Полина Спирова

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона  (Матей 6:24)

Днес българинът живее притиснат между традиционната си представа, че е православен, и различни езически практики: ходи на църква, но посещава и екстрасенси, кръщава децата си, но им връзват и червен конец срещу уроки. Повечето млади двойки сключват брак в храма, защото ритуалът е по-тържествен и вярват, че така повече ще „им върви в брака”, а децата се кръщават преди всичко „за да са здрави”.

Суеверието на нашите християни се проявява видимо и в огромния брой хора, които посещават храмовете единствено за да им се четат Киприяновите молитви. Често тези молитви се възприемат като магическо действие, а на свещеника се гледа подобно на жрец – заклинател. Този специфичен вид езическо възприятие често се съчетава с нежеланието на „жертвите на магия” да участват в светите тайнства, за да получат действената сила на благодатта – единствената сигурна защита срещу попълзновенията на злото. (Повече в „Кой ни направи магия” от Благовест Ангелов, Църковен вестник 18/2002.)

В нашите храмове наред с православното богословие и църковното предание живее и преуспява т. нар. „бабешко богословие”. Не са малко младите свещеници, които при въдворяването си в съответната енория откриват там едно „предание”, което бабите са готови да защитават с неочаквана ревност. То е смес от църковната традиция и местни вярвания и суеверия. Тези процеси в църковния ни живот протичат като подводно течение, което обаче завлича мнозина от идващите за пръв път в храма: някои са отвратени от ширещото се суеверие и задълго не стъпват в църква, други го приемат за част от православната традиция. За този образ на православието спомагат и медиите, които на църковните празници обръщат повече внимание на народните вярвания и обичаи, свързани с празника. Те си имат оправдание: от медийна гледна точка те са по-атрактивни в сравнение с богослуженията, които „всеки път са еднакви”.

Така читателят или зрителят остава с впечатлението, че православието е сбор от магични заклинания, бране на билки по Еньовден, питки с късмети, курбани и така нататък.

В същото време почти всяка кабелна телевизия има свое специализирано предаване за гадаене, лечение и съвет от съответните „специалисти”. Тези предавания се радват на доста широк интерес и финансови постъпления.

Сливането на суеверията с вярата е един от големите църковни проблеми у нас. Св. Патриарх Евтимий призовава поробения български народ да пази „непорочна вярата си”. Но този завет с пълна сила важи и днес. За да се защитава вярата от друговереца поробител, се изисква самоотверженост и героизъм. Но не по-малко отговорна задача на нашата Църква днес е да опази вярата на народа от суеверните примеси, които незабележимо, постепенно, но трайно изкористяват вярата на българите. Изкореняването на езическите „вярвания” обаче се оказва много по-трудно, отколкото първоначалното въцърковяване.

За да предпази лековерните българи от безсмислените, а понякога и опасни съвети на лечителите, СЕМ забрани излъчването на предавания с участието на ясновидци, лечители и така нататък. Новият Закон за здравето забранява всички форми на реклама на алтернативните методи на лечение, а всеки желаещ да лекува чрез алтернативни методи – хомеопатия, акупунктура, акупресура, трябва задължително да има средно образование и да е психично здрав. Това е, което държавата може да направи. Църквата си има свой механизъм за справяне с подобни явления – изграждане на духовен имунитет у хората, на християнски мироглед върху света и процесите в него.

Основният проблем на повечето наши сънародници е в пълното непознаване на православната вяра, истинската духовност, Христовия завет, евангелската свобода и любов. Повечето българи имат объркан мироглед по духовните въпроси. Те не знаят какво да очакват от Църквата, не знаят как тя може да им помогне, каква е нейната роля на земята (**вж. долу под чертата, интервю и направена справка).

Затова вътрешната мисия на нашата Църква днес трябва да е насочена към по-широка просвета сред народа за изкореняване на езическия мироглед. Необходима е сериозна църковно-просветна дейност, и то не просто образование в областта на религията, а истинско просвещаване със светлината на Христовото учение. Днешните православни катехизатори проповядват сред един традиционно православен, но на практика езически народ. Църковната мисия сред българите трябва да започне от самото начало, от личността на Христос и смисъла на Неговото спасително дело, за да се изведе народът от езичеството към живота в Христа.

Тази просвета на първо място е дело на свещеника, който е призван да открива и изкоренява суеверията сред своите енориaши, да ги наставлява в здрав духовен живот. Но в същото време това е дело на цялата ни Църква, чието слово е нужно да достига до всеки дом – чрез проповед в храма или от екрана, чрез книги и брошури, чрез примера на пастирите и обикновените християни, които също са призовани от Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).

Среща на болния с Лечителя на човешките души

В началото на миналата година „Църковен вестник” писа за освещаването на православен параклис „Св. св. безсребреници Козма и Дамян” в Русенската многопрофилна болница за активно лечение (виж Църковен вестник, бр. 2/2003). Тогава църковната мисия в болницата бе в своето начало. Днес, след повече от една година, разговаряме със свещеник Добромир Димитров, който освен енорийските си задължения е поел и кръста си на болничен свещеник.

– Отец Добромир, разкажете ни за църковната мисия в Русенската болница днес, след повече от една година от нейното начало.

– В края на декември 2002 година, с благословението на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит се създаде болничен параклис към Русенската болница. Тогава именно стартира болничната мисия. Беше ни много трудно, защото това не беше просто създаване на параклис, ние искахме нещо много повече – да пренесем Църквата в болницата. Много е лесно, когато хората идват в храма, много по-трудно се оказа свещениците да отидат при нуждаещите се в болницата, тоест мисията да излезе от храма.

Обикновено се приема, че Църквата е консервативна система, но пряко заблудите на обществото всъщност тя не е нито набор от правила и задължения, нито съкровищница на старини, нито пък институция за религиозни услуги. За нас предизвикателството беше да превърнем присъствието си в Църквата в мисия – мисия, която получаваме на литургията с думите на епископа или свещеника „С мир да излезем”. Затова и центърът на нашата мисия там е св. Литургия. Всяка събота в болничния параклис ние извършваме св. тайнство Евхаристия. Но за да дойдат хората на литургия, ние трябва първо да ги поканим, и това не би било възможно без личен контакт с всеки един от болните.

Русенската болница е доста голяма, с няколко хиляди души персонал и болни. През седмицата ние посещаваме тези болни или те идват при нас в параклиса. Към него сме създали и библиотека с духовна литература. Но по-важно от всичко са грижите, които ние, свещениците, полагаме за тях – да ги посещаваме, да ги питаме от какво се нуждаят, да им помагаме, доколкото можем. Ние едва ли ще смогнем да облечем всички, да нахраним всички гладни или да изцерим всички болни, но това, което можем да направим, е да им дадем Христос. Социалната мисия на Църквата се отличава от социалната мисия на държавата по това, че ние имаме за цел да благовестим, да приобщим тези хора към вечния живот, да ги направим „нова твар в Христа”. Ние сме длъжни да се погрижим за нещо много по-важно от това, което се опитва да направи обществото, като полага усилия да реши материалните проблеми на тези хора. Ние правим възможна срещата на болния, на страдащия с Лечителя на човешките немощи и страдания. Не можем да не си задаваме въпроса кое прави служението на Църквата по-специфично. И тогава стигаме до крайъгълния камък – Господ Иисус Христос.

Ние се грижим за всички в болницата – за мюсюлмани, атеисти, протестанти, католици и не правим разлика между тях. През последната година в болничния параклис се кръстиха четирима мюсюлмани. Естествено сблъскваме се с много пречки и предразсъдъци. Има и изкушения – едно от най-големите е да не превърнем нашата църковна мисия в чисто социална дейност – ако стане това, то тогава държавните социални служби ще вършат много по-добра работа от Църквата.

– Колко свещеници обгрижват болничния параклис?

– Официално аз съм поел това задължение, но работата е много и е непосилна само за един човек. Много ми помагат моите събратя иконом Георги Георгиев, протосингел на Русенска митрополия, ставрофорен иконом Стефан Стефанов, свещ. Кръстьо Милев, както и десетина доброволци. Голяма подкрепа ни оказва и епархийският ни архиерей – Русенски митрополит Неофит.

– Как реагират болните, когато при тях идват свещеници?

– Повечето хора имат нуждата да поговорят с някой. Има такива, които остават в болницата дълго време, губят връзката със своите близки. Оказва се, че единствените хора, с които могат да поговорят, са лекарят, свещеникът, сестрите. С течение на времето ние, свещениците, променихме атмосферата в болницата – сестрите започнаха да ни помагат, да ни насочват към нуждаещите се от духовна подкрепа, лекарите промениха отношението си към личността на свещеника и въобще към Църквата.

– Това означава, че вашата мисията не е само сред болните, а и сред персонала на болницата?

– Да. Постепенно към болничния параклис се обособи своеобразна църковна общност – бивши пациенти, които продължават да идват и след като оздравеят, хора, които просто помагат, сформира се хор към параклиса. Малко е известно, че в тази болница преди е имало параклис „Св. Василий Велики”, който обаче е унищожен през 60-те години и е превърнат в морга. В момента се опитваме да го възстановим, събираме средства. Мястото, което е известно като „старата русенска морга”, всъщност е поруган храм – абсидата, мястото, където е бил олтарът, е превърнато в тоалетна, вътре е сложена маса за аутопсия. Сега целта ни е да го преустроим в място, където да има дневен център, в който да могат да идват хора с различни проблеми.]

В момента и директорът на болницата доктор Минчо Вичев и главната сестра Евелина Ванкова ни помагат много за възстановяването на стария параклис. Всъщност тази инициатива малко или много е и тяхна. Те са се мотивирали вътрешно да работят с нас и в бъдеще. Сега те се занимават с набирането на средства за параклиса към болницата. Ако това стане, ще имаме два параклиса – един външен и един вътрешен.

Същевременно мисията ни е и сред близките на болните. Дори когато човек умре, той оставя след себе си хора, които продължават да го обичат. Имах един случай наскоро с една жена на име Мариана, която се лекуваше в болницата. Запознахме се с нея, кръстихме я, грижихме се за нея. Последната ѝ воля преди да почине беше децата и съпругът ѝ да бъдат кръстени и сега духовно се грижим и за тях.

– По време на вашето пастирско служене вие се сблъсквате често със смъртта. Различава ли се християнското отношение към смъртта с това на лекарите и персонала в болницата?

– Ако кажеш на смъртно болния, че има голям риск, има вероятност изходът да е фатален, той може да се замисли. Но съвременната етика е забравила за смъртта, обществото ни отрича смъртта до последния момент, а всъщност смъртта е крайъгълния камък на живота. Митрополит Антоний Сурожки казва, че смъртта осмисля живота. Ако кажеш на някого – „ти ще умреш днес”, той ще промени целия си ден. Но днес хората умират пред телевизорите и когато смъртта ги застигне – не мислят за нищо, нито за децата си, нито за живота си.

Българите сравнително по-трудно преодоляват практиката да мамят болния за състоянието му до края, наричат това „благородна лъжа”. Но когато човек е подготвен за смъртта си и знае, че умира, достатъчно е просто да му хванеш ръката или да му поговориш.

Последното осезание, което остава, когато човек се разделя с живота, е слухът – заради това Църквата е създала молебен при разлъка на душа от тяло. Молебенът се чете на глас при умиращия човек и той до последно слуша неговите думи. Те звучат тежко и жестоко за близките – там се молим Господ да освободи душата от тялото и да приеме душата на умиращия. Но колкото и да са тежки, тези думи стигат до смъртника – дори до този, който е в кома, и той чува, че близките му се молят за него, той се подготвя за срещата си с Бога. Отпечатъкът на смъртта е страшен, но Христос победи смъртта и това, което е скъсано, може да се събере в Христос чрез кръщението, чрез Църквата.

Не съществува „благородна лъжа”, важно е обаче как поднасяш истината. Ако тя се каже по безчовечен начин, пациентът може да изгуби всяка надежда. А надежда винаги има, защото всеки ден се случват чудеса и всички, които работят в болниците, признават това.

Важното е всичко да става с много любов, не бива да се превръщаме в морализатори. Болницата е място, в което пациентите постоянно страдат – от болките, от раздялата с близките, от самотата. Това, което може да облекчи страданието им, е любовта, грижата, съчувствието. На болния не трябва да се натяква, че болестта му е следствие от греха му. Целият свят е грехопаднал. Трябва да гледаме на човека като на неповторима личност, а не като на пациент, на когото дори не знаем името. Един американски писател казва: „Ако спасиш една душа, ти спасяваш целия свят, ако погубиш една душа, погубваш целия свят.” В нашата мисия ние не сме максималисти – не можем да обиколим всички и да спасим всички, целта ни са конкретните личности пред нас с техните страдания и нужди.

– Какво липсва най-много на болните?

– В болницата се чувства най-силно липсата на другия. Болните имат нужда да споделят, имат нужда от докосване, за да усетят човека до тях. Докосването при болния е нещо невероятно важно – понякога им е нужно просто да ти подържат ръката.

В момента Здравната каса поема и грижите за неизлечимо болни. Така се получава, че някои хора прекарват последните си дни в болницата и понякога последното нещо, което човек вижда преди смъртта си, е или празната стая, или медицинската сестра. И когато близките на болния отидат при сестрата, те питат едно и също: „Какви бяха последните му думи?”

Живеем в невероятна ера – скитане от държава на държава, Интернет, глобални комуникации, но всичко това говори за глада за другия. Затова и търсенето на Христос често започва с търсенето на общение с хората. Но в човешкото си търсене ние ставаме все по-самотни. Дори и Франц Кафка е казал, че когато е бил сред най-много хора, тогава се е чувствал най-самотен, което е парадоксално, но е истина.

Целта на нашата църковна мисия е да донесем Христовия мир на хората. Когато нашият Господ Иисус Христос се явил на учениците след Възкресението Си, Той казал: „Мир вам”. Ненапразно и в литургията Великата ектения започва: „С Мир на Господа да се помолим”. Ние това и правим – даваме на хората мира, защото в човека винаги остава една празнота, която не може да бъде запълнена, освен от Този, Който всичко изпълва, а това е Господ.

– Отец Добромир, служението Ви на енорийски свещеник отнема много време и сили, но в същото време Вие отделяте много усилия и за работата си с пациентите в болницата и в болничния параклис. Каква е Вашата лична мотивация, за да можете да издържите на това физическо и духовно напрежение?

– Правя го заради това, че смисълът на човешкия живот е да даваш любов. А това е и смисълът на църковната мисия – да дадем на хората Христовата любов и мир.

 Анкета:

Отношение към църквата и църковните служители в болницата

Откъс от изследване за първоначалните нагласи в Многопрофилна болница гр. Русе, проведено сред 300 пациенти и представители на персонала. Анкетата е направена от ставрофорен иконом Стефан Стефанов и свещеник Добромир Димитров през август 2002 година, преди да започне църковната мисия там.

Смятате ли, че е необходимо присъствието на духовник в болницата?

Да – 50,2%; Не – 43,3%; Нямам мнение – 6,5%.

Бихте ли били по-спокойни, ако в лечението Ви участва духовник?

Да – 28%; Не – 50,8%; Нямам мнение – 21,2%.

Бихте ли присъствали на богослужения, ако в болницата има параклис?

Да – 45,3%; Не – 36,5; Нямам мнение – 15,7%.

Какво е Вашето вероизповедание?

Православен християнин – 74,4%; Не изповядва (не посочва) – 20,9%; Други – 4,7%.

В какво желаете да се изразява помощта на духовника към болния?

Не са отговорили 53,2%; Окуражаване чрез вярата, повдигане на духа – 14,6%; В нищо – 11,2%; Молитва за оздравяване, за лекаря – 6,8%; Разговор, съпричастност, четене на св. Евангелие – 4,4% ; Душевно спокойствие, утеха – 3,7%; Изповед, причащение – 2 %.

Поради пълно незнание за мисията на Църквата и духовника, половината от анкетираните не са дали отговор на отворените въпроси. Същевременно 74,4% са заявили, че са православни християни.

Изповед и Причастие очакват от духовника само 6 човека, тоест 2% от анкетираните.

Показателно е, че положително отношение към присъствието на духовник е по-силно изразено сред персонала на болницата, тоест мнозинството от медицинския персонал възприема духовниците като свои съработници.

Анкетата показва, че бъдещето на църковната мисия в болниците ще зависи от адекватността на свещеническото присъствие сред нуждаещите се.

Интервюто взе Полина Спирова

__________________________________________________

*Публикувано в Църковен вестник, бр. 12, 2004. Първа електронна публикация http://synpress-classic.dveri.bg. Тук текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Разговор за църковната мисия в Русенската многопрофилна болница

Изображение: авторът на статията и интервюто, Полина Спирова

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2RY

(Откъс от книгата „Религиозно-философски основи на историята”, с. 199-244).

Лев А. Тихомиров (1852-1923)

Съдържание:

1. Кой е Лев А. Тихомиров,

2. Появата на Каббала,

3. Каббалистичното мировъзрение,

4. Практическата Каббала,

5. Общото значение на Каббала

6. Бележки

Лев Александрович Тихомиров (1852-1923)

Авторът на забележителното съчинение „Религиозно-философски основи на историята”, е обществен и политически деятел, публицист и религиозно-философски мислител с необичайна, но и поучителна съдба. По време на следването си в Московския университет Лев Тихомиров попаднал в кръжока на „чайковците” и на 21-годишна възраст през 1873 година бил арестуван. Прекарал в очакване на процес четири години в Петропавловската крепост. Бил съден по „процеса на 193-мата” и заточен под административен надзор. През 1877 година преминал в нелегалност. От 1878 година бил вече член на ръководството на известната организация „Земя и воля”, както и главен редактор на едноименното издание на организацията. През 1879 година станал един от създателите на терористичното крило на организацията „Народна воля”. През 1882 година емигрирал и в емиграция издавал заедно с П. Л. Лавров „Вестник Народна воля”. Впечатлителен и неуморен изследовател Лев Тихомиров достига до прозрението, че така нареченият „революционен идеал”, който неговите съмишленици преследват, е средство за постигане на съвсем нечовеколюбиви цели, чието частично постигане може да се наблюдава в тогавашните развити западноевропейски страни. Преминавайки през болезнена духовна и нравствена криза Тихомиров публикува през 1888 година брошура под заглавието „Защо престанах да бъда революционер”. През 1889 година се обърнал с прошение за помилване към император Александър Трети и след получаването му се завърнал в Русия. Скоро след пристигането си се проявява като също така неуморен сътрудник на периодичните издания „Московски ведомости” и „Руско обозрение”. За него религиозният мислител и учен-историк Георгий П. Федотов пише: „Духовният преврат у загадъчния Лев Тихомиров от революционност към монархизъм, от атеизъм към Православие и от позитивизъм към мистицизъм е посвоему уникално явление в руската духовна история”. Ще припомним, че подобен обрат преживява и осъденият петрашевец Фьодор Михайлович Достоевски, който след завръщането си от каторгата се проявява като православен мислител и писател. В теорията си за монархическата държавност Лев Тихомиров доразвива идеите на славянофилите М. Н. Катков, К. Н. Леонтиев, К. П. Победоносцев и други. Анализирайки трите типологически самостоятелни форми на властта – демокрация, аристокрация и монархия, Тихомиров стига до извода за исторически обусловената пълноценност именно на монархията. Различавайки истинната монархия (самодържавието) от деспотията (господството на слепи сили) и абсолютизма (господството на бюрокрацията) Тихомиров свързва тази форма на управление с върховенството на нравствения идеал. Възможността такава форма да съществува е осъществима по негово мнение при тесен и свободен съюз на държавата с Църквата, със съсловията и със „законосъвещателния институт на народното представителство”. Основната теза на Тихомиров се състои в схващането за политическата същност на битието на руския народ, който според него е създал особена концепция за държавност, която поставял над всичко. Най-важното в нея било не юридическото, а етическото начало. За руснаците монархическата идея се явява този нравствен идеал за управление, който е и начало на неговото съществуване и природа. Самодържавието според Тихомиров е израз на националното творчество на руския народ, който в сравнение с Византия е въплътил идеята за монархическа държава, чиято върховна власт е същност на религиозно-нравствения идеал, в по-чиста и по-пълна форма. По своята природа русите, според Тихомиров, могат да бъдат или монархисти или анархисти. Формите на управление на западните общества, които се наричат „демокрация” никога не са били близо до националното съзнание. Най-важните трудове на Лев Тихомиров са: „Едноличната власт като принцип на държавния строй” (1897), „Монархическата държавност” (1905), „За реформата на обновена Русия” (1912), „Държава, свобода, християнство” (1912). Сред тях особено място заема „Религиозно-Философски основи на историята”, откъс от който публикуваме по-долу.

Поява на Каббала

Въпросът за произхода на Каббала е твърде затъмнен от обстоятелството, че свидетелствата за мистическите движения на евреите във времето на вавилонския плен са се съхранили само в много късни писмени паметници. Влиянието на Вавилон и Персия пък не се ограничава само с краткото време на собствения плен. Разрушаването на Израилското царство е станало в 714 година преди Рождество Христово. Разрушаването на Иерусалим – в 585 година. Вече в 535 година указ на Кир Персийски дал на евреите възможност да се завърнат в Иерусалим, а с указ на Дарий били възстановени даже и иерусалимските стени. Но болшинството от евреите предпочело да остане в Месопотамия, където живеело добре при такова самоуправление, което правело областта на тяхното обитание между Тигър и Ефрат полувасално княжество, управлявано от особени князе в изгнание – Реш-Голута от Давидовия род (Реш Голута גלות ריש, евр. – „Князе на плена” – предводителите на източните евреи от потеклото на св. прор. и цар Давид, наричани още Ешмалотарх или Екзилархи – бел. прев.). Общуването на еврейството с вавилоно-персийския Изток от този момент продължило около половин хилядолетие, при което вавилонските евреи понякога имали значително повече умствено и политическо влияние, отколкото палестинските. Това била, в пълния смисъл, втората тяхна родина. По такъв начин близките връзки на евреите с халдеите и персите продължавали много стотици години и това оказало влияние върху евреите от първите години на плена. Възможността за такова влияние се облекчавала от родството на еврейския с арамейски език, на който в това време говорела масата на населението на Вавилония. Това влияние било така силно, че върналите се от плена евреи почти напълно били забравили езика си и говорели арамейски. Те се върнали от плена и с нова азбука, тъй наречената квадратна азбука, взета от Валилон и по произход арамейска. Тази азбука заменила традиционните клинообразни букви. Евреите заимствали от вавилоняните и календара, а също и усвоили във Вавилон много народни вярвания. Имаме свидетелството на извънредно авторитетния учител Реш Лакиша от тивериадската школа (началото на ІІІ в. след Рождество Христово), че „имената на ангелите” са възникнали при евреите не самобитно, а са били заимствани от Вавилон (Генрих Грец. Указ. Соч. Т. V. С. 195.).„Име” пък в еврейската терминология има значението на „същност”. Вавилонските имена на ангелите означавали особено учение за ангелите, тяхната иерархия, тяхното участие в управлението на вселената, а този възглед на своя ред предполага някакво общо мировъзрение нахлуло в еврейското мислене във Вавилон. Характерно е също отношението на евреите към новата им азбука, което се оказало за тях носител на необичайни тайни даже във формата на буквите.

Влиянието на вавилоно-асирийската култура върху евреите, разбира се, не представлява нищо удивително. Тази култура не могла да не ослепи със своя блясък на благоустроеност и стопанственост. Вавилонското правителство полагало особени старания за приобщаване на евреите към своето мировъзрение. Известна е историята на пророк Даниил и неговите другари, отдадени в обучение на халдейската мъдрост. Но ако избрани натури, такива като прор. Даниил, могли безопасно за своето религиозно мировъзрение да понесат натиска на тази „премъдрост”, то по-слаби натури не могли да не се поддадат на езическата мистика и наука, която била основана на пантеистичното сливане на света с божествената сила. Пантеистичните тенденции от този момент започват да се проявяват в еврейството в противоречие с библейската вяра в Бога, ясно и рязко разграничена от вярванията сътворени от света.

Възстановяването на Иерусалим било проведено от строги и сурови консерватори, типът на които се олицетворява от Ездра. Тяхната задача била да възстановят Израил с всичката чистота на неговата древна вяра.

Но с течение на времето към първоначалните учители започнали да се приобщават и лица с други настроения, още повече, че наред с канонизацията на Закона (извършена от Ездра в 444 година преди Рождество Христово – бел. прев.) започнало неговото тълкувание, което създало цял клас учени. А освен това започнали усърдно да се събират и „предания” (на еврейски – „каббала”). Неизвестно е от кога точно в средата на тези учени е започнало да се проявява понятието за тайнствения смисъл на Закона и преданието, кога се е появило и понятието за „тайно” учение, което не бива да се предава на неподготвените и непосветените.

Както справедливо отбелязват изследователите, Моисеевата вяра рязко се различава от окръжаващите я езически религии с пълното отсъствие на религиозна тайна. В това време, както на изток, така и на запад от Палестина царяли две вери: една тайна, езотерична, жреческа, и друга – явна, за народа, в Израил Сам Бог явно, пред целия народ обявил Своя Закон. Според точната бележка на Карп, при Моисей „няма привилегия на секретно учение, а откровение под открито небе, от висотата на Синай, няма двойни доктрини, където едната би била за жреците, а другата за народа, а утвърждение на едното за всички учение на монотеизма”(S. Karppe. Указ. соч. С. 2). „Както и да препрочитаме всички книги на Ветхия Завет с най-скрупольозно внимание – казва А. Франк, – няма да намерим в тях ни една дума, която да намеква за тайно учение, за доктрина по-чиста и по-дълбока, която да е предназначена за малцина избрани” (А. Franck. Указ. соч. С. 39).

На целия народ се вменявало като задължение да знае вероучението. Пророческите откровения също се обръщали към целия Израил. Започвайки възстановяването на Израил Ездра пръв със своите действия установил прочитането на Закона пред всенародното множество. Ако при евреите са съществували пророчески школи, то това са били не школи на тайни учения, а на лична мистико-религиозна дисциплина, нещо подобно на монашеството. Такъв е бил характерът на назарейството. Идеята за каквото и да било тайно учение е била за Моисеевата религия по същество вече ерес, нарушение на Божия Завет с израилския народ. След Вавилонския плен обаче неудържимо и все по-силно започнала да заявява себе си идеята за някакво тайно, скрито учение. Ние не можем да определим с точност времето, когато именно тя е започнала да преобладава над Моисеевия закон, но можем да кажем, че тя се е проявила даже не в самото учение, което после е намерило израз в каббалата, като в строго определено учение, а във всички направления на умовете на учителите на вярата. Тази идея започнала да се изразява вече в бързо растящо убеждение във вид на „истини на вярата”, които са уж изразени в писания Закон не само явно, но и в скрит вид. Тази скритост се изразява не само в символизма, който разбира се е неизбежен при изразяването на неописуеми духовни състояния и съзерцания, но също и в разположението на слоеве, във формена шифровка на истините в текста на Свещеното Писание, дори в самото очертаване на буквите до нивото на най-малките им чертички и опашчици. Появява се твърдението, че най-значителните части на истината съществуват във вид на устно предание, но не общоизвестно, а тайно. При тази идея религиозната истина вече не е общодостъпна, а представлява достояние само на избрана част от народа. Няма разбира се съмнение, че у израилския народ, като у всеки друг народ, са съществували немалко предания, съществувало е това, което днес се нарича фолклор – камара обичани от народа остатъци от цял ред исторически и религиозни влияния, в по-голямата си част – езически, още от авраамовите времена и още повече египетски, от времената на палестинското езичество и т. н. Може би в това число са били и чистите предания за Авраам, Моисей и т. н., но без съмнение вече изкривени от устното препредаване, примесени с езически добавки – с една дума, това, което виждаме у всички народи. Но истинната Моисеева вяра, така както прави това днес и християнската Църква, не признавала този фолклор като източник на религиозните истини, а се е борила с него. Усиленият стремеж към това, народът да знае писаното Откровение, е било и желанието да се предпази Израил от смесване на своя фолклор с Божественото Откровение.В следвавилонския период не само в средата на „кабалистите” в днешния смисъл, а в средата на всички учители на Израил въобще, се появява точно обратното – търсене в преданието на истинския смисъл на Закона. Появява се учението за това, че уж Моисей по време на четиридесетдневното пребиваване на Синайската планина чул множество Божествени истини, които открил на малцина, именно на старейшините, и уж тези истини са се препредавали след това устно от поколение на поколение. Това учение бързо станало официално еврейско. Известният защитник на Талмуда (не на Каббала, а на Талмуда) Карл Фишер (Карпократ – гностик от Александрия, живял в първата половина на ІІв. В основата на учението му бил неоплатонизма (С тази бележка авторът вероятно иска да посочи влиянието под което се намира Карл Фишер. – бел. прев.)) казва: „Мишна (първата част на Талмуда – предание или тълкувание на Закона – бел. прев.) според еврейското учение, съдържа в себе си тези закони, които Бог е дал на Моисей устно на планината Синай” (Карл Фишер. Слово о Талмуде. С. 3). Много рано, след плена и в първите столетия след Рождеството Христово, се появила даже забрана да се пазят писмени тълкувания на Закона, които трябвало да се съхраняват само по памет и да се предават устно.

Вследствие на това учените не са и сега в състояние да се ориентират в това, доколко са истински основните части на Талмуда (както и тази Мишна) и какво именно представлява сама по себе си редакцията от шести век, когато накрая Талмудът бил записан. Всички тези черти на тайнственост в доктрината, тези оттенъци на езотеризъм станали общи за всички учители сред евреите след вавилонския период, еднакво и за талмудистите и за „каббалистите”. Едва по-късно дошло разделението на учението на явното талмудическо от тайното „каббалистично”.

Самата дума „каббала” (от еврейски קבלה: „нещо, което е казано“, „предание“ – бел. прев.), тоест предание, се появило много рано и широко се употребявало от учителите на Талмуда, танаимите в първия период и амораимите във втория период. „Галаха (тоест „законът”) – казва Карп, – правела същото, което по-късно направила Каббала. За своето узаконяване тя се опира, доколкото може, на думите, на буквите, на точките на Свещеното Писание, а когато всички тези уловки на диалектиката са недостатъчни, тя разкъсва гордиевия възел с безапелационната дума Каббала, тоест с полученото устно Предание, възхождащо до Моисей, а получено от него от Божиите уста” (S. Karppe. Указ. соч. С. 36).

Що се касае до произволното тълкуване на текстовете на Писанието, то извънредно се облекчавало от това, че в еврейската азбука имало само съгласни букви, а вокализацията пък, осъществявана чрез точки и други знаци, била изведена едва много по-късно в VІ-ти век след Рождество Христово от така наречените масорети. Дотогава само учебното предание съобщавало какви гласни звуци трябва да се поставят в различните думи, и е разбираемо, че произволната подмяна на гласните може съвършено да измени смисъла на думите.

Отсъствието на литературни документи през първите три столетия след плена прави невъзможно точно да се установят датите на извращението на Моисеевите понятия. По предание е известно само, че книгите са съществували, но от тях или нищо не е останало или са останали откъслечни цитати в много по-късни съчинения.

Кабалистичният мироглед

Общият каббалистичен мироглед е несъмнено пантеистичен със своеобразен антропоморфизъм, при който формата на човека се смята за типова форма за цялата вселена. Ангелологията на Каббала понякога приема вид на политеистична. Тези две обстоятелства взети заедно помагат много на Каббала да не разкъсва забележимо за масата народ връзката с библейското понятие за Личния Бог.

Отношението между Твореца и тварта се изясняват вече в „Сефер Иецира” („Сефер Иецира” може да се намери в превод на руски език от г. Переферкович. Нейният оригинал представлява два варианта, макар по същество те да не се различават. А. Франк цитира не този вариант, който е избран от г. Переферкович за превод). Бог, се съобщава в тази книга, е начертал света по 32 пътя (или начина). „Начертал” или сътворил, прибавя г. Переферкович. Но, както се вижда, смисъл на „сътворил” може да се даде тук само при тази презумция, че за Бога „да начертае” е равносилно на това да сътвори. Във варианта на Франк се казва, че „по 32 пътя” Бог е „основал Своето име”. Тъй като при евреите „име” означава „същност”, то в случая се получава такъв оттенък, при който (може да се разбира това, че) Бог 32 пъти някак е организирал Себе Си, дал Си е осъществяване, и това вероятно е истинната мисъл на „Сефер Иецира”, защото по общото каббалистично тълкувание, Бог е вън от света, като Нещо, Чието име не може да се намери, Той е Ен-Соф – „Безконечното”, Той е Аин, тоест „нищо” (което е пък завършен абсурд – бел. прев.). Съпоставяйки и анализирайки текстовете на „Зохара” Карп казва: „Какво обозначава това, ако не, че до развитието на вселената Бог не е бил или, че Той е бил само въпросителен знак, безконечна възможност, а чрез развитието на вселената Той е получил име – известно е, какво означава изразът у семитите „да приемеш име”, тоест Той е приел битие. Вселената (според този възглед) е развитие на Бога към битие, към съществуване” (Karppe. Etude sur les origins it la nature du Zohar, C. 406).

Излишно е да казваме, че такъв поглед представлява пълно отричане от Моисеевата вяра и от Откровението (В Петокнижието е казано съвършено ясно, че решавайки да създаде човека, Господ Бог е създал мъжа и жената. „…Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува… И сътвори Бог човека… мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се…” (Бит. 1:26-28). Тоест ясно е, че Бог е сътворил отделно и мъжа и жената, в които в еднаква степен съществува Божият образ и подобие, които се състоят не в половите признаци, а в самото човешко същество у единия и у другата. Половият принцип е органичен принцип (присъщ на организма, вторичен – бел. прев.), а не душевен и не духовен и има своята цел в някакво разделение на труда при раждането на следващите човеци. Тълкувайки окончателно смисъла на Моисеевото откровение Спасителят казал: „При възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Матей 22:30).). В Каббала, както във всички езически философии, Бог и природа са едно и също. Природата е еманация на Божеството, и даже нещо повече – природата е процес на оформяне на самото божество. При това законите, които се срещат в природата, се разглеждат като закони на божественото битие. Половите различия, едно от проявленията на физиологическото разделение на труда, започват да се представят като закони на божественото битие, без приемането на които не може да възникне света.

Тази гледна точка в същността си е извънредно материалистична. Но Каббала и е материалистична, или, както обичат да възразяват защитниците на езическите философии – монистична. Материя и дух за нея са само два модуса на една и съща субстанция, в зависимост от отдалечаването от изходния пункт. Материята е дух, който става видим. Материята е външната кора на битието, последната обвивка, в която са се облекли еманациите.

Практическата каббала

За повечето хора думата „каббала” предизвиква представа не за някаква философия, а за чернокнижие, за магия и магьосничество. И действително, практиката на магията винаги е представлявала нейна принадлежност. Каббалата се е родила повита в магия и чародейство.

Такова занятие е противно на Моисеевия Закон. „Не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви” е казано във Второзаконие (Втор. 18:10-11). Още повече, че влиянието на езичеството, влиянието на политеистичния период пораждали в Израил гадания и вълшебства от стари времена, и това се усилило в пропитата с чародейства Вавилония.Този мироглед, който има Каббала, по своята същност е неразделен от практиката на чародействата. Еврейското предание приписва началото на тези вълшебства на цар Соломон, чиято премъдрост, според народните вярвания, е и свързана тясно с неговото познаване на заклинания и вълшебства. За това пише още Иосиф Флавий. „Господ Бог – казва той, – дарувал на Соломон възможността да изучи изкуството да влиза в общение с демоните за полза и благото на людете. Соломон оставил след себе си заклинания за излекуване на всякакви болести и вълшебни формули, с помощта на които е възможно да се свързват демоните. Това изкуство – прибавя Иосиф Флавий, – и до сега още силно процъфтява между нас, евреите” (Иосиф Флавий. Иудейски древности. Т. 1. С. 440). Съвременните каббалисти и днес много почитат тъй наречените „Соломонови ключета”, които се приписват на премъдрия цар.

Потвърждение на думите на Иосиф Флавий намираме и в Деянията на Апостолите, където се съобщава за скитащи иудейски заклинатели, някои от които пробвали да изгонват зли духове също и в името на Иисуса Христа. Това правели именно седем синове на иудейския първосвещеник Скева. Когато пък злият дух в отговор на заклинанията, ги набил, от това страх нападнал мнозина занимаващи се с чародейство, и те изгорили своите вълшебни книги, които очевидно били толкова много, че цената им (общо) представлявала 50 000 драхми (Деян. 19:13-19).

Чародейната практика се развила силно в гаонския период (от „гаон” – гений – звание на особен род учители в Каббала. Периодът на гаоната продължил около 450 г. – от 600-1050 след Р. Х. – бел. прев. ) в това мистическо движение, което е неразривно свързано с Каббала. Тогава особено се проявило увлечението по физиогномика, хиромантия, викане на духове и всякаква магия, отбелязва Карп. Някои учени от Кайруана (в Персия) попитали Гай гаона, как се отнася към тези явления? „Тези мистици, – казват те, – ни дават множество книги, които са пълни с тайнствените имена на Бога, на ангелите, с фигури и тайни печати. Който желае да се предаде на мистическа практика, пише това или онова име, изпълнява това или онова действие, и тогава се извършва чудотворение” (S. Karppe. Указ соч. С. 90-92).

Точно така пък караимът (член на иудаистка секта възн. в VІІІ в. в Багдат, непризнаваща равините и устната традиция – бел. прев.) Салмон бен Иерушам в началото на десети век упреквал равините-мистици в това, че претендират да изцеляват болести с магия, да успокояват бури, да умиротворяват диви животни и имат тайнствени имена, чрез които могат да привържат към себе си жените. Саадия гаон, живеещ в Сура Вавилонска в 892-914 г. след Р. Х., много почитан от каббалистите от по-късното време, излагал учение, което дава теоретичната основа на магията (пак там. С. 170), а именно: казвал, че Бог в света е същото, което е душата в тялото, и едновременно присъства във всички предмети. Това дава възможност за обратно влияние от предметите върху божеството. Този същият възглед лежи в основата на Каббала. Всичко съществуващо свише и това, което е долу, според нейната философия, съставляват едно цяло, и нишките на целия космос са съсредоточени в човека, който е „разпределител на влияние”. Човекът съединява в себе си всички елементи: божествените, небесните, стихийните, материалните – и може да влияе на всичко. Всичко съществуващо във висшия свят тук се явява образ. „Всичко, което действа върху нашите чувства, има символично значение, – характеризира А. Франк, – явленията и материалните форми могат да ни открият това, което се случва в божествените и човешките мисли” (A. Franck. La Kabbale. C. 163-164). Оттук произтичат астрологията и физиогномиката с хиромантията. Кабалистите четели „небесната азбука”, която се образува от съзвездията и различното разположение на звездите. Наблюдавайки ги, ние можем да узнаваме бъдещите събития. Точно тъй пък физиогномиката и хиромантията ни показват не само характера на човека, но и неговата съдба.

В този случай видовете на тайнственото знание ни съобщават само пасивно предвидените събития. Но единството на света и положението на човека в него ни дават възможност и активно да влияем на събитията.

Обрисувайки учението на Каббала, Грец казва: между днешния свят и божествения живот съществува постоянна връзка, и душата на човека може да въздейства на божеството. „Израилският народ е призван да способства за изобилието на милостите (свише) и, следователно, за съхранението на света. За това той е получил откровение – Тора с 613 религиозни предписания, за да (може да) въздейства с всяка своя постъпка на сефирот (божествените енергии на сътворението – бел. прев.) и по някакъв начин да ги принуждава към благодеяние. Затова обрядът има огромно мистично значение и непреходна ценност. Обредите представляват магическо средство за съхранение на цялата вселена.” „Предписаните молитви произвеждат безусловно действие, ако молещият се умее по този или по друг повод да се обърне към съответстващата сефирот, защото не направо към Бога, а към нея трябва да се отправят молитвите” (Г. Грец. История евреев. Т. VIII, Гл. 3).Това е разбираемо, защото „Бог” за Каббала е всъщност по-скоро някакъв основен елемент, който реално се концентрира в по-конкретни сили, каквито са особено ангелските, управляващите небесните тела, влияещите на света и на стихиите, които го съставляват. Към тях и преимуществено се налага да се насочва съзнателното влияние на човека. Тук се явява елемента на теургията (понятие въведено от древногръцкия философ Ямвлих – буквално „благодействие”, бяла магия, която „уподобявала хората на богове” – бел. прев.). Теорията на Каббала, казва Папюс (Папюс. Указ. Соч. С. 37), е свързана с теорията на магията чрез единство на идеите и символа в природата, човека и вселената. Да въздействаш на символите, означава да въздействаш на идеите и на духовните същества – ангелите. Но не само ангелите, а всички предмети в света са свързани помежду си и с всички други субстанции. Затова посредством материалните предмети може да се оказва влияние на духовните предмети.

Практическата Кабала, като изкуство, е достояние само на посветени. Но за методите за магически действия може да се съди в общи черти по литературни данни. Тайнственото значение действа първо чрез гадаене по символа, второ, посредством тъй наречената молитва, свързана с познаването на смисъла и силата на буквите от еврейската азбука, трето, чрез материално магьосничество, четвърто, чрез култов обред и жертва, това най-тайнствено оръдие на действието в езическата философия. Относно гадаенето по символа, тоест астрологията, физиогномиката и хиромантията, вече стана дума по-горе. По отношение на магическото влияние върху събитията особено внимание заслужава употребата на еврейската азбука.

„Външните средства на каббалистиката, – казва Папюс, – дава еврейската азбука с нейното тройно значение на буквите: аритметично, иероглифично и непосредствено; и символичното съотношение на буквите към всичките три свята. Да се комбинират еврейските думи, значи да се въздейства на цялата вселена” (пак там. с. 87.).

Видяхме, че буквите представляват сами по себе си някаква действителна сила, род „същества”, които са играли най-важна роля в създаването на всички части на вселената, при самата трансформация на божеството в сефирот (твърди Папюс. Тук и по-долу Тихомиров перефразира Папюс – бел. прев.). Трудно е дори да се каже, дали буквите са създание на божеството или са негова съставна част. Действително божеството е „начертало” и ги е „изковало” „със своя дух”, тоест служило си е със своето вдъхновение, като с перо и резец, и с тези разнообразни обрати на вдъхновението са се съставили буквите. Буквите са възникнали вече във втората еманация, веднага след като в първия сефирот се е извършила появата на „духа”. При възникването си буквите проникват цялата вселена, всички сефироти и „царстват” във всичко, което е възникнало в сефирота и от самите букви. Без буквите не би станало нищо, и в създаващия се свят на всички негови степени те остават такава движеща сила, както при неговото образуване. Тези сили са напълно реални и за магическо действие имат това удобство, че са лесно видими и анализируеми във всичките им съставни части, давайки, по такъв начин възможност за проникване във всички тайни, невидими съотношения на световните същности, сили и предмети. Буквите дават всички удобства за изучаване на Божиите имена, а всяко от всеки десет Божии имена изразява особено свойство на Бога, особена сила, и те заедно образуват законите на природата и общият център на действието им. „Всички божествени проявления – обяснява Папюс, – тоест всички действия и същества, са свързани помежду си толкова тясно, както клетките на тялото на човека са свързани с него. Да се приведе в движение едно от тези проявления, значи, да се създаде течение на реално действие, което да се отрази в цялата вселена. Точно така усещането, което е получено от човека, в която и да било точка на неговата кожа, ще застави да потрепери целият му организъм” (Папюс. Указ. Соч. С. 99.).За използването на тази възможност за влияние Каббала изучава Божиите имена. Те са десет и съответстват на сефирот. Свойствата им са изучени от каббалистите така рационално, както физикът изучава силите на природата или зоологът – частите на тялото на какъвто и да било организъм. Получавайки знание за всички Божии имена, трябва да изучим отношението на тези Божии имена към различните отдели и сили на природата. Тях (каббалистите) дори ги разглеждат в съотношение с всички части на човешкото тяло.

Цялата тази работа на Свещеното Писание е вече отдавна извършена и в Каббала съществуват редица таблици, които показват съотношението между Божиите имена, ангелските чинове, буквите и различните отдели на вселената, елементите в природата, членовете на тялото и т. н. При съставяне на таблиците и при установяване на тези съотношения на Каббала служи тази своеобразна форма на „изучаване” на Свещеното Писание, която вече отбелязахме в талмудическата ученост. Това са безгранично фантастични символи, разсичане на текста и отделните букви и разшифроване на словата и дори на буквите.

Методите за разшифроване, без да смятаме техните подразделения, са три: 1) темура, 2) гематрия и 3) нотарикон.

Темура представлява най-обикновено разшифроване на Писанието, за което трябва само да имаш ключ. Такива ключове има няколко. По метода адбаш, ключ се явява обратното разполагане на буквите в азбуката, и в съответствие с това – замяна на буквите в текста: тоест първата буква от азбуката се заменя с последната, втората – с предпоследната и т. н. В системата на темура има и по-сложни ключове, при които азбуката се разбива на няколко колонки. Гематрията изхожда от предположението, че думите, буквите на които, при слагане на цифровото значение, дават еднакво число, са родствени помежду си и могат да бъдат заменяеми една с друга. Нотариконът е основан на това, че буквите от дадена дума могат да бъдат само абревиатура на някакви други думи. Започне ли се гадаене, какви думи могат да се подразбират тук, всяка дума от текста може да се превърне в цяла фраза. При такъв метод, разбира се, вниквайки в смисъла на Свещеното Писание, в него може да се намери всичко, което е угодно. В Писанието, както казват, има действително зашифровани места (Мелхиседек като предобраз на Христа, Медната змия и покаралия жезъл на Аарон като предобраз на Честния Кръст, стълбата от съня на Иаков, като предобраз на Пресвета Богородица, напр. – бел. прев.). Но с изключение на тези малко на брой случаи, всичко останало представлява не повече от изкуствено подставено в текста на Писанието на това, което каббалистите искат да намерят в него по някакви (свои) съображения. А да се търси в Писанието е необходимо, защото всичко, което е истина, непременно трябва да се намира в него.

Цялата работа на тези търсения в Писанието е вече отдавна проведена и изяснявайки съотношенията на Божествените имена с ангелските и с всички планове и етажи на света, с всички части на видимото и невидимото битие, каббалистите са съставили множество таблици, които изразяват тези съотношения. Някои от таблиците от този род са приведени в съчиненията на Папюс (Папюс. Указ соч.). За нас е достатъчно да охарактеризираме техния общ смисъл и начин на ползването им.

Смисълът на таблиците се състои в това, че различните сили – божествени имена, ангелски и други – са разположени по таблиците в различни „светове”, в различни „небеса”, в съотношение с различни планети, знаци от зодиака, с минералните, растителните, животинските царства, също и със здравето, болестите, смъртта, различните добродетели и пороци, професии, занятия и т. н. По таблиците по такъв начин е видно къде е нужно да се обърнеш към този или към друг предмет. Методите за действие са приблизително такива: ако е нужно да попитат за нещо Бога, то трябва да се справят с 32 места от първата Книга Битие, където божественото име Елохим се повтаря 32 пъти. След това чрез молитвите взети от името Елоим, се обръщат към Бога. За да увеличат силата на молитвата, употребяват тъй нареченото „четиридесет и две буквено име” (А. Франк мисли, че то се съставя от съединението на имената на всичките десет сефирот). Но не е достатъчно да знаеш буквите на това „Велико и страшно име”: трябва и да умееш правилно да го произнесеш. Съвършено същото такова изискване видяхме по-рано в заклинателните молитви на древните египтяни (става дума за предходни глави на книгата, от която е взет откъса за Каббала – бел. прев.). Но ако се знае и се умее да се произнесе това име, то посредством него може да се извърши всичко. Владеещите тези имена се наричат „баалшем”. За такъв „баалшем” се смятал в недалечното минало основателят на хасидизма Израил Бешт.

В съчиненията на Папюс е приведена таблица „шемамфораш”, в която се съдържат имената на 72 гения, които завеждат звездните сфери и силите на природата. Имената на тези гении могат да се узнаят по следния начин. В три реда на три стиха от 14 глава на Книга Изход се съдържат във всяка по 72 букви, става дума за ангела, който оказал помощ на Израил при преминаването на Червено море. Тези три стиха се пишат един над друг, първия и третия отляво надясно, а средния – от дясно наляво. След това се четат вертикално буквите на всичките три реда, които се намират един над друг, и по такъв начин се получават 72 думи, по три букви във всяка. Към всяка една се прибавя божественото име Ел или Иах. Това и са истинските имена на 72 гения, към които трябва да обръщаме молитвата си (Папюс. Указ. Соч. С. 217 и след.).

Но за да се обърне човек към тях трябва да познава всички обстоятелства. Всеки гений има своя специална област на познанието, само в пределите на която може да се получи нещо от него. Така например, един гений завежда земеделието и плодородието, друг – химията, медицината, физиката и така нататък. Всеки гений има точно определени време на действие на силата и влияние. Споменатият гений на земеделието (чието име е Хабю Иах), например, има сила само на 17 август от 10 часа и 21 минути до 10 часа и 40 минути сутринта на същия ден, тоест в течение на само 19 минути. Ако този кратък срок се пропусне, то вече никакви резултати няма да се получат. Заедно с това, освен добрите 72 гения има 72 съответстващи им зли гении, които изпращат противоположното на това, което дават добрите гении, като например безплодие вместо плодородие и болест вместо здраве. Трябва добре да се знае как те действат, за да не се натъкнем вместо на добър гений на зъл и да не получим вместо търсеното благо противоположното му зло.В цялото това построение ясно се чувства влиянието на парсизма, заедно с още по-древните концепции на Шумер и Акад. И точно така, както в древното акадско магьосничество, чернокнижникът, ако е нужно някому да се нанесе вреда, се обръща не към добрия гений, а към злия.

Както е известно, магията се дели на бяла, която носела добро, и черна, носеща зло. Но да се изучи както едната, така и другата е необходимо много дълго време, за да се премине при това и известна лична „тренировка” чрез известна дисциплина, която да развие у посвещавания в тайните знания известни способности за викане на духове и обръщане към тях.

Много древен (относително) образец на такава лична подготовка привежда Карп, говорейки за тъй наречената Иеридат Хамер-каба (в руския оригинал: Иередат Гамер-каба – бел. прев.), тоест за потъването в дълбочината на „меркаба” (merkabah, – (הלבק известна форма на „съзерцание”. Там съществува цял кодекс предписания, които приготвят човека за способността да навлезе в тайнствения свят. Тези предписания са твърде обичайни за „съзерцание”. Човекът, който се приготвя за това, трябва дълго да пости и да стои в неподвижно положение отпуснал главата си между коленете с лице обърнато към земята, и да произнася с монотонен глас кратки молитви. Постепенно практикувайки това той достига отначало до нисшите съзерцания, а след това – до висшите, преминавайки десет степени на подготовка и издигане. Когато „небето се открие” пред съзерцателя, това, според обясненията на учителя, не означава, че той се качва на небето, „но в сърцето възниква нещо, което въвежда неговото съзнание в съзерцание на божествените неща” (Кагрре. Указ. соч. с. 87-89).

Трябва при това да отбележим, че не едната подготовка, но и природните способности дават на човек възможността да потъне в други светове. Затова учителите отрано наблюдават лицето и ръцете на търсещите посвещение, и ако по тях няма изискваните „знаци”, то е безполезно да опитват да развиват несъществуващите сили.

Често казват, че тайната, в която се държат кабалистките методи на гадаене и действие, а също толкова и продължителната работа на търсещите посвещение в тайните, имат за цел да предпазят света от това зло, което може да произведе посветеният, ако той е зъл човек. Някои каббалисти може би имат такива съображения, но, първо, сред тайнствените действия има и такива, които имат за пряка цел да се причини именно зло. Второ, въобще не трябва да се съмняваме, че не качества на добродетел се изискват преди всичко от този, който се посвещава, а окултни способности. В това отношение е любопитен разказът за обръщането в Каббала на знаменития Нахманид. Той, казват, отначало безусловно отхвърлял Каббала, без да се съобразява с убежденията на свой познат каббалист. Накрая се случило така, че този каббалист извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Той се възползвал от този случай, за да убеди Нахманид в истината на Каббала и едва ли не в навечерието на екзекуцията заявил, че ще дойде при него в наближаващия празник събота. Така и станало. Каббалистът със силата на чародейството придал своя външен вид на едно магаре, което и било екзекутирано вместо него, а самият той останал здрав и невредим и в уговореното време дошъл на съботното пиршество. Това чудо произвело такова впечатление на Нахманид, че той сам станал каббалист (S. Karppe, Указ. соч.). Тук работата не е в това, дали се е случило наистина такова произшествие, а в това, че съставителите на легендата очевидно не придават никакво значение на етичния елемент. Било достатъчно за Нахманид, според легендата, да разбере, че Каббала действително дава методи за извършване на чудеса, и макар че каббалистът се оказал престъпник, заслужаващ смъртна присъда, той не престанал да бъде служител на каббалистичната истина, неговите молитви не преставали да влияят на божествените светове и сили. Понятията за добро и зло тук очевидно се намират на заден план, а на преден пък са тайните знания и тайните способности.

Точно така трябва да се мисли и по отношение на това, което каббалистите наричат „вяра”. Молитвите, за които те говорят, трябва да се произнасят непременно с „вяра”, а иначе те няма да окажат никакво въздействие на висшите светове. Но това не е вяра в Бога, а изработка чрез напрегната енергия на увереност в своите способности да се произведе дадено влияние. Що се касае до нравствеността на каббалистите, то тя никога не е била ценена високо в еврейството, и по-скоро се е оценявала даже доста ниско. Така равинистите обвинявали в тайна разпуснатост самия Сабатай Цеви, лъжемесията, който учел на основите на Каббала. Дори това да е само преувеличение породено от партийна ненавист, то все пак „Катехизиса саба-тиан”, който се е съхранил до наше време в Солун, далеч не блести с висока етика (Проф. Грец. Остатки саббатианской секты в Салониках. „Восход.“ 1884. № 6). В него се твърди, че „светът съществува само за вярващите” (тоест за тях самите) и че „не представлява престъпление в очите на Бога да се убие вярващия, ако той е разобличил тайните на своето учение”. Измамата на околните също се извежда при тях като задължение. Ако всичко това се случва просто като борба за съществуване, то все едно не блести с етика (Хасидизмът е учение в основата си напълно каббалистично, макар в развитието си да е приел различни форми. Каббала отдавна е проникнала в Полша. Саббатянството също е проникнало тук, макар и да е живяло скрито. Основателят на хасидизма Израил Бешт, човек с лично много добра репутация, е чел „Зо-хар”, по който и гадаел. Неговото учение е обикновено каббалистично, от което бързо се е изработил института на „цадиците”, праведниците, служещи за посредници между света и Бога, умеещи да влияят на висшите сфери и затова придобиващи абсолютен авторитет в своето паство (С. Дубнов. Возникновение хасидизма „Возход” 1888)).

Доста отрицателно се изказвали евреите за саббатианците, които проникнали в Полша. „Те – казва техният изобличител Яков Емден, – си разрешили прелюбодеянието, кражбата, клетвопрестъплението и правели това с намерение да наситят нечистата сила и с това да ускорят пришествието на Месията” (С. Дубнов. Введение в историю хасидизма. „Восход.“ 1888, март) (Дубнов Семьон Маркович (1860-1941) – еврейски историк. Главен труд – „Всемирная история еврейского народа от древних времен до настоящего времени.“ В 10 т., Берлин, 1924). Когато в Полша се появили хасиди, тях навсякъде ги обвинявали в безнравственост. „За Минския кръжок разказвали ужасни неща, казваха, че освен отстъпление от обрядите, членовете на кръжока си позволявали най-срамни пороци, разврат и разпуснатост, което впоследствие се потвърдило при разпита” (С. Дубнов. История хасидского раскола. „Восход.“ 1890, март). В окръжното послание на Гао-на Иля, освен тези обвинения, четем, че „между хасидите има хора, които са се опетнили с кръвта на невинни бедняци” (Пак там, 1891, ноември). Господин Дубнов не обяснява точно смисъла на това обвинение, но очевидно то подразбира нещо престъпно. В междуособната война на различните направления разбира се възникват лъжливи подозрения и обвинения. Но в цадикизма каббалистичният мистицизъм подвежда несъмнено към опасния праг на безнравствеността. Тъй според учението на знаменития цадик Елимелех от Лезайск, „цадикът може да греши нарочно, за да свърже своята душа с душата на човека, извършил този грях, и за да очисти със своето последващо покаяние от злото на греха душата, заедно със своята и тази на грешника, и да го вдигне заедно със себе си.” Врагът на хасидите Израил Лейбел обвинявал Елимелех в това, че според неговото учение цадикът може да опрости на човека даже бъдещите грехове, само като се задължи сам да ги повтори (Пак там, 1890, октомври).Тук етичното начало се заменя от някакво чародейно материално, където този, който спасява душата на грешника, я изнася на плещите си, като плувец – давещият се от водата, без да има значение дали човекът, който се дави е добър или лош.

Историята на хасидизма и цакидизма е пълна с разкази за разни чудеса, но от тях ние няма да узнаем почти нищо за тази страна на магическите влияния, които се извършват с материални средства и с жертва. Независимо от своето хилядолетно съществуване Каббала остава тайнствена от страна на практиката. А тя между другото не е отживяло движение. В течение на цялата история тя показва себе си жива и развиваща се. От 16 век каббалистичния мистичен обряд е получил развитието си при Исаак Лурие.

Исаак Лурие е възторжена и увличаща се личност. Живял от 1534 до 1572 година в Палестина, където основал влиятелно каббалистично общество, занимаващо се с викане на духове, при което тайнодействащите се обличали в някакви особени ритуални одеяния. Той умрял рано в Иерусалим от чума, но делото му продължил неговият ученик Хаим Витали (Исаак Лурие Леви живял в Палестина от 1534 до 1572 година. Хаим Витали умрял в 1620 година. Основателят на саббатианството Саббатай Леви, представял се за месия, живял от 1622 до 1676 година. Негов косвен продължител бил така нареченият Яков Франк, чието истинско име е Янкел Лейбович. Родил се в Полша, той приел каббализма в Турция и след това основал в родината си секта на франкистите, впоследствие частично преминал към римокатолицизма. Живял от 1720 до 1791 година. Хасидизмът се е появил след франкизма. Неговият основател е Израил Бешт (1698-1760). Преминавайки през различни степени на еволюция хасидизмът съществува в Русия и Австрия и до днес (бел. авт.).

Този Витали бил подложен на жестоко нападение от страна на известния ксендз магистъра Пранайтис, бивш експерт на съда по делото за убийството на Ющинский. Пранайтис доказва, че еврейският мистицизъм е създал особено учение, според което при сътворението на света Иехова е вложил в живите същества „искри” на Своята божествена святост и че от тези искри 288 били завладяни от „злата” страна на света, „клипот”. Освобождението на тези искри е необходимо за пришествието на Месия. Учението на Витали, ако Пранайтис го предава правилно, е много любопитно, тъй като възпроизвежда манихейската тема, която се е проявила и в християнските ереси. Това показва, колко са разнообразни страничните влияния действащи върху Каббала. В това учение на Хаим Витали Пранайтис показва също и обосноваността на ритуалните убийства.

Той цитира едно съчинение на Витали, където е казано: „Тайната на означеното (обозначеното) дело е в това, че с цел на съчетанието на Малкия лик и неговата Съпруга (става дума очевидно за сефирот, Краля и Кралицата) ние принасяме женските води по два начина: първо, чрез молитва, падайки с лице към земята, защото чрез нея (молитвата) молещите се възнасят нагоре свещените искри, намиращи се в скролупите (клипот) навсякъде, второ – убивайки скролупите (клипот) и отдалечавайки ги от този свят, защото тогава те (клипот) сами възнасят намиращите се в тях искри, тайната на женските води, нагоре към Съпругата на Малкия лик, а чрез това се съчетава Малкият лик със своята Съпруга и искрите се привеждат в ред.” Какъв е точният смисъл на тези думи не е лесно да се разбере. Сам Пранайтис прави заключение свързвайки този с други цитати, че „убийството на неевреин, а следователно на християнин, придава значение на жертвения акт” („Заключение за тайната кръв у евреите, дадено от бившият професор от Римокатолическата духовна академия в Санкт-Петербург, куратор на Туркестанския край, магистъра по богословие И. И. Пранайтис, 15-23 ноември 1912 година, точки 15, 16).

Струва си да съжаляваме, че Пранайтис засяга цитираните от него места само с чисто „боева” цел – да докаже съществуването на „ритуални убийства”. Би било много по-важно по чисто научен път да се разработи значението на „жертвата” в учението на Каббала, не непременно „човешката”, а въобще жертвата. Работата е в това, че при несъмнено изобилие на езически източници за Каббала „жертвата” трябва да има голямо значение. Обрисувайки Каббала Грец това и казва: че от гледна точка на каббалистите „Храмът (в Иерусалим) и култовете на жертвоприношение са имали необикновено важно значение, което се състои в поддържане на връзката между висшия и нисшия свят.” Но това е твърде кратко и неопределено. Ако си спомним учението за жертвата в езическия свят, ще видим, че тя въобще е била средство да се укрепят по някакъв начин силите на висшите сфери. Нашите учени, изразявайки се нагледно и грубо, казват, че жертвата на езичниците се е състояла в „хранене на боговете”. Това отчасти е вярно, но е много неточен израз. Според Бхагавад-Гита самото сътворение на света е станало не по друг начин, а с помощта на някакво жертвоприношение, което очевидно не е имало значение на „хранене” (защото тогава още не е имало кой да се храни), а се е състояло в пренасяне на творящата, влияеща сила там, където е било нужно нейното приложение за извършването на известното действие (сътворяването на света). Във всички учения, в които се изисква или допуска влиянието на човешка сила върху свръхчовешки сфери, „жертвата” има в основата си именно такова значение, и задължителността на жертвата може да се предположи също и в практическата Каббала. Ясно изследване на този въпрос обаче липсва.

След разрушението на храма жертвата за еврейството е премахната, а ако се е съхранила, то това е в най-малки проявления във фолклора. А именно: в деня на очистването (Иом Кипур) в еврейските семейства мъжете и жените принасят в жертва бял петел или кокошка. Изпълнявайки това равинът върти птицата над главата си четейки молитва, а след това удря три пъти жертвата казвайки: „Този петел (или кокошка) да бъде замяна за мене, да бъде очищение вместо мене. Той да завърши със смърт, а за мен и за целия Израил да бъде щастлив живот.” Очистителната жертва в края на краищата отива за празничното угощение (А. А. Алексеев. Очерки домашней и общественной жизни евреев, их верования, богослужения, праздники, обряды, Талмуд и кагал. СПб., 1896. Изд. 3-е. с. 139. Този обряд по-подробно се описва също у Брафман. Алексеев Александр, Вульф Шахнович, 1820-1895 – православен мисионер-евреин, публицист. Брафман Яков Александрович, 1825-1879, – евреин-христианин, писател. Автор на две нашумели книги; „Еврейские братства местные и всемирные,“ Вильна, 1868, и „Книга Кагала. Материалы для изучения еврейского быта,“ Вильна, 1870). Народът, разбира се, не се замисля дълбоко над смисъла на извършващия се обряд, който е станал за него просто религиозно-битов символ, подобен на паленето на свещ пред иконите за християнина.

Ако направим равносметка, трябва да кажем, че практическата Каббала ни е известна само в най-общ смисъл, тоест в смисъл на разнообразно влияние на човека върху всички сфери в света, от низшите до висшите. Що се касае до самите методи за действие, те са известни или повърхностно, или са съвсем неизвестни, служейки за предмет само на догадки.

Известно е, че съществуват две Каббали. Една европейска, родила се от еврейската, но преработена главно от европейски умове; тя изпълва нашият (европейски – бел. прев.) окултизъм и затова дори в смисъл на (методология) за въздействие върху различните планове на битието е известна относително по-добре. Другата Каббала, еврейската, е известна само на тесни кръгове от посветени. Между евреите-талмудисти има немалко лица, които се интересуват от Каббала като философско учение.

Но практическата Каббала си остава тайна. Образованите евреи дори се отнасят към нея пренебрежително. „Съвременните евреи – казва господин Переферкович, – се запознават с Каббала, с малки изключения, не от древните еврейски източници, а от съчинения написани на европейските езици. Някъде в глухите селца на Полша и Галиция, далеч от центровете на цивилизацията се намират все още сред старците любители на Каббала, но тяхната Каббала не е тази умозрителна философска Каббала, която е способна да заинтересува мислещия човек, а (представлява) нестроен ред от мистични и суеверни представи и аскетически обряди, които не дават никаква храна на просветения ум. На тях нашата книга, както и никоя книга не е нужна, от тях и ние няма какво да научим” (Н. Переферкович. Предисловие к Каббале Папюса в русском переводе).

Общото значение на каббала

Религиозно-философската работа на еврейския ум се е изразила в три велики „категории на литературата”: в книгите на Свещеното Писание, Талмуда и Каббала. От тях: Талмудът е получил почти изключително национално-еврейско значение, Свещеното Писание, влизайки в основите на християнството, е придобило всемирно влияние, универсално, преминаващо всички граници на какъвто и да било национален характер, Каббала пък заема по своето влияние някакво средно място. Тя не е останала затворена в изключително еврейска среда, макар и да не е получила цялата широта на световното влияние на Свещеното Писание.

Каббалистичните възгледи са въздействали на християнския свят без съмнение от самото начало на своето възникване, редом с гностическите влияния. Точно така са започнали те да въздействат и на мохамеданския свят, редом с гностическите и новоплатоническите влияния. Но в древните времена, вследствие на тайните, които обкръжавали Каббала, е трудно да се отдели нейното влияние от влиянието на гностицизма. От времената, когато Каббала се е появила открито, тя се е оказала могъща сила въздействаща върху умовете на християнския свят. Първият европейски каббалист бил Пико де Мирандола (1463-1494), който изучил Каббала при евреи и разпространил нейните знания сред народите на Европа. От тогава редица светила на европейската наука и крупни обществени деятели се оказват свързани с Каббала, като например, Райхлин (1455-1522), Парацелс (1493-1541) и други. Изработила се е постепенно тъй наречената „европейска” Каббала, която в различни тънкости се е различавала от „еврейската”. От средните векове до днес (началото на ХХ-ти век – бел. прев.) се простира веригата на каббалистичните мислители, свързани с умствените и обществените движения на Европа. Такива са Корнелий Агрипа, Постел, Роберт Флуд, известният деятел на франк-масонството, и множество други до днешно време. Съвсем неотдавна умря един от най-крупните каббалисти Сент Ив д’Алвайрд, жив е Папюс (Жерар Енкос). Всички окултисти са повече или по-малко каббалисти, точно така, както и тези от франк-масоните, които се интересуват от религиозно-философската страна на учението на своя Орден.

От друга страна Каббала дълбоко е въздействала на еврейския свят. Какво по същество е нейното влияние?

То е аналогично на влияние от гностически и мистичен характер. Както и всеки пантеизъм Каббала е способна в отделни случаи да преминава в рационализъм (при Кордуеро, например) (Мойсей Кордуеро, 1522 – 1570 – бел. прев.), но това е изключение. По същество тя твърдо се държи на мистична почва, и след Кордуеро се появява усиленият мистицизъм на Исаак Лория и Хаим Витали, Сабатай Цеви и хасидите. Каббала остава и неразривно свързана и с различните видове магия. Но това е този мистицизъм, който е основан върху идеята за самобитността на природата, в противоположност на идеята за Бога като Създател, Бога като Личност, съществото на Който се намира вън от създадената от Него природа. Затова каббализмът подкопава както Мойсеевата вяра, така и християнската. В обществените отношения той подкопава и този строй, който се поддържа от закона, даден от Бога, защото правил човека самостоятелен строител на своите обществени отношения. Тази страна на Каббала е възбуждала тревога и в еврейското общество, подбуждайки го понякога да възстава против каббализма. И действително, в своето, например, най-ново проявление – в хасидизма, каббалистичната идея подкопава авторитета както на равините, така и на самото еврейско общество и им противопоставя „цадиците” – власт, която е, така да се каже, самостоятелна в силата на предполагаемата тяхна мистична връзка с божественото начало. Затова евреите намират в каббализма родство с християнството, където, както те предполагат, „Христос Сам Себе Си е направил Бог”. Точно така и в триадите сефирот те разглеждали сходството с християнската идея за Единосъщата Троица. Но ако каббализмът е възбуждал тревога в еврейския свят, с това все пак там са се справяли, тъй като каббалистите като цяло също са проникнати от еврейски национален патриотизъм и по всяка вероятност именно каббалистичните влияния са послужили за основа за толкова своеобразна форма на месианството, която вижда в Месията не особен Божий пратеник, а самият еврейски народ и бъдещото царство на Месията разбира като всемирно царство на Израилския народ.На християнското общество Каббала се е отразила по-разрушително. В християнския свят също са предполагали, че каббализмът е близък до християнството, повече отколкото талмудизмът, тъй че каббалистите понякога са били покровителствувани дори от римските папи. Но ако е имало случаи на обръщане на каббалисти в християнство, то въобще каббализмът има към християнството такова отношение, както гностицизма, тоест може да поражда само еретически учения. Така той е и действал в историята, влизайки със съюзена сила във всички направления подкопаващи християнските понятия за Бога, за Христа, за Църквата и накрая – за целия строй на християнското общество. Отживелиците на гностицизма и ересите са вървели ръка за ръка с каббализма от началото на средните векове. Той е вредил с това, че и те и най-вече – Църквата, са пораждали в обществото едни и същи идеали.

Това не значи, че каббализмът, когато и да е, е издигал някакви политически или обществени програми. Нищо подобно не е имало в него, както не го е имало и в окултизма. Както окултизма, Каббала винаги е била само известен религиозно-философски светоглед. Ако тя се е отразявала в обществено-политическите сфери, то е било само с това, че е подкопавала христианско-църковното миросъзерцание, а по този начин и строя основан на него, както и тези форми на дисциплина, на които то се е държало.

Това умствено-обществено движение, съставна част на което в религиозно-философско отношение е била Каббала, подкопавайки заедно с гностицизма основите на християнския строй, утвърдило се в средните векове, се е явявало фактически революционно, тъй като е противопоставяло на обществената дисциплина на старата Европа демократическата идея. Идеята за демокрацията сама по себе си с вътрешната си логика се е изправяла срещу идеята за иерарахията, и идеята за подчинение на Божията воля се е заменяла с идеята за човешката автономност. Затова тайните общества и направления, в миросъзерцанието на които е намирала място Каббала, заедно с гностицизма и окултизма са играли реформаторска и революционна роля. Такава е била ролята на франк-масонството.

Но от това не трябва да се заключава, че каббалистичната идея е била по същество „освободителна”, демократична. Съвършено обратно. Ако каббализмът, както и окултизмът, някога започне да внася в устройството на обществото свои собствени идеи, то те ще се излеят в обществото в своеобразна аристократична и много деспотична структура. Ние отчасти виждаме това в общественото устройство на каббалистичния хасидизъм, в който цадиците са безапелационни владетели, на които безпрекословно се подчинява цялата тяхна община. И това е понятно.

Според идеите на Каббала хората съвсем не са равноправни, не са еднакви. Над човечеството въобще няма власт по-висока от човешката, а човешката власт се въздига даже чак до небесата. Но не всички хора са равни, не на всички принадлежи властта, защото те не са еднакво силни. Едни хора са богати на окултни способности, силата на които може да бъде развита с упражнения до безкрай. Други хора пък в това отношение са слаби или даже нищожни. И тези слаби люде, естествено трябва да бъдат в ръцете на силните, да получават от тях ръководство, да се намират под тяхно управление. Тази власт на мистичната аристокрация обладава непобедима лична сила. Тя обладава способност да властва над цялата природа, над ангелските сили, над душите на хората, не затова, че такова властване и е било дадено от някакъв човешки закон, от „конституция”, а защото това са висши хора, без сравнение по-силни от другите, и слабите не могат да им се противят. Да се съпротивляват няма и потребност, защото висшата натура ще съумее да устрои живота на по-слабите много повече, отколкото те биха могли да го направят.

На тази почва се появява и наследственост. У цадиците хасиди много скоро са се появили „династии”, в които властта се предава по наследство.

И тъй, сама по себе си кабалистичната идея съвсем не води към демократизъм. Както е известно и във франкмасонството, при външната демократичност и изборност на учрежденията, в действитеност тайната власт, властта на „висшите степени” е извънредно силна. Забележително е, че човек от „висша степен” смесен в среда на нисши, не получава никаква външна власт. Той на вид е равен на всички съчленове, но е задължен да ги направлява натам, накъдето му е указано свише. Това той е длъжен да направи чрез своето влияние. Що за влияние е това? По всяка вероятност, както казват, той е длъжен да обладава способности на хипнотизатор и магнетик. Предполага се, че и приемът във висшите степени на масонството се прави на основание на това, доколко у човека са открити и доказани тези „окултни” способности.

Относно каббализма трябва още да отбележим, възможността за неговата национална роля. В еврейството отдавна съществува убеждението за това, че „богоизбраността” на Израиля се определя от особени „пророчески способности” на потомството Авраамово. Можем да си представим, що за особени способности необходими на каббалиста са свойствени във висша степен само на евреите. При такова предположение става понятно, защо „еврейската Каббала” стои отделена от „европейската”, и ако когато и да било е настъпило времето за влияние на каббалистите, вероятно то би съвпаднало със световното влияние на еврейството. Възможно е също така да си представим, че с това е свързано преобладаването на еврейството във висшия център на франк-масонството, за което говорят изследователите на последното. Но както за каббалистическите организации, така и за висшите организации на франк-масонството е известно толкова малко и всички тълкувания по този въпрос дотолкова не са обосновани с факти, че на хипотезите от този род не трябва да се придава никакво сериозно значение.

__________________________________________________________

*Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Г. Вашингтон № 47, София. Същият текст от този откъс е възпроизведен тук след разрешението на преводача на книгата, г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.

Плотин (204-270) – гръцки философ, основател на неоплатонизма. Неговата философия още повече е усилила дуализма на Платон между света на идеите и действителния свят.

Керинт – египетски евреин, основател в І в. след Р.Х. керинтската секта в Мала Азия. Учел, че Бог на Ветхия Завет и Бог на Новия Звет не е един и същ и че Иисус Христос е обикновен човек.

Сатурнил (починал в 125 година) – гностик.

Симон Влъхва – гностик в І век след Рождество Христово

Менандър – гностик в І век след Рождество Христово

Кердон – гностик от ІІ век след Рождество Христово, родом от Сирия. В Рим е проповядвал, че Бог на Стария Завет и Бог на Новия Завет са различни по естество, смятайки ги за два различни Бога. Господ Иисус Христос смятал за обикновен човек.

Маркион – гностик развил учението на Кордон.

Карпократ – гностик от Александрия, живял в първата половина на ІІ-ри век. В основата на неговото учение бил платонизмът.

Св. Епифаний (починал 12 май 403 година) – архиепископ Кипърски. Борил се с арианите, разпространявал вярата сред огнепоклонниците. Участвал в съборите.

Блаженни Теодорит (386 или 395-457) – епископ кирски, родом от Антиохия. Обръщал еретиците в Сирия. Крупен писател. Главно съчинение – „Еранист”.

Тертулиан Квинт Септимий Флоренс (около 160-след 220) – знаменит богослов-апологетик. Бил презвитер, в 202 година преминал към монтанизма, в края на живота си излязъл от него и основал отделно общество на тертулианистите.

Амоний Сакас Александрийски – основател на александрийска философска школа във ІІ-ри век. Негов ученик бил знаменитият Плотин.

Манетон от Себенита (Египет, първата половина на ІІІ-ти век преди Рождество Христово) – египетски жрец и историк. Най-значителене труд – „История на Египет”.

Ямвлих от Халкида (Сирия) (около 280-около 330) – гръцки философ. Основал сирийската школа на неоплатонизма, съединявайки това учение с източните представи за боговете и опитвайки се да създаде в противовес на християнството цялостна религиозно- философска система.

Лактанций (починал след 317 година) – християнски богослов. Основни съчинения: „божествени установления” и „За смъртта на гонителите”.

Порфирий (около 233 в Тир-около300 в Рим) – гръцки философ, ученик и биограф на Плотин. Неговите съчинения, сред тях 15 книги против християните, в по-голямата си част са загубени.

Талмудисти и кабалисти (таблица на Лев Тихомиров от ГА РФ, ф. 634, оп. І, д. 73, л. 7);

Танаими – края на ІІІ-ти век преди Рождество Христово.

Хилел – І-ви век преди Рождество Христово.

Гамалиил, съвременник на Спасителя.

Иосиф бен Акиба, известен на кабалистите като „Алфивит”, познавал Меркаба в І-ви век след Рождество Христово, починал в 122 година.

Иуда Наси (Палестина) 11-111 вв след Рождество Христово.

Иоханан (познавал Каббала, Палестина) -199-279 след Рождество Христово.

Симон бен Иоахай (автор на Зогара) ІІ-ри век след Рождество Христово.

Аши (Вавилон) умрял в 427 година след Рождество Христово.

Авина (Вавилон) 488-599 гг след Рождество Христово.

Саадия 899-942 гг след Рождество Христово.

Раши Саломон Исхаки (Труа) роден 1040 след Рождество Христово.

Маймонид (Мойсей Маймонидес, Моше бен Маймон), познавал Каббала, но не познавал Зогара ХІІ-ти век.

Нахманид ХІІ-ти век

Исаак Слепия ХІ-ХІІ вв.

Иаков бен Ашера 1283-1340 гг.

Моисей да Леон (публикувал Зогара) 1300 година.

Пико де Мирандола ХV-ти век.

Рейхлин (Европейски) 1455-1530 (?).

Агрипа 1486-1556 гг.

Моисей Кордовски ХVІ-ти век.

Исаак Лория ХVІ-ти век.

Липман Хелер (Краков-Прага) 1579-1654 гг.

Кунрат ХVІ-ХVІІ вв.

Фан Гелмон 1578-1644 гг.

Кирхер 1602-1680 гг.

Хенри Мор 1614-1687 гг.

Сен Мартен 1743-1803 гг.

Фабр д’0ливье 1768-1825 гг.

Вронский Хайне 1778-1853 гг.

а) Гиьом Потсел (ХVІ)

б) Станислав де Гуайта

в) Сент Ивад’Алвайрд

г) Епифас Леви

д) Ленен (1823)

Фишер Карл (1755-1844) – християнин. Цензор на еврейските книги в Прага.

Папюс (истинско име Жерар Енкос) – лекар, писал съчинения по физиология, „Велик майстор на кабалистичния орден на Кръста и Розата”.

Дубнов Семьон Маркович (1860-1941) – Еврейски историк. Главен труд – „Световна история на еврейския народ от древни времена до днешно време.” В 10 тома, Берлин, 1924 година.

Алексеев Александър (Вулф Шахнович, 1820-1895) – православен мисионер, евреин, публицист.

Брафхман Яков Александрович (1825-1879) – евреин-християнин, писател. Автор на две нашумели книги: „Еврейските братства местни и световни” (Вильна 1868) и „Книгата Кагала. Материали за изучаване на еврейския бит” (Вильня 1870).

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Първо изображение: авторът Лев Александрович Тихомиров. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2zG

Иеромонах Висарион Зографски

Не е ли той сатанинският дух на лъжата?

От 29 юни до 7 юли 1922 година, архиерейският събор на Българската православна църква (тоест Светия Синод в своя пълен състав) поставя за разглеждане въпроса за сектите в България, в това число и заблужденията на Петър Дънов. На 7 юли 1922 година бива прието авторитетно църковно решение, официално обявяващо Петър Дънов за лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата, а учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[43].

Нека накратко разгледаме някои важни текстове от посланието на архиереите към православните християни, (публикувано в Църковен вестник, бр. 22-23 от 1922 година), а също и заключителната част от архиерейското „Определение за Петър Дънов и учението му“ (публикувано в Църковен вестник, бр. 33 от 1922 година).

Из „Архиерейско послание до християните“:

„Идва време да споменем за най-вредните сектанти в наши дни, за които светите апостоли ни предупреждават с думите: „Между вас ще има лъжливи учители, които скрито ще въведат губителни ереси и ще се отричат от Господа, Който ги е изкупил, та ще навлекат на себе си скорошна погибел; и мнозина ще последват техните развращения, поради което пътят на истината ще се похули“(2 Петра 2:1-2). Известно ви е, възлюбени, че от някое време насам в страната ни се проповядва едно учение, наричано най-често теософия и окултна, т. е. тайна наука. Проповедниците на това учение са някои си Софроний Ников[44] и Петър Дънов. Двамата действат поотделно, но учението в основата си е едно и също. Те учат с красиви, но мъгляви думи, че Бог и природата са едно; че Господ Иисус Христос не е Бог – Син Божий, а само учител; че прошка за греха няма, а има неумолима възмездие („карма“), което се дава, като се принуждава душата да се преселява в различни безсловесни животни и растения, и дори в бездушни камъни. Християнското учение за Бога като Творец и любящ Отец на света и човека, за Господа Иисуса Христа като Спасител и Изкупител, за Духа Светаго като Осветител, за душата на човека като най ценно Божие творение, за благодат Божия, за прошка на греховете и така нататък, – цялото това християнско учение явно или прикрито се отрича, за да се замести с човешки измислици, в основата на които лежат старите заблуждения на индийското езичество[45]„.

След това архиереите преминават към анализ на конкретни текстове от беседите на Дънов, които показват не само теоретическите му заблуждения, но и на практика „заплашват църква, държава, обществен и семеен строй и морал с пълно разрушение[46]“ и възбуждат най-лошите човешки страсти. Ясно се казва, че проповедта на теософията и окултизма изцяло отричат християнската вяра, благочестие и Църква: „това е проповед антихристова, богохулна, основана върху преклонение пред дявола, когото Дънов величае като „отличен учител“ на човечеството. По отношение към държавата и обществото, това е проповед на разрушение, грабеж и анархия, а по отношение на личната и обществена нравственост – проповед на най-срамен разврат. Заслепени почитатели на Дънов богохулно нашепват на близките си, че той бил нов Христос, като забравят думите на Господа Иисус Христос: „Ако ви рече някой: ето тука е Христос, или: ето там, не вярвайте, защото ще се подигнат лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето на, казах ви. …Защото както светкавицата излиза от изток и светва до запад, така ще бъде и пришествието на Сина Човечески„(Матей 24:23-27).

…Наистина, право е апостолското слово: „Всеки, който престъпва и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който пребъдва в учението Христово, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан 7:10)“[47]

Накрая архиереите с трогателна любов призовават православните чеда на Българската Църква да не се разколебават в безверие, инославие и сектанство, а достойно да защищават скъпоценното си наследство – Църквата и учението ѝ, защото там единствено се намират спасението, вечния живот и щастието. Призовават се и духовните пастири да не оставят християните беззащитни, а да дават потребния отпор на еретиците и инославните проповедници. Архиерейското послание е подписано от митрополитите: Пловдивски Максим, Варненски и Преславски Симеон, Бивш Скопски Теодосий, Старозагорски Методий, Доростоло-червенски Василий, Скопски Неофит, Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Левкийски епископ Варлаам, Нишавски епископ Иларион, Велички епископ Иларион, Драговитски епископ Павел[48].

Няколко думи и за „Определението на Архиереите“ за Дънов. Това е важен текст, в която архиерейският събор отлъчва Дънов от участие в църковните Тайнства, и заедно с това препоръчва на енорийските свещеници да обръщат по-голямо внимание на миряните, за които има подозрения, че са последователи на този лъжеучител. Съборът насърчава свещениците да употребяват и някои канонически мерки, когато това се налага:

„…Всичко гореспоменато показва, че Петър Дънов съвсем явно и съзнателно се е самоотлъчил от общението си със Св. Православна Църква. Поради това Архиерейският Събор, като осъжда неговото заблудително и гибелно лъжеучение, обявява, че не го счита за член на Христовата Църква и го лишава от правото на ползване на православно-църковните свещенодействия и благодатни Тайнства, докле той не се разкае и публично признае своето заблуждение.

При това Църквата, за всеобщо знание, предупреждава онези от последователите и слушателите на речения Дънов, които посещават неговите беседи и събрания, а същевременно в двоедушието си прибягват до църковните свещенодействия и благодатни тайнства, че ги поставя под надлежния канонически надзор от страна на техните духовни пастири, на чиято пастирска благоусмотрителност се вменява в дълг да употребяват за всеки отделен случай необходимите мерки за вразумление.

И тъй, като свидетелстваме за отпадането на лъжеучителя Петър Дънов от Църквата Христова, ние заедно с това се и молим: да му даде Бог покаяние „в познание на истината“ (2 Тимотей 2:25), като го избави от внезапна непокаянна смърт, а последователите му да се вразумят, като се отвърнат от неговото душегубително лъжеучителско ръководство и заживеят всецяло в истинско синовно послушание на Светата Майка Църква, „стълб и утвърждение на истината“ (1 Тимотей 3:15), която нека Господ Бог да укрепи и утвърди во век века. Амин”[49].

Съвременни опити за навлизане на паневритмията в българските училища

Оказва се че паневритмията не е практикувана само от възрастни хора, които съзнателно са приели Дънов за свой наставник, но досега повече от 4 000 български деца вече са станали жертва на окултната агресия на дъновизма. Ето какви тревожни данни можем да получим от официалния сайт на „Институт за изследване и прилагане на Паневритмията“[50], зад който стои „Бялото Братство“. Оказва се, че този паневритмичен институт успешно работи с различни министерства, държавни органи, структури и учебни заведения:

Институтът има мрежа от сътрудници в градовете: Асеновград, Белене, Варна, Велико Търново, Габрово, Димитровград, Карнобат, Левски, Плевен, Перник, Русе, София, Стара Загора, Търговище, Цар Калоян и Шумен. Седма учебна година са в образованието. Обучавани са близо 4000 деца от 31 училища, 5 ДОВДЛРГ, 2 Помощни училища и 8 Детски градини в 25 града на страната:

2000/2001: близо 200 ученици в 10 групи от 11 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас и Елхово;

2001/2002: над 300 деца в 17 групи от 15 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас, Елхово, Ценово, Габрово, Враца, Хасково, Димитровград и Пловдив;

2002/2003: 400 деца в 31 групи от 21 училища, 3 ДОВДЛРГ и помощно училище в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Хасково, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Търговище;

2003/2004: над 600 деца в 45 групи от 20 училища, 4 ДОВДЛРГ, 2 помощни училища и 7 детски градини в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Велико Търново;

2004/2005: над 900 деца в 59 групи от 25 училища, 3 ДОВДЛРГ, 1 Помощно училище и 8 детски градини в Цар Калоян, Омуртаг, Шумен, Варна, Димитровград, Ямбол, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе, Асеновград, Перник и Велико Търново;

2005/2006: над 1200 деца в 84 групи от 20 училища, 3 ДОВДЛРГ, 3 Помощни училища и 19 детски градини в Цар Калоян, Белене, Левски, Севлиево, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Стара Загора, Русе, Перник, Велико Търново, Хасково, Асеновград и Шумен.“

„Институтът по прилагане на паневримията“ си служи с програмата „Здраве чрез движение сред природата“ с обучение по паневритмия, която програма се представя пред обществото като вид оздравителна гимнастика (тоест обучението по паневритмия уж не е свързано с възгледите на вероизповеданието, регистрирано като общество „Бяло братство“). Но самото общество „Бяло Братство“ изповядва, че паневритмията представлява неразделна част от неговата доктрина!

За съжаление, българските държавни институции са тези, които дават зелена светлина на Дъновата паневритмия. Според писмо № 1103-72 на Министерство на Образованието от 9 декември 2005 година, паневритмията „може да се прилага само в извънучилищни и извънкласни форми след постигане на конкретни договорености с директорите на училища, детски градини и обслужващи звена в системата на образованието.“[51] И това министерство не е единственото, което нехае за духовните аспекти на окултната паневритмия и възможните вредни последици върху детските души. Ето и текстове на документи от други министерства:

Министерство на здравеопазването

Писмо № 63-00-10/05.05.2004 г.

„Министерството на здравеопазването подкрепя прилагането на програмата „Здраве чрез движение сред природата“ в извънкласни и клубни форми в училищата, които проявяват интерес към нея. Като се има предвид намалената двигателна активност сред българските ученици, която се явява един от основните рискови фактори за възникването на редица заболявания в детската възраст, Министерството на здравеопазването одобрява програмата и счита, че тя ще окаже положително въздействие на учениците, включени в реализацията ѝ.“

Славчо Богоев, Министър

Министерство на младежта и спорта

Писмо № УС-2821/21.07.2004 г.

„Поздравяваме Ви за многогодишната Ви дейност по разработването и реализирането на образователната програма „Здраве чрез движение сред природата“, която работи за усъвършенстване на двигателните възможности на подрастващите. ММС подкрепя прилагането на програмата в извънкласни форми в училищата, които проявяват интерес към нея и притежават необходимите квалифицирани кадри за нейното изпълнение. Директорите имат възможност да избират заниманията по Вашата програма при провеждане на часовете по физическо възпитание.“

Васил Иванов-Лучано, Министър

Държавна агенция за закрила на детето

Писмо № 14-00-35/27.10.2004 г.

„Обучението по Паневритмия може да бъде насочено към деца с увреждания, като алтернатива за преодоляване на изолацията и по- успешното им интегриране и социализация. Заниманията по Паневритмия могат да бъдат полезни за подобряване мотивацията, здравето и двигателната култура на децата със специфични трудности и проблеми в развитието. „

Шерин Местан, Председател

Според сега съществуващото законодателство, децата могат да посещават тези занимания само със знанието на родителите си, а ако са открити нарушения, отговорност за това носят директорите и учителите, а също зависи и от вътрешните разпоредби на учебното заведение. Съвременната действителност обаче показва, че българското законодателство в това отношение не е изрядно дори от юридическа гледна точка (да не говорим, че въобще не е християнско).

В статия на А. Златинова от 18 ноември 2003 година във вестник „Новинар“ под заглавие „Уволниха шеф на детски дом заради сбирки на Бялото братство и паневритмия“ четем, че 8 месеца децата били принуждавани да присъстват на тайните сбирки на Бялото братство в сиропиталището. Те били карани и да играят ритуалния танц на дъновистите – паневритмия. Иванов и главната счетоводителка К. Георгиева, която също била дъновистка, дори уредили летен лагер в Лозана, Швейцария, с пари на братството. Там събрали и други деца от домове от цялата страна.

„Бившият директор е уволнен и заради това, че при направена внезапна проверка през юли 8 деца липсвали от дома и той не можел да обясни къде са. По време на едно такова напускане на дома едно от децата е станало жертва на сексуално насилие. По случая се води разследване. Сирачетата пък често се оплаквали от лошото отношение на възпитателите. Неведнъж плачели, че ги бият.

Иванов е бил уволнен на 7 ноември 2003 година Заместилата го г-жа Джаджева, обаче също се оказала дъновистка и продължила заниманията по паневритмия. В момента и двамата са освободени, а за мястото на директора ще се проведе конкурс.“[52]

Ето и данни от други съвременни медии относно злоупотреби с доверието на деца и родители:

8 ноември 2005 година, вестник Сега: „Бялото братство прониква в 3 бургаски училища“. Според публикацията, родителите били разгневени, защото под благовидното наименование на проекта „Оздравителна програма за подрастващи“ на децата им се преподава идеологията на „Бялото братство“. Ръководителите на учебните заведения от своя страна са се оправдали с писмо на Министерството на образованието, което давало зелена светлина на проекта. Въпросното писмо е подписано от бившия зам.-министър Венцислав Панчев.

22 март 2006 Дарик радио алармира: „Съмнения за секта в детски градини“ . От материалите научаваме: „12 родители от Димитровград са подали жалба до образователния инспекторат в Хасково, в която твърдят, че децата им без тяхно съгласие се включват в групи по паневритмия. Жалбата е на родители, чиито деца посещават детските градини „Радост“ и „Приказка“.

Според заповед на МОН, заниманията с деца не могат да бъдат провеждани без знанието на родителите. Една от майките споделя, че според нея паневритмията не е просто гимнастика, а промиване на детските мозъци. В Димитровград започват проверки по случая. Пак според информация на радио Дарик, в две от детските заведения са установени нарушения, свързани с това, че децата посещават групи по паневритмия без съгласието на родителите си.

Междувременно председателят на „Института за изследване и прилагане на паневритмията“, Антоанета Янкова, също подава жалба до Инспектората по образование в Хасково. В опита ѝ да защити програмата, лансирана от този „Институт“, се открива следното противоречие:

1. Янкова се опира на становището на Министерския съвет от 1990 година, което гласи, че общество „Бяло братство“ е официално регистрирано в МС и в никакъв случай учението на Петър Дънов и паневритмията като част от него не могат да бъдат определени като дейност със сектантски характер (ние вече говорихме по въпроса за сектантския характер – бел. автора);

2.Институтът няма нищо общо с учението на братството, а само ползва модела паневритмия като оздравителен метод.

Никак не става ясно, кое от тези две твърдения е вярно: паневритмията част ли е от учението на Братсвото или напротив?!

Няколко дни по-късно заниманията са прекратени. Директорите декларират, че прекратяват заниманията по паневритмия в ръководените от тях учебни заведения, защото общественото мнение е насочено срещу тях. Родителите са настоявали за проверка, дали е правомерно провеждането на тези занимания. Директорите обаче са изпреварили резултатите и са прекратили експеримента[53]„.

Какъв извод можем да направим от цялата тази информация? Несъмнено има много фактори, за да се стигне до съвременното плачевно състояние на нещата, но ярко изпъква безотговорното отношение на Министерство на Образованието към духовната култура на децата. Църквата многократно е заявявала, че Дънов е опасен лъжеучител, и следователно какво добро могат да очакват хората от него? Бере ли се грозде от тръни? (Матей 7:16). От Дънов не трябва да се надяваме на грозде, а внимателно да се предпазваме от отровните му тръни.

Дали можем да се надяваме на скорошна положителна промяна в политиката на Министерство на образованието, насочена към защита на българските деца от окултното влияние? По-скоро не, като виждаме съвременното положение в нашето дехристиянизирано общество.

Необичайни са разбиранията на Дънов за добро и зло. От една страна Дънов непрекъснато призовава учениците си за любов към Бога и хората, правда, светлина, истина и така нататък Но от друга страна, тези му призиви напълно се лишават от практически смисъл и значение, когато се натъкваме на неправилните Дънови понятия за добро и зло. Постоянните му опити за релативизация на добро и зло се явяват и един от белезите на неосатанизъм:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между добро и зло.“[54]

„Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придобие нещо.“[55]

„Нещата са добри и лоши от гледището на човека, но не и от гледището на Природата, която използва всичко.“[56]

„Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши. …Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието[57].“

По повод на подобни неправилни твърдения, Евлоги Данков – преподавател по философия във Великотърновския университет, справедливо разяснява, че „това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро.“[58]

Ние отново ще се върнем към този въпрос, но сега нека продължим с едно гностическо твърдение на Дънов за добротата и чистотата на „Божествената човешка душа“, което по друг начин отново се опитва да релативизира библейските ясни разграничения между добро и зло:

„Човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши. Вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари; може да се оцапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея.“[59]

Вече пояснихме, че човешката душа не е „Божествена душа“. Но освен това възниква и следния въпрос: ако човешката душа е вътрешно чиста, както твърди Дънов, защо тогава Сам Христос разделя хората на праведници и грешници (вж. Матей 25:31-46)? Да не би Спасителят да се ръководи от някакви повърхностни и следователно неправилни критерии?

Нека по-подробно се спрем на Дъновата мисъл, че Бог винаги обитава в човешката душа. Всъщност истината е доста по-различна: именно разделянето на човешката душа от Бога (тоест духовната смърт) е причина за идването на Спасителя на земята. Но дори и след изкуплението на човешкия род от смъртта, обитаването на Бог в човешката душа не става толкова лесно. Например самият Христос казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Бог недвусмислено изисква от хората някои важни добродетели, изисква любов към Себе Си и вярност към учението Му, за да пребивава в тях.

Ето и един светоотечески текст, описващ някои от условията, за да пребивава Светият Дух в човешките души: „в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат (на Светия Дух). Ако пък ние закрием тази Божествена благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да я приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя (Божествената благодат) се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата, но най-вече с помощта и благоволението на Господ Иисус Христос.“ [60]

Тук отново се говори за вярност на вярата, като за едно от най-важните условия за придобиването на Божията благодат. Може би е излишно да споменаваме, че при Дънов няма никаква вярност на вярата, а точно обратното – богомерзък стремеж към промяна на вярата.

За придобиването на Светия Дух, св. Антоний Велики говори на своите ученици по следния начин: „Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно) тяло, като онези, които вече се намират в царството Небесно“[61].

Както виждаме, думите на Дънов за това, че Бог винаги обитава в човешката душа доста се разминават с Христовото учение. Да, ние винаги трябва да се стремим Бог да пребивава в душите ни, но това е един прекрасен стремеж, а не е изначална даденост.

Що се отнася до въпроса, дали душата е чиста отвътре и можела да се оцапа само отвън, то Дъновото твърдение се изобличава от Богочовекът Христос, Който нарича някои хора „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота“ (Матей 23:27); „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23); Който ни наставлява: „пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Матей 7:15). В Писанието някои хора са определени като „змии, рожби ехиднини“ (Матей 12:34) или „чеда дяволови“ (1 Иоан 3:8-10), което също е пряко опровержение на Дъновия теософски- гностически оптимизъм. Бог не само не пребивава в такива хора, но дори се и противи на тези, които са горди и не се разкайват, което ясно се вижда и от думите: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петра 5:5).

Нека отново се върнем към Дъновите твърдения, че доброто и злото са относителни неща:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между Добро и зло. Тази мисъл е малко тъмна за вас, нали? Ще я поясня: ако трябва да направя някоя операция, аз ще си послужа с остър нож, а не с тъп. Острият нож е лошият човек, а тъпият – добрият. Следователно при една операция ще си послужа с лош човек, него ще предпочета пред добрия. Когато Господ иска да накаже света, предпочита лошите хора, а когато иска да съгради нещо, предпочита добрите. Когато иска да изкоренява, предпочита лошите хора, а когато иска да насажда, предпочита добрите; когато иска да копае дупки, ще предпочете лошите хора, а когато иска да насажда в тях, ще предпочете добрите хора. В окултизма не се сърдят на хората, когато правят зло, но всяко действие трябва да се извършва в точно определеното си време[62]„.

Истинска клевета е твърдението, че „не се позволява предпочитание между добро и зло“ и че в някои случаи Бог предпочита лошите хора, а в други – добрите. Бог не желае хората да са лоши, а допуска те да бъдат такива, за да се прояви тяхната свободна воля, а накрая те ще бъдат справедливо наказани или възнаградени заради избора си. Бог винаги иска грешникът да се обърне от лошия си път и да се спаси (вж. Лука 15:7). Дънов прави една често срещана грешка, не успявайки да различи Божия воля от Божие допущение. Бог е казал: „не убивай“ и това е Неговата свята воля, но ако някой убиец въпреки това убива, това вече става по Божие допущение, заради свободата на човешката воля.

Ето и някои други мисли на Дънов, в които доброто и злото се релативизират:

„Като влезете в Божествения свят, вие ще оставите вашите начини за ходене по Земята – земният морал е безморалие на Небето, а земното право е безправие на Небето. И като се събере всичката наша правда на Земята, тя не може да направи даже една добродетел на един Ангел[63].

„Господ не се нуждае от верующи или безверници, за Него е безразлично дали ще вярват хората или не.“[64]

„В окултизма няма никакъв морал. Той изучава нещата такива, каквито са си – като чисти факти[65].

Със своите опити да замъгли Божествените абсолютни понятия за добро и зло, а заедно с това и да принизи значението на добродетелите, Дънов се стреми да привлече хората в окултните области на практическия сатанизъм. И горко на тези, които го следват.

В една от последните си беседи, държана на 10 декември 1944 година, Дънов казва по повод на настъпилия безбожен комунистически строй и справедливостта на народния съд:

„Радвам се, че в България е дошла правдата. …Там, дето има правда, ред и порядък, и свободата съществува. Искат справедлив народен съд. Народът ще съди. Бог ще се прояви. Трябва справедливост. Нас ни е страх, мислим че българският народ може да отсъди някого повече. Нека вярваме, че ще отсъди правилно[66].“

Ще оставим без коментар тази погрешни „ясновидски надежди“. Но Дънов продължава в още по-пророчески стил:

„Ние сме вече в демаркационна линия. От 1945 година стъпваме в новата епоха. Четиридесет и петата година определя една нова епоха, отдето започва постепенно подобрение на човешката мисъл, подобрение на човешките чувства, иде подобрение на човешките постъпки, подобрение в човешкия организъм, подобрение между господари и слуги, между учители и ученици, между майки и бащи, навсякъде ще има едно коренно органично променение. Ще им е приятно на хората да живеят[67].“

Какво блестящо предсказание! Наистина е било приятно на хората да живеят през свръхдуховната ера на комунизма, да се радват на прекрасната свобода на мисли, чувства и духовност. Но най-приятно е било на хората по лагерите в Скравена, Ловеч и Белене, които най-пълно са изпитали подобрението на отношението между хората – когато са ги пребивали до смърт, унижавали по нечовешки начини и накрая са им хвърляли телата на свинете.

Считаме, че казахме достатъчно за ясновидството на „всемирния учител“ Дънов и неговото „божествено зрение“.

Бъдете свети, понеже Аз съм свет“, казва Господ (Левит 11:44; 1 Петра 1:16). За постигане на тази чистота и святост е необходима непрекъсната борба срещу съблазните на плътта и нечистите мисли на ума. Така учи словото Божие.

А какво учи Дънов? Като логично следствие от Дъновото лъжливо учение за „абсолютната свобода“, по необходимост трябва да се появи и лъжеучението за свободата от целомъдрие, от всякакви брачни ограничения. Затова няма нищо чудно в това, че понякога Дънов наистина проповядва безнравствено поведение и дори разврат между хората. Според него, бракът е излишен:

„Всеки, след като се ожени, казва: „Всичката прелест е до годежа.“ Момъкът и момата са идеални, но щом се оженят, всичко преминава и затова хората казват: „Не струва човек да се жени.“ Действително, не струва човек да се жени, защото това не е сватба, а свада[68].“

„Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6). В този стих по-видомому Христос говори за брака. Всъщност брак ли е това, което хората днес правят? Бог е съчетал ума и сърцето, душата и Духа, тялото и низшата душа. …Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва – между какво е направено това съчетание? Между стомаха и храната, между белите дробове и въздуха, между сърцето и чувствата, между ума и мислите[69].“

Тук Дънов прави сложни словесни еквилибристики, говори за всевъзможни и невъзможни съчетания, само не споменава за съчетанието между мъжа и жената в Тайнството Брак при което двамата стават една плът, според Божието слово (Битие 2:24). Само че как да говори Дънов за християнски брак, след като при него срещаме почти неприкрити наставления за разврат:

„Употребявайте любовта за подмладяване и не се ограничавайте.“[70]

„Двама души, които се любят, критикувате ги, казвате: „Любят се!“ Оставете тези хора, нека се понаядят. И двамата са гладували. Те си готвят един на друг[71].

Дънов ясно казва: „не се ограничавайте“ за такива неща, за които Христос още по-ясно ни казва да се ограничаваме, при това не само в делата, но дори и в сърдечните помисли: „Аз пък ви казвам, че всеки, които поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). Дали Христос и Дънов учат на едно и също нравствено поведение? Очевидно не.

А за светостта на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената Словото Божие учи така: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло чисто: а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евреи 13:4), „прелюбодейци… няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9); „не прелюбодействай“ (Изход 20:14). Дънов, обратното, проповядва пълна свобода в отношенията на половете помежду им и отрича тайнството Брак, защото той отрича и самата Христова Църква.

Ето още едно наставление на Дънов срещу всякакви ограничения:

„Който ви обича – учи Дънов – не може да иска да ограничава нито вашето сърце, нито вашия ум, нито вашата воля. Той трябва да остави свободни вашите действия.“[72]

От Дъновото наставление можем да заключим, че ако мъжът обича жена си, а тя прелюбодейства, той не трябва я ограничава или вразумява, а трябва да остави жената свободно да си блудства. Така, разбира се, трябва да се държи и любящата жена с развратния свой мъж. Хубав съвет за модерни хора!

Нека разгледаме и още една мисъл на Дънов, твърде далеч от истинския християнски морал:

„В що се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха[73].“

Следователно всички сводници, блудници, прелюбодейки, които раждат от блуд, вече не са грешни и могат да продължават своето дело, стига само да раждат. Както и да се мъчат учениците на Дънов да омаловажат тези скверни думи на своя учител с различни словесни хитросплетения, като им предават друг смисъл, но от техните лукави умувания нищо не излиза[74]. Блудният грях не се унищожава със зачатие или раждане, а със съзнание за мерзостта на този грях и с истинско покаяние за него пред Бога, за което „учителят“ Дънов нищо не говори, защото като теософ той не признава никакво покаяние („казвате, че лошият човек може да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?“[75]), а учи за неумолимото възмездие за всеки грях, което хората ще изтърпят в бъдещето превъплъщение.

В някои беседи „учителят“ говори на учениците си да се пазят от дявола, но на други места срещаме точно обратните наставления:

„Ето една отлична и насърчителна черта на дявола. И Господ казва: „Вземете пример от него.“[76]

„И Ангелите Божии слизат и възлизат. Както Ангелите слизат и се качват, така и дяволите слизат и се качват – значи и едните, и другите вършат Божията воля и се подчиняват на Божествените закони[77].“

„И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората; дяволите не спъват пътя Господен[78].“

„Бог си служи и с добрите, и с лошите духове.“[79]

„Казва се, че Христос праща дявола във вечния огън. Но аз виждам, че Той го поставя слуга на Бога. Праща го да служи на слаби и страдащи, да служи на всички и навсякъде без насилие.“[80]

Първо трябва да уточним, че Господ никога и никъде не е казвал: „Вземете пример от дявола“ и Дънов много изопачава истината. А изявленията на „учителя“, че „дяволите не спъват пътя Господен“ и „Бог ги праща да служат на слаби и страдащи“ също въвежда в огромно заблуждение, защото Божието Слово говори, че: „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петра 5:8); „Който прави грях, от дявола е, защото от край време дяволът съгрешава. За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.“(1 Иоан 3:8). Ако дяволите вършат Божията воля, както твърди Дънов, защо е трябвало Божият Син да им разрушава делата? Но ние разбираме симпатиите на Дънов към делата на дявола, защото и той самият върши много от неговите дела.

По подобен начин Дънов възхвалява и ада: че там слизали само героите. Интересно тогава, кой трябва да отиде в рая.

„Ако се слезе в ада, ще се почувствате десетки хиляди килограма по-тежки. Само героите слизат в ада – така е описано и в гръцката митология. И в ада има ценни работи – има население, което живее там и е със съзнание, че това място е тяхно. Който слезе там, трябва да вземе формата им. Адът е като една смет, струпвана от двадесет и повече години, която вече се разлага и гние; който оценява сметта, ще се възползва, а който не я оценява, ще казва, че това е боклук непотребен.“[81]

***

За невежественото съзнание всички религии си приличат. Именно това духовно невежество умело се използва от новите „учители“ на човечеството, за да могат те още повече да объркат съвременния човек, който и без това е вече духовно объркан. Новите учители са „пророци“ на една нова синкретична религия, в която можем да открием всичко друго, но не и автентичното учение на Христос, Спасителя на света. На теософи и езотерици им се привиждат теософия, окултизъм и езотеризъм навсякъде, дори там, където те съвсем не биха могли да бъдат. Думите на Б. Паскал „колкото е по-интелигентен човек, толкова повече своеобразие открива у другите хора, а за посредствения всички са еднакви“[82], в нашия случай биха могли да звучат така: колкото е по-духовен човек, толкова повече разлики открива у многобройните религии, а за езотерика и за посредствения човек всички религии са еднакви.

С интерес отбелязваме, че теософите и „езотеричните християни“, които най-много настояват за обединението на религиите, точно те най-малко обичат да уточняват един „дребен“ детайл. На каква основа те желаят да стане това пагубно обединение? Очевидно теософите биха искали сливането на религиите да стане въз основа на теософските догми. „Няма религия по-висока от Истината“, гръмко викат те. Не толкова гръмко, но достатъчно разбираемо те казват: „Теософията е тази истина.“ И накрая, вече шепнешком, правят заключението: „Няма религия по-висока от нашия окултизъм[83].“

Последния извод, който можем да направим е, че повечето съвременни нехристиянски учения не са само естествени човешки заблуждения, а са плод на съвместната дейност между хора и паднали духове. П. Дънов и Ванга не са били само някакви заблудени хора, но са били и реални проводници на демонични сили. Това обяснява и тяхното голямо влияние върху хората (това важи повече за Дънов, който е имал естествените качества на лидер), обяснява защо думите им са съдържали в себе си една особена сила, която понякога почти хипнотично е влияела върху хора, незащитени от Божията благодат. Именно затова нека винаги помним, че само с Божия помощ можем истински да се предпазим от козните на злобата, само в Бога е нашето истинско прибежище и надежда.

И ако някой сега подигравателно попита, за кой Бог става въпрос, ние веднага ще отговорим: ние вярваме единствено в Троичния Бог на християните!

И затова отхвърляме окултния „бог“ на антихриста и неговите слуги.

Бог да ни пази от всичко фалшиво, измамно и пагубно!

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните! Амин.

_________________________________________________________________

* Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Георг Вашингтон № 47, София. Тук текстът е възпроизведен след разрешението на г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога дължи голяма благодарност.

[1]. Виж-http://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/fakulteti/fakultet_po_pedagogika/specialnosti/bakalav_rski_programi/fakultet_po_pedagogika/neformalno_obrazovanie

[2]. През март 2005 г. авторитетното сп. Щерн дава за България следните данни: 7,7 милиона жители, от които 84% са (поне формално) източно-православни християни, 13% – мюсюлмани, 3% – протестанти, католици, евреи, и др. Но според ст. н. с. Стефан Пенов от БАН, съветник на комисията по вероизповеданията, само 50 % от православните християни посещават църква (и то не редовно). В този аспект още по-важно разграничение прави немската федерална служба за чуждестранни осиновявания в статистиките си за България от 2003, където изрично се посочва, че атеистите в България са около 1/3 от населението, както е важен и изводът, че много българи са вписвани формално като източноправославни, макар всъщност да не са (вж. http://www.point-of-view.org/?p=24).

[3]. Ласков, Д. Цит. по сб. Истината за учението на П. Дънов. Света Гора, 2002, с. 7.

[4]. Г. Миркович (1825-1905) е лекар, родом от Сливен. В един по-късен етап от живота си той започва да се занимава с окултизъм и е автор на теософско-окултните списания „Нова светлина“ (1891-1896), „Здравословие“ (1892-1896) и „Виделина“ (1902). През 1893г. в Париж, на спиритически сеанс, чрез медиума Лучия Гранж, Миркович получава съобщение за „млад вожд на българския народ, надарен с божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България“. Така става ясно и защо Миркович, получил това бесовско откровение за „вожда“ Дънов, охотно се среща с него и заедно с него се заемат да „повдигат“ религиозния дух на българския народ към пропастта на теософията и окултизма.

[5]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 14.

[6]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, т. 1. С. 1993, с. 41.

[7]. Беинса Дуно. Учителя за… Пос. съч., с. 6.

[8]. Пак там, с. 14.

[9]. Кръстев, В. Изгревът на… Пос. съч., с.634-635.

[10]. Вж. Църковен вестник, С., бр. 32 от 1922, с. 2.

[11]. Дънов, П. Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско, С., 1998, с. 4.

[12]. Дънов, П., Призвание към… Пос. съч., с. 7.

[13]. Вж. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. С., 2006, с. 318.

[14]. Френология (от гръцки: φρήν – ум, съзнание; и λόγος, логос – изучаване) е псевдонаука, която твърди, че може да определи характера и личностните особености на човек, изследвайки формата на черепа, лицето и главата.

[15]. Определение на архиерейския Събор от 7 юли 1922 г. Вж Църковен вестник, С., бр.33 от 1922 г., с. 4.

[16]. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922 г., с. 4.

[17]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922 г., с. 5.

[18]. Пентаграмът не е християнски символ и никога не е бил. Според твърденията на дъновистите, в петте му краища се намирали петте добродетели. Но защо точно пет, след като нито Христос, нито някой от Светите Отци ограничава добродетелите до пет? Просто защото толкова трябват на Дънов за демоничния пентаграм. Пентаграмът се появява около 4000 пр. н. е. в Месопотамия. Първоначално е символизирал женското начало, но с течение на времето това доста се е променило и в наши дни често е използван при много сатанински ритуали.

[19]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото…, т. 1. Пос. съч., с. 207.

[20]. Вж. Кръстев, В. Изгревът на Бялото …, т. 1. Пос. съч., с.460.

[21]. „Щом почнете да ограничавате духа на човека, – как той трябва да мисли, чувства и действа, (духът) веднага ще ви остави. …Трябва да се развързват хората (а не да се свързват).“ Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 448.

[22]. Калнев, М. Нравственото и …; цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 130.

[23]. Калнев, М. Цит. по сб. „Истината за учението на Дънов“. Пос. съч., с. 115.

[24]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 108-109.

[25]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 101.

[26]. Пак там, с. 102.

[27]. Протоколи от годишната среща на веригата на Бялото Братство, В. Търново, 10.08.1914 г.

[28]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 11.

[29]. Дънов, П. Двата пътя. С., 1999, с. 23.

[30]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 3.

[31]. Пак там, с. 4.

[32]. Пак там, с. 6.

[33]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 4.

[34]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[35]. Пак там, с. 15.

[36]. Пак там, с. 57.

[37]. Кръстев, В. Изгревът на…, т. 1. Пос. съч., с. 634-635.

[38]. http://www.izgrevat.com/.

[39]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 23-24.

[40].Дънов, П. Ще управлява всички народи, неделни беседи; http://www. ivanstamenov.com/2010/10/2302/.

[41]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[42]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 8.

[43]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922, с. 5.

[44].Софроний Ников дълги години е бил председател на теософското общество в България.

[45]. Послание на архиереите. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[46]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[47]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 5.

[48]. Пак там, с. 6.

[49].Определение на архиереите за Дънов. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922, с. 4-5.

[50]. http://panevritmiyabg.org/home.php?lang=bg.

[51].Министерство на Образованието и науката,писмо № 1103-72/09.12.2005.

[52].Вж. А. Златинова в ел. сайт на в. Новинар http://www.novinar.net/news/ siratci-nasilvani-za-danovisti_MTEyMTsw.html.

[53].Н. Господинова. Паневритимия в българското училище? Публикувано на 31.03.2006 в http://www.pravoslavie.bg.

[54]. Дънов, П., Великата майка. С. 2006, с. 165.

[55]. Дънов, П. Закони на доброто. С., 1993, с. 76.

[56]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 12.

[57]. Дънов, П. Учителят говори. Варна, 1992, с. 74.

[58]. Данков, Е., цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. С., 1995, с. 152.

[59]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 16.

[60].Патр. Калист и Игнатий Ксантопули. Добротолюбие, т. 5. Света Гора, 2000, с. 339.

[61]. Добротолюбие, т. 1. Света Гора, 2000, с. 45.

[62]. Дънов, П. Великата майка. С., 2006, с.165-166.

[63]. Дънов, П. Трите живота. С., 2005, с. 155.

[64]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 31.

[65]. Дънов, П. Великата майка. Пос. съч., с. 149.

[66]. Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с.338.

[67].  Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с. 341.

[68].  Дънов, П., Великата майка. Пос. съч., с. 135.

[69].  Дънов, П. Сила и живот, т. 2. Пос. съч., с. 452; с. 455; с. 459.

[70]. Дънов, П. Славата Божия, Царството Божие и волята Божия, С., 1998, с. 105.

[71].  Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. С., 1995, с. 56.

[72]. Дънов, П. Които вас приемат, беседа от 26 март 1922 г., http://triangle.bg/books/1922-01-15-10.2000/1922-03-26-10.html

[73].Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 97-98.

[74].Вж. Калнев, М. Сборник „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 133.

[75]. Дънов, П. Сила и… т.1. Пос. съч., с. 302.

[76]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 35-36.

[77]. Дънов, П. Сила и…, т. 2. Пос. съч., с. 296.

[78]. Пак там, с. 14.

[79]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 71.

[80].Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. Пос. съч., с. 60.

[81]. Дънов, П. Сила и …, т. 1. Пос. съч., с. 319.

[82]. Паскал, Б. Мисли. С., 2001, с. 10.

[83]. Вж. Кураев, А. Сатанизм для интелигенции, т. 1. Москва, 1997, с. 55.

Изображения: авторът, Негово Всепреподобие иеромонах Висарион Зографски и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wv

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

В края на месец юли, 2005 година интересна специализация, свързана с религиозното многообразие и общественото му присъствие в САЩ, ме отведе до сърцето на щата Юта, където се намира Солт Лейк Сити, столицата на „мормонското царство“. Посе-щението на тази американска забележителност ми даде уникална възможност не само да се запозная по-задълбочено с мормонските вярвания, ритуали и начин на живот, но и да получа преки впечатления за това как функционира свещеният архитектурен план на един модерен град и как в него и околностите му настойчиво доминира една определена религия, въпреки плуралистичния модел, върху който е изградена амери-канската демокрация.Нека първо да припомним кои са мормоните. Името мормони (английски Mormons)[1] е неофициалното и популярно название на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни (или само Cветиите от последните дни,)[2] – религиозна общност с американски произход, която претендира, че е единствената истинска Христова църква на земята и че възстановява пълнотата на Евангелието и истинността на свещеничеството, „изгубени“ след смъртта на последния от дванадесетте апостоли в края на I век. Понятието мормони произлиза от Мормон – името на един от авторите на Книгата на Мормон, считана от общността за „още едно свидетелство за Исус Христос“, допълващо Библията[3]. Според основателя и първия пророк и президент на мормонското движение, Джоузеф Смит[4](1805-1844), официалното име Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни му е дадено чрез откровение от Господа с цел Cветиите от последните дни да бъдат различавани от светиите, живяли преди и по времето на Христос[5]. В това име е заложена и хилиастичната идея за построяването, от страна на мормоните, на хилядогодишното Божие царство на земята /срв. Откр. 20:4/.

I. Възникване на Солт Лейк Сити

Наред с неприкритите заемки от Стария и Новия Завет, мормонското учение се състои от множество нови и противоречиви елементи[6], които изглеждат кощунствени в очите на християните. Поради това още от първия момент, в който Джоузеф Смит и последователите му заявяват открито за себе си[7], те се сблъскват с критичното и в много случаи крайно враждебно отношение на американското общество. Вследствие на гражданския натиск мормоните са принудени периодично да се преселват от един щат в друг – така пътят им води от изток на запад, от щата Ню-Йорк през щатите Мисури, Охайо и Илинойс до индианските територии в Средния запад, които през 40-те години на XIX век все още са извън границите на САЩ. В периода 1842-1843 година в град Наву, щата Илинойс, Джоузеф Смит официално въвежда полигамията в живота на мормонската общност[8]. Сред мормоните настъпва разцепление, а недоволството на останалите граждани се изостря дотам, че през 1844 година Джоузеф Смит и негови близки съмишленици са вкарани в затвора в Картидж, където на 27 юни мормонският пророк и брат му, Хайръм Смит, са убити от въоръжена тълпа.След трагичния край на своя лидер неговите верни привърженици, под ръководството на Бригъм Иънг (1801-1877), поемат през 1846 година от Наву към планините на бъдещия щат Юта[9]. В продължение на една година те изминават пеша и с фургони около хиляда и петстотин километра. На 24 юли 1847 година първите сто четиридесет и осем пионери[10]се заселват в пустинната долина между западните склонове на планинската верига Уосъч и голямото Солено езеро (Солт Лейк)[11]. На 28 юли 1847 година е определено мястото на бъдещия мормонски храм[12]. Земята около него е разчертана и организирана в правоъгълни блокове според скицата на Джоузеф Смит на град с храм в самия му център, известна като „План на Града на Сион“[13]. Вливащата се в Соленото езеро река е наречена Иордан – днес тя минава през града и продължава да носи същото име. Очевидно Cветиите от последните дни вярвали, че строят Божието царство на земята и че харесаната от тях високопланинска територия е предвидена от Господа именно за тази цел – долината на Солт Лейк се намира на 1320 метра надморска височина, а изолираността ѝ спрямо цивилизования свят и изчистените форми на пейзажа ѝ трябва да са подхранвали у мормоните чувството за мистична близост до Бога. В този смисъл те тълкували думите на св. пророк Исаия: „И ето, в последните дни планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете, и ще потекат към нея всички народи” (Исаия 2:2).

Фактическата автономна теокрация, която мормоните установяват в Юта, активната имиграция[14], която я следва, и високата раждаемост превръщат Солт Лейк Сити в стремително разрастващ се град, около който започват да възникват нови и нови мормонски селища. Трудолюбието на заселниците и строгият контрол, упражняван върху тях от страна на лидерите на Cветиите от последните дни, правят от пустинната долина благоустроено място, в което образованието, търговията, селското стопанство, леката промишленост и минодобивът се развиват много бързо. Солт Лейк Сити и регионът около него изживяват нов подем, след като Юта бива присъединена към САЩ на 4 януари 1896 година в качеството на пълноправен четиридесет и пети щат. Цената за това е прекратяването на полигамната практика сред мормоните и неутрализирането на абсолютисткото теократично управление, упражнявано в столицата на Юта.

Днес в района на Солт Лейк Сити живеят около един милион и триста хиляди души с най-разнообразна етническа принадлежност[15]. От живеещите в основната част на града петдесет и пет процента са мормони. Сред другите четиридесет и пет процента от гражданите на Солт Лейк Сити около една пета са тези, които заявяват, че имат неутрално отношение към религията. Останалите принадлежат било към някоя от представените в САЩ християнски деноминации, било към юдаизма, исляма, индуизма, сикхизма, будизма, таоизма, традиционната индианска религия, новоезичеството, шаманизма, окултизма, масонството и др. Съотношението между мормоните и останалото население в целия щат (с общо два милиона и петстотин хиляди жители) е съответно осемдесет процента към двадесет процента[16]. Както цифрите, така и стилът на живот, за който ще поговорим по-нататък, показват, че, въпреки мултиетническия и мултирелигиозния състав на населението, Солт Лейк Сити представлява нетипичен за САЩ пример за авторитарна хегемония на една единствена религиозна общност (мормонската) спрямо другите обществени групи.

Същевременно всички граждани се ползват от последните придобивки на града: преди Зимните олимпийски игри през 2002 година инфраструктурата е модернизирана, близките планински курорти са обновени, равнището на професионална заетост е повишено. Ниското ниво на престъпността и високообразованите кадри, които се подготвят в Университета на Юта например, са някои от факторите, поради които днес Солт Лейк Сити е сред американските центрове с най-голяма концентрация на фирми, разработващи софтуеърни, био- и високотехнологични продукти.

При такива условия мормонският елит всячески се стреми да увеличава благосъстоянието и влиянието на Cветиите от последните дни в регионален, национален и световен мащаб.

II. Значение и функции на свещения център на Солт Лейк Сити

Схемата на центъра на Солт Лейк Сити съвършено потвърждава едно значение, което Мирча Елиаде съзира в строителната дейност на човека. „Всяка нова човешка постройка в известен смисъл възпроизвежда Вселената. За да получат устойчивост, трайност и реалност, новото жилище или новият град трябва да бъдат проектирани върху „Центъра на света”[17]. Макар за първите мормони този „център“ многократно да се измества[18], те все пак успяват най-накрая да го фиксират в долината на Солт Лейк на мястото, където днес стои техният храм. Последният освен това овеществява и идеята на Светиите от последните дни за изключителната им религиозна и обществена мисия на строители на хилядогодишното земно Божие царство и откровители на пълната истина за съдбата на човечеството и космоса след второто Христово пришествие.

Преди да разгледаме значението и функциите на основните сгради, намиращи се в храмовото пространство на Солт Лейк Сити и в блоковете около него, трябва да уточним, че те могат да бъдат поставени в три отделни категории: 1) свещени сгради; 2) исторически сгради; 3) обществени и административни сгради.

1) Свещени сгради

Храмът

Мормонската традиция разказва, че на 28 юли 1847 година, няколко дни след като първите мормонски преселници стигат до мястото на днешния храмов площад, Бригъм Иънг, който скоро ще бъде избран за втори президент на Светиите от последните дни, чуква с бастуна си по земята и казва: „Тук ще построим храма на нашия Бог“[19]. На 14 февруари 1853 година е направена първата копка, а на 6 април 1853 година са положени ъгловите камъни на храма. Изборът на датите не е случаен, тъй като на 6 април 1830 година е учредена Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, a на 14 февруари 1835 година е създадено второто по важност иерархическо звено в мормонската общност – Кворумът на Дванадесетте[20]. Във връзка със строежа на храма е създаден специален фонд за набиране на средства, в чиято дейност се включват и мормоните от Британските острови и Европа[21]. Най-свещената мормонска сграда се строи в продължение на 40 години. Тя е осветена на 6 април 1893 година, с което се превръща в символ на утвърждаващата се Църква на Исус Христос на светиите от последните дни и в емблема на нейните грандиозни амбиции.

Мормонският храм в Солт Лейк Сити е изграден от бял гранит, символ на твърдата вяра на Светиите от последните дни в тяхната богоизбраност, както и в непреходността на тяхното дело. Отвън с просто око може да се забележи, че храмът е ориентиран на изток и че по хоризонтала се състои от три основни части – източна с три кули, централна и западна отново с три кули. Шестте кули и декоративните шпицове, разположени по тях, означават възстановеното чрез Светиите от последните дни свещеничество, благодарение на което модерното човечество отново може да има достъп до духовния свят и Бога[22]. По външните стени на храма са изобразени окултни и масонски символи: Земя, слънце, луна, звезди, човешко ръкостискане, всевиждащо око – те представят идеите за съществуването на много светове във вселената, за мормонското единство, способно да построи Божието царство на земята, както и за „вечното прогресиране“ на Светиите от последните дни до постигането на съвършено познание и божественост. Върху гранитните стени ясно личат и надписите: „Домът Господен“ и „Аз Съм Алфа и Омега“. Централната кула на храма е увенчана със статуята на Мороний – един от авторите на Книгата на Мормон. Мороний е представен как възвестява с ангелска тръба „откровенията“, отнасящи се до Светиите от последните дни и тяхната мисия в историята на човечеството. Това, че статуята е поставена върху най-високото място на мормонския храм (световния център), трябва да символизира ключовото значение на мормонските послания за спасителната еволюция на света, в която хората следва да участват с всички сили.

Интериорът на храма още по-подробно представя окултно-еволюционната същност на мормонската доктрина. На най-долното му ниво е изграден баптистериум според модела на басейна с дванадесет вола в Соломоновия храм, описан в 3 Цар. 7:25. Мормонската реплика на това древно съоръжение служи за обреда „кръщаване на мъртвите“, който има основоположна роля във вярванията и практиките на Светиите от последните дни. Този обред се извършва вместо починалите, които не са имали възможност да чуят и приемат учението на Джоузеф Смит. Техни живи сродници или приятели се кръщават в баптистериума вместо тях и така им дават възможност да продължат духовното си издигане в отвъдния свят. Следващите няколко нива на храма се състоят от зали и стаи с най-различно предназначение: голяма зала за събрания; стаи, в които заседават лидерите на Светиите от последните дни; учебни стаи; административни офиси; стаи за преобличане. Специално трябва да отбележим, че на един от етажите са подредени една след друга Стаята на Сътворението, Стаята-Градина, Телестиалната Стая, Терестриалната Стая, Селестиалната Стая и по-малките стаи с олтари за бракосъчетания и за „запечатване на семействата“. Първите пет стаи представляват изящно подредени помещения с изрисувани стени, върху които са изобразени съответно: сътворяването на света, Едемската градина, светът след изгонването на Адам и Ева от рая с представяне на Христовите страдания и „възстановяването на Евангелието“ от страна на Джоузеф Смит, изискванията на чистия и богопосветен живот, а като кулминация – славното Божие царство. За мормоните преминаването през тези стаи обозначава пътешествието на човека през различните светове в търсене на духовно усъвършенстване. Брачните стаи служат за сключване на „вечни бракове“, които, според Светиите от последните дни продължават и след смъртта. Стаите за „запечатване на семействата“ са местата, където се извършват ритуалите по свързването на родители и деца за вечността[23]. Мормонизмът до крайна степен абсолютизира ценността на семейството и го представя като ключово условие за постигането на вечно спасение. Акцентът, който Cветиите от последните дни поставят върху съюза между мъжкото и женското начало, както и представянето на човешката духовна еволюция посредством езика на космическата символика са все примери за фактическата близост на мормонското учение до езическите и окултните схващания за света и живота. В този смисъл не бива да се изненадваме, че мормоните споделят следното мнение: „Храмът се строи, за да представи организиращите принципи на вселената. Той е училището, в което смъртните научават за тези неща“[24]. Многозначителен е фактът, че в неделя храмът в сърцето на Солт Лейк Сити е затворен и че в него не се извършва богослужение[25]. Нещо повече – той не е достъпен за всички мормони, а само за тези, които притежават специални препоръки във вид на сертификати или карти за влизане. Докато Православието поддържа автентичната и древна апостолска вяра в това, че Божият храм е там, където е Христос, тоест във всеки вярващ човек (вж. Иоан 14:23; 1 Коринтяни 6:15-20) и навсякъде, където се извършва св. тайнство Евхаристия (вж. Матей 26:26-28; Лука 22:19-20; 1 Коринтяни 10:16; 11:23-29), мормонизмът се отклонява от чистото новозаветно учение като лишава дома Господен от неговата христоцентричност и извежда на преден план значението му на космически център.

Табернакълът (или скинията)

Вече бяха набелязани някои елементи в мормонизма, които разкриват псевдохристиянския му и еклектичен характер. За същността му красноречиво говори и устойчиво залегналият в него юдаистичен пласт, открито емблематизиран чрез втората по значимост постройка в централното храмово пространство на Солт Лейк Сити – така наречения Табернакъл (или скинията)[26]. В днешния си вид Табернакълът започва да се строи на около 300 м. западно от храма. Първият крайъгълен камък е положен на 26 юли 1864 година. Сградата като цяло е завършена през 1867 година, а е официално осветена през октомври 1875 година. Заради уникалната дървена решетъчна конструкция на дъговидния си покрив, качеството на изпълнение, размерите си (побира десет хиляди души) и световноизвестния си орган през 1970-1971 година Табернакълът е признат за национална историческа и инжeнерна забележителност на Съединените щати[27]. Според архитектурния замисъл колоните от пясъчник трябвало да заместват дървените колове на оригиналната скиния от времето на Моисей. Провежданите в Табернакъла генерални конференции са смятани от Светиите от последните дни за продължения на някогашните събрания при скинията, по време на които евреите, в лицето на Моисей или служилите след него първосвещеници, получавали Божии откровения и напътствия (вж. Изход 33:7-11; Левит 8:1-3; 9:22-24; Числа 27:15-23).Днес Табернакълът функционира главно като зала, в която репетира и записва Мормонският хор, един от най-добрите изпълнители на религиозна музика в света[28]. От 1929 година насам хорът, съвместно с един или друг висш представител на Светиите от последните дни, участва в неделната радиопрограма „Музика и произнесено слово“, която е най-дълго излъчваната радиопрограма в Америка досега. Всеки четвъртък и всяка неделя Табернакълът е отворен за външни посетители, които могат да присъстват на музикалните репетиции и медийните прояви на мормоните. Табернакълът играе ролята на културен и духовен център, от който Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни изпраща към света посланията си за човешка солидарност, добротворство и мир – това е един от начините тя да пропагандира идеите си и да привлича нови членове.

Може да се каже, че храмът и Табернакълът представят две от многото различни лица на мормонизма, съответно неговата затворена, окултно-мистериална страна и отворената му, универсалистка страна от юдео-християнски тип.Залата за събрания[29] (сграда в еклектичен църковно-архитектурен стил без християнски символи) се намира в югозападния край на храмовото пространство. През първата половина на ХХ век служи за религиозни срещи, а днес най-вече за музикално-артистични прояви. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни целенасочено подкрепя в морално и финансово отношение изкуството, което не противоречи на религиозно-нравственото ѝ учение. Концертите и представленията са неотделима част от социалния живот на Cветиите от последните дни – те служат за снемане на напрежението, породено от съблюдаването на изключително стриктен ежедневен режим и строг етикет на поведение от страна на мормоните.

Наред с основните сгради храмовото пространство в Солт Лейк Сити представя – под формата на бронзови паметници – ключови фигури и събития от религиозната история на  Cветиите от последните дни:

– паметникът на Тримата свидетели припомня, че едни от първите съмишленици на Джоузеф Смит, а именно Оливър Каудъри, Дейвид Уитмър и Мартин Харис „видели с очите си“ златните плочи, върху които бил изписан оригиналът на Книгата на Мормон[30];

– паметникът Възстановяване на Аароновото свещеничество изобразява как на 15 май 1829 година Джоузеф Смит и съратникът му Оливър Каудъри приемат от св. Иоан Кръстител „властта“ да кръщават за опрощаване на греховете и за влизане в Божието царство[31];

– паметникът на Джоузеф и Хайръм Смит представя в цял ръст двамата братя-„мъченици“, които през 1844 година са застреляни от въоръжена тълпа, недоволна от въвеждането на полигамията в живота на Cветиите от последните дни;

– паметникът на Чайките увековечава спомена за чудото, което според мормоните Бог извършил през лятото на 1848 година като изпратил многочислено ято от чайки да изяде скакалците, нападнали първата житна реколта на преселниците в долината на Солт Лейк.

Мормонското ръководство отдавна е осъзнало, че фикцията, която предлага на обществото като автентична история, се възприема по-лесно и безкритично, когато е визуализирана в съзнанието на посетителя. По-нататък ще приведем още примери за тази форма на религиозна пропаганда.

2) Исторически сгради

Къщата Медоносна пчела[32] (резиденцията на Бригъм Иънг)

За повечето бели американци завладяването на Америка представлява свещена (макар и нова) история, чиято значимост, според тях, има пряка връзка с Божия план за спасението и прославянето на вярващите в Него. Главните действащи лица в тази история по правило са обвити в ореола на културни герои и обществени благодетели, чиито пионерски ентусиазъм, воинска смелост или искрена религиозност едва ли не ги издигат до ранга на светци. Това в още по-голяма степен е валидно за отношението към първите лидери на мормонската общност, които са считани от мормоните за съвременни пророци и апостоли на Бога с особени заслуги за възцаряването на хилядогодишната Божия справедливост на земята. За Cветиите от последните дни вторият им президент Бригъм Иънг е именно такава личност, поради което те се отнасят със същинско религиозно благоговение към неговия дом в центъра на Солт Лейк Сити. Той е построен през 1854 година и има за свой символ медоносната пчела, тъй като Иънг изключително много е държал на работната етика и е имал приоритетната цел да индустриализира територията на Юта[33]. Както екстериорът, така и интериорът на резиденцията представят характерната за мормонизма идея, че Божията благодат донася в живота на Божиите светии материално благополучие, „отразяващо“ вечното изобилие, което цари в селестиалното царство.През 1859 година непосредствено пред резиденцията на Бригъм Иънг била издигната така наречената Орлова порта[34] – метална конструкция с голям орел на върха, която бележела, а и до днес бележи входа към някогашната недвижима собственост на този президент на Cветиите от последните дни. На север от централното кръстовище на Мейн Стрийт и Саут Темпъл Стрийт се намира голям бронзов паметник на Иънг,който от края на ХIX век насам напомня на гражданите на Солт Лейк Сити кой е основателят на техния град и първият губернатор на щата Юта. Това са част от методите, посредством които мормоните провеждат целенасочената си и безпрецедентна в историята на САЩ политика на изключително възвеличаване на своите религиозни водачи.Като се има предвид, че Cветиите от последните дни претендират, че са единствените истински християни, за внимателния наблюдател остава неразбираем фактът защо архитектурата и украсата на мормонските свещени и исторически сгради съдържат всякакви други, но не и християнски символи[35]. В тази връзка настоящият президент на Cветиите от последните дни Гордън Хинкли дава обяснение, което е показателно за това как мормоните подценяват едни и абсолютизират други аспекти в спасителното дело на Иисус Христос, с което „разпокъсват“ неговата закономерна логика и цялост: „На Голгота Той бил умиращият Христос. /…/ Умирайки, Той можел да бъде забравен, или в най-добрия случай помнен като един от многото велики учители, чийто живот е обобщен в няколко реда в историческите книги./…/ И така, понеже нашият Спасител е жив, не използваме символа на Неговата смърт като символ на вярата ни[36].“ Може би е правилно да се каже, че омаловажаването на уникалното значение на Христовия Кръст като средство за освобождаване на човешкия род от заробващата сила на греха е един от характерните признаци на съвременните сектантски учения с християнски елементи, към които спада и мормонизмът.

3) Обществени и административни сгради

Днес храмовият площад на Солт Лейк Сити е на пето място в САЩ по посещаемост от туристи. През 1963 година и 1978 година в отговор на динамично нарастващия им брой храмовото пространство се сдобива с още две основни сгради, съответно – Северния център за посетители[37] и Южния център за посетители[38]. Тези центрове изпълняват много важна роля за популяризиране на мормонската история и вярвания.

Северният център за посетители се състои от голямо фоайе с монументална статуя на Христос в ренесансов стил, филмово-театрални салони, коридори с произведения на изкуството и галерии с камерни зали (всяка побираща около десет човека). В последните се прожектират кратки, но емоционално въздействащи със своята сантименталност филмови епизоди[39], които представят на преминаващите от зала в зала посетители водещи мормонски идеи. Те са подбрани така, че да предразположат човешкото съзнание към благосклонно възприемане на мормонското учение като цяло.

Южният център за посетители притежава фоайе, оборудвано с компютри, които улесняват всеки, който иска веднага да пристъпи към запознаване с мормонизма. Също така там се намират съвършено копие на храмовия баптистериум, зали за беседи и голям филмово-театрален салон. В салоните и на двата центъра напълно безплатно се прожектират пълнометражни игрални филми, които представят събития, описани в Книгата на Мормон. Най-често са филмирани мормонски текстове, описващи идването на възкръсналия Христос на американския континент и срещата му с нефитите – благочестивите наследници на едно имигрирало в Америка еврейско коляно, благодарение на което Книгата на Мормон е запазена за поколенията на Cветиите от последните дни[40]. Подобни и редица други фикции изграждат фундамента на мормонското учение. А разпространението им със средствата на киното жъне немалък успех сред хората, които не са достатъчно добре запознати с автентичното учение и истинската история на християнството.Музеят за църковна история и изкуство[41] се намира на Уест Темпъл Стрийт – в непосредствена близост (и на запад) от основния храмов блок. Музеят е построен и отваря врати в периода 1976-1980 година. Той се състои от книжарница, заредена с разнообразна мормонска литература, и няколко семинарни и експозиционни зали. Чрез предмети на бита, подробни писмени обяснения, статуарни и живописни изображения експозициите представят основните моменти от учението и миналото на мормонската общност. В специална галерия са наредени портретите на президентите на Cветиите от последните дни като се започне от този на Джоузеф Смит, чийто ръкописен английски превод на Книгата на Мормон също е изложен там. Особен интерес предизвиква копието на така наречените Златни плочи с изгравираните върху тях староегипетски (? – според Смит) иероглифи на оригиналната Книга на Мормон. За ерудирания посетител на мормонския музей веднага става ясно, че посредством подобни и други експонати[42] Cветиите от последните дни преследват три основни цели: 1/ да докажат, че младата мормонска вяра има древни и свещени корени; 2/ да отклонят вниманието от факта, че отричат цялата история на християнството от II век насам; 3/ да внушат, че иерархическата приемственост спрямо Христовата църква от апостолския век е запазена само в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.Библиотеката за семейна история[43] се намира в съседство с мормонския музей. Тя отваря врати в Солт Лейк Сити през 1985 година като приемник на основаното през 1894 година Генеалогично общество на Юта и днес е най-голямата библиотека от този тип в света. Тя има над 1 500 клона (Центрове за семейна история) в повече от 49 държави[44]. Библиотеката, както и останалите мормонски обществени сгради, осигурява свободен достъп и безплатни възможности за запознаване с мормонизма. В частност тя предлага:

– компютъризирано проучване върху семейната история;

– именни индекси и статистически данни;

– стари карти и градски указатели, подпомагащи посетителите в издирването на имената на починали родственици;

– подробни данни за над 8 билиона имена на хора от целия свят (най-много са данните за членове на родове и семейства от Северна Америка и Европа);

– микрофилмирани копия на повече от 5 милиона ръкописни документи, свързани с ражданията, браковете, завещанията и смъртта на милиони хора и касаещите ги нотариални, военни и гробищни записи;

– 278 000 книги, 711 000 микрофишове и 2 милиона микрофилми;

– данни за други уеб-страници, съдържащи подобна информация;

– възможности за запознанства по електронен път с цел споделяне на родословна и методологическа информация;

– почти 700 класа (на година) по методология на изследването и запознаване с фамилни извори – тези международни класове се посещават от професионални учени в области като генеалогията, историята, демографията и генетиката.

Като се има предвид засиленият стремеж на Cветиите от последните дни за глобализиране на влиянието им във всички аспекти на съвременния живот, може да бъде направен изводът, че, поради богатата и често секретна информация, която притежава, библиотеката за семейна история играе изключително важна роля в това отношение. Също така тя популяризира мормонското учение и привлича нови последователи, но най-вече служи на заповедта, дадена от Джоузеф Смит за спасяване на мъртвите чрез кръщаването им в мормонската вяра посредством заместителното участие на техни близки или на други доброволци в съответните храмови обреди[45]. В този смисъл за мормоните проучването, събирането и разпространяването на генеалогична информация не е просто хоби или предмет на научни занимания, а религиозен дълг, зареден с есхатологичен драматизъм.Паметната сграда „Джоузеф Смит“[46] се намира в югоизточния край на храмовия площад. Тя е построена през 1911 година, а през 1993 година е изцяло обновена и днес представлява хотел от най-висока класа, в който Cветиите от последните дни посрещат най-видните си гости, провеждат бизнес-срещи, дават рекламни приеми и организират разнообразни религиозни и културни прояви. Мормоните наблягат на факта, че името, което носи сградата, е на човека, който, „превеждайки Книгата на Мормон и организирайки Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, е бил инструмент за възстановяване на евангелието на Исус Христос“[47]. В западното крило на приземния етаж на „Джоузеф Смит“ се намира Центърът за семейни проучвания (клон на библиотеката за семейна история), посредством който Cветиите от последните дни се опитват да печелят вниманието и доверието на своите гости. Центърът функционира на базата на автоматизирана компютърна програма[48], чиято основна цел е да дава фамилна информация и да подтиква посетителите към предприемане на необходимите стъпки за извършване на мормонските храмови обреди вместо техните починали родственици.Сградата на църковното седалище[49] е завършена през седемдесетте години на XX век и представлява двадесет и осем етажен небостъргач, в който се помещават офисите на мормонското ръководство – на Първото Президентство, на Кворума на Дванадесетте, на Кворума на Седемдесетте и така нататък. Седалището на Cветиите от последните дни се намира на изток точно срещу мормонския храм. Оттук се направлява цялостната политика на Cветиите от последните дни, която мнозина определят като съвременен колониализъм и религиозен империализъм[50]. И сякаш в подкрепа на мнението, че Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е в много голяма степен корпоративна организация[51], сградата на нейното седалище значително надвишава по ръст храмовата постройка. Но за страна като САЩ, където „материалните достижения продължават да бъдат смятани за земен израз на добродетелността“[52], тази диспропорция не бива да изненадва особено. Още повече, че според мормоните духът не е нищо друго, освен различна форма на материята. Джозеф Смит твърди следното: „Няма такова нещо като нематериална материя. Всичкият дух е материя, но тя е по-фина или чиста и може да бъде съзряна само от по-чисти очи. Ние не можем да я видим, но когато телата ни бъдат пречистени, ще видим, че той е изцяло от материя[53].“Конферентният център[54] е завършен през 2000 година и е изграден от гранитни късове, добити в същата каменоломна, от която е взет и материалът за мормонския храм. Макар в центъра на Солт Лейк Сити това да е най-новата от значимите за Cветиите от последните дни сгради и въпреки, че от храмовия площад я дели дистанция от около 1 километър, тя се намира в тясна връзка с него. Защото генералните конференции на Cветиите от последните дни, които някога са се провеждали в Табернакъла, днес се провеждат в аудиториума на конферентния център. Този аудиториум е най-голямата религиозна зала в света[55].

Няма друго място в САЩ, където персоналната идентичност да зависи толкова много от това дали човекът е или не е член на доминиращата религия, какъвто е случаят с мормонската столица и щата Юта като цяло[56]. Както стана ясно, центърът на иначе космополитния Солт Лейк Сити е изцяло доминиран от влиянието на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Страничният наблюдател остава с усещането за упражняване на абсолютен, макар и невидим контрол върху начина на живот на членовете на Cветиите от последните дни, което рефлектира било отрицателно, било положително върху живота и на останалите граждани. Храмовото пространство е централната точка, от която започва номерацията на всички улици в града. В заведенията за обществено хранене не се сервира никакъв алкохол, нито чай или кафе. Тютюнопушенето е абсолютно забранено. Повечето централни магазини за дамска и мъжка конфекция са заредени с дрехи в строгия класически стил от четиридесетте и петдесетте години на XX век.[57] Същевременно медийното присъствие на Cветиите от последните дни е много силно и адекватно. Мормонското ръководство максимално се стреми да печели общественото доверие като подкрепя финансово живота на Солт Лейк Сити във всичките му аспекти. Например в централната част на града хората целодневно могат да ползват безплатни трамвайни мотриси, Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е постоянен спонсор на симфоничния оркестър, операта и балета на Юта. Тя има значителен принос в осигуряването на парични средства и работна ръка за построяването и обновяването на църквите на местните православни гърци, римокатолици и презвитериани. Cветиите от последните дни подпомагат с 5 милиона долара дейността на Олимпийския Комитет на Солт Лейк Сити по спечелването на домакинството и организирането на Зимните олимпийски игри през 2002 година. Мормонското ръководсто ежегодно отпуска на общината в Солт Лейк Сити безвъзмездна помощ от 800 000 долара за покриване на належащи нужди[58]. Но като се има предвид, че мормоните общуват с „другите“ от позицията на убеденост в собственото си превъзходство, тяхната благотворителност е по-скоро демонстрация на сила, отколкото безкористна пожертвователност. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни използва всяка възможност да напомня на своите съграждани, че много голяма част от това, което прави от Солт Лейк Сити добре функциониращ град, е лично нейна заслуга.

Блясъкът и грандиозността на центъра в Солт Лейк Сити отразяват представата на мормоните за тяхната богоизбраност, както и дългосрочния им план за установяване на религиозна, икономическа и политическа хегемония в САЩ. Социалната активност на Cветиите от последните дни е изцяло подчинена на стремежа за обръщане на „езичниците“ (тоест на всички други хора) в мормонската вяра. Нейните привърженици са в постоянна и неуморна борба с ограниченията, които американските федерални закони поставят по отношение на сливането между църква и държава. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни систематично използва икономически лостове за постигане на политически цели, а чрез политическото си влияние се опитва да налага своите норми на останалите[59]. Разбираемо е тогава защо все по-натрапчивото присъствие на мормоните в американския обществен живот създава усещането за „една твърде неамериканска степен на религиозно напрежение и нетолерантност“[60].

С изцяло мормонската си символика и функции храмовият площад в Солт Лейк Сити въплъщава гордата самоувереност на Cветиите от последните дни в тяхната абсолютна богословска правота. Стерилната монолитност на храмовото пространство и на блоковете около него изразява характерната за Cветиите от последните дни самодостатъчност и е апотеоз на дългия път, извървян от тях в разграничаването им от останалия свят. Парадоксалното е, че именно в самоотделянето си от “света на езичниците” Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни вижда условието за изграждането на земно хилядогодишно Божие царство, чийто център, според нея, вече е основан на Земята – храмовият комплекс на Солт Лейк Сити. С това, че провъзгласява материята за първоизвор и основа на всичко, мормонизмът отрича християнския догмат за духовната същност на Бога (вж. Иоан 4:24). Същевременно, като работят за построяването на всеблажено и всесправедливо земно царство, Cветиите от последните дни се противопоставят на Самия Иисус Христос, Който казва: „Моето царство не е от този свят” (Иоан 18:36).

Това са достатъчно основателни причини, за да си позволим да заключим, че империята, която мормоните се опитват да изградят на земята, в никакъв случай не е вечното Христово царство, за което ни говори Новият Завет (виж Лука 17:20-24; Откровение 20-21) и което трябва да настъпи едва след великото и славно Второ пришествие на нашия Господ Иисус Христос (Матей25:31-34; Деяния апостолски 1:1).

______________________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2006, кн. 1-4, с. 195-211. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Светия Синод на Българската православна църква-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Светия Синод на Българската православна църква-Българска Патриаршия, главен редактор на Oфициалния сайт на Българската православна църква-Българска Патриаршия и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Гeорг Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Всъщност, първоначалната форма на името мормони от средата на XIX в. е мормонити /англ. Mormonites; вж. Shipps, J. Mormonism: The Story of a New Religious Tradition. Urbana and Chicago, 1987, p. 35/. Тези две форми били използвани за пръв път от хората, които не принадлежали към Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, но впоследствие били възприети и от нейните членове. Днес формата мормонити не се използва.

[2]. Англ. The Church of Jesus Christ of Latter-day Saints или само The Latter-day Saints (LDS).

[3]. Вж. повече в изданието на Cветиите от последните дни: Книгата на Мормон: още едно свидетелство за Исус Христос. Солт Лейк Сити, 2004.

[4]. 3а произхода и живота на Дж. Смит вж. повече при: Пулиева, Д.,  Джоузеф Смит – основателят на мормонизма. – Във: Духовна култура, 2006, 3.

[5]. Вж. Учение и Завети, 115:3-4. – Във: Книгата на Мормон. Учение и Завети. Скъпоценен Бисер. Солт Лейк Сити, 2003. За православното християнско съзнание едни от основните отличителни белези на истинската Христовата църква са:1/ ненарушеното до ден днешен апостолско приемство в иерархическото служение; 2/ единството във вярата – православният Символ на вярата е неизменен и общ за всички православни християни от всички времена; той отразява есенциално и точно съдържанието и духа на Св. Писание и Св. Предание на Православната църква; 3/ извършването на и участието в едни и същи седем църковни тайнства; 4/ пълното единство между земната и небесната църква.

[6]. Мормонизмът учи, че не съществува нищо друго, освен материята; че духът всъщност е най-фина материя; че Бог Отец и Бог Син имат физически тела; че единствено чрез Cветиите от последните дни се възстановяват истинските Аароново и Мелхиседеково свещеничества (загубени в следапостолските времена?); че могат да се извършват кръщения на мъртвите от страна на техните живи сродници, и мн. др.

[7]. Това става в периода от 1820 г. (Дж. Смит изживява първото си видение) до 1830 г. (учредена е Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни).

[8]. Вж. Учение и Завети, 132:29-63.

[9]. Името си щатът дължи на индианското племе юти, населявало тези земи заедно с племената шошони и пейоти. Първоначално (и в сила до 1850 г.) мормоните нарекли територията на Юта Дезерет – според Книгата на Мормон. Етер 2:3 – на яредитски език (?) тази дума означава „медоносна пчела“. Cветиите от последните дни и досега считат пчелата за символ на трудолюбие и просперитет.

[10]. От тях 143 са мъже, 3 са жени и 2 са деца.

[11]. Англ. Salt Lake.

[12]. Вж. Shipps, J., Op. cit., p. 162.

[13]. Вж. Shipps, J., Introduction. – In: Religion and Public Life In the Mountain West: Sacred Landscapes in Transition. Ed. by J. Shipps and M. Silk. Walnut Creek, 2004, p. 11.

[14]. Притокът на нови заселници-американци в Солт Лейк Сити и Юта не спира през цялата втора половина на XIX в. А само за периода 1837-1857 г. от младата британска мисия на САЩ в Юта пристигат 17,618 британци (вж. Phillips, A., The Essex Conference, 1850-1870. – In: Mormons in Early Victorian Britain. Ed. by R. L. Jensen and M. R. Thorp. Salt Lake City, 1989, p. 152).

[15]. Вж. повече във: http://www.saltlakecityutah.org/aboutsaltlake.htm

[16]. Вж. Flake, K.,The Mormon Corridor: Utah and Idaho. – In: Religion and Public Life In the Mountain West, p. 94; http://www.saltlakecityutah.org/salt_lake_demographics.htm

[17]. Елиаде, M.,  Трактат по история на религиите. C., 2002, c. 430. Необходимо е да уточним, че М. Елиаде прави това свое заключение, използвайки примери, свързани главно с езическата строителна символика. За разликите в значението и функциите на християнския (най-вече на православния) храм, от една страна, и на храма в останалите религиозни традиции, от друга, ще поговорим в отделно изследване. Тук все пак трябва да отбележим, че мормонското отношение към храма е по-близко до езическото и юдейското, отколкото до християнското схващане за значението и функциите на дома Господен.

[18]. Къртлънд, Сион, Наву са само някои от посочените от Дж. Смит градове, в които е трябвало да се установи „центърът“ на Cветиите от последните дни. Това е повод да си зададем риторичния въпрос за истинността на виденията и за боговдъхновеността на откровенията, получени от първия пророк и президент на Cветиите от последните дни.

[19]. http://scriptures.lds.org/chphotos/18

[20]. Начело на мормонската иерархия стои Първото Президентство, състоящо се от президент и двама съветници /вж. Учение и Завети, 81:1-7/; за различните иерархически степени на Cветиите от последните дни вж. Учение и Завети, 107:1-100/.

[21]. Вж. Hartley, W., G., LDS Pastors and Pastorates. – In: Mormons in Early Victorian Britain, p. 205.

[22]. Вж. Hanks, М., D., Salt Lake Temple. – In: Encyclopedia of Mormonism. Ed. By D. H. Ludlow. Vol. 3. New York, 1992, p. 1254.

[23]. На север от храма се намира т. нар. Храмов анекс (англ. Temple Annex) – помощна сграда, завършена на 21 март 1966 г. Времето, в което тя е построена, е период на значимо нарастване на броя на членовете и респективно на нуждите на Cветиите от последните дни във връзка с организационно-административните мероприятия по извършването на обредите в храма.

[24]. Nibley, H., W.,  Meanings and Functions of Temples. – In: Encyclopedia of Mormonism. Vol. 4, p.1458.

[25]. Мормонските богослужения се извършват в сгради за религиозни събрания от протестантски тип, на които могат да присъстват всички мормони, а при определени случаи и външни гости. Мормоните не вярват в претворяването на св. Дарове в Тяло и Кръв Христови, а приемат хляба и водата (вместо вино ?!!) като обикновени символи на Христовата жертва.

[26]. Английски Tabernacle=скиния. Тук ще използваме транскрибираното английско понятие Табернакъл, поради това, че е широко употребявано от всички разноезични мормонски и немормонски среди, а и за да бъде различавано от еврейската скиния /вж. Изх. 26-27/, с чиито външен вид и функции всъщност няма нищо общо.

[27]. Вж. Anderson, P., L.,  Tabernacle, Salt Lake City. In: Encyclopedia of Mormonism. Vol. 4, p. 1434.

[28]. Вж. още в: http://www.mormon.org/learn/0,8672,1075-1,00.html

[29]. Англ. Assembly Hall. Осветена е на 8 януари 1882 г.

[30]. Вж. Учение и Завети, 5:1-18.

[31]. Търсенето на приемственост спрямо авторитета на старозаветни личности или практики е една от основите характеристики на мормонизма. В случая мормонската иерархия се представя като наследничка на свещеническото служение на Аарон /вж. Изх. 28; 30; Лев. 7-9; Числ. 8:11; 12:5/.

[32]. Англ. The Beehive House.

[33]. Вж. http://www.lds.org/placestovisit/location/O,10634,1863-1-1-1,OO.html

[34]. Англ. The Eagle Gate.

[35]. Изображенията на Христос, които могат да бъдат видяни в храмовото и околохрамовото пространство на Солт Лейк Сити, имат илюстративно, но не и символико-догматично значение.

[36]. Хинкли, Г. Б., Символът на нашата вяра. – Във: Лиахона, 2005, април, 1, сс. 4-6.

[37]. Англ. North Visitors Center.

[38]. Англ. South Visitors Center.

[39]. Най-често филмираната тема е тази за семейството и неговата вечна същност.

[40]. Вж. напр. Книгата на Мормон. 3 Нефи 9-18.

[41]. Англ. The Museum of Church History and Art.

[42]. Както в храмовото пространство, така и тук, в експозиционните зали на музея могат да бъдат видяни изображения на библейски фигури като св. пророк Моисей, св. пророк Илия, св. Иоан Кръстител, а също и високопропагандната сцена с явилите Се пред Джозеф Смит Бог Отец и Бог Син, Които му заповядват да основе своя собствена църква, за да се разграничи от всички останали християнски деноминации (вж. Смит, Дж. История, 1:17).

[43]. Англ. Family History Library.

[44]. Вж. Bloxham, V., B., Family History Centers. – In: Encyclopedia of Mormonism. Vol. 2, p. 492.

[45]. Вж. Учение и Завети, 124:28-36; 127:3-9; 138:26-60.

[46]. Англ. Joseph Smith Memorial Building. Първоначалното наименование на сградата е „Хотел Юта“.

[47]. http://www.lds.org/placestovisit/location/O,10634,1872-1 -1 -1,00.html

[48]. Англ. FamilySearch.

[49]. Англ. The Church Office Building.

[50]. Вж. повече във: Allen, J., B., On Becoming a Universal Church: Some Historical Perspectives. – In: Dialogue: A Journal of Mormon Thought, 1992, Spring/Mar., 25, p. 14; McMurrin, S., M., Problems in Universalizing Mormonism. – In: Sunstone, 1979, Dec., 4, pp. 14-17.

[51]. Вж. богатия c конкретните си данни по този въпрос труд на Quinn, М., D., The Mormon Hierarchy: Extensions of Power, Salt Lake City, 1997.

[52]. Biema, D., V., Kingdom Come. – In: Time Magazine, 1997, August 4 (цит. по електронната препечатка на статията във: http://www.lds-mormon.com/time.shtml).

[53]. Учение и Завети, 131:7-8.

[54]. Англ. Conference Center.

[55]. Аудиториумът има 21 000 седящи места.

[56]. Вж. Szasz, F., М., How Religion Created an infrastructure for the Mountain West. – In: Religion and Public Life In the Mountain West, p. 52.

[57]. Въпреки, че дневните летни температури в Солт Лейк Сити не спадат под 38 градуса по Целзий, мормоните винаги са облечени с бели ризи и тъмни костюми, а мормонките неизменно използват дрехи с дълги ръкави и поли с дължина под коляното.

[58]. Вж. Flake, K., Op. cit., p. 105.

[59]. 3абележителен в това отношение е фактът, че днес в американския Конгрес има 5 сенатори-мормони и 12 представители-мормони. Силно е присъствието на мормоните и в ЦРУ и ФБР. Губернаторът-републиканец на щата Масачузетс, Мит Румни, който е член на Cветиите от последните дни e  потенциален кандидат за президентското място в наближаващите президентски избори в САЩ през 2008 г. Вж. още по този въпрос във: http://www.scoop.co.nz/stories/HL0410/S00296.htm

[60]. Flake, K., Op. cit., p. 112.

Изображения (източници Гугъл БГ и Яндекс РУ):

1. Aвторът на статията д-р Десислава Панайотова-Пулиева.

2. Джоузеф Смит (1805-1844).

3. Фигура на Джоузеф Смит в Северния център за посетители.

4. Бригъм Иънг (1801-1877).

5. Статуя, увековечаваща мормонските пионери, в центъра на Солт Лейк Сити, от 148-те, които се заселват на 24 юли 1847 и дават началото на града.

6. Изглед от Солт Лейк Сити.

7. Свещената книга на мормоните.

8. Мормонският храм в Солт Лейк Сити.

9. Интериор от храма.

10. Телестиалната стая.

11. Прочутият орган на Табернакъла.

12. Мормонският хор в залата на Табернакъла.

13. Залата за събрания.

14. Бронзова статуя на ключови фигури и събития от религиозната история на Cветиите от последните дни.

15. Къщата Медоносна пчела.

16. Орлова порта.

17. Статуя на Джоузеф Смит на централния площад в Солт Лейк Сити.

18. Стятуя на Бригъм Иънг пред кампуса на университета, носещ неговото име.

19. Монументална статуя на Христос в Северния център за посетители.

20. В Южния център за посетители.

21. Музеят за църковна история и изкуство.

22. Библиотеката за семейна история.

23. Паметната сграда „Джоузеф Смит“.

24. Статуя на Джоузеф Смит в Паметната сграда „Джоузеф Смит“.

25. Сградата на църковното седалище.

26. Аудиториумът в конферентния център.

27. Центърът на Солт Лейк Сити.

28. Центърът на Солт Лейк Сити.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-1L8