religiцse Jch”  счита копнежа за чисто религиозен феномен и вижда в него характерен белег на религиозния живот. Човекът на всекидневието остава затворен в природната действителност и в човешкия свят, с които е напълно доволен д не копнее към нищо. Човекът на науката само като такъв, разбира се, също не копнее, а се стреми към научно овладяване на действителността. Копнее ли моралният човек? И той, оставяйки затворен само в нравствената сфера, се стреми: устремен е с всички сили да съгласува живота си с изискванията на нравствения закон. Напротив, религиозният човек копнее към Бога, Когото той не може да обладаее като природен обект[3].

Копнежът към Бога е тъга по Бога и силно желание за общение с Него. Той е мъчително очакване на Божието снизхождение към човека. Св. Макарий пише: “С буден ум очаквай Бога, докато Той дойде и посети душата ти[4].” Тази тиха меланхолия, тази тъга на душата по Бога носи всеобщ характер. На това беше дал израз още Омир в Одисеята със словата си: “pantes de theon hateous anthropo”[5]. Йохан Волфганг Гьоте пък казва: “Човек не е в състояние да прогони от себе си тъгата по Бога, която не дава покой на душата му”. Заради това и сам Гьоте в следните думи, идващи от дълбочината на сърцето му излива своята тъга и своя копнеж по Бога: “Татко, Когото не познавам, Татко, Който иначе изпълняш душата ми, но сега Си отвърнал лицето Си от мене, извикай ме при Тебе и не мълчи дълго”[6]. Псалмистът е, обаче, ненадминат в своя копнеж към Бога. Той възкликва от глъбините на  сърцето си: “Боже, Ти си Бог Мой; Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна”(Псалом 62:2-3). “Копнее душата ми и чезне за Господните двори; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог”(Псалом 83:2-3).

Несравним художествен израз на копнежа на човешката душа по Бога дава блажени Августин в словата, с които той започва своите безсмъртни “Изповеди”, които не са нищо друго, освен повест за копнежа на човешкото сърце по Бога и за пътищата, по които го е довел до Бога. Блажени Августин започва със следните думи: “Велик си Ти, Господи, и предостоен за хвала; Твоята мощ е велика и мъдростта Ти няма край! Аз, човекът, само една част от Твоето творение искам да те хваля; да, човекът, който винаги носи със себе си своята смъртност, свидетелството на своя грях и на това, че Ти си противник на горделивите; и все пак човекът, тази нищожна отломка от Твоето творение, иска да Те хвали. Защото Ти си, Който ни подбуждаш да търсим сладост само в Твоята похвала. Защото Ти ни създаде за Тебе, и нашето сърце е неспокойно, докато не се успокои у Тебе[7].” Чудна нежност лъха от следната молитва на религиозния мистик Gerhard Tersteegen, израз на копнежа му по Бога: “Както нежното цвете волно се развива и тихо поглъща слънчевите лъчи, тъй ми дай – тихо и радостно да ме погалят Твоите лъчи и да бъда от Тебе обхванат[8].

Копнежът по Бога не се поражда изведнъж и в чиста форма в човешката душа. Нерядко той се предшества от редица преживявания на мъчителни състояния. Някакво непонятно и необяснимо неспокойствие обхваща човешката душа, което се съпровожда с незадоволство от себе си и от света. Човек почва да чувства празнотата и пустотата на обкръжаващия го свят и на собствения си живот. Всичко му изглежда непълно, незавършено и несъвършено. Той чувства, че на света, взет в себе си, липсва нещо, както и нему, затворен само в рамките на земната действителност. Тогава човек, подтикван от своята заложена дълбоко в душата му богоподобност, закопнява по нещо непознато, неизвестно, необхватно и божествено, докато най-после вярата му го посочи и му отвори вратите за Царството на божествената действителност[9].

Преживяванията на тази степен се отличават със засилване на личното отношение. Тук вече чувственият тон, макар и все още да звучи като основна диспозиция, остава на заден план и високо над него прозвучава с много по-голяма определеност и яснота волевият тон.

Преди човешката душа да навлезе напълно във водите на религиозното преживяване, тя често пъти преминава една междинна степен. Поради това, навярно, тя не е отбелязана в изследванията нито на професор K. Girgensohn, нито на  професор W. Gruehn. Действително копнежът към общение с Бога, подсилен от силна обич към Него, често пъти преминава направо в религиозно преживяване. Нерядко, обаче, този копнеж е съпроводен или последван от редица други преживявания, които носят предимно характер на неприятност. Тези преживявания, които са толкова многообразни и по насока и по съдържание, и по степен, могат да бъдат обхванати в така нареченото съзнание за дистанция между Бога и човека, което произлиза или от съзнание за коренно различие между човешка и божествена действителност, или от съзнание за греховност, или от двете заедно. Щом религиозният човек насочи своя духовен поглед върху божествената сфера, възпира го съзнанието за величието и възвишеността, светостта и чистотата на Бога в сравнение с неговото нищожество, несъвършенство и греховност да дръзне да търси общение с Него.

Това сполучливо наречено от професор W. Mundle“съзнание за дистанция”[10] може да вземе различни форми у отделните личности в зависимост от изходния пункт. Когато погледът на религиозния човек е насочен към Бога като всемогъщ творец, у него се появява особено сполучливо хванатото и научно разработено от Rudolf Otto “чувство за тварност” Kreaturgefuhl[11], което играе голяма роля особено в диалектическото богословие и в религиозната философия на Николай Бердяев. Същността на това чувство за тварност се изразява в силно чувствено оцветеното съзнание на религиозния човек, че той е “творение”, “създадено същество”, което като такова се намира в безусловна зависимост от твореца и по отношение на Него е “прах и пепепл” (Битие 18:28). Съзнанието за дистанция, обаче, по-често извира или се задълбочава от мисълта за светостта и нравственото съвършенство на Бога и за греховността и нравственото несъвършенство на човека. Класически примери на носители на такова съзнание имаме в лицето но св. цар Давид, св. апостол Павел и на блажени Августин, което първоначално ги възпирало да дръзнат да търсят общение с Бога. Безсмъртен лиричен израз на това съзнание за дистанция поради греховност и несъвършенство представляват повечето от псалмите, особено псалом 50. Св. Симеон Нови Богослов (949-1022) казва: “Как смея аз, опетнен по тяло и нечист по душа да се явя пред Тебе? Как смея да Те съзерцавам? Как смея аз, убогият, да стоя пред Твоето лице? Как да не бягам от Твоето величие и от блестящата светлина на Твоя свет Дух?”[12]

Съзнанието за дистанция може да придобие още много нюанси. Достатъчно е да хвърлим само бегъл поглед в огромната религиозно-мистическа литература, за да се убедим от една страна в неговата голяма роля при религиозното преживяване и от друга страна – в неговата многообразност. Най-основната му характерност, обаче, се изразява в мъчително чувство, в трепет пред Божествената действителност и в липса на дръзновение за терсене на общение с нея. Все пак копнежът на религиозната душа към общение с Бога и любовта към Него, подпомогнати от Божията благодат, смогват да преодолеят това съзнание за дистанция между Бога и човека и да стигнат до пълно религиозно преживяване. Постъпката на гадаринците, които молели Иисус Христос да напусне техните предели[13], почива върху същото съзнание за дистанция, но породено не от религиозна жар, а от умъртвения от материализма и егоизма разсъдък. Онзи, у когото пламти религиозна жар, нивга не капитулира, а непрестанно се бори за преодоляване на отдалечеността си от Бога, за да може да постигне общение с Него. Обаче поради безмерността на тази отдалеченост истински религиозният човек никога не смята, че е в състояние със собствените сили да я преодолее и да достигне до Бога. Оттук извира и необходимостта за религиозния човек от Божията благодат. Дълбоко религиозният човек преживява влизането в допир с Бога и постигането на общение с Него като дело на Божията благодат, като дар на Божието милосърдие.

Съзнанието за дистанция, макар и като преходна степен към основното ядро на религиозното преживяване, да не е винаги налично, при всичкислучаи обаче то е най-добрият указател за дълбочината, както на дадено конкретно религиозно преживяване, така и на религиозността на личността въобще. Колкото по-будно е съзнанието за дистанция, тоест колкото човек по-силно преживява своята отдалеченост от Бога поради своята тварност, греховност и несъвършенство, толкова по-дълбоко е религиозното преживяване, толкова по-трайни са неговите следи и толкова по-мощно е неговото въздействие върху живота на личността. Класически пример за това представлява притчата на Иисус Христос за Митаря и Фарисея (Лукa 18:9-14), както и великите религиозни гении и светци, у които съзнанието за дистания, за греховност и недостойнство пред Бога представлява постоянно звучащ основен тон.

Тази степен – съзнанието за дистанция – носи предимно интелектуален характер. Чувствените и волевите моменти от предишните степени, като не са смогнали да приведат човешката душа към самото религиозно преживяване поради намесата на мисленето, сега за известно време са отстъпили на заден план, без обаче, да са изгаснали. Но щом премине кризисната борба, с която е съпроводено съзнанието за дистанция, те пак вземат господстващо положение. При копнежа по Бога и съзнанието за дистанция преживяването от периферията на душата се доближава към нейната дълбочина, то заема все по-централно място, за да стигне при религиозното преживяване самата дълбочина на душата, да я обхване напълно, да се превърне в основно ядро, което ще дава тон и насока на целия човешки живот.Посочените предшестващи и подготвителни степени могат да не се развият до пълно религиозно преживяване, както то ще бъде охарактеризирано в следващите страници, и тогава ние можем да ги разглеждаме като самостойни, но незавършени форми на религиозното преживяване.

Често пъти някои от тези степени отпадат, особено при силно религиозни натури и напреднали в духовния живот личности, при които религиозното преживяване може да настъпи изведнъж, понеже тяхната душа носи постоянна предразположеност за преживяване на Бога и представлява благоприятна почва, на която лесно никне и расте религиозното преживяване като душевен процес.

2.Преживяване на Бога като присъстваща действителност

Анализът на началните степени – повече предшестващи и подготвящи религиозното преживяване –  ни доведе пред прага на самото основно ядро на религиозното преживяване.  То, обаче, все още не е настъпило. Нито идеята за Бога, нито убедеността в Божието съществуване, нито обичта към Бога, нито копнежът за общение с Бога, нито кризисното съзнание за отдалеченост от Бога носят в себе си онзи характерен  момент, който изразява същността на религиозното преживяване в неговата пълна и завършена форма.

Идея за Бога и убеждение в Божието съществуване може да има и един философ, без при това да бъде религиозен и да има религиозно преживяване. Обичта и копнежът по Бога могат да не се развият до общение с Бога, а съзнанието за дистанция може да носи характер на религиозно-философски размисъл, който никога не смогва да превъзмогне разстоянието, което отделя човека от Бога и да достигне до самия Бог. От това се убеждаваме, че е необходимяа още една крачка, за да може човешката душа да навлезе в дълбоките води на религиозното преживяване.

Ако потърсим общия белег между отделните начални степени,  – предхождащи и подготвящи религиозното преживяване, – който ги свързва помежду и им придава религиозен характер, ние ще го намерим в идеята за Бога, която приема различни форми и се оцветява различно.Идеята за Бога, следователно, е основната тенденция, която определя и дава насока на началните – предшестващи и подготвящи религиозното преживяване – степени. От начало тя проблясва само като смътно предчувствие за Бога, докато след това се превърне в лична убеденост в Божието съществуване. Човешката душа става неспокойна и тревожна поради своята отдалеченост от Бога, докато най-сетне обикне Бога и се обгори от таен копнеж за влизане в общение с Него.

След изминаването на тези начални степени, а понякога и направо, човешката душа се потапя в самото религиозно преживяване с неговите най-разнообразни по насока и по сила моменти. Тук вече човек е излязъл от своята затвореност и усамотеност. Бог вече не е понятие, което го занимава, нито идея, която обзема духа му. Той не е и верова действителност, която той обича и към която копнее. Дотук човек само вярваше и със собствените си сили търсеше Бога. В самото религиозно преживяване вече Бог отговаря на вярата на отделния човек и на неговия търсеж. До душата на религиозния човек долитат духовни лъчи, които строят обилно из Бога, но са достъпни само за този, който копнее към тях и с цялата жар на душата си ги търси. Сега Бог вече не е идея, а присъстваща и непосредно дадена на душата действителност, не е реалност, тоест нещо веществено и пасивно съществуващо, а действителност, която действа и оказва въздействие върху душата на религиозния човек. Религията като лично преживяване на човешката душа не борави с понятия и идеи, а с действителности. “Понятието за Бога – казва Толстой –  не е Бог”[14].

С понятието за Бога борави науката, а религиозният човек влиза в общение със самия Бог като действителност. Тук се крие съществената разлика  между философията и богословието, от една страна и религията, от друга страна. Докато за философията и богословието Бог е идея, понятие, принцип, постулат, в религиозното преживяне Той е жива и непосредно дадена действителност.

Така че, не елементарната идея за Бога, нито елементарната  вяра в Бога, са  същественият белег на религиозното преживяване, а живото и непосредно преживяване на Бога като присъстваща действителност.

За обозначаване именно на този конститутивен за религиозното преживяване момент ние от религиозно-психологическо гледище често употребяваме термина божествена действителност вместо Бог. Понятието действителност, приложено към предиката свръхестествена, свръхсетивна, божествена или абсолютна, са употребявали мнозина видни представители на човечестното за обозначаване на Бога. Трябва, обаче, да се признае, че понятието “божествена действителност” освен опасностите, които крие в себе си, за които ще стане дума по-долу – смогва да изрази ясно една страна от главния момент на религиозното преживяване, а именно преживяването на Бога като присъстваща даденост в  религиозния акт. И ако ние употребяваме това понятие, то е само да изтъкнем очебийно тази страна на религиозното преживяване в противоположност на модернистичните тенденции, които искат да видят в преживяването на Бога само субективни състояния на нашето съзнание. Така  преживяването на Божието присъствие –  тоест на Бога като съществуваща независимо от нас, но близка до нас и въздействаща върху нас действителност, – е първият основен конститутивен момент и господстващ тон в религиозното преживяване. То е изворът, от който струят всички останали моменти и творчески импулси.

Религиозен опит

Като изхождат от тази същност на основното ядро на религиозното преживяване мнозина психолози и философи на религията, главно под влияние на W. James, говорят за религиозен опит. И действително религиозното преживяване на тази му степен взема формата на опит, тоест при него ние влизаме в непосреден допир с божествената действителност, както при сетивния опит влизаме в допир с природната действителност.

При преживяването на Бога като присъстваща действителност, която ни действа и чийто въздействие ние възприемаме по някакъв непонятен за психологията начин, религиозното преживяване влиза в своята стихия. Тук религиозният човек не е сам, а е изправен в своя дух лице с лице срещу Бога. Докато вярата в Бога като лична убеденост е резултат на свободното и съзнателно боготърсене на човешкия дух, религиозното преживяване като религиозен опит, тоест като влизане в непосреден допир с Бога като действителност, е дар от Бога. Така го преживява всеки религиозен човек, достигнал личен религиозен опит. Това ни спомага да разберем словата на Иисус Христос: ”Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец”(Иоан 16:44). Религиозният опит е богочовешко отношение, което обаче не носи принудителен характер, както научното отношение и логичните построения. Религиозният опит, напротив е духовна среща на свободно издигащия се към Бога човешки дух и на свободно снизхождащия към човека Божи дух. В религиозното преживяване нито човек сам намира Бога и Го преживява като своя даденост, която той сам е постигнал със собствени сили, нито Бог се натрапва на човека, като по принудителен начин му се налага и се прави предмет на неговото преживяване. Истинското и пълно религиозно преживяване настъпва тогава, когато свободно и съзнателно повярвалият в Бога и копнеещ по Него човешки дух се срещне със също тъй свободно снизхождащия и търсещия от любов общение с човека Божи дух. Докато вярата в Бога като лична убеденост и копнежът по Бога са дело на личоното човешко усилие, влизането в непосредствен допир с Бога като действителност е дар Божи. Заради това, когато се казва в Евангелието на св. Иоан Богослов, че никой не може да дойде при Иисус Христос, ако не бъде привлечен от Отца, не означава че религиозното отношение е само дар от Бога, в което ние нямаме никакво участие и за което не трябва да полагаме никакво усилие. Напротив, вярата в Бог и търсенето на общение с Него е наше лично дело.Разбира се, по силата на вложената в душата ни диспозиционна насоченост към Бога, а намирането на Бога, тоест влизането в непосредствен допир и общение с Него, е дар от самия Бог.

При преживяването на Бога като присъстваща действителност религиозният акт обзема цялата душа. Поради това религиозното преживяване носи цялостен характер. В момента на религиозното преживяване човешкото съзнание е изпълнено изцяло с Бога; всички други съдържания на съзнанието или са напълно подтиснати, или са подчинени на него. “Човешкото аз като цялост е в акция”, както се изразява професор W. Gruehn[15]. Но тази будност и активност на човешкото “аз “не е обусловена само от преживяващия субект, а главно от Бога, като преживяван обект.

Главният момент на религиозното преживяване започва тогава, когато Бог и човек се срещнат лице с лице като две действителности. Затова религиозните личности гледат на своите религиозни преживявания като на дар Божи. Но нека покажем тази особеност на религиозното преживяване из автентични извори, из самата религиозно-психологична действителност. Германският религиозен мистик Jakob Boehme (1575-1624) изповяда: “Личностите някога мислеха, че небето е много стотици или хиляди мили отдалечено отземята и че Бог живее сам на това небе; някои физици дори опитваха да измерят тази височина и като резултат ни съобщават чудновати неща…Понеже аз, обаче, намерих че на този свят на безбожника върви по-добре, отколкото на набожния и че варварските народи притежават най-богатите страни, станах …напълно меланхоличен и силно натъжен и не можех с нищо да се утеша…Когато в тази си тъга издигнах моя дух към Бога като със силна буря, тогава Бог ме озари със Своя свет дух, въпреки моята съпротива…Какъв триумф настъпи в духа ми нито мога да опиша и изразя, нито мога с нещо да го сравня, освен с раждане на живот в смъртта и с възкресение от мъртвите. В тази светлина моят дух проникна през всичко и във всички творения позна Бога: кой е Той, какъв е Той и каква е волята Му. От тази светлина получих моето познание, както и импулса на волята[16]”.

Още по-силен израз на преживяването на Бога като присъстваща действителност, която обладава напълно човека при религиозното преживяване, дава бележитият художник Philipp Otto. “Когато небето над мене е обсипано с безброй звезди, вятърът фучи през необятното пространство, вълните се носят през продължителната нощ, над гората се руменее етерът и слънцето осветява света, пара се издига от долината и аз лягам в тревата под искрящите росни капки; всеки лист и стрък гъмжи от живот; земята живее и се движи под мене; всичко прозвучава в един акорд – тогава въздъхва душата високо и лети неизмеримото пространство около мене; няма долу и горе вече, няма време, начало и край; аз чувам и усещам живото дихание на Бога, Който държи и носи света, в който всичко живее и се движи; тук е най-висшето, което ние предчувстваме – Бог[17].

Преживяване на Божието присъствие и на Бога като действителност, с която се влиза в непосреден допир, която е дадена “опитно”, имал поетът Max Dauthendey на 50-годишна възраст, след като прекарал дълга борба на съмнения и колебания, на скептицизъм и неверие. Ето какво пише той след чудно красиво описаното негово религиозно преживяване: “Как съм силен, сигурен, доволен, най-после доволен не само от предчувствието от Бога, а от познанието за личното присъствие на Бога във вселената. Колкото малко мога да видя в моето собствено аз и моето тяло, толкова малко мога, разбира се, да покажа образа на Бога на сетивата. Обаче, както ясно чувствам моя разум и моето лично аз в мене, така ясно чувствам във вселената божественото лично Аз, от което всички ние сме част; както нашето тяло взема участие в нашето аз, обаче азът на отделната личност е повече, отколкото тялото, така и Божието Аз е повече, отколкото вселената. Бог е личност, баща, учител, Той е Азът на вселената… Той съществува, както и аз съществувам”[18].

Най-много материал от изповеден характер, от който очебийно изпъква преживяването на Бога като основен момент в религиозния душевен акт, ни дава психологичната сбирка на американския психолог професор Edwin Starbuck, която е използвал W. James в своето религиозно-психологическо съчинение. Нека приведем няколко изповеди от тази сбирка. Един духовник пише: “Аз си спомням още нощта и самото място на хълма, гдето моята душа се отвори за безкрайното и гдето се срещнаха двата свята – вътрешният  и външният. Едната бездна извика към другата; на бездната, която отвори моята собствена борба в душата ми, се отвори безмерната бездна, която се простира отвъд звездите. Аз бях сам с Него, Който е създал мене и цялата красота на света…Аз не можех да се съмнявам в Божието присъствие, както и в моето. И ако имаше разлика в степените, тя произхождаше само от това, че Неговата реалност чувствах по-силно, отколкото моята”[19].

Един швейцарец пише: “Има минути, когато мисля че стоя пред лицето на Бога и говоря с Него. Тогава получавам отговори на моите молитви често без друго посредничество, а в откриване на Неговото присъствие и могъщество.”[20]

“Бог има за мене по-голяма реалност, отколкото всеки друг предмет, мисъл или личност. Аз чувствам положително Неговото присъствие”[21], изповяда друг.

Нека приведем описанието на едно преживяване на Божието присъствие с чисто християнско съдържание!

Св. Тереза (1515-1582) докладва: “На Петровден, когато се молех, видях не далеч от мене или, по-добре казано, почувствах – понеже аз не възприех нито с телесните, нито с духовните си очи нещо – почувствах Христос близко до мене и съзнавах, че Той беше, Който говореше към мене…Мене се стори, че Той ходеше винаги от дясната ми страна – това чувствах аз ясно”[22].

Преживяването на Бога като присъстваща действителност може да носи нагледен характер или да се излее просто в съзнание за Бога, без да вземе каквато и да било нагледна форма. Класически пример за преживяване на Бога като присъстваща действителност във формата на наглед представлява известното преживяване на философа Плотин (204-269). “Често, когато аз се пробудя от дрямката на тялото в самия себе си и излизайки от външния свят, се спра в себе си, съзерцавам чудна красота (tanmaston nakon orno halos). Тогава аз вярвам най-твърдо в моята принадлежност към един по-добър и по-висш свят…и се издигам над всичко, което иначе се явява пред окото на духа. Ако след това пребиваване при божеството слезна от живота в елемента на духа в рефлектиращото мислене, тогава се запитвам напразно: как се случи, че сега слизам и че въобще душата ми е влязла в тялото? Който го е съзерцавал, знае що казвам,душата тогава получава друг живот, ако тя познае: диригентът на истинския живот е там и сега не се чувства в нищо нужда; не, всичко друго е свършено и в това Едно аз трябва да стоя и  да стана това Едно, ако всичко що ме обкръжава, отхвърлих. Така ние трябва тогава да бързаме да излезем и да се освободим от нашата свързаност, за да го обхваним с нашата цяла същност и да нямаме на нас нито една част, с която да не докосваме Бога”[23]

Със силна нагледност се отличава и следното религиозно преживяване на блажени Августин: ”Ти ме повика високо и разкъса глухотата ми; Ти блесна и светна и прогони моята слепота. Ти ми вдъхна сладко дихание; аз го погълнах и сега въздишам по Тебе. Аз Те вкусих и сега гладувам и жадувам за Тебе.  Ти ме докосна, и аз пламнах в Твоя мир.”[24]

Класически пример на напълно “неоформено”, лишено от всякакъв  наглед преживяване на Бога като присъстваща действителност, представлява следната съобщена изповед на James от професор Th. Flournoy: “Бог нямаше нито образ, нито цвят, нито мирис, нито бе уловим с ръка; също и чувството за Неговото присъствие не бе свързано с определена представа за място. Напротив, така стана, като че ли аз бях преобразен от присъствието на едно чисто духовно същество. Обаче колкото повече търся слова, за да изобразя това вътрешно сношение, толкова по-ясно виждам невъзможността да опиша преживяването чрез нашите обикновени образи. Най-пригодният израз за това, което усетих, е този: Бог беше близо до мене, макар и невидим; аз не Го възприех нито с едно от моите сетива, обаче Той беше наличен за моето съзнание”[25].

Ще приведем и следната изповед: “Бог ме окръжава като физична атмосфера. Той е по-близо до мене от собственото ми дихание. Всичко е действително така, че аз изрично мога да кажа: в Него аз живея, и се движа, и съществувам”[26].

Theodor Storm  ни обрисува в една своя новела по прекрасен начин постепенния преход на простото и лишено от всякаква нагледна форма преживяване на Божието присъствие в нагледна форма. “Едно небесно чувство, като за присъствието на човек, я обзе. Обаче градът не се виждаше нито върхът на църковната камбанария…и нейните очи ненадейно се издигнаха към голямата и блестяща небесна камбана, която стоеше над земното полукълбо в тържествено спокойствие. Беше така тихо, че тя мислеше, че долавя тихото горене на звездите горе. И все нови, все по-далечни изникваха, колкото по-дълго, толкова повече, една след друга из синята бездна над нея. И все по-нататък летеше нейният поглед; ней се струваше, като че ли нейната душа лети от звезда на звезда, като че ли тя самата е горе с безкрайността. “Ти велики, любвеобвилен Боже”, шепнеше тя, “как тихо управляваш Твоя свят!”[27].

Подобни изповеди могат да бъдат приведени безброй, особено от жития на светии. Но и тези са достатъчни, за да се убедим, че основното ядро на религиозното преживяване взема формата на религиозен опит, т.е. главният момент в религиозното преживяване е поставеността ни в допир с Бога като близка, присъстваща и непосредно дадена ни действителност. Поради този именно “опитен” характер на религиозното преживяване, тук вече Бог не е верова действителност, тоест действителност, чието съществуване ние предполагаме или  в което вярваме, а е особен вид “опитно” знание. Поетесата Madeleine Semer изрично казва след едно дълбоко религиозно преживяване, че в него “не се вярва вече в Бога, а се знае Бог[28].”Заради това религиозният опит довежда религиозния човек до непосредна субективна сигурност в Божието съществуване, която се равнява, дори превъзхожда, обективната сигурност, която дават сетивният опит и научното познание. Силно религиозни личности, както видяхме, са повече сигурни в съществуването на невидимата действителност – Бога, отколкото в съществуването на видимата действителност – света, и никакви доводи не са в състояние да ги разубедят в това им убеждение[29]. “Ако някой е почувствал битието из живия Бог…, то никакви критични разсъждения, колкото и да са основателни, не ще бъдат в състояние да разклатят неговата вяра”[30]. Това се обуславя от обстоятелството, че Бог е даден на религиозния човек непосредно, докато светът му е даден посредно. От друга страна в религиозното преживяване взема участие цялата душа на човека: Бог изпълва религиозната душа от нейната най-съкровена дълбочина до нейната най-външна периферия. Така че ние имаме пълно право да говорим и в религията за опит, за религиозен опит, при който човешката душа влиза в непосреден допир с божествената действителност, поради което неговите резултати притежават по-голяма достоверност и сигурност за него, отколкото постиженията на сетивния опит; изградените върху резултатите на религиозния опит съждения притежават по-голяма очевидност от очевидността на естествено-научните и философските съждения. W. James, който пръв обърна особено внимание на преживяването на Бога като присъстваща действителност в религиозния акт като негов, основен момент, се опитва да го обясни психологически чрез вложеността в нашата душа на един “усет” на едно “чувство” за възприемане на реалността, което е много по-неопределено, по-общо и по-дълбоко от нашите пет сетива[31]. Обаче данните, които ни дава този “усет”за реалността на божествената действителност притежават по-голяма валидност от данните на петте сетива. Психологията още не е доказала, дали тук действително се касае за един общ “усет” за възприемане на действителността, който може да бъде сравняван със сетивата. Още по-малко вероятно  е твърдението на James, че самото ядро на религиозното преживяване се състои в преживяване на нещо невидимо. Той се очудва, че един от неговите високоинтелигентни приятели, който имал силно преживяване на присъствието на нещо невидимо, свързано същевременно с чувство на щастие, не го изтълкувал като свидетелство за присъствието на Бога[32]. Тъй като ние нямаме никакво основание да отъждествяваме невидимото с Бога или божественото въобще, не можем и всяко преживяване за присъствие на нещо невидимо да считаме за религиозно преживяване. Тъкмо обратното: от историята и психологията на религията знаем, че много личности вярват в съществуването на невидими същества, като сатана, демонски сили и пр., които не само че не могат да бъдат причислени към божествената сфера, но и се намират в най-голяма противоположност с нея. Светии и мистици нерядко ни повествуват за преживяване на присъствието на сатаната или на демонски сили, но много съмнително е дали това преживяване, макар и обикновено да бъде причислявано от психологията към религиозната сфера, е религиозно преживяване въобще. Съвсем невярно е пък, че то може да бъде самото ядро на религиозното преживяване. Поради тези съображения по-приемливо изглежда ограничението, което прави в това отношение професор K. Girgensohn, като твърди, че не простото преживяване на присъствието на нещо невидимо, а преживяването на Божието присъствие е съществено в религията[33].

Преживяването на Бога като присъстваща действителност е именно първият, основният и необходим момент на религиозното преживяване, който го отличава, както от всички други всекидневни и напълно обикновени преживявания на присъствие, за които ни говори психологията и които се дължат или на мускулни усещания и протичат в така нареченото имагинерно пространство на съзнанието[34] или на самовнушение[35], така и от преживяванията за присъствието на невидим духовен свят, за който вече споменахме.

Крайното социологическо течение в психология на религията, представлявано главно от Em. Durkheim, в стремежа си да изтъкне изключително социалния произход и характер на религията, се противопоставя на това схващане и смята, че преживяването на божествената действителност и въобще идеята за Бога, не била съществен и необходим елемент на религията. В подкрепа на това свое неправилно разбиране представителите на това течение оказват на наличността на атеистични религии, тоест на религии без богове, със свойствената тям атеистична мистика.

Браманизмът, според тази школа, е типична “религия без богове”[36]. Понятието за Брама, като някаква безлична сила е толкова смътно, че той по никакъв начин не можел да бъде схванат вконкретния образ на реална божествена личност, с която може да се влиза в общение. Нека обърнем внимание, че и самото възражение не отрича вярата в съществуването на Брама като божествена действителност, който момент изтъкнахме като съществен и необходим в религиозното преживяване. Според индийските спекулации, Брама, макар да е тъждествен с “аз” (tat tvam asi=това си ти), означава повече една субстанция, която включва в себе си всяко битие[37]. Значи, Брама нито е фикция, нито е идея, а е действително битие, с което браминът влиза в общение по пътя на своеобразна аскетика. Въпросът, дали брамините си представляват тази божествена действителност като лична или безлична същност, тук за нас е от второстепенно значение.

По-нататък се възразява също така: ако е несъмнено, че бранизмът все още счита Брама за божествена действителност, както той се преживява от браминиста, то не така в случая стои тъй проблемът с будизма и неоплатонизма. Като че ли тук можем в собствен смисъл да говорим за атеистична религиозност. Именно поради липсата на вяра в една божествена действителност, в Бога, мнозина философи на религията, между които са Bergson, Scholz, Jelke и Wunderle, отричат религиозния характер на будизма и го смятат повече или по-малко за една своеобразна философска или светогледна система [38]. Oswald Spengler вижда в първоначалния будизъм последен лъч на една залязваща религия, последно ехо на една замираща религиозност. “Будизмът”, казва той: “не е нова религия, въобще не е религия, но последно чисто практическо светонастроение на уморени жители на големия град, които имат зад себе си една затворена култура и нямат никакво бъдеще пред себе си”[39].  Професор G. Wobbermin се приближава до възгледа за нерелигиозния характер на будизма, но същевременно се опитва да изтъкне страни в него, които да му позволят да бъде и религия[40].

За нас тук не е от значение проблемът, дали от религиозно-философско гледище трябва да считаме първоначалния будизъм за религия или не и дали свързаната с него мистика е религиозна или атеистична, а че появилата се отначало своеобразна философска система на Буда, чиито главна цел се състои в посочване път за освобождаване от страданията, постепенно приема религиозна форма и става световна религия. За тази трансформация, обаче, будизмът е трябвало да приеме определено учение за божествени същества. Липсата на най-съществения религиозен елемент в първоначалния будизъм – вярата в съществуването на Бога – не могла да задоволи изискванията и потребността на религиозната душа. Поради това още от най-рано време от съществуването на будизма в него почнали да възникват много секти, които не били нищо друго, освен опит да бъде превърнат будизмът от философска система в религия чрез въвеждането в него на учение за божествени същества. Освен това последователите на Буда въздигнали самия него – радикалния отрицател на боговете – в единствено божество, за поклонение на което са появил съответстващ култ. С течение на времето Буда бил обкръжен с безброй други божествени същества.“По-такъв начин в религията, която първоначално нямала ни богове, ни култ, почват да се появяват и богове, и култ; дори можем да се съмняваме, дали будизмът би просъществувал дълго и дали би се разпространил толкова много, ако тези му недостатъци не били рано отстранени[41].”

Не ще е безинтересно да посочим тук, че и самият Буда не винаги е можел да остане докрай последователен на своята противоречива на религиозната същност на човешката природа атеистична философия. Нерядко сам Буда при своите атеистични религиозни размишления под дървото на мъдростта е трябвало да се бори против заплашванията на Мара, принц на демоните, и против съблазнителността на Апсара, дъщеря на боговете, които той е считал за действителни същества[42]. Поради това Otto Hofmann има известно право, като твърди, че Буда е отхвърлил почитането на боговете, но не и тяхното съществуване[43].

Не само Буда, но и най-правоверните будисти не могат да минат без преживяване на божествената действителност, колкото и това да звучи на пръв поглед парадоксално. Дори и най-съвършенният будист преживява нирвана, независимо от това дали счита мистичния стремеж към него за потапяне в нищо, или в несъзнателното, като последно и най-висше битие[44], иначе как можем смислено да си обясним факта, че будиският мистик по пътя на преживяването може да се постави в отношение с ниравана и да предвкуси блаженството на пребиваването в него след смъртта? Очевидн е, че будистът все пак си представя нирвана като нещо битийно и му приписва някаква форма на съществуване щом може да влиза в отношение с него. Много вероятно е, че нирвана не означава пълно небитие, а само индивидуално изчезване и приобщаване към един свръхиндивидуален свят, който донася вечно блаженство[45].

Същото важи за неоплатоническата мистика, чрез която неоплатоникът се намира в отношение с  едно “несъществуващо” божество. Чрез определението “несъществуващ” неоплатоникът не иска да отрече действителността на своето божество, а само да изрази неговата характерност, тоест коренна противоположност по отношение на сетивно възприеманата действителност[46]. Почти същия смисъл влагаше и Платон в понятието “несъществуващ”, когато го прилагаше към сетивния свят. С него Платон съвсем не искаше да отрече действителното съществуване на сетивния свят, а само да посочи неговото несъвършенство и противоположност по отношение на света на идеите. Това особено очебийно проличава от обстоятелството, че Платон обозначава сетивния свят и с dehomenon, с което изразява пак отношението му към света на идеите. Светът на идеите е действащото, а сетивният свят е dehomenon, тоест претърпяващото въздействие[47].

Неразривната свързаност на религиозното преживяване с божествената действителност може да се проследи и при примитивната религиозност. Едва ли предметният характер на  религиозното преживяване и реалността на Бога другаде са взели по-конкретна форма,отколкото в религията на примитивните народи. Примитивният човек преживява Бога предимно като висша сила, която по силата на свойственото му така наречено комплексно, предлогично или символизиращо мислене, той витаги се представя като обитаваща известен конкретен предмет или същество. Фетишите, идолите и кумирите са само носители и символи на една проявяваща се в тях или чрез тях трансцендентна сила[48]. За примитивните личности божеството е тъй реално, че изпълва целия свят във формата на добри и зли духове, въплатява се дори и в най-обикновени предмети от обкръжаващата ги действителност. Затова примитивният човек, особено когато бъде подтиснат от нужда, “отива” при своя Бог, “бърза” към Него, “идва” при Него, “приближава се” до Него,  “застава пред Него”, излива своето сърце пред Него, както прави дете пред баща и роб пред господар. “Ние сме дошли при Тебе, за да Те молим”, се казва в една еверска молитва[49]. Есхиловият хор говори: “Ние се приближаваме към Тебе с молитва, копнеейки  да ни чуеш[50].” Марк Аврелий дава обобщителен израз на този факт за цялата антична епоха, като казва: “Ние принасяме жертви, молим се, заклеваме се и извършваме други свещени обреди с вяра, че боговете присъстват при нас и общуват с нас.”[51]

Направените критични бележки ни дават основание да отхвърлим като ненаучно твърдението на социологическата психология на религията, че преживяването на Бога като присъстваща действителност не е съществен и необходим момент в религиозното преживяване. Там, където религиозното преживяване не поставя човека във връзка с някаква божествена действителност, с някакъв божествен свят, няма религия. В тази точка са съгласни всички видни психолози на религията на съвременността[52]. Изключение прави д-р W. Stahlin, който посочва някои много редки изключения, когато личности с ясно подчертано теоретическо неверие имат живо религиозно чувство[53].Подобни изключения се обясняват с раздвоеност в душевния живот на дадената личност. При нея теоретическото неверие още не е обхванало цялата душа в нейната дълбочина, поради което там се отключват сами за себе си откъслечни религиозни преживявания. Но и при това теоретическо неверие религиозното преживяване, колкото откъслечно и непълно да е, все пак е свързано с частична убеденост в съществуването на божествена действителност.

Предметен характер на религиозното преживяване

От много по-важно значение е едно друго твърдение на д-р W. Stahlin, което гласи:“Религиозното съзнание въобще не винаги е “предметно” ориентирано [54]”. Той смята, че наред с религиозните преживявания, които са придружени със съзнание за действителното съществуване на съответния религиозен предмет, има и религиозни преживявания като просто състояние на настроение, които не се свързват с никакви религиозни предмети, без обаче последните да бъдат отхвърлени. Към същото схващане в още по-радикална форма се придържат и професор Tr. Oesterreich, професор H.Hoeffding и професор P. Hofmann. Последният, придържайки се към богословието на  Albrecht Ritschl[55], вижда същността на религията в емоционалното преживяване на оценка. Предмет на тази оценка е човешкият живот или битието. Поради това именно религиозните преживявания не са по необходимост свързани с вярата в Бога[56]. Професор Tr. Oesterreich пък не вижда в божественото, което мистиците преживяват нищо друго, освен сферата на най-висшите нравствени ценности[57].

Ние тук не ще се впускаме в теоретична преценка на този остарял възглед за религията, чиято неоснователност е ясна от само себе си след всичко казано дотук, а ще разгледаме само твърдението за възможността на религиозното преживяване без вяра в Бога.

Това твърдение в неговата първа форам не може да бъде оправдано в никакъв случай от никаква психология. Все пак не е изключено при многообразието на религиозните преживявания да се намери някоя негова нисша, неразвита и непълна форма, при която да липсва ясно съзнание за определен религиозен предмет. Това обаче не ще рече, че такова съзнание – колкото и смътно да е – въобще не е налично, а още по-малко може да се прави обобщително заключение, че съзнанието за Бога като действителност не е съществен и необходим момент в религиозното преживяване.

Примерите, които Dr. W. Stahlin сочи с модерните мистични преживявания на лица като  Joh. Muller, Paul Erenhard, Reiner Maria Rilke, Richard Huch, Theowill Uebelacker и Rabindranath Tagore, които не били “предметно ориентирани”, едва ли са в състояние да докажат безпредметността на религиозното преживяване. Първо, от психологическо гледище е изключено нормален човек да има “чисто” емоционално преживяване без каквото и да било мисловно съдържание, колкото и то да е оскъдно. Второ, в никакъв случай не бива да се счита, че всички мистични преживявания, в които прозвучават тъмни религиозни тонове, трябва да бъдат поставени безусловно под категориите на религията. Дори и обстоятелството, че самите мистици наричат тези свои, несвързани с никаква божествена действителност, мистични преживявания – религиозни, не говори още нищо за тяхната религиозност. Иначе би трябвало да причислим към религията въобще всички смътни и неопределени преживявания, които обземат човешката душа. Дори отявлени натуралисти и безбожници носят в душата си някакво смътно и неопределено чувство на преклонение пред нещо по-велико, в което, може би, прозвучават някои религизни тонове. Следва ли обаче от това, че те трябва да бъдат считани за религиозни преживявания и от тях да вадим заключение за същността и характера на религиозното преживяване въобще? В най-добрия случай, те могат да бъдат разглеждани като една много далечна модификация или изродена форма на неправилно насочената и систематически подтискана религиозна диспозиция. Поради тази своеобразност ние не можем да правим заключение за характеристичните особености на самото религиозно преживяване. Заключавайки можем да установим, че идеята за Бога и преживяването на Бога като присъстваща действителност са съществен, конститутивен момент в религията въобще. Никой истински религиозен човек не се съмнява нито за минута през време на своето религиозно преживяване, че се намира в отношение с един действително извън него съществуващ Бог, без оглед на това, дали той е християнин или мохамеданин, единобожник или многобожник. Във всяко религиозно преживяване, независимо от неговата конфесионална оцветеност, вярата в Бога, като действително съществуващо същество, е съществен и необходим момент.

3. Общение на човека с Бога

Преживяването на Бога като присъстваща действителност, като пръв основен и господстващ тон в религиозното преживяване никога не съществува изолирано и само за себе си. Иначе би следвало да определим същността на религиозното преживяване като прост “усет” за наличността на една невидима действителност, както бяха склонни да правят това Шлаермахер и Джеймс[58].

Напротив, преживяването на Бога като присъстваща действителност се отлива в лично духовно общение на човека с Бога. Значи, в основното ядро на религиозното преживяване Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които могат да отговорят на някаква обективна действителност или не, а е присъстваща действителност, непосредно “усещана” реалност, с която религиозният човек се намира в лично общение. Простата вяра в Бога или философската убеденост в съществуването на Бога още не е религиозно преживяване и не принадлежи към същността на религията. Едва когато човек е почувствал Бога като действителност, с която е влязъл в лично духовно отношение, настъпва религиозното преживяване и имаме работа с чисто религиозен феномен. “Аз мога”, пише проф. W. Gruehn, “да знам много за религията или религиите, мога да знам наизуст цялата Библия, мога, вероятно, да притежавам най-завършен религиозен светоглед; жива религия аз, обаче, нямам, щом на моето преживяване липсва личната поставеност на Аза в отношение с Бога [59].” Значи, за да имаме религиозно преживяване е необходимо да преживеем Бога като действителност, не само като съществуване, като реалност, а като действителност, тоест като Битие, което е близко до нас и което, най-главно, ни въздейства. С това обаче, не се изчерпва съдържанието на религиозното преживяване. То не ни поставя просто в отношение с Бога като обикновена действителност. Бог за религиозния човек не е нито прост предмет между останалите предмети, нито просто въздействаща действителност, която той може да преживее или преживява. Сполучлив израз на тази мисъл дава Р. Тагоре в своята книга “Садхана”(Път към съвършенство). Той казва изрично: “Съвършено ясно е, че Безкрайният не е предмет между предметите[60]”. Бог не е просто въздействаща върху религиозния човек божествена действителност, а е личен Дух. Религиозното преживяване не е просто отношение на човека към една божествена действителност, да речем, подобно на отношението ни към природната действителност, която ние преживяваме като повече или по-малко пасивен обект, а е лично духовно общение. Религиозното преживяване не може да се сравнява, камо ли отъждествява, с отношението на субект към обект в научното отношение.Тук винаги имаме отношение на един субект, на едно лично “аз” към един обект, който винаги остава обект и никога не е жив и личен субект. Поради това и научното отношение е повече едностранно отношение, тоест ученият влиза в отношение с един предмет от действителността, който, макар и да оказва известно въздействие върху него, все си остава само предмет, тоест мъртъв и пасивен компонент в отношението.

Съвсем друг характер носи религиозното отношение, тоест отношението на човека към Бога в религиозното преживяване. Тук човек не се намира срещу един предмет, а срещу един друг, по-висш, свободен субект, тоест срещу едно божествено Аз. Бог никога не е обект, и нашето отношение към Него не е отношение към предмет между останалите предмети. Между човешкото “аз” и божественото “Аз “ се създава свободно духовно отношение, което като отношение между две лични духовни същества взема формата на лично духовно общение, на непосреден контакт, на жива среща между едно човешко аз и едно божествено Ти. В това отношение и двата агента – и човек и Бог – като лични същества се намират в активно взаимоотношение, по-добре казано, във взаимообщение.

Молитвата и Бог като личен дух на общение

Общението между Бога и човека в религиозното преживяване не е просто копие на общението от социалната сфера, а е едно богочовешко общение, в което ние разкриваме на Бога нашата душа във форма на молитва, а Той ни открива Своята воля във форма на откровение. Сега става ясно, че понятието “божествена действителност” не подхожда за изразяване на момента на общение в религиозното преживяване, което общение е винаги схващано като отношение между две лични същества. Дори това понятие крие в себе си опастността да породи представа за безличния характер на Бога, което не намира никакво оправдание в психологията на религията.

Най-главното основание, което ни принуждава да виждаме в духовното общение между човека и Бога самата същност на религиозното преживяване, е молитвата, в която религиозни личности, изследвачи на религията и богослови от всички вероизповедания и направления виждат централен феномен на религията и главна форма на религиозното преживяване, която се среща във всяка религия и заема средищно място в нея. С изключение на някои малки отклонения молитвата получава формата на духовен разговор, на непосредно словесно общение на човека с Бога.

Молитвата като чисто религиозно явление предполага по необходимост: 1.вяра в съществуването на един жив, личен Бог и 2.сигурност в Неговото реално и непосредно присъствие. Всяка молитва е насочена към едно друго същество. Тя, по словата на професор Fr. Heiler  – най-големия познавач на проблемата за молитвата – не е “разговор със себе си”, но “вик към Бога, говорене с Бога”. “Молитвата е действително говорене с едно друго, мислено като присъстващо и представено в човешки образ същество”. “Аз стои срещу едно Ти “. “Аз и Ти влизат в отношение; между двете произлиза вътрешен допир. Молитвата е едно социално явление. В молитвата се отразява едно реално сношение, едно общение, една размяна на мисли на човека с присъстващия Бог”[61]. Значи, молитвата, бидейки главна форма на религиозното преживяване като разговор, предполага наличността най-малко на две духовни същества, между които той се състои. Разговорът е мислим и има смисъл само като форма на общение между лични духовни същества. Молитвата като личен духовен разговор между Бога и човека, значи, по необходимост предполага Бога като лично духовно същество[62].

Религиозното преживяване, следователно, не е само издигане на човешката душа към Бога, още по-малко преживяване на природата като наше материнско лоно или на нашето аз като най-висша форма на абсолютния дух, е живо лично общение на човека с Бога. Религиозният човек почувства присъствието на Бога, разтваря своята душа пред Него, излива своето сърце пред Него, разправя Му за своите мъки и теглила, болки и страдания и тогава отправя молба към Него: “Говори, (Господи), понеже Твоят раб слуша”(1 Цар. 3:10). И действително, Бог заговаря към отворилата се и приелата Го душа, разкрива и Своята воля, отговаря на нейните въпроси, утолява копнежа на неспокойното и сърце, освобождава го от съмнение и му дарява вътрешен мир. Чудно хубавите диалози между Бога и душата, които срещаме в богослужебните книги и в религиозно – мистическата литература, не са просто художествено възпроизвеждане на религиозни мисли,  а са отобраз на тайнственото духовно общение между личния Бог и копнеещата по Него човешка душа. Особено в момент на усамотение и уединение, в тишината на планината или в полумрака на самотна килия, когато човешката душа застане сама пред нейния Бог[63], тя заговаря с Него, и Той и дава отговор. Божиите отговори не извират из глъбината на човешката душа, нито са далечно ехо на вика и към Бога, както са склонни да мислят Kant[64], Dorner[65] и Ed. v. Hartmann[66], а с Божие Откровение. Религиозните гении ни дават безброй свидетелства за това. Те не гледат на своите религиозни преживявания като на непосилен устрем на човешката душа към абсолятния Бог, а като на Божи дар, като на милостиво снизхождение на великия Бог към малката душа.

Не противоречи ли това на религиозността на примитивния човек, който отдава религиозно почитание на природни предмети? Не е ли тук религиозното отношение едно отношение към природата, каквото е научното, само че в много по-примитивна форма? Примитивният човек, действително, отдава религиозно почитание на природни предмети като дървета, каменни стълбове, рибена кост и други, но той никога не ги отъждествява с Бога. Висшите същества, които почита примитивният човек, макар и винаги да са свързани с един сетивно възприемим природен предмет, винаги носят свръхсетивен и духовен характер[67]. Дори ако бихме допуснали, че самите природни предмети и явления са боговете на примитивния човек, те пак за него са духовни същества, понеже той олицетворява цялата природа. В това отношение Спенсер е прав, като вижда в анимизма основна характерност в душевния живот на примитивния човек.

Една религиозно-историческа справка в това отношение би ни отвела много далеч и би ни отклонила от темата. Затова нека се ограничим главно с няколко бележки. Професор W. Schmidt, един от най-добрите съвременни познавачи на историята на религиите на примитивните народи пише: “От страна на самото висше същество отношениеята към личностите при пигмеите и пигмоидите са тъй живи, тъй топли и сърдечни, че при някои от тях едва ли е възможно по принцип едно усилване. Макар да е невидимо и отдалечено на небето, висшето същество е съвсем близко до хората и поради това дейно, а не недейно, otios. Обаче и от страна на личностите ние проучихме действия, които ги поставят в отношение към това висше същество…Непосредното лично обръщение на човека се извършва при пигмеите и пигмоидите по чисто духовен начин, само подкрепено със слово, в молитва; подкрепено и чрез външни подаяния, които се пренасят на най-висшето същество, при жертва”[68]. Така напр., итурските пигмеи общуват с висшето същество чрез “спонтанно извираща из съответната нужда молитва”, а не чрез заучени молитви и молитвени формули. Това свидетелства за тяхното лично отношение между божеството и човека, което е общение на едно аз с едно Ти. Жителите пък на Огнена земя (Varnana) се обръщат към божеството като към небесен баща[69]. Следствие на тези поразителни религиозно-психологични факти, дори и G. Wobbermin, който иначе се придържа към съвсем други схващания, се видял принуден да признае, че почитането на висшето същество никъде не отсъства напълно и че то “се изразява в едно детско-бащинско отношение между индивидите и божество”[70].

Религиозното преживяване като лично общение на човека с Бога се манифестира в най-съвършена форма, разбира се, във висшите религии.

От религиите на древността религията на гърците и римляните поради нейния антропоморфизъм държи първенство. Боговете на гърците са “човекообразни” и “човекоподобни”(antropofeis, antropoedeis), както те са охарактеризирани от Херодот и Аристотел[71]. Гръцките богове запазват своя личен духовен характер и през епохата на критицизма, когато обществото се е освободило от човекообразните и човекоподобните богове на древната митология на Омировата поезия. Затова и религиозното преживяване в неговите най-различни форми винаги носи характер на лично духовно общение.

Едва ли другаде този характер на религиозното преживяване през древността е намерил по-пълен израз от този, който му е дал Еврипид в Хиполит, където молещият се герой товори към Артимиз: “Аз съм заедно с Тебе и Ти отговарям. Аз слушам Твоя глас, макар и а не виждам очите Ти”[72]. Същата мисъл се среща в Платоновия “Пир”, където Ериксимах определя състоящия се от молитви, жертви и мантика култ като “I peri teon, te ke antropos pros alilon, hinovia” (”взаимно общение между богове и човеци”)[73]. Това лично общение тук не носи нито сервилния характер на семитическата религия, където религиозният човек преживява себе си като роб по отношение на Бога, нито приема формата на бащинско-синовно отношение на християнството, където любящият Бога син общува с възлюбилия го от по-рано небесен Отец, а протича повече като приятелско отношение[74].

Религиозното преживяване като лично общение между Бога и човека, разбира се, достига своя връх в християнството. Без да припомняме безбройните религиозни преживявания, които са описани в Библията и чиято същност се състои в лично духовно общение между Бог-Отец и човека-син, ще приведем характеристичната в това отношение изповед на една дама, взета из религиозно-психологичната колекция на професор Edw. Starbuck. Въпреки възпитанието и в безбожнически дух и пълното непознаване на християнстовото, тя преживяла Бога като лично същество в християнски дух. Ето самата изповед: “В същия момент, в който чух призива на моя Отец (небесен, с. м.), моето сърце Го позна и се отзова на зова Му. Аз побързах към Него, прострях ръцете си и извиках високо: Тук съм, татко. О, щастливо дете, що трябва да правя? “Люби ме”, отвърна моят Бог. – Да, да, Татко, аз Те любя – извиках страстно. – “Дойди при Мене!”- каза моят Отец. – “Идвам”- отвърна с трепет моето сърце. Можеше ли след това да се породи у мене някакво недоумение? Разбира се, не… От това време аз получавам на моите молитви пряк отговор, и то в такъв ясен вид, като че ли говоря с Бога и възприемам Неговите отговори”[75].

Ясно е, че тук религиозното преживяване съвсем естествено и непринудено, без влияние на среда и възпитание извира от глъбините на човешката душа и протича във формата на лично духовно общение между Бога и човека. С тази характерност на религиозното преживяване можем да си обясним и факта, че щом съвременният  човек попадне под силно влияние на една или друга философска система, която си представя Бога като безлична действителност, почва да губи личната връзка с Него, почва да изстива в религиозно отношение, докато напълно загуби своята религиозност. Този факт е същевременно косвено доказателство, че по самата природа религиозното преживяване е лично духовно общение между Бога и човека. Тук ще приведем изповедта на един известен учен, която представлява картинна илюстрация на казаното. Той отначало бил дълбоко религиозен и имал лични религиозни преживявания. Но постепенно, вероятно под влияние на Спенсеровата философия, която представя Бога като напълно непознаваема действителност, той почнал да губи личната връзка с Него. На мястото на някогашния личен Бог, с Когото той общувал, сега застанало едно неопределено “нещо”, което губило всяко очертание и с което той не можел вече да общува. Нека приведем един характеристичен откъс от самата изповед: “Във възрастта между 20 и 30 години аз малко по-малко станах скептик и невярващ; все пак не мога да кажа, че аз някога съм загубил “неопределеното чувство”, както сполучливо го нарича Херберт Спенсер, за една абсолютна реалност, която лежи зад света на явленията. За мене тази реалност, обаче, не беше напълно непознаваемото на Спенесеровата философия…,  понеже аз стоях в отношение с това Нещо, което отношение всъщонст не беше нищо друго, освен молитва…Аз знам, сега че не се намирах в лично отношение с това Нещо, понеже в последните години, когато загубих пътя към Него, у мен се появи чувство на загуба, която с нищо не може да се замени. По-рано аз винаги Го намирах, щом се обърнех към Него. Сетне настъпиха години, когато ту Го намирах, ту не можех да Го намеря… Сега, когато съм на 50 години аз напълно загубих възможността за единение с Него. И трябва да призная, че с Него аз загубих една голяма опора на живота ми. Той ми е станал мъртав и безразличен. Това, което аз наричах “Нещо”, не бива да се отъждествява със Спенсеровото Непознаваемо, но То беше моят собствен, намерен от моето вътрешно чувство, личен Бог”[76].

В това отношение не прави изключение и пантеизмът, за който обикновено се дава погрешно схващане, а именно като че ли за него Бог и свят са едно и също нещо. Едва ли се намира един значителен представител на пантеизм, който да отъждествява Бога със света.

Божеството за истинския пантеист не е равно на земния, на сетивно-познаваемия свят. Напротив, опитният свят е само част, само къс или една страна на божественото същество, в което има безброй други части, късове или страни, които са скрити и непознаваеми за нас. “Deus sive natura” на Спиноза, наречен догматик на пантеизма, притежава безброй много атрибути, от които на човека са достъпни и познаваеми само два: протяжност и мислене, материалност и духовност. Наред  с тези два атрибута, божеството притежава безброй други, които на по-висши същества, може би, да са достъпни, но за нас са скрити. Оттук следва и неправилността на отъждествяването на Бог и природа, срещано дори и у някои пантеисти. В това ни убеждава най-великата пантеистическа изповед на Гьоте: “Нему подобава природата в себе си, себе си в природата да запазва”[77]. Тук Бог не е равен на природата, а нещо което се проявява и в природата. Затова и проф. W. Hellpach, като обосновава този възглед за пантеизма твърди, че пантеистичната религиозност е иманента и трансцендентна същевременно[78]. При нея човек,  се възприема  не за творение на нещо “напълно друго”, (както R. Otto и диалектическите богослови са склонни да определят Бога),но като част на едно безкрайно божество.Затова в случая човек  не търси  и не преживява Бога само в себе си, а и вън от себе си. Поради това нерядко в пантеистичната мистика прозвучава трагичен тон, като причината е  непосилността на човешкия дух като ограничен да се издигне до божеството като безгранична цялост.

За нас тук от по-голямо значение е безличният характер на пантеистичното божество,което не е тъй безлично, както обикновено се мисли. Пантеистичното божество е безлично, не защото изключва и се противопоставя на всичко лично, а защото включва в себе си всичко лично в света. Професор W. Hellpach прави нагледна тази идея по следния начин. Народът, който съдържа в себе си всяка отделна личност все пак като цяло далеч я превъзхожда; той нито е прост сбор от отделни личности, нито пък е само една личност[79]. В този смисъл и пантеистичното божество, което съдържа в себе си всяка отделна личност, не е нито сбор от тези личности, нито е една конкретна личност, а нещо много по-висше, поради което всяко негово сравняване с отделна човешка личност като унижение, е недопустимо.Следователно, имайки предвид това, ние се убеждаваме, че пантеистичното божество няма толкова безличен, колкото свръхличен характер, поради което професор W. Hellpach пише:

“Между пантеизма и един просветен монотеизъм пропастта съвсем не е тъй непроходима по отношение на схващането за Бога, понеже това, което в понятието “личен Бог” е означено като “лично”, по същина далеч превъзхожда всяко възможно сравнение със земната личност”[80].

Сега можем да си обясним дълбоката пантеистична мистика, която също е невъзможна без предпоставката за лично общение. Божеството е безмерната дълбочина на всичко лично, иззето от неговата конкретно земна форма, или личното в божеството е получило една безкрайна проекция, поради което е неотъждествимо с неговата земна и ограничена форма. В пантеистичната мистика, обаче се срещат Бог и човек и се постига общение помежду им само на плоскостта на личното.

Остава ни да разгледаме още едно възражение против преживяването на Бога като личност. То идва от страна на философията. Известно е, че тя още от най-древно време се е борила против антропоморфизма на религията, тоест против религиозната представа за Бога като сходна с човека личност. Ксенофан дава класически израз на философската критика на представянето на Бога във форма на човешка личност от страна на религията в следните иронични слова: “Ако воловете биха могли до рисуват, биха дали на техните богове образа на вола”[81]. Философията през различните времена си е поставяла между другото и задачата да “очисти” представата за Бога от всякакъв антропоморфизъм. Този процес най-често води да отнемане на личностния характер на Бога и до Неговото свеждане до чисто абстрактна идея. Макар философската идея за Бога като абстрактна идея, а не жива, битийна личност, да е резултат на спекулативния разум, а не на религиозното преживяване, не можем да твърдим, че философът няма религиозен опит. Именно, в религиозния опит, философите напълно забравят своите религиозно-философски спекулации и общуват с Бога като с личен дух. При запознаване именно с религиозния опит на философите, казва Атанас Илиев, “вие започвате да долавяте, че зад безличната идея техният духовен поглед съзира някаква неизразима със средствата на човешкия език божествена личност, която е предмет по-скоро на интуитивно, отколкото на интелектуално познание… Отстраняването на човешките качества от представата за Бога изобщо, тук не означава унищожаване на самата идея за божествената личност; личното тук не е сведено към безличното, а по-скоро към свръхличното”[82].

След изяснението на основната същина на религиозното преживяване като лично духовно общение между едно човешко “аз” и едно божествено “ Ти”, става ясна неоснователността на твърдението на Ed. Spranger, според когото не е необходимо предметът на религиозното преживяване да бъде “лична сила”[83]. Също така несъстоятелни са и възгледите на Kant, на Ed. v. Hartmann и на Dorner, които гледат на религиозното преживяване във формата на молитвата като на монолог, който човек води със себе си, като на отношение към самия себе си[84].  Психологическият анализ на религиозното преживяване отрича из основи подобен възглед. Така че, молитвата не е монолог, а съкровен духовен разговор между Бога и човека. Това може да се подкрепи с безброй изповеди на религиозни личности, които твърдят, че в религиозното преживяване се молят на Бога и получават отговор от Него.

Шлайермахер схваща религиозното преживяване във втората реч за религията като “усет и вкус за безкрайното[85]„, а в догматиката си (Glaubenslehre) – като чувство на проста зависимост от свърхопитното, от универзума[86]. Поради това и Er. Schader[87] направо упреква Шлайермахер в пантеизъм. И действително, понятието за Бога у Шлайермахер носи ясно очертан безличен характер. С една безлична сила ние не можем да влизаме в общение; молитви, жертви, богослужебни действия, както и всички други форми на религиозното преживяване, трябва да отпаднат, защото имат смисъл само по отношение на едно лично духовно същество, което може да ги разбере. Значи, ако приемем Шлайермахеровата теория за религията, тогава по-голямото множество от религиозните форми стават безсмислица.

Най-характерните елементи в общението между Бога и човека можем да установим само по пътя на абстракцията, понеже тук нямаме работа с отделни и независими един от друг моменти в собствен смисъл на думата. Потокът на религиозното преживяване е така цялостен, че всичко е органически свързано и срастнато; неговото атомизиране, както на елементи и части, така и на временни единици е невъзможно.

Като пръв момент в общението между Бога и човека в религиозното преживяване се възприема отдаването, или доверяването на Бога, което “протестанската терминология познава под името вяра”[88]. Този религиозен феномен – пълната преданост към Бога – не бихме могли смислено да обясним, ако изхождаме от едно интелектуално схващане за същността и произхода на религията. Доверяването е възможно само като лично отношение към една преживяна от нас като действителна, а не въображаема духовна същност. Изследванията на K. Girgensohn на доверяването в религиозното преживяване го насочили към различаването на два самостойни момента в него:

1. доверяването е отваряне (разкриване), отключване на нашата душа за обекта на доверяването;

2. доверяването е отдаване на обекта на доверяването, което се опира на субективната сигурност, че обектът на доверяването може да постъпва и ще постъпва правилно [89].

Религиозният човек отключва своята душа за всяко Божие слово, което възприема като абсолютна истина, в която той никога не се съмнява и която не търси да доказва по пътя на логичното и критичното мислене. Това е едната страна на доверяването на Бога.

Другата се състои в всецяло отдаване на Бога, поверяване на своята съдба в Божиите ръце, провъзгласяване на Бога за водач, Когото човек предано следва на живот и смърт. Този момент от религиозното преживяване е вълшебно изразен от Псалмиста в словата: “Покажи ми, Господи, Твоите пътища и научи ме на Твоите пътеки” (Псалом 23:4).

Много близък до момента на доверяването, но много по-силен и възвишен от него е моментът на любовта в общението между Бога и човека. Общото между доверието и любовта е отвореността,разкритостта за Бога и предаността към Бога, но тук вече в много по-силна и възвишена степен. Наред с това любовта крие в себе си по-силни импулси за дейна проява, докато в това отношение доверяването на Бога не е възможно без любов към Него, така и любовта към Бога не е възможна без доверяване на Бога. Степента на любовта в доверяването е по-малка, отколкото степента на доверяването в любовта.

Любовта, съдържайки по природа “религиозен момент” и нещо “безусловно божествено”[90] в себе си, намира в религиозното преживяване най-пълно разкритие и се отлива в най-съвършена форма. Любовта тук няма за предмет нещо обусловено и ограничено, а безусловното и безграничното, чиято същност в абсолютна форма е самата любов, тоест Бог (1 Иоан 4:8). Ако ние въобще правим нещо предмет на нашата любов, понеже то “в своето битие и стремеж съдържа ценността на светото, на истинното или на красивото”[91] и го обичаме само за тази му ценност, то в религиозното преживяване предмет на нашата любов е Бог като абсолютна ценност, в която и светото, и истинното, и красивото са дадени в съвършена форма. Както в чистата любов винаги се обича предметът на любовта заради самия него и ценността, която той съдържа в себе си, а не заради странични, а още по-малко заради користни цели, така и в религиозното преживяване Бог се обича заради самия Бог като абсолютна ценност в себе си, като самоценност. Заради това, щом религиозният човек постигне тази ценност, той не се нуждае от нищо повече; той има всичко, което му е потребно. Бог е най-ценното съкровище на религиозния човек. За неговото придобиване той е готов да се откаже от всичко. Св. Катерина от Генуа казва: “Аз не искам нищо освен Тебе, Тебе целия[92]”. “Виж – моли се Gertrud, – дори на небето не искам нищо освен Тебе: само Тебе любя, за Тебе копнея, за Тебе жадувам[93]„. А Нюмън казва: “О, Господи, аз предоставям себе си на Тебе, действай в мене и чрез мене. Нека бъда Твое сляпо оръдие. Аз не искам нищо да видя, не искам нищо да зная, аз не изисквам нищо, освен Ти да ме ръководиш[94]„.

Човешката душа, преминала през доверието и любовта към Бога в религиозното преживяване, идва до момента, когато между нея и Бога се създава духовна общност (GeistigeGemeinschast)[95]. Двата аза – човешкият и божественият – не стоят вече един срещу друг, а един в друг: човек все повече се чувства потопен в безбрежните води на божественото Аз, от което черпи духовна сила и се обогатява. Това е само едната страна в преживвяването на духовната общност: човек не чувства само, как неговото човешко аз се обожествява, но същевременно, как божественото Аз се вчеловечава, без да загуби своята абсолютност и божественост. Човешкото и божественото не са вече противоположности, както беше при съзнанието за дистанция, а едно богочовешко единство. Нека приведем за потвърждение на това словата на св. Макарий Египетски (301 – 391): “Когато душата се отдаде на Господа, и Господ, движен от милосърдие и любов, дойде при нея и и се отдаде, и мисълта постоянно пребивава при милостта на Господа, тогава душата и Господ стават един дух, една структура, една мисъл[96]„. Още по-ясен израз на изтъкнатата мисъл намираме в Химните на св. Симеон Нови Богослов: “Едно съм станал с Него, с Когото съм съединен. Обаче как трябва да се наричам, който с Него се съединих? Бог, двоен по природа, а един по същност, прави и мен двоен, и както виждаш, дава ми Той също двойно име. Това е различието: човек съм по природа, а по благодат – Бог[97]„.

Следва…(Виж долу вдясно бутона с надпис „Психология на религията – продължение 1“, който трябва да бъде активиран)

__________________________________________

*Из книгата Психология на религията, София, 1943,  с. 72-252, от проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987)

[1]. Мото към книгата на Н. Бердяев. Новое религиозное сознание и общественост. С.Петербург. 1907.

[2]. Проф. W. Gruehn. Religionspsychologie. S. 61. Breslau,1926.

[3]. Prof. G. Wehrung. Das religiose Jch. Gutersloh 1923.

[4]. Makarios. Hom. 31.1.3. Migne. Patrologia graeca. 79. 1169.

[5]. “Всички личности се нуждаят от богове”. Homers Odyssee grieshisch und deutsch. Deutsch v. Joh. H. Voss. Bd. I. S. Der Tempel Verlag in Leipzig

[6]. Goethes Werke. Bd. 3. S.12, Werther. Bd. 14.S.96 Heransg. v. Hempel.

[7].  Augustinus, Bekenntnisse und Gottsesstaat I.1.s. 63. Kroner Verlag. Leipzig.

[8].  Prof. Fr. Heiler, Das Gebet. S. 294. Munchen. 1923.

[9].  В преживяването на неспокойствие като подготовка и преход към копнежа по Бога виждат Eiv. Berggav “входната врата” за навлизането на религията в душевния живот на човека.

[10]. Prof. W. Mundle. Diereligiosen Erlebnisse. S. 39. Leipzig. 1927.

[11]. Prof. Rud. Otto. Das Heilige. S. 8 ff. Munchen 1936.

[12]. Prof. Fr. Heiler. Посоч. Съч. с.305.

[13]. Мат. 8:34; Марк 5:7; Лука 8:37.

[14]. Л. Н. Толстой. Съчинения. т.8 /Изповед/. Прев. П. Аврамов. С. 45. Кн. Игнатов. София.

[15]. Prof. W. Gruehn. 62

[16]. H. Schols. Religionsphilosophie. S. 102 f. Bln 1922. M. Huber. Ekstatische Konfessionen. S. 180 Jena 1909.

[17]. Gustav Pauli. Philipp Otto Runge. S. 11. Bln. 1918.

[18]. M. Dauthendey, Letzte Reise. Aus Tagebuchern, Briefen und Aufzeichnungen. S. 386 f. Munchen 1925.

[19]. Prof. W. James, Die religiose Erfahrung in ihrer Mannigtaltigkeit. Deutsch v. Prof. G. Wobbermin. S.53. Leipzig 1920]

[20]. Prof. W. James, 58.

[21]. Пак там с. 57.

[22]. Prof. J. Lenba, Die Psychologie der religiosen Mystik. Deutsch v. Dr. E. Prohl. S. 233. Munchen 1927.

[23]. Plotin, Eaneaden 4,8,1, 4,9,9, 5,9,9,4,9,10. Deutsch v. H. F. Muller. Berlin 1878, 1880.

[24]. Augustinus, Bekenntnisse. X. 20.S.157 f.

[25]. Prof. W. James. 55, prof. Th. Flournoy, Beitrage zur Religionspsychologie. S. 46. Leipzig 1911.

[26]. Пак там; ср. Деян. 17:28.

[27]. Цит. по  H. Scholz.  пос. съч. стр. 111.

[28]. Цит по Dr. D. G. Siegmund пос. съч. с.213.

[29]. Prof. A. S. Eddington. Das Weitbild der Physik. Deutsch v. H. Diesselhorst. S. 316. Braunschweig. 1939.

[30]. В. Джеймс. Пос. съч. с. 66.

[31]. Пак там. с. 51.

[32]. Prof. W. James. Пос съч. с. 48. Ср. В. Джеймс. Пос. съч. с. 53.

[33]. Prof. Dr. K. Girgensohn. Der Seelische Aufbau des religiosen Erlebens. S. 424. Gutersloh 1930.

[34]. H. Ebbinghaus. Grundzuge der Psychologie I. S. 585 ff. Leipzig 1919. Prof. Dr. K. Girgensohn. 423.

[35]. prof. J. Leuba.232.

[36]. prof. Dr. Tr. K. Oesterreich. 148. Bln1917

[37]. prof. Dr.Tr.K. Oesterreich. 118.

[38]. H. Bergson. S. 223

[39]. Osw.Spengler. Der Untergang des Abendiandes. Bd. 516. Vien 1916.

[40]. Prof. Dr. D.G.Wobbermin. Das Wesen der Religion. S. 99f. 143ff.  Leipzig 1921.

[41]. А. Смирнов. Курс истории религии. с.347. Казан 1908 ср. W. Scheller. Die Wahrheitsfrage der Religion. 44. Bln. 1930.Ат. Илиев. Пос съч.с.74

[42]. Ат. Илиев. Пос.съч.с.73

[43]. Otto Hofmann. Der Begriff der religiosen. S.46. 1922

[44]. Prof. Dr. W. Littge. Das Christentum in unserer Kultin. S.66. Leipsig.1925

[45]. проф. Ив. Георгов. История на философията І. с. 207. София 1925.

[46]. Prof. W. Mundle, пос.съч. с.16.

[47]. Prof. Dr. Joh. Rehmke. Gesammelte philosophische Aufsatze. S.320. 1926.

[48]. Prof. W. Hellpach, Ubersicht der Religionepsychologie. S.23. Leipzig. 1939.

[49]. J. Spieth. Die Religion der Eweer in Sudtogo. S.45. Leipzig.1911.

[50]. Prof. Fr. Heiler, пос. съч. с.136.

[51]. Mark Aurel, Seibstbetrachtungen.VI.44. S.77. Leipzig.1925.

[52]. Prof. Dr. D. G. Wunderle, пос. съч. с.43.

[53]. Dr. W. Stahlin, Die Wahrheitsfrage in der Religionspsychoiegie Archiv fur Religionspsychologie. II. III. S.144. Tubingen.1921.

[54]. Пак там стр.145.

[55]. Die christiche Lehre von Rechtfertigung und Versonun.III.S.195. Bonn. 1888.

[56]. Prof. Paul Hofmann. Das religiose Erlebnis. S.55 ff. Chariottenburg 1925.

[57]. Prof. Dr. Tr. Oesterreich. Die religiose Erfahrung als philosophiches Problem. S. Bln. 1915.

[58]. Фр. Шлайермахер. пос. съч.с. ХХІV. Prof. W. James. Die religiose Erfahrnung in ihrer Mannigfaltigkeit. Deutsch v. Prof. G. Wobbermin. S. 46. Leipzig 1920.

[59]. Prof. W. Gruehn. Religionspsychologie. S.49.Breslau.1926.

[60]. Rabindranath Tagore. Sadhana. Deutsch v. H. Meyer-Frank. S.193. Munchen 1921.

[61]. Prof. Fr. Heiler. Das Gebet. S.94. 139. Munchen, 1923.

[62]. Prof. Dr. C. Stange. Die Bedeutung des Gebets fur die Gotteserkenntnis. S.10ff.Gutersloh.1933.

[63]. На самотния връх на планината Синай Бог откри на Моисей Своите заповеди; в усамотение Бог се явяваше на вехтозаветните пророци и ги правеше известитетли на Своята воля; в пустинята св. Иоан Предтеча узна тайната на месиянството и богосиновството на Иисус Христос; в пустинно усамотение Иисус Христос прекара 40 дни в непрекъснато общение със Своя Небесен Отец; често се уединява на планината и прекарва цели нощи в молитва (Марк 1:35; 6:41; Лука 6:12; 9:18, 28); на учениците Си препоръчва молитва насаме /Матей 6:6/; на усамотено място на път от Иерусалим за Дамаск Иисус Христос се яви на Савла и го направи Свой апостол. Плотин казва: “Ние можем само тогава да се молим, когато усамотени застанем пред Усамотения”; св. Иоан Дамаскин нарича уединението “майка на молитвата”. Мистикът Г. Терстиген казва: “Примамва ме пустинята, там Бог и аз сме сами, там дух с дух общува”. Geisliche Lieder. Herausd. V. W. Nelle. S.21. Prof. Fr. Heiler. Das Gebet. S.229f.Munchen.1923.

[64]. Imm. Kant, Religion innerhalb der Grenzen der blossen Vernunft.196.Bern.Leipzig.1839.

[65]. A.Dorner, Grundriss der Religionsphilosophie, S.508f,Leipzig 1903.

[66]. Ed.v. Hartmann. Religion des Geistes. S. 320f.Bln. 1882.

[67]. Prof. Fr. Heiler. Пос. съч. с.131.

[68]. Prof. Dr. D. W. Schmidt. Der Ursprung der Gottesidee. Bd. VI. S. 770. Munster 1935.

[69]. Prof. Dr. D. W. Schmidt. Пос. съч. Том.II S.928-930. том IV S. 769-1106.

[70]. Prof. Dr. D. G. Wobbermin. Das Wesen der Religio. S. 83. Leipzig 1921.

[71]. Herodot I. 131, Aristoteles 8. Metaph. 2p.46.22. Fr. Heiler. S.199.

[72]. Euripides. Фрагм. 85. Цит. по Fr. Heiler. Пос. съч.стр.199.

[73]. Platon. Symp.188. С. Цит. по Fr. Heiler. Пос. съч.с.200.

[74]. Ср. Prof. Fr. Heiler. Пос. съч. с.200.

[75]. Цит. по Prof. W. James. Пос.съч.с.55 и сл.

[76]. Пак там. стл. 51 и сл.; ср. В. Джеймс. Пос.съч. с.57 и сл.

[77]. Goethe. Spruche in Reimen. Цит. по Хр. Е. Лютард. Апология на християнството. Прев. М. Балабанов. Т. І.с.19. София.1899.

[78]. Prof. W. Hellpach. Ubersicht der Religionspychologie. S. 88. Leipzig 1939. Ср. Ed. Spranger. Lebensformen. S.247f.Halle. S1930

[79]. Пак там. с. 89.

[80]. Пак там. с. 89.

[81]. Цит. по Em. Boutroux, Wissenschaft und Religion in der Philosophie unserer Zeit  S. 2. Bin 1910.

[82]. Ат. Илиев, Душа и религиозно съзнание, с.123, София 1928.

[83]. Ed. Spranger, пос. съч. с. 273.

[84]. Imm. Kant, пос. съч., с. 381   и сл., Ed. v. Hartmann, Die Religion des Geistes. S. 320 f. Bin 1882, A. Dorner, Grundriss der Religionsphilosophie. S. 308. Leipzig 1903.

[85]. Фр. Шлайермахер, пос. съч., с. ХХІV.

[86]. Dr. Fr. Schleiermacher, Der christliche Glaube I, 4. S.16 ff. Bin 1830.

[87]. Prof. Er. Schader, Theozentrische Theologie I. S. 17. Leipzig 1909.

[88]. Prof. Dr. D. K. Girgensohn. Der seelische Aufbau des religiosen Erlebens. S. 465. Gutersloh 1930. Luther. Samtliche Werke. 48.5.49.23.63.125.Frankfurt 1862.

[89]. Prof. W. Gruehn. Religionspsychologie.S.110.

[90]. Ed. Spranger. Lebensformer. S. 259, Max Scheler, Wesen und Former fer Sympatie. S. 25. Bonn 1923, H. Bergson, Die beiden Quellen der Moral und der Religion. Deutsch v. E. Lersch. S.231. Jena 1933.

[91]. Ed. Spranger. Пос. съч. S. 194.

[92]. Цит. по Prof. Fr. Heiler. Das Gebet S. 302. Munchen 1923.

[93]. Пак там.

[94]. Пак там, стр.303.

[95]. Prof. Dr. D. Girgensohn. пос.съч. с.468.

[96]. Цит. по M. Buber Ekstatische Konfessionen. S. 223. Jena 1909.

[97]. Пак там. с. 48.

Първо изображение – авторът, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Второ изображение – Господ Иисус Христос. Източник на второто изображение – Яндекс РУ.

Кратка връзказа тази публикация – https://wp.me/p18wxv-122