Бисер Божков

ПРЕДГОВОР

Появата на настоящия сборник е плод на многократните ми посещения на Света Гора през последните пет години. В основата на съдържанието му стои курсовата ми работа, разработена през 2011 година по време на престоя ми в Богословския факултет на Атинския национален университет „Каподистрия“, в рамките на европейската програма „Еразъм“ за студентска мобилност като студент в магистърската програма „Вяра и живот“ при Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Именно тогава започнах и работата върху темата за монашеството на Света Гора Атон и статута на атонските манастири.

За да изразя научнообосновано религиозните си преживявания и усещания, свързани с историята на Света Гора, проведох срещи и разговори с множество монаси, преподаватели и учени, докторанти и студенти по богословие и църковна история, както и с автори, писали за Атон или посветили изследвания на православното монашество. Така подготвих реферата за историята и настоящето на Света Гора, позовавайки се на светоотечески творения, научни студии, пътеводители, исторически сборници, научна богословска литература, електронни справочници, църковни вестници и други издания. В резултат на тези занимания, както и на допълнителни усилия в сферата на правната и богословска социология, църковната история и география, догматика, патристика и аскетика, които богословски дисциплини са тясно свързани с живота на монасите, се получи този сборник, който съдържа важна информация за атонското монашество. Информацията е разнообразна по характер, но е ценна по своето съдържание, тъй като всичките нейни аспекти са свързани с патристични, канонически, социологически, правни и други страни от историята, терминологията на международното, публичното и църковното право. И най-вече сборникът съдържа обстоятелства и факти, формиращи миналото и съвременното състояние на Света Гора.При разработката на сборника бяха извършени множество редакции, както и превод на английски език. Във връзка с това, книгата предстои да излезе и на английски език. Целта, разбира се, е тя да послужи най-вече на българския читател като една систематизирана информация за Света Гора Атон. Но, също така, сборникът може да даде полезна информация и на поклонниците от други страни, които посещават Света Гора или се интересуват от нейната история, устройство и манастирски живот. Благодаря на всички мои преподаватели от богословските факултети при СУ „Св. Климент Охридски“ и Атинския университет „Каподистрия“, на колегите – близки приятели и духовници, на преводачите и най-вече на братството на светата обител „Св. вмчк Георги Зограф“ на Света Гора Атон, оказали ми неоценима духовна подкрепа и помощ за написването на този сборник.

Бисер Божков

ВЪВЕДЕНИЕ

Света Гора Атон се оформя де факто като православна манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий (Атонски) от Трапезунд[1] основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всичките двадесет светогорски манастира. Манастирът се ползвал с покровителството на византийските василевси, което допринесло за бързото му разрастване и увеличаване на неговото богатство и имущество. По времето на Четвъртия кръстоносен поход, в началото на XIII век, на Света Гора пристигат като господари католиците, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя при династията на Палеолозите (XIII-XIV век). В периода XIII-XIV век каталунски наемници започват да ограбват атонските манастири и да оказват натиск върху православните монаси на Атон за приемане на римокатолицизма. По това време с изповеднически подвиг в защита на Православието загиват двадесет и шестте Зографски мъченици. Всички те са християнски православни духовници и миряни, загинали и пострадали в Зографския манастир на 10 октомври 1275 година в защита на православната вяра, след като не приели папската уния, поради което били изгорени в манастирската кула, запалена и опожарена от папистите.

Когато през XV век, с падането на Константинопол, Византийската империя изчезва от политическата сцена, Света Гора попада под иноверното ислямско владичество на Османската империя. По време на своята инвазия на Балканите османците нанасят тежки удари и грабежи над атонските манастири, но по-късно ги оставят на мира. Числеността на монасите и богатството на манастирите драстично намаляват през следващите векове на турско робство, но Света Гора запазва своето водещо място в живота на поробените православни народи. Големите светогорски ставропигии успяват да оцелеят до началото на XIX век (Балканското възраждане, б. р.), когато отново започват все по-често да се посещават от поклонници и да приемат нови монаси, най-вече от освободените традиционно православни страни – Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Според Конституцията на Република Гърция, на чиято държавна територия днес се намира, Света Гора Атон е самостоятелна административна политическа единица, която има двадесет ставропигиални манастира с право на самоуправление. Това управление на светогорската монашеска автономия се осъществява от Свещения Кинотис (в буквален превод – „Свещената Общност“). Неин главен град (столица) и административен център на Атон е Карея. В нея е и седалището на губернатора – представителя на гръцката държавна власт. В духовно и канонично отношение Света Гора се намира под директната юрисдикция на Вселенския патриарх в Истанбул.Наред с двадесетте манастира, в Атон има и множество скитове – малки монашески общности, а така също келии и каливи (колиби). Съществуват и така наречените постници[2] (в пещери и колиби), които са предпочитани от монасите, желаещи да водят по-строг аскетичен живот. Всички лица, които живеят на Света Гора Атон, стават гръцки граждани без никакви формалности, когато приемат монашество.

Всеки поклонник от мъжки пол над осемнадесет години би могъл да посети Света Гора, но едва след като получи специално позволение (диамонитирион, гръцки δΐαμονητήριον).

Посещението на жени в Света Гора е забранено с императорски хрисовул от 1060 година. Допреди края на IV век Атонският полуостров е посещаван от жени, но сега дори и животни от женски пол не е позволено да се внасят в монашеската република, с изключение на котки и на кокошки, чиито яйца са необходими за направата на боите, използвани при зографисването на икони. И нещо повече, днес самият опит за посещение или фактическо посещение на жени на Атон е криминализирано, тоест счита се за престъпление според действащите гръцки закони. Интересно е обаче тук да се отбележи, че по време на Гражданската война в Гърция Атон е дал убежище на много бежанци, между които е имало жени и девойки.

Понастоящем манастирите на Света Гора са труднодостъпни, поради което те често стават жертва на опустошителни пожари.

При все това и в миналото, и днес Света Гора е духовният център – крепост на Православието и средище на православното монашество. Монашеският живот се управлява по свои древни правила, закрепени в така наречения Органичен устав (ОУСГ), или Конституционна харта на Света Гора. Статутът на Света Гора е уреден в Конституцията на Република Гърция, както и в няколко приети от гръцкия парламент закона, чийто обем е около двеста страници. Същността на това законодателство накратко е следната (съгласно член 105 от Конституцията на Република Гърция):

– Света Гора е територия, върху която суверенитетът на гръцката държава е ненакърнен. Иначе казано, Света Гора Атон е точно толкова територия на Република Гърция, колкото е например и центърът на град Атина;

– Уставът на Света Гора[3] се гласува от парламента на Република Гърция и се публикува в „Държавен вестник“ с указ на президента на Република Гърция. Това означава, че светогорският Устав е гръцки държавен закон (въпреки че внасянето на този закон става по ред, различен от процедурата, валидна за останалите закони);

-Всеки чужд гражданин, който стане монах в Света Гора, получава задължително гръцко гражданство без каквито и да било формалности;

– Административната власт на Света Гора се осъществява от управител (губернатор), назначен от гръцката държава, чиито правомощия се определят със закон;

– Със закон се определят също и упражняваните от манастирите и от Свещения Кинотис съдебни правомощия, както и митническите и данъчните облекчения, ползвани от Света Гора Атон.а) Административни и други правни аспекти

На територията на Света Гора Атон действат редица гръцки държавни органи: полиция, пристанищен корпус, различни поделения на Министерството на икономиката и финансите, на Министерството на културата, Министерството на Македония и Тракия, и други. Един от полицейските участъци например се помещава при Зографския манастир. Съгласно действащите закони, губернаторът на Света Гора се назначава с указ на президента на Република Гърция по предложение на гръцкото Министерство на външните работи. Той е с ранг на областен управител.

Аналогично на практиката в Република България и другите европейски страни, областните управители в Република Гърция упражняват контрол върху законността на територията на областта (в случая, на Света Гора). Тъй като Уставът на Света Гора е закон, гласуван от парламента на Република Гърция, то естествено е губернаторът да се грижи този закон да се спазва от всички. Поради особения статут на областта, законът в този случай дава изрични пълномощия, които позволяват на губернатора по-ефективно да използва силите за сигурност. Освен по административни въпроси, законът задължава губернатора да поема определени отговорности дори при нарушаване на църковните канони. Съгласно закон № 2594 от 1998 година, той „упражнява изключителните права на гръцката държава при: осъществяване на контрол за точното изпълнение на светогорските уредби и за опазване на обществения ред и сигурността в района на Света Гора“.

Освен това, има още множество правилници, установления, правни разпоредби и други, които уреждат всички страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждане на морския транспорт и придвижване вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други[4].

Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, но и приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност. Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си цялостно самоуправление на Света Гора, което има огромно значение за запазването на нейните православни духовни монашески традиции и я предпазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната, света, съборна и апостолска Църква, което се намира под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

б) Международноправни и други юридически аспекти

Света Гора Атон не е субект на международното право. Тя не може да бъде страна по международен договор.

Света Гора Атон обаче е обект на международното право. Някои от нормите на вътрешното си право, отнасящи се до Света Гора, гръцката държава е успяла да включи в международни договори. Така например, по настояване на гръцката страна, забраната жени да посещават Света Гора, е включена в договора за присъединяване на страната към Европейската общност и по този начин древното правило е адаптирано с европейското законодателство, което дава свобода на придвижване на всички граждани на територията на Европейския съюз, независимо от техния пол. Според гръцкия закон, посещението на Света Гора от жени е криминално престъпление[5], за което наказанието е до една година лишаване от свобода.

Манастирите са юридически лица на гръцкото публично право (не на частното) и като такива имат редица законови ограничения за разпореждане със собственото си имущество, включително имуществото, което се намира извън границите на Света Гора. Статутът, опазването, поддръжката и организацията на редица дейности, отнасящи се към голяма част от движимото имущество (реликви, икони, ръкописи, църковни одежди и други културни ценности) се определят от различни закони.

За осъществяването на контрола и изпълнението на тези закони се грижат няколко институции. Почти всички културни обекти и предмети в Света Гора, които представляват някаква ценност, са огледани от специалисти и описани. За реставрацията и консервацията на тези паметници се използват значителни средства. Случаите, в които икони и ръкописи са останали извън обсега на учените и специалистите, са единични – това са предимно свещени предмети, които монасите не желаят да предоставят на научните екипи, за да ги предпазят от оскверняване или разрушаване при консервационната или друга обработка.

За да се изнесе от Света Гора какъвто и да е предмет от категорията на защитените и опазвани от закона паметници – икони, ръкописи, църковна утвар и други – е необходимо съгласието на съответния манастир, на Свещения Кинотис и на няколко други гръцки държавни институции. Досега са издавани разрешения единствено за временно изнасяне на предмети от Света Гора, при това само за кратки срокове и по конкретен повод, като участие в изложба, в църковен празник, за реставрация и консервация. Откази е имало в редица случаи. Постоянен износ на културни ценности от светогорските манастири никога не е бил разрешаван и не се разрешава.Каквито и законови аргументи да се използват, не трябва да се забравя най-важното – Света Гора е създадена[6] за монасите. Те отиват там, отказвайки се от семейство, близки, лично имущество и много други неща, за да отдадат живота си в служение на Бога. Краткия си земен живот те принасят в жертва, за да се сдобият с вечно блаженство. Пред Бога всички са равни, независимо откъде идват. Да бъдат притеснявани братята-монаси с каквито и да е светски проблеми, често има неочакван и нежелан ефект за светскомислещите хора. Затова един подходящ подход, който да включва по-голямо уважение и разбиране на монашеските правила на братството, при всички случаи е особено необходим. Като тук и дума не може да става за уважение в смисъла на критериите по светската ценностна система.

в) Поклонничеството на Атон

Света Гора Атон не е място за туристи, а за поклонници. Това би следвало да се разбира от само себе си, но за тези, които не се досещат, това е писмено постановено. Света Гора може да се посети само след издаване на съответното писмено разрешително от властите. На това разрешително е изрично написано, че посетителят отива на поклонение, както и правилата, които трябва да се спазват от поклонниците.

Разбира се, има и други мнения по въпроса, но всички те водят до едно – до това да се поиска от една суверенна държава, член на Европейския съюз, каквато в случая е Република Гърция, да промени Конституцията си по въпрос, който се отнася до нейната териториална цялост. Тоест, той прераства в политически проблем и се разбира от само себе си, че една такава политика не би била приета от никоя европейска държава. Затова всеки, който иска да посети Света Гора, следва първо да се информира и да спазва гореспоменатите правила. Достъпът до цялата тази информация е открит и леснодостъпен. Конституцията на Гърция и нейните закони са публикувани. Публикувани са също така и многобройни статии в различни международни научни издания относно работата на екипи от учени, работили и работещи на Света Гора. Общодостъпни са и данните по различните проекти, финансирани от Европейския съюз, които имат за цел опазване историческото наследство на Света Гора.

Туристическите посещения дават някакви познания, но в редица случаи те далеч не са достатъчни, за да се опознае в дълбочина духът на православното светогорско монашество. То е все едно да посетим като туристи сградата на ООН в Ню-Йорк и след това да започнем да пишем компетентно по въпросите, които обсъждат в Съвета за сигурност[7].г) История и традиции на атонското монашество

Атон, удостоил се да бъде жребий на евангелската проповед на Пресветата Владичица Дева Богородица[8], според самото нейно истинно обещание[9], е бил, е и ще бъде винаги предмет на нейната любов и промишление за всички, посветили се на подвижнически живот в определената и от нейния божествен Син Градина – Света Гора. Безброй примери са доказали и доказват това нейно обещание. Наглеждайки с майчинска грижовност Светата Атонска Гора като свое наследство, по различни поводи Божията Майка лично се е явявала и се явява на зовящите с вяра и гореща молитва помощ от нея. А в други случаи е проявявала неизказаната си благост, помощ и властно застъпничество и промишление чрез чудни знамения, благоволящи от пречистия ѝ лик, изобразен върху светите икони.

Така често пъти, невидимо и тайнствено, Пресвета Богородица излива благодатните си дарове най-вече върху своя евангелски жребий, върху удостоените да извървят в него житейския си път под кръста на монашеското самоотричане, в изпълнение на нейното обещание да царува над тях като Царица на небето и земята. Без да се впускаме в подробен преглед на историческите сведения за безбройните чудеса, станали по различни начини на Атон от Пресветата Приснодева Мария, сега ще насочим вниманието на благочестивия читател към нейните чудотворни икони, прославили се на Света Гора с необикновени събития.

д) Чудотворните икони на Света Гора

Чудотворните икони изливат духовна радост, благодатна сила и отрада в сърцето на всеки християнин, но най-вече в сърцето на онзи, който се кае като грешник. Един уважаван мислител, автор на „Писма от Изтока“, казва следното за Атон: „На Света Гора се проявява особената любов на Божията Майка към избрания ѝ жребий! Историята на Атон е сякаш летопис на посмъртния живот на Пречистата Дева на земята. На всяка крачка, във всеки манастир има чудотворна нейна икона и някакво предание за видимото ѝ застъпничество. В Лаврата тя пожелава да бъде икономка; в „Хилендар“ не позволява да бъде избиран игумен, а сама заема неговото място; в Иверския манастир смирено става пазителка, предпочитайки малката църква край манастирските порти пред големия съборен храм, и там божествената Вратарница довежда мнозина до спасение през пазените от нея порти“.

Целта на всяко чудесно събитие е предимно да разкрие Божията слава и да даде утешение на грешниците при трудни обстоятелства от техния живот, като им дарява подкрепа и насърчение в изпитанията и различните обрати в горчивата им съдба. Обърнете внимание на чудодейната сила на иконите на Пресвета Богородица и на светиите на Света Гора, които, където и да са, изливат от себе си неизчерпаема благодат на изцеления… Заедно с разкриване славата на Господ Иисус Христос и на Неговата всевъзпявана Майка, там се подава сладко и неизказано утешение на страдалческите сърца на хората и се придобива мир и надежда за изтерзаната съвест на бедния грешник.Тези чудеса и духовни тежнения са притегателен център за монасите и поклонниците на Света Гора. В повечето случаи необикновеното действие на божествената благодат се открива именно там, където разните обстоятелства са довели до затруднено положение и усилията на собствения ум и воля остават недостатъчни за постигане на поставената цел. Или пък там, където целият вярващ народ изисква извънредна божествена закрила, за да укрепи изнемогващата си вяра. Всичко това без колебание може да се каже за вярващите християни и народи на многострадалния Изток. И като съобщаваме за събитията, които по неизказаното Божие благоволение по чудесен начин стават тук, се надяваме, че Божията благодат ще породи в душата на благочестивия читател впечатление, подобно на онова, което чудесните явления пораждат в сърцата на техните очевидци[10].

е) Значение на Света Гора Атон за Православието

Света Гора Атон[11] и нейното съвременно положение е свързано с общото значение и почит към атонските свещени традиции, които превръщат светогорските манастири и самата Света Гора в духовна крепост на Православието, в общохристиянска и всеправославна светиня[12]. Светогорското монашество и неговите свещени обители са център на религиозно-съзерцателния, духовния и културния живот на целия европейски православен Изток. Атонската планина е твърдина на благочестието и дейната вяра, а също и на исихасткия духовен живот и християнското народолюбие. Тя е разсадник на християнска просвета и книжовност, средище на православния духовен живот и изряден паметник на християнското изкуство[13]. Затова с право и с най-топли чувства във всички Поместни православни църкви[14] и народи Света Гора Атон е издигната и славена като никоя друга светиня, наред с палестинската първосветиня[15] – Светата земя.

Като „Крепост на Православието“ я определят не само гърците, но и православните християни от всички народности по целия свят. Защото Света Гора е център на източноправославното и византийско монашество – главен пазител на църковното предание[16]; носител и защитник на православното учение; пазител на каноните и религиозно-нравствения живот; литературна лаборатория и книжовно средище, съкровищница и музей на християнското изкуство; обединител на духовни подвижници от различни народности, без религиозни и национални разпри и вражди. Тук, на Света Гора, подвижници – гърци и не гърци – живеят и работят в братска солидарност и една духовно-културна общност в духа на изконните православни добродетели и духовни ценности, които са така необходими особено днес, в настоящето на модерна Европа и единния електронен свят на XXI век. И това е така, защото в днешно време, когато Поместните православни църкви манифестират все повече и по-голямо желание за тясно сближение и сътрудничество, мисълта на целия православен свят постоянно се завръща към тоя възвишен духовен център – Света Гора[17]. Когато говорим за Света Гора и атонското монашество, имаме предвид духовната общност на Атонската планина с нейните многобройни манастири, скитове, келии и постници, в които монаси от всички народности търсят усамотение и спасение на душата си[18]. А още повече, че всички православни народи от векове са изпращали на Света Гора свои подвижници – анахорети, между които, отделени от суетата на светския живот, е имало немалко крупни личности и основатели на обители за своите религиозни подвизи. Така Света Гора е концентрирала в себе си православния начин на живот и Атон се е превърнал в център на развитието на изкуството и писмеността през Възраждането[19].След като гърци, сърби и българи (и техните държави) били покорени през XIV-XV век от Османската империя и Византия пада, Света Гора остава единственото огнище на спасителни идеи за Православната църква[20]. Това е нейната извънредна духовна ценност и в това се крие нейното всеобемно значение, обясняващо защо Света Гора привлича вниманието и днес и е тъй ценна за целия християнски свят. Всичко това е описано в обширната литература за Атон, която векове наред е създавана от православни и инославни автори, историци и летописци – немци, французи, англичани[21].

Нека отбележим, че според една авторитетна статистика[22], от самото начало на XX век на историята, ценностите, значението и други теми, свързани със Света Гора, са посветени следният брой съчинения (до 1927 година): четиридесет и пет руски, четиридесет гръцки, три български, три сръбски и тридесет и осем на други езици (английски, френски, немски, испански и други). Предвид тези данни, към днешна дата трудно би могло да се направи подобна прецизна статистика, но безспорно е, че този брой сега е значително нараснал. А тази статистика не обхваща душеспасителната литература на духовните наставници и подвижници – просияли в Христа в своя земен живот на Атон.

Света Гора е монашеско духовно средище, което е прославено в историята и съвременния живот на Православието като Божията градина на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, почитана усърдно и изрядно от верните духовни чеда на Църквата[23].

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понястоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[1]. Трапезунд, днес Трабзон, Турция, е древногръцки град, който до Малоазийската катастрофа, 1922 година, е голям аскетичен и културен център на гърците понтийци. Градът е бил столица на империята на Комнините, б. р.

[2]. Постниците, наричани още исихастирии, са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

[3]. Манастирите на Света Гора притежават своя автономия. Върховен управителен орган на тази монашеска общност е Свещеният Кинотис, чието седалище се намира в Карея – административен център на Атон. „Изпълнителен орган на Свещения Кинотис е Свещената Епистасия – управително тяло, съставено от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки от манастирите дава свой епистат веднъж на пет години. За регулиране дейността на Свещения Кинотис и Епистасията, както и за отношенията между отделните манастири и Свещения Кинотис съществуват редица основни документи. На първо място това е Органичният устав на Света Гора (ОУСГ), който е един вид нейна конституция“. Срв. http://www.agion-oros.gr.

[4]. „Множество правилници, установления и правни разпоредби уреждат различните страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждането на морския транспорт и придвижването вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други обекти. Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, а приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност“. Срв. Зографското братство, Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[5]. Съгласно наказателен закон на Република Гърция.

[6]. „Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си всестранно самоуправление на Света Гора, което има решаваща роля за съхраняването на нейните духовни монашески православни традиции и я опазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната съборна и апостолска Църква и се намира под юрисдикцията на Вселенската Патриаршия“. Срв. Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[7]. Подобно сравнение прави г-н Стефан Стоянов, посланик на Република България в Гърция, 2002 година. Срв. http://www.pravoslavieto.com/manastiri/aton/.

[8]. Срв. Состояiе монашества в Византiйcкой церкви, Казан, 1904.

[9]. Според църковното предание Света Гора е избрана от Пресвета Богородица, тоест Атон е нейният жребий, като избрано свещено място по Божий промисъл за монашеско подвижничество, намиращо се под нейната Небесна закрила. „Така например Небесната Царица благоволила да изрече пред славния атонски отшелник св. Петър следното утешително за светогорците обещание за Света Гора: „За свободно служение на Бога няма по-удобно място от Светата Атонска Гора, която приех от Моя Син и Бог за Мое наследство, та тези, които искат да се отдалечат от светските грижи и от смущенията на света, да отиват там и да служат на Бога безпрепятствено и спокойно. Отсега тази Гора ще се нарича Моя градина. Много обичам това място и ще дойде време, когато от единия до другия край, на север и на юг, то ще се напълни с множество монаси. И ако те служат на Бога от цялата си душа и вярно пазят заповедите Му, във великия ден на Моя Син ще ги удостоя с велики дарования: още тук, на земята, те ще получават голяма помощ от Мен; ще облекчавам болките и трудовете им, при оскъдни средства ще имат всичко необходимо за живот, ще отслабя вражеската бран против тях и ще прославя името им по цялата земя“. В: Атонски патерик, част 1, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003, с. 491-492.

[10]. Пак там.

[11]. „Света гора се оформя като манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всички двадесет манастира на Атонската Света гора. По времето на Четвъртия кръстоносен поход през XIII век Света Гора има нови господари – католици, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя. През XIV век каталунски наемници ограбват атонските манастири. Когато през XV век пада Византийската империя, Света гора се намира под ислямското владичество на Османската империя. Османците нанасят тежки удари и грабежи над манастирите, но по-късно ги оставят на мира.

Броят на монасите и богатството на манастирите намаляват драстично през следващите векове. Все пак те успяват да оцелеят до началото на XIX век, когато манастирите започват да се посещават все по-често от поклонници и да приемат нови монаси от православните страни като Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Всяка от тези страни изпраща щедри дарения за светогорските манастири и всяка от тях „си има“ по някоя „своя“ обител, за която си се грижи. Така до 1912 година България „има“ (тоест се грижи преимуществено, б. р.) два „свои“ манастира на Атон – Зограф и Хилендар.

През същата 1912 година, по време на Балканската война, турците са изгонени и след кратък дипломатически спор между Гърция и Русия относно суверенитета на монашеския полуостров, Атон след Втора световна война става част от гръцката държава. Според гръцката конституция, Атонската планина (Света Гора) е самостоятелна административно-политическа единица, която има двадесет манастира с право на самоуправление, което се извършва от Свещения Кинотис. Срв. http://www.agion-oros.net.

[12]. Срв. Афон – в Православ. Богослов. «Енциклопедiя», том II, 1901.

[13]. Цанков, Ст. протопр., Света Гора – Атон и нейното съвременно състояние. ГДА-СУ, Τ. III, 1953-1954, с. 303.

[14]. Според еклисиологичните свойства на Църквата на Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 година след Христа), Църквата е една, свята, съборна и апостолска, тоест няма много църкви, а само една, с едно учение.

[15]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[16]. „Няма по-добър път от монашеския. Монашеството – това е най-краткият път към обожението, цялостното освещение, приемане на Бога в себе си. Монашеството е и опознаване, усещане и придобиване на Царството Божие във вътрешния човек. Който е мъдър, ще разбере това (Срв. Псалом 106:43)“.

[17]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[18]. Софийски митрополит Стефан. Le Mont Athos et son autonomie, Sofia, 1936, p. 3.

[19]. Срв. Цанков, Ст., цит. съч., с. 312.

[20]. Пак там, с. 312-313.

[21]. Curzon, Tozer, Lambros, F.W.Hasluck, Riley, Kirsopp Leke и други.

[22]. Срв. Е. Perilla, Le Mont Atons, Paris, 1927.

[23]. „Църквата е Божий дом на живия Бог, Църквата е дар на новия живот в Иисуса Христа. Темата за Боговъплъщението е свързана с православната христология, която е основополагаща за правилното осмисляне и на християнската антропология, и на еклисиологията. Човекът и Църквата могат да бъдат разбрани в тяхната дълбинна същност единствено в христологична перспектива. Сиреч, Боговъплъщението е не просто идея или учение, а събитие, случило се веднъж във времето, но носещо цялата сила на вечността, и именно това пребиваващо Боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято на двете природи – божествената и човешката, е самата Църква. Това е така, защото въпросът за Църквата е въпрос за съединяването на божественото и човешкото в един организъм, в едно тяло. Но въпросът за Църквата е свързан и с така необходимата потребност на човешкия род да се стреми към Бога и да общува с Него. Посредством Царството Божие в Църквата се извършва приобщаването на хората към Бога чрез Въплътилия се Син Божи, в Когото всички имаме залог за богоуподобяване, духовна обнова и усъвършенстване. Затова чрез евангелската благодат Църквата с нейните тайнства е място за обновително общение със Светия Дух“. Срв. Гяуров, Хр., Въведение в православното догматично богословие, С., 1958.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Николай А. Мотовилов разказва, че в един разговор със св. Серафим великият Божи угодник се докоснал до въпроса за бесовете и техните нападения над човеците.Мотовилов бил човек със светско образование. Както повечето светски образовани люде, и той нямал представа за тъмния свят на бесовете, за тяхното действително съществуване, и за тяхната намеса в човешкия живот. Затова той изразил недоверие в разказваните явления из областта на злите сили.

Тогава св. Серафим му разкрил своята страшна борба в продължение на хиляда нощи и хиляда дни с бесовете и, както със силата на своята реч, тъй и с авторитета на своята святост, убедил Мотовилов в съществуването на бесовете, като му казал, че те не са нещо призрачно или измислено, а съвсем реално съществуващи духове.

Пламенният Мотовилов дотолкова се увлякъл от думите на св. старец, че от душа извикал:

– Отче, как бих искал да се поборя с бесовете!

Св. Серафим уплашено го прекъснал:

– Що говорите, що говорите, Ваше Боголюбие! Вие не знаете, какво говорите. Ако Вие бихте знаели, че най-малкият от тях със своя нокът може да обърне цялата земя, Вие не бихте ги предизвиквали за борба с Вас!

– Та нима бесовете имат нокти, отче?– Ех, Ваше Боголюбие, на какво ли не ви учат в университета! А ето че не знаете, че бесовете нямат нокти. Изобразяват ги с копита, с нокти, с рога, с опашки затуй, защото невъзможно е за човешкото въображение да измисли нещо по-гнусно от това. В „своята гнусота те действително са такива, защото тяхното самоволно отпадане от Бога и тяхното произволно противене на Божествената благодат ги е направило от ангели на светлината, каквито те са били до падането си, ангели на тъмнината и мерзостта в такава степен, че просто е невъзможно те да бъдат изобразени с никакво човешко подобие; а подобие е нужно, – ето, затова ги и представят като черни и безобразни. Те са сътворени със силата и свойствата на ангелите и притежават такова непобедимо за човека и за всяка земна твар могъщество, че дори и най-малкият измежду тях, както Ви казах, може със своя нокът да преобърне цялата земя. Единствено Божествената благодат на Всесветия Дух, която даром се дава на нас, православните християни за божествените заслуги на Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, единствено тя прави нищожни всички вражески козни и хитрости.

Тогава Мотовилов, като чул тия обяснения на светеца, се уплашил. Но под молитвената закрила на Божия угодник той се чувствал като че скрит на сигурно място. До смъртта на св. Серафим сатанинската злоба не могла нищо да му стори. Едва след като Божият угодник напуснал земния живот, тъмните демони си отмъстили на Мотовилов. Неговото лекомислено и дръзко предизвикателство, отправено към бесовете, не останало без последствие. По Божие допущане, то било прието от злите сили. Ето как станало това.

Когато Мотовилов, след смъртта на св. Серафим, отпътувал за град Курск, успял да събере тук много малко сведения за детството и юношеството на преподобния. Близките сродници, които помнели св. Серафим като младеж, били измрели. Даже домът, в който се родил и отраснал преподобният, бил разрушен, и на негово място се появили нови постройки. Мотовилов намерил един-единствен старец, връстник на св. Серафим, който му и дал всички ония ценни сведения за детските години на св. Саровския подвижник, които отпосле влезли във всички издания на неговото житие. Пътешествието до Курск било за Мотовилов благополучно. Голяма беда го очаквала при връщането му във Воронеж.

На една от станциите Мотовилов трябвало да пренощува. Дадена му била отделна стая. Когато останал сам в нея, той извадил от чантата си своите ръкописи и започнал да ги чете при мъждивата светлина на свещта, която едвам осветявала просторната стая. Случайно попаднал на записаната от него случка, как мощите на светителя Митрофан Воронежки излекували една бесновата мома, произхождаща от дворянско семейство.

Той се замислил, как може такова нещо – православна християнка, която се причастявала с пречистите и животворящи Тайни Господни „да бъде обхваната от бяс, и при туй толкова продължително време – повече от тридесет години. И, както сам изповядва, рекъл си: „Глупост! Това не може да бъде! Бих бил любопитен да видя как би посмял бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството св. Причастие!“

В същия миг един страшен, хладен, зловонен облак го заобиколил и почнал да влиза в конвулсивно стиснатите му уста.Колкото и да се противел нещастният Мотовилов, колкото и да се стараел да се защити от хлада и зловонието на облака, който впълзявал в него, не успял да се защити. Въпреки нечовешките му усилия облакът цял влязъл в него. Ръцете на Мотовилов станали като че парализирани и не могли да направят кръстния знак. Мисълта му, скована от ужас, не могла да си спомни спасителното Иисусово име. Отвратително страхотното станало. Тъмната сила влязла в Мотовилова и за него започнало време на най-тежки мъчения. Той сам дава следното описание на изпитаните от него мъки:

„Господ допусна да изпитам на себе си три от адските мъки и то реално, а не насън или привидно: първата — несветещия и неугасим огън, който единствено благодатта на Пресветия Дух може да угаси. Тази мъка продължи три денонощия, тъй че аз чувствах, как горях, но не изгарях. От цялото ми тяло по шестнадесет или седемнадесет пъти на денонощието снемаха като че геенски сажди, което всички виждаха. Тези мъки се прекратиха едва след като се изповядах и причастих със светите Тайни Господни, по молитвите на Воронежкия архиепископ Антоний, който заръча по всичките четиридесет и седем воронежки църкви и по всички околни манастири да се казват ектении за болящия раб Божи Николай.

Втората мъка изпитвах в продължение на две денонощия – това бе лютият геенски пъкъл. Вследствие на тая мъка физическият огън не само не ме гореше, но не можеше и да ме съгрява. По желанието на Негово Високопреосвещенство Воронежкия архиепископ Антоний аз държах ръката си над свещ около половин час. Ръката ми съвсем почерня от дим, но ни най-малко не се сгря. Този доказателствен опит аз записах с ръката си на цял лист хартия, върху който като печат поставих пръста си, окаден от саждите на свещта. Но и двете тия мъки при помощта на св. Причастие ми даваха възможност поне да ям и да пия; аз можех при тях да спя по малко. Те бяха видими за всички.

Но третата геенска мъка, макар че се намали с още 12 часа, защото продължи едно денонощие и половина и едва ли повече от това, затуй пък беше много ужасна и свързана с велико страдание от неописуемото и непостижимото. И досега се чудя, как останах жив от нея! Тя изчезна също след изповедта и причастяването със светите Господни Тайни. Тоя път сам архиепископ Антоний ме причасти със своите ръце. Тази мъка беше незаспиващият геенски червей. Само аз и архиепископ Антоний можехме да виждаме тоя червей. Аз целият бях преизпълнен от този презъл червей. Той пълзеше в мене навсякъде и неизяснимо ужасно гризеше цялата моя вътрешност, и когато излизаше из устата, ушите и носа ми, отново пак се връщаше в моята вътрешност. Бог ми даде власт над него: аз можах да го пипам с ръката си и да го разтягам. Аз считам, че е необходимо да заявя всичко това, защото не напразно ми се даде от Бога свише това преживяване. Да не помисли някой, че аз дръзвам напразно да призовавам името Господне. Не! В деня на страшния Господен съд Сам Той — Бог, моят Помощник и Покровител ще засвидетелства, че аз не съм говорил неистини по отношение на Него и по отношение действието на Неговия Божествен Промисъл, извършено над мене.“

Скоро след това страшно и недостъпно за обикновения човек изпитание Мотовилов видял във видение своя покровител, преподобни Серафим, който утешил страдалеца с обещанието, че ще му се даде пълно изцеление при откриване мощите на светителя Тихон Задонски, и че бесът, вселил се в него, няма да го мъчи до това време вече така жестоко.

След около 30 години станало откриването мощите на св. Тихон Задонски. Мотовилов дочакал с вяра както това събитие, така и своето изцеление. В деня, когато били открити мощите на светителя Тихон Задонски, Мотовилов стоял в олтара, молел се и горчиво плакал за това, че Господ все още не го удостоявал с изцеление, което неговата измъчена душа с такъв копнеж очаквала. Когато запели Херувимската песен, Мотовилов отправил поглед към горното място в св. олтар и видял там св. Тихон. Светителят благословил плачещия Мотовилов и станал невидим.

Мотовилов се почувствал в същия миг съвършено изцерен.

_______________________

*Из книгата „Св. Серафим Саровски“ от архимандрит Серафим Алексиев, София, 1992. Източник –http://www.pravoslavie.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на книгата – архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) и св. Серафим Саровски. Източници – http://www.yandex.ru и http://pravoslavie.domainbg.com.

Д-р Иво Янев

1969-1970 г., т. 19 (45), София, 1971

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 18-21), с. 1-18.

2. Събев, Тодор. Основаване на Българската църква – 870 година, с. 21-70.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Преломното значение на покръстването и на основаването на Българската църква в 870 г. в културния живот на българския народ през време на Първата Българска държава, с. 71-185.

4. Панчовски, Иван. Проблемата ,,Ерос и агапи” в православно-етическо осветление, с. 187-265.

5. Чифлянов, протоиерей Благой. Триодът и месецословът на Великата църква през ІХ век, с. 267-414.1970-1971 г., т. 20 (46), София, 1972

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Християнската любов към Бога, с. 19-62.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Православно-християнската вяра и Българската народна Църква като фактори за запазване на българския народ, за формиране на националното му съзнание и за културното му развитие през време на петвековното османско робство, с. 63-257.

4. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 258-316.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Римската литургия преди и след Втори Ватикански събор, с. 317-374.

6. Панурски, Васил. Възрожденските щампи от Църковния музей – София, с. 375-431.

1971-1972 г., т. 21 (47), София, 1973

1. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетическо изследване (Пс. 26-29), с. 7-23.

2. Милев, Александър. Новозаветният гръцки език, с. 25-49.

3. Царев, Георги. Прощалната реч на св. апостол Павел пред ефеските пастири, с. 51-99.

4. Николов, протоиерей Васил. Служението на жената през времето на Христа и апостолите, с. 101-163.

5. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 165-207.

6. Панчовски, Иван. Християнска любов към себе си, с. 209-270.

7. Коев, Тотю. Произход на Халкидонското воропределение, с. 271-349.

9. Вълчанов, Славчо. Един древен хагадически мидраш върху книга Битие от Кумран 1 Q G Apar за живота на бибрейските патриарси, с. 373-403.

1972-1973 г., т. 22 (48), София, 1976

1. Макариополски епископ Николай. Св. Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище, с. 3-22.

2. Цоневски, Илия. Англиканската църква и преговорите ѝ с Православната църква за сближение и съединение, с. 23-168.

3. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 172-222.

4. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният чин, преведен от св. Братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия, с. 223-260.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният материал, преведен от славянските просветители в началото на тяхната Моравска мисия до смъртта на свети Кирил (+ 869), с. 261-386.

6. Вълчанов, Славчо. Прологът към кн. Премъдрост на Иисус син Сирахов и значението му за историята на Старозаветния канон, с. 387-413.

1973-1974 г., т. 23 (49), София, 1976

1. Събев, Тодор. Румен Василев. Принос към историята на движението за църковно-национална независимост (ХІХ в.), с. 7-39.

2. Шиваров, протоиерей Николай. Литературните жанрове в Стария Завет. С оглед на екзегетическото изследване, с. 41-196.

3. Вълчанов, Славчо. Кумрански текстове с апокрифно съдържание и славянските старозаветни апокрифи, с. 171-302.

1974-1975 г., т. 24 (50), София, 1978

1. Петдесет години богословска наука в България – 1923-1973, с. 5-198.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение от т. ХХІІ и край), с. 199-261.

1975-1976 г., т. 25 (51), София, 1978

1. Драговитийски епископ Йоан. По пътя към християнско единство, с. 5-36.

2. Събев, Тодор. Древната Йерусалимска църква от основаването ѝ до І Вселенски събор (33-325), с. 37-133.

3. Панчовски, Иван. Етиката на Имануел Кант с оглед на отношението ѝ към религията, с. 135-197.

4. Чифлянов, протоиерей Благой. Римското кръщение преди и след Втория ватикански събор, с. 199-264.

1976-1977 г., т. 26 (52), София, 1981

1. Панчовски, Иван. Етиката на Спиноза с оглед на отношението ѝ към религията, с. 7-60.

2. Поптодоров, ставрофорен иконом Радко. Еклезиологията, икуменизът и иринизмът на протопрезвитер д-р Стефан Цанков, с. 61-138.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 139-237.

4. Хубанчев, Антоний. Пътищата на богопознание според св. Василий Велики, с. 239-261.

1977-1978 г., т. 27 (53), София, 1982

1. Панчовски, Иван. Етически и социално възгледи на архимандрит Неофит Бозвели, с. 5-70.

2. Чифлянов, протоиерей Благой. Римската конфирмация преди и след Втория ватикански събор, с. 71-112.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 113-171.

4. Вълчанов, Славчо. Кумранският текст коментари на Пророк Наум от ІV пещера 4 QpNah, с. 173-194.

5. Хубанчев, Антоний. Човекът като Божие създание и мястото му в творението, с. 195-234.

1978-1979 г., т. 28 (54), София, 1986

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи, с. 6-79.

2. Панчовски, Иван. Св. Методий Славянобългарски (Живот и дейност), с. 82-132.

3. Вълчанов, Славчо. Отражения на старозаветната апокрифна традиция в средновековната българска култура, с. 133-183.

4. Хубанчев, Антоний. Религиозно-философски възгледи на св. патриарх Евтимий Търновски, с. 186-219.

5. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник, с. 222-264.

1979-1980 г., т. 29 (55), София, 1988

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод), с. 5-65.

2. Вълчанов, Славчо. Книгата на пророк Наум. Текстовокритично изследване, с. 67-164.

3. Желев, Иван. Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник, с. 166-198.

4. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник (Омилетичен анализ на проповедите му), с. 199-258.

5. Хубанчев, Антоний. Св. патриарх Евтимий в защита на православната вяра, с. 259-275.

6. Маджуров, Николай. Светите Три светители и античната култура, с. 277-312.

1980-1981 г., т. 30 (56), София, 1990

1. Коев, Тотю. Конференция на европейските църкви (История, сегашна структура и задачи), с. 7-50.

2. Стоянов, Христо. Из историята на иконоборчеството (717-741), с. 51-135.

3. Хубанчев, Антоний. Богословие на освобождението – латиноамериканско направление (Основни концепции, оценка от гледна точка на православното учение за човека и обществото), с. 136-192.

1993 г. – Нова серия, т. 1, София, 1993

1. Шиваров, Николай. Ново начало, с. 5-24.

2. Денев, Иван. Екзарх Антим като проповедник, с. 25-52.

3. Денев, Иван. Митрополит Иларион Търновски като църковен оратор, с. 53-71.

4. Маджуров, Николай. Живот и дейност на М. В. Ломоносов, с. 73-128.

5. Петев, Иван. Учението на св. Григорий Богослов за тайнствата, с. 129-179.

6. Киров, Димитър. Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания), с. 181-258.

1995 г. – Нова серия, Т. 2, София, 1995

1. Денев, Иван. Екзарх Йосиф като проповедник, с. 5-33.

2. Маджуров, Николай. Психология на заблудата според учението на блажени Августин, с. 35-48.

3. Маджуров, Николай. Вярата и знанието в богословската система на блажени Августин, с. 49-60.

4. Хубанчев, Антоний. Антропологическите възгледи на св. Климент Охридски, с. 61-86.

5. Желев, Иван. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (Екзегетическо изследване на Иоан, 17 глава), с. 87-184.

6. Киров, Димитър. Добро и зло в богословието на св. Климент Охридски, с. 185-226.

7. Панчовски, Иван. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ, с. 227-299.

1999 г. – Нова серия, т. 3, София, 1999

1. Денев, Иван. Седемдесет години Богословски факултет, с. 5-31.

2. Денев, Иван. Киевският митрополит Иларион и началото на руската проповед, с. 33-66.

3. Шиваров, Николай. Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение. (Православно библеистично изследване), с. 67-159.

4. Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл. (По случай 50 години от смъртта на проф. архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев), с. 161-191.

5. Маджуров, Николай. Св. Константин-Кирил Философ като апологет, с. 193-207.

2000 г. – Нова серия, т. 4, София, 2000

1. Денев, Иван. Проповедта в епохата на Българското възраждане, с. 5-190.

2. Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов, с. 191-327.

3. Трайчев, Емил. Датата на Христовото раждане, с. 329-348.

2001 – Нова серия, т. 5, София, 2001

1. Стоянов, Емил Трайчев. Синоптическа безизходица или грешка в метода, с. 1-154.

2004 г. – Нова серия, т. 6, София, 2004

1. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527-565), с. 1-231.

2005 г. – Нова серия, том 5, София, 2005

1. Шиваров, Николай протопрезвитер, Легитимната вяра, народна вяра и синкретизъм в Израил (Х-VІІІ в. пр. Хр.), с. 5-34.

2. Хубанчев, Антоний. Карл Ясперс – вяра, познание, откровение,  с. 35-109.

3. Трайчев, Емил. Синоптическа безизходица или грешка в метода (Към въпроса за литературните отношения между първите три канонични евангелия), с. 111–210.

4. Омарчевски, Александър. Акакиевата схизма ( 484-519), с. 211-402.

2008 г. – Нова серия, т. 6, София, 2008

1. Вълчанов, Славчо. Книгата на св. Пророк Наум. Част ІІ. Исагогическо изследване, с. 5–42.

2. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527- 565), с. 43-208.

3. Стаматова, Клара. „Етиката” на Мохамед, с. 209–262.

11 февруари 2007 г.

_____________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение – авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Бел. на автора на блога – най-последната част (2008 г. – Нова серия т. 6, София, 2008) е допълнение от Цвета Узунова на 3 декември 2008 година.

Д-р Иво Янев

1923–1924 г.,  т. 1, София, 1924

1. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Елементи на вяра в основите на нашето познание, с. 1-25.

2. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Как се очертават граничните между вярата и разума научни проблеми в мирогледа на един новокантиански философ (Ото Либман + 1912), с. 27-68.

3. Цанков, Стефан протопрезвитер. Правото и Църквата, с. 66-106.

4. Марковски, Иван. Ветхозаветната наука в светлината на новите археологични открития в древния Ориент, с. 107-141.

5. Поснов, Михаил. История на християнската Църква или история на християнската религия или всеобща история на религиите?, с. 143-162.

6. Глобуковски, Николай. Православната Църква и християнското междуцърковно единение, с. 163-260.

7. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях, според учението на Теодор Липс за ,,вчувствуването”, с. 261-320.1925–1926 г.,  т. 3, София, 1926

1. Пашев, Ганчо. Необходимост от научна обработка на православно-християнското учение за нравствеността, с. 1-72.

2. Глубоковски, Николай. Новозаветният Ходатай, с. 73-112.

3. Снегаров, Иван. Унищожението на Охридската архиепископия, с. 113-138.

4. Поснов, Михаил. Проблеми и въпроси, повдигнати в западната богословска литература, по повод 1600-годишния юбилей на Никейския събор (325 г.), с. 139-150.

5. Поснов, Михаил. Няколко думи за примата на римския папа, с. 151-163.

6. Гошев, Иван протойерей. Историческия образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от І-VІ вв., с. 165-208.

7. Марковски, Иван. Библейско-еврейската поезия, с. 209-294.

8. Цанков, Стефан протпрезвитер. Устройство на Румънската правосавна църква, с. 295-348.

1926–1927 г.,   т. 4, София, 1927

1. Марковски, Иван. Историята на българския синодален превод на Библията (с оглед българските преводи в миналото), с. 1-58.

2. Поснов, Михаил. Монашеството през ІV-ІХ вв. (общ очерк), с. 63-104.

3. Поснов, Михаил. Сардикийският събор и неговата каноническа дейност, с. 105-129.

4. Миятев, К. Монументалната живопис в древна България, с. 131-150.

5. Дюлгеров, Димитър. Значение на догмата, с. 151-172.

6. Снегаров, Иван. Няколко думи за Хоматияновия сборник, издаден от Питра, с. 173-183.

7. Глубоковски, Николай. Христос и ангелите. (Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14), с. 185-218.

8. Снегаров, Иван. Българският първоучител св. Климент Охридски. (Живот и дейност),  с. 219-334.

9. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи, с. 335-378+ І-ІV.

1927–1928 г.,  т. 5, София, 1928

1. Глубоковски, Николай.  Христос и християните, с. 1-16.

2. Гяуров, Христо. Притча за неправедния домоуправител, с. 17-95.

3. Пашев, Ганчо. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, с. 97-216.

4. Поснов, Михаил. Византизъм в историята на древната християнска църква, с. 217-244.

5. Поснов, Михаил. Историческа справка по въпроса за състава на древните събори и за реда, по който са се решавали въпросите на тях, с. 245-258.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Задачи и граници на пастирското служение, с. 259-288.

7. Цанков, протпрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 289-328.

1928–1929 г.,  т. 6,  София, 1929

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 1-114+ І-ІХ.

2. Глубоковски, Николай. Изкупление и Изкупител, с. 1-43.

3. Гошев, протоиерей Иван. Един средновековен барелеф от Созопол, с. 1-99. + таблици.

4. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Нови задачи на пастирска дейност, с. 1-20.

6. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество, с. 1-56.

1929–1930 г.,   т. 7, София, 1930

1. Марковски, Иван. За древнобиблейската хронология, с. 1-34.

2. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество. (Учение), с. 35-124.

3. Гяуров, Христо. Протоевангелие на Иакова, с. 125-140.

4. Глубоковски, Николай. Християнското братство и неговата необходимост за вярващите, с. 141-176.

5. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Хекела,  с. 177-218.

6. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Естествено развитие и богооткровена свръхестествана помощ, с. 219-240.

7. Марковски, Иван. Мирогледът на ветхозаветния човек (според Библията), с. 241-298.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Съветското брачно право в Русия, с. 299-356.

9. Димитров, протоиерей Христо. Психологически основи на религиозното образование, с. 357-408.

1930–1931 г.,   т. 8, София, 1931

1. Глубоковски, Николай. Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16, с. 1-24.

2. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията, с. 25-48.

3. Гяуров, Христо. Евангелие на Евреите, с. 49-120.

4. Пашев, Ганчо. Идеята за спасението и нейната нравствена страна, с. 121-276.

5. Снегаров, Иван. Нов препис на кодекса на Охридската архиепископия, с. 277-306.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Държава и Църква, с. 307-338.

7. Гошев, протоиерей Иван. Нови данни за историята и археологията на Бачковския монастир, с. 341-388.

8. Димитров, протоиерей Христо. Методи на религиозното образование, с. 389-499+І-ІV.

1931–1932 г.,  т. 9,  София, 1932

1. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Задачите на християнската апологетика, с. 1-48.

2. Глубоковски, Николай. Първосвещенството на Христа и задълженията на християните, с. 1-40.

3. Гяуров, Христо. Мураториевият канон, с. 1-80.

4. Снегаров, Иван. Поглед към изворите на св. Никола Софийски, с. 1-74.

5. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-88. Статистически таблици на евангелските петдесетнически общини в България и др., с. 90-111.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Псаломският праведник. (изяснение на съдържанието и духа на Псалтира), с. 1-54.

7. Гошев, протойерей Иван. Старобългарската литургия. (според български  и византийски извори от ІХ – ХІ в.), с. 1-80.

1932–1933 г., т. 10, София, 1933

1. Димитров, протоиерей Христо. Основи и основни линии в развоя на учебния план по вероучение, с. 1-96.

2. Гяуров, Христо. Братята Господни, с. 1-44.

3. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-52.

4. Марковски, Иван. Книгата Еклесиаст. (Екзегетически анализ с оглед към по-важните проблеми), с. 1-96.

5. Цанков, протопрезвитер Стефан. Междуцърковното положение на българската църква след освобождението на България, с. 1-130.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Конституционните принципи за отношението между държава и църква в славянските държави, с. 1-17.

7. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград, с. 1-32.

8. Марковски, Иван. Разграничение на понятията евреи и израилтяни като народностни единици, с. 1-12.

1933–1934 г., т. 11, София, 1934

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Богословският факултет у нас (1923-1933), с. 3-92.

2. Гошев, протоиерей Иван. Преславски керамичен фрагмент с богослужебни текстове от ІХ-Х вв., с. 1-19.

3. Снегаров, Иван. Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски, с. 1-26.

4. Марковски, Иван. Върху някои неверни представи и схващания за Палестина и светите места в нея, с. 1-66.

5. Дюлгеров, Димитър. Рим и светите братя Кирил и Методий, с. 1-68.

6. Глобуковски, Николай. Благовестие апостола Павла по его произхождению и содержанию, с. 1-50.

7. Димитров, протоиерей Христо. Изповед и душепастирство. – Пасторологическо изследване, с. 1-60.

8. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград. ІІІ част, с. 1-64.

9. Гошев, протоиерей Иван. Църковни старини из Врачанска епархия, с. 1-54.

10. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-60.

1934–1935 г., т. 12, София, 1935

1. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-48.

2. Марковски, Иван. Проблемата за произхода и авторството на петокнижието (Позитивно-критично изследване), с. 1-57.

3. Глобуковски, Николай. Християнското съвършенство и Христос, като първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков (Екзегетически анализ на Евр. Гл. 6), с. 1-50.

4. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІ част, с. 1-86.

5. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІІ част, с. 1-37.

6. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІІІ, с. 1-37.

7. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Спенсера. (Вяра в агностицизма), с. 1-52.

8.Пашев, Ганчо. За царството Божие (Опит да се изясни пр.), с. 1-116.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Албанската православна църква и нейната уредба. (Нови данни), с. 1-57, Приложение: Декрет-закон за религ. Община, с. 58-64.

1935–1936 г., т. 13, София, 1936

1. Глобуковски, Николай. Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека, с. 1-48.

2. Снегаров, Иван. Старият търновски църковен кодекс, с. 1-74.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Матея, с. 1-114.

4. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІV, с. 1-59.

5. Архимандрит Евтимий. 12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръх-научна същина, с. 1-58.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастир, с. 1-49.

7. Дюлгеров, Димитър. Размисъл за Σοφία, премъдрост Божия, с. 1-37.

8. Пашев, Ганчо. Царството Божие (Опит да се изясни и пр.), с. 1-140.

1936–1937 г., т. 14, София, 1937

1. Глобуковски, Николай. Послание к Евреям и историческое предание о нем, с. 1-62.

2. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-114.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Марка (Исагогическо изследване), с. 1-76.

4. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното образование и съвременната държава, с. 1-58.

5. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи. V, с. 1-56.

6. Архимандрит Евтимий. Парламентаризъм и безотговорност в Българската църква, с. 1-38.

7. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Пророк Иеремия и неговото време (Според книгата на прор. Иеремия), с. 1-56.

8. Zankov, Stefan. Nation, Staat, Welt und Kirche im Orthodoxen Osten als Theologisches Problem, с. 1-70.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Народ, държава, свят и църква на православния изток като богословска проблема, с. 71-111.

1937–1938 г., т. 15, София, 1938

1. Снегаров, Иван. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич “Скопска митрополиjа” (Скопие 1935), с. 1-132.

2. Марковски, Иван. Ветхозаветни апокрифи и псевдоепиграфи. (Исагогическо изследване), с. 1-156.

3. Гошев, протойерей Иван. Светите братя Кирил и Методий (Материали из ръкописите на синодалния църковен музей в София), с. 1-140.

4. Шавельский, протопрезвитер Георгий. Руские монастыри дореволюционного времени, с. 1-40.

5. Димитров, протойерей Христо. Трудовият принцип и религиозното обучение (История, теория и практика), с. 1-43.

6. Пашев, Ганчо. Етичната държава (Общ поглед върху държавата от гледището на християнската социология и нравственост), с. 1-174.

1938–1939 г., т. 16, София, 1939

1. Гяуров, Христо. Предговорът на евангелието от св. ап. Иоана, с. 1-112.

2. Снегаров, Иван. Скопската епархия, с. 1-162. Документи из кодексите на Цариградската патриаршия, с. 163-184.

3. Марковски, Иван. Еврейският въпрос и Ветхият завет, с. 1-86.

4. Шавелский, протопрезвитер Георгий. Jудаистическiй нацiонализмъ при святе Божественнаго Откровенiя, с. 1-44.

5. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното обучение в съвременната църква, с. 1-102.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Българската правослвна Църква от освобождението до настояще време, с. 1-372.

1939–1940 г., т. 17, София, 1940

1. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-128.

2. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в кн. Иов, с. 1-64.

3. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното възпитание и семейство, с. 1-68.

4. Архимандрит Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-56.

5. Пашев, Ганчо. Собствеността в светлината на християнската нравственост, с. 1-195.

6. Гошев, протоиерей Иван. Правилата на Студийския монастир, с. 1-75.

1940–1941 г., т. 18, София, 1941

1. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в книга Иов, с. 1-76.

2. Снегаров, Иван. Друг търновски църковен кодекс, с. 1-106.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Лука (Исагогическо изследване), с. 1-110.

4. Димитров, Христо. Религията като учебен предмет в средните училища (към въпроса за новата постановка за преподаването ѝ), с. 1-138.

5. Дюлгеров, Димитър. Злоупотреба с православните богослужебни книги, с. 1-129.

6. Архимандрит Евтимий. Материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-16.

7. Архимандрит Евтимий. Псевдомонашество, с. 1-10.

8. Гошев, Иван протоиерей. Учение на дванадесетте апостоли (увод, текст и изяснения), с. 1-50.

9. Цанков, Стефан протопр. Международно право, морал и християнство (отдел. отпечатък)

1941–1942 г., т. 19, София, 1942

1. Пашев, Ганчо. Възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев) за нравствеността, с. 1-176.

2. Архимандрит Евтимий. Гнезда на съмнения във вярата, с. 1-36.

3. Архимандрит Евтимий. Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели? , с. 1-40.

4. Архимандрит Евтимий. Нехристиянски обичаи при погребенията в нашите градове, с. 1-22.

5. Гяуров, Христо. Деяния на св. апостоли. Исагогическо изследване, с. 1-80.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ, с. 1-160.

7. Архимандрит Евтимий. Неправомерни увеличения на епископите в Бългрия, с. 1-18.

8. Архимандрит Евтимий. Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?, с. 1-42.

9. Марковски, Иван. Книгата Рут. Екзегетическо изследване. Превод и тълкувание, с. 1-70.

1942–1943 г., т. 20, София, 1943

1. Снегаров, Иван. Три гръцки поменици от с. Арбанаси (Търновско), с. 1-22.

2. Архимандрит Евтимий. Народни поверия, обреди и обичаи (материали по история на религиите), с. 1-92.

3. Марковски, Иван. За пророческото служение изобщо и за ветхозаветното пророчество, с. 1-68.

4. Дюлгеров, Димитър. Тайнство кръщение – същина и значение, с. 1-76.

5. Снегаров, Иван. Исторически вести за Търновската митрополия, с. 1-140.

6. Гошев, протоиерей Иван. Божествената литургия на Златоуста (критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове), с. 1-165.

7. Гяуров, Христо. Новозаветна херменевтика, с. 1-54.

8. Цоневски, Илия. Апостолският символ, с. 1-64.

9. Глогов, свещеник Георги. Душепастирът и грижата му за телесно-болните, с. 1-48.

1943–1944 г., т. 21, София, 1943

1. Маринов, Борис. Опиум ли е религията за човешката душа и за народите, с. 3-25.

2. Марковски, Иван. Пророк Исаия – личност, идеи и пророчества, с. 3-63.

1944 – 1945 г. Т. 22, София, 1945

1. Пиперов, Боян. Мелхиседек, първообразът на Христа (Екзегетическо изследване на Битие 14:18-20), с. 1-18.

2. Марковски, Иван. Теократически социализъм, с. 1-36.

3. Димитров, протйерей Христо. Свещеникът като катехет (Към въпроса за църковен катехуменат у нас), с. 1-66.

4. Цоневски, Илия. Посланието на ап. Варнава, с. 1-67.

5. Гошев, протойерей Иван. Към историята на Черепишкия манастир, с. 1-34.

6. Гяуров, Христо. Послание на ап. Иакова. Исагогическо изследване, с. 1-39.

7. Маринов, Борис. За някои възражения против молитвата, с. 1-41.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Върху проблемата за отношението между Църква и държава, с. 1-83.

1945–1946 г., т. 23, София, 1946

1. Димитров, Христо. Психология на молитвата (Религиозно-педагогическо проучване), с. 1-440

2. Снегаров, Иван. Румънската православна църква (Кратък исторически очерк), с. 1-37.

3. Гошев, протоиерей Иван. Из сбирките на църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София, с. 1-35.

4. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Учение), с. 1-66.

5. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата “Библия и наука”, с. 1-32.

6. Марковски, Иван. Пророк Иеремия (Личност и идеи), с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения, с. 1-82.

8. Гяуров, Христо. Живот и дейност на св. ап. Павла, с. 1-40.

1946–1947 г., т. 24, София, 1947

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Актуални проблеми и задачи на православното богословиеи прав. Църква.     (Aktuelle Probleme und Aufgaben der Orthodoxen Theologie und Kirche), с. 3-28.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство в църквата Христова, с. 3-36.

3. Димитров, протойерей Христо. Енорийският катехуменат в най-ново време, с. 3-36.

4. Снегаров, Иван. Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г., с. 3-47.

5. Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му до Коринтяните, с. 3-43.

6. Пиперов, Боян. Сенаарското разселване на народите според Библията. (Екзегетическо изследване на разкза за Вавилонската кула. Битие 11:1-9), с. 3-28.

7. Пашев, Ганчо. Християнската общественост според възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев). (Принос към началата на християнската социология), с. 3-96.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст, с. 3-40.

9. Маринов, Борис. Апология на “готовите” молитви, с. 3-46.

10. Марковски, Иван. Нови насоки в библейската критика, с. 3-32.

1947–1948г., т. 25, София, 1948

1. Пиперов, Боян. Древната етнография на Изтока според Библията (екзегетическо изследване на Бит. 10:1-30), с. 1-113.

2. Поптодоров, Тодор. Св. Климент Охридски като проповедник, с. 1-23.

3. Снегаров, Иван. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийска епархия), с. 1-59.

4. Дюлгеров, Димитър. Възнесение на Света Дева Мария, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Проповедта и трудът (омилетично проучване), с. 1-32.

6. Цоневски, Илия. Ерм и неговият „Пастир”, с. 1-38.

7. Гошев, протоиерей Иван. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски, с. 1-72.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст. Част. ІІ, с. 1-40.

9. Маринов, Борис. За външната страна на религията изобщо и на християнската религия по-частно, с. 1-33.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Езическата реалност и функция на Църквата, с. 1-48.

1948–1949 г., т. 26, София, 1949

1. Поптодоров, Тодор. Епископ Константин Преславски като проповедник, с. 1-26.

2. Панчовски, Иван. „Антиномичност” между религия и етика, с. 1-39.

3. Марковски, Иван. Пророк Иезекиил, с. 1-56.

4. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия, с. 1-31.

5. Дюлгеров, Димитър. Възнесението на св. Дева Мария, с. 1-32.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината, с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църкавата и държавата, с. 1-37.

8. Пиперов, Боян. Произход и развитие на еврейския шрифт, с. 1-28.

9. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: 1. Св. Иоан Златоуст, с. 1-34.

10. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и социалната реформа: 1. Из историята на старозаветната проповед (омилетично проучване), с. 1-30.

11. Гошев, протойерей Иван. Рилският хрисовул от 1378 година (Историко-палеографско проучване), с. 1-28.

12. Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света, с. 1-28.

1950–1951 г., т. 1 (27) , София, 1951

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Църковната дисциплина и по-специално с оглед към християнския брак, с. 1-56.

2. Пандурски, Васил. Изчезналият ,,чин на побратимяване” (из историята на частното богослужение), с. 1-43.

3. Поптодоров, Тодор. Йоан Екзарх като писател-проповедник, с. 1-32.

4. Марковски, Иван. Пророк Даниил (Личност и пророчества), с. 1-31.

5. Панчовски, Иван. Етическа автономия и религиозна теономия, с. 1-46.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината (част ІІ), с. 1-40.

7. Пиперов, Боян. История, форма, произношение и наименование на гласните знаци с староеврейския език, с. 1-22.

8. Димитров, протоиерей Христо. Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог (пасторологическо проучване), с. 1-32.

9. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия (произход, патриарси и седалище) ІІ част, с. 1-26.

10. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Ч. ІІ), с. 1-46.

11. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІ Св. Василий Велики, с. 1-26.

12. Маринов, Борис. Оръжията на апологета на християнството, с. 1-20.

13. Гошев, протоиерей Иван. Произход и употреба на антиминсите в средните векове (нови издирвания), с. 1-36.

14. Пандурски, Васил. Рождество Христово в християнското изобразително изкуство, с. 1-18.

15. Разпис на лекциите за 1950/51 година, с. 1-10.

1951–1952 г., т. 2 (28), София, 1952

1. Кирил, Пловдивски митрополит: Реч, произнесена на 27 май 1952 г. на тържественото заседание на Академическия съвет на Духовната академия ,,Св. Климент Охридски”, с. 1-9.

2. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 11-90.

3. Поптодоров, Тодор. Митрополит Николай Крутицки и Коломенски като учен–проповедник–омилет, с. 91-111.

4. Поптодоров, Тодор. Иоан Екзарх като писател-проповедник (продължение), с. 112-118.

5. Димитров, Христо. Митрополит Климент (Друмев) като педагог, с. 119-144.

6. Гяуров, Христо. Денят на Тайната вечеря, с. 145-200.

7. Снегаров, Иван. Отношенията между българската и руската православни църкви преди и след провъзгласяването на схизмата (1872 г.), с. 201-230.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единството и кафоличността (съборността) на църквата, с. 231-256.

9. Марковски, Иван. ,,Великата измама” от Фридрих Делич (критическо разглеждане), с. 257-284.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІІ. Св. Григорий Богослов и св. Григорий Ниски, с. 285-314.

11. Гошев, протоиерей Иван. Бележки за строежа и зографисването на православните храмове у нас, с. 315-334.

12. Пиперов, Боян. Един древен коментар към книгата на пророк Авакума, с. 335-356.

13. Пенов, Димитър. Увод в Историята на философията, с. 357-398.

14. Пандурски, Васил. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и в иконографията, с. 399-484.

15. Разпис на лекциите за 1952/53, с. 485-488.

1953–1954 г., т. 3 (29), София, 1954

1. Поптодоров, Тодор. Омилетични ценности в трудовете на Негово Светейшество д-р Кирил, Патриарх български, с. 1-86.

2. Димитров, протоиерей Христо. Душепастирство за душепастира, с. 87-110.

3. Панчовски, Иван. Етически антропоцентризъм и религиозен теоцентризъм, с. 111-150.

4. Снегаров, Иван. Неиздадени старобългарски жития, с. 151-175

5. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на пр. Исаия, с. 177-189.

6. Гяуров, Христо. Първо послание на св. ап. Петра, с. 191-216

7. Пашев, Ганчо. Служението изобщо и служението на ближния според Св. Писание на Ветхия Завет, с. 217-238.

8. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Основни идеи и характеристика, с. 239-260.

9. Пенов, Димитър. Християнската философия на В. Д. Кудрявцев, с. 261-302.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Светата Гора Атон и нейното съвременно положение, с. 303-327.

1954–1955 г., т. 4 (30), София, 1955

1. Макариополски епископ Николай. Св. евхаристия като жертвоприношение, с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Обезценява ли христинството тукашния свят и живот (Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцедентизъм – етически иманентизъм), с. 19-68.

3. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на прор. Исаия (продължение), с. 69-93.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авдий. Йона, с. 95-123.

5. Димитров, Христо. Самообразованието на душепастиря (Необходимост, средства и системи за проверка), с. 125-147.

6. Пенов, Димитър. Ф. А. Голубински, с. 149-150.

7. Поптодоров, Тодор. Жива проповед, с. 191-215.

8. Снегаров, Иван. Старобългарският разказ ,,Чудото на св. Георги с българина” като исторически извор, с. 217-241.

9. Маринов, Борис и Алесандър Величков. Наръчник на апологета, с. 243-337.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІV. Св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин, с. 339-383.

11. Цанков, протопрезвитер Стефан. Християнското всеединство като проблема в православното богословие, с. 385-427.

12. Гошев, протоиерей Иван. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от ІХ-ХІV век, с. 429-508.

1955–1956 г., т. 5 (31), София, 1956

1. Макариополски епископ Николай. Светото миро, с. 1-37.

2. Панчовски, Иван. Божи промисъл и нравствена свобода, с. 39-94.

3. Гяуров, Христо. Сия бо есть кровь Моя новаго завета, с. 95-106. Беседа на Иисуса Христа със Самарянката, с. 107-122.

4. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 123-192.

5. Снегаров, Иван. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.), с. 193-220. Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски, с. 221-240.

6. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Михей. Наум, с. 241-271.

7. Поптодоров, Тодор. Възпитание на дисциплина в Църквата и амвонът, с. 275-308.

8. Пиперов, Боян. Правилникът на Новия съюз, с. 317-342.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Същината и задачата  на Църквата, с. 343-358. Правото, Правдата и любовта, с. 359-374.

10. Пандурски, Васил. Църковната живопис в България и нейното културно-възпитателно значение (Исторически поглед), с. 375-416. Възкресение и Възнесение Христово и Петдесетница в иконографията, с. 417-476.

11. Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет) 1923-1953, с. 477-580.

1956–1957 г., т. 6 (32), София, 1957

1. Дюлгеров, Димитър. Единството на църквата, с. 1-27.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авакум, Софония, с. 29-67.

3. Пенов, Димитър. За произхода и целта на света, с. 69-132.

4. Гяуров, Христо. Апостолският събор в Иерусалим (част ІІ), с. 133-187.

5. Поптодоров, Тодор. Образът на възпитателя в църквата, с. 189-213.

6. Панчовски, Иван. Вина и изкупление, с. 215-280.

7. Димитров, Христо. Душепастирят и душевнострадащите. Пасторологическо проучване, с. 281-309.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Човекът и неговият труд и имот, с. 311-368.

9. Пиперов, Боян. Символиката на змията у библейските писатели, с. 369-390.

10. Снегаров, Иван. Из старините в Македония, с. 391-422.

11. Пандурски, Васил. Преподобни Сава Освещени – основоположник на Иерусалимския устав, с. 423-449.

1957–1958 г., т. 7 (33), София, 1958

1. Макариополски епископ Николай. Богословие и богознание, с. 1-42.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство на Църквата, с. 43-66.

3. Поптодоров, Тодор. Пастирят като възпитател от амвона и от св. Олтар, с. 67-98.

4. Марковски, Иван. Дванадесет пророци. Захария, с. 99-127.

5. Димитров, протоиерей Христо. Автентичният „Неделник”на Софроний Врачански, с. 129-183.

6. Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия, с. 185-253.

7. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх в навечерието на Балканската война и след нея, с. 255—278.

8. Пиперов, Боян. Ваал и Астарта, с. 279-314.

9. Пенов, Димитър. Към философията на религията, с. 315-403.

10. Гошев, протоиерей Иван. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество, с. 405-447.

1958-1959 г., т. 8 (34), София, 1959

1. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници в България, с. 1-70.

2. Шиваров, Николай. Външнополитическият живот на израилското и иудейското царства през царуването на Теглатфаласара ІІІ Асирийски (Според Св. Писание и асирийските надписи), с. 75-88.

3. Пашев, Ганчо. Повестта,,Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо” от Васил Друмев, разгледана от социал-етична страна, с. 89-205.

4. Николов, протойерей Василий. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 209-243.

5. Цанков, протопропрезвитер Стефан. Единността на Православната църква, с. 247-268.

6. Пандурски, Васил. Преп. Йосиф Песнописец (Из историята на църковната химнология), с. 271-313.

7. Маринов, Борис. Александър Величков. Наръчник на апологета. Книга втора, с. 317-400.

8. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 403-464.

1959-1960 г., т. 9 (35), София, 1960

1. Гяуров, Христо. Вяра и добри дела. (Екзегетическо изследване. Тълкувание на Иаков 2, 14-16; Гал. 2, 15-21; 1 Кор. 12, 31-13, 1-13), с. 1-73.

2. Поптодоров, Тодор. Възпитателното въздействие на пастира в живота на Църквата, с. 75-111.

3. Панчовски, Иван. Хилел и Христос, с. 113-148.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Захария. (Продължение), с. 149-184.

5. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх Йосиф преди Балканската война и след нея, с. 185-207.

6. Димитров, протоиерей Христо. Същност, форма и символика на православното богослужение, с. 209-232.

7. Пиперов, Боян. Урим и Тумим, с. 233-258.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единителните стремления у православните църкви с други християнски църкви. Православната Църква и икуменизмът, с. 259-306.

9. Събев, Тодор. Поглед върху основаването и църковно-народностното служение на Българската екзархия, с. 307-371.

10. Пандурски, Васил. Стенописите в Бояна (1259-1959), с. 373-415.

1960-1961 г., т. 10 (36), София, 1961

1. Макариополски епископ Николай. Църковният пост. (Историко-канонико-литургическо изследване), с. 1-82.

2. Пенов, Димитър. Силата на музиката, с. 83-118.

3. Поптодоров, Тодор. Св. Патриарх Евтимий като проповедник, с. 119-155.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Агей, с. 157-181.

5. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 183-212.

6. Димитров, протоиерей Христо. Увод в литургиката като богословска наука, с. 213-246.

7. Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата, с. 247-304.

8. Пиперов, Боян. Живот и дейност на пророка Самуила, с. 305-326

9. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 327-368.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран, с. 369-426.

1961-1962 г., т. 11 (37), София, 1962

1. Панчовски, Иван. Справедливост, вяра и любов, с. 1-68.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Малахия, с. 69-88.

3. Димитров, Христо. Огласителни диалози: І. Вяра в Бога или в случая?, с. 89-106.

4. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. (Историко-каноническо изследване), ІІІ-ІV, с. 107-190.

5. Пенов, Димитър. Учението на Библията за мира и войната. (Към Християнската философия на историята), с. 191-218.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Търновска или Евтимиева редакция на църковно-богослужебните книги, с. 219-256.

7. Динков, Камен. Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през І, ІІ и ІІІ век, с. 257-282.

8. Пиперов, Боян. Представата за небето у старозаветните библейски писатели, с. 283-300.

9. Пандурски, Васил. Преп. Роман Сладкопевец. (Из историята на църковната химнология), с. 301-347.

10. Архимандит Сергий. Проповедта и дейността на Господния Предтеча св. Иоан Кръстител. (І), с. 349-432.

1962-1963 г., т. 12 (38), София, 1963

1. Макариополски епископ Николай. Основни идеи в Светата Евхаристия, опит да се определи и изясни същината на светата Евхаристия, с. 1-36.

2. Гяуров, Христо. Второто послание на св. ап. Петра (Исагогическо изследване), с. 37-54.

3. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник, с. 55-92.

4. Димитров, Христо. Огласителни диалози (Отговори на прастари въпроси. Вяра в съдба или в Божи промисъл), с. 93-111.

5. Пенов, Димитър. Отец Паисий като философ на Българската история, с. 113-170.

6. Николов, протоиерей Васил. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 171-198.

7. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в другите азиатски страни, с. 199-218.

8. Пиперов, Боян. Йосиф Флавий и отношението му към старозаветните Писания, с. 219-247.

9. Марковски, Иван. Характерни особености на Притчи Соломонови, с. 249-266.

10. Архимандрит Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, католическо и протестантско гледище, с. 267-299.

11. Архимандрит Серафим (Алексиев). Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица, с. 301-319.

12. Пандурски, Васил. Иконата през Втората Българска държава, с. 321-352.

13. Събев, Тодор. Отец Паисий Хилендарски (епоха, личност, дело, значение), с. 353-412.

1963-1964 г., т. 13 (39), София, 1964

1. Кирил, патриарх Български. Епископ Поликарп Патарски, с. 1-40.

2. Снегаров, Иван. Идеите на отец Паисий Хилендарски, с. 41-75.

3. Гяуров, Христо. Първото послание на св. ап. Иоана Богослова. (Исагогическо изследване), с. 77-92.

4. Шиваров, Николай свещеник. Древни библейски ръкописи от Кумран. (Продължение), с. 93-146.

5. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник (Продължение), с. 147-176.

6. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в Мала Азия, с. 177-198.

7. Пиперов, Боян. Съдии Израилеви (Исагогическо изследване), с. 199-230.

8. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетични изследвания, с. 231-248.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда, с. 249-311.

10. Панчовски, Иван. Любов към далечния, с. 313-344.

11. Ковачев, Михаил. Негово Светейшество Българският Патриарх Кирил. Преглед на книжовното му дело, с. 345-432.

1964-1965 г., т. 14 (40), София, 1965

1. Макариополски епископ Николай. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема, с. 1-65.

2. Марковски, Иван. Псалмите. Ексегетическо изследване, с. 67-85.

3. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 87-124.

4. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и Свещеното Писание (омилетично-херменевтично проучване), с. 125- 150.

5. Цоневски, Илия. Учението на св. Ириней Лионски за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, с. 151-210.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Тайнство кръщение, с. 211-258.

7. Николов, протоиерей Васил. Софроний Врачански като пастир, с. 259-285.

8. Архимандрит Сергия (Язаджиев). Господь Иисус Христос – Единственый Глава Церкви (Экзегетическое исследование), с. 287-315.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Франц фон Бадер – един римокатолически философ в търсеж на Православието и неговата съборност, с. 317-338.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран ,,Малките пещери”, с. 339-368.

11. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните през първите три века. Историко-каноническо изследване. (VІІ), с. 369-406.

12. Събев, Тодор. Преп. Отец Паисий Хилендарски, ч. ІІ, с. 407-449.

1965-1966 г., т. 15 (41), София, 1966

1. Събев, Тодор. Проникване на християнството в България до 865 година, с. 1-35.

2. Нанков, протоиерей Симеон. Превод на църковно-богослужебните книги в България, с. 37-76.

3. Панчовски, Иван. Нравствените възгледи на старобългарските писатели, с. 77-149.

4. Поптодоров, свещеник Радко. Устройство и управление на Българската православна църква през ІХ-Х векове, с. 151-200.

5. Николов, протоиерей Васил. Свети Климент Охридски като пастир, с. 201-238.

6. Шиваров, протоиерей Николай. Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание (въз основа на негоия ,,Шестоднев”), с. 239-274.

7. Архимандрит Серафим (Алексиев). Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на Презвитер Козма и на православната догматика изобщо, с. 275-306.

8. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 307-340.

1966-1967 г., т. 16 (42), София, 1967

1. Макариополски епископ Николай. Юбилейни тържества по случай 600 години (1363-1963) от блаженото успение на преподобний Теодосий Търновски и 40 години (1923-1963) от откриването на Духовната академия (Богословски факултет), станали на 10.ХІІ.1963 година, с. 1-36.

2. Цоневски, Илия. Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение, с. 37-126.

3. Събев, Тодор. Житията на св. Климент Охридски като исторически извор, с. 127-182.

4. Архимандрит Сергий (Язаджиев). Взаимните отношения между светите апостоли Петър и Павел, с. 183-217.

5. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване)(8-9), с. 218-237.

6. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 239-274.

1967-1968 г., т. 17 (43), София, 1969

1. Макариополски епископ Николай. Арменската литургия (Предварителни сведения за произхода, развитието и особеностите на Арменската литургия, превод на български и съответни сравнителни бележки), с. 1-53.

2. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир (Продължение от том ХІV на ГДА), с. 55-106.

3. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 107-126.

4. Панчовски, Иван. Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология), с. 127-215.

5. Пандурски, Васил. Иконата в България, с. 217-251.

6. Пандурски, Васил. От „Св. София” до „Кахрие Джами” (Из историята на Християнското изкуство – Византийско изкуство), с. 253-283.

7. Поптодоров, протоиерей Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 285-311.

8. Архимандрит Серафим (Алексиев). Съединението на двете природи в Христа според Православието и според нехалкидонските църкви, с. 313-356.

9. Чифлянов, протоиерей Благой. Проскомидията, с. 357-419.

1968-1969 г., т. 18 (44), София, 1971

1. Пандурски, Васил. Приемането на християнството в България и развоят на книжнината и изкуствата, с. 7-36.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 37-106.

3. Пенов, Димитър. Църковно-обществените възгледи на св. Солунски братя Кирил и Методий и на св. Климент Охридски, с. 107-234.

4. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 15-17), с. 235-253.

5. Събев, Тодор. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил Славянобългарски, с. 256-279.

6. Пиперов, Боян. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий, с. 281-298.

_________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Следва…

Излезе от печат „Вяра и знание. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет“, издателство Фабер, Шумен, 2013.

В книгата със свои изследвания участват преподаватели от Софийския, Великотърновския, Пловдивския и Шуменския университети, както и Христо Темелски от Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия, Негово Преосвещенство Главиницкия епископ Иоан, викарий на Варненско-Великопреславския митрополит д-р Кирил и отец Паоло Кортези от Италия.

Проф. Ангел Кръстев е преподавател от 1998 година в катедра „Теология“ при Шуменския университет и неин ръководител, вече втори мандат. Чете лекции във ВЕБИ – София и в Пловдивския университет. Темите, по които той работи, са свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий, епископските седалища в българските земи до IX век, примата в Църквата, причините за разделението на Църквата, Възраждането, Българската екзархия, Сръбската патриаршия и други. Тук в блога, относно проф. Кръстев има две публикации: отзив за книгата му Приматът в Църквата, София, 2011 (вж. постинг № 286) и статията му „Причини за разделението на Църквата“ (постинг № 376).

„Вяра и знание. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет“ може да се намери в библиотеката на Шуменския университет.

Излезе от печат книгата „Св. Климент Охридски и неговият канон за св. Евтимий Велики (опит за богословско-екзегетически анализ”), издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2013. Нейният автор, Костадин Папалюгов, е роден в град Гоце Делчев, област Благоевград. Завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, степен магистър (2012), в магистърска програма „Извори и традиция в богословието”.

Книгата има за цел изследване на Канона на Св. Евтимий Велики. Прави се богословски анализ на съдържанието му, като се извеждат основните богословски моменти в него. Защото освен богослужебен текст, Канонът представлява литературно произведение, в което са вплетени различни литературни похвати – метафори, сравнения, епитети и други. Основните приносни моменти са в анализа на текста, където се наблюдава индивидуален подход. Изданието, което всъщност е магистърската теза на автора е подходящо както за богослови, така и за всички, които вярват в Св. Единосъщна и неразделна Троица и се трудят в полето на православието и в Православната ни църква, за душеспасението на народа ни в Господа и наш Спасител, Иисус Христос.

Книгата може да се закупи в книжарниците на столичните храмове „Св. Неделя“ и „Св. Седмочисленици“.