Николай Никанорович Глубоковски

Abstract

Nikolay Nikanorovich Glubokovsky, God the Logos. Exegetical sketches on the Johannine prologue (1:1–18). The study explores the Orthodox Christian perspective on the Prologue of the Gospel of John.

Keywords: Biblical Exegesis, Gospel of John, Orthodox Christianity, Biblical Studies

***

Новото истинско богосиновство се създава обективно чрез въплъщението, но фактически то се случва във всеки едва тогава, когато хората признаят в човека Иисус Бога Слово, щом това им бъде показано осезателно. И действително, Логосът εσκήνωσεν εν ἡμῖn. Σκηνόω (срв. Битие 13:12; Съдии 5:17; 8:11; 3 Царства 8:12; Откровение 7:15; 12:12; 13:6) – от σκηνή (палатка, колиба, временно жилище – Матей 17:4; Марк 9:5; Лука 9:33) – говори преди всичко за въчовечаването, като исторически факт на съвършеното възприемане на плът, която станала „вместилище” за божествения Син. Същевременно този глагол у 70-те винаги предава еврейското schachen (Битие 13:12 по А; Съдии 5:17; 8:12; 3 Царства 8:12), а терминът schechina-h специално се употребява за видимите явявания на Яхве сред израилския народ – особено в скинията, която на свой ред била предобраз на Господа Спасителя (1 Царства глава 19). Следователно, в Христос „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9) и тя била очевидна за всички през време на Неговия живот в плът. Изразът ἐν ἡμῖn, обединявайки говорещия с читателите, обхваща цялата Църква с нейните членове, чиито ръководители и представители били апостолите-очевидци. Защото обитаването на Сина с нас няма да се прекрати, докато съществува самата Христова Църква на земята (вж. Матей 28:20).

Тайната на нравствения преврат сред човечеството е разкрита, но тя, като тайна, изисквала особено удостоверяване. Апостол Иоан вече се позовал на свидетелството на всеки вярващ с думите „и живя между нас”, и затова по-нататък, за доказателство и развитие на тази мисъл, естествено преминава към своя опит, към този исторически момент, когато самият той съзерцавал Бога в плът. Оттук прибавеното, но логически важно изречение: καί εθεασάμεθα τήν δόξαν αύτου, δόξαν ώς μονογενούς παρά πατρός. Глаголът θεᾶσθai („съзерцавам”) – в сравнение с ὁρᾶn, е по-богат по съдържание и означава не само външно наблюдение, безразлично отнасящо се към своя предмет, или не само вътрешно съзерцание, а такова възприемане чрез съзерцание, когато погледът се приковава неволно към своя обект и не може да се откъсне от него поради едно или друго поразяващо свойство. Тоест, чрез този глагол се насочва вниманието към едно съсредоточено устремяване на нарочно наблюдение, с произтичащото от него опитно, нагледно убеждение. И ето евангелистът казва: „ние видяхме”, и величието на гледката, за всички достъпна, ни убеди. А какво и в какво? Τήν δόξαν αύτου. Δόξα е собствено Божията същност (Евреи 1:3) и като такава е непостижима за човека, както и Сам Бог в Своята слава (срв. 1 Тимотей 6:16). Именно нея има предвид тук, разбира се, и апостолът (Иоан 17:5), според външния израз, в съответствие с еврейското кavod, което се прилага към конкретните теофании в Стария Завет – в къпината, в огнения и облачния стълб, в образа на Ангела и други подобни на тях. В такъв случай получаваме, че макар и Словото да било в плът, при все това в Него ясно и неотразимо се разкрива самото Божество, защото Той бил Бог. Частицата ὡς, както и еврейското ke veritatis, означава „не уподобяване и не сравнение, а потвърждение и несъмнено определение” (св. Иоан Златоуст), удостоверявайки, например, че „достойно есть яко воистину (ὡς ἀληθῶς) блажити Тя, Богородицу”, че такова действие на облажаване на Божията Майка е похвално за нас, а обективно – напълно истинно. Следователно, славата била съзерцаема, като тя винаги е свойствена на „Единородния” от Отца. Тук евангелистът за пръв път дава на Логоса по-конкретното име „Син”, понеже сега развива въпроса във връзка с даруваното ни достойнство на „чеда Божии” – ние сме τέκνα θεοῦ, именно защото Словото е υἱός. Μονογενής, за разлика от πρωτοτόκος, се определя повече от юридическите преимущества, които имал у евреите всеки първенец (макар и сред много деца), и които могли да принадлежат на Логоса, в сравнение с всички благодатни „чеда Божии”. Точно обратното, това е единственото дете, което по необходимост получава правата на първородството и в същото време се явява сякаш пълно копие на своя баща, съсредоточавайки в себе си всичките творчески сили на последния. По аналогичен начин, но безгранично, трябва да се мисли и за Логоса, понеже към Него преимуществено евангелистът отнася този термин, характеризирайки с него Божия Син (Иоан 1:14, 18; 3:16, 18; 1 Иоан 4:9), „Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас…” (Евреи 1:3). Предлогът πaρά – при подразбирания глагол „е” – отбелязва отделното и постоянното пребиваване на Този, „Който, бидейки…” при Отец е сякаш еднакъв Негов двойник и Го познава във всички положения и действия.

По този начин апостол Иоан удостоверява несъмнения реален факт, че бидейки по вид „човек”, Христос ясно за всички показал в достъпна форма чрез Себе Си самата Божия същност, обитаваща в Него телесно. Разбира се, че Логосът и след въплъщението трябвало да притежава специалните Отчески качества в самото Свое човешко битие. И ето, по обективните Си свойства, Той бил πλήρης χάριτος καὶ ἀλήθειας. Χάρις е доброта, благост, главно по отношение на смирените, бедните и страдащите – любовно снизхождение, предизвикващо в тях радост (χαρά), и, като добродетел, спечелващо за себе си върховното благоволение на Бога (Лука 1:30: εὗρες χάριν παρά τῷ θεῷ). На новозаветен език χάρις обозначава специално Божията любов към света, явена за изкуплението от греховете чрез изпращането на Единородния Син (1 Иоан 4:9, 10; Тит 3:4-5: „А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност…, а по Своята милост чрез банята на възраждането”), а след това и самото изкупление, в което действала „Божията благодат, спасителна за всички човеци” (Тит 2:11). Оказва се, че Логосът се е въплътил, поради безкрайното Си милосърдие за избавлението на хората, и именно тогава се открила в Него за нас пълнотата на истината. Ἀλήθεia е истинността на нещо в самата негова същност, благодарение на абсолютното съответствие с идеалната му норма. Такъв, в собствен смисъл, е само Бог, като единствена истинска реалност. Но същото е безспорно и за Христос, тъй като ὁ λόγος станал плът, самото това Слово, Което от вечност винаги било есенциален Божи образ. Естествено, че сега намерило абсолютен израз онова, което разпръснато и неотчетливо вещаели небесата, което настойчиво, скрито внушавала съвестта, което смътно се предвъзвестявало в Стария Завет относно „Господ Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний, Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях” (Изход 34:6-7).

Потвърдил с личния си опит великата истина на Синовното изкупление на хората чрез въплъщението, когато „Самото Божие Слово” дошло при Своя образ и се съединило с разумна душа, очиствайки подобното с подобно (св. Григорий Назиански), евангелистът отново се обръща към гръмките призиви (κέκραγεν) на Предтечата, чието потресаващо и неизгладимо впечатление им придало характер на постоянно свидетелство (praesens μαρτυρεῖ). „Иоан свидетелстваше за Него и викаше, думайки: Тоя беше (ἦν), за Когото казах (εἴπον). Идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене” (1:15). Тук апостолът съчетава думите на Кръстителя, казани от него на пратениците на синедриона (Иоан 1:27) и на другия ден повторени с някои допълнителни разяснения пред неговите ученици (1:30), променяйки само praesens ἐστί („Този е”) с imperfect ἦν („Тоя беше”), тъй като вече става дума за Дошлия. Това досега удостоверява най-важните моменти на спасителната логология. За нея ὁ ὀπίσω μου ἐρχόμενος напомня историческия факт на по-сетнешното Христово излизане на обществено служение, в сравнение с Господния Предтеча, който тук предварил, дошъл преди Него. Обаче и тогава Спасителят ἔμπροσθέν μου γέγονεν. И тъй като последният глагол има значение на не по-малко несъмнен исторически момент, то ясно е, че историческият Избавител бил по-рано (ἔμπροσθέν) от Своето явяване на света. И паралелът се отнася не само до общественото благовестие, а до самото битие на Предтечата, преди когото (ἔμπροσθέν μου) Той бил в същата област на просветително действие във вселената, защото, като вечносъществуваща светлина, Логосът светел и в мрака (1:5), когато Иоан само свидетелствал за тази светлина (1:6-7), бидейки индивидуално нейно разкриване. Но у Предтечата историческата проповед предполага и утвърждава най-ранното фактическо битие. Поради самия паралелизъм ние сме принудени да приемем, че изначалната и непрестанна вселенска просветителност на Логоса задължително изисква извънвселенската Му реална наличност. В това била цялата причина на външната историческа антиномия и за самия Предтеча – ὅτι πρῶτος μου ἦν. Според характера на κοινή, редното числително πρῶτος често се равнявало и на сравнителното πρότερος; и няма основание да се отрича тази особеност на новозаветния език (вж. Деяния на светите апостоли 7:12). Затова от двете сравнявани лица, Логосът, по самото битие, предшествал Кръстителя. И именно затова Той излизал от вселенския порядък в безвремевата сфера, където няма нито сравнителност, нито приемство, а се съдържа само безусловната и единствена основа на всичко съществуващо. В такъв случай това е „първоначалото”, както ὁ πρῶτος καί ὁ ἔσχατος, ἡ ἀρχὴ καί τὸ τέλος (Откровение 22:13) е абсолютният извор на всяко битие и всеки исторически промислителен акт. Той винаги е бил ἐν ἀρχὴ, πρὸς τὸν θeὸν θeός и, естествено, предсъществувал Своя исторически предвъзвестител. Затова и последният, с историческото си лице и тържествено свидетелство, нагледно убеждавал, че Следващият по Своето явяване в света (ὁ ὀπίσω μou ἐρχόμενος) – историческият Христос (1) винаги действал като просвещаваща вселенския мрак светлина, (έμπροσθέν μou γέγoνεν), защото (2) Той е истинската първопричина на всичко съществуващо (ὅτι πρῶτός μου ἦν), вечен образ на невидимия Бог, идващ сега от небесата и по-висш от всичко (вж. Иоан 3:31).

Прочетете още „Бог-Слово екзегетичен ескиз на „предговора“ на Иоановото евангелие (1:1-18)[1] – продължение 3 и край*“ →