Religious feasts from the beginning of the Byzantine era

 Архимандрит Авксентий Делипапазов

Abstract

The article presents the historical develop ment of the Byzantine holiday system. Information is given about the elements included in it. The three types of holidays are defined – religious, secular and personal or family. The main holidays that began with the beginning of the Byzantine era are indicated, thus clarifying the composition of the festive liturgical cycle.

Key words: holidays, Byzantine era, traditions, liturgical, celebration

***

Византион е гръцки пристанищен град, разположен на полуостров на Босфора. Съществува от около 1200 години преди Христа. На 11 май 330 година е превърнат от император Константин Велики (починал 337) в столица на Римската империя. Много преди това се утвърждава като седалище на епископ, подчинен на митрополита на Ираклия (днес град Херакли в Турция), Тракия. По времето на император Юстиниан се превръща в най-големия християнски център на Изток, в „свещен град“, в „център на християнската вселена“, в „нов Иерусалим“, който няма да бъде заместен с друг. Жителите на Константинопол възприемат целия град като храм и място за богослужение. През различните периоди от историята си Византийската империя, която същевременно е и първата християнска империя в историята на човечеството, разпростира владенията си на три континента – Европа, Азия и Африка. Това я превръща в своеобразна връзка между Изтока и Запада, чрез която гръко-римските традиции се срещат с източните. Отпечатъкът на тези срещи може да бъде видян в държавността, общественото устройство, религиозно-философските идеи, културата и изкуството на Византийската империя.

Византийската празнична система възниква и се оформя в столицата на Византийската империя – Константинопол. В нея са съчетани елементи, заимствани от богослужебната традиция на Антиохия, Ефес, Кесария, Иерусалим, Ираклия и в по-малка степен Александрия. За силното антиохийско и кападокийско влияние върху формирането ѝ допринасят голям брой антиохийски и кападокийски по произход епископи, заемали Константинополския престол. Самият град Византион до обявяването му за столица на империята е част от диоцеза на Антиохийския архиепископски престол. Същевременно във византийската празнична система под различни форми се съхраняват редица елементи, характерни за предхристиянския гръко-римски свят. Силно влияние върху нея оказва и монашеството, особено в периода след иконоборческата криза.

Византийската празнична система претърпява дълго и сложно историческо развитие. Разделя се на няколко периода, които са различни според различните изследователи.

Празничното богослужение от началото на византийската епоха е превърнато в част от официалния императорски протокол. Следствие от това е появата на последования, представляващи забележителни произведения на религиозната поезия, удивяващи със своята красота, съдържание и богословска дълбочина. Малко по-късно те са натоварени с пищна церемониалност, дълбок символизъм и целия имперски блясък на центъра на християнската вселена – Константинопол. Византийските празници отразяват цялото величие и блясък на първата християнска империя в човешката история. Характерни са думите на пратениците на Киевския княз Владимир в Константинопол през 987 година, след като присъстват на богослужение в църквата „Св. Софѝя“: „за да видят русите как гърците славят Бога“; „Не знаехме дали сме на небето или на земята. Защото на земята няма такъв блясък и такава красота и ние не можем да го опишем. Знаем само, че там Бог се намира сред хората и тяхната служба е по-прекрасна от тържествата на другите народи…[1]“.

Празниците, отбелязвани във Византийската империя, са три вида – религиозни, светски и лични или семейни. Някои от тях са установени със специална заповед на византийския император и са чествани в цялата империя. Други са местни. Най-много бройни са религиозните празници. Най-големите от тях като Пасха, Богоявление, Рождество Христово и други са празнувани по няколко дни. Участие в празнуването им взима византийският император и цялата константинополска аристокрация. Празниците са придружавани от спортни състезания, общи трапези, песни, танци, театрални постановки, размяна на подаръци и други. От предхристиянските езически празници най-дълго се съхраняват Календите, Брумалиите и Русалиите, като в някои случаи отбелязването им става и от управляващите[2]. Обичаят да бъдат отбелязвани тези празници дълго време дори и сред християните предизвиква Шестия Вселенски събор да отхвърли тази традиция[3]. Честването на такива празници става причина елементи от езически празници да се съхраняват и в някои християнски празници като Благовещение, Преображение Господне, Рождество на св. Иоан Кръстител и други.

От светските празници най-почитан е денят, в който е основан Константинопол – 11 май. Придружават го конни състезания и общи трапези. Към извънредните светски празници са интронизацията на нов император, венчаването на император, раждането на престолонаследник, военни победи и други. Почитан е още 1 септември и Преполовение.

Византийската империя оказва влияние върху всички области на живота на новопокръстените славянски страни и особено в областта на празничната им традиция. Тя е своеобразен пример за „християнска вселена“ и цивилизация. Богослужебната, в това число и празничната традиция на Византия, е възприемана като общо достояние, от което славяните могат да черпят без ограничения и без да бъде застрашена националната им идентичност и народо-психологични особености. В славянските страни тази традиция придобива свой собствен облик, съдейства за цялостното им културно и религиозно развитие и на свой ред е предадена на други новопокръстени народи.

Както и в други традиции, така и византийските празници са степенувани, разделяни и групирани по различни признаци. Нерядко в различни периоди от историческото си развитие един и същ празник може да бъде степенуван по различен начин или да се намира в различна група. Не липсват изследователи на византийската традиция, според които този процес се гради на принципа на случайността и стечението на обстоятелствата, а не е следствие от систематизация и обработка.

Особеното положение на Константинопол в географско, политическо и църковно отношение допринася за широкото разпространение на празничната му система. Тя постепенно измества многобройните местни празници, отбелязвани в различните поместни църкви. Установяването на голяма част от християнските празници има за цел те да заместят съществувалите дотогава езически. Това е дълъг и сложен процес, като нерядко се налага повече или по-малко успешна „християнизация“ на утвърдени езически обичаи[4].

Началото на византийската епоха е периодът, през който са установени най голям брой празници. Те произхождат от различни краища на империята, свързани са с различни християнски общности, което има за следствие появата на сложна система правила, урегулираща отбелязването им и отразена в календари, месецослови, лекционарии и други. Изворите, съдържащи сведения за празниците в началото на византийската епоха, са оскъдни и непълни. Начинът на отбелязването им е в тясна зависимост от практиката на Иерусалимската църква. За начало на годишния празничен цикъл е считано Рождество Христово. Химнографията на подвижните и неподвижните празници не е разпределена в различни богослужебни книги. Броят и редът на неподвижните празници се доближава до този от следиконоборческия период.

По същото време от Православната църква повече по политически, отколкото по чисто религиозни причини, отпадат големи общности, такива като несториани, арменци, сиро-яковити, копти, етиопци и други, които, с изключение на несторианите, образуват семейството на така наречените дохалкидонски църкви. В годишния си празничен цикъл те съхраняват редица празници, загубени или сериозно променени в Православната църква през византийската епоха.

На 7 март 321 година неделният ден е обявен за почивен за съдилищата, армията и други държавни институции. По-късно император Теодосий Велики забранява борбите в театъра в неделя. От текста на седма глава на “Апостолски постановления“’ става ясно, че през IV-ти век вече са утвърдени по-важните елементи от денонощния, седмичния и годишния празничен цикъл, обособени са голяма част от формиращите ги последования, подвижните и неподвижните празници. Според него в празнични дни не трябва да се работи, като почивка е давана и на слугите, и робите. Тази практика явно е заимствана от юдейската традиция.

Началото на византийската епоха съвпада с установяването на почти всички господски и богородични празници, а също и на онези от светийските празници, които са свързани с новозаветната история. На Първия вселенски събор през 325 година в Никея е установено времето на празнуване на Пасхата. Наред с общоприетата Пасхалия особено място през този период заемат и някои неподвижни празници като отделилите се един от друг празници Богоявление и Рождество Христово, установяване на празника Сретение Господне, Обрезание Господне, Преображение Господне и други. Намирането на светия кръст от императрица Елена става повод за установяването на няколко празника, посветени на светото дърво. Формулировките на Третия вселенски събор отварят пътя за обвързването на множество известни събития от живота на Божията Майка с празници – първоначално с общ празник, следващ празника Рождество Христово, а по-късно с отделни празници като Сретение Господне, Благовещение, Успение Богородично и други.

През византийската епоха са установени и много нови празници, свързани с построяване и освещаване на храмове, пренасяне на мощи, чудотворни икони, чудеса и други, тоест от този период води началото си връзката между храма като богослужебно място и същевременно пространство, в което се отбелязват различните празници. Многобройните новопостроени храмове заемат мястото на Иерусалимския храм в старозаветната традиция и поемат функциите му.

Същевременно началото на византийската епоха съвпада с времето на вселенските събори и е период на сериозни христологични и триадологични спорове, които повлияват в голяма степен някои празници. От този период са и значителен по брой решения, не само на вселенски, но и на поместни събори, касаещи различни празници и техните особености.

В началото на византийската епоха се оформя и утвърждава предпасхалният пост или светата Четиридесетница и Страстната седмица [5]. Успоредно с него върви и развитието на петдесетдневния следпасхален период или Петдесетница. През същото време утвърденият вече 40-дневен прадпасхален пост е свързан с подготвителен период, състоящ се от една или две седмици. Многобройните местни празници на мъченици от епохата на гоненията са доразвити и превърнати в общоцърковни. В „Апостолски постановления“ е посочено, че на известна популярност вече се радват дните, посветени на „блажения Яков епископ“ и „светия съслужител наш Стефан“. Появяват се и нови общи празници като Неделя на всички светци. Заедно с мъчениците започва почитането и на изповедниците, преподобните, светителите и други ликове светци, в чиято памет са установявани празници. Установени са и първите празници, посветени на безплътните сили, предимно архангели. Откриването и преместването на мощите на много старозаветни пророци и праведници става причина в тяхна чест да бъдат установени празници, някои от които общи.

Използвана литература

Авксентий, архимандрит. Литургика. Пловдив, 2006.

Авксентий, архимандрит. Литургика. Ч. I; II; III; Пловдив, 2007/08/10.

Авксентий, архимандрит. Еортология. Пловдив, 2012.

Авксентий, архимандрит. Православно богослужение. Пловдив, 2022.

А. Baumstark, Vom geschichtlichen Werden der Liturgie. Frieburg im Breisgau 1923.

Керн, архимандрит. Киприан. Евхаристия. Париж, 1947.

Миркович, Лазар протоиерей. Православна Литургика или наука о богослужену православне истичне цркве. Белград, 1966/67/68.

Попов, Т. Тълкувателно богослужение и обяснение св. божествена литургия. Ст. Загора, 1922.

Ткаченко, Александр. Врачевальное помазание елеем в раннохристиянской традиции: модели интерпретации.Православное учение о церковных таинствах: Материалы V Международной богословской конференции РПЦ (Москва, 13–16 ноември 2007 г.). Москва., 2009. т. 1.

Шивачев, Иеромонах д-р Антим. Истините на Православната църква. Кратко изложение на основните истини на Православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви. С., 1998.

Cancik, Hubert. Helmuth Schneider. Encyclo paedia of the Ancient World New Pauly. Leiden – Boston. 2008, vol. 13.

Интернет ресурси

Правила на светата Православна църква – част 1, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон; цит. по https:// http://www.sveta-gora-zograph.com/books/Pravila-1/ book.htm

___________________________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 23 (28), нова серия, с. 140-145, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Троицкий, Дмитрий Иванович, Святой равноапостольный князь Владимир, изд. Училищный при Святейшем Синоде совет, Санкт-Петербург, 1914, с. 23, 25.

[2].  Вж: Cancik, Hubert. Helmuth Schneider. Encyclopae dia of the Ancient World New Pauly. Leiden-Boston. 2008, vol. 13, pp. 25-26, 610.

[3]. Вж: Правило 62 на на Шести вселенски събор – https://www.sveta-gora-zograph.com/books/Pravila-1/ book.html.

[4]. Колкото и да съществува разграничаване на християнството от традиционните чествания на античността, все пак някои изследователи успяват да открият слънчеви епитети пренесени върху Христос. Пример за това е използването на ореола в иконографията. Христологичните интерпретации на слънцето се откриват и в традицията да се обръщаме на Изток, защото това вероятно се свързва с Възкресението Христово и Второто пришествие, което се очаква да бъде също на Изток. Датата 25 декември се е отбелязвала като раждане на слънцето и християнската Коледа се развива успоредно с тази дата, защото Христос е означен като ,,истинско слънце“ и „слънцето на справедливостта“. Вж: Cancik, Hubert. Helmuth Schneider. Encyclopaedia of the Ancient World New Pauly. Leiden-Boston, 2008, vol. 13, p. 610-612.

[5]. Вж: Авксентий, архимандрит. Литургика, Пловдив, 2006, с. 259. Най-древният и същевременно най-продължителен пост в източната традиция е предпасхалният. Известен е още като Велик, Великденски или света Четиридесетница.

Изображения: авторът архимандрит Авксентий Делипапазов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gNK