Тотю Коев

Да се говори за Господен ден е, на пръв поглед, като че ли съвсем неуместно, дори излишно, като зна­ем, че цялото творение е Божие дело и всички дни са Господни. При все това тази тема е от изключителна важност и актуалност, от една стра­на, защото тя е в тясна връзка с една от основните истини в християн­ството – истината за Възкресението на Иисус Христос, а от друга – за­щото се интерпретира по различен начин от някои християни.

Целта тук е, без да се полемизира, да се проследи в исторически и бо­гословски план празнуването на съ­ботния ден, след което на базата на църковното учение за Господния ден да се изясни защо огромната част от християните по целия свят офи­циално празнуват неделния ден, счи­тайки го в конкретен смисъл на ду­мата за Господен ден.

Не бива да се забравят думите на св. апостол Павел, че Църквата е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) и че тя е получила от своя божествен Основател и Глава Иисус Христос власт да учи своите членове на истините на вярата (Матей 28:19). Тези истини се съдържат в Божественото Откровение (Свещеното Пи­сание и Свещеното Предание). Там, осо­бено в Стария Завет, многократно се говори за съботния ден като Го­споден ден, докато в Новия Завет този Господен ден е неделята. Противоречие в това няма. Необходимо е само обективно, спокойно и без­пристрастно да се изяснят смисълът и съдържанието на някои старо- и новозаветни текстове и събития, свър­зани с въпроса за Господния ден; да се анализират аргументите за и против съботния ден като ден Гос­поден за християните; да се чуе гла­сът на древната следапостолска Църква и, накрая, да се направи необходимото заключение. Тук в рам­ките на ограниченото място не е въз­можно да се разгледат и анализират всички детайли по третирания про­блем, а се акцентира само върху най-същественото. Това е достатъчно като насока към по-нататъшен размисъл и преценка.

За по-голяма прегледност тук ар­гументите. в подкрепа на празнува­нето на съботния ден се представят и съответно анализират в хроноло­гично-систематичен ред.

По-важните библейски и църковноисторически основания, привеж­дани от защитниците на съботния ден като ден Господен и задължителен, според тях, за всички християни, в най-съкратена форма са следните:

1.Бог сътворил света в шест дни, а в седмия си починал и осветил този ден.

2.Адам и Ева още в рая празну­вали съботния ден и продължили да го празнуват и след изгонването им оттам. Техните потомци вършели същото.

3.Четвъртата Божия заповед санк­ционира съботния ден и определя начина на празнуването му.

4.Трябва да се прави разлика между „вечен завет“ и временни „заповеди“ и „наредби“. Първият е Божие установление, вторите са дело на Моисей. Първият е задължителен и за християните, дори и за ангелите на небето; вторите имат временен ха­рактер.

5.Иисус Христос спазвал събот­ния ден. Същото правели и апосто­лите и древните християни. В Но­вия Завет няма заповед за отменяне на съботата и за установяване на неделята.

6.Папата отменил Божията за­повед за седмия ден и наредил да се празнува неделята, а император Константин Велики узаконил тази наредба.

Обективността изисква и налага всеки от изброените тук шест пункта да бъде представен в по-развита форма и тогава да се подложи на анализ и преценка.

***

1.Привържениците на тезата, че съботният ден е ден Господен, из­хождат от това, че не друг, а Сам Бог, като сътворил света в шест дни, в седмия си починал и осветил този ден: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал“ (Битие 2:2-3. Срв. Изход 20:8-10; 16:23-30; 31:13).

*

Тези думи се нуждаят от изяс­нение и съпоставка.

Всъщност какво значи тук „ден“? – Това е един от най-сложните въпро­си в областта на екзегетиката. Ев­рейската дума „йом“ значи ден в нашия астрономически смисъл, тоест период от 24 часа, но може също да значи и епоха, неограничен период от време. Разбира се, че по силата на Своето всемогъщество Бог е могъл да сътвори света в шест мига или дори в един миг. Но не бива ви­наги да се изхожда от идеята за всемогъществото Божие. Геоложките изследвания ни дават основа­ние да приемем, че творческият акт на Бога е протекъл в шест периода. Бог вложил в създадената от Него материя закони, по които тя се раз­вива и устройва: „Рече Бог: да произведе водата влечуги, живи ду­ши; и птици да полетят над земята по небесната твърд (Тъй и стана)… След това Бог ги благослови и рече: плодете се и множете се и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята“ (Битие 1:20, 22). Така Той постъпил и с човека (срв. Битие 1:28). По силата на това цити­раният по-горе текст (Битие 2:2-3) не ни задължава да разбираме тук „ден“ в нашия смисъл на денонощие от 24 часа, а по-скоро в смисъл на продължителен период от време.

За всеки от творческите дни или периоди е казано: „Биде вечер, биде утро – ден един…, ден втори…, ден трети…, ден четвърти…, ден пети…, ден шести“ (Битие 1:5, 8, 13, 19, 23, 31). За седмия ден обаче не е казано: „Биде вечер, биде утро – ден седми“, а е посочено: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела“ (Битие 2:2). Това не е случайно. Безспорно, за нас седми ден като време от 24 часа има, но за Бога седмият творчески ден не е завършен, той продължава и се слива с веч­ността. Защото Бог продължава да твори, в смисъл да промисля за съ­творения от Него свят. „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Матей 5:17), казва Иисус Христос.

„Бог благослови седмия ден и го освети“ (Битие 2:3). Благославя се нещо, което е достойно за радост, за почит и възпоминание. Освеща­ването пък съдържа мисъл за отделя­нето на нещо, което има по-висше предназначение и е насочено към разумните същества – към хората. В библейската словоупотреба освещаването на определени времена и места показва предназначението им за богослужение, за прослава на Твореца (срв. 4 Царства 10:20, Неемия 8:9).

В седмия ден Бог „си почина от всички Свои дела“ (Битие 2:3). И тези думи не бива да се разбират бук­вално. Всеки християнин знае, че едно от свойствата на Бога е всемогъществото. В свещените книги то е засвидетелствано многократно: Бог е „Всемогъщи“ (Битие 17:1), Тво­рец на всичко видимо и невидимо, „защото Той рече – и всичко стана, Той заповяда – и всичко се яви“ (Псалом 32:9, срв. Битие 1:3, 6, 9, 11, 15, 20, 24), промисля за всичко и държи „всичко с мощното Си слово“ (Евреи 1:3), у Него „няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37). Нима всемогъщият Бог се умо­рява и има нужда да си почива? Думите от Битие 2:3, Бог „си почина от всички свои дела“ означават, че Той престанал да твори и да произ­вежда от небитие в битие, престанал да създава нови видове твари, за­щото създаденото до края на шестия ден (период) било достатъчно и за­вършено. Но прекратявайки твор­чеството в този смисъл, Бог, както вече се спомена, продължава да про­мисля за света и за човека като ве­нец на Неговото творение. Именно в творческата и промислителна дей­ност на Бога се проявява Неговото всемогъщество, а то от своя страна изключва мисълта за умора и за необходимост от почивка.

Казано накратко, шестте творче­ски дни би трябвало да се разбират като шест продължителни периода от време; благославянето и освеща­ването на седмия ден има възпомена­телен характер; почивката на Бога в този ден показва завършек на създа­ването на нови твари и начало на Божията промислителна дейност, ка­то между завършека на едното и началото на другото няма промежду­тък от време. Следователно думите от Битие 2:2-3 не дават основание да се мисли, че празнуването на съ­ботния ден е установено от Бога още при сътворяването на света.

*

2.Адам и Ева още в рая, преди грехопадението, са получили запо­вед от Бога да пазят съботния ден. Те са продължили да спазват тази заповед и след изгонването им от рая. Техните потомци са вършели съ­щото.

Това твърдение, макар и лишено от библейска основа, заслужава по-обстоен анализ, при който да се изяс­ни кога и защо е установено за ев­рейския народ празнуването на съ­ботния ден.

На Адам и Ева в рая заповед за празнуване на съботата не е дадена. Те са получили от Бога една-един­ствена заповед – да не ядат от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17).

Вярно е, че „Бог взе човека (ко­гото създаде) и го посели в Едемската градина да я обработва и да я пази“ (Битие 2:15). От тези думи е ясно, че трудът е благословен от Бога и че Адам и Ева са се трудели още преди грехопадението. Но трябва да се прави разлика между труда преди грехопадението и след него. Преди грехопадението първата чо­вешка двойка с чистите си духовни очи е съзерцавала Бога. Трудът ѝ е носел райска удовлетвореност, а не умора и необходимост от почивка. Като създадени по образ Божи (Битие 1:26-27) Адам и Ева в творческия си труд са отобразявали Божията дейност. Наказателният характер на труда е резултат от грехопадението: „С мъка ще се храниш от нея (от земята, скоби мои) през всички дни на живота си…, с пот на челото си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:17, 19), казва Бог на Адам. Почивката след такъв непосилен труд е необходи­ма, но това още не означава, че тази почивка е била в съботен ден. Ако би била в този ден, би трябвало след думите „през всички дни“ да се добави „освен в събота“.

Знаели ли са Адам и Ева и тех­ните потомци до Моисей как Бог е сътворил света и как си е „починал“ в седмия творчески ден? – На този въпрос Библията не ни дава отговор. Казано съвсем обективно, колкото може да се твърди, че евреите до Моисей са знаели това и са почивали в съботен ден, толкова може и да се отхвърля такова твърдение. Тук сме изцяло в сферата на предположе­нията, защото липсват библейски, пък и други исторически свиде­телства от този период – до времето на Моисей. При все това уместно и необходимо е да се припомнят думи на някои от древните отци и учители по този въпрос.

Св. Юстин Философ (починал 165/166 година), като споменава имената на Адам, Авел, Енох, Лот и Мелхиседек, пише: „Всички тези праведни мъже, макар че не почитали събо­ти, са угодили на Бога[1]“. В своята Първа апология до император Ан­тонин той ясно заявява: „Което от­начало не е било задължително, то не е задължително и сега при Хри­ста. Ако до Авраам е нямало нужда от обрязване, а до Моисей – от събота, то и сега, когато по волята на Отца Син Божи Иисус Христос се родил без грях от Дева, също няма нужда от тях… Енох и всички други, които не били обрязани по плът, нито пазели съботи, нито дру­ги някои обреди, нямали предвид, че Моисей ще предпише такива на­редби[2]“. Св. Ириней Лионски (починал 202/203 година) заявява кратко и ясно: „Авраам повярвал в Бога без обрязване и без събота[3]“. Тертулиан (починал около 223 година) пише: „Нека ми покажат, че Адам е правил (спазвал, скоби мои) събота, или че Енох, като принасял светите си жертви Богу, Му е угодил с пазене на събота[4]“. Едва ли цитираните тук светоотечески мисли се нуждаят от комен­тар.

Всъщност кога и защо е устано­вено празнуването на съботата у израилския народ? Отговорът на този въпрос с оглед разглежданата тук тема е от изключителна важност. При това той ясно е даден в Ста­рия Завет. Цитирам най-важните места: „Господ, Бог наш, сключи с нас завет на Хорив. Тоя завет Гос­под сключи не с нашите отци, а с нас, които сме тука всички живи. Лице с лице говори Господ с вас на планината изсред огъня… То­гава Той каза: Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египет­ската земя, от дома на робството… Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ Бог твой; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог…, и помни, че (ти) беше роб в Египетска­та земя, но Господ, Бог твой, те из­веде оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Гос­под, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)“ (Второзаконие 5:2-6, 12-15). От тези думи е съвсем ясно, че заповедта за празнуването на съботния ден е: 1. заповед отнася­ща се само до израилския народ; 2. дадена му е след извеждането му от египетското робство; 3. трябва винаги да му спомня, че е бил под това робство и че не със собствени сили се е освободил, а Господ го е извел оттам (стих 15) и 4. тя е белег, печат на сключения завет между Бога и еврейския народ след извеж­дането му от робството.

Два израза от цитирания по-горе текст като че ли пораждат недоуме­ние: „Пази съботния ден…, както ти е заповядал Господ“ (стих 12) и „Помни, че ти беше роб“ (стих 15). От думите „заповядал“ и „помни“ би могло да се направи заключение, че заповед за празнуването на съ­ботния ден е била дадена по-рано, може би още в рая. За да се избегне такова погрешно заключение, тряб­ва да се има предвид казаното в стих 3: „Тоя завет Господ сключи не с нашите отци, а с нас, които сме тука днес всички живи“. „Помни“ явно се отнася към съвременниците на Моисей и напомня за събитие, станало недавна – това е заповедта, дадена в пустинята Син, когато странстващият израилски народ бил хранен по чудесен начин с мана (Изход 16:23-26). Тук, във Второзаконие 5:15, се напомня именно за тази заповед.

След като Адам и Ева нито в рая, нито след изгонването им оттам са получавали заповед да празну­ват съботния ден, следва, че и тех­ните потомци до Моисей също не са го празнували.

3.По-нататък. Четвъртата от Де­сетте Божии заповеди санкциони­рала съботния ден и определила начина за празнуването му:

„Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (во­лът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришъ­лецът ти, който се намира в жили­щата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благосло­ви съботния ден и го освети“ (Изход 20:8-11).

През 40-годишното странстване на израилския народ в пустинята Бог го хранил с мана, която народът събирал през шестте дни на седмица­та, като шестия ден събирал двойно количество, за да има за седмия ден – съботата, в който ден си почивал (Изход 16:4-5, 14-30). Това гово­ри за светостта на съботния ден.

Бог обещал радост на всички, които спазват заповедта Му за съ­ботата:

„Ако заради съботата въздържиш ногата си да изпълнява прищевките ти в светия Мой ден, и ако наричаш съботата радост, свет ден Господен, честван, и ако я почетеш с това, да се не занимаваш с обикновените си работи, да угаждаш на прищев­ките си и да празнословиш, – то ще имаш радост в Господа…“ (Исаия 58:13-14).

Празнуването на съботата е вечен завет между Бога и израилския народ:

„Нека Израилевите синове пазят съботата, празнувайки съботата в родовете си като вечен завет; това е знак между Мене и Израилевите синове навеки, защото в шест дни Господ сътвори небето и земята, а в седмия ден си почина и отдъхна“ (Изход 31:16-17).

„Всеки съботен ден постоянно да се слагат тия хлябове пред Госпо­да от страна на синовете Израилеви; това е вечен завет“ (Левит 24:8).

4.Трябва да се прави разлика между „вечен завет“ и временни „за­поведи“ и „наредби“. Първият (Де­сетте Божии заповеди) е Божие установление; вторите са дело на Мои­сей. Първият като божествено установление е задължителен и за хри­стияните, дори и за ангелите на небето; вторите като човешко дело са имали временен характер.

*

Безспорно, най-яркият израз на старозаветния нравствен закон, да­ден от Бога на израилския народ, се съдържа в десетте Божии заповеди. Четвъртата от тях се отнася до съ­ботния ден като ден Господен. Тя определя отношението на израил­ския народ към този ден или, по­-точно казано, отношението му към Бога, изразено чрез отношението му към съботния ден. И тук импера­тивната форма „помни“ сочи на нещо вече известно. То е казаното в Изход 16:4-5, 14-30 относно спаз­ването на съботния ден от израил­ския народ в пустинята при чудес­ното му хранене с мана.

Знае се, че евреите нямат празни­ци, посветени на един или друг човек, макар историята им да изобилства с имена на прославени личности като Авраам, Моисей, Да­вид, Соломон и много други. Те празнуват само събития и то пре­димно, ако не изключително, свър­зани с Божията творческа и промислителна дейност. Моисей още в първата си книга Битие (2:3) говори за шестте творчески дни или пе­риоди и за почивката в седмия ден. Неговите съвременници са знаели добре това, знаели са го именно от него. Пак в същия стих от книга Битие се говори още за благославя­не и освещаване на съботния ден. Същото се повтаря и в четвъртата Божия заповед: „В шест дена създаде Господ небето и земята…, а в седмия ден си почина; затова Гос­под благослови съботния ден и го освети“ (Изход 20:11). Логично е да се приеме, че описаният от Моисей Божи творчески акт като изключи­телно явление е рефлектирал в съз­нанието на богоизбрания народ и по аналогия с него е установено праз­нуването на съботния ден. Израилският народ трябвало да помни ос­вещаването на съботата, тоест отде­лянето ѝ от останалите дни на сед­мицата (Изход 31:13-17, Левит 19:3,30; 26:2. Второзаконие 5:15). Това отде­ляне се изразявало в туй, че през шестте дни трябвало да се върши всякакъв вид работа, а седмият бил ден Господен (Изход 31:15; 34:21. Левит 23:3). В този ден трябвало да се прекрати всякаква работа (Левит 23:3): събиране мана, приготвяне храна (печене, варене) (Изход 16:21-30), сеитба и жетва (Изход 34:21), палене огън (Изход 35:3), събиране дърва (Числа 15:32-36), пренасяне те­жести (Иеремия 17:21), търгуване (Амос 8:5), превозване на всякакви стоки (Неемия 13:15), изобщо в този ден не трябвало да се работи нищо. Чет­въртата Божия заповед забранява не само на евреите да работят, но и на техните слуги, на пришълците намиращи се в домовете им, дори на домашните впрегнати животни. Защо? – Защото ако те работят, стопанинът ще си отвлече внима­нието по тяхната работа, ще забра­ви да мисли за съботния ден и с това вече ще го наруши. Достатъчно солидно основание за съботната по­чивка е освещаването ѝ от Бога. Осветеното пък не бива да се включ­ва в кръга на житейските грижи.

Според ясното свидетелство във Второзаконие (5:15) съботата се праз­нува за спомняне на извеждането на израилския народ от Египет. Ос­вобождаването от египетското роб­ство било същевременно и избиране на евреите за народ Божи и поста­вяне началото на теокрацията. Праз­нуването на съботата като посветена Богу било израз на тази основна идея на старозаветната теокрация, на идеята за избирането на древния Израил за народ Божи и произти­чащото оттук негово служение на единия Бог. Следователно Четвър­тата Божия заповед за празнува­нето на съботния ден не дава осно­вание за универсализиране на събо­тата, тоест не я прави задължителна за другите народи, а само за еврей­ския. Никой друг народ не е бил под египетско робство, а щом събо­тата трябва да спомня на еврейския народ за извеждането му от това робство, трябва само този народ да тачи съботния ден. „Помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой те изведе от­там…, затова и ти заповяда Го­спод, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)“ (Второзаконие 5:15).

Относно светостта на съботния ден няма никакво съмнение, защото Сам Бог е благословил и осветил този ден (Битие 2:3, Изход 20:11) и е опре­делил повода и начина на празнува­нето му. Но всичко това е валидно само за израилския народ, защото, както вече се каза, със събитие от неговата история (извеждането му от робство) е свързано празнуването на този ден.

Наистина Бог е обещал радост на всички, които празнуват съботния ден. Но като се каже „всички“ се разбира целият израилски народ, а не цялото човечество. Към такава мисъл навеждат цитираните по-горе стихове от пророк Исаия (58:13-14), особено когато те се разглеждат не изолирано, а в контекста на цялата глава. В това отношение най-силна е връзката между стихове 1,2 и 14: „Посочи на народа Ми беззаконието, и на дома Иаковов – греховете му“ (стих 1); „Те всеки ден Ме търсят и искат да знаят Моите пътища като народ, който уж постъпва праведно и не оставя законите на своя Бог“ (стих 2); „…и ще ти дам да вкусиш наследието на Иакова, твоя отец“ (стих 14). Именно израилският народ е Божи народ, наследие на Иакова, който е негов отец. Естествено е все­ки от израилския народ, който тачи съботния ден като „свет ден Госпо­ден“ (стих 13), да има „радост в Гос­пода“ и „да вкуси наследието на Иакова, неговия отец“ (стих 14).

Всъщност вечен ли е заветът за празнуването на съботния ден и какво по-точно означава „вечен“? – Вечността няма начало, няма и край. Тя е свойство, което притежава са­мо Бог, защото само Той е вечен. Сътвореното пък има начало, но няма край. Следователно изразът „вечен завет“, който често се среща особено в старозаветните свещени книги, трябва да бъде правилно разбран. „Вечен“ тук означава задължителен и то задължите­лен за този народ, на който е даден – в случая на израилския народ. За него той има безусловна валидност, каквато няма за другите народи, защото с тях не е сключен такъв „вечен завет“. Самото разделяне на Библията на Стари и Нови Завет свидетелства, макар и косвено, за временния характер на „вечния завет“. Щом има нов завет, значи старият е овехтял, а всичко, което е овехтяло, е близко до изчезване (Евреи 8:13). Пророк Иеремия също свидетелства с Божии слова за временния характер на „вечния за­вет“: „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, – не такъв завет, какъвто сключих с бащите ви в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египет­ската земя; оня Мой завет те нару­шиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Иеремия 31:31-33).

Освен празнуването на съботата „вечен завет“ е наречено и обрязва­нето: „Непременно да бъде обрязан и роденият в дома ти и купеният с твое сребро, и Моят завет ще бъде върху тялото ви вечен завет“ (Битие 17:13). Обрязването стои по-горе от съботата, защото се извършвало в съботен ден (Иоан 7:22-23). То е отменено, отменена е и съботата (Деяния на светите апостоли 15:24, 28). Защо тогава тези измежду християните, които праз­нуват съботата, не се и обрязват? Защо спазват второстепенното, а от­хвърлят първостепенното?

Произволно е деленето на Божия за­кон на „вечен завет“ и на временни „заповеди“ и „наредби“. Законът е един и е дело на Бога. Моисей само е записал внушеното му от Бога. Затова той се именува ту „закон Божи“, ту „закон Моисеев“: „Когато настана седмият месец, и синовете Израилеви живееха по градовете си, събра се целият народ като един човек на стъгдата, що е пред Водни порти, и казаха на книжник Ездра да донесе книгата на Моисеевия закон, който Господ бе дал на Израиля… И четяха разборно от книгите, от закона Божи, и прибавя­ха тълкуване, и народът разбираше прочетеното“ (Неемия 8:8). От тези думи е ясно, че петте книги на Мои­сей (Петокнижието– Битие, Из­ход, Левит, Числа и Второзаконие) се наричат „книги на закона Мои­сеев“ и „книги на закона Божи“ (срв. също 3 Царства 2:3, Неемия 10:29, 4 Царства 23:3).

Както всички заповеди, предпи­сания и закони се наричат „Божии“ и са дадени на израилския народ чрез Моисей, така и Десетте заповеди се наричат „закон на Моисей“- не защото той е създал този закон, а защото законът е даден чрез него: „Законът бе даден чрез Моисея“ (Иоан 1:17); „Божият закон (Де­сетте заповеди, скоби мои) е даден чрез ръката на Божия раб Моисея“ (Неемия 10:29); също: „Моисей е казал: „по­читай баща си и майка си“, и, „кой­то злослови баща или майка, със смърт да се накаже“ (Марк 7:10). Тук „казал“ значи „съобщил“, „записал“. Цитираните думи от Марк 7:10 са взети от Изход 20:12 (Петата Божия заповед) и Изход 27:17. Че това са думи казани от Бога, а не от Мои­сей, свидетелства Сам Иисус Хри­стос: „Бог е заповядал и казал: „почитай баща си и майка си“; и „който злослови баща или майка, със смърт да се накаже“ (Матей 15:4).

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1990, кн. 10, с. 1-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Разговор с Трифон Юдеин, гл. 13.

[2].  Гл. 67.

[3]. Против ересите, кн. IV, гл. 30.

[4]. Против юдеите, ч. IV.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gul