Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 1*

(книга)

Бисер Божков

2. Богословски поглед върху джендърните стереотипи

Изхождайки от идеите на джендърните стереотипи в контекста на феминизма, за отстъпление от Бога в книгата ще дадем ad hoc примери за секуларни стереотипи, въздействащи на светогледа на съвременните хора.

Биологичният пол, съобразно който хората се делят на мъже и жени, е естествено заложен в природата на човека, което се обосновава с написаното в Свещеното Писание: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (срв. Битие 1:27). Отстояването на биологичното обяснение на пола и неговата неизменност са в основата на християнското разбиране за брака и семейството като съюз на мъжа и жената, като полът не е въпрос на личен избор и няма самостоятелно психологическо и социално измерение, различно от биологичното.

От самото начало на сътворението на човека от неговия Творец Бога наблюдаваме разделението на два пола – мъжки и женски, и самата дума пол означава „половина“. Това е едно свойство, заложено от Бога. То е предпоставка за възникването на семейството като съюз на мъжа и жената, който се освещава в светото тайнство Брак и чиято цел е взаимното спасение и освещение на вярващите мъж и жена чрез духовен подвиг в Христа и в създаването и възпитаването на деца.

За „Православната църква бракът е благодатен съюз между мъжа и жената, защото Бог е установил закон: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът“ (срв. Битие 2:24). Затова и апостол Павел казва за брака: „Тази тайна е велика“ (срв. Ефесяни 5:32). Затова е важно Църквата да опази семейството, защото демоничните сили се стоварват именно върху Божествения съюз на любовта. Новите секуларни идеологии за съществуването на пол извън биологичния се опитват преди всичко да отделят човека от Бога“[36].

Авторът Бисер Божков

Опитите на еманципираната жена да бъде равна на мъжа и да поеме отговорностите му започват в края на XIX-ти век и имат за следствие нарушаване на богоустановената иерархия: „защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата, и Той е спасител на тялото“ (срв. Ефесяни 5:23). Пътят на женската еманципация[37] като идеология на ранния феминизъм е довел до днешните идеи на джендърните стереотипи и теории.

3. За Сътворението. Различието между мъжа и жената

„Бог е сътворил света от нищо. Подарил е Земята на нас, хората (венеца на Неговото творение) – прекрасно място, на което да живеем. В първия ден със Словото Си Бог създал (старобългарски – сътворил) светлината и я нарекъл ден, а тъмнината – нощ. На следващия ден заповядал да се появи въздухът, който дишаме, и небето, което виждаме. На третия ден разделил сушата от водата и така се образували континентите. Накарал земята да произведе треви, цветя, храсти, дървета“[38] и други подобни. „В четвъртия ден Бог заповядал слънцето да огрее земята, а на нощното небе се появили луната и звездите. В петия творчески ден моретата и реките се изпълнили с риби, а в небето полетели птици. В шестия ден Бог изпълнил земята с животни и накрая сътворил човека, който да прилича на Него, да бъде безсмъртен, творец и да се грижи за света“[39] и творението (цялата природа).

Всичко, което Бог е сътворил, е добро. Той желае хората да се грижат за сътворения от Него свят. При Сътворението Бог създал човека за безсмъртие, за да се наслаждава на земята и цялата природа, като се грижи за нея. Настанил го да живее в Едем – райска градина, изпълнена с всякакви плодове. Поставил му задача да я обработва и пази. Разрешил му да яде от всички дървета, но от плодовете на дървото за познаване на добро и зло му заповядал да не яде, защото ще умре, а човекът, както споменахме, е създаден за безсмъртие, а не за смърт.

Бог населил Едем с всякакви птици и животни, а Адам им дал имена. Но сред тях не намерил никого, който да му е подобен. Бог видял, че не е добре за човека да бъде сам. Докато Адам спял, взел едно негово ребро и сътворил жената. Адам я нарекъл Ева (библейски еврейски – живот).

„Бог безкрайно обичал Адам и Ева и те също Го обичали. Но злият, пропъден и паднал от небето ангел (Сатанаил) завидял на любовта им. Използвал змията и с хитрост излъгал жената. Ева яла от забраненото дърво и дала и на Адам да яде – те пристъпили Божията заповед. В тях се случила промяна – двамата разбрали, че са голи, тоест лишени от Божията слава, и се скрили, съвестта им (Божият глас в човека) ги изобличавала. Бог ги повикал, но те не намерили сили да поискат прошка за стореното[40]“.

Авторът Бисер Божков

Така „първите (сътворени) хора съгрешили, като проявили непослушание към своя Баща – Бога и съмнение в любовта Му. Справедливият Бог им наложил наказание да напуснат Едем; жената с мъка да ражда децата си, а Адам с пот на челото да обработва земята. На вратата на Рая Бог поставил ангел с огнен меч. Адам и Ева били обзети от ужас – как ще живеят далеч от своя Създател. Всемилостивият Бог им дал надежда – обещал им Спасител, Който отново да покаже на хората пътя към блаженство в Рая. Бог сътворил света, животните и човека, защото е добър, премилостив и премъдър. Той е Любов. Човекът е създаден да познае тази любов – да обича и бъде обичан. Но като истински родител Бог като Творец на човека не само милва хората, а и справедливо ги наказва за тяхно вразумяване и добро[41]“.

Различието между мъжа и жената

„Европейската комисия е поставила равнопоставеността между половете на едно от челните места в политическата си програма и е приела европейска стратегия за равенство между половете (2020–2025 година)“ [42].

Възможно ли е „равноправието между половете“? Несъмнено мъжът и жената са равноценни и равностойни, но между тях Бог е установил небесна иерархия в отношенията им. Нарушенията на тази иерархия са богоотстъпление и богоборчество[43]. Доста жени в съвременния свят, които пледират за равноправие на половете, ще кажат, че мъжът и жената са еднакви човешки създания. Но това не е така според биологията, медицината, психологията и според Божественото Откровение. В следващите редове ще се опитаме да аргументираме тази теза.

По силата на самата природа човек обича баща си и майка си; но Свещеното Писание говори: ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът (срв. Битие 2:24).

Следователно мъжът и жената са една плът по думите на Писанието. А кой би враждувал със своята плът? Никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява (срв. Ефесяни 5:29). Но колко вражди има понякога между тези хора, които са така тясно свързани помежду си! Така именно действа дяволската хитрост: където забележи повече любов, там прилага и повече старание да разруши съюза на любовта и да посее своята вражда. А колко вреда бива от това – не може да се изкаже! Но как да се избегне злото? „Мъжът е длъжен да обича своята жена: вие, мъжете, обичайте жените си, поучава апостолът и като пример привежда Самия Христос, Сина Божий, Който обича Своята Църква“ (срв. Ефесяни 5:25). Жената е длъжна не само да обича своя мъж, но и да му се покорява: „вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както подобава, в Господа“ (срв. Колосяни 3:18). И двамата са длъжни да съблюдават вярност един към друг, да пазят съпружеското ложе непорочно, защото е казано: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евреи 13:4).

До самата смърт нито мъжът може да остави жената, нито жената – мъжа; както един другиму са обещали пред Бога, така са длъжни да останат неразлъчни до смъртта[44]. Ето главните обязаности на мъжа и жената: мъжът – да обича своята жена, жената – да се покорява на мъжа си, и двамата да си бъдат верни един на друг. Забележете: на мъжа е казано само: обичай, но не е казано: покорявай се, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата (срв. Ефесяни 5:23). А на жената е казано: обичай и се покорявай, защото и светият апостол е заповядал: „На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж“ (1 Тимотей 2:12).

Авторът Бисер Божков

„Нека и сега жената не се срамува да нарича своя мъж господар, ако иска да бъде дъщеря на светата Сарра!“, казва светителят Тихон Задонски[45].

Мъжете и жените като цяло са напълно различни същества. И психически, умствено и физически. Различията между мъжете и жените са безкрайно много. И по този въпрос са написани много книги. Фактът, че мъжете и жените понякога са на доста различни мнения по един и същ въпрос и се държат по различен начин в една и съща ситуация, често е причина за объркване, сблъсъци и конфликти. Според учението на Православната църква: жената има свой начин на съществуване. Тя притежава присъщи само на нея интуиция, начин на мислене, свят на идеи, начин на съзидание, отношение към себе си и другите. Психологически и социологически жената многократно е дефинирана от света, но тя също така се определя и от тайната на собственото си съществуване – познатото „покривало“, по думите на св. апостол Павел в Посланието до Коринтяните: Всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си… Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея – заради Ангелите (срв. 1 Коринтяни 11:5, 10).

Именно в религиозните предпоставки и корени трябва да се търсят изворите на тайната на женската душа. Човекът е венец на Творението. Но човекът не е просто един от биологичните видове – той е и богословско понятие (венец на Творението). „Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек“ в деня на тяхното сътворение (Битие 5:1–2). Бог-Троица сътворява „човека по Свой образ“ (Битие 1:27), и ето образа, по който е бил създаден човекът – това е Синът Божи, Словото, Което „беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана“ (срв. Иоан 1:2-3). В този ред на мисли според нас, на мъжкия и женския пол не следва да се гледа като на две начала[46] (мъжко и женско) от светска гледна точка на секуларната психология, защото тя не познава обективно православната антропология на човека и загърбва Божественото Откровение.

4. Що е Църква – еклисиологичен анализ

Какво означава понятието Църква? „Под това название в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства“[47]. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господ Иисус Христос. Сам Той видимо чрез Светите Апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е поставил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни тайнства. Затова и протестантите, които отричат Свещеното Предание и повечето от тайнствата, не са Църква[48].

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 1*“

Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)*

(книга)

Бисер Божков

Предговор

Книгата на Бисер Божков е посветена на актуални въпроси на съвременната християнска нравственост и социална етика, които се разглеждат през призмата на някои актуални църковни позиции в областта на семейната етика и съпружеските отношения. Тя разглежда също отговорното родителство и пастирските грижи за духовните устои на християнския брак. 

В изследването се разглеждат редица предизвикателства на джендърните идеи пред семейните отношения и съпружеството, както и проблеми на нравственото възпитание на децата, подрастващите и младежите. Тайнството на християнския брак и семейството като икона на любовта и изконна иституция на човешкото съжителство, като благословен и учреден от Бога свещен съюз между един мъж и една жена, както и необходимостта от утвърждаване на тези изконни библейски истини и духовни ценности в условията на съвременния секуларен контекст, отново излизат на дневен ред в християнската етика, културно-просветното и пастирско служение на Църквата. 

Съвременните духовни и нравствени проблеми, които засягат човека и семейството, са възможност за свидетелство и за разкриване на истината и любовта на човека към Бога, както и начин за свидетелство за вярата и християнската нравственост в съвременното общество. През последните години Църквата прие за свой дълг да обърне внимание на обществото и държавните институции, чрез някои свои официални позиции и становища, върху някои фундаментални истини на православното учение за човека и семейството като посочи рисковете от узаконяване на някои съвременни спорни и дискусионни теории за човешката сексуалност и семейството. Става въпрос за стереотипи на индивидуалната и социо-културна идентичност, които са свързани с постмодерната джендърна теория и идеология. 

Тези дискусии, свързани с процеса на ратифициране на Истанбулската конвенция, показаха връзката между учението за човека и християнския брак, съпружеството и родителството, ролята на семейството, училището и Църквата за сексуалното възпитание на подрастващите като разкриха значението на традиционните християнски ценности на любовта, съжителството и брака. 

Авторът Бисер Божков

Българската православна църква възприе като своя пастирска и християнска позиция да отстоява тези изконни християнски ценности и да участва в публичните дискусии във връзка с обществените дебати за ратифициране на Истанбулската конвенция като застана със своя ясна позиция и при обсъждане на новата Стратегията за детето. По този начин тя даде пример на обществото и съвременните институции за мъдрост, човеколюбие и смелост, показа пастирска отговорност и грижа за своите верни духовни чеда и за обществото като цяло.

Със своите позиции Православната църква привлече обществено внимание и подкрепа и съдейства на Конституционния съд да се произнесе по обективен начин в своята практика в интерес на обществото и народа ни. Хилядолетният духовен опит на Църквата в нейната грижа за човека и младите хора, за съпружеството, родителството и семейството се разкриват в тези официални позиции чрез мъдри решения, които допринасят за възприемането им в съответната юридическа форма. 

Всички тези интересни и актуални проблеми, свързани със съвременната джендърна теория и с християнския отговор на Църквата са разгледани в интердисциплинарна светлина в книгата на Бисер Божков.Тя ще бъде полезна както за студенти от различни хуманитарни специалности, така и за всеки читател,който проявява интерес към тази съвременна актуална проблематика в богословска, църковна, социално-психологическа и юридическа перспектива.  

Доц. д-р Костадин Нушев, Богословски  факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“  

Предисловие

Настоящото четиво е насочено и адресирано до широк кръг читатели от всички сфери на обществото. Разчитам и се надявам на това, че всеки, който чете следващите страници, ще намери нещо, което представлява интерес за него от гледна точка на различните науки за джендърните стереотипи[1] и феминизма** като социални феномени. 

Идеята за тази книга се роди след една беседа от 03.03.2016 година „за феминизма като отстъпление от Бога“ в Енорийския център при храм „Св. св. Кирил и Методий“, град София. По-голямата част от правни, социологически, екзистенциални, психологически, еклисиологични, антропологически и други проблеми в книгата са разгледани в светлината на Православната вяра. При анализа на тези проблеми стремежът ми е бил дирене на Истината, а Тя е личност. Тя е Христос. Надявам се искрено, освен като хуманитарна научна информация, четивото да послужи на читателя да опознае себе си и придобие познание за апостасията (от гръцки: „αποστασία“, „вероотстъпничество“) от Бога, неверието, греха, секуларността, истинската жива вяра в Бога и някои аспекти от богопознанието и нравствения закон.

Бисер Божков

„Неверието е един вид умопомрачение. Става дума за мъчителна страст на душата, която трудно се лекува. То като страст ужасно потиска оногова, когото е обладало. Така става причина за множество негови страдания, като по този начин се оказва вредно не само за него самия, но и за околните“[2]. Блажени Теофилакт казва: Вярата, която върви с любовта, е всичко. С други думи, тя е длъжна винаги да е действена и жива чрез любовта в Христа. Следователно знай, че вярата явява делата си в любов и така тя се показва жива. Когато обаче няма любов, тя е бездейна. Подобно е евангелското място, в което се говори, че вярата без дела е мъртва (срв. Иаков 2:17). Истинската вяра в Христос води човека към блаженство и го поучава, че в любовта, която чувстваме към Бога и ближния, можем да открием многожеланото благо. Тази вяра носи даровете на Светия Дух. Той просветлява чрез Своето посещение ума на верния и му дава мъдрост, съзнание, доброжелание, познание, истина и свещен страх от Бога. Истинската вяра сътворява наново човека, който е бил разложен от греховете, и го възвръща в първата му хубост, в древната му красота. Тя го освещава, прави го да благоухае и го води към съвършенство. Тя разтваря широко очите му, за да вижда той всичко онова, което се не вижда, откривайки му тайнствата. Предоставя му нравствена сила и мъжество за отърсване от малодушието при житейските изпитания.Дава му неизчерпаема сила, дързост, смелост, великодушие, велика смиреномъдрена разумност, милосърдие и цяло множество добродетели[3].“

Свети Нектарий Кефалски или Егински, Митрополит на Пентапол

Авторът Бисер Божков

„Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво!“ (срв. Исаия 5:20).

Въведение

Темата за джендърните стереотипи[4] и апостасията (гръцки език: „отстъплението“) от Бога в контекста на феминизма и атеизма като едно от неговите проявления е сложна, защото е многоаспектна по своята същност. В тази връзка настоящият анализ в сборника е изграден изцяло съгласно философията на Конституцията на Република България, еклисиологията и съгласно учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква.

„Боговъплъщението е основата за истинното разбиране на света. И всяко друго разбиране, неосновано на Боговъплъщението, е измамно“. „Но Бог наистина стана плът и живя между нас, и умря, и възкръсна, и Се възнесе, и учреди Църквата, която чрез Светия Дух чудодейно ни прави съпричастни на Боговъплъщението: Вседържителят става плът и кръв и влиза и в сърцето ни заради нашето спасение. В днешния свят преобладава плътското мислене“[5]. „Резултатът от подобно мислене е представата, че различните народи си имат различни религии, а християнството е просто една от тях[6]. Тези разсъждения щяха да са истинни, ако Христос не е Христос. Щяха да са истинни, ако Христос не е Истината. Щяха да са истинни, ако плътското мислене разкриваше истината. Но плътското мислене не разкрива истината. Тъкмо обратното – то лукаво я подменя. Защото истината не е умозаключение. Тя е личност. Тя е Христос. А Христос не е религиозен лидер, не е създател на религия. Той е създател на Вселената“[7]. 

За да се фокусираме върху същността на джендърните стереотипи и идеология, в по-долните редове ще се спрем с няколко думи на семантиката на понятието „пол“ и „разделение на половете“. От гледна точка на православното богословие „човекът като мъж или жена е творение Божие и не е въпрос на личен избор. Така както не можем да избираме своите родители, по същия начин не можем да избираме и своя пол – той е наша природна характеристика, дадена ни свише, която подлежи на освещаване в Църквата, която до края на земните ни дни“[8] и във вечността ни съпътства.

Прочетете още „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)*“

Любов, влюбеност и прелюбодеяние*

Бисер Божков, Симеон Братанов

Същността на любовта

Що е любов? Има ли любов от пръв поглед? На тези въпроси ще отговорим, като сравним понятието любов с понятието дружба, които са сходни. Те двете – и любовта, и дружбата – са важни в човешките взаимоотношения и много често казваме, че дружба която е проверена във времето и укрепнала, е по-ценна от злато. За дружбата, както и за любовта, са присъщи отговорност, вярност, търпение. Да умееш да дружиш е голямо изкуство, умение. Не е възможно да има дружба от първо запознанство. Трябва да мине доста време за да оценим човека с когото искаме да дружим. Нужно е да преживеем трудни моменти и изпитания за да укрепне дружбата ни и да бъде готова на изпитания. Укрепването на дружбата става чрез времето, споделяне и съпреживявания[1]. Същото е в любовта. Не бива да се бърка чувството на благоразположение, увлечение или влюбеност, което често съпътства първата среща между мъж и жена с любовта. Това дори не е влюбеност. Но за да стане първоначалното чувство любов, е нужно да положим доста усилия и труд. Минава време, докато тази влюбеност стане истинска и пълноценна любов. Увлечението, страстта, влюбеността, съчетана с похот, може дори много силно да попречи на любовта, защото при него има болна мистика, изразяваща се в обсебеност и егоизъм.

„Подобно на светостта любовта е най-висша категория  и затова не се поддава на определяне лесно. Това е така, защото Първопричината и изворът на любовта е Бог. Тя е Негово притежание и е най-божественото у Всевишния, защото разкрива Неговата същност. „Бог е любов“ – така учи свети Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 4:8, 16). Божията любов се проявява между Лицата на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Светий. Тя е толкова съвършена, че създава пълна вътрешна хармония в душите на хората и в общуването им. По характер Божията любов е даряваща. Всевишният обича дори тогава, когато ние не Го обичаме. Нещо повече, Той ни обича и дори когато с греховете си Го оскърбяваме. Така че Божията любов не е непременно взаимна любов. Но освен че е даряваща, тази любов е още и самоотвержена. Знаем добре как Той умря за нас на Кръста[2]“.

По обхват на действие „любовта на Господа е безпределна, като се простира над всички хора – добри и лоши. По сила тази любов е безмерна. Първата искра на любовта у хората е запалена от Бога. Човешката любов извира от Божията любов, която непрестанно пробужда, подхранва и усилва тази любов. И за да бъде нашата (човешка) любов подобна на Божествената, нужно е винаги да бъдем в общение и връзка с източника на любовта – Бога. Такава е именно християнската любов. Същата има за основа Божествената любов. По характер християнската любов е самоотвержена и саможертвена, като християнинът обича Господ и ближния си повече от себе си. За преуспяването на Божието дело и благото на ближните той е готов да претърпи всякакви лишения и страдания и дори да отдаде и живота си. По обхват на действие тази любов е всеобхватна, като се простира дори и над враговете[3]“.

И така най-главният и важен въпрос пред нас е какво е любовта. Истинската любов, както казва апостол Павел, трябва да бъде вечна, „..любовта никога не отпада“ (срв. 1 Коринтяни 13:8), тоест любовта никога не умира – тя е вечна, ако е от Бога. Защото Бог е Любов.

Според св. апостол Павел: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (срв. 1 Коринтяни 13:4-7).

Така че, за да чувстваме любов, необходимо е да вземем решение да обичаме независимо от всичко. Независимо дали е слънчево или мрачно, дали сме бедни или богати, млади или стари, дали ще срещнем човек, който е по-красив от сегашния ни избраник, или – не. Не вземем ли това решение, любовта ни и семейният живот ще бъдат много нетрайни и крехки, ще зависят от огромно количество обстоятелства. Например човек остарява, изнемощява, променя се. Оженил се е за някого, а след известно време той се е променил. Ако не приемаме любовта като вечно, постоянно чувство, значи трябва да търсим друг съпруг, този вече не ни подхожда и така нататък. Само при твърда решимост да обичаме човека в Христа, след като веднъж завинаги сме направили своя избор, Бог може да ни помогне да запазим семейството си и да пренесем любовта през десетилетията във вечността, в Небесния Иерусалим.

Казаното за истинската любов е валидно според нас само ако имаме съдействието на Божията благодат, която получаваме и придобиваме при живот в тайнствата на Църквата, в евхаристийния начин на живот. Това е основният смисъл на човешкия живот.

Влюбеност

Според св. Нектарий Егински: „Еросът (гръцки влюбеността) е страст на празноскитащата се (безделна) душа, която страст се поражда от любопитството на зрението. Еросът се изявява като прекомерност на някое неразумно желание, което се ражда бързо в душата, но пък бавно гасне. Еросът, ако доближи до разумна душа, гасне преди да разбърка ума ѝ, защото тази душа е господарка на себе си и не се оставя да бъде повлечена от фантазията“[4].

„Според психолозите, а и според собствения ни горчив опит, това прелестно състояние на влюбеност рано или късно преминава. Колкото и интензивни да са чувствата, наситени с емоции, с вълнение и „щастливи“ мигове, колкото и удовлетворяващи да са взаимоотношенията. Влюбването може да продължи няколко месеца, може да се проточи най-много няколко години[5]“.

„Под влияние на тези изкривени представи за истинската любов, внушавани ни от съвременната масова култура, дори двойки, които са изградили хармонични, стабилни отношения и са надскочили успешно стадия на идеализирането на другия, престанали са да игнорират недостатъците на другия и са ги приели с разбиране, решават, че това, което имат не е истинско и се впускат да търсят нова, силна, изгаряща любов извън брака си“[6].

В този смисъл може да направим извода, че в основата на влюбеността е сексуалното и емоционалното влечение, но не и истинска любов. При влюбеност човек не само изпитва душевни, но и телесни усещания – повишаване на пулса, любовно треперене, „пеперуди в корема“ и други.

Влюбеността не може да се нарече любов, защото в основата си има егоизъм (форма на гордост), както споменахме вече.

В любовта е тъкмо обратното – преодоляване на егоизма, умение да жертваме нещо за любимия или да се саможертваме, да му прощаваме недостатъците, да живеем с него дори когато не ни радва. При влюбеността влюбеният не вижда никакви недостатъци в обекта на влюбеност, очите му са затворени и той е склонен да идеализира и романтизира своя избран човек. Пламенността на чувствата въобще не говори за дълбочината им. И ако този пламък се превърне в тих и равномерен огън на семейно огнище, това означава, че благоразположението, което са имали един към друг, от моментно увлечение се е превърнало в солидна и здрава връзка, готова да устои на предизвикателствата, ако ли не се получи това, влюбеността довежда до разпад на отношенията между хората.

В този смисъл може да заключим, че при влюбването или влюбеността понякога се наблюдава състояние на болна мистика за разлика от истинската любов, където винаги е налице здрава мистика, защото нейният източник е Бог.

Това според нас е така, защото между влюбване и зависимост има абсолютна корелация (латински неразривност). Ето накратко илюстрация на казаното: при влюбването се появяват „пеперуди в стомаха“ и влюбеният гледа на обекта си с „розови очила“. Какво означава това? Метафората с „розовите очила“ е символ на това, че влюбеният не вижда реалистично обекта на своето влюбване.

Прочетете още „Любов, влюбеност и прелюбодеяние*“

Християнски реакции на Дарвиновата теория* 

Радостин Марчев

Въведение

Теорията за еволюцията, изложена от Чарлз Дарвин, вече повече от 100 години продължава да бъде въпрос, който вълнува и разделя Християнската църква. Може ли християнин да вярва в еволюцията? Означава ли това, че Библията греши в начина, по който описва сътворението на света? Как е възможно да съвместим вярата и науката? Това са трудни въпроси, на които християните дават различни, често напълно противоположни отговори.

Настоящата статия се обръща само към един от множеството аспекти на темата – реакцията на евангелските християни към Дарвиновата теория и влиянието на последната върху някои тенденции в съвременните християнски общности. Резултатите от едно такова изследване могат да се окажат изненадващи за мнозина – без значение дали последните се определят като християни или не.

Исторически  изненади[1]

Исторически реакцията на протестантското движение към Дарвин и неговата теория не е единна. Малко известен факт е, че доста преди публикуването на Произход на видовете през 1859 християните нямат проблем с идеята за стара земя[2]. Хаф Милър[3] се опитва да хармонизира свидетелството на научните факти с описанието от Битие 1-2, настоявайки за стара земя, като в същото време смята, че този въпрос по никакъв начин не е свързан с еволюционната теория. Джон Флеминг, професор по естествена история в Кралския колеж в Абърдийн, а преди това повече от 25 години свещеник от Шотландската църква, оспорва теорията на Кювиер и Букленд, свързана с геологията на катастрофизма, според която земните пластове са се образували в сегашния си вид вследствие на всемирния потоп. Джон Плейфеър (също дълги години свещеник, преди да се отдаде на преподавателска дейност) през 1802 година пише книга, озаглавена Illustrations of the Huttonian theory of the Еarth, в която защитава униформитарианизма и отрича възможността за млада земя и времевата таблица на архиепископ Ушер[4]. Едуард Хичкок (1793-1864) няколко години конгрешански свещеник, а след това преподавател по геология и естествена история в колежа „Амхърст”, смятан за един от водещите авторитети на своето време по въпроса за историята на американската геология и който през 1840 става първият председател на Асоциацията на американските геолози, пише повече от двадесет книги и над сто статии, трактати и памфлети, в които защитава модифициран катастрофизъм и символично виждане за дните от Битие, както и някаква форма на еволюция или поне многократно творение: „Изглежда, че всяка последваща обща промяна, която се случва на земната повърхност, е била подобрение на нейните условия. Животните и растенията от по-висша организация се разпространяват с всяка промяна, докато накрая Земята е била подготвена за сега съществуващите видове[5]”.

Със смесени реакции е посрещната и идеята на Дарвин за естествения подбор. Известният палеонтолог Луис Агасис (1807-1873) след усилено изучаване на фосилите достига до извода, че връзката в устройството говори за общ дизайн. Видовете се стремят към общ, зададен от Бога „архетип” и нямат генетична връзка помежду си. Всеки отделен вид е бил създаден специално за средата, която населява, и като такъв е фиксиран и не се променя. Възможността за еволюция е отричана също и от Уилям Доусън (1820-1899), президент на университета „Макгийл”, първи президент на Кралското общество в Канада и президент едновременно на канадската и американската асоциация за развитие на науката[6]. От друга страна, учени като Джордж Фредерик Райт (1838-1921) от колежа „Оберлини” и професора по естествена история Джеймс Дана (1813-1895) от „Иейл” приемат еволюцията и естествения подбор, без да виждат в тях нищо атеистично, зло или противоречащо на учението на Библията. Джеймс Маккош (1811-1894) казва:

„Аз съм защитавал еволюцията, но правейки това, съм я представял като метод, използван от Бога, и смятам, че когато е разбирана по този начин, тя по никакъв начин не е несъвместима с Писанието”.

Подобно е и мнението на Дана, който смята, че Бог, като законодател, е избрал и постановил методите (в това число и естествения подбор), чрез които желае да твори и в резултат на които се е достигнало до сегашното състояние на Земята и видовете.

Може би най-интересният случай е свързан с името на водещия за времето си американски ботанист и преподавател от „Харвард” Аса Грей (1810-1888), конгрешанин с доста консервативни богословски виждания, който е един от хората с най-голяма заслуга за разпространението на еволюционната теория в Северна Америка. Личен приятел на Дарвин, той води дълга кореспонденция с него, твърдейки, че теорията за естествения подбор може да бъде използвана в подкрепа на Божия провиденчески план за създаване и поддържане на света.

Подобна е реакцията и на богословите. Като цяло през ХIХ-ти век се очертават три основни виждания относно еволюцията. Водачи като Хорас Бушел, Филип Брукс, Л. Т. Тоунсен и Джон Лейдлоу я отхвърлят напълно като несъвместима с християнската вяра. През 1878 година презвитерианецът Джон Т. Дюфийлд казва, че еволюцията, така както е представена от Дарвин, е „несъвместима с това, което Писанието казва за първоначалното и настоящо духовно състояние на човека”[7].

Друга част я приемат доста безкритично, подкрепени главно от модерните за това време положителни нагласи към висшата критика и от растящата увереност в прогресивното развитие на човешката раса.

Една трета група, включваща имена, като Томас Чалмърс, Арчибалд Александър, Франсис Патън, Робърт Денби, Уилям Шед, Аугуст Стронг, Джоузеф Кук, Оран Рут, Уилям Поуп и С. Ж. Гамертсфелдър, макар да остава богословски консервативна, се опитва да хармонизира виждането си за Библията, и по-специално за Битие, с еволюционната теория.

Като цяло повечето консервативни богослови преди 1930 година се придържат към виждането за стара земя, като виждат в „дните” от Битие 1 или епохи, вместо буквални дни, или пък вмъкват „дупка” между стихове 1 и 2. В това отношение богословският климат от края на XIX-ти и началото на XX-ти век рязко се отличава от непреклонното настояване на мнозина съвременни креационисти, че възрастта на Земята е под 10,000 години. Трябва отново да подчертаем, че това виждане няма нищо общо с богословския либерализъм. Консервативни водачи от ранга на Джеймс Ор от Шотландия и Бенджамин Уорфийлд от богословската семинария в „Принстън”, които пишат за „Фундаментите[8]” (1910-15) и на практика подготвят пътя за зараждането на фундаментализма[9], са склонни да приемат дълъг процес на еволюция, за да обяснят Божия начин да сътвори растенията, животните и дори човешкото тяло. Дори Уилям Дженинс Бриан, който се опитва да прокара закон, забраняващ изучаването на еволюцията в училищата, и водеща фигура в скандалния „маймунски процес[10]”, не е имал проблеми със старата земя и е виждал „основния проблем на еволюцията в метафизичния натурализъм и свързания с него социален дарвинизъм, в защита на който често е била използвана научната еволюция[11]”.

Реакцията на Чарлс Ходж (1797-1878), президент на „Принстън”, е особено показателна. Той засяга еволюцията поне в две съчинения – своя magnum opus Систематично богословие и голямото есе „Какво е дарвинизмът?” (1874). В последното той дава ясен отговор: „Така достигаме до отговора на нашия въпрос, какво е дарвинизмът? Той е атеизъм”. Според него отговорът е очевиден, защото дарвинизмът премахва нуждата от първопричина и така и идеята за Бог и дизайн. Следователно за Ходж основният проблем с еволюционизма не е естественият подбор, древността на Земята, възможността за промяна на видовете или някой друг научен проблем. Той ясно заявява това: „Нито еволюцията, нито естественият подбор дават на дарвинизма неговия специфичен характер и значение. Това е Дарвиновото отричане на телеологията или на учението за крайната причина. Той отрича дизайна за всеки от организмите в растителния и животинския свят … Трябва да бъде добре подчертано, че именно тази особеност на неговата система го поставя в конфликт не само с християнството, но с фундаменталните принципи на естествената религия”. Следователно, ако премахнем атеистичния характер на дарвинизма, за Ходж не би имало проблем той да го приеме, без това да застраши по някакъв начин неговата вяра. И отново: „Казвайки, че тази система е атеистична, не казваме, че г-н Дарвин е атеист … нито пък твърдим, че всеки, който приема тази теория, прави това в атеистичен смисъл. Вече беше подчертано, че има атеистична и теистична форма на небуларната хипотеза за произхода на вселената; така че може да има и теистична интерпретация на Дарвиновата теория”.

Ако трябва да обобщим, решаващо за Ходж дали еволюцията трябва да бъде приемана или отхвърляна, е дали тя е представяна в атеистична или теистична форма[12].

С оглед на всичко казано заключението на Ливингстън[13] е съвсем оправдано:  „…евангелските учени имали забележително малки трудности да пригодят своето богословие към идеята за дълга история на Земята. Християнските геолози едновременно посрещат и приспособяват проблема за стара земя дълго преди появата на Дарвиновата теория. Със сигурност не това е, към което дарвинизмът отправя своето предизвикателство. Нито пък изглежда, че дарвинизмът е предизвикал криза относно учението на Писанието. Изменението на видовете по подразбиране не е било по-голям проблем за евангелската егзегетика на Битие от това за древната земя … Заплахата идвала на философския фронт. Тя възниквала от Дарвиновото предизвикателство на викторианското разбиране за мястото на човека в естествения ред”.

Прочетете още „Християнски реакции на Дарвиновата теория* „

Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ) – продължение 2 и край

Евлоги Данков

Етическа несъстоятелност на дъновизма

…а като видя Иисуса отдалеч, затече се и му се поклони

(Марк 5:6)

Етическата несъстоятелност изпъква чрез ценностните критерии. Петър Дънов елиминира ценностните критерии и кри­тичността на своите привърженици, без­нравствено приравнявайки доброто със злото като нравствени категории. Според оптимистичната философия на „Панглос“ (осмяна сполучливо от Волтер) всичко отива от добро към по-добро. Според Петър Дънов доброто е за добро и злото е за доб­ро. Христос е за добро и Антихристът е за добро. Кражбите, убийствата и лъжите са за добро. Ето съвета на „вселенския учи­тел“ (Силите на природата. С., 1947, с. 230) И равините (първосвещениците), когато осъдиха и убиха „Княза на Живота“, И то е за „добро“. По този начин възмездието за доброто и злото – на „Страшния съд“ и на добрите и злите ще бъде въздадено в ед­наква степен. Убийците на Христос и на християните, които бяха убити за Него, ще се радват еднакво в съдния ден. Ето това се нарича „Благородна“ масонска и комасонска дейност. Евреите са убили Хрис­тос за доброто на човечеството – според Петър Дънов, който сам се представя за Хрис­тос и Елохим („ангел Господен“). Лошо е да се мисли, обаче, че богоубийците са лоши. Затова Петър Дънов съветва своите дъновисти: „Никога не допускай в ума си лоши мис­ли, а в сърцето си лошо чувство“ (Силите на природата. С., 1947. с. 243).

Но нали всичко преди малко беше за добро! Сега се оказва, че има и лошо, което не трябва да се допуска. Това е само един малък пример за хилядите повърхностни и еклектични твърдения на Петър Дънов в него­вите томчета. Става ясно, че Петър Дънов не познава добре философията и още по-конк­ретно – античната. Още там е отбелязано какво значи „благочестие“ и благочестив, щом се представя за Бог, вместо да го по­чита. Сам той твърди, че не знае какво е „благочестив“, когато приживе е обвиняван в сатанизъм. „Казват, отбелязва Петър Дънов, че не се отнасям „благочестиво“ към Христа. Аз не зная какво е това „благочес­тиво“ отношение, но зная, че към Христа имам любов[39]“, тоест към себе си. Формално погледнато навярно Петър Дънов има любов „към Христа“, тъй като стои по-високо от Божия Син и Вселенският учител би следва­ло да „обича всички твари“. Несъмнено е обаче, че въпроса за действителното бла­гочестие и почитането на единосъщната Света Троица е отхвърлен и лукаво подминат. Вярно е и другото, че антихристът не мо­же да бъде въздигнат ако не твърди, че обича Христос като себе си. И за това уче­ние Петър Дънов твърди, че е измислено от Бо­га. Кой всъщност е този „бог“, който отх­върля Единосъщната Света Троица, а и благо­вестието на Бог-Син в Новия Завет? От­говорът дава самият Петър Дънов: „За Учение­то, което проповядвам, не казвайте, че го е измислил някой си Дънов, а казвайте, че това е Учението на Бялото Братство[40]“. Но нали пред някои „избрани“ Петър Дънов се представя за „Иисус“ и дописва Евангелия­та. Бялото братство, както отбелязахме вече, е комасонство. „Утре, продължава Петър Дънов, може да дойде някой с друго име (от друга ложа – Евгени Данков). Величието на всички, които са идвали в света, е в това, че те са предали Истината така, както Бог я е пре­дал[41]“. Чудно защо тази истина отсъства в беседите му?

В дъновистките томчета доминира дори повече заблудата, отколкото еклектиката и „енциклопедичната“ (от Британ­ската енциклопедия) Петър-Дънова недоученост, в неговите 7 500 беседи. Петър Дънов учи, че няма разлика дали вярваш в Бога или в дявола, в доброто или злото. „Който вярва в доброто, рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придо­бие нещо“ (Петър Дънов. Закони на доброто. Хелиопол, 1993, с. 76). Поради това е труд­но да се приемат някои твърдения, че дъновисткото комасонство не се отличава от християнството, освен това, че Антих­ристът се поставя на мястото на Иисус Христос. Константин Златев, според мен, не предс­тавя в своята книга истинския смисъл на приведения от него цитат: „Злото и доб­рото в живата природа са сили, с които еднакво се оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко из­ползва. Той не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, кой­то най-много се бори със злото, най-много греши“. И още: „…съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзна­ние на злото. Те образуват два велики по­люса на битието“ (Константин Златев. Личността и учението…. с. 53). Константин Златев би следвало да знае, че това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждест­вяват, за да може злото да бъде предста­вено като добро. От такъв неосатанизъм се нуждаят създателите на новото тота­литарно общество, което трябва да заме­ни старите общества от „победилия“ со­циализъм. Главната цел е християните да служат на „другите хора“ и най-вече на „зи­дарите“ -„строители“, както служат на Бога.

Заличавайки противоположността между доброто и злото, „божият“, или по-­точно сатанинският, ангел Петър Дънов, пред­ставяйки се за „учител“, нарича своите последователи твърде ласкателно „учени­ци“. Като имаме предвид дъновисткото комасонство, става ясно, че „ученикът“ е първата степен в масонската иерархия. За тези „ученици“ Петър Дънов приготвил окулт­ни (комасонски) класове, където преподава неосатанизъм, „морално“ оправдание на злото и отхвърлянето на Иисус Христос като Бог Син. Така например Петър Дънов пише: „Мислите ли, че ако днес дойде Хрис­тос, Той ще говори така, както е говорил преди две хиляди години? Другояче ще гово­ри днес Христос, пише Петър Дънов. Той ще проповядва, преди всичко, великата наука на любовта и методите на нейното прила­гане. Той ще проповядва пътя на ученичес­твото, братството и служенето, защото законът на еволюцията изисква това“ („Учителят говори“, с. 161). Бог Син е пос­тавен от Петър Дънов в зависимост от необходимостта на еволюцията. Ии­сус Христос може ли да бъде Бог – една от ипостасите на Света Троица, ако е зависим от законите на еволюцията, която да Го принуждава какво да говори? Уместно е да попитаме Петър Дънов какво го принуждава да говори в масонско-теософски дух на свои­те „ученици“ или той поставя себе си над еволюцията и иска да прави „учениците“ си „съвършени“! Ако това зависеше от еволю­цията, за какво ѝ е нужен на нея „учител“ като Петър Дънов. Тя така и така сама щеше да се справи. Или Петър Дънов параноично се отъждествява със самата еволюция, прие­майки я за върховен „бог“. Явно, че целта на Петър Дънов е друга – да направи християните роби на Талмуда и Тората в „новото човечество“. Така и стана при комунизма.

„Бялото братство“ по своята струк­тура копира опростения вариант на масон­ските организации. Така например в Уста­ва му се казва, че ръководството на „Бяло­то братство“ се осъществява от Върхо­вен съвет. Тук е уместно да напомним за Върховния съвет на масонските ложи. Върховният съвет на „Бялото братство“ се нарича „братски съвет“, който се състои от ръководителите на „братските“ групи, тоест ръководителите на комасонските ло­жи в България. Петър Дънов прави „църковни“ събори, подобно на масонските (комасонс­ките).

Дъновистите, както и масоните на­ричат „зидарска слава“. Всъщност това е инцестна ритуална трапеза, която започва с благодарност, отправена към великия Архитект на Вселената (Бафомет). Почи­таният „бог“ от страна на дъновистите няма нищо общо с християнската Света Троица. Това, което Петър Дънов обяснява на „учениците“ си за Бога, всъщност се отна­ся за Великия архитект на Вселената. Този „бог“ е основният „бог“ на масонското ве­роизповедание.

Ето какво пише един от заслепените и омагьосани последователи на Петър Дънов, изразявайки общоприетото мнение на дъ­новистите: „Учителят предава и дава Сло­вото на живия Бог. И затова започва така: „Рекох“, и след това казва онова, което Бог чрез Него говори. Ами вземете Библията и вижте пророците как говорят? Те започ­ват така: „Така говори Господ“ или „Гос­поднoто Слово дойде към мен и рече“. Ето така е написано и много добре се разбира, че пророкът изрича не своите думи, а думи­те на Господа, който идва да говори с него. Това се отнася за пророците. А тук е до­шъл Великият Учител и Бог говори чрез Не­го[42]“. При това положение Петър Дънов не мо­же да не е „пророк“ – мислят неговите лековерни ученици. Но има ли нещо да е предска­зал дори след многобройните преднамерени лъжи – нещо случайно да е станало?

Твърде показателно е отхвърлянето на Фьодор Михайлович Достоевски и Владимир Соловьов като критици на световния тоталитаризъм на­чело с Антихриста. В книгата Петър Дънов и Българите (1994, с. 104) един от дъно­вистите твърди следното: „Ако Освалд Шпенглер има дързостта да пише „бъдещо­то хилядолетие принадлежи на Достоевското християнство“, ние пък (SIC) имаме не по-малко основание да очакваме, че съ­ществени елементи от бъдещата духовна среда на човечеството ще бъдат идейни и нравствени ценности, взети от съкро­вищницата на Учителя Беинса Дуно…“ (с. 104). И наистина след Петър Дънов настъпи в България половинвековен тоталитаризъм, който почти разложи официалните хрис­тиянски ценности. Наложи се атеизъм ка­то държавна форма на социалистическа ре­лигия без Христос.

Подобно на икуменизма Петър Дънов проповядва „братство на служенето“. Хрис­тияните трябва да служат доброволно на „богоизбраните“ от „Великия архитект на Вселената“. За тази цел Петър Дънов говори за „велика наука за любовта“. Интересно каква ще да е тази „велика наука“, след като нито една наука не се нарича велика. Петър Дънов намеква за себе си, че сам той е създа­тел на тази „велика наука“. А защо е „вели­ка“? Защото Петър Дънов е Елохим и не му под­хожда да се занимава с обикновени науки, които се правят от обикновени хора. Тъй като тази „велика наука“ отхвърля Хрис­товата любов и я подменя с Фаустовска, то претенциите на Петър Дънов не са нищо друго, освен „велик“ сапунен мехур.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ) – продължение 2 и край“

Теософското учение на Петър Дънов* (критичен анализ) – продължение 1

Евлоги Данков

Научната „добросъвестност“ на „Иисус“ (Петър Дънов)

Тя е най-добре формулирана дори от безкритичния апологет на Дънов Ангел Томов. Но всъщност това си е жестоката истина за „науката“, „учението“ и „научността“ на Петър Дънов. „Той никога никого не цитира“ (с. 89) – „освен Евангелието“ – пише Ангел То­мов, но го „чете“, както дяволът чете Евангелие. Да използваш чужди идеи и да не цитираш как се нарича това? Всъщност Дънов си е служел с Британската енцикло­педия постоянно в своите беседи, заслепя­вайки с научни (но популярни) факти своите наивни ученици. Но да попитаме: На каква основа е създадена британската енцик­лопедия, нима там не се посочват имена и автори. Това е въпрос, който опира до ко­ректността на Петър Дънов – ползва се от постигнатото и го представя като свое. Това създателите на истинската наука и истинските учения наричат плагиатство или компилация. Неговите томчета са из­пълнени и с двете.

Еклектизмът на Петър Дънов

Дори един такъв автор като Ангел Томов, който се отнася преднамерено благосклонно към дъновизма, е принуден да направи извода: „Ония, които се надяват да намерят у Петър Дънов стройно формулирана и изложе­на религиозно-философска „система“ ще останат разочаровани [22]“. Ето защо още отначало следва да преглътнем неудоволствието, че не може да се вглъбим в някакво задълбочено цялостно учение. Налице са отделни твърдения, които не са обвързани според принципа за логическата непротиворечивост. Нещо повече, отделните фор­мулировки също не са обвързани еднозначно с определени богословски и философски принципи. Може да се говори обаче за една единствена последователно преследвана цел, самоизтъкване на Дънов като „Елохим, ангел Господен“, „Исус“ Христос и утвърж­даване космополитизъм и псевдомесианизма под маската на благовидни „християнс­ки“ намерения. Жалко, че този префинен сатанизъм се приема от някои за християнс­тво, които поради наивност и неразбиране твърдят, че дъновизмът е секта. Други пък искат да докажат, че не е.                                       

Дъновистката еклектика много често следват дори и най-добронамерените уче­ници, изпаднали в истинска инфантилност и немотивирано опиянение. Така например Ангел Томов (1930 година) убеждава читателите на Философски преглед, че Дънов следва „чис­тото християнство[23]“ и след няколко реда твърди, че Иисус Христос не е Бог-Син, а „ученик на учителя – Живия Бог“. Няма що, Петър Дънов  е „Учител“ (подписващ се поняко­га Иисус), а самият Иисус Христос е ученик. Интересно, че този неосатанизъм до ден-днешен се приема безкритично и дъновизмът все още има наглостта да се самопричислява към християнството или да се счи­та като „секта“ на последното. Очевидно Петър Дънов не познава древната история, а и неговия бог не е благоволил да му подскаже когато говори за индусите. Известно е, че Ригведа е създадена около 1100-1000 година преди Христа. Санкритския език и свързаните с не­го учения са пренесени от Запад на Изток. Народите, които са се заселили в Индия, Иран и другаде са тръгнали от централна и югозападна Европа и южна Азия. Централ­ният език на тези народи се нарича „сато(м)“ по названието на стотицата. Сам по себе си българският език се счита за опо­рен при реконструкцията на групата езици „Сато(м)“ (Вж. Томас Барроу. Санскрит. М., 1976, с. 1-65). Ако знаеше този факт, Петър Дънов несъмнено щеше да го използва за рек­лама. Ето каква еклектика (и при това из­несена високопарно) се е получила между ин­дусите, магите и Новия Завет. „За света е тайна защо тримата мъдреци от Изток отидоха във Витлеем да се поклонят на Христа. Тайна е и това защо се появява звездата на Изток[24]“. В орфизма утринна­та звезда е била съпруга на Орфей (според „Веда Словена“). Утринната звезда наис­тина се използва и при това превратно в масонските ритуали. „Светлината от из­ток“ е учението на Луцифер – масонският бог. Затова докладите понякога се нари­чат „светлина“, „зора“, „заря“ и други. Оттук произлизаше и названието на ловешкия об­ластен вестник „Заря на комунизма“, вестник „Звезда“ и други. По-нататък Петър Дънов твър­ди открито: „Тримата мъдреци, които отидоха да се поклонят на Христа, имаха буден разум. Вие мислите, казва на своите последователи Петър Дънов, че те видяха едно бебенце, на което занесоха своите дарове и се върнаха назад. Не е така. Те се разгова­ряха с Христа. Той им предаде великата Мъдрост и знание, което се пази предимно от индусите[25]“. Но историята показва, че тези знания са тръгнали най-напред от Балканите. По отношение на санскритскитe езици и тракийския Дънов е невероятно старомоден. Ето откъде идва мълвата, че Бог-Син (Словото) се обучавал при индийс­ките йоги преди да даде Новия Завет на човечеството. За това и духът му се е „вселил“ в Иосиф Ариматейски, а не е възк­ръснал. Йогите не възкръсват, а се прераж­дат. Тази метампсихоза поддържа и Дънов.

Новият човек“ не е новозаветен според Петър Дънов“

Новият“ човек на Петър Дънов е безроден космополит. Главната заслуга на Петър Дънов Ангел Томов[26] вижда в създаването на „нови хора“. Този нов и безроден космополитен човек комунистическата система у нас „създаваше“ повсеместно чрез своята ог­ромна репресивна машина в продължение на десетилетия. Дъновизмът е също безроден космополитизъм, който пък утвърждаваше комунизма. Според Валентин Распутин[27] комунизмът е космополитизъм и утвърдител на Антихриста (Големия Брат по Джордж Оруел) се нуждае от „нов“ човек, за да го признае за бог.

Неизвратеният според първоначалния замисъл на Бога (въпреки грехопадението) все още може да различи Христос от Ан­тихриста. Необходим е обаче „нов“ човекобог, който да признае Антихриста като истинския Месия. Именно В тази насока ра­боти Дънов и неговото „бяло“ братство дори когато това не се осъзнава ясно от всички.

Недоносчетата на дъновата метампсихоза и „новият“ човек

Петър Дънов префинено изтъква себе си вместо Създателя и затъмнявал умствения взор на своите последователи дъновисти.

Още Лао-Дзъ казва: „Ако искаш да го унищожиш, възвеличи го“. Преувеличаване­то според Георг Вилхелм Фридрих Хегел минава в своята противоположност – принизяване. После­довател на Петър Дънов разкрива точно кар­тината на един нарцисизъм, старателно подклаждан от Петър Дънов в неговите слуша­тели. По този начин той ги е откъсвал от реалната действителност и те са става­ли психически неадекватни личности. Ето как напълно искрено един дъновист пише в своите спомени: „Неведнъж сме били сви­детели на изказвания, с които той разкри­ваше представителите на древни школи. Между нас (Sic!) бяха преродени: древните пророци на Израил, учениците на Христа, светилата на александрийската школа, га­дателите на Асиро-Вавилон и Халдея, фило­софите на Елада. Българските възрожеденци също така бяха заели местата си в шко­лата… Такива бяха учениците на Неговата (Петър Дънов) школа[28]“, където обучението е в плът, макар Петър Дънов да „има астрални“ ученици от великото минало.

Сократ се „преражда“ в Лев Николаевич Толстой

Всички дъновисти вярват на наивно­то твърдение: „Учителят“ разкри и пре­раждането на Толстой – големият руски писател. Той е Сократ – античният фило­соф[29]“. Мнимото величие цели презрение към инакомислещите. Но учениците се въз­хищават от прозрението на „Учителя“. На всички велики хора липсва „знанието на Учителя“. „На Толстой не достигна време­то от един живот. Не тръгна навреме за България за среща с Учителя. Той заболява, тръгва болен, не преминава Дунава… Толстой пропусна срещата с Учителя на физи­ческото поле, която щеше да му разкрие тайните на възкресението – една от люби­мите му теми[30]“. Но сега получава „знания“ (от своя учител) в „астралното поле“. Такова знание обаче не може да бъде открито в нито едно от 250-те томчета. Кой знае защо при толкова похабена хартия Петър Дънов нито веднъж не го е изказал.

Питагор се „преражда“ в теософа д-р Рудолф Щайнер?

Дъновистите вярват, че те и двамата основават школи, за да оставят трай­ни следи в историята“ (с. 114) при това Щайнер „приживе“, „вътрешно бе известен за присъствието на Учителя в България“ (с. 114). Щайнер уж дори „измери духовния об­раз на Учителя – като Божествен пратеник на Духа“ (с. 114-115). След своята „физичес­ка смърт Щайнер бе един от зримите уче­ници, който редовно посещаваше лекции­те на Учителя[31]“. Следователно това пра­ви и самият Питагор, и самият Толстой. Светия Дух избира не светиите, а Щайнер. За­що?

Старозаветният пророк Илия се „преражда“ в св. Иоан Кръстител и кръщава Христос в река Йордан

Тази лъжа е още по-нагла и цинична. Св. Иоан Кръстител е прероденият пророк Илия. „Убийствата, които е извършил при­живе Илия – 400 пророка. Един от обезгла­вените се преражда като жена на цар Ирод[32]“. И св. Иоан Кръстител се учи при Дънов, макар и до днес да съществуват в Ирак негови последователи – „сабаити“.

Св. Евтимий се „преражда“ в полуграмотния брат Ради?

Брат Ради е полуграмотен, защото докато св. Евтимий бил жив, създавайки кни­жовната школа, много работил. Сега спо­ред „закона за преражданията“ и „Кармата“ си почивал. За да обвърже в гордост и да зароби душевно своите последователи, жадуващи за слава, на всеки се внушава, че е велика личност, но вън в „света“ „не го признават, защото са невежи. При Петър Дънов (Великия Учител) всички са велики, но за сметка на това той е „Учителят на Все­лената“, стоял е до дясното коляно на ней­ния Архитект, когато я е направил. Инте­ресно, че същият този Ради е послужил за скулптурен модел на св. Евтимий. Негова­та скулптура и днес се намира на ъгъла между бул. „Патриарх Евтимий“ и „Граф Иг­натиев[33]“. Копие от същата скулптура се намира в Търново пред картинната гале­рия.

В известен смисъл конкурент на Петър Дънов е бил Любомир Лулчев. Достигало се е дотам, че Петър Дънов е оставал без слушате­ли. Увлечени по Лулчев са били дори стенографките Паша, Савка и Елена. Има един слу­чай, когато Лулчев искал да „хипнотизира“ Петър Дънов, защото и двамата смятали себе си за „велики духове“. По този noвoд е от­белязано за Лулчев: „Та той се смяташе за голям Дух, че всичко може и че всичко му е позволено, но накрая комунистите го осъ­диха на смърт, разстреляха го и му показа­ха, че е просто смъртен[34]“ Жалко, че някои, макар и да се стремят към коректност, не схващат общия корен на дъновизма и кому­низма. Като символ на тяхното единство може да се разглежда обстоятелството, че Петър Дънов и Георги Димитров са живели в една и съща къща на ул. „Опълченска“ № 66, град София. „Тази малка бяла къщичка днес е музей на Георги Димитров[35]“. Числото 66, където са живяли  Петър Дънов и Георги Димитров, е твърде показателно, но то ще стане по­-точно, ако се прибави още една шестица, за да стане 666. Ако все пак приемем число­вия символ на „звяра“, остава да открием третата шестица. Надявам се, че самите „просветени“ дъновисти вече са я откри­ли. По този noвoд от времето на студент­ските години си спомням за мои колеги дъ­новисти, които обичаха да се хвалят, че Петър Дънов е укривал Георги Димитров, когато е бил в опасност. И двамата са проявявали не­съмнено разбиране no noвoд на своите со­циални роли и свързания с тях личен катехизис, напомняйки бегло за една общоприе­та числова символика.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов* (критичен анализ) – продължение 1“

Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ)

Евлоги Данков

А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.

(Матей 23:8)

Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още при­живе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена ста­тия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновиз­мът предимно в научно-популярната и попу­лярната литература, но и те не дадоха ре­зултати. Дъновизмът не можа да заеме мяс­то в университетското и средношколско­то обучение освен като предмет на крити­ка и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се при­върже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощ­ник.

Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дъ­нов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософия­та „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на фило­софската мисъл в България. С., 1965, с. 462).

Богословска критика на Дъновото учение

Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:

а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)

б) Учение за Бога (като антихристко)

в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Хрис­тос)

г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но поня­кога твърди, че е самият Иисус).

д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клет­ка е разумно същество и има „интели­гентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.

е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тя­лото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като иска­ли да станат богове. Така Луцифер (пад­налата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в поло­жение на техен Бог.

ж) Учение за дървото на живота и познани­ето. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.

з) Учение за Църквата. Отрича съществу­ването на една свята, съборна и апос­толска Църква, глава на която е Хрис­тос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истински­те масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.

и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред ду­ховния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос ка­то вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените дър­жат ключовете за царството Божие.

к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пра­тил да се кръсти.

л) Учение за мистичното извикване души­те на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е кон­такта със светиите, но с дявола и ду­ховете на ада може да се осъществява такъв контакт.

м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейст­во.

Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев

Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо не­материално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „при­бира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дой­де ред за нова командировка на удобно мяс­то, в удобна и целосходна „опаковка на ду­ха“, предназначена за по-нататъшно усъ­вършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михал­чев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Пос­ледното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безп­редпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е ре­зултат на парамнезия.

Димитър Михалчев, въпреки огромната еклек­тика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупос­ти, изказани на много места. С това Димитър Ми­халчев все пак придава някаква легитим­ност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „ко­мунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се предс­тавя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев призна­ва, че подобни твърдения нямат нищо об­що с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.

Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори сами­те теософи отправят упреци към дъновиз­ма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното от­ношение на Петър Дънов към съвременна­та наука твърде тактично Димитър Михалчев ци­тира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.

И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.

За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е до­сущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.

Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се предс­тавя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].

Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.

Петър Дънов поднася повърхностни еклек­тични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен ана­лиз, при това не цитира авторите. Свое­то превъзходство над тях Петър Дънов демон­стрира по следния начин: „Дайте ми съчи­ненията на някои поети, които не позна­вам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за фило­софите[7]“

Важно е обаче мисленето, а не сома­тичното, което е sema (гробница) на душа­та.

Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди не­го му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отноше­ние е случаят когато в една деликатна си­туация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъ­де“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интерес­но, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мис­ли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.

В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от зна­нието с главна цел – заблудата.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ)“