През последните десетина години няколко млади светски (в това число и двама църковни) изследователи, упорито се опитват да омаловажат и обезценят църковно-националната борба, като именно в нея започват да търсят причините за днешното разединено състояние на Българската православна църква (БПЦ). Освен това пак според тях, създадената с толкова много усилия Българска екзархия била използвана от държавните ни дейци след 1878 г. само за защита на националните интереси, с което “Българската православна църква е поставена в невъзможност да се самоуправлява и нормално да изпълнява главното си духовно предназначение”. Не му е тук мястото да подлагам на остра критика тези изводи и становища, защото те са по-скоро изводи на лаици, примесени с голяма доза излишна самоувереност и политическа ангажираност.
Освен това днешното младо поколение с основание си задава въпроса: Какъв е този Български Великден за който постоянно ни натякват политиците през последните години?
Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква “Св. Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Български Великден я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име. Съвременници на събитието са го наричали другояче: “Великденската нощ” (Никола Евт. Сапунов); “Извършеното на април 1860 г.” (д-р Христо Стамболски); “Станалата на връх Великден…. постъпка” (Тодор Бурмов); “Работата за неспоменуването името на патриарха” (Петър П. Карапетров); “Събитието на Великден 1860 г.” (Светослав Миларов) “Изхвърлянето името на патриарха” (Георги Георгиев Димитров) и др. Някои изследователи пък го наричат: “Извършеното на Великден” (Милан Радивоев – биограф на епископ Иларион Макариполски); “Революционният акт на 3 април” (историкът Петър Ников); “Случката на 3 април 1860 г.” (академик Никола Начов); “Великденският революционен акт” (академик Кирил Патриарх Български); “Великденската акция” (проф. Николай Генчев, ст. н. с. Зина Маркова); “Великденското събитие” (проф. Тодор Събев); и т. н.
В историческата ни книжнина отдавна се пишат общи неща за паметния Великден от 3 април 1860 г., когато било изхвърлено от служба името на тогавашния вселенския гръцки патриарх Кирил. За основен двигател на акцията се представя епископ Иларион Макариополски, който според проф. Т. Жечев “приел върху себе си всички отговорности на станалото… По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква.” Напоследък някои млади духовници и техни клакьори се опитват с всички сили и средства да омаловажат Великденската акция, да докажат, че била грешка и е довела до падение Българската църква.
Къде е истината? Преди десетина години открих нови документи от онази романтична епоха, които публикувах под заглавие “Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград” (Издателство ПИК, Велико Търново, 1999), но книгата остана почти незабелязана от нашата общественост.
Борбата за независима Българска църква започвала през 20-те години на ХIХ век. Нейното начало било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. Поставен обаче в края на 30-те години на ХIХ в. в Търновска епархия, църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.
Църковно-народната борба протекла на няколко етапа и представлява всенародно движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. (А омразни владици били: Хрисант Пловдивски; Неофит Византинос (Търновски); Йеремия Самоковски; Дели Матей Самоковски; Вениамин Преславски; Дионисий Доростолски; Мелетий Полянински (Кукушки); Мелетий Охридски; Кирил Одрински, Дели Панарет Търновски и др.) По своята същност църковно-народната борба била обществено-политическо движение за признаване на българската нация и представлява мирен етап в националната ни революция.
Още през есента на 1844 г. в турската столица започва дружбата между двама духовници, които застават начело на църковната борба. Това са архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели и йеромонах Иларион Стоянов Еленчанин (бъдещият Макариополски епископ). От името на българския народ те представят пред Високата порта следните искания: 1) Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2) Да откриват свои народни училища; 3) Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4) Да имат своя църква в Цариград; 5) В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защищават срещу гръцките интриги; 6) Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които да изложат всички народни нужди пред Портата.
След Кримската война (1853-1856) е издаден султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, с който били дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на него в Цариград бил свикан разширен църковно-народен събор, който заседавал от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор участвали и четирима българи миряни (Илия Петров от Видин, д-р Стоян Чомаков от Пловдив, Петко Р. Славейков от София и хаджи Николи х. Минчоглу от Търново), които поставили съвсем скромни искания – за българските епархии да се ръкополагат българи митрополити. Това не било взето под внимание, а и огромният патриаршески дълг от 7 милиона гроша бил разхвърлен на цялото християнско население. Българите останали недоволни от това незачитане на правата им и решили да пристъпят към радикални действия. Понеже по това време нямало единно и достатъчно българско висше духовенство (архиереи), освен епископ Иларион Макариополски, който бил предстоятел на българската Дървена църква в Цариград, идеите, организацията и провеждането на мероприятията паднали на плещите на миряните – в случая на младите цариградски българи (занаятчии, служители в търговски кантори и интелигенти). Именно те се събрали в понеделник, 28 март 1860 г., в Метоха при църквата и изготвили протест до Високата порта, който бил дълъг 9 1/2 аршина (т. е. 6,50 м) и подписан и подпечатан с 5233 подписа и печата. Връчването на този протест на Великия везир Мехмед Ружди паша станало още същия ден от двама първомайстори – Никола Евт. Сапунов и Манол Иванов. На събранието в Метоха избрали и комисия от шест лица, която да държи връзка с Портата и да следи отговора по протеста. На 1 април 1860 г., Разпети петък, членовете на въпросната комисия (Никола Евт. Сапунов, Манол Иванов, Стоян Джейков, Иван Бозвелиев, Стайко Димов и Драган Чавдаров) поканили първомайсторите на всички еснафи и някои от първенците на българската колония и направили заседание в Метоха. Тогава решили да действат вечерта на следващия ден, а именно на църковната служба на празника Възкресение Христово или Великден. Замисълът бил точно на Възкресение, за да възкресят потъпката ни църковна иерархия. Нещата са били подготвени и изпипани до най-дребните подробности, защото цялата акция преминала гладко, без никакви сътресения и усложнения. Понеже знаели твърдостта и принципността на епископ Иларион Макариополски, младите цариградски еснафи се подготвили и за евентуални насилствени действия. Късно вечерта в събота на 2 април 1860 г. българската Дървена църквица била препълнена от богомолци, повечето от които били млади хора, разделени на “отделения” и “сичките се с бастуни дебели”. Службата водел лично епископ Иларион в съслужение с храмовите свещеници поп Тодор Тошков (от Видин) и иеромонах Иларион Факиркин (от Казанлък). Между дяконите бил и дякон Дионисий Илиев (шурей на Никола Сапунов). Сред църковните певци се откроявал учителят при българското цариградско училище Иван Найденов (казанлъчанин). При това архиерейско празнично служение, преди четенето на Апостола било изпято “Елици во Христа крестите ся….” След това дяконът подал първите думи на многолетствието “Святейшему Кирилу…..”, но бил спрян от множеството в храма и тогава изпели многолетствие (подготвено предварително) за турския султан Абдул Меджид. Литургията продължила по установения ред и след освещаването на даровете, трябвало да се възгласи от самия служещ епископ името на Цариградския патриарх Кирил VII, но множеството в храма силно викало “Долу, долу гръцкият патрик” и вдигало бастуните във въздуха. Тогава изплашеният и възбуден епископ Иларион Макариополски споменал “Помени Господи всякое епископство православних”. По този начин той изтъкнал, че служи като архиепископ, който не зависи от друга църковна власт и по този начин било официално обявено скъсването с Цариградската гръцка патриаршия. След това дяконите и свещениците изпели: “Помени Господи священоначалника нашей Илариона”. След свършването на празничната литургия, певците изпели специална песен, съчинена за възхвала и чест на султана: “Весели се наш народ, Бога прославяй и за мирний наш живот, Царя благодаряй”.
На самия 3 април – Великден, когато било Второ Възкресение, на църковната служба се чете Евангелието на различни езици. Този път народът се възпротивил и въпреки увещанията от страна на Тодор Бурмов, не разрешил то да се чете по гръцки. Когато в обширния църковен двор епископ Иларион Макариополски раздавал на богомолците червени яйца (които били 5800), на балкона на близкия Метох 32 ученици под диригентството на учителя Ив. Найденов пеели песента за възхвала на султана. След това в Метоха българските първенци и първомайстори написали един махзар (изложение), дълъг 11 аршина (т. е. 7,50 м), в който дали обяснение какво и защо са го направили. Документът бил подписан от над хиляда души и подпечатан с печатите на 33 български еснафа. Връчен бил на Високата порта още същият ден от Христо Тъпчилещов и хаджи Николи Минчоглу. Турските министри приели махзара с усмихнати лица, без да укоряват българските представители за случилото се. По този начин турското правителство негласно подкрепило българите в борбата им срещу Патриаршията, но както е известно тази подкрепа получила юридическа санкция едва десет години по-късно.
Научавайки за Великденската акция, лукавото гръцко духовенство пуснало в ход клеветите. От страна на Патриаршията бил подаден такрир (рапорт), в който се казвало, че името на патриарха било заместено не с това на султана, а на руския цар, и “че от българското училище учениците отишли на руския дворец (т. е. посолството) и пеели песен многолетна на руския император”. Цариградските българи направили ново подробно изложение до Високата порта за хода на Великденската акция, което било връчено на 6 април 1860 г. на Великия везир и на двама други министри.
Епископ Иларион Макариополски бил викан на Патриаршията, където му искали обяснения за случилото през Великденската нощ. След като дълго го съветвали, го изпратили да оправи нещата.. Той наредил на поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април, като този път спомене името на патриарха, но службата да започне много рано, т. е. да няма в църквата богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка, заради което ял голям бой от разгневения народ, а епископ Иларион се бил укрил в дома на някой негов духовен събрат (гръцки архиерей). След това цариградските българи имали сериозен разговор с владиката си, който бил поставен между чука и наковалнята. След като се престрашил и взел страната на народа, поискал документ, че това не е негово своеволие, а желание народно. За тази цел му направили специално пълномощно писмо, с дата 21 април 1860 г., в което се посочвало, че българите вече не признават върховенството на “гръцкото високо духовенство”, а за свой духовен водач определяли Иларион Макариополски, който нямало да се отрече “от това християнско дело; а ний за Ваше спокойствие и за безопастността Ви, на всяка случка се обещаваме да отговаряме за Вас”.
Снабден с този документ (новооткрит) на 24 април, неделя, 1860 г. епископ Иларион служил в българската църква без да вземе нужното разрешение от патриарха и без да плати определената такса от 10 гроша.
Към самотния български архиерей се присъедил и бившия Велешки митрополит Авксентий (българин от Самоков), който бил в Цариград и желаел да заеме Самоковската митрополитска катедра; по-късно се присъедил и Пловдивския митрополит Паисий (албанец, който останал верен на делото до смъртта си през февруари 1872 г.); малко като авантюрист се присъединил и Софийския гръцки митрополит Гедеон, който бил изпратен на заточение от Патриаршията.
В интерес на историческата правда трябва да посоча, че Великденската акция, т. е. отхвърлянето на църковната зависимост от Патриаршията, била изпреварена от напористите самоковци. Те изгонили омразния си владика Дели (луд) Матей, не приели неговия викарен епископ българина Паисий и още в средата на март 1860 г. забранили на градските свещеници в Самоков да споменават гръцкия патриарх, а да заменят името му с това на съгражданина им митрополит Авксентий Велешки. А след самата Великденска акция в Цариград зависимостта на Цариградската патриаршия била отхвърлена от много градове и села. В хронологична последователност това били градовете София, Свищов, Габрово, Дупница, Шумен, Стара Загора, Хасково, Ямбол, Елена (то е от 30 юли 1860 г.), Трявна, Дряново, Чирпан и т. н. още десетки селища. Това красноречиво говори, че Великденската акция била кулминационна точка, апогей в църковно-народната борба и вече връщане назад нямало.
На 8 юли 1860 г. в Цариград било проведено общонародно събрание, на което била избрана временна комисия за ръководство на църковно-народното дело. В нея влизали митрополит Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчоглу и Димитър Ив. Гешов.
След 10 години по повод на издаването на фермана (27 февруари 1870 г.), епископ Иларион Макариополски държал реч на 1 март 1870 г. в българската Дървена църква. Между другото той споменал, че “… третий април бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, първи март 1870 г., е още по-славен и по-знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе рождението на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний, чада, сеехме на 1860 година на 3 април, жънем плода сега на първи март 1870 година.”
Доскоро нашите политици и държавници вдигаха толкова много шум с този Български Великден, но не знам кой и защо постави наименованието на това чисто църковно събитие на някаква национална акция (и то двойна) за искане на финансови помощи от богати българи, живеещи в чужбина. Да бяха го нарекли “Ктитори за национално свестяване” или “Дарители за българска наука и култура”. А в самата си същност един съвременен Български Великден действително ни е необходим. Но този път няма да се делим от никого, този път трябва да обединим разединената ни Българска православна църква, която вегитира под символичното управлението на Синодалните старци, които в комбина с други си пълнят гушите с църковни средства и имоти. На практика се разбра, че сама нашата Църква не ще може да превъзмогне някои пречки и сама да се обедини. Трябва да ѝ се помогне и то от най-високо място. С народни акции, както през 1860 г. няма да стане. Трябва правителството да се намеси с твърда ръка, а има правно основание за това, защото в нашата Източноправославна църква действа принципът на “цезаропапизма” (т. е. държавния глава е над църковния). Нека премиер и президент проведат една нова Великденска акция в истинския смисъл на думата и ще се радват на заслужена слава, и имената им ще бъдат записани със златни букви в църковните анали.
________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.
Изображения: авторът Христо Темелски и книгата „Българският Великден или страстите български“ от Тончо Жечев. Източник Гугъл БГ.
Животът, делото и безсмъртният подвиг на Апостола на свободата са обект на проучвания повече от 125 години. Въпреки стотиците публикации, въпросът с неговото замонашване все още остава недостатъчно изяснен[1]. Това се дължи най-вече и на обстоятелството, че самите изследователи или са го подценявали, или просто са го подминавали, или са го разглеждали мимоходом. А това е акт от твърде особена важност, защото в онази епоха религиозността на българина е била сериозен критерий за неговото съществувание и национално самоопределение. Подигравки и подценяване на вярата не са били допускани, а ако все пак имало такива, то те били осъждани от обществото по особено жесток и драстичен начин.
Известно е, че Васил Иванов Кунчев произлизал от два известни карловски рода – Кунчевия (по баща) и Караивановия (по майка)[2]. От четиримата братя на майка му, за нас интерес представлява Христо Василев Караиванов – известен под духовното си име Василий[3]. Този вуйчо на бъдещия Апостол играл важна роля в неговото физическо и духовно съзряване, бил негов „духовен старец”, възпитавайки го в православно-християнски дух и подготвяйки го за свой църковен приемник.
Както е известно Васил бил роден в Карлово на 6 юли 1837 г. Според изявление на майка му, той бил кръстен на духовното име на вуйчо си Василий[4]. Тръгнал на училище осемгодишен, през есента на 1845 г.[5] В спомените си Евдокия Караиванова казва. „Много време Василчо не можеше да се нарадва, че вече е ученик, че има нови дрехи. Често ми споделяше щастието си от тези дни”[6]. Но това щастие било краткотрайно. Баща му се разорил, боледувал, ослепял и бил на предсмъртен одър. Средствата не достигали и Васил бил принуден през последните две години от ученичеството си да ходи в свободното си време да учи занаят при хаджи Стоян Грамът – кафтанджийство[7]. А след завършване на училищния курс вече ходел целодневно при майстора си[8]. През това време починал баща му (1851 г.), а майка му мечтаела да види сина си образован и просветен, а не неграмотен като нея. Затова през 1852 г. тя го завела при брат си йеромонах хаджи Василий, който бил изпратен от Хилендарския манастир за таксидиот и изповедник в Карлово и околията. Със сълзи на очи тя му предала 15-годишният си син, като условието между тях било: „младият Васил да служи и помага на вуйчо си, а последният се задължава да го изучи в училище”[9].
Намеренията на вуйчото са били да има постоянен и евтин слуга, който след време постепенно да поеме неговото послушание, т. е. да го замести в таксидиотството. Или казано по-просто от този момент Васил Кунчев започвал едно дълго и тежко послушничество, подготвяйки се за бъдещ духовник. По това време бъдещите кандидати за монашеско звание постъпвали в манастир и там изпълнявали послушничеството. Обикновено тяхната възраст била 16-18 години[10] и срокът на послушничеството бил най-малко три години. За духовен възпитател им бил определян възрастен благочестив монах, при когото послушникът живеел и изучавал чинно манастирския ред и църковните правила. След като даден послушник покажел необходимата зрялост и подготовка, неговият духовен старец докладвал на игумена или манастирския събор, че неговия ученик е готов за монашески подвиг.
Случаят с послушничеството на Васил Кунчев е по-специален. Той не постъпил в манастир, където послушниците живеят и се възпитат в една строго специфична среда, далеч от роднини и светски съблазни, спазвайки строга дисциплина и денонощно изучавайки църковните правила и манастирския ред, без минута лично време и пр. Може да се каже, че послушничеството на юношата Васил било доста по-леко и свободно, в градска среда (в Карлово и Ст. Загора), с постоянни контакти с близки и приятели, с много свободно лично време и др. Негов духовен старец бил самият му вуйчо, кръвен роднина, брат на майка му. Двамата, „старец” и послушник (т. е. вуйчо и племенник) живеели заедно в Светогорския метох, намиращ се в двора на карловския храм „Св. Богородица”. Те се прехранвали сами, като ролята на постоянен слуга изпълнявал младия Васил. Той трябвало да готви и чисти, да поддържа цялото домакинство, да се грижи и за вуйчовия си кон и пр. Освен това х. Василий периодично обикалял Карловския край в ролята си на таксидиот и изповедник като племенникът му го придружавал и съответно прислугвал[11]. Друго задължение на вуйчото било поне два-три пъти годишно на големи празници да води поклонници в Хилендарския манастир на Св. Гора. Липсват всякакви данни дали понякога е вземал със себе си и своя племенник, или го е оставял да се грижи за метоха – по вероятно е второто.
Придобивките за Васил Кунчев от това многолетно негово послушничество (цели 6 години) били твърде малобройни. Вуйчо му го хранел, купувал му дрехи и обуща и се грижел за неговото възпитание и съответно ограничено обучение. Докато пребивавали в Карлово, Васил Кунчев ходел на частни уроци по църковнo пеене при Райно Попович. За това спомени са оставили братовчед му Васил Караиванов и дъщерята на Попович Елисавета. Първият съобщава следното: „Послушникът Васил Иванов Кунчев е взимал частни уроци по черковно пеене от даскал Райно Попович, които уроци е заплащал вуйчо му хаджи Василий”[12]. А Елисавета Попович съобщава: „Дякон Игнатий имаше хубав глас, школуван от баща ми, който го занимавал по черковно пеене, още преди да бъде покалугерен”[13]. Самият хаджи Василий пък обучавал племенника си в църковния ред, вероятно го е карал да чете богослужебни книги и да свиква с реда на службите и пр.
През 1855 г. управата на Хилендарския манастир преместила йеромонах хаджи Василий на служба като таксидиот и изповедник в Стара Загора. С него тръгнал и послушникът му Васил. Двамата се настанили в метоха при църквата „Св. Димитър”. С цел да продължи образованието си Васил Кунчев започнал да посещава тамошното добре уреденото трикласно училище. С особена ревност той изучавал христоматия, битоописание, катехизис, черковна история, черковнославянски език, псалтика, всеобща история, землеописание[14]. Според съвременници „бъдещият Левски е посещавал редовно училищните занятия и е бил обичан другар на съучениците си… А когато запеели двамата (с вуйчо си) херувикото в неделен ден, богомолците в черквата оставали прехласнати на местата си”[15].
Когато Васил Кунчев завършил втори клас на трикласното училище, учителят по псалтика Атанас Иванов разкрил едногодишен курс за бъдещи свещеници. По настояване на вуйчото племенникът започнал да посещава този курс. Изглежда от времето прекарано в Ст. Загора (1855 – 1858) произхождат записките на бъдещия монах по ”Въведение на обличителното богословие” – най-ранният негов ръкопис, направен по руска църковна литература[16]. Този ръкопис свидетелства за интереса на Васил Кунчев към проблемите на основната богословска дисциплина – догматиката – и по-специално към отстояването на православното догматическо учение в сравнение с това на инославните изповедания[17].
За пребиваването на вуйчото и племенника в Ст. Загора интересни спомени ни е оставил поп Минчо Кънчев, който по това време е бил съученик с Васил Кунчев. „В него време беше с нас заедно и Васил Гинин (т. е. Кунчев), който много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор – Васил Гинин; кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците – В. Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село (Арабаджиево, Старозагорско) и по пътя – беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха удирили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети”[18]. Същият поп Минчо Кънчев пък разказал на Ст. Заимов следния спомен. Един летен ден Васил и няколко негови другари отивали да берат череши и се натъкнали на двама турци, които се опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другите ученици се страхували да се намесят и тръгнали обратно към града, а Васил грабнал кобилицата, с която жените носели кошниците си, и заудрял с нея турците, докато те избягали. После придружил жените до домовете им[19].
Позволих си да приведа в цялост тези спомени, защото те разкриват интересни страни от характера на бъдещия духовник. В интерес на истината тук за пръв път са казани много добри думи за вуйчото хаджи Василий. А Васил Кунчев вече ни е разкрит като немирник и пакостник, буен по природа, търсещ справедливост и възмездие. Не трябва да забравяме обаче, че той бил вече 20-годишен младеж, на всичко отгоре послушник – готвещ се за духовен подвиг. По негово време това е било доста зряла възраст. Известно е, че още 14-годишен Бачо Киро Петров станал даскал в с. Коевци, а той бил само две години по-голям от Васил Кунчев[20]. А П. Р. Славейков, който бил десет години по-голям от бъдещия духовник, започнал учителската си кариера на 16 години[21]. Подобен е случаят и със севлиевския просветител и книжовник поп Пенчо Димов (1794-1835), който на 18 години бил ръкоположен за свещеник, което означава, че вече бил женен[22].Обобщавайки 6-годишното послушничество на Васил Кунчев, намирам го за напълно загубено време за него, след като знаем понататъшния му съзнателен революционен път.
През лятото на 1858 г. йеромонах хаджи Василий, отново по нареждане на Хилендарската управа, се завърнал с послушника си в Карлово и заживяли отново в метоха[23]. Тук те се запознали с един нов и амбициозен духовник, който бил таксидиот и изповедник на Рилския манастир. Това бил йеромонах Кирил (1825-1895) и за неговото пристигане в Карлово подробни сведения ни е оставил друг бележит духовник и просветител, йеродякон Игнатий Рилски. „Като пристигнал в Карлово в 1858 г. игумен[24] Кирил заварил там духовника от Хилендарския манастир хаджи Василий и при него неговия сестреник Василчо Лъвски, който ходил в Карловското училище да се учи. Тия двама проповедници-апостоли, като работници на едно дело, скоро се сдружили и сприятелили, и Василчо толкова скоро обикнал игумена Кирил, щото и сърцето си нему откривал. В честите си виждания о. Кирил съглеждал буйното сърце на Василчо, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите българи срещу Византия, и тия новите, които Рилския манастир държал по балканите. Много пъти се случвало, че о. Кирил е бивал примирителът между вуйката и племеника[25], тъй като първия имал раздразнителен характер, а пък последния буен и се заканваше зелени чалми да сече”[26].
Тогава на дневен ред бил поставен въпросът за бъдещето на Васил Кунчев – разискван между майката Гина, вуйчото хаджи Василий и самия многострадал послушник. Най-енергична в спора била майката, защото виждала как брат й използва всячески вече порасналия ѝ син. Атакуван и от роднини хаджи Василий бил принуден да лавира. За това спомен ни е оставил въпросният йеромонах Кирил, който както видяхме бързо спечелил доверието на бъдещия Апостол. „Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий) и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се разделя на две враждуващи партии по въпроса за покалугеряването или запопването на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василя – Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василя, намесих се в роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на роднински съвет в Светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василя. За да се тури капак на спора, аз повиках „послушника” Васил и го накарах сам той да реши повдигнатият спор между майка му и вуйка му. Васил каза: „Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година”. Хаджи Васил обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири.”[27]
Този роднински съвет се е състоял на 23 ноември 1858 г., а актът на монашеския постриг станал на следващия ден. Изглежда вуйчото е бързал, за да нямат време нито Васил, нито майка му да размислят върху неговото решение. За да приеме монашество даденото лице трябвало да стане брат на някой манастир, обикновено там където е изкарал послушанието си. В нашия случай Васил Кунчев, както вече споменах, карал свободно послушание, без да се обвързва с даден манастир. Да ходи с вуйчо си, който бил хилендарски монах, да се замонаши чак там на Света гора, било доста трудно и почти неизпълнимо. Затова бил избран най-близкия мъжки манастир, а именно Сопотския „Възнесение Господне“ (или „Св. Спас“). Той се намира на около 2 км североизточно от Сопот, закътан в пазвите на величествения Балкан. Най-близките роднини пристигнали в манастира още привечер на 23 ноември. Вечерта вуйчото поискал да изпуши едно наргиле и Васил Кунчев отишъл да го почисти и зареди с тютюн. Помагал му братовчед му В. Караиванов, който го запитал, няма ли да му е мил светския живот, след като се покалугери. На това бъдещият монах отговорил: „Няма какво да се прави – защото, който е хранен с калугерски хляб, непрокопсва”[28]. Това показва, че Васил отдавна се бил примирил със съдбата си и пристъпил в манастирския храм по принуждение, вследствие на безнадежното си положение – материално и морално. Решението за замонашването му било не негово лично решение, а по скоро семейно-роднински пазарлък с привкус на бъдещи облаги.
„На другия ден (т. е. на 24 ноември 1858 г.) – продължава разказа си йеромонах Кирил Рилски – всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обряда на (замонашването). Аз бях приемния отец на „посвещаването му в служение на монашеството“. Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. От Васил Иванов той стана дякон[29] Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето, когато го задяконихме[30]„.[31]
Обстоятелството, че Васил Кунчев при замонашването си не е имал ни брада, ни косми по лицето (един вид бил кьосе) кара някои изследователи да смятат, че той е бил много млад, някъде дванадесетгодишен, или роден през 1846 г.[32] Това твърдение е абсурдно и Православната църква никога не би допуснала такава грешка или изключение на каноните – т. е. да замонаши 12-годишно момче. Дори според монашеския устав на св. Василий Велики най-ниската възраст за встъпване в монашество по изключение можела да бъде 16-17 години, но принципът е бил лицето да е пълнолетно[33].
Спомени за замонашването на Васил Кунчев е оставил и братовчед му В. Караиванов. „По въпроса за дякон Игнатия, той са е задячил[34] в Сопотския манастир „Св. Спас” през 1858 лето, 7 декември[35]. В църквата, когато го въведоха, за да го покалугерят, Васил и вуйчо му архимандрит[36]х. Василий бяха покрити с една черна, доста широка мантия през главите. И като дойдоха до сред църквата от царските врата на олтаря излезе дядо Кирил (калугер от Рилския манастир в Карлово) и дойде при тях и почна церемонията за калугерованието. Присъствуващите при извършването на обряда казваха, че дядо Кирил бил станал кръстник. След постригването и като се свърши обрядът, тогава по обичая го изправиха пред иконите докато се даде отпуск на църквата..”[37].
Според църковните правила и обичаи на лицето приемащо монашество „прието е да се дава име, което да наченава със същата буква, с каквато е начевало името му, дадено при кръщението“[38]. Както се вижда в този случай това не било спазено. Съществуват и други обичаи, според които встъпващият в монашество приемал името на своя духовен старец. Такъв на Васил Кунчев е бил вуйчо му йеромонах хаджи Василий, но и този обичай не бил спазен. Има доста примери, когато при монашески постриг даденото лице приема името на духовника, който извършва обреда. Но и тук Васил не приел името на своя приемник йеромонах Кирил Рилски. Макар и твърде рядко, ако замонашването става на голям църковен празник, лицето взима името на светеца, чиято памет се чества тогава. Но както знаем тогава е било 24 ноември, празникът на великомъченица Екатерина и не вървяло монах да приеме име на жена мъченица.
Така случаят с монашеското име на Васил Кунчев – Игнатий става заплетен и неразрешим. В огромната по обем литература за Васил Левски този въпрос не е изяснен, въпреки че има някои статии и изследвания точно за монашеския и дяконския период от живота му[39]. Единствен Иван Унджиев през 1947 г. в обемния си биографичен труд за Левски мимоходом споменава, че „за да зарадва вуйчо си, за свое монашеско име той избира името на вуйчовия си духовен кръстник“[40]. За съжаление големият биограф на Апостола на свободата не посочва откъде черпи тази информация и тя не се повтаря в другите му изследвания. Освен това, въпросното сведение е доста съмнително, защото твърде малко се знае за живота и дейността на вуйчото хаджи Василий – оттам и за неговия духовен кръстник[41].
Навярно повлиян от това сведение на Ив. Унджиев по погрешен път е тръгнал и краеведът Петър Матеев Берлиев от Сопот. В едно телевизионно предаване той заяви, че родът на йеромонах хаджи Василий е от с. Войнягово. Тогава там бил духовник (навярно ефимерий в селската църква) един йеромонах от Сопотския мъжки манастир. Неговото име било Игнатий и именно той станал духовен старец и наставник на Христо Караиванов, който след това приел монашество под името Василий[42]. Това е просто абсурдно и невъзможно след като знаем, че Христо Караиванов приема монашество в Хилендарския манастир и цял живот служи на този манастир като негов таксидиот в Карловско, Старозагорско и пак Карловско. През 1874 г. той бил ограбен и зверски убит в с. Синджирлий (дн. с. Веригово, квартал на град Хисаря)[43].
Вече споменах, че след тригодишен престой в Ст. Загора, където учил две години в класното училище и една година свещенически курс, Васил Кунчев се завърнал в Карлово и приел монашески постриг под името Игнатий. Именно пребиваването му в Ст. Загора ме кара да мисля, че там той се запознал с житието на новия преподобномъченик Игнатий Старозагорски[44] и навярно приел неговото име.
Кой е този преподобномъченик? Светското му име е Иван Георгиев и е тясно преплетено с това на вуйчо му Иван Калпакчи. И двамата са родени в Ст. Загора, където вуйчото станал майстор-калпакчия. Неизвестно кога захвърлил инструментите и станал разбойник. Заради пари убил близо стотина души – според собствената му изповед преди замонашването му. Стигнало се до там, че Иван Калпакчи заедно с другари-разбойници посегнал и на светите места. Има достоверно сведение, че през 1778 г. бил в една дружина на разбойници-арнаути, които ограбили и опожарили Рилския манастир[45].
След тази разбойническа акция, гледайки димящите руини на този голям и славен български манастир, в сърцето на вече 50-годишния старозагорец нещо трепнало и съвестта му заговорила. И в една тъмна нощ разбойникът потропал плахо на манастирската порта. Той се изповядал на игумена йеромонах Герасим[46] и го помолил да остане послушник. Това станало някъде между 1778-1784 г.
Разкаялият се разбойник донесъл много ограбени пари. За да изкупи греховете си, той щедро давал средства за възобновяването и украсяването на манастира. В своето „Описание“ на Рилския манастир йеромонах Неофит Рилски е отделил цели три страници за щедрата ктиторска дейност на старозагореца[47]. След 1784 г. Иван Калпакчи приел монашество под името Игнатий. Ходил на поклонение в Йерусалим и станал хаджия. Към 1795 г. обновил из основи почти рухналата църквица „Евангелист Лука“ и жилищните сгради в постницата „Св. Лука“, които отстоят на около 3 км източно над манастира[48]. При него дошъл да живее и племенникът му Иван, син на сестра му Мария.
Иван Георгиев бил роден в Ст. Загора около 1793 г. – бил връстник на йеромонах Неофит Рилски. По-късно родителите му – Георги и Мария се преселили в Пловдив. Там малкият Иван бил подлъган от някакви турци да приеме исляма и склонил, като за целта го обрязали. Но последвали драматични събития, които стреснали заблуденото момче. Заради някакво неподчинение баща му бил зверски убит от турците, а майка му и двете му сестри насила ги потурчили. Това станало около 1804 г. и Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир[49].
В постницата „Св. Лука“ той живял шест години и усърдно учел четмо и писмо. Негов другар бил послушникът Неофит Рилски – по-късно виден възрожденски деец и духовник. В светата обител Иван разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи с кръвта си.
През 1810 г. напуснал Рилския манастир и се отправил за Света гора. Преминал през няколко манастира, докато най-сетне отседнал в скита „Св. Иоан Предтеча“ на Иверския манастир. Тук имало духовно издигнати старци-възпитатели, които чрез специален постнически режим подготвяли бъдещите мъченици за смъртта[50]. При тях Иван живял близо четири години и се замонашил с вуйчовото си име Игнатий. Главният старец, който го подготвил за подвига бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий. Режимът под който се намирал младия монах бил суров и изтощителен: по 30 грама хляб и чаша вода на ден, по 4000 поклона до земята и много повече поясни такива на ден, непрестанни молитви и пеене на псалми и др.
На 29 септември 1814 г. старецът Григорий завел Игнатий в Цариград. Там го облякъл в турски дрехи и го изпратил в едно върховно съдилище, където младежът смело поругал исляма, демонстративно захвърлил чалмата и ярко защитил православието. Заради този му смел и открит протест бил подложен на различни мъчения. След това бил осъден на смърт и на 8 октомври 1814 г. в 12 часа по обед го обесили[51]. На третия ден монах Григорий купил трупа от палачите за „много пари” и го пренесъл в Света гора. Няколко години по-късно Цариградската патриаршия канонизирала тримата нови светци – Евтимий, Игнатий и Онуфрий. Били им написани жития и служби и в дните на тяхната мъченическа смърт започнали тържествено да ги празнуват.
Рилските монаси като научили за подвига на своя бивш послушник, наредили да бъде изписан неговия лик в притвора на параклиса „Св. Архангел“. През 1845 г. Игнатий Старозагорски бил изобразен с великосхимнически дрехи и надпис: „Св. преподобномученик Игнатий от Ески Захра“[52]. Наскоро след смъртта на племенника, загинал трагично и вуйчото хаджи Игнатий. Той бил удушен в килията си от някакъв разбойник, който не намерил никакви пари, понеже всичко било изразходвано за възобновяването на Рилската обител. Така загинали вуйчо и племенник, разбойник и светец…[53]
Изглежда Васил Кунчев е бил дълбоко впечатлен от съдбата на тези старозагорци и най-вече на племенника, и затова решил да приеме тяхното име Игнатий. По този начин той пренебрегнал някои монашески правила, не уважил нито вуйчо си хаджи Василий, нито мнимият негов духовен старец Игнатий, нито йеромонах Кирил Рилски, който извършил неговия постриг и му дал духовното име.
Замонашването на Васил Кунчев предизвикало различни реакции. Дъщерята на Райно Попович пише следното: „Баща ми скоро открил, че ученикът по черковно пение на име Васил, обречен от рано на духовен сан, е годен за всичко друго, само не за Божи служител. (Подчертано от мен – Х. Т.) „Намерили кого да покалугерят!” – казвал той често. Думите на баща ми се оправдаха: дякон Игнатий, вдъхновен от провидението, съблече расото, престана да служи Богу, за да се предаде всецяло в служба на Родината си, да страда и загине за нея”[54]. Не трябва да се забравят и думите на самия Васил, често повтаряни пред вуйчо му: „Не притежавам аз всичките качества да стана калугер!”[55]
След съдбовният ден 24 ноември 1858 г. монах Игнатий се прибрал с вуйчо си в метоха в Карлово. За съжаление не последвала някаква сериозна промяна в живота на младия монах, а продължило обичайното сиво ежедневие. Едва през следващата 1859 г., но неизвестно точно кога, в Карлово пристигнал Пловдивският гръцки митрополит Паисий (албанец по произход). Той служил в църквата „Св. Богородица”, като в края на службата извършил две ръкоположения – монах Игнатий бил ръкоположен в йеродяконски чин, а вуйчо му хаджи Василий бил удостоен с архимандритско достойнство. За това събитие свидетелстват йеромонах Кирил Рилски и братовчедът Васил Караиванов. Първият разказал на йеродякон Игнатий Рилец, че той присъствал на това ръкоположение, като първо изповядал младия монах. „Новий йеродякон Игнатий останал да служи в карловските църкви и да се учи в карловското училище”.[56] А В. Караиванов дословно пише: „През 1859 лето Пловдивският митрополит Паисия при обиколката си из епархията си доважда в Карлово и при службата си в църквата „Света Богородица” ръкоположи отче Игнатие за дякон Игнатие и х. Василий за архимандрит, и така оттогава дякон Игнати се обличаше със стихар и орар и служеше в църквата като дякон”.[57] А Ел. Попович, тогава ученичка в Карлово дава следното описание на младия дякон. „Тайствени бяха за мене … старият духовник х. Василий и племенникът му – младият дякон Игнатий. За жилището и живота на двамата отшелници представа нямах… Вратичката към метоха беше винаги затворена. Само привечер, когато черковното клепало биеше за вечерня, вратичката се отваряше. Ние, ученичките, … чакахме да видим как дякон Игнатий ще се появи на малкия комшулук. Със среден ръст, слаб, с дълго черно расо, дяконът беше внушителен. Той се спираше за малко пред нас, с една уловима усмивка, изглеждаше ни продължително със сините си загадъчни очи и отиваше в черква. Често пъти някои от нас тихичко последвахме дякона в храма, за да го чуем как той чете и пее”[58].
Обаче тази идилия не продължила дълго. Обещанието дадено от вуйчото за учение в Русия останало в забрава. Младият йеродякон ясно осъзнавал, че мечтата му за по-високо образование оставала неосъществена. “Хаджи Василий бил неук, прост и алчен. Постоянната му просия дотегнала на Василия. Скъперничеството го отвратило”.[59] Ето защо той решил да скъса и с духовния живот, и със слугуването на вуйчо си, за да посвети остатъка от живота си на поробеното си отечество. Споделил всичко това с духовния си кръстник йеромонах Кирил Рилски, който тихомълком го поощрил. Тогава бъдещият “Левски паднал на колене пред св. иконостас и о. Кирил го благословил, и той тръгнал на трудната и опасна работа. Като извадил конят на вуйка си из яхъра, Левский заминал…”.[60] Този прелом е станал през 1861 г., защото сам Васил Левски го потвърждава в едно свое писмо от по-късно време: “Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во [лето] да му служа до смърт, и да работя по народната воля”.[61]
И по ирония на съдбата йеродякон Игнатий (Васил Левски) завършва живота си на бесилката в името на свободата на своя поробен народ, тъй както преподобномъченик Игнатий Старозагорски увисна на бесилката в защита на християнската православна вяра. Единият става светец и паметта му се тачи от Църквата, а другият е национален герой и е на почит от Църква и народ.
Според гръцкия учен Константин Нихоритис „Хилендарският представител (тоест архимандрит хаджи Василий) и старозагорският новомъченик са възпламенили
Сърцето и духът на бъдещия герой
та да не намери покой,
а само да сънува свободата,
която ще дойде само с борбата.
Понеже поробителят друг език не разбирал,
само езикът на смелостта,
на мъченичеството и на борбата
ще известят на целия Балкан за свободата.
Първо с вътрешния мир и покой,
а после с външната свобода.
която не разрешава на турчина престой,
а само с непрестанната борба
Замина за бесилото нашият герой.
И двамата са увековечени
и техните имена са
на небесата извисени.
Преподобномъченик
Игнатий Старозагорски
и народномъченик дякон Игнатий
Васил Левски вечная памет.
(Константин Нихоритис)[62]
_____________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Хр. Темелски, тел. 359/2/987-44-83.
** Уточнение: Статията не се отнася за тази година, а за 2007 година.
[1]. Още в края на 1998 г. публикувах статията „Защо Васил Левски при замонашването си приел името Игнатий”. – в. Литературен форум, бр. 37 от 24-30 декември 1998 г., с. 2. Изводите, които правя там се харесаха на гръцкия учен Константин Нихоритис, който ги възприе и отрази в специален раздел в доктората си. Вж. К. Нихоритис, Света гора – Атон и българското новомъченичество, С., 2001, с.83-85.
[2]. Вж. П. В. Караиванов, Васил Левски в спомени на Васил Караиванов, С., 1987, с. 14.
[3]. Пак там, с. 15.
[4]. Ст. Заимов, Васил Левски, Дяконът, С., 1895, с. 15.
[5]. Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание, С., 1993, с. 79.
[6]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 97.
[7]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80.
[8]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 99.
[9]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80.
[10]. Разбира се, че имало и отклонения. Някои послушници били още невръстни деца, оставяни в манастира от свои роднини, понеже родителите им били починали. Тяхното послушничество траело по-дълго, докато възмъжеят и станат поне към двадесетгодишни. Други пък постъпвали в манастира възрастни и след по-кратко послушничество приемали монашески постриг. Имало случаи когато в светата обител идвали и овдовяли старци, за да прекарат остатъка от живота си като монаси. Вж. подобни случаи у Хр. Темелски, Батошевски мъжки манастир „Успение Пресвятие Богородици”, С., 2006, с. 58-67, 102-109 и сл.
[11]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80-81.
[12]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 100.
[13].Пак там.
[14]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 17.
[15]. Д. Илков, Принос към историята на Стара Загора, Пловдив, 1908, с. 171.
[16]. Вж. пълният текст на записките у Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му, С. 1973, с. 43-54.
[17]. Иван Панчовски, Апостолът на свободата – дякон Васил Левски. – В: Априлското въстание и Българската православна църква, С., 1977, с. 78.
[20]. Вж. това у Хр. Темелски, Поздрав от Севлиево, С., 2006, с. 186.
[21]. Пак там, с. 151.
[22]. Пак там, с. 135-136.
[23]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 84.
[24]. След завръщането си от Карлово е бил игумен два пъти на Рилския манастир – от 1868 до 1871 г. и от 1881 до 1883 г. Вж. това у Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917, с. 91.
[25].Погрешно напечатано „внукът”.
[26]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята на Рилския манастир. – сп. Български църковен преглед, кн. 8, 1895, с. 12.
[27]. Левски във времето. Документално-мемоарен и литературен сборник, посветен на 150-годишнината от рождението на Васил Левски, С., 1987, с. 231-232.
[28]. Д. Т. Страшимиров, Васил Левски – живот, дела, извори, т. І. Извори, С., 1929, с. 707.
[29]. По-точно монах, а за дякон бил ръкоположен следващата 1859 г.
[30]. Правилното е „замонашихме”.
[31]. Левски във времето…, с. 232.
[32]. Вж. това у Георги Туртуриков, Възкресението на Апостола 1846 – 1873 или кога всъщност е роден Васил Левски. Факти, критика, хипотези, С., 2006, с. 33.
[33]. Вж. това в Древни монашески устави, С., 2002, с. 326 и сл. Срв. Далматински епископ Никодим Милаш, Православно църковно право, С., 1904, с. 647.
[34]. Правилното „замонашил”.
[35]. Преизчислено по нов стил, но тогава (1858 г.) и сега празникът св. Екатерина се празнува на 24 ноември. Това е така, защото от 25 декември 1968 г. Българската православна църква премина към Новоюлианския календар и всички неподвижни църковни празници си остават на датата, когато са. Вж. това у Т. Събев, Църковно-календарният въпрос, С., 2000, с. 74-78.
[36]. Тогава бил още йеромонах.
[37].Д. Т. Страшимиров, пос. съч., с. 704-705.
[38]. Вж. подробно това в Литургика или наука за богослужението на Православната църква. Съставил Епифаний Нестеровский; привел с някои съкращения и допълнил йеромонах Макарий, С., 1906, с. 320.
[39]. Ст. Станимиров, Васил Левски бил ли е дякон? – в. Развигор, бр. 105 от 17 февруари 1923 г.; Ив. Г. Клинчаров, Васил Левски – Дяконът. Живот и революционна дейност, С., 1924, с. 24-25.; Д. Кацев-Бурски, Дякон Игнатий. Васил Иванов Левски. Живот и дела, С., 1924, с. 12-13.; Т. Г. Влайков, Дяконството на Левски. – В: Възпоменателна книга Васил Левски 1837 – 1873 – 1937. Наредили Христо Борина и Вичо Иванов, Пловдив, 1937, с. 78-83.; Г. Клисаров, Към биографията на Васил Левски. Данни от книжовника Игнатий Рилски. – сп. Духовна култура, кн. 2, 1956, с. 30-32.; Ив. Петев, Религиозността на йеродякон Игнатий (Васил Левски). – В: Троянският манастир в национално-освободителното движение, С., 1992, с. 44-55.
[40]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 86.
[41]. Това навярно е бил някой монах от Хилендарския манастир в Св. Гора, където Христо Караиванов се е замонашил.
[42]. Предаването е „Вяра и общество” с Горан Благоев, излъчено в неделя на 19 февруари 2006 г. по БНТ. Понеже самото предаване не е на живо, а на запис, въпросният краевед Петър Берлиев фактически реплекира моето становище, което излагам понататък. По-късно аз се свързах с него и го помолих всичко това да го напише в една статия, която обещах веднага да му публикувам в сп. „Духовна култура”, на което съм редактор. За съжаление повече от половин година чакам въпросната статия.
[43]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 16.
[44]. Вж. житието му в Жития на българските светии, т. І, С., 1974, с. 171-177.
[45]. Вж. това у Й. Иванов, пос. съч., с. 55.
[46]. Бил игумен на два пъти. Първият път от 1772 до 1782 г. и втори път от 1786 г. до смъртта си на 16 май 1798 г. Вж. за него у Й. Иванов, Пос. съч., с. 90.
[47]. Йеромонах Неофит Рилец, Описание болгарскаго священнаго монастыря Рыльскаго, С., 1879, с. 84-86.
[48]. Вж. това у Р. Камбурова-Радкова, Рилският манастир през Възраждането, С., 1972, с. 41.
[49]. Йеромонах Неофит Рилец, пос. съч., с. 86.
[50]. В този скит били подготвени и загинали като мъченици св. Евтимий – загинал на 22 март 1814 г. и св. Онуфрий Габровски – на 4 януари 1818 г. Вж. К. Нихоритис, пос. съч., с. 70-90.
[51]. Вж. това у Д. Зографски, Света гора. Зограф в миналото и днес, С., 1943, с. 51.
[52]. Вж. А. Василиев, Български светци в изобразител ното изкуство, С., 1987, с. 199.
[53]. Хр. Христов (Темелски), Разбойникът и светеца (Йоан Калпакчи – х. Игнатий и мъченик Игнатий Старозагорски). – в. Септември (Ст. Загора), бр. 36 от 26 март 1983 г., с. 5.
[54]. Левски във времето…, с. 366.
[55]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 15.
[56]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята…., с. 12.
[57]. Д. Т. Страшимиров, пос. съч., с. 705.
[58]. Левски във времето…, с. 366.
[59]. Васил Левски (Живот и дейност). – В: Сборник Левски. Под редакцията на Христо Бенков и М. Мирски, С., 1941, с. 73.
[60]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята…., с. 14.
[61]. Писмото е от 25 август 1872 г. до Атанас Попхинов в Плевен. – Вж. Левски във времето…, с. 72.
[62]. К. Нихоритис, пос. съч., с. 188-189.
Изображения: авторът Христо Темелски и иеродякон Игнатий-Васил Левски – на най-горния ред, вторият отляво надясно.
Доскоро свещеник (или поп, както масово се нарича българския свещенослужител) Кръстю Тотев Никифоров ни беше познат като предателят на Апостола на свободата – Васил Левски. Благодарение на активната дейност на членовете на Културно общество “Поп Кръстю” предателството беше отхвърлено, научните проучвания също не го потвърдиха и в крайна сметка този скромен духовник и просветител започна постепенно да заема полагаемото му се място в пантеона на българските възрожденски дейци. Дори на ловешката църква “Св. Богородица” вече е поставена паметна плоча, на която е написано, че “В този храм служи ПОП КРЪСТЮ Тотев Никифоров, живял: 1838-1881 г. Борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години”.
Поп Кръстю се ражда и живее в една славна и борческа обстановка – във времето на българското Възраждане, когато кипи борбата за народна просвета, независима Българска църква и национално освобождение. Подобно на мнозина други свои съвременници той не остава безучастен зрител, а участвува активно и в трите фази на тази борба. Доживява и дългоочакваното Освобождение, но само три години и половина след подписването на Санстефанския мирен договор умира от белодробна туберколоза (21 септември 1881 г.). Така едва 43-годишен си отива един трезвомислещ духовник, който ратува за просветен и здрав клир, за едно демократично управление на новосъздадената Българска екзархия, който негодува против непросветеното, но алчно за пари духовенство, което потъпква моралните християнски ценности.
Всичко това е видно от неговото ръкописно наследство, което е твърде скромно. Става дума за написаният през 1879 г. Попкръстюв Требник, който той нарича “Требник нова мода”. По принцип Требникът (или Евхологионът) представлява богослужебна книга, която съдържа молитвословия и свещенодействия, извършвани по потребностите на едно или няколко лица. В случая обаче се касае за нещо съвсем различно. “Требникът нова мода” няма нищо общо с богослужебната книжнина, а фактически е сборник с различни авторски произведения на поп Кръстю – стихове, епиграми, есета и научно-философски размишления по важни за епохата въпроси. В началото на този требник е посочено, че „съдържава чяст от неговите произведения”. Остава да гадаем какво още друго е писал този възрожденски духовник и къде е разпиляно неговото книжовно наследство.
Въпреки че „Требникът” е запазен в най-голямото ни книгохранилище (Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Кирил и Методий”) до скоро той беше непознат на научната ни общественост. Благодарение на издателство „Чернат” (под съставителството на Светлана Колева и редакцията на Георги Мишев) през 2002 г. той видя бял свят. За съжаление изданието е непълно – липсват шест от авторовите творби. (Доколкото разбрах, предстои пълното му издание, в строго научен стил).
Както е известно през ХV-ХІХ в. Ловеч е епископско седалище, подчинено на Търновската митрополия. До средата на ХІХ в. тук са управлявали само гръцки архиереи. Едва през месец март 1852 г. за епископ е изпратен от митрополията българинът Иларион, родом от Еленско. Независимо от българския си произход той управлява като истински фанариот, понеже е хиротонисан от фанариоти, които са духовните му началници. Така той си спечелва омразата на голяма част от епархиотите си. От втората половина на 60-те години на ХІХ в. поп Кръстю е свещеник в църквата „Св. Богородица” в родния си град. Заедно с група прогресивни миряни той застава начело на борбата против омразния епископ. Ето какво пише за него съвременникът Феликс Каниц: „Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като силно препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по-либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстю.” Едва в края на 1868 г. епископ Иларион решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица. Независимо от това ловчанлии са толкова недоволни от него, че никога не му прощават стореното дотогава.Поп Кръстю и неговите съратници с радост научават за издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който БПЦ получава автономия от страна на Цариградската гръцка патриаршия под формата на Българска екзархия. По този повод на 15 март с. г. в Ловеч се провежда масово тържество, на което реч произнася и поп Кръстю. Неговото и общото мнение на ловчанската прогресивна интелигенция се заключават в следното: да се определят заплати на владиците; значима част от приходите на епархиите да отиват за издръжка на училищата; да се намали броят на митрополиите, като две-три по-малки епархии се обединят в една; владиците да водят по-скромен живот и др. Така според ловчанлии Екзархията трябвало да бъде едно национално и преди всичко демократично учреждение, освободено от пороците на фанариотската патриаршия. Преди всичко тя трябвало да служи за просветно-културното и нравствено издигане на поробения български народ и на цялостните му интереси.
Спрямо другите епархии, изборът на Ловчански екзархийски митрополит се проточва доста дълго. Ловчанлии отказват упорито да приемат обратно Иларион, който първоначално показва писма и доказва пред делегатите на Първия църковно-народен събор в Цариград, че населението го обича и уважава. Възникна остър конфликт с ловешкия делегат Мирю Павлов, който дори напуска заседанията на събора. Най-сетне и сам Иларион се отказва да се върне в Ловеч и е избран за Кюстендилски митрополит.
Изпратеният от Българската екзархия каталог на кандидатите за митрополити не се харесва много на ловчанските избиратели, в това число и на поп Кръстю, който изпълнява ролята на архиерейски наместник. Тогава ловчанлии започват сами да си търсят кандидат за бъдещ митрополит и такъв намират в лицето на архимандрит Кесарий Хорозовски. Последният бил еленчанин, възобновител и игумен на Мерданския манастир „Св. 40 мъченици” и протосингел на новия Търновски екзархийски митрополит Иларион (Макариополски). В нач. на 1873 г. в Ловеч е проведен епархийски избор за митрополит, който е спечелен от отец Кесарий. Обаче изборът се оказва непълен, тъй като липсват представители от Златишка и Орханийска кази. Благодарение на силното застъпничество на Търновския митрополит Иларион Св. Синод признава избора за законен и поканва архим. Кесарий да се яви в Цариград. Той трябвало да положи елементарен изпит пред архиереите, понеже няма завършено никакво духовно образование. За срам и резил Кесарий се явява два пъти на този изпит и не може да го издържи. Така изборът му пропада и трябвало да се проведе нов, този път спечелен на 14 юни 1873 г. от архимандрит Дионисий Помаков.
Новият Ловчански екзархийски митрополит пристига в епархията си в самото начало на септември 1873 г. На тържественото му посрещане поп Кръстю си позволил да произнесе поздравително-назидателно слово, което е запазено в неговия “Требник нова мода”. Дионисий бил връстник на поп Кръстю, учил като него в Белградската духовна семинария, известно време учителствал, след което бил дякон на Софийския митрополит Доротей. Изглежда двамата са се познавали, тъй като в словото си ловешкият свещеник му държи твърде остър и назидателен тон. Още в началото той заявява, че „за наша жалост, толкова годишните ни трудове, които положихме за освобождението ни от чуждата духовна власт, не посочват напълно плода си, който се очакваше! Големите надежди, които се питаеха за едно добро бъдеще, провиждат се гнили, като гледаме, че някои от новоръкоположените народни Архиереи не показаха до днес нищо такова, което да ни науми, че сме освободени от чуждата власт. Даже и явиха се у тях работи, които докарват голям срам на светите наши домогвания.” И главно изплашени от това, ловчанлии забавят избора на своя архиерей. Тук поп Кръстю има предвид Търновският митрополит Иларион, Врачанският митрополит Аверкий, Самоковският митрополит Доситей и др. За всеобща изненада бившият Макариополски епископ се показва по алчен сребролюбец и от гръцките си предшественици. Той предприема половингодишна обиколка из обширната си епархия, за да събира пари и подаръци. Дори повторно освещава църкви, взема високи такси за освещаване на храмове, за ръкополагане на свещеници, за развод, за водоосвещение и пр. Неговият духовен събрат Аверкий Врачански също влиза в конфликт с врачанските първенци и се стига до неговото отзоваване и изправяне на съд в Цариград. Доситей Самоковски се проявява като мекушав човек с фанариотски наклонности, и пр.
Поп Кръстю си позволява да съветва новия екзархийски митрополит Дионисий да се погрижи да „облагороди и в добро състояние доведе повереното Ви словесно стадо”. А това най-бързо ще стане чрез едно преустройство на училищата и черквите, като в тях бъдат поставени истински и достойни учители и свещеници, а „шарлатаните” и „вредителните” да се изгонят. „Това ако вземете във внимание, тогава нашата епархия за цяло ще постигне добър живот, истински напредък”. Заключителните думи на поп Кръстю към новия владика са: „Бъдете защитник на правдата и строг гонител на кривдата и беззаконието, ако искате да придобиете любовта на стадото си.”
В “Требник нова мода” най-значима е статията “Две думи върху православието”, която е завършена на 9 ноември 1879 г. Това е един прекрасен трактат върху православната религия на възрожденския българин, върху ролята и дейността на клира и въобще върху задачите и дейността на Църквата. Написването на такъв трактат изисква както добро познаване на общата история на Църквата и редица богословски дисциплини, така и отлична наблюдателност, житейски опит и логична мисъл. Всичко това не липсва на ловчанския поп, който се изявява като горещ патриот и родолюбец, ратуващ за чистота на вярата и стриктно спазване на църковните канони от страна на клира.
Подобно на своя духовен събрат от втората половина на Х в. презвитер Козма, поп Кръстю директно критикува българското духовенство. В случая като енорийски свещеник с добра практика свещеник Кръстю Никифоров безапелационно бичува своите духовни събратя, които повърхностно и вяло изпълняват пастирските си задължения и оставят да се разпръсне “стадото Христово”. С основателен гняв и дълбока покруса той пише следното: “Ако наистина има Създател Бог, Който да иска ответ за делата на света; ако наистина има вяра, която да иска точно изпълнение; ако наистина без това, както ни учи Писанието, ние не можем да получим успокоение на душите си и вечно блаженство, аз с голям ужас ще извикам: Изгубени сме!!! Изгубени сме!!! Изгубени сме, ще извикам, защото виждам, че Божието име се поменува у нас само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява нито на пет на сто и черквите ни се отварят само, защото няма как да бъдат затворени!”
И възмутеният до край енорийски свещеник продължава, че в Българската православна църква (по това време Българската екзархия) никакви догми, никакви свещенодействия не се изпълняват така, както го изисква религията. Според поп Кръстю голяма част от българските свещеници “извършват всичко машинално: без набожност, без точност, само за да докачат парата, в което всичките им длъжности се състредоточават”. И за да не бъде голословен ловешкият поп дава редица примери за тази масово разпространила се машиналност. “При освещаването на бабината називаема вода*, вярата иска от свещеника не само да промърмори над нея и да гледа да вземе гроша и да бяга, но да съветва лехусата** и да я увещае как трябва да се пази от настинка; да се пази в чистота; как да постъпва с детето; да отбягва от безполезните и вредителни още бабешки суеверия и пр.” Примерите и съветите продължават и при извършване на отделните тайнства. Т. напр. при кръщаване на детето свещеникът трябва да съветва и наставлява “простия възприемник (т. е. самия кръстник), който без никакво знание, без никакво понятие в извършването на това тайнство, е дошъл само като да извърши един прост обичай – да му докаже: какво е кръщението и защо е възприемничеството, и как възприемникът трябва да постъпи с духовното си чедо…”. Поп Кръстю критикува духовните си събратя, че извършват тайнството кръщение твърде формално – “с едно духане и плюване, и с едно елици во Христа крестисте ся, да раздрънка кадилницата и да гледа кой час да вземе мнимо-заслужената си заплата, и да бяга”. Същите съвети се отнасят и до изповедта и причастието – този който се изповядва и след това причестява, трябва да знае много добре какво е пост и защо се пости, какво е грях и как трябва да се изповяда, какво представлява самото причастие и защо го приема и пр.
При венчаването свещеникът е длъжен да посъветва младоженците, как трябва да живеят за в бъдеще: заедно да понасят добро и лошо, правилно да възпитават децата си, да живеят задружно и пр. При маслоосвещението духовникът трябва да “разпита за нуждите на болния; да го увещае, че покрай молитвите трябва и лекар да подири, като му докаже, че “Господ дава, но в кошара не вкарва” и т. н. А при опелото на покойници, свещеникът трябва да съветва родините и близките да не тъжат безмерно, а да им покаже, “че всички разноски за ядене и пиене около него не ловят място, и че молитвите, литургиите, както и помагането на бедни, на болни и но абщи заведения е онова, което е за облекчение на душата на покойния”.
По принцип нашите свещеници знаят своите длъжности, но за съжаление тях ги няма дори в “ума им”. Те знаят само да “промърморят над обряда и умът им да бъде повече в кесията на оногова, за когото се извършва тоя обряд, а не в превилата на черквата и в Бога”. Това, така наречено требничарство било широко разпространето през целия период на робството. Липсата на самостойна Българска църква, а и политическото робство били причина за слабограмотноста сред българските свещеници. На практика през периода ХV – средата на ХІХ в. липсвали духовни училища. Единствено през първата половина на ХІХ в. започнало да функционира духовното училище на о-в Халки в Мраморно море, което било издържано от Цариградската гръцка семинария. В огромното си мнозинство българските свещеници били с елементарно килийно образование. Те едва можели да четат и пишат, но тогава това било напълно достатъчно. Свещениците нямали постоянна и сигурна заплата – тяхното възнаграждение идвало само от извършваните треби. И именно тези две причини определяли нивото на българското духовенство – слабограмотно и извършващо задълженията си на две – на три, с мисълта по-бързо да взема парата (т. е. полагаемият му се хонорар) и да бяга.
В своя „Требник” поп Кръстю отделя внимание не само на духовенството, но и на обслужваните от него храмове. С тревога той констатира, че последните постепенно пропадали и дори запустявали. Те не били посещавани дори и на “най-големите празници; никой не ще да знае що е вяра, що е служба, що е свещенодействие, що е свещенство.” Заради формалното и дори лошо служение народът вече не почитал свещениците, държал се с тях като с “едни извънредни ратаи”. Без да преувеличава в разсъжденията си поп Кръстю стига до генералния извод, че православната ни вяра е “презряна, занемарена” и то от самия народ. Вина за това имало преди висшето гръцко духовенство, а след създаването на Българската екзархия (1870 г.) и някои от първите екзархийски митрополити. Такъв в Ловеч бил Дионисий, който не блестял с добро образование и архпастирски качества. Според ловешкия свещеник той “изпопи и свинарите из Ловчанската епархия, без да е имало толкова нужда за свещеници, и без да е гледал ни най-малко на наука и достойнство”. За екзарх Йосиф І, който бил титулярен Ловчански митрополит след Дионисий, но за съжаление реално бил в епархията си само година време, поп Кръстю храни много добри чувства. За него той пояснява, че “не прие да тури ръка на недостойни хора за свещенически чин, а ги пращаше първо да се изучат и удостоят за това”.
Поп Кръстю не търси вината само във висшето духовенство, а пояснява, питайки: “… ние не можахме ли, и не даваше ли ни се да си сами избираме свещеници, каквито ни трябват? Ако това е тъй, тогава не е ли крив повече народът, който не е внимавал на тия работи?” И отговаря, “че е той крив, а не други”. Но като опитен психолог той пояснява, че вината на народа се състои само в това, “защото е прост, та се оставя неколцина користолюбци да му решават съдбата” и привежда някои доказателства за това. С две думи казано, свещениците се назначават с връзки и чрез ходатайство и по този начин остават “без достойнство и под влияние на някои си,” които ги командват както си искат. От своя страна дейността на църковните настоятели се свежда само до това “да прибират прихода на черквата”. А за ремонти, поддръжка, подновяване на иконите и църковната утвар “пари няма” и никой не се грижи. Затова църквите са “днес съвсем занемарени и празни и в най-големите празници”. Вината според ловешкия свещеник е в “същите градски чиновници и управители, които имат властта само за запазване постовете и подкрепяне интересите си, без да са дали ни най-малко внимание на черквите и училищата”.
И на края поп Кръстю Никифоров заявява. “Като член от тази черква (т. е. Българската православна църква), за която говоря, още повече като свещеник, аз се намирам за длъжен да поднеса това на вниманието както на духовното ни началство, тъй и на почитаемото Народно събрание, което е призвано днес да тури основа както на гражданското, тъй и на духовното ни управление”.
Обстоятелството, че дори и след Освобождението (1878 г.) седалището на Българската екзархия остава в Цариград, а Св. Синод в София започва да заседава редовно едва от средата на 90-те години на ХІХ в. са причина за бавното и мудно уреждане на църковните дела и образованието на българското свещенство. С архипастирска загриженост и евангелска откровеност екзарх Йосиф І също констатира, че “нашата Черква е останала много назад в развитието на духовенството…, Църквата е слаба, духовенството просто, без съзнание от нуждата от дисциплина…” За излизане от това състояние той правел всичко възможно да обнови Църквата, да се подготвят и ръкополагат достойно свещенослужители и така нататък. Обаче пречките били многобройни и обновлението вървяло много бавно. Според статистически сведения през 1905 г. в България имало общо 1992 свещеници, от които само двама са били висше богословско образование, 309 имали средно богословско образование; мнозинството били с общо средно образование, а 607 души имали само основно или дори начално образование. Така поп Кръстю още през 1879 г. правилно и вярно дал не само оценка за състоянието на българското духовенство и респективно на БПЦ, но и алармирал за излизане от това състояние, посочвайки и някои от пътищата. Това красноречиво говори за неговата голяма обща култура, за неговото призвание като пастир, за неговата вяра и дълг към Църква и народ.
В заключение бих посочил, че днес, в зората на ХХІ в. ни е необходим един нов поп Кръстю. Колкото и жалко да звучи, нашето общество боледува тежко и не можа за толкова години да извърши демократичните промени. Църквата ни се намира в окаяно състояние благодарение на дълголетното атеистично възпитание. За едни тя е станала обект за подигравки, а за други „златна мина”. Алчни за пари и материално благополучие духовници (в това число и някои архиереи) в съдружие с мафиоти и мафиотски структури безотговорно разграбват църковни имоти. Грабят и лъжат нагло, без да имат страх от Бога, защото те такъв изобщо не признават. Крайно време е да се появи един нов поп Кръстю, който да бичува яростно новите „фанариоти”, да поведе безмилостна борба срещу безбожниците-грабители, да сплоти вярващите под купола на храма…
(По случай 140 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия)
Ст. н. с. д-р Христо Темелски
Тази година се навършват 1145години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1140 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 775 години от възобновяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 635 години от избирането на св. Евтимий за патриарх Търновски (1375 г.); 150 години от Българския Великден (4 март 1860 г.); 170 години от рождението и 95 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 140 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 65 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 65 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.).**
В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръстил своя народ, като пет години по-късно успял да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започнал сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност. Синът му цар Симеон Велики след битката при река Ахелой (20 август 917 г.) се провъзгласил за “цар на българи и ромеи”, като въздигнал Българската църква в патриаршеско достойнство.
През 1018 г. византийският император Василий II Българоубиец превзел Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук бил заварен и свален последният български патриарх Давид. С това била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата част от епархиите ѝ влезли в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите преминали към Цариградската патриаршия.
През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, била учредена в новата столица Търновград Търновската архиепископия. По времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) възникнали благоприятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. На църковен събор в град Лампсак през 1235 г. със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии бил възстановен патриаршескияг статут на Българската църква.
В края на ХIV в. българите загубили своята държавна независимост и били завладяни от Османската империя. Малко по-късно (около 1416 г.) дошъл и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминал под юрисдикцията на Вселенската цариградска гръцка патриаршия. Обаче някои югозападни и западни български земи влезли в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 или началото на 1446 г. и сръбската Ипекска патриаршия била присъединена към Охрид. През 1520 г. Охридската архиепископия брояла 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намирали в Македония. Това продължило до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласил за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнел от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (някогашен град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог. От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която била обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.
Самостоятелното съществуване на Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия продължило до втората половина на ХVII в. Тогава Вселенската Цариградска патриаршия, ръководена главно от материални съображения и от стремеж да увеличи териториално своята власт, най-сетне ги асимилирала. Тя използвала своето влияние пред Високата порта и естествено с нейното съдействие през 1766 г. успяла да сложи ръка върху Ипек, а на следващата година и върху Охрид. Този успех на Вселенската патриаршия се дължал на обстоятелството, че двете Балкански самостойни църкви загубили доверието на султанската власт, главно поради участието си в антитурски политически комбинации. По този начин в средата на ХVIII в. църковноадминистративното статукво на Балканите било повторно нарушено и цялото българско християнско население се озовало под властта на Вселенската цариградска гръцка патриаршия.
В края на ХVIII и нач. на ХIХ в. патриаршеската администрация и църковната йерархия били обхванати от “мегали идея”-та за възстановяване на Византийската империя за сметка на културно-историческото наследство на южните славяни (най-вече българите) и се нагърбили с елинизирането на чуждоезичното православно паство. Въпреки политическия, икономическия и духовния гнет не била сломена волята на коравия български народ за свобода и независимост. Със своята патриотично-просветна дейност българското духовенство запазило психиката, бита и морала на своя народ, калило волята му, укрепило нравствените му сили за борба срещу потисниците. Борбата за църковна независимост се зародила през първата половина на 20-те години на ХIХ в. и продължила дори и след Освобождението (1878 г.) в Македония и Одринска Тракия. Църковно-народната борба, подобно и на движението за новобългарска просвета и култура, била легално движение, официално основано на издадените от турското правителство реформени актове – Хатишерифа (1839) и Хатихумаюна (1856). По своята същност тя била обществено-политическо движение за признаване на българската нация. Легални били формите и методите на тази борба, затова тя с основание се нарича “мирен” етап на българската национална революция. Известно е, че идеолозите на революционното движение, възприемали борбата за църковна и политическа независимост като две страни на национално-освободителния процес. “Българският черковен въпрос, заявил организаторът и идеологът на българската национална революция Любен Каравелов, не е нито йерархически, нито икономически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже и от самото правителство.”
Църковно-народната борба протекла през три етапа и се провела при твърде спецефични и конкретни условия. Първият етап продължил от 1824 г. до Кримската война (1853 – 1856) като движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български, а вторият (от 1856 до 1870 г.) бил по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити и замяната им с български. Първи врачани, под ръководството на каза-векил Димитраки Хаджитошев, направили опит през 1824 г. да отстранят епископ Методий (1813 – 1828) и да го подменят с българин. Акцията обаче се оказала неуспешна и завършила с посичането на каза-векила. Последният чрез измами и интриги бил обвинен в непокорство и подстрекателство на раята към бунт. През 1825 г. и жителите на Скопска епархия, начело с влиятелния първенец хаджи Трайко Рекали и при подкрепата на местния управител Амзи паша започнали борба против гръцкия митрополит Ананий. През 1828 г. успели да го отстранят, но Патриаршията отново им изпратила грък владика и борбата продължила чак до 1833 г., когато поредния митрополит Гавриил (умен и хитър грък) спечелил доверието и благоволението на хаджи Трайко, поставил за протосингел български духовник и постепенно заздравил положението си, като останал в Скопие до смъртта си през 1843 г.
През лятото на 1829 г. Самоковският митрополит Игнатий I бил убит от един невменяем турчин и населението от епархията поискало от Патриаршията да им изпрати български архиерей. За такъв те издигнали кандидатурата на йеромонах Неофит Рилски, който по това време бил писар в Самоковската митрополия и учител в града. Цариградската патриаршия останала глуха на молбите на самоковци и изпратила за техен митрополит Игнатий II, който бил посрещнат враждебно и фактически оттогава започнала в епархията организирана борба против гръцките духовници. В борбата срещу гръцките митрополити в края на 30-те години на ХIХ в. се включила и най-голямата Търновска епархия. Нейният първойерарх носел титлата “екзарх на България”, което отразявало спомена за миналото и величието на Търновската патриаршия, а диоцезът ѝ обхващал приблизително територията на Търновското царство от последните години на съществуването му в края на ХIV в. Именно след събитията от Търново църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.
До Кримската война църковно-националната борба обхванала всички по-главни селища и техните райони в Централна и Северозападна България, в Северна Тракия и отчасти в Македония. Съпричастни на народното движение били и най-будните представители на българската емиграция в Румъния, Сърбия, Русия и др. Не останали назад и българите от турската столица. Както е известно, в средата на ХV в. (1453 г.) Цариград паднал в ръцете на азиатските завоеватели и станал административен център на огромната Османска империя. От дълбока древност в този “царски” град живеели българи, но през възрожденската епоха техният брой се увеличил неимоверно бързо, за да надхвърли в средата на ХIХ в. цифрата 50 хиляди. По това време възникнала и идеята за създаването на български храм и тя принадлежала на архимандрит Неофит Бозвели Хилендарски, който заявил: “Тук трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците пред очите на царя, и тука трябва да се порази фенерското духовенство, в самото гнездо на Патриаршията”.
Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856 г.), дал на българите основа за легална дейност, която стимулирала църковно-националната борба. Като общобългарски ръководен център се наложила Цариградската българска църковна община, чийто членове били преселници и временно пребиваващи от всички български краища. През 1856 – 1860 г. в движението срещу гръцките митрополити се включили почти всички български провинции. Наред с населението на Търново, Ст. Загора, Враца, Ловеч, Пловдив, Пазарджик, Хасково, Самоков, Шумен се надигнали и в Силистра, Видин, Кюстендил, Пирот, Враня, Одрин, Кукуш, Щип, Горна Джумая (дн. Благоевград), Банско, Неврокоп, Струга, Охрид, Велес, Прилеп и Скопие. Най-вече цариградските българи били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но сигурно подготвили почвата за извоюване на църковна независимост.
Петко Р. Славейков
След Кримската война (1853-1856) е издаден султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, с който били дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на него в Цариград бил свикан разширен църковно-народен събор, който заседавал от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор участвали и четирима българи миряни (Илия Петров от Видин, д-р Стоян Чомаков от Пловдив, Петко Р. Славейков от София и хаджи Николи х. Минчоглу от Търново), които поставили съвсем скромни искания – за българските епархии да се ръкополагат българи митрополити. Това не било взето под внимание, а и огромният патриаршески дълг от 7 милиона гроша бил разхвърлен на цялото християнско население. Българите останали недоволни от това незачитане на правата им и решили да пристъпят към радикални действия. Понеже по това време нямало единно и достатъчно българско висше духовенство (архиереи), освен епископ Иларион Макариополски, който бил предстоятел на българската Дървена църква в Цариград, идеите, организацията и провеждането на мероприятията паднали на плещите на миряните – в случая на младите цариградски българи (занаятчии, служители в търговски кантори и интелигенти). Именно те се събрали на 28 март 1860 г. в Метоха при църквата “Св. Стефан” и изготвили протест до Високата порта, който бил дълъг 9 1/2 аршина (т. е. 6,50 м) и подписан и подпечатан с 5233 подписа и печата. Връчването на този протест на Великия везир Мехмед Ружди паша станало още същия ден от двама първомайстори – Никола Евт. Сапунов и Манол Иванов. На събранието в Метоха избрали и комисия от шест лица, която да държи връзка с Портата и да следи отговора по протеста. На 1 април 1860 г., Разпете петък, членовете на въпросната комисия (Никола Евт. Сапунов, Манол Иванов, Стоян Джейков, Иван Бозвелиев, Стайко Димов и Драган Чавдаров) поканили първомайсторите на всички еснафи и някои от първенците на българската колония и направили заседание в Метоха. Тогава решили да действуват вечерта на следващия ден, а именно на църковната служба на празника Възкресение Христово или Великден. Замисълът бил точно на Възкресение, за да възкресят потъпката ни църковна йерархия. Нещата били подготвени и изпипани до подробности, защото цялата акция преминала гладко, без никакви сътресения и усложнения. Понеже знаели твърдостта и принципността на епископ Иларион Макариополски, младите цариградски еснафи се подготвили и за евентуални насилствени действия. Късно вечерта в събота на 2 април 1860 г. българската Дървена църквица “Св. Стефан” била препълнена от богомолци, повечето от които били млади хора, разделени на “отделения” и “сичките се с бастуни дебели”. Службата водел лично епископ Иларион в съслужение с храмовите свещеници поп Тодор Тошков (от Видин) и йеромонах Иларион Факиркин (от Казанлък). Между дяконите бил и дякон Дионисий Илиев (шурей на Никола Сапунов). Сред църковните певци се откроявал учителят при българското цариградско училище Иван Найденов (казанлъчанин). При това архиерейско празнично служение, преди четенето на Апостола било изпято “Елици во Христа крестите ся….” След това дяконът подал първите думи на многолетствието “Святейшему Кирилу…..”, но бил спрян от множеството в храма и тогава изпели многолетствие (подготвено предварително) за турския султан Абдул Меджид. Литургията продължила по установения ред и след освещаването на даровете, трябвало да се възгласи от самия служещ епископ името на Цариградския патриарх Кирил VII, но множеството в храма силно викало “Долу, долу гръцкият патрик” и вдигало бастуните във въздуха. Тогава изплашеният и възбуден епископ Иларион Макариополски споменал “Помени Господи всякое епископство православних”. По този начин той изтъкнал, че служи като архиепископ, който не зависи от друга църковна власт и по този начин било официално обявено скъсването с Цариградската гръцка патриаршия. След това дяконите и свещениците изпели: “Помени Господи священоначалника нашей Илариона”. След свършването на празничната литургия, певците изпели специална песен, съчинена за възхвала и чест на султана: “Весели се наш народ, Бога прославяй и за мирний наш живот, Царя благодаряй”.
епископ Иларион Макариополски
На самия 3 април – Великден, когато било Второ Възкресение, на църковната служба се чете Евангелието на различни езици. Този път народът се възпротивил и въпреки увещанията от страна на Тодор Бурмов, не разрешил то да се чете по гръцки. Когато в обширния църковен двор епископ Иларион Макариополски раздавал на богомолците червени яйца (които били 5800), на балкона на близкия Метох 32 ученици под диригентството на учителя Ив. Найденов пеели песента за възхвала на султана. След това в Метоха българските първенци и първомайстори написали един махзар (изложение), дълъг 11 аршина (т. е. 7,50 м), в който дали обяснение какво и защо са го направили. Документът бил подписан от над хиляда души и подпечатан с печатите на 33 български еснафа. Връчен бил на Високата порта още същият ден от Христо Тъпчилещов и хаджи Николи Минчоглу. Турските министри приели махзара с усмихнати лица, без да укоряват българските представители за случилото се. По този начин турското правителство негласно подкрепило българите в борбата им срещу Патриаршията, но както е известно тази подкрепа получила юридическа санкция едва десет години по-късно.
Научавайки за Великденската акция, лукавото гръцко духовенство пуснало в ход клеветите. От страна на Патриаршията бил подаден такрир (рапорт), в който се казвало, че името на патриарха било заместено не с това на султана, а на руския цар, и “че от българското училище учениците отишли на руския дворец (т. е. посолството) и пеели песен многолетна на руския император”. Цариградските българи направили ново подробно изложение до Високата порта за хода на Великденската акция, което било връчено на 6 април 1860 г. на Великия везир и на двама други министри.
Епископ Иларион Макариополски бил викан на Патриаршията, където синодалните членове му поискали обяснения за случилото през Великденската нощ. След като дълго го съветвали, го изпратили да оправи нещата. Той наредил на поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април, като този път спомене името на патриарха, но службата да започне много рано, т. е. да няма в църквата богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка, заради което ял голям бой от разгневения народ, а епископ Иларион гледал отстрани, укрит в дома на някой негов духовен събрат (гръцки архиерей). След това цариградските българи имали сериозен разговор с владиката си, който бил поставен между чука и наковалнята. След като се престрашил и взел страната на народа, поискал официален документ, че това не е негово своеволие, а желание народно. За тази цел му направили специално пълномощно писмо, с дата 21 април 1860 г., в което се посочвало, че българите вече не признават върховенството на “гръцкото високо духовенство”, а за свой духовен водач определяли Иларион Макариополски, който нямало да се отрече “от това християнско дело; а ний за Ваше спокойствие и за безопастността Ви, на всяка случка се обещаваме да отговаряме за Вас”.
Снабден с този документ на 24 април, неделя, 1860 г. епископ Иларион служил в българската църква без да вземе нужното разрешение от патриарха и без да плати определената такса от 10 гроша.
Към самотния български архиерей се присъедил и бившия Велешки митрополит Авксентий (българин от Самоков), който бил в Цариград и желаел да заеме Самоковската митрополитска катедра; по-късно се присъедил и Пловдивския митрополит Паисий (албанец, който останал верен на делото до смъртта си през февруари 1872 г.); малко като авантюрист се присъединил и Софийския гръцки митрополит Гедеон, но той бил изпратен на заточение от Патриаршията.
В интерес на историческата правда трябва да посоча, че Великденската акция, т. е. отхвърлянето на църковната зависимост от Патриаршията, била изпреварена от напористите самоковци. Те изгонили омразния си владика Дели (луд) Матей, не приели неговия викарен епископ българина Паисий и още в средата на месец март 1860 г. забранили на градските свещеници в Самоков да споменават гръцкия патриарх, а да заменят името му с това на съгражданина им митрополит Авксентий Велешки. А след самата Великденска акция в Цариград зависимостта на Цариградската патриаршия била отхвърлена от много градове и села. В хронологична последователност това били градовете София, Свищов, Габрово, Дупница, Шумен, Стара Загора, Хасково, Ямбол, Елена (то е от 30 юли 1860 г.), Трявна, Дряново, Чирпан и т. н. още десетки селища. Това красноречиво говори, че Великденската акция била кулминационна точка, апогей в църковно-народната борба и вече връщане назад нямало.
На 8 юли 1860 г. в Цариград било проведено общонародно събрание, на което била избрана временна комисия за ръководство на църковно-народното дело. В нея влизали митрополит Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчоглу и Димитър Ив. Гешов.
В Цариград бил образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепил каузата за самостойна Църква. Засили своята дейност и различните “партийни” групировки. Най-силна и влиятелна била “партията” на националното действие с двамата големи водачи – епископ Иларион Макариополски и д-р Стоян Чомаков. Тя се ползвала с подкрепата на цялата нация, на всички общини, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Останалите три групировки: на умереното действие (начело с проруски настроените дейци, като Найден Геров, Тодор Бурмов и др.); на туркофилите (Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, х. Иванчо Хаджипенчович и др.) и на западняците (Драган Цанков, д-р Георги Миркович, Тодор Икономов и др.) имали обща характерна черта – обединявал ги българският патриотизъм, желанието да се реши църковният въпрос в интерес на българската нация.
Новоизбраният гръцки патриарх Йоаким II (от 4 октомври 1860 г.) свикал нов голям събор, който осъдил на заточение тримата размирни народни архиереи – Иларион Макариополски и присъединилите се към него Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Съборът направил отстъпки на българите в 15 точки, които обаче не ги задоволили и борбата продължила. Тя получила ускорение след избирането на 70-годишния Григорий VI (за втори път) за Цариградски патриарх (от 10 февруари 1867 г.). На младини той бил митрополит в две македонски епархии – Пелагонийската (1825) и Серската (1833) и в значителна степен познавал положението на тамошното население. Обаче в представения от него проект за съставяне на автономна българска църковна област той изключил македонските епархии. Последните остро реагирали и изпратили прошения до Високата порта искайки създаването на независима Българска църква. Турското правителство се намесило, като на 3 октомври 1868 г. представило два проекта за разрешаване на българския църковен въпрос. Българите веднага изявили готовност да приемат и двата, но предпочитанията им били за първия. Цариградската гръцка патриаршия обаче отхвърлила и двата проекта, недоволна от даваните права на българите.
Въодушевени от турските проекти няколко български патриаршески владици (Панарет Пловдивски, Доротей Софийски, Антим Видински и Иларион Ловчански) подготвили и поднесли на 24 декември 1868 г. на Патриаршията оставката си. В нея било споменато и за правото на българския народ да възстанови Охридската архиепископия, което красноречиво говори за включването на Македония в границите на бъдещата автономна българска църковна област. През 1869 г. била съставена в Цариград мирска българо-гръцка комисия, която изготвила нов проект за съставянето на самостойна българска църковна организация, канонически зависима от Патриаршията. В църковния диоцез освен северно-българските епархии били включени и някои македонски: Нишка, Нишавска (Пиротска), Кюстендилска (в която влизали още и Щип, Кратово, Кривореченска паланка, Малашево и др.), Самоковска (с Разлог и Банско), Скопска, Велешка, Мъгленска, Воденска, Струмишка, Полянинска, Неврокопска каза от Драмска епархия, Прилепска каза от Пелагонийска епархия и др.
Въодушевени от скорошното решение на българския църковен въпрос, през 1869 г. цариградските българи сформирали временен български архиерейски събор и Привременен смесен съвет, които поели ръководството на църковно-народните дела.
След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, а по-късно и в Търново, през 1870 г. българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек. На 27 февруари, петък, 1870 г. султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, почти независима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, Великият везир Али паша извикал на Високата порта членовете на двустранната мирска българо-гръцка комисия и им връчил по един екземпляр от султанския ферман, с молба да го предадат на своите духовни архипастири. Българските представители Гавриил Кръстевич и хаджи Иванчо Хаджипенчович веднага се запътили за цариградското предградие Ортакьой, където се помещавал Привременния български Св. Синод. По пътя Г. Кръстевич се отбил буквално за секунди в редакцията на в. “Македония”, издаван от големия възрожденец Петко Р. Славейков, да му съобщи радостната вест. Изкачвайки се по стълбите към стаята на главния редактор, той викал с все сила: “Славейков, Славейков! Ето фермана!” Когато П. Р. Славейков се появил и видял в ръцете на Г. Кръстевич така дългоочаквания документ, последният от средата на стълбите се върнал и продължил за дома на владиците. Там набързо им превели фермана член по член и “всички се зарадвали до уши, като узнали съдържанието му”.
По стечение на обстоятелствата дългоочакваният ферман се появил на бял свят точно в навечерието на 1000-годишнината от основаването на Българската православна църква (4 март 870 г.). Малкоизвестен е фактът, че заслугата за това се дължи на руския посланик в Цариград граф. Н. П. Игнатиев. Последният положил много усилия, “за да помиря българите с Великата църква и да доведа ако не до едно основно решение на разпрата, поне до една спогодба, приемлива за двете страни…”. За да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация, при една среща с Великия везир Али паша, той прибягнал до дипломатически трик. “Говорих именно за хилядагодишнината на Българската национална църква, която щеше да бъде празнувана на 4 март в спомен на епохата, когато цар Борис, изпращайки своите делегати на Цариградския събор, скъса връзките, които го свързваха с Римския престол. Този празник, напомняйки на българите времена на слава и независимост, би дал, разбира се, повод за манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони… Али паша напълно прие умесността на моите съвети. Той ми обеща веднага да представи фермана на одобрението на султана и да се потруди своевременно да го получи обратно, за да може да го съобщи на българите преди въпросния празник”. Интересното в случая е, че от страна на възрожденските българи такова 1000-годишно честване въобще не е било готвено, нито пък свързани с него някакви протестни манифестации. Просто съвпадението на тази кръгла годишнина дало повод на руския дипломат да я използва като силен коз пред Великия везир, за да бъде издаден веднага дългоочаквания ферман. И както е известно този умел ход на граф Игнатиев успял.
Паметник на граф Н. П. Игнатиев
Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. В редакцията на в. “Македония” идвали много хора, за да се уверят в истинността на слуховете. След като продиктувал на словослагателите съобщение за издаването на фермана, Славейков отишъл с приятели в една гостилница “да се веселят и радват за великата сполука на българския народ”. Късно през нощта той се завърнал в квартирата си и легнал да спи. Обаче след около час се събудил и като седнал в леглото, написал стихотворението “Честит ден”, посветено на издаването на фермана. След това посред нощ отишъл в печатница и с помощта на един словослагател, който нощувал там, набрали стихотворението и го отпечатали на отделен лист като притурка на в. “Македония”.
“Ден тържествен! Празник всенароден!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно вече си свободен,
Свободен си, на царский живот.”
На другия ден, 1 март 1870 г., Неделя на Православието, българската дървена църква и дворът ѝ на Златния рог били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената Литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски произнесъл вдъхновено слово, като в края заявил: “… Трети април (1860 г. – Българският Великден) бе славен и знаменит ден в който въпроса се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, Първи март 1870 г. е още по-славен и знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе раждането на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний чада, сеяхме на 1860 година, 3 април; жънем плода сега на Първи март 1870 година. Ето ви, чада, ферман, подаден вчера на българския народ от високославното правителство.” В този сюблимен момент председателят на българския архиерейски събор епископ Иларион Ловчански извадил от кожен калъф фермана и го разтворил, за да го видят всички. Радостта на цариградските българи била неописуема. Викове „Да живее султанът! Да живеят неговите министри! Да живее Иларион Макариополски! ипродължителни ръкопляскания дълго се разнасяли недалеч от Вселенската патриаршия.
Веднага към всички по-големи български общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна йерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!” Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта.
Благодарение на султанския ферман от 27 февруари 1870 г. било възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV в. българска църковна независимост. Неправилно някои изследователи посочват, че чрез фермана българите се сдобили с Църква “независима от Цариградската патриаршия”. Други пък продължават да смятат, че по същество ферманът бил “самоуправство”, че Високата порта се опитала да реши един религиозно-богословски проблем, че по този начин българите се отцепили от Православието и не признавали върховенството на Вселенската Цариградска патриаршия. Тези обвинения се оказват обаче напълно неоснователни, като вземем под внимание предхождащите го събития в турската столица (по-точно периода 1856 – 1870 г.) и като подложим фермана на подробен анализ като юридически документ. Именно след Хатихумаюна (1856) били водени многобройни преговори между българи и гърци, внасяни били десетки предложения за взаимно-уреждане на църковно-правното положение на онеправданите българи. И понеже църковният спор между двата съседни православни народа бил притеснен с национално-политически стремежи, турската власт се ангажирала “в случая като конституционен законодател, изпълнител на повеленията на естественото право, мандатьор на междунаридния колективитет…”. Или по-просто казано, както някога със султански акт било узаконено отнемането на църковната ни автономия, така и сега (през 1870 г.) по същия начин били възстановени правата на българите и тяхната Църква.
Освен това във фермана няма никаква турска намеса на антиканоничност. Както е известно, в неговата основа е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на Смесената българо-гръцка мирска комисия от 1869 г. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската Цариградска патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена (3, 4, 6, 7 и 9) от общо 11 на фермана красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската Майка-Църква и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите членове на фермана. Единствено чл. 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Това фактически е членът, който определял диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Но докато в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, то в официалния документ Високата порта заложила такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана били изброени поименно само 15 епархии, като за останалите, където живеело смесено население се предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако 2/3 от православните пожелаели, можели да преминат към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийския диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато.
Това е било най-важната причина, за да откаже първоначално Патриаршията формалното получаване на фермана, а след това и неговото признаване, и съответно неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стремяло да изглади конфликтите и подобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската цариградска патриаршия проявила непростима непреклонност и отказала да признае валидността на султанския акт. Цели две години и половина (и 17 дни) продължила грубата и безпринципна игра “кой – кого”, докато се стигнало до фаталния 16 септември 1872 г., когато Патриаршията от позицията на силата прибягнала до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.
Въпреки затрудненията, които създавала Патриаршията, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждане на екзархийското ведомство. Преди всичко било необходимо да се състави привременно управително тяло, официално признато от Високата порта (за разлика от съществуващия в момента Временен Св. Синод и Временен смесен съвет), което да състави проектоустава за духовното управление на Екзархията; да организира и свика събор за приемането на устава; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт.
На 13 март 1870 г. в Екзархийския дом (наета под наем еврейска къща) в Ортакьой се събрали 39 видни цариградски българи, за да изберат членовете на Привременния смесен съвет. На избор подложили 30 лица, като било проведено тайно гласуване със (черни и бели) зърна на зрял боб. Избрани били десет миряни (Гавриил Кръстевич, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, Георгаки Чалооглу, Хаджи Николи Минчоглу, д-р Стоян Чомаков, д-р Христо Стамболски, Христо Тъпчилещов, Димитър Гешов, Стефан Камбуров и Велю Милошев), които заедно с петимата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Антим Видински и Иларион Макариополски), съставящи Временния Св. Синод, поели ръководството на Българската екзархия и изработването на проектоустава.
Така избраният Привременен смесен съвет бил утвърден със султанско ираде на 30 март 1870 г., като негов председател станал председателят на Временния Св. Синод епископ Иларион Ловчански. Писарската работа била поверена на архимандрит Мелетий (по-късно Софийски митрополит), като от средата на месец юли с. г. привлекли за писар и младият амбициозен юрист Марко Д. Балабанов.
Привременният смесен съвет започнал работата си на 15 март 1870 г., като заседавал веднъж седмично, в петък. В продължение на седем месеца оживено разисквали над предложения от Г. Кръстевич проект за екзархийски устав. Обстоятелството, че разискванията протичали при закрити врати, дали повод на някои демократични среди да недоволствуват и да се отнасят с недоверие към работата на членовете на съвета (наричани комисари). Освен това били отправени и нападки към тези комисари, че в действителност те не са истински народни представители, понеже били избрани само от един доста тесен кръг цариградски българи. Наистина, че тези упреци са логични, но те биха били основателни само при една нормална обстановка; в конкретния случай всички избори и действия се явявали единствено разумните и правилните.
При разискванията на проектоустава за управлението на Българската екзархия без отговор останали някои важни и съществени въпроси – преди всичко тези за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха и относно размера на приходите на архиереите. Още тук, в Привременния смесен съвет (а и навън сред дейците на българската национална революция) се сблъскали интересите на представителите на двете течения – консервативното (т. нар. “старите”) и демократично-либералното (“младите”). Консервативните дейци до голяма степен стриктно се придържали към постановките във фермана, като някои от тях били готови да пожертвуват националните интереси, заради своите лични. Рамките на принципния идеен диспут въобще не били спазвани и в него започнали да изкристализират лични амбиции и долни партизански страсти. Това било особено присъщо за т. нар. “Търновска партия”, или групировката около Макариополския епископ Иларион. Този бележит борец за църковна независимост само за броени месеци през 1870 г. успял в значителна степен да компрометира своите огромни заслуги към Църква и народ, и с “чорбаджийския си инат” разигравал членовете на Съвета и пречел на нормалната им дейност. Неговите съпартизани, водени от жаждата за лични материални изгоди и прекомерно честолюбие, не само го подкрепяли, но го и тласкали към необмислени и рисковани действия.
Част от консервативните дейци, като Г. Кръстевич, д-р Хр. Стамболски, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, митрополит Антим Видински и др., били склонни да приемат модерния принцип за съборност на Църквата, обаче смятали пожизнеността на екзарха и усложнената многостепенна избирателна система гаранции за стабилността на църковната институция.
Представителите на демократично-либералното течение (кръгът около д-р Ст. Чомаков) с лека ръка пренебрегвали каноничната страна на въпроса, ръководейки се единствено от обществени и национални интереси. Целта им била изграждането на по-либерална Църква, която в условията на робството и при явните и засилени аспирации на съседните балкански държави към българските земи да стабилизира националното единство и осигури възможност за известна вътрешна автономия и засилване на просветно-културното дело.
Същевременно проблемите за бъдещото църковно управление все повече занимавали българските възрожденци, които споделяли своите мнения в периодичния печат. Така например П. Р. Славейков, чрез исторически преглед на Западната и Източната църкви защитавал принципа за съборност и синодалност пред единоначалието. Той стигнал и до крайности, настоявайки за периодична подмяна на синодалните членове, за сменяемост и на членовете на Мирския съвет, който трябвало да има реално и активно участие в екзархийското управление, а не да бъде безгласен придадък на Св. Синод, както било в Цариградската гръцка патриаршия. Той обосновавал необходимостта от широко участие на миряните при избора на ръководните църковни органи, както на екзархийско, така и на епархийско ниво, за да бъде Църквата “народна”, съобразно “положението в духа на времето”.
В разпалилата се дискусия се включил и Тодор Икономов – един от най-ярките и най-крайни привърженици за демократично и напредничаво църковно устройство. В конкретния случай възраженията на Икономов били против разделянето на църковната власт между Св. Синод и Мирския съвет, защото нямало преграда между духовните и светските дела. “Черквата не са само духовните, Черква е всичкото събрание на верните, всичкий народ”. В поредица от статии и документи той доразвил и обогатил тази своя идея. Според него Българската екзархия можела да бъде полезна за обществото само ако съдействала за неговия напредък, за духовно-просветното му и обществено-политическо съзряване, за националното му сплотяване и единство. А това би било възможно само при едно демократично устройство на църковната институция и пълноценно участие на миряните в нейното управление. Радикалните му призиви за връщане към принципите на ранното християнство, против напластенаната през вековното развитие догматика и сложна църковна йерархия, за демократично устройство в духа на ХІХ в. и пр., солидно обобщени по-късно в „Една стъпка напред“, разкриват неговото реформаторско и просвещенско отношение към Църквата, заради което с право е получил характеристиката „революционер между черковниците“.
Интересното в случая е, че Т. Икономов бил и подбудител на практически действия за ангажирането на по-широки обществени кръгове в защита на радикалните му принципи. По негова идея се ражда инициативата на Тулчанската църковна община за установяване единодействие на църковните общини от вътрешността на страната с цел да се наложат демократични и съборни с общонационалните интереси начала в изграждането на Българската екзархия. Близо месец след издаването на фермана църковната община в Тулча отправила до няколко подобни общини в Дунавския вилает писмо, в което ги приканвала да определят представители, които да работят във взаимно съгласие, ръководейки се от следните принципи: съобразно управление, смесени съвети с болшинство на мирските членове, периодична сменяемост на всички управителни органи, обществен контрол върху църковните приходи, висшегласие при решаване на всички дела и въпроси, избиране на архиереите от самите епархии и др. Този документ бил съставен от Икономов и публикуван във в. „Македония“, се превърнал в програма на „младите“ и получил наименованието „Проект на Тулчанската община“. Въпросният проект изиграл голяма роля за мобилизиране на обществеността и станал причина миряните от редица български селища да изяснят и определят своите позиции.
Така в продължение на няколко месеца десетки църковни общини в Дунавския вилает разглеждали „Тулчанския проект“, като правели съкращения или допълнения. Свищовци дали конкретно предложение за свикване на събрание на представители от по-главните селища в Русе, на което да се избистрят позициите, които ще защитават впоследствие в турската столица. Една част от църковните общини се солидаризирали изцяло с тулчанци и свищовлии, други проявили известна колебливост. Възражението на видинци било, че изработването на проектоустава трябвало да стане от цариградските българи и да се разпрати до църковните общини за обсъждане. На същото мнение били и русенци, които тактично отхвърлили идеята за свикване на събрание в техния град, опасявайки се от затруднения от страна на османската власт. Единствено Търновската църковна община открито изявила несъгласие с тулчанското писмо. Според нея българското духовенство трябвало да бъде облечено със силна власт и да не е толкова зависимо от миряните.
Така идеята за събиране на народните представители в Русе се провалила и не се стигнало до съставянето на проектоустав “отдолу”, зад гърба на комисарите. Това допаснало на редакцията на в. “Турция”, която се изказала доста остро срещу инициатора на тулчандсата акция Т. Икономов, наричайки го “руски охраненик и руско мекере”.
Същевременно в. “Македония” продължил да призовава за сменяем екзарх, за да не придобие той извънредно голяма власт – условие за деспотизъм, чужд на възрожденския дух. На остра критика била подложена и залегналата в проектоустава и в “Повода за избиране на представителите” за Църковно-народния събор двустепенна избирателна система, чрез която миряните на практика били еминирани от участие. Специално се наблягало върху отговорността на народните представители, които не трябвало да се ръководят от лични или поселищни интереси, а от интересите на нацията. Главното им задължение било да съдействат за постигане на национално обединение чрез присъединяване към Българската екзархия и на “спорните” по смисъла на чл. 10 от фермана епархии. Във връзка с това защитавана била идеята, че седалището на Екзархията твърдо трябва да бъде в Цариград. По страниците на вестника се прокрадва нуждата от висше богословско училище в турската столица, издържано от всички епархии. Въобще Славейковият вестник се превърнал в ярка трибуна за широко обсъждане на проектоустава и отпечатал десетки статии за демократизиране на Българската екзархия – насока, която представителите щели да спазват и по време на заседанията на събора. На същите позиции застанал и емигрантският печат, макар като цяло проблемите на екзархийското устройство да го занимавали отчасти.
B самото начало на месец октомври 1870 г. проектоуставът бил окончателно завършен и решили да го дадат на П. Р. Славейков, “за да го печати в Македония”, но със задължение да го напечати без заплата и на брошура, като му заплатят само хартията. Неизвестно поради какви причини Славейков не отпечатал проектоустава, а това станало в печатницата на арменеца А. Минасиан, която имала български отдел и там като словослагатели работели няколко българи.
Веднага след завършването на проектоустава, Привременния смесен съвет, след предварително споразумение с Високата порта, изработил и разпратил по епархиите правилник за избиране на представителите за Първия църковно-народен събор. Този правилник, наречен “Повод”, бил съставен от 12 члена и детайлно посочвал начина за избирането на народните представители. Техният брой бил съразмерен с големината на епархиите, като само Търновска имала правото на 4-ма; Доростолска, Видинска, Нишка, Софийска, Кюстендилска, Самоковска и Пловдивска по двама, а останалите по един. Избраните представители били поканени да се явят в Цариград най-късно между 1 и 15 януари 1871 г., като се задължавали да носят редовно заверени и надлежно подпечатани избирателни писма. Освен това от тях се искало да представят подробни статистически сведения за броя на венчилата, църквите, манастирите, училищата, свещениците, монасите и учителите в съответната епархия.
Изборите по места протекли доста спонтанно, неорганизирано, а някъде и твърде формално. Не били спазени всички изисквания на “Повода”, както поради тяхната сложност, така и поради обективни затруднения, като например в македонските епархии (Пелагонийска, Струмишка, Воденска, Скопска и др.). Докато се провеждали изборите по места, Привременния смесен съвет ръководел текущите дела на Екзархията. От своя страна Цариградската патриаршия настоятелно искала съгласието на Високата порта за свикването на Вселенски събор, който да осъди фермана като антиканоничен. В изложение до Великия везир Али паша “комисарите” опровергали доводите на Патриаршията относно нуждата от свикването на подобен събор. Те аргументирано изтъкнали, че нямало никакво нарушение на догмите, че това били преди всичко въпроси от административен характер. Освен това, членовете на Съвета направили и някои опити за помирение с Патриаршията, но резултати не били постигнати. Започналите да пристигат през месец януари 1871 г. представители от епархиите, били допуснати да присъствуват на 41-то заседание на Привременния смесен съвет. На 5 февруари с. г. било проведено поредното 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него, прерастнало в Първо предготвително заседание на Църковно-народния събор.
Били проведени общо пет предготвителни заседания на които се обсъждали редица процесуални въпроси и приели правилник за работата на Събора. Доста оживени спорове се водили около въпроса, дали “комисарите” имат право да участвуват в заседанията на Събора, понеже не били специално избрани за тази цел. В края на краищата се наложило мнението, че понеже те изработили проектоустава, то трябвало да участвуват с пълни права за окончателното му изработване и приемане.
Разгорещени дебати възникнали и около законността и целесъобразността на участието на представителите от т. нар. спорни епархии, които не били упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 г., под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград, Временният Св. Синод отправил призив към българските общини в тези спорни епархии, за да изпратят и те свои избраници на Събора.
На 3-то предготвително заседание (12 февруари 1871 г.) бил поставен въпроса за тяхното участие в заседанията, понеже някои представители били вече пристигнали и чакали пред вратата. Част от представителите, главно тези от търновско-русенската група продължили да упорствуват против участието им, с цел да не се дразни правителството. Обаче след изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах и висш духовник под името Методий) от Пелагонийска епархия и Г. Кръстевич за единството на целокупния български народ, мнозинството гласувало да участвуват всички заедно и пълноправно при решаването на екзархийските дела.
Тържественото откриване на Първия църковно-народен събор станало на 23 февруари 1871 г. в Екзархийския дом в Ортакьой. Извършено било водоосвещение с участието на петимата български архиереи, двама свещеници и един дякон. След пристойна към Бога молитва, председателят на Събора епископ Иларион Ловчански произнесъл поздравително слово към всички участници. След него д-р Ст. Чомаков подробно описал историята на българския църковен въпрос през последното десетилетие. Прочувствено и с исторически обзор било и словото на Г. Кръстевич. Върху някои конкретни моменти от личното си участие в църковния въпрос, говорил и епископ Иларион Макариополски. Така в прочувствени слова и спомени преминало първото редовно заседание на Църковно-народния събор.
Редовните работни заседания на Събора се провеждали два пъти седмично – във вторник и петък и продължителността им траела по 5-6 часа. Протоколната книга се водела от писаря на Привременния смесен съвет М. Д. Балабанов, който бил и представител на Пловдивска епархия.
В Първия църковно-народен събор, който продължил цели пет месеца ( до 24 юли 1871 г.) взели участие общо 50 души – 15-те члена на Привременния смесен съвет (5 архиереи и 10 “комисари”) и 35 представители от епархиите. Част от последните не участвували обаче във всички заседания, а по ред причини (лични, семейни, служебни и др.) пристигали и напускали по различно време Събора. Повечето от тях били заменени от редовно избрани по места заместници, а други от живеещи в Цариград българи, но някои от последните не били приети от Събора.
Представителите от епархиите в Събора били: Господин Хаджииванов от Варненска епархия; Костадин П. Шулев (заменен през месец юли 1871 г. с Лазар Йовчев, но последния не бил приет) от Велешка епархия; Никола Първанов от Видинска епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Никола Занкин (заместен от 23 април 1871 г. от архимандрит Дионисий) от Врачанска епархия; Димитраки Теодоров и Сава Хаджиилиев Доброплодни от Доростолска (Силистренска) епархия; Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия; Михаил (Мирю) Павлов от Ловчанска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Яков Геров от Одринска епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска Битолска епархия; Георги Груев и Марко Д. Балабанов от Пловдивска епархия; Хаджи Георги Бучков заменен от 9 април 1871 г. с Костадин поп Гутов от Поленинска Дойранска епархия; Величко Христов от Преславска епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия; Симеон Г. Груев (от 12 март 1871 г. заменен от Стоян Костов) от Скопска епархия; Добри Чинтулов и Стефан П. Стефанов от Сливенска епархия; Хаджи Мано Стоянов и Христо Тодоров Стоянов от Софийска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Кънчо Кесаров (през месец май 1871 г. заменен с Кирил Попов, но последния не бил приет, понеже бил избран само от Търновска община), Петър Ангелов (през лятото на 1871 г. заменен с Димитър Павлов Грозданов, но поради избора му само от Търновска община, не бил приет), Хаджи Господин Славов и Йордан Д. Николов (от 27 април 1871 г. заменен от Никола Ст. Михайловски) от Търновска епархия и иконом Петър К. Арнаудов от Червенска (Русенска) епархия.
Интересен бил случаят с представителя на Берковската каза, архимандрит Дионисий Помаков (по-късно Ловешки митрополит), който не бил приет от Събора, понеже от Софийска епархия (към която спадала и Берковската каза) вече имало приети двама редовно избрани представители. Въпреки това той останал в Цариград и участвувал неофициално в редица заседания.
В Първия църковно-народен събор, както се вижда, взели участие все заслужили дейци по българския църковен въпрос от национален и местен мащаб, влиятелни първенци от Цариград и от епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното самоуправление. Прави впечатление, че около една пета от участниците в Събора били с висше образование (от тях трима юристи) и почти толкова били завършили духовни учебни заведения.
В почти всички заседания респектира професионалната компетентност (освен на петимата архиереи) на Г. Кръстевич, М. Д. Балабанов, д-р Ст. Чомаков, Хр. Т. Стоянов и някои други, които активно участвували във възникналите дискусии и изнесли на плещите си цялата делова работа на Събора. Някои представители са били само фигуранти и почти не вземали думата, а когато я взимали, то е било за да кажат, че са съгласни с мнението на някои от капацитетите. Безспорно най-деен бил Г. Кръстевич, който като автор на проектоустава много често и без ред взимал думата, за да поясни или защити допълнително едно или друго положение. Не случайно Видинският представител Н. Първанов твърди, че той се държал като диктатор и не уважавал достатъчно мнението на останалите представители. Заседанията не протичали винаги делово и колегиално, а доминирали празнословия и пререкания, гарнирани понякога с обиди. Всичко това, гледано от позициите на развития парламентаризъм, говорело за незрялост, а в дадени моменти и за наивност. Но това било съвсем нормално и разбираемо за този пръв учредителен форум на поробените българи.
До известна степен деловият ход на заседанията на Събора бил провокиран и от създадената смесена българо-гръцка комисия, чиято цел била да балансира отношенията между Патриаршията и Екзархията. При пълна дискретност от българска страна в нея участвували Г. Кръстевич и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Въпреки това участниците в Църковно-народния събор научили за тази комисия и поискали подробни разяснения от двамата български представители. Естествено получили половинчати отговори и това довело до редица смущения и вълнения, до протакане на работата по проектоустава. При обсъждането на последния бил възприет принципът на последователното и подробно разглеждане на член по член, като при възникване на проблемни въпроси се задействували работни групи или нарочни комисии. Разногласията били неизчерпаеми и те започнали още при обсъждането на първите въвеждащи членове. Петимата архиереи, подкрепяни от Г. Кръстевич, са били за “духовното начало” в Църквата, докато демократично-либералното течение държало за единство на мирското, “вещественото” и духовното. Този техен принцип бил охарактеризиран от Пловдивския митрополит Паисий като “протестантски” и “схизматичен”. Ето защо либералите били принудени да отстъпят и чл. 3 останал непроменен: “Съгласно с настоящия устав, Екзархията въобще, управлява се духовно от Св. Синод, а всяка епархия от митрополит”. Мнението си обаче те наложили по въпроса за епархийските съвети (чл. 12). В Проектоустава се настоявало за два отделни съвета – духовен и мирски. Това обаче било отхвърлено и гласували за един – смесен епархийски съвет, в който миряните доминирали. Също така бил увеличен и броят на светския елемент в Екзархийския смесен съвет – от 4 на 6 (чл. 8).
Бурни дебати се разгорели върху предвидената в Проектоустава двустепенна избирателна система. Либералите настоявали в една или друга степен за пряко гласоподаване на народа при избора на мирските членове в смесените епархийски съвети, на екзарха и на митрополитите. Архиереите, подкрепяни от Г. Кръстевич, проявили изключително упорство и заплашили, че ако това се приеме, Екзархията може да изпадне в положение на схизматична. На няколко пъти настъпвал голям смут и заседанията били прекъсвани. Архиереите проявявали изключителна упоритост – изборът на митрополити под влияние на миряни, според тях не бил каноничен. В крайна сметка тази двустепенна избирателна система се запазила, но се засилило участието на миряните при избора на епархийските архиереи.
Дебати били водени и по предложението за по-ограничени годишни доходи на епископите, митрополитите и екзарха. В края на краищата и двете страни били склонни на компромиси, като се стигнало до разделението на епархиите на три степени, а възнаграждението на митрополитите им било определено на 72, 54 и 45 хиляди гроша.
На 23-то заседание (14 май 1871 г.) на Събора бил разглеждан въпроса за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха. Възникнали ожесточени спорове, като становището на либералите за определен мандат упорито било защитавано от представителя на Софийска епархия Хр. Стоянов. Интересното в случая е, че мнението на архиереите по този въпрос се разделило и Иларион Ловчански, Панарет и Паисий Пловдивски споделили становището, че периодичната сменяемост на екзарха била “едно нововъведение в управленческата част на Черквата”, но че то не било антиканоническо. Словестният диспут бил разрешен от тайно гласуване – от присъствуващите 43 души, 28 гласували за периодичността на екзарха.
Така на 14 май 1871 г. “Уставът за управлението на Българската екзархия” бил окончателно завършен и предложен на участниците в Събора за подписване. При полагането на подписа си Г. Кръстевич добавил: “Приемам цялото съдържание на Устава без периодичността на екзарха”. С подобна забележка се подписали и други консерватори: Хаджи Николи Минчоглу, Димитраки Теодоров и Никола Михайловски (Хаджи Иванчо Хаджипенчович отсъствувал от заседанието). Това поведение на четиримата консервативни дейци противоречало на възприетия принцип на вишегласие “и предизвиква извънредно голямо възмущение и справедливо” сред останалите представители.
Приетият и подписан устав съдържал общо 134 члена, разделени в три части. В първата част подробно било разгледано избирането на екзарха, на членовете на Св. Синод, на членовете на Екзархийския смесен съвет, на епархийските митрополити, на членовете на епархийските смесени съвети, на членовете на смесените съвети по кази и нахии; определянето на епархийските мирски и духовни избиратели и избирането на енорийските свещеници.
Във втората част обстойно били посочени правата и задълженията на централните и местни екзархийски органи. На Св. Синод и на съответните духовни лица принадлежала компетенцията по вероизповедните и по догматичните въпроси, и по правораздаването при нарушения в тези области (чл. 93, 94 и 100). С основание на мирските членове се давало простор за народополезна дейност – грижа за училищата, за развитието на българския език и книжовност; въобще за “всякакви средства и мерки, полезни за развитието на образованието в българските епархии и за умствения и нравствения напредък на българите”; за направата на общополезни заведения, за състоянието на подведомственото на Екзархията имущество; контрол върху приходите и разходите; решаване на веществени спорове при развод, годеж, заверяване на завещания, дарения и пр. (чл. 98).
Последната трета част била посветена на църковните приходи и разходи. Впечатлява предвиденият строг контрол върху тях и заделянето на значителна част от приходите за издръжка на училищата и другите обществени заведения. Според последният 134 член, висшият законодателен орган на Българската екзархия се явявал Църковно-народния събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. На него щял да се приема отчета на всички екзархийски сметки; при необходимост щели да се внасят изменения и допълнения към екзархийския устав и щял да се избира нов екзарх. Съпоставен с Проектоустава, Уставът се отличавал с редица предимства. Той съдържал повече яснота, логичност, последователност и най-вече – доминирал с либерално-демократичен дух. Естествено този резултат бил дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители.
За да се оцени по-пълно и по-точно българския църковен устав, несъмнено трябва да бъде сравнен и с основните закони на съседните православни църкви по онова време. От публикуваните протоколи на Събора ясно личи, че те са били взети предвид. Всеизвестно е, че залегналата в устава синодална форма на управление не била откритие на Българската екзархия. Тя била обичайна и за Еладската (Гръцката), Румънската, Сръбската и Руската православни църкви, но с тази съществена разлика, че при тях била характерна силната им зависимост от държавната власт. Всъщност държавата била тази, която изработвала законите за управлението на съответната църква. По принцип Св. Синод се явявал носител на върховната църковна власт, но де факто тя принадлежала на държавния глава (цар или крал) и правителството. По този начин Църквата фактически била превърната в обикновено държавно учреждение. Архиереят имал права само в догматическата и богослужебната област, а участието на редовните клирици и миряни в църковно-управленческата сфера било твърде ограничено.
Положението на Българската екзархия в този пункт било доста по-различно, защото тя била принудена да функционира при друговерска власт. От друга страна Екзархията се ползвала със значителна независимост при уреждането на вътрешните си работи – в духовната, просветната и културната си дейност. По този начин тя имала възможността да се устрои и да се превърне в националнообединяваща институция, която олицетворяла и провеждала частична гражданска автономия на българския народ.
Авторите на Екзархийския устав имали възможността да черпят готов опит от “Общите закони” за управлението на Вселенската цариградска патриаршия, приети от църковно-народен патриаршески събор, заседавал през 1858-1860 г. Но наред с редицата сходни моменти, налице били и някои съществени различия.
Безспорно демократично положение на българския църковен устав било изборното начало, според което никой в Църквата “от първия до последния” не се назначавал, а се избирал, включително и екзархийските чиновници. Чисто революционно нововъдение за практиката на Православната църква била периодичната (на 4 години) сменяемост на екзарха, което било един чисто републикански принцип. Тази периодична сменяемост ликвидирала възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и гарантирала колективното начало в управлението. Освен това вече всеки архиерей имал правото да се кандидатира за екзаршеския престол. Принципът за съборност бил проведен много по-последователно, отколкото в уставите на всички споменати поместни православни църкви. Характерно било и периодичното свикване на всеки четири години на Църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции. Мястото на миряните в Църквата било разширено не само чрез ролята им в централното управление (както е при Цариградската патриаршия), но и чрез създаването на смесени епархийски, казалийски и нахийски съвети.
Изработеният и подписан Екзархийски устав бил даден веднага за превод на турски език, с цел да бъде представен на Високата порта за одобрение. Заседанията на Църковно-народния събор продължили, като обсъждали други належащи въпроси – териториалното преустройство на някои епархии (разрешен частично, поради възникнали конфликти); изработване и приемане на каталог с кандидатите за митрополитските катедри; текущата финансова издръжка на Екзархията и др. Освен това участниците в Събора напразно очаквали правителството да даде позволение за избирането на екзарх. Стигнало се до постепенното оредяване на представителите – многомесечната заседателна дейност нарушила семейния, стопанския и финансовия ритъм на мнозина от тях. Ето защо на 24 юли 1871 г. било проведено последното, 37-мо заседание, на което взели решение за разпускането на Събора. “Това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом”, като правели някои поправки в почти преведения на турски език устав. В края на заседанието пристигнал поканен майстор-фотограф (вероятно Паскал Себах) и всички присъствуващи се снимали за спомен, като по този начин увековечили този бележит общобългарски форум.
След закриването на Събора продължили заседанията на Привременния смесен съвет. В тях били допуснати да участвуват и останалите в Цариград епархийски представители. Преведеният на турски език Екзархийски устав бил връчен на Високата порта едва на 29 юли 1871 г. от четиричленна делегация, съставена от Г. Кръстевич, х. Иванчо Хаджипенчович, д-р Ст. Чомаков и Георгаки Чалоглу. Правителството изобщо не бързало с одобрението на устава и по този начин бавело избирането на екзарха.
Напредък на екзархийското дело дала Богоявленската служба от 6 януари 1872 г., когато без разрешение от страна на Цариградската патриаршия (въпреки, че три пъти искали) трима български архиереи (Иларион Ловчански, Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски) служили в българския храм “Ст. Стефан” на Фенер. Тази именно служба била преломна в развоя на църковно-националния въпрос. Преговорите между цариградските българи и Патриаршията били окончателно прекъснати, като Високата порта отчасти подпомогнала изграждането на Екзархията. На 11 февруари 1872 г. тя наредила на Привременния смесен съвет да избере екзарх, въпреки че Екзархийския устав все още не бил одобрен. Изборът станал на следващия ден, като за такъв бил избран най-възрастният архиерей Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Портата и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари с. г. бил проведен втори избор, на който избрали за екзарх Видинския митрополит Антим. Така Привременния смесен съвет дозавършил работата на Първия църковно-народен събор.
На 23 февруари Високата порта утвърдила избора и на 17 март с. г. екзархът пристигнал в турската столица и поел поста си. На 11 май 1872 г., празникът на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в съслужение с трима владици отслужил тържествена служба на Фенер, в края на която прочел един акт (подписан от него и от шестимата тогавашни български архиереи), с който се провъзгласявало възобновението на независимостта на Българската православна църква. С разрешение на Високата порта били ръкоположени и назначени първите екзархийски митрополити. На 28 юни 1872 г. Портата изпратила в Екзархията бератите на новите владици, които поетапно заминали за епархиите си.
Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници още на 13 май 1872 г. свикали Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат (т. е. отстранен), митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански афоресани (т. е. отлъчени от Църквата), а Иларион Макариополски предаден на вечна анатема и на огнена геена. Но след като видяла, че това изобщо не смутило българските църковни дейци, Цариградската патриаршия подготвила и свикала на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични. Това тежко наказание било наложено, защото българите били обвинени, че внесли в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), чужд на църковното учение. На 17 септември 1872 г. оросът (съборното решение) за налагането на схизмата бил прочетен в Патриаршеския храм “Св. Димитър”, а на 24 септември с. г. и в другите столични църкви и в провинцията.
Налагането на схизмата тогава изобщо не впечатлило българския народ, който бързал да изгради свое собствено църковно ведомство, но тежала като позорно петно над нашата Църква в продължение на 73 години. Независимо от всички обективни трудности и непрекъснати пречки, българското църковно дело започнало да укрепва от ден на ден. През 1873 г. били проведени плебисцити (допитвания) сред населението на Скопска и Охридска епархии и те били присъединени към екзархийския диоцез. Въпреки затрудненията от страна на Цариградската патриаршия и Високата порта, Българската екзархия бързо разгърнала широка творческа църковно-просветна и културна дейност, която затвърдила етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 г. в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действували в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Екзархията и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното дело.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не се понравило на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел някои от видните цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран “избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младият Ловчански митрополит Йосиф I (1840 – 1915).
Екзарх Йосиф I застанал начело на Българската екзархия в един изключително труден момент; била обявена Руско-турската освободителна война; съдбата на поробения български народ се решавала по бойните полета; Високата порта засилила подозрението и недоволството си към Екзархията; било нарушено единството на Св. Синод и бил разстроен Екзархийския смесен съвет; дългоочакваното Освобождение било помрачено от решенията на Берлинския конгрес. Преди всичко бил нарушен екзархийския диоцез, който бил разпокъсан на пет части. Някои от тях като Нишка и Пиротска епархия преминали към Сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязла във ведомството на Румънската църква. Освен това на практика Екзархията загубила първенството си в Македония и Одринско, защото турското правителство, по настояване на Цариградската патриаршия, не признавало екзарха за духовен глава на българите, останали в пределите на Османската империя. Именно поради това на митрополитите Натанаил Охридски и Кирил Скопски, изгонени от епархиите им още преди началото на войната, не било позволено да се завърнат в тях.
Това объркано и неизяснено положение неизбежно изправило Българската екзархия пред редица проблеми. Най-главният от тях бил относно седалището на екзарха, който след Руско-турската освободителна война се оказал почти сам в Цариград. Ето защо той се преместил временно в Пловдив, където с известно прекъсване стоял година и няколко месеца, докато се решил този проблематичен основен въпрос. В Пловдив екзарх Йосиф I развил активна църковно-дипломатическа дейност. Той водил продължителни разговори с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, с генерал Столипин, с проф. Марин Дринов и редица други дейци на Временното руско управление. А когато през октомври 1878 г. Европейската комисия, натоварена с изработването на Органическия устав на Източна Румелия, се преместила от Цариград в Пловдив, той провел срещи с представителите на отделните държави в нея и подробно им разяснил своето схващане за запазване на единното църковно ръководство на българския народ.
Руската дипломация поддържала становище, че седалището на Екзархията трябва да се намира в София или Пловдив, за да се създадат условия за вдигането на схизмата, която внесла разделение всред православните народи. На това мнение били и редица български възрожденски дейци. Проф. М. Дринов пък стоял на гледището, че Екзархията трябвало да има за седалище град Охрид. Според екзарх Йосиф I “Македония е населена от 8 части българи и една част гърци” и по население и по дух тя била “страна българска”. В нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи, затова екзархийският център трябвало да се запази в столицата на Османската империя. Това мнение на екзарха постепенно взело връх, тъй като било подкрепено от всички български църковно-народни дейци и от населението в Македония и Одринско.
В същото време Учредителното събрание в Търново приело и записало в конституцията на Княжеството (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява “неразделна част от българската църковна област” и се подчинявало на върховната духовна власт на Църквата, където и да се намира тя, като с това се потвърждавало единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделяли. Въз основа на това положение било осигурено редовно постъпление на средства както от епархиите в свободна България, така и от държавното съкровище, които щели да се използват за поддържане на екзархийското дело в Македония и Одринско. За законното и редовно субсидиране на Българската екзархия министърът на външните работи и изповеданията д-р Георги Вълкович изработил особен правилник (с 10 члена), който бил одобрен от княз Александър I Батенберг на 13 януари 1882 г. Неговият приемник, министър д-р Константин Стоилов, предложил на българския княз, че е необходимо “да се развие у македонските българи чувствата на народно самосъзнание, трябва малко и голямо да знае, че е българска кръв и да се гордее с това”. За осъществяването на тази цел той препоръчвал да се наблегне на просвещението на македонските българи, чрез откриването на училища и чрез създаването на “една добра организация, която ще да ни държи в течение на работите на Македония и ще е в състояние в един даден момент беззабавно и успешно да тури в действие по цяла Македония и Албания една заповед, излязла от княжеското правителство.” Необходимо е да се отбележи, че тези финансови постъпления били законно право на Екзархията като общобългарска институция и тук в никакъв случай не може да се намеква за някаква пропаганда, каквито били другите народностни и религиозни пропаганди в Македония и Одринско, поддържани и насърчавани от османската власт във вреда на българското население. Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функционирала като официална османска институция, а финансово била издържана от Княжество България. В първите години тази помощ била символична – само 30 000 лв., като през 1882 г. били отпуснати 100 000 лв., а от следващата увеличени на 170 000 лв. Станало законна практика всяка година в българското министерство на Външните работи и изповеданията, а по-късно и в Св. Синод в София, да се изпраща проекто-бюджета на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учители и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство. Това е твърде интересен парадокс, как друговерската османска власт разрешавала на Княжеството да финансира Българската екзархия, а последната да поддържа широка мрежа от духовни и просветни огнища в Македония и Одринска Тракия.
На 9 януари 1880 г. екзарх Йосиф I напуснал Пловдив и се прибрал в Цариград, където започнал активна дейност по изграждането на екзархийското управление. Упорито и системно той подавал изложения и молби до Високата порта, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите, които имали български владици преди войната – Охрид, Велес и Скопие. Освен това чрез т. нар. истилями-допитвания, населението в Дебърска, Струмишка и Кукушка епархия също изявило волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бързала да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятствувала изпращането на екзархийските архиереи. Така започнала една дълга и безконечна “игра” на отлагане, забавяне и отклоняване, което било обикновена практика в системата на османското управление.
Какви са били задачите и целите на Българската екзархия в Цариград, след като Църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на развитие и за целта през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.? “Задачата на Екзархията е, четем в едно твърде поверително изложение на екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до Самоковския митрополит Доситей, наместник-председател на Св. Синод в София, да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 год., именно да придобие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията, следователно, предстои да оделотвори тежката историческа задача – да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Европейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си Черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в Империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюването на това право тя си служи с най-законните средства – мирна културна еволюция чрез черквите и училищата”. Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Тези негови твърдения били основани на статистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Позовавайки се на фермана от 1870 г., на истилямите-допитвания и на състоянието на българските църковни общини още през 1883 г. екзарх Йосиф I отбелязал в своя план 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можело да се състави самостоятелна Екзархия (т. е. църковна област), способна да съществува независимо от Българското Княжество. Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. В началото на 1883 г. Йосиф I се опитал да състави Св. Синод при Екзархията в Цариград и с него да разреши някои възлови въпроси, свързани с устройството на Църквата и със запазването на нейното седалище в турската столица. Той извикал при себе си двама владици от Източна Румелия – Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски, които одобрили решението седалището на Екзархията да остане в Цариград, а в столицата на Княжеството София екзархът да бъде представляван от един наместник или делегат, избиран измежду владиците в тамошните епархии. Високата порта остро се обявила против свикването на Синод и той преждевременно бил разпуснат.
С явна цел да създаде условия за отстраняването на Екзархията от Цариград, Високата порта поискала настоятелно от екзарха да определи своето становище към Църквата в Княжеството във връзка с чл. 39 от Търновската конституция и внесените в Екзархийския устав изменения, съгласно които архиереите от Княжеството имали правото да участвуват в избора на екзарх и в екзархийския Св. Синод. Той трябвало да заяви дали приема църковния устав на Княжеството като валиден и за себе си, или се смята за отделен и независим от Църквата в свободна България. От турска страна очаквали, че екзарх Йосиф I ще се ангажира с категоричен отговор, който пък щял да даде основание на Портата да обяви фермана за невалиден и да поиска вдигането на Екзархията от Цариград, тъй като тя нямала ведомство в преките владения на султана. Екзархът обаче веднага прозрял намеренията на правителството и отговорил крайно предпазливо и доста тактично. Той заявил, че отношенията между Екзархията в Цариград и Църквата в Княжеството са чисто духовни и че църковният закон в България има сила само за там, но не и за Църквата в империята, която се управлявала от временни правила, тъй като Екзархийския устав, изработен от Църковно-народния събор през 1871 г. все още не бил одобрен от Високата порта.
Екзарх Йосиф I
Разбира се, че турското правителство не останало доволно от този отговор и продължило да търси конкретен повод за отстраняването на Екзархията от своята територия. През октомври 1883 г. екзарх Йосиф I не бил поканен на прием в двореца по случай обрязването на султанските деца, на който присъствали всички духовни началници на признатите в империята религиозни общности. Това открито и демонстративно пренебрежение било сметнато като подготвителна стъпка за отстраняването на екзарха от Цариград. То предизвикало изключително силно брожение сред българското население в Македония и Одринско и недоволство в Княжеството и Източна Румелия. В тоя решителен момент обаче Русия застанала на страната на Българската екзархия. Високата порта била принудена да лавира и на 17 декември 1883 г. екзарх Йосиф I бил поканен на аудиенция в двореца.
На посочената дата екзархът бил приет лично от султан Абдул Хамид II – повече от шест години двамата не били се срещали лично. В дълга беседа Йосиф I успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелствува, че “поданиците му българи и всичкия български народ, който е в неговата държава, му е верен”. Аудиенцията преминала много добре, като обаянието и откровеността на българския екзарх пленила султана и през цялото си управление той бил винаги отстъпчив и благосклонен към “дипломата в расо”. Валидността на фермана от 1870 г. била зачетена, седалището на Екзархията в Цариград било запазено, дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред.
През цялата 1884 г. екзарх Йосиф I непрекъснато настоявал за изпращане на български владици в Македония и едва в края на годината Високата порта разрешила да бъдат назначени такива в Охрид и Скопие. Обаче берати не им били издадени и съответно те не могли да заминат за епархиите си. В Министерския съвет половината от министрите “останаха при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други условия и че не е в интереса на Империята да се толерира Екзархията. Срещу отстъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите”. Освен това последвалите събития – Съединението, Сръбско-българската война (1885 г.), детронирането на княз Александър Батенберг и идването на Фердинанд Кобургготски в България – още повече усложнили нещата.
Твърдата национална и туркофилска политика на Стамболовото правителство и страхът от бъдещи усложнения принудили турското правителство да промени политиката си към Българската екзархия в Цариград. Именно поради това на 27 юли 1890 г. то издало берати за назначените митрополити – Синесий в Охрид и Теодосий в Скопие. През същата година Високата порта отменила военното положение в европейските вилаети на империята, съществуващо още от времето на Руско-турската освободителна война. На Екзархията било разрешено да започне издаването на свой печатен орган под името “Новини” (по-късно преименуван на “Вести”).
В средата на 1891 г. по заповед на Великия везир Кямил паша било издадено предписание до валиите в Солун и Битоля, с което им било наредено да не пречат на българите, които се отказвали от Патриаршията, сами да уреждат църковните и училищните си дела чрез духовните председатели на общините. В резултат на това разпореждане само за няколко месеца повече от 150 села и градове заявили писмено пред местните власти, че се отказват от Патриаршията и минали под ведомството на Екзархията. След свалянето на Кямил паша през октомври 1891 г. новият Велик везир Джеват паша дал наставления за ограничаване на движението на българите за отказване от Цариградската патриаршия, обаче то продължило да се развива твърде успешно. Това от своя страна улеснило издаването на още два берата през пролетта на 1894 г. за Велешка и Неврокопска епархии, едната имаща право на български владика по силата на фермана от 1870 г., а другата била отхвърлила гръцката духовна власт още през 1869 г. Три години по-късно, през 1897 г. Портата възнаградила неутралитета на България по време на турско-гръцката война с берати за нови трима владици в Битоля, Дебър и Струмица.
В Одринска епархия Българската екзархия имала свой епископ, но той нямал султански берат. В останалите епархии с българско или смесено, но преобладаващо българско население – Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Кукушка (Полянинска), Сярска, Мелнишка и Драмска – екзарх Йосиф I успял да наложи председателите на църковните общини да бъдат признати за екзархийски наместници с права да уреждат всички църковни и училищни работи.
През периода 1897 – 1912 г. утвърждаването на ведомството на Българската екзархия срещнало редица непреодолими пречки. Напразни били усилията на екзарх Йосиф I да издействува берати за митрополити в Серес, Солун, Одрин и Гюмюрджина. Високата порта, подтиквана от Цариградската патриаршия, взела страната на сръбската пропаганда, която започнала да се разраства в Северна Македония. През 1897 г. Патриаршията назначила за протосингел на Скопския гръцки митрополит Амвросий сръбския архимандрит Фирмилиян. Година по-късно Амвросий бил преместен от Скопие, а Фирмилиян станал управляващ епархията. Високата порта привидно не позволила Фирмилиян да бъде поставен за титулярен митрополит, но по-късно отстъпила, когато руският посланик в Цариград Иван Ал. Зиновиев се застъпил за него, а българското правителство тихомълком дало съгласието и отказало да подкрепи Екзархията. Така на 15 юни 1902 г. Фирмилиян бил ръкоположен за Скопски митрополит, намиращ се под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия. През 1910 г. по искане на сръбския крал Петър I Карагеоргиевич Патриаршията отстъпила на сърбите и Велешко-Дебърската епархия, начело на която бил поставен за управляващ сръбския епископ Варнава, който по-късно станал сръбски патриарх.
След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. гърци и сърби започнали въоръжен поход срещу Екзархията и нейното паство в Македония и Одринско. Костурският гръцки митрополит Германос Каравангелис особено се отличил в това бясно преследване на екзархистите. На 24 март 1905 г. гръцки четници нахлули в с. Загоричене (дн. Василиас), Костурско и избили 69 невинни жертви, за да сплашат привържениците на Екзархията. Положението на екзархистите се подобрило отчасти след 10 юли 1908 г., когато бил извършен младотурският преврат. С разрешение на Високата порта екзарх Йосиф I съставил Св. Синод и Мирски екзархийски съвет. Агресивното държане на младотурците сближило политически българи и гърци, а това съответно довело до подобряване на отношенията между Българската екзархия и Цариградската патриаршия.
Идеалът на екзарх Йосиф I и неговата “велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и “да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” били реализирани в значителни мащаби. До Балканските войни в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от “екзархийски наместници”: Костурска, Леринска ((Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка) Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В този широк диоцез се наброявали около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Интересното в случая е следното. Както сам посочва екзарх Йосиф I, Екзархийския устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Високата порта (в случая нямало никакъв отговор за него – нито положителен, нито отрицателен). Въпреки това “в епархиите, дето ферманът е приспособен, Екзархийския устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило…” В случая Българската екзархия не събирала от българското християнско население т. нар. “владичина” и нямала постоянни приходи. Фактически Екзархията в Цариград се издържала от финансовата помощ на Княжество България и въобще не пристъпила към събирането на “владичина”. Тази нейна финансова политика била продиктувана, както от мудността на турската администрация по одобрението на Екзархийския устав, така и от борбата за влияние и спечелване на епархиоти. Конкуренти в тази борба били гръцката и сръбската пропаганди, а отчасти и действуващите тук унияти. Всяка от тези страни се стремяла да привлече към себе си македонските българи, чрез парични и материални облаги, с безплатна просвета и раздаване на литература и т. н. Именно поради тези причини Българската екзархия избягвала да търси каквито и да било средства от местното християнско население. С право екзарх Йосиф I заявява, че “Най-силният аргумент за зрелостта на българите във вилаетите ще бъде факта, кога поемат да поддържат пастирите и учителите си.” Той смятал, че “Опита за събиране владичина трябва да се предшествува от друг – населението да почне да поддържа само училищата си…”.
Българската екзархия поела трудната и отговорна задача да работи за културно-просветното издигане и национално укрепване на българското население в Македония и Одринска Тракия. Тя станала обединителен център и негов законен духовен и политически представител пред Високата порта. Въпреки тежките изпитания, които изживяла по време на Освободителната война и в първите години след нея, Екзархията успяла да се запази като български национален институт в Османската империя, опирайки се на фермана от 1870 г. и на масовата поддръжка на местното българско население. Освен това тя получавала редовно и значима материална и политическа поддръжка от свободна България.
В резултат на енергичните и настоятелни постъпки на екзарх Йосиф I, Българската екзархия възстановила правата си на попечител на българските училища в пределите на Османската империя. Активизирали се църковно-училищните общини в Македония и Одринска Тракия. Отново били отворени вратите на закритите по време на Руско-турската освободителна война училища. По инициатива на екзарха и под негово ръководство постоянно нараствал броят на просветно-образователните институции и се издигало качеството на тяхната дейност. Значителна роля играело дружество “Просвещение”, основано през 1880 г. в Солун, а така също и “Училищното попечителство”, което представлявало екзархийски комитет за организиране и ръководство на просветната дейност (1882-1883). Скоро той бил трансформиран в Училищен отдел при Българската екзархия (1883-1884), под чиито грижи и ръководство възникнала огромна мрежа от различни по степен и характер училища (вкл. и богословски), библиотеки, читалища, книжарници, дружества, пансиони и др. Съгласно със задачите, залегнали в плана за широка и организирана дейност за изграждане на класни училища и гимназии в Македония и Одринско (изработен през 1880 г. от просветните дейци Кузман Шапкарев, архимандрит Методий Кусев, Н. Спространов, Хр. Бучков и др. и одобрен от Екзархията и Княжеството), Солун бил определен като учебен и културен център за Македония, а Одрин – за Тракия. Изборът на Солун за просветно средище на българите не бил случаен, тъй като този град не бил само административен, но и стопански и културен център на българското население в Македония.
През есента на 1880 г. било поставено началото на Солунската българска мъжка гимназия, която приела името на славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Поддържана от Екзархията и от Солунската българска община, тази първа гимназия станала мощна духовна сила на българското население против елинизма. Тя възпитала стотици кадри и дала тласък за развитието на учебното дело и в най-отдалечените краища на Македония. През 1882 г. била открита в Солун и българска девическа гимназия “Св. Благовещение”. Първа управителка (директорка) на гимназията станала дъщерята на Димитър Миладинов Царевна Миладинова, която била руска възпитаничка. Тя положила големи старания и отдала всичките си сили и любов за доброто уреждане на гимназията и за издигане на културния живот в града.
Главен просветен център на българите в Тракия станала Одринската българска мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, открита през 1891 г. Тя носела името на бележития възрожденец и посрещала част от материалните си нужди от ежегодните лихви на завещаните от д-р Берон средства за учебни цели. През 1899 г. тази гимназия станала пълна, със седем класа, като подготвяла учители за българските училища в Тракия. По това време и девическото класно училище в Одрин се развило в шестокласна девическа гимназия, която носела името на Янко Касъров – богат българин от Копривщица, който завещал спечелените от него пари в Румъния за българската просвета в Одрин. В пансионите на гимназиите в Одрин и Солун намерили подслон, прехрана и възпитание хиляди български деца от всички краища на Европейска Турция.
През учебната 1898-1899 г. българската класическа гимназия в Битоля станала пълна със седем класа. По това време успешно се развивали и двете български педагогически училища в Скопие и Сяр, петокласните девически училища в Битоля и Скопие, откритата малко по-късно търговска гимназия в Солун и др. Средните учебни заведения в Македония и Одринско се изграждали по примера на двете български гимназии в Солун, които като първи били най-добре уредени с пансиони, трапезарии, библиотеки, кабинети, учебни пособия и др. В навечерието на Балканската война българските средни училища (гимназии) достигнали цифрата 12.
По идея на екзарх Йосиф I през учебната 1883-1884 г. било открито свещеническо училище в Одрин. През следващата учебна година такова училище било открито и в Прилеп, но то просъществувало само една година и било преместено и слято с Одринското. Последното след упорити настоявания на Екзархията било преместено в Цариград, като на 22 септември 1892 г. станало официалното му откриване. В началото на 1892/1893 г. духовното училище било отделено от четирикласното и станало самостоятелно, като негов патрон станал големият български светец Иван Рилски. За пръв ректор бил назначен архимандрит Методий Кусев, който току-що се бил завърнал от учението си в Русия. През учебната 1895/1896 г. цариградската семинария станала пълна, шестокласна и в нея били изучавани 31 предмета. В тази семинария постъпвали на учение главно българчета от Македония и Одринско и много малка част от свободна България. Почти всички семинаристи били пълни стипендианти на Екзархията и в продължение на шест години се учели, хранели и обличали безплатно. За периода от 1900 до 1913 г. семинарията завършили около 200 души. Те станали учители, свещеници, монаси, служители в екзархийската канцелария и в отделните митрополии, а други продължили образованието си главно в руски духовни академии. Измежду завършилите семинарията изпъкват редица църковни и просветни дейци като митрополитите Видински Неофит, Врачански Паисий, Неврокопски Борис, Търновски Софроний, Ловчански Антим и др.; проф. архимандрит Евтим Сапунджиев, проф. Иван Марковски, академик Иван Снегаров и др.
Класни училища (прогимназии) с втори, трети и четвърти клас били открити във всички градове и централни селища в Македония и Одринско, а основни (начални) училища до четвърто отделение, някои от тях със забавачници, имало в почти всички по-големи български села. През 1888 г. екзарх Йосиф I получил от Високата порта разрешение да назначи четирима инспектори към Училищния отдел, по един за Солунски, Скопски, Битолски и Одрински вилает. Понеже те не получавали винаги разрешение от властта да пътуват в своите райони, задачата по надзора и ръководството на училищното дело по места била възложена на главните учители от училищата в централните селища.
С цел да се подобри ръководството на училищата, Екзархията наредила да се създадат към българските църковни общини училищни комисии. Първата такава комисия била създадена в Солун в края на 1889 г. Подобни сформирали в Битоля, Скопие, Одрин и други по-големи градове. С изграждането на училищните комисии се засилило демократичното начало в ръководството на училищното дело. По-късно, когато седем български епархии били оглавени от екзархийски митрополити, към съответните митрополии бил назначен по един училищен инспектор. В централното ръководство, Училищния отдел на Екзархията, инспекторите били двама и периодически предприемали няколкомесечно пътуване из диоцеза на Българската екзархия за ревизия и контрол на учебното дело.
В самата турска столица, където било седалището на Българската екзархия, екзарх Йосиф I положил изключителни грижи за своите пасоми и за известна представителност пред чуждите дипломати и другите религиозни общности. На мястото на старата дървена църква “Св. Стефан“, която била тясна и с неугледен външен вид, той издигнал великолепен железен храм, който тържествено бил осветен на 8 септември 1898 г. През 1895 г. по случаи 25-годишнината от издаването на фермана за независима Българска църква било създадено “Българско благотворително дружество Йосиф I“, една от основните задачи на което била създаването на българска болница в Цариград. Нейното строителство започнало през есента на 1896 г. (първо на оградата), като основния камък на главната сграда бил положен на 20 април 1897 г. Тържественото освещаване на болницата станало на 25 април 1902 г., когато чествали 25-годишнината от екзархийското служение на екзарх Йосиф I.
Първоначално екзархийските канцеларии се помещавали (последователно) в наети под наем еврейски, гръцки и арменски къши в квартал Ортакьой. След няколко несполучливи опита най-сетне наели, а по-късно закупили, огромната, четириетажна къща на разорилия се арменски търговец Фъндъклиян. След като на 6 декември 1904 г. при пожар изгорели последните два етажа на Екзархийския дом, през пролетта на 1907 г. след дълги перипетии екзарх Йосиф I успял да купи за 10 хиляди лири една разкошна къща с обширен двор в квартал Шишли – най-крайната част на Пера. Къщата била притежание на потурчения арменец Максуд бей Себух. Тя била превърната в екзархийска канцелария и функционира и до днес. Пак по почин на екзарха през 1912 г. в квартал Ферикьой бил закупен голям парцел и превърнат в самостоятелно българско гробище, където на 2 януари 1913 г. бил погребан първият покойник.
До края на 1913 г. Екзархията успяла да открие и поддържала в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици. От всичките преподаватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция. Възпитаниците на екзархийските училища не моглии да разчитат на офицерска кариера или да заемат значителни служби в османската администрация, независимо от степента на образованието им. Малка част от тях продължили да учат в Русия и някои европейски университети. Почти всички тръгнали по пътя на народни учители и споделили нерадостната участ на сънародниците си. Постепенно младата българска интелигенция поела в свои ръце националното дело. Въпреки че Екзархията била привърженик на еволюционната политика, редица свещеници и учители създали и ръководили тайни революционни комитети, като формирали интелектуалния елит на национално-освободителната организация (ВМОРО). Така с легални средства Българската екзархия подготвила Македония и Одринска Тракия за евентуално бъдещо обединение с българската държава.
Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграждането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) обаче било в разрез с мирната еволюционна политика на Българската екзархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношения към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата – еволюция и революция, легалност и нелегалност и т. н. Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка през пролетта на 1903 г. екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че “политическото обединение е идеал, който пълни традиците, книжнината и сърцата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия надежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли…”, като според българския духовен глава “мизерията и отчаянието” били революционния титан-апостол. “Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Културните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнозина от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението…”. Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото “една такава война ще бъде катастрофа за целокупния български народ. Моментът е съдбоносен, и затова мерките трябва да бъдат решителни и ефикасни…”.
След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитета си пред Високата порта и западните дипломати, акредитирани в турската столица за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински достоен българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което бил градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: “Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата…” Пет години по-късно, с поверително писмо от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че “комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и културен живот”. Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по време на революционните събития в Македония и Одринска Тракия, по настояване на турското правителство той изпращал окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не трябва да се забравя, че самата Екзархия е била турско учреждение, а Йосиф I поданик на империята и висш османски служител. Една погрешна стъпка от негова страна и нямало да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът е трябвало винаги на бъде лоялен към султана и Високата порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение. Някои тогавашни революционни дейци не разбрали това и дори се стигнало дотам, че в началото на месец март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт екзарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и “стана негов най-горещ адмиратор и приятел”.
За защита на българското християнско население от вилаетите екзарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо четири десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновници, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички европейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом.
Малко известно е обстоятелството, че екзарх Йосиф I нито веднъж не е посещавал своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия, по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е разбирала, какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би било един изключителен триумф на екзархийското дело, една внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползувал Йосиф I всред македонските българи. Неговият фотопортрет е висял във всички митрополии, архиерейски наместничества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него са знаели и млади и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи идващи в Цариград и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положението във вилаетите. Това го правел по свое усмотрение и по убеждение, въпреки че е имал възможността да се прибере в София и да председателствува Св. Синод, като се радва на свободен живот и почит от страна на управляващи и пасоми.
Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархийски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това екзарх Йосиф I издал Окръжно № 3764 от 10 февруари 1912 г., в което забранил на митрополитите и управляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи. “… нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, която строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение”.
Според Търновската конституция “Българското княжество от църковна страна, като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св. Синод – Върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единението си с Вселенската източна Църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата”. Съгласно този чл. 39 от Конституцията Българската православна църква и в Княжеството и в пределите на Османската империя оставала единна и неделима. Това единство обаче било твърде относително, що се касае до вътрешното самоуправление. Както посочихме по-горе, седалището на Екзархията и след политическото освобождение останало в Цариград, но там законен Св. Синод бил сформиран едва през 1908 г. Освен това Високата порта не разрешавала на владиците от Княжеството да участвуват пряко в управлението на Екзархията. На практика се получило разделение в църковното управление и то се развивало по два напълно самостоятелни и независими пътя.
В Княжество България първоначално съществували следните епархии: Софийска, Самоковска, Кюстендилска, Врачанска, Видинска, Ловчанска, Търновска, Доростоло-Червенска и Варненско-Преславска. След Съединението (1885 г.) епархиите били увеличени с още две – Пловдивска и Сливенска. Малко по-късно (през 1896 г.) била създадена и Старозагорска епархия, а след войните към България преминала и Неврокопска епархия. Според Екзархийския устав от 1871 г. няколко епархии трябвало да бъдат закрити след смъртта на титулярните им митрополити. Първа била закрита Кюстендилската след смъртта на митрополит Иларион през 1884 г. Диоцезът й преминал на подчинение към Софийска епархия. Втора била закрита Самоковската епархия, след като през 1907 г. починал митрополит Доситей. Нейният диоцез също бил включен към Софийската епархия. Трета трябвало да бъде закрита Ловчанска епархия след смъртта на нейния титуляр екзарх Йосиф I. Обаче още преживе екзархът подготвил почвата и след кончината му епархията не била закрита и съществува и до днес.
През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. То се занимавало с основния въпрос – как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наречен “Екзархийски устав, приспособен в Княжеството”, като за основа послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14 май 1871 г. от Първия църковно-народен събор в Цариград. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил този църковно-правен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 г. той бил допълван, като четири години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлявала от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседавали само 4 владици за срок от 4 години. С екзарх Йосиф I била постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв трябвало да се избира само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът да го одобри. Първи екзархийски наместник (или делегат) бил Григорий Доростоло-Червенски, след това Симеон Варненско-Преславски, Климент Търновски, отново Григорий Доростоло-Червенски, Доситей Самоковски и Василий Доростоло-Червенски. Св. Синод не бил свикван и не заседавал постоянно и това продължило доста дълго време, чак до 1894 г. След тази година той започнал да функционира редовно и разглеждал всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.
В Княжество България съществували редица неуредици. Подобно на редица македонски епархии и тук имало църковно двувластие – т. е. в една епархия двама митрополити. В Пловдив, Созопол, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър) и Варна пребивавали гръцки владици, които били подчинени на Цариградската патриаршия. Тяхното свещенодействие в българските предели било в разрез с чл. 39 на Търновската конституция. Освен това гръцките владици дразнели българските православни християни и често се стигало до остри конфликти. Гръцките митрополити останали в България чак до 1906 г., когато българското население, възмутено от гръцките издевателства над македонските българи, се надигнало против тях, завзело храмовете им и ги изгонило извън пределите на Княжеството.
Също така между Св. Синод и някои правителствени кабинети се породили и разгорели конфликтни ситуации. За да отговори на новите нужди и условия, през 1880 г. Св. Синод определил една комисия, която изработила проект за нов Екзархийски устав в българското Княжество. По същото време министърът на външните работи и изповеданията Драган Цанков назначил друга смесена комисия, в която участвували архиереите Григорий, Симеон, Климент и др. и светските лица Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Йордан Ковачев и др., за да изработи “законопроект” за управление на Българската църква в пределите на Княжеството. Комисията съвестно си свършила работата и изготвила исканият проект. Др. Цанков обаче, без знанието на Св. Синод издал въз основа на този проект т. нар. “Временни правила” за духовното управление на християни, мюсюлмани и евреи. Българските архиереи начело с екзарх Йосиф I енергично протестирали срещу тези правила, които свидетелствували за явната намеса на светската власт в работите на Църквата и отказали да ги прилагат, понеже противоречали на Конституцията. Поради възникването на този конфликт, а също така и заради други неотложни църковни и държавни дела, Йосиф I бил принуден да дойде в София и да остане тук повече от година (от 18 май 1881 г. до 5 септември 1882 г.). Осъществените преговори между правителството и Св. Синод дали желаните резултати. Постигнато било споразумение и в 1883 г. приетият от Св. Синод приспособен за в Княжеството Екзархийски устав бил утвърден от българското правителството и княза.
Обаче с това търканията между правителството и Св. Синод не свършили. Синодалните архиереи в Княжеството трябвало да водят продължителни борби, за да вземат в ръцете си религиозното обучение на българската учаща се младеж, да уредят материалната издръжка на енорийското духовенство и да се противопоставят на наредбата на Др. Цанков (тогава министър-председател) – покръстените по време на Освободителната война мохамедански деца да се върнат на родителите им и омъжените за християни туркини, ако пожелаят, да се разведат.
В своето късо управление българският княз Александър I Батенберг не е имал нито конфликти, нито специално отношение към Българската православна църква. По другояче стояли и се развили нещата при князуването и царуването на Фердинанд I Кобургготски, който пристигнал в Княжеството на 10 август 1887 г. По произход и възпитание той бил римо-католик, съветничка била майка му – една усърдна римо-католичка (по-късно такава била и неговата съпруга) и дошел в една съвсем непозната страна, в която “господстващата вяра е православно-християнската от Източно изповедание”.
Още с пристигането на княз Фердинанд в София, Търновският митрополит Климент като екзархийски делегат отслужил молебен в негова чест и държал пред монарха слово, в което изтъкнал, че народът с признателност знае, че дължи свободата си на Русия, и го помолил да направи всичко възможно, за да се подобрят отношенията между освободители и освободени. С това си слово Климент Търновски станал изразител на опозиционната на правителството политическа линия и неслучайно бил квалифициран от стамболовистите като проводник на крайното русофилство. Затова Ст. Стамболов поискал отзоваването му от поста екзархийски наместник, непризнаването му за синодален член и да напусне столицата. Притиснат от много и различни фактори и обстоятелства, екзарх Йосиф I дал съгласието си Климент да бъде отстранен от София. Търновският владика след като бил охулен от правителствения вестник “Свобода”, през декември 1887 г. бил принуден да се завърне в епархията си, където бил поставен под постоянното наблюдение на местната власт, като му забранили да служи по църквите без специално разрешение.
Не в по-добра позиция бил и Варненско-Преславския митрополит Симеон, който бил отстранен от епархията си още през август 1886 г. Такава била волята на неколцина правителствени партизани, които неоснователно го обвинили като съмишленик на детронаторите на княз Александър Батенберг. След като прекарал две години в Русе при митрополит Григорий през лятото на 1888 г. Симеон се завърнал в епархията си. Обаче тук го очаквало ново зло. През есента на същата 1888 г. князът и майка му посетили за първи път Варна. Между посрещачите бил и митрополит Симеон. В разрез на официалния етикет Фердинанд приел благословията на католическия епископ и местния гръцки митрополит, като демонстративно подминал очакващият го български архиерей. Закъснелите извинения не успели да удовлетворят уязвеното достойнство на владиката и той съвсем естествено отказал да отслужи тържествен молебен в чест на монарха. А по-късно, при неговото посещение в Шумен, Симеон отказал и да го посети, за което бил мъмрен от министъра на изповеданията Георги Странски.
През април 1888 г. княз Фердинанд посетил Търново, обаче митрополит Климент отказал да излезе да го посрещне по причина, че било страстната седмица (седмицата преди Великден). В средата на юни 1888 г. през Петрови пости князът с майка си и свитата си посетил Калоферския девически манастир. По този случай имало свирни и тържества, а в манастирския двор разпънали палатка и в нея повикан от Пловдив свещеник служил меса (римо-католическа служба). Освен това правителството искало да се отслужат в софийската катедрала “Св. Неделя” парастаси (помени за починали) за инославни лица (за бащата на княза – римо-католик, за германския император Фридрих III – протестант), както и в православните храмове да се служат служби на дните на римо-католическите светии Фердинанд и Климентина. Всичко това тогава било счетено за посегателство върху правата на Българската православна църква. Св. Синод решил да реагира и протестирал не само срещу отговорното правителство, но и срещу самия княз.
Правителството и князът също били настроени зле срещу синодалните митрополити по важния въпрос за споменаването в богослужебните служби (по приетия църковен ред) името на княза, като господар на страната. Това не било сторено, като на много места и архиереи, и свещеници при служби по стара традиция продължавали да споменават руския император. На 1 декември 1888 г. в София била открита синодална сесия, на която присъствували митрополитите Симеон, Климент и Константин Врачански. Поради отсъствието на Григорий Доростоло-Червенски, сесията била ръководена от Симеон Варненско-Преславски. Още на първото си заседание Св. Синод изказал своите съжаления и протести, загдето правителството поставяло пречки за свободното функциониране на Синода. На 17 декември с. г. синодалните членове отказали да се представят не само на министър-председателя, но и на княза, докато последният не даде гаранции, че няма да се държи обидно за и във вреда на правата и интересите на Българската православна църква. Във връзка със същото Св. Синод отказал да вземе решение за споменаването на княза във време на богослужение. След това се завързали спорове по разни странични въпроси и последвали заплашвания, които завършили със скъсване на отношенията между правителството и Св. Синод. Синодалните членове били поканени да прекратят заседанията си и да се разотидат по епархиите си. Владиците не се подчинили и на 30 декември 1888 г. под полицейски конвой били изведени от София и изпратени до местоседалищата си.
Митрополит Константин Врачански наредил на свещениците от епархията си да не споменават името на княза, а Климент Търновски продължил да произнася многозначителни проповеди пред своите пасоми. Стигнало се до там, че през 1889 г. двамата архиереи били подведени под съдебна отговорност, като при разследването на мнимата им вина били нарушени църковните канони, Екзархийския устав и други действуващи закони. По същото време Ст. Стамболов като министър на вътрешните работи внесъл в Народното събрание проект за нов избирателен закон, в чл. 16 на който се предвиждало “лицата от духовно звание” да не могат да бъдат избирани за народни представители. След ожесточени дебати на 24 ноември 1889 г. новият избирателен закон бил приет, като по този начин цялото духовенство било лишено от правото на избираемост.
Едва към края на 1889 г. Стамболовото правителство и Фердинанд, от една страна, и екзарх Йосиф I, от друга, чрез активното посредничество на митрополит Григорий намерили път към изглаждане на създадените противоречия. Министър-председателят удовлетворил молбата на екзарха за свикването на извънредна сесия на Св. Синод в Русе. През юни 1890 г. синодалните старци пристигнали в Русе и приели формула за споменаването на княз Фердинанд в богослужението. Същата година през есента Св. Синод се събрал в София на редовна сесия, като на 27 октомври владиците се представили на княза. Същият ден той им върнал визитата, придружен от Ст. Стамболов.
Така възстановените легални отношения между църква и държава просъществували само една година. През 1892 г. нова инициатива на Ст. Стамболов изправила Църквата срещу правителството. Последното във връзка с годежа на монарха за Мария Луиза направило опити да промени чл. 38 от Търновската конституция в смисъл, че не само първият княз на България, но и неговият приемник може да бъде неправославен. Понеже при изменението на чл. 38 от Търновската конституция бил игнориран Св. Синод, Българската православна църква предприела съпротива. Излизащият в Цариград екзархийски орган в. “Новини” открил рязка борба против българското правителство чрез редица хапливи уводни статии, почти всичките анонимни. Тонът в тях бил даван от екзарх Йосиф I, който веднага бил нападнат от в. “Свобода”. “Негово Блаженство да не ни продава храброст и надут патриотизъм от турската столица, защото от там всеки се храбри. Ние знаем, че за него е безразлично, че бил или не екзарх, защото и в Русия и в Турция той все владика ще бъде, а в Русия може би и на по-големи почести, за дето е ратувал против княза”. Екзархът отправил и редица протестни писма до българското външно министерство и някои политически личности. Правителството криело тези писма и не им давало гласност, понеже княз Фердинанд “не споделял оптимизма на Стамболов и че борбата на Църквата го плашела”. Тогава в. ”Новини” започнал да публикува в резюме някои писма и телеграми на Йосиф I до българското правителство. Това още повече вбесило издателите на в. “Свобода”, които публикували злостни клевети против българския духовен глава. Той бил обвинен, че води разгулен живот и живее в разврат. “Или Негово Блаженство мисли, че като занимава такова високо място, че ние ще го считаме за светец. Няма вече ахмаци хора на света”.
Стамболовото правителство отново прибягнало до изпитаната мярка – да заплаши екзарха със спиране на субсидиите за Българската екзархия в Турско и евентуално отделяне на Църквата в Княжеството. Освен това потърсено било и съдействието на турското правителство в лицето на Великия везир. Последният предупредил Йосиф I, че ако не спре кампанията против българското правителство ще забрани излизането на в. “Новини”. В дневника си екзархът записал следното: “…заплаши ме (правителството – бел. Х. Т.), че ще вземе мерки против вестника “Новини”, ако пише по тоя въпрос, а мене казва, че ще ме затвори в манастир, ако следвам да обнародвам във вестника, що пиша на министерството. На мене, Екзархът, по един въпрос дето се излага вярата на народа в сериозна опасност, не се позволява да си изкажа мнението. Кой прочее ще може в България да изкаже мнението си или да гласоподава против правителството?” Поставен в безизходица екзархът веднага прекратил атаките си срещу Стамболовото правителство и от края на декември 1892 г. по страниците на екзархийския орган вече не се споменавало нищо за промените в Конституцията. И не само това. Дори последвалият срамен и гнусен съдебен фарс срещу митрополит Климент изобщо не бил не само отразен, но дори и загатнат по страниците на вестника.
Както е известно Ст. Стамболов подхвърлил на преследване митрополитите в Княжеството, които се противопоставили на неговата политика и действия. Особено много бил предследван Търновският митрополит Климент, който заради една единствена проповед от 14 февруари 1893 г. бил третиран като национален престъпник. По най-брутален начин митрополит Климент бил заточен в Лясковския манастир, като срещу него скалъпили углавен процес. През юли 1893 г. Търновският окръжен съд (с подменен угоднически състав) осъдил владиката на вечно заточение. Търновският апелативен съд смекчил присъдата на двегодишно заточение. Така “русофилът” Климент бил осъден и заточен в Гложенския манастир – парадокс не само в църковната, но и в гражданската ни история.
Князът обаче бързо се ориентирал в обстановката, помилвал заточения владика и пожелал да върне престолонаследника княз Борис III в лоното на православието. На 2 февруари 1896 г. в Софийския катедрален храм “Св. Неделя” лично екзарх Йосиф I извършил тайнството миропомазване над престолонаследника в присъствието на княз Голенищев-Кутузов, специален пратеник на руския император. Този акт целял не само подобрение на отношенията между княза и българското духовенство, но бил доказателство за спечеленото благоволение на Русия. На 14 март с. г. екзархът бил честит да посрещне в Цариград княз Фердинанд, който дошъл да се представи на султан Абдул Хамид II – първо в самата Екзархия, а по-късно, на 17 март и в българската църква “Св. Стефан” в квартал “Фенер”. На 24 март, Великден, князът отишъл повторно на служба в църквата, посрещнат от многоброен народ. След службата “той всред черквата ми поднесе енголпието (нагръдна икона, носена от висш духовник), подарено от Царя Освободител на първия български екзарх Антим, което подир смъртта му той купил. Той сам ми го окачи на шията, като каза, че желае да се носи от екзарх на екзарх за дълги години, като историческа драгоценност”.
Последвалите две войни – Балканската и Междусъюзническата, довели България до първата национална катастрофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. се стигнало до пълното загубване на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Охридската, Битолската, Велешката, Дебърската и Скопската екзархийски епархии минали под ведомството на Сръбската православна църква, а Солунската – към диоцеза на Атинската архиепископия. Митрополитите на първите пет македонски епархии били изгонени от сърбите, а управляващият Солунската епархия архимандрит Евлогий бил удавен в морето от гърците (юли 1913 г.). Под екзархийската църковна власт останала само Маронийската епархия в Западна Тракия (с главен център Гюмюрджина). Българската православна църква загубила и южнодобруджанските си енории, които минали под ведомството на Румънската православна църква. Както в сръбска и гръцка Македония, така и в румънска Южна Добруджа, българските училища били затворени, а екзархийските свещеници и учители прогонени. Съответно българското население било подложено на жестока асимилация.
След Междусъюзническата война екзарх Йосиф I останал с много малко пасоми (главно в Цариград, Одрин и Лозенград) и решил да премести седалището на Екзархията в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той обаче не затворил след себе си вратата, а я оставил открехната. В Цариград той оставил да функционира т. нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи (първи бил Велешкият митрополит Мелетий). Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция. Тайната мисия обаче на това екзархийско заместничество била да изпълнява ролята на бъдещ оперативен щаб, който при благоприятни обстоятелства трябвало да възобнови отново екзархийското дело в Македония и Одринска Тракия.
Когато на 28 ноември 1913 г. екзарх Йосиф I пристигнал грохнал и съкрушен на Софийската гара, той бил посрещнат от многобройни официални посрещачи, начело със самия цар Фердинанд. В гаровия салон бил проведен интересен диалог между българският църковен глава и монарха, като Йосиф I открито и без всякакъв страх обвинил Фердинанд за виновен за националната катастрофа: “Ваше Величество, престанете да търсите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше Величество, във Вашите бивши и сегашни съветници, па ако щете и в мое смирение. Те са в личния режим на В. Величество… От това тежко положение днес има един изход: Ваше Величество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да групира около себе си партии и народ, и с Божия помощ, със съдействието на св. ни Църква ще се възвърне славата и величието на България… Вашето оставане на българския трон ще бъде фатално и за Ваше Величество, и за България по простата причина, че на Ваше Величество никой вече не вярва, следователно и никой с Вас не може да води искрена политика. И аз, скромният, смирен, народен, църковен служител не Ви вярвам, защото моята вяра във Вашите дипломатически способности и държавни похвати ми донесе неизразимо огорчение и разочарование; простете дързостта ми, решил съм да бъда откровен днес, аз съм вече ранен и сразен генерал, уви, без да бъде в сражение, аз съм свидетел на разорена и погубена Македония, на откъснатата Добруджа, поробена, окървавена Тракия, свидетел на обезчестена и обезславена България. Свидетел на трагичната смърт на най-идеалната българска рожба – Екзархията, без да бъде зачетена тя с мнение и решение, когато се слагаше въпросът за нейната съдба. Не мога, Ваше Величество, да остана хладнокръвен и примирен с факта, че Вие след злополуката на политиката Ви претендирате още за българския трон. Отстъпете го на Вашия син, това дете е дете на България, то ще й донесе щастието на разумна и плодотворна политика. Княз Борис има условията да бъде заобиколен от искреност, доверие, преданост и обич. Повярвайте ми, че имам всичките основания, които ще Ви изложа подробно и аргументирано, ако се съгласите с предложението ми, че след Вашата абдикация България ще бъде освободена от тежестите на Букурещкия договор и че Лондонския протокол по отношение на Тракия ще бъде приложен…”.
След този тежък разговор екзарх и монарх повече не се срещнали. Йосиф I прекарал в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. Към целокупния български народ екзарх Йосиф I е оставил следните завети. “България никога не бива да забравя, че ореолът, който почива над челото й, изхожда и почива от тия две безсмъртни начала на нейната национално-държавна и духовно-културна структура – православието и славянството”. “Ако България оцеля през вековете на своето тъмно робство и ако днес тя се радва на свобода, на своя църква и държава, то това се дължи изключително на православието и славянството”. “България е дала на всички славяни книга да четат, следователно тя ще извърши непростим грях пред Бога и Църквата му, пред себе си и племето, на което принадлежи, ако се откаже или изневери на това велико наследство, което покрива със слава и величие нейният славянски произход и апостолат”. “И понеже тая книга се роди в святилището и за святилището на Православието, България е длъжна да пази като зеницата на очите праотеческата Православна църква и вяра и в нея само да търси творческата сила на своето духовно и политическо битие”. “Човек трябва да бъде нещо в обществото. За да бъде нещо, той трябва преди всичко да иска, да се стреми да бъде полезен на обществото. А за да бъде общественополезен, той трябва да се стреми да я изпълнява майсторски работата, която му е поверена, за да стане необходим за тази работа. Стреми се и работи да бъдеш необходим за обществото”.
Към българските политически дейци екзарх Йосиф е оставил следния завет: “Бавно бързайте, за да гледате далече! Бавно бързайте, защото в своята стремителна бързина не ще можете да видите пропастите по вашия път и в своето увлечение можете да тласнете в тях вярващия във вас народ“.
Големият български църковен дипломат починал на 20 юни 1915 г. Погребението му било извършено на 25 юни 1915 г. с подобаваща траурна тържественост – погребан бил от южната страна на олтарната абсида на катедралния храм “Св. Неделя” в София. “Историята на неговия живот – четем в дългия и патетичен некролог – е история на две поколения от българското племе от Шар планина до Черно море и от Дунава до Бяло море, които на два пъти бяха щастливи да се почувстват съвсем близо до пълното постижение на народните мечти. Дейността на екзарх Йосиф е една верига от подвизи и страдания за българската култура, реч и молитва… Той носи като истински пастир с търпение и вяра тежкия кръст към българската Голгота… Той умря далеч от онова паство, с което в продължение на половин век живя с еднакви тъги и радости и с еднакви разочарования и мечти”.
________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.
**Бел. от автора на блога – статията се отнася за миналата, не за тази година.
Първо изображение: авторът Христо Темелски. Източник Гугъл БГ.
На едноименен площад в центъра на столицата се издига величественният катедрален храм на Софийската св. Митрополия – “Света Неделя”. Той е посветен на света великомъченица Кириакия (или Неделя на славянски). За твърдо и достойно изповядване на Христовата вяра красивата девица била жестоко измъчвана, а след това осъдена на посичане с меч. На 7 юли 289 година в град Никомидия (Мала Азия) Бог приел чистата ѝ душа, преди мечът на палача да пролее невинната ѝ кръв. По времето на царуването на Асеневци (XII-XIII век) мощите на светицата били пренесени в тогавашната столица Търново. По-късно св. Евтимий, Патриарх Търновски написал “Похвала на светата великомъченица Неделя”[2].
През целия XIX-ти и първите десетилетия на XX-ти век храмът се наричал и “Свети Крал”. Това наименование произлязло от обстоятелството, че в продължение на триста години в него се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321). Тези мощи първоначално били в Банския манастир “Св. Стефан” в град Звечан, а след Косовската битка (1389 година) били пренесени в близкото рударско селище Трепче, северно от Прищина, тогавашната столица на сръбското кралство. Около 1460 година Софийският митрополит Силваний ги пренесъл по време на чумна епидемия в София, тогава седалище на бейлер бей. Първоначално били положени в днешния Люлински манастир “Св. св. Кирил и Методий” (наричан и “Св. Крал”); през 1469 година при пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново за Рилския манастир те били вече в църквата „Св. Георги” (Ротондата – във вътрешния двор на Президентството); след това били пренесени в храма “Св. Безплътни сили” (или “Св. Архангели” – намирал се на двадесетина метра северно от днешния храм “Св. Неделя”); малко по-късно намерили прием в подновената митрополитска църква “Св. Марина” (намирала се в двора на днешната св. Митрополия); и накрая ги положили в митрополитската църква “Св. Неделя”[3].
Храмовият празник е на 7 юли, когато се празнува паметта на света великомъченица Неделя, а на 30 октомври се почита паметта на свети крал Стефан Милутин.
* * *
Миналото на катедралния храм “Св. Неделя” е забулено в неизвестност. Под него лежат основите на голяма по площ антична сграда. Едни от археолозите смятат, че това е преториум или президиум (тоест военния съд на римския легион), а други – че основите на преториума са извън храма, а под него се намират руините на голяма римска баня[4]. Предполага се, че началото на храма е поставено през Средновековието. Вероятно той е бил построен през X-ти век и както други тогавашни софийски храмове е бил с каменни основи, а нагоре с дървена конструкция[5]. Обаче през втората половина на XIV-ти век тези дървени храмове били изградени от камък[6]. Неизвестно защо само “Св. Неделя” останала дървена и в този си вид храмът просъществувал чак до средата на XIX-ти век. Вероятно след някой пореден ремонт на храма в началото на XVIII-ти век той станал митрополитски и мощите на сръбския крал били пренесени в него.
* * *
ХІХ-ти век се характеризира като твърде бурен и драматичен – през него станали редица значими природни и политически събития, които се отразили върху цялостния вид на храма. От няколко приписки, оставени по страници на богослужебни книги, научаваме за голямо и продължително земетресение в София и околността през 1818 година.
„1818, месец априлиа [вярно е март] 23-ти ден, да се знае кога се тресе земята у събота на два и половина сахата, голям страх беше, много бани и джамии изпопадаха, жешки и студени води излизаха от Лазарица до свети Тодор Тирон, след това още кара така до свети Илия [тоест 20 юли], та се тресе после чак до малата Богородица [тоест 8 септември] у събота на два сахата. Тогава се мина малко време, та насред баня „Башия” извре жешка вода, та направи Селим паша шадраван пред турската баня и на „Баш чешма” посади върби и на чешмата направи 2 шопки (текла) [чучура] и после кара до нови свети Георги [тоест до 23 април 1819 година]”[7]. Върху Неделник от църквата „Св. Петка” в Брезник е записано следното: „1818, месец марта, ден 23-ти, тогава се земята тресе. Аз, поп Кръстьо, писах. Тогава три месеца ден и нощ се тресе земята в София; джамиите попадаха, осем джамии паднаха и баните три дена не текоха”[8]. А една бележка върху Миней от църквата „Св. Петка Самарджийска” в София гласи: „1818, месеца марта, 23-ти ден. Да се знае, когато се земята разтърси у София та паднаха 8 джамии и чешмите престанаха, и баните пресъхнаха. 11 месеца непрестанно се разтърсва”[9].
При това земетресение изглежда пострадала частично и църквата „Св. Неделя”. А и бързото гниене на дървените стени на храма станало причина за сериозен ремонт. От новооткрит документ се вижда, че през втората половина на 1820 година бил направен цялостен основен ремонт, който започнал на 3 август и приключил в средата на ноември същата година. За него били похарчени общо 8829 гроша и 4 пари. С тази значима за онова време сума били закупени и превозени различни строителни материали: камъни, плочи, мрамор, дървен материал (диреци, мертеци, дъски и прочее), пясък, кирпич, тухли, керемиди, желязо, пирони и други. От тези средства било заплащано на майстори, чираци и аргати, като им била осигурявана редовна топла храна и периодични почерпки с вино и ракия. Също за освещаването на възобновения храм заплатили на митрополит Теофан (1779-26 октомври 1822 година) 50 гроша (толкова били заплатени и на Новак керемидчията)[10]. Храмът бил едноапсиден като основите били от дялан камък, споен с хоросанов разтвор, а стените от дъски; покривът бил двускатен, покрит с турски керемиди. След 25 години обновената църква се оказала отново в окаяно състояние. Руският учен и пътешественик Виктор Иванович Григорович, който посетил София през 1845 година пише, че митрополитската църква е “почерняла, обезобразена, със знаци на явно пренебрежение”[11].
Две приписки от 1831 година съобщават за метеж в София, предизвикан от кърджалийския главатар Али бег от Брезник, син на Кара Фейзи. Първата е върху „Четвероязычний елино-греко-латино-италианский лексикон” от Захарий Икономович Круша и гласи: „Знайно да бъде на всеки живущ човек, че когато дойде Али бег Кърджалията в София та обра градът – разби чаршията, обра стоката, обра черквите и изтърсиха свети Крал от ковчега насред черквата свети Архангел в лето 1831-во, 11 април, в събота на Лазарица”[12]. Втората е записана върху Пролог за месеците март, април и май от София. Тя гласи: „Да се знае кога бастиса Али бег София, та потроши дюкяните и обраха стоката, и обраха църквите и свети Крал изтърсиха от ковчега у събота, на Лазарица, на месец априлия, 11 ден, 1831”[13]. Интересното и в двете приписки е, че мощите на св. Крал Милутин по това време не били в катедралната църква, а в съседната „Св. Архангели”, наричана още „Безплътни сили”. Тя се намирала само на около двадесет метра северно от „Св. Неделя” и някога също била митрополитска. Известно е, че в нея през 1555 година същите мощи пак били там, и тук се провел епархийски събор на който бил канонизиран новия софийски светец св. Николай нови Софийски[14].
През есента на 1848 година София пострадала от ново земетресение. За него научаваме от две приписки върху „Неделник” от църквата „Св. Петка” в Брезник: „Да се знае кога се тресе земята на месеца септемврия, на 18 ден, от Христа лето 1848: по пладне се тресе на три пъти и след пладне два пъти, и много се светът изплаши”. „Аз, даскал Мина Иванов, писах, тогава вършееха брезничани на бегличкото гумно. И през нощта се пак тресе на три пъти и на сутринта се пак тресе, и много джамии попадаха по София, и сгради попадаха. Много страх беше”[15]. За щастие църквата „Св. Неделя” не била засегната сериозно от това земетресение.
Видният възрожденски меценат Иван Николаевич Денкоглу (1781, село Балша, Софийско – 13 май 1861, Москва) през 1849 година дарил на Софийската църковна община крупната сума от 30,000 гроша за построяването на сграда на ново училище[16]. Тогавашният Софийски митрополит Паисий също развързал кесията си и дарил сумата от 20,000 гроша. Разни имотни софиянци направили дарения от 140 до 1000 гроша, като общата сума възлязла на 6285 гроша. А от шест градски еснафа били събрани общо 1800 гроша. Така в началото на месец март 1849 година в „Тефтер за помощи на църквата „Св. Крал” били записани 58,085 гроша предназначени за постройка на „сградата на свещеното взаимоучително училище”[17]. Строежът на новото училище започнал през пролетта на 1849 година в южната част на двора на църквата „Св. Неделя”. От изкопаните основи извозили 72 волски кола пръст. Докарани били следните строителни материали: 862 волски кола с малки камъни, 16,280 тухли, 7,500 керемиди, 586 волски кола пясък, 56,800 оки вар, 3,150 дървета с различна големина, големи камъни, врати, прозорци и камъни за ъглови колони на стойност 3,125 гроша, пирони и разни железа за 3,140 гроша и други. Около 36, 000 гроша били изразходвани за различните строителни материали, а около 22,000 гроша за заплащане надниците на майстори, калфи и чираци. Или за построяването на училищната сграда, която била на два етажа с по четири стаи на етаж, изразходвали събраните 58,085 гроша[18].
В началото на 50-те години на XIX-ти век Софийската митрополия начело с новия владика Гедеон и Софийската градска църковна община решили да съберат средства от София и епархията и да изградят нов величествен катедрален храм. Събирането на даренията започнало през пролетта на 1853 година. От седемте градски църкви събрали 56,000 гроша; самият митрополит Гедеон дал 15, 000 гроша; Атанас Теодоров подарил на църквата две свои къщи на стойност 20,000 гроша; хаджи Мано Стоянов Букурешли и брат му Ангел дарили 4,000 гроша; хаджи Нешо Филипович броил 1,500 гроша и така нататък. Значителни суми събрали и отделните еснафски организации. Механджийският еснаф дал 33,250 гроша (събрани от 44 майстори), бакалският – 6,520 гроша (от 55 души), абаджийският – 2,555 гроша (от 20 души), калпакчийският – 3,955 гроша (от 38 души) и прочее[19]. Само за календарната 1853 година били събрани близо 200,000 гроша.
Събирането на средства било забавено от така наречената Кримска война (1853-1856). В края на войната, на 18 февруари 1856 година, Високата порта обявила нов реформен акт, наречен Хатихумаюн, даващ известни права и свободи на християнското население в Османската империя. Хатихумаюнът бил тържествено прочетен в София на празника Възкресение Христово (тогава Великденът бил на 15 април), при празничното биене на камбаните на осемте градски църкви, „с позволението на сегашния управител Негово Високопревъзходителство Латиф паша”, нещо необичайно дотогава. Десет дни по-късно, на 25 април (празника на св. апостол и евангелист Марк), ентусиазираните софиянци започнали да събарят старата и прогнила църква „Св. Неделя“. След разчистването на камъните от основите на старата църква, на 7 май същата година било извършено водоосвещение и започнали изкопаването на основите на новия храм. Тогава открили здравите основи на старите антични сгради, които се явили пречка за строежа. Наложило се да се копаят ями до 5-6 метра дълбочина, до достигането на здрава почва[20]. При тези изкопни работи на ангарийни начала участвало населението от цялата област. По спомени на брезничанина Кота (Коста) Кафеджийски (1833-1938) той бил довел от родното си селище група работници, които под негов контрол работили при изкопаване на основите[21]. В ямите (или стъпките) набили дебели стълбове (пилоти) и върху им поставили скари от много дебели дървета. В една бележка на гръцки език четем, че на 11 юни 1856 година, “в деня на светите славни апостоли Вартоломей и Варнава, поставихме кандило в основите по реда на Евхологиона (тоест Требника) и пеейки освещаване и останалите служби, поставихме първо ние (става дума за тогавашния Софийски митрополит Гедеон – бележка Христо Темелски) основен камък, след това първият от майсторите, тоест калфата господин Петрос, първенците и цялото множество, и тогава майсторите започнаха строежа”[22].
Така през лятото на 1856 година започнал строежът на новия храм “Св. Неделя”. Той бил трикорабна базилика, с размери: дължина (с олтарната абсида) – 35,50 метра и ширина 19 метра. Ръководител на строежа бил известният пещерски майстор Петър Казов (преселник от Македония), който ръководел 30-40 майстори-дюлгери. Месечното му възнаграждение се движело около 500 гроша[23], една добра сума за онова време. Освен софийки майстори на строежа работели радомирци, кюстендилци и пещерци. Църковното настоятелство се грижело и за прехраната на работниците по строежа – около 60-70 души. Със свои средства то купувало хранителни продукти и плащало на двама готвачи – „баба готварка” или „баба ахчийка” и „Димо готвар”, които ежедневно приготвяли топла храна[24]. Според данни от запазените църковни кондики най-често били купувани карантия (джигер и черва), фасул, ориз, брашно, хляб, сирене, мляко, риба, агнета, зехтин, захар, кафе и други. Почти редовно имало и почерпки с вино и ракия. Така например за 180 дена през 1858 година били заплатени 9,617 гроша за вино и ракия за общо 70 души строителни работници[25].
Строителни материали били докарвани от близки и по-далечни софийски села. Например камъните били сечени в кариери над село Владая и докарвани с волски коли. Мек камък бил прекарван от село Лобош; диреци и греди сечели и прекарвали от селата Каменица, Байлово, Макоцево, Гайтанево и Градоман; чамов материл бил доставян от Дупница, пирони (различни размери) от Неврокоп, железни диреци от Пловдив, кюмюр от Панчарево и така нататък.[26]
Към есента на 1858 година новата църква била пред завършване, но пострадала от силно земетресение, което продължило повече от два месеца. Ето какво съобщават за това приписките от онова време. „Лето 1858, месец септември. Да се знае кога пак се разтърси земята на месец септември, 18-ти ден на 6 сахата през деня”. „1858, месец септември, 18-ти ден. Тогава се разтърси земята в четвъртък на 6 сахатя, изпадаха тогава много джамии и Кору чешма, Баш чешма, Буюк чешма, Челеби джамия, Сяуш джамия и други. Писах аз, многогрешни папа Янаки Йонов и папа Георги Антов. И паднаха църквите „Св. Никола Мали” и „Пречиста”[27]. А върху приписка върху богослужебна книга от село Бегуновци четем: „Да се знае кога се страшно тресе земята на 1858, септември 18-ти. Изпопадаха джамии у Средец – от 28 само три не паднаха. Толкова треперение биде като що не е било от вехто време и се тресе година и половина, на ден по три пъти, а нощем – Бог знае. Всички граждани по авлиите спяха, от трепет не влизаха по дворовете. На „Свети Крал Милутин” падна едно кубе и погина едно дунгарче [тоест дюлгерче]. Буюк джамия падна върху ахтарницата на Исая Ахтарина и го уби. Писах аз, Димитрия Стоянович, от Бегуновци родом”[28].
Възстановяването на щетите (паднали и пропукани сводове и зидове) от земетресението погълнало доста непредвидени средства и се наложило да събират помощи от населението на епархията. Дори посегнали и върху средствата на мъжкото училище, което било построено в църковния двор през 1849 година, дарени от софийския благодетел Иван Николаевич Денкоглу[29]. До есента на 1860 година по строежа на храма софиянци изразходвали над половин милион гроша. Станали и някои скандали между градските първенци заради обвинения в присвояване на църковни пари и работата замряла. Наложило се майстор Петър Казов да прекрати строежа, като го замрази. Върху почти готовия храм той поставил временен седловиден дъсчен покрив, покрит с керемиди[30].
Две години по-късно, през ранната пролет на 1863 година софийските първенци провели спешно събрание и решили да доизкарат църквата “Св. Неделя”. Вероятно първият ѝ майстор е отказал да завърши строежа си и бил сключен договор с брациговския майстор-строител Иван Хр. Боянин. Съгласно този договор, новият майстор дал обещание за Димитровден (26 октомври) да завърши църквата. Той премахнал временният покрив, увеличил височината на зидовете с още няколко метра и поставил три купола с две малки камбанарийки в западния край на покрива. Също така от север, запад и юг изградил каменна аркадна нартика с общо 16 слепи купола, която покривала и трите свода[31]. Над западната входна врата била зазидана мраморна плоча (98х67 см и дебелина 6 см) с възпоменателен надпис. Той гласи: „Храм святаго Боговенчаннаго краля Милутина въздигнат от благочестиви пожъртвован[ия] на българите в Средец, в дните на сул[тан] Абдул Азиса; 1863”. В олтара каменната плоча на трапезата била квадратна (150х150 см) и по нея изписали стотици лични имена на онези софиянци, които дарили средства за построяването на новия храм[32].
Украсяването на новата църква се проточило още няколко години и това забавило освещаването ѝ. От 1863 до 1865 година марангозчията Антон Станишев изработил иконостаса. Част от иконостасните икони изписал големият живописец Станислав Доспевски. Другите икони били дело на различни зографи, които от скромност не се подписали под тях. След няколко поредни отлагания самото освещаване станало на големия общославянски празник 11 май 1867 година. Предният ден вечерта била отслужена вечерня в близкия храм “Св. Архангели”, където временно се съхранявали мощите на св. крал Стефан Милутин. След вечернята те били пренесени в новия храм “Св. Неделя”. На 11 май, поради липсата на архиерей, службата била водена от архимандрит Хрисант Дойчинов от Самоков в съслужение с 12 свещеници и много дякони. Вероятно освещаването е станало с полагането на предварително осветен антиминс с втъкани в него свети мощи. На службата и освещаването присъствали над 20 хиляди души, между които и много гости от епархията. След освещаването вдъхновено слово произвесъл учителят Михаил Боботинов[33].
„За малката тогава София, спомня си брезничанинът Кота Г. Кафеджийски, църквата „Св. Неделя” беше монументална сграда и то построена от поробената рая. Това бе тържество за българина!”[34].
На 15 октомври 1872 година архимандрит Мелетий Зографски (1832-1891) бил избран и хиротонисан за Софийски екзархийски митрополит. Той пристигнал в София едва на 3 март 1873 година и поел управлението на разстроената епархия. Неизвестно защо освещаването на централния престол на храма “Св. Неделя” се проточило и било извършено от владиката чак на 12 август 1877 година[35].
По време на временното руско управление (1877-1879) княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков подарил на храма комплект от 8 камбани с различна големина. Малките камбанарийки се оказали непригодни за тях и се наложило направата на нова камбанария. Тя била правоъгълна дървена постройка, с размери 4 на 4 метра и височина 9 метра, като само долната част на височина до 2,5 метра била обкована с дъски, а нагоре била открита. Разположена била в югоизточната част на храмовия двор, на мястото на изгорялото мъжко училище. На 9 май 1879 година новата камбанария с осемте камбани била тържествено осветена[36].
В края на XIX-ти век столицата постепенно започнала да придобива европейски вид. По времето на мандата на софийския кмет Димитър Петков много криви софийски улици били изправени, като били съборени доста къщи, обществени постройки, в това число и няколко православни църкви. Наложило се откопаване на терена по площада „Св. Неделя”, което довело до оставането на храма на нещо като тераса. Църковното настоятелство решило да укрепи околния терен и да придаде един по представителен външен вид на храма. За целта била сформирана Строителна комисия, която прибягнала към помощта на архитектурното бюро на младия български архитект Никола Лазаров. След изготвяне на плановете и тръжните книжа на 20 август 1898 година комисията провела търг в канцеларията на Софийската митрополия. Той бил спечелен от предприемача Ангел Георгиев и още същия ден с него бил сключен договор[37]. Без да бъдат прекъсвани църковните служби в храма, в продължение на две години било извършено едно грандиозно преустройство. За целта вътре в самата църква било изградено голямо предпазно скеле, обковано от всички страни със здрави дъски, което пазело храмовото духовенство и богомолците от строителните операции. От западната страна на храма били развалени три свода и четири носещи колони от артиката. На тяхно място направили дълбок изкоп и изградили масивна и величествена камбанария. Постепенно били свалени трите купола и покрива, като на тяхно място били поставени пет нови купола – един голям централен, фланкиран от четири по-малки. Същевременно всички храмови стени били външно облицовани с тухлена зидария. Укрепена била и тересата, на която се оказала църквата след регулиране нивото на околните улици. Били изградени широки стълбища откъм север, запад и юг. За цялостното обновлене на храма църковното настоятелство похарчило сумата от 136,000 златни лева[38].
През декември 1919 година същият архитект бил натоварен от църковното настоятелство да постави парно отопление в храма и да прегради западната част на нартиката. Така през 1920 година били извършени тези преустройства, като по този начин настоятелството се сдобило с редица помещения: канцелария, салон за заседания, свещопродавница, кръщелна и три стаи за помощния църковен персонал[39].
На 20 юни 1915 година починал видният църковен дипломат екзарх Йосиф I. Той бил погребан от южната страна на храма, в близост до страничната олтарна врата. Три години по-късно починал Софийският митрополит Партений, който бил погребан от северната страна на храма.
На 16 април 1925 година Софийският катедрален храм станал арена на една от най-трагичните драми в историята на България. Коминтернът и Военната организация на БКП организирали и провели жесток терористичен акт – поставили взривно устройство в югозападния купол на храма. При опелото на убития запасен генерал Коста Георгиев в храма присъствали всички министри (начело с министър-председателя професор Александър Цанков), много генерали и офицери (действащи и запасни), държавни и политически дейци, както и много граждани. Очаквало се и пристигането на цар Борис III, който малко закъснял. Опелото ръководел лично Софийският митрополит Стефан. Точно в 15 часа и 20 минути мощен взрив разрушил голяма част от покрива и част от южната храмова стена. Под руините загинали над 150 души, между които няколко народни представители, запасни и действащи генерали. Били ранени около 500 души, някои от които починали впоследствие от раните си – така общо жертвите станали 193[40].
След този кървав терористичен акт църковното настоятелство възложило отново на архитект Никола Лазаров възобновяването на храма. До края на 1925 година били разчистени руините, доставили някои строителни материали и едва през юни 1927 година ремонтът започнал[41]. Обаче Софийската община се опитала да го спре, като се разгоряла дискусия – трябва ли да бъде възобновен храма на същото място. Намесили се граждани, общински съветници, народни представители, политици и други. Някои искали църквата да бъде преместена на друго място, понеже пречела на уличното движение и на видимостта към Витоша. Други не желаели на това окървавено място да има храм[42]. След продължителни и доста безплодни дебати най-сетне надделял разума и било взето решение храмът да бъде възобновен на исконното си място. За да се реваншира Софийската община отпуснала през април 1928 година парична помощ в размер на сто хиляди лева[43]. При проведения търг била приета офертата на архитектурно бюро Иван Васильов и Димитър Цолов. Възобновяването на храма поел архитект Иван Васильов, чийто преки помощници били предприемачът Никола Т. Огнянов и надзирателят на постройката Борис Н. Балкански[44]. До пролетта на 1933 година бил изграден един почти нов, огромен централно-куполен храм с обширно вътрешно пространство. Неговите размери били: дължина – 30 метра, ширина – 15,50 метра и височина с купола – 31 метра. Във външната архитектура Васильов и Цолов умело включили елементи от стария възрожденски храм – отворена аркада от север и юг, внушителна камбанария и ниски куполчета над притвора от запад. Между двете източни гранитни колони бил поставен оцелелият от предишния храм иконостас, който е двуредов и позлатен. В централната му част били монтирани големите царски икони на Спасителя Иисус Христос, Божията Майка “Св. Богородица”, Св. Спиридон Тримитунтски и Св. Неделя. Всички те били дело на големия възрожденски художник Станислав Доспевски.
Олтарната част на новия храм била значително разширена, като отново били оставени три престола: централен – в чест на света великомъченица Неделя; северен – в чест на Архангел Михаил и южен – все още неосветен, но предвиден на св. първомъченик и архидякон Стефан. Пред този южен престол е поставена раклата с мощите на св. Стефан Милутин. В отделен кивот, вляво на южния вход на храма, е монтирана голяма икона на св. Неделя, дело на известния художник професор Стефан Иванов. Между този кивот и раклата с мощите на сръбския крал се намира дърворезбения владиков трон, изработен от Иван Травницки. В западната част на храма били разположени притвора (нартекса), куполообразната кръщелна (баптистерий), канцеларията на храма и свещопродавница. Под купола на камбанарията били окачени 11 камбани – 8 подарени от княз Дондуков-Корсаков през 1879 година, две изработени в съседна Сърбия и една отлята в България.
Така възобновеният храм бил тържествено осветен на 7 април 1933 година[45]. По време на бомбардировките на столицата от януари до април 1944 година частично пострадал покрива на храма и някои от слепите куполи. Тези повреди били последователно отстранени до 1948 година.
_____________________________
*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.
[1]. За съжаление катедралният храм все още няма написана цялостна история и в различните справочни и енциклопедични издания гъмжи от неточности и грешки. От три години събирам материали за историята му, която трябва да бъде написана в най-скоро време.
[2]. Вж. Жития на светиите, С., 1974, с. 324-325.
[3]. Вж. подробно това у Ив. Гергова, Култът към св. Крал Милутин „Софийски” в България. – сп. Проблеми на изкуството, кн. 4, 2000, с. 10-18.
[4]. Вж. М. Станчева, Към изучаването на античната сграда под площад „Света Неделя”. – В: Сердика, Средец, София, т. 3, С., 1997, с. 7-29.
[5]. М. Станчева, София от древността до нови времена, С., 1999, с. 85.
[6]. Хр. Темелски, Храмът „Св. Николай Нови Софийски”, С., 2000, с. 12.
[7]. Вж. Хр. П. Константинов, Паметни бележки за Средец. – Псп., кн. VІІІ, С., 1884, с. 127.
[8]. Вж. Ив. Гошев, Стари записи и надписи, св. ІІІ, ГСУ-БФ, 1935, с. 13.
[9]. Вж. Е. Спространов, Бележки и приписки по софийските черкви. – СбНУНК, кн. ХХІІ и ХХІІІ, С., 1906-1907, с. 12.
[10]. ДА-София, ф. 1293к, оп. 1, а. е. 201а.
[11]. В. Григорович, Очерк за пътешествие по Европейска Турция, С., 1978, с. 135.
[12]. Ив. Гошев, Стари записи…, св. ІІ, ГСУ-БФ, 1929, с. 8.
[13]. Пак там, св. ІІІ, 1935, с. 14.
[14]. Вж. Хр. Темелски, пос. съч., с.12. Този храм бил съборен през 1890 г. във връзка с новия регулационен план на София, когато били съборени и други църкви и стари сгради.
[15]. Ив. Гошев, Стари записи…, св. ІІІ, 1935, с. 14.
[16]. Вж. Ив. Люлински, Родолюбецът Иван Николаевич Денкоглу, С., 1928, с. 39.
[17]. НБКМ-БИА, ІІА 7810, л. 4а.
[18]. Пак там, л. 3б.
[19]. Пак там, л. 8а и сл. Вж. обобщените сметки у Боян Цонев, Споменна книга на Софийския крояшки еснаф по случай стогодишния му юбилей (1807 – 1907), С., 1907, с. 48-49.
[20]. НБКМ – БИА, ІІ А 7810, л. 7а.
[21]. Личен архив на сем. Кафеджийски, гр. София. Изказвам благодарност на снахата инж. Диана Кафеджийска за предоставените ми материали.
[22]. НБКМ-БИА, ІІА 7810, л. 7а.
[23]. НБКМ-БИА, ІІА 7812, л. 8а.
[24]. Пак там, л. 10б.
[25]. Пак там, л. 21б.
[26]. Пак там, л. 10б и сл.
[27]. Първата приписка е върху Миней за м. юни, а втората върху Миней за м. септември от църквата „Св. Спас” в София. Вж. Е. Спространов, пос. съч., с. 17.
[28]. П. Асенов, Брезник и Брезнишко, С., 1969, с. 68.
[29].А. Василиев, Черковното строителство в София до Освобождението, С., 1939, с. 19.
[30]. В-к „Съветник”, бр. 13 от 17 юни 1863 г., с. 3.
[31]. Пак там.
[32]. И двете плочи се съхраняват в Националния археологически музей.
[33]. В-к „Македония”, бр. 26 от 27 май 1867 г., с. 3.
[34]. Личен архив на сем. Кафеджийски, гр. София.
[35]. ДА-София, ф. 2328, оп. 1, а. е. 43, л. 1.
[36]. Проповедническа катедра „Св. Неделя”, кн. Трета. Урежда и издава прот. Мих. Химитлийски, С., 1922, с. 6.
[37]. ЦДА, ф. 120, оп. 1, а. е. 56, л.4-5 и сл.
[38]. Пак там, л. 77 и сл.
[39]. Пак там, л. 1-4.
[40]. Вж. подробно това у Г. Наумов, Атентатът в катедралата „Св. Неделя”, С., 1989, с. 152.
[41]. В-к Известия по възстановяване катедралната черква „Св. Неделя”, бр. 1 от 4 август 1927 г.
[42]. ДА-София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 783. (Протоколна книга на Софийската община за 1927 г.)
[43]. ДА-София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 785. (Протоколна книга на Софийската община за 1928 г.)
[44]. ДА-София, ф. 1093к, оп. 1, а. е. 3.
[45]. Църковен вестник, бр. 15 от 10 април 1933 г.
Изображения: авторът Христо Темелски, св. великомъченица Неделя, паметник на Иван Денкоглу, св. Крал Стефан Милутин, храмът след атентата от 16 април 1925 година, храмът в днешно време и негов изглед във вечерно време. Източник Гугъл БГ.
Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква “Св. Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Български Великден я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име. Съвременници на събитието са го наричали другояче: “Великденската нощ” (Никола Евт. Сапунов); “Извършеното на април 1860 г.” (д-р Христо Стамболски); “Станалата на връх Великден…. постъпка” (Тодор Бурмов); “Работата за неспоменуването името на патриарха” (Петър П. Карапетров); “Събитието на Великден 1860 г.” (Светослав Миларов) “Изхвърлянето името на патриарха” (Георги Георгиев Димитров) и др. Някои изследователи пък го наричат: “Извършеното на Великден” (Милан Радивоев – биограф на епископ Иларион Макариполски); “Революционният акт на 3 април” (историкът Петър Ников); “Случката на 3 април 1860 г.” (академик Никола Начов); “Великденският революционен акт” (академик Кирил Патриарх Български); “Великденската акция” (проф. Николай Генчев, ст. н. с. Зина Маркова); “Великденското събитие” (проф. Тодор Събев); и т. н.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.