Георги Бакалов  

Грехопадението, изкуплението и ис­тинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обеща­ние за изкупление на съгрешилите ни пра­родители още във времето, когато се про­изнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необ­ходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Ло­гичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското ре­лигиозно учение езическите народи се под­готвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази при­вилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „бого­избраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писате­ли като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Ва­силий Велики и св. Иоан Златоуст откри­вали в някои езически религии предчув­ствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосред­ственото ръководство на Божественото От­кровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с ре­лигиозно-нравственото състояние на ези­ческия свят преди появата на християн­ството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съв­падение на едновременната историческа поява на империята по времето на импера­тор Август и на християнството много­кратно се коментира в християнската лите­ратура. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпрос­транение на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от обра­зованото общество, той е несъмнено кул­турна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиоз­ния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гър­ците – за естетически прекрасното, а римля­ните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъм­нено имат своето място в подготовката на идването на християнството.

Под влияние на елинизма в еврей­ското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроено­то национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобра­зуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сек­тите на терапевтите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, допъл­нително обременени от указанията на рави­ните. В привидно добродетелното пове­дение на някои фарисеи прозирало лицеме­рие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли пре­комерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божес­твения Промисъл. Подчертаният рацио­нализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.

Общото за повечето от представи­телите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъ­ди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в ре­лигиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библи­ята смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подоб­на увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в де­формираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъз­ходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили све­тинята им – Иерусалимския храм, и разсе­лили десетки хиляди от тях по всички краи­ща на империята.

И все пак не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в историчес­кото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави въз­можно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без дър­жава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност пе­риод се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писа­тел Ездра – създателят на книжниците.

Силен конкурент на Закона след втората половина на IV-ти век преди Христа става повсе­местно господстващият елинизъм. Из­вестно е, че голяма част от александрий­ските и антиохийските евреи от диаспората били негови симпатизанти. Към това тряб­ва да се прибави още едно обстоятелство: съгласно по-късни известия, четири века преди Христа (тоест след пророк Малахия) се прекратява епохата на пророците, или, ка­зано с други думи, прекратява се „непо­средственото ръководство на Божието От­кровение”. Така у „богоизбрания народ се оформя становището, че той е длъжен да изпълни точно предписанията на За­кона, за което пък Яхве е длъжен да му дарува спасение. Тъкмо поради това Ме­сия се представя не като живо откровение на Бога, а като носител на материални блага и световна слава.

Развитието на месианската идея в та­зи насока изкушава и най-добрите сред юдеите. Затова и християнската проповед за братство с другите народи остава непо­нятна за мнозина. Упоритостта, с която евреите отстояват своето виждане за Месия е главната пречка за чуждението им от християнското религиозно учение и бор­бата срещу него. Чрез апокрифната и апокалиптичната юдейска книжнина се насаж­да недоверие към „страдащия” Избавител, Който пък е един от възловите пунктове на християнската проповед. Изречените думи в юдейските апокрифи: ’’Проклет да е все­ки, който виси на дърво’’, прави несъвмес­тими диаметрално противоположните представи за Месия в юдаизма и христи­янството.

Така учението на Иисус Христос на­мира повече последователи сред езичниците, отколкото в собствената Му еврейска среда. То било обърнато към всички готови да повярват в Христа, независимо от про­изход, социално положение и културно-религиозна принадлежност. Затворен в своя традиционализъм, юдаизмът остава не само вън от християнството, но и негов непримирим противник и гонител в първите десетилетия на съществуването му.

За разлика от ортодоксалния юдаизъм, сред езичниците съществувала много по-голяма религиозна свобода. Поради естеството на философско-религиозните си виждания те не били ограничавани от вя­рата в един-единствен Бог, както и не били обременени с чувството на „богоизбраност”.

Безспорно доказан факт е, че около появата на християнството религиозната нравственост сред гръко-римското общес­тво била паднала твърде ниско. Духовният живот на интелигенцията бил подкопан от нарастващия философски скептицизъм. Голяма част от интелигенцията загубила вярата в старите божества, които тя смя­тала за творение на народната фантазия. Боговете и техните безкрайни похождения станали предмет на театрално усмиване. В книга Деяния апостолски (17:23) се съоб­щава един твърде любопитен факт: по вре­ме на посещението си в Атина св. апостол Павел забелязал статуя с надпис: ”Незнайному Богу!” Апостолът взел повод от тези думи и благовестил на атиняни именно за Този незнаен Бог, Който не е абстрактен, а конкретен и се възприема със сърцето.

Религиозният синкретизъм в римската държава приел двояка форма: от една страна, той отварял път към римския пантеон на всички божества, като по този начин девалвирал ролята на собствените отечествени богове. От друга страна, като приемал тези богове, религиозният синкретизъм създавал условия за равнопос­тавеност, с която се целяло единство сред разноетническите поданици. Във всеки слу­чай резултатите говорят за деградация на култовете. Често пъти жреците виждали в задълженията си един маскарад, който събуждал смях дори у тях самите. Разко­лебаната вяра в ’’олтарите на отечеството“ е причината за постепенното отчуждаване от старите култове. За настъпилите изме­нения в Римската империя има и причини от социален характер. Предишният умерен и дори скромен римски начин на живот бил отдавна забравен. Богатствата, награбени вследствие на победоносните войни от всички краища на тогавашния цивилизован свят, донесли излиществото, егоизма и раз­пуснатостта – тези тревожни симптоми на упадък с горчивина коментира римският философ Сенека. Той пише: „Навсякъде толкова много пороци и злодеяния се из­вършват, че е невъзможно да се изправят; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват кой кого да надмине в безчестие; всеки ден се раздухва жаждата да се греши и да се пренебрегва всяко при­личие. Стремежът към добро, към това, което трябва да бъде, е напълно изчезнал: похот – ето какво е написано на лицето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите на всички и се извършват публично; всеки е убеден, че невинността е не само рядко дело, но е не­възможно и неестествено. И ако само един или неколцина биха нарушавали така наг­ло всички закони! Всеки като че ли по да­ден знак е готов и бърза да извърши ня­какво престъпление!”

Едва ли е възможна по-ясна, макар и тъжна картина на религиозно-нравственото състояние на гръко-римското общес­тво, което според думите на Арнолд Тойнби е „доминиращото малцинство” в имперската общност. В тази атмосфера на безверие и нравствен упадък се задъхвали най-добрите хора на онова време.

Всъщност търсенето на истинския Бог било безкритично възприемане на множество суеверия. И колкото един култ изглеждал по-тайнствен, толкова повече привърженици намирал сред обезвереното общество. Получило се нещо твърде странно: рационално мислещите римляни, които в миналото не били привърженици на тайнствеността и мистериозността вече с любо­питство се вслушвали в проповедите за тайнствения Бог-ревнител Яхве. Особено след гръцкия превод на Библията (III-II век преди Христа), известен като Септуагинта, интересуващите се от юдейската религия лесно могли да се запознаят с нея.

Уклонът към мистичните учения не засегнал всички прослойки на тогавашното общество. Някои, които виждали сринати устоите на предишните култове и принципи на гражданско поведение, се отдавали на оргии и достигали до трудно мотивирани самоубийства. По този повод думите на древногръцкия философ Платон, изречени 400 години преди появата на християнството, звучели твърде актуално: На зе­мята може да настъпи ред, само ако някой необикновен, божествен случай го въдвори между хората. Само Бог, скрит по образа на човек, ще ни разясни нашите отно­шения към Него и нашите взаимни об­носки един към друг”.

Така предусещането за нещо необикновено станало твърде модно сред гръко-римското общество. Тъкмо по това време, според свидетелството на римските исто­рици Светоний и Тацит, се разпространявала мълвата, че „Изтокът ще получи необикновена сила, и от Юдея ще излязат върховни завоеватели на света”.

Интересно е да се отбележи, че Виргилий в неговата Шеста еклога възпява Младенеца, ’’Който трябвало да възста­нови „мечтания златен век’’. Това идилично бъдеще поетът си представя като време, когато „стадата не ще се боят от лъвовете, яремът ще бъде снет от врата на вола, а земеделецът ще работи без пот на челото”.

Политическата хегемония на Рим върху териториите на почти целия тогавашен цивилизован свят, „универсалната държава“ и разпространеният от нея гръц­ки и латински език създали благоприятни­те условия за разпространението на хрис­тиянското религиозно учение. За него религиозната толерантност би била гибелна. Но то имало едно изключително важно за историческия момент качество – могло да примири повечето от социалните проти­воречия чрез проповядването на валидни за всички общочовешки норми на пове­дение и вяра в един-единствен Бог.

Победата на християнството в Рим­ската империя едва ли би била постижима, ако отците на Църквата не се бяха напря­гали неуморно през първите четири-пет столетия на новата ера да преведат хрис­тиянското учение на езика на гръцката фи­лософия; да изградят християнската цър­ковна иерархия по образеца на римската гражданска уредба; да изобразят – както казва Арнолд Тойнби – Христа с чертите на един Орфей; да съчетаят идеята за Кръста с лъчезарния диск на всепобеждаващото Слънце: да оформят християнския ритуал по модела на мистериите; и дори да превърнат езическите празници в хрис­тиянски с нов смисъл и съдържание; и накрая, на мястото на езическите култове към героите да издигнат култа към мъче­ниците за вярата – култа на светиите.

Трудно било началото на новата ре­лигия. Призивът към мъдрост, покорство, непротивене на злото със зло и най-вече проповядването на християнската всепобеждаваща любов, докосвали съзнанието на малцина. Езическата обремененост и материализацията на битието правели да­лечни и в определена степен чужди възвишените идеи за братство между хората и за бягството ”от мира сего”. В продължение на повече от три века християнството преживявало в нелегалност. Правилно е да се отбележи, че нито едно религиозно об­щество в стария свят не било поставено в толкова затруднено положение, колкото християнското. Неведнъж пред христия­ните заставала дилемата за физическото им оцеляване.

Християнството възвести блажен­ството на нищите и осъди богатството на силните, без с това да търси разрешаването на социалните проблеми. Омагьосаният кръг на тези сложни противоречия то пре­доставя на Всевишния, Който в „съдния ден“ ще възвести божествената правда и ще „постави от дясната Си страна правед­ниците, а от лявата – грешниците“.

Твърде продължително време било необходимо на римската държава, за да оцени предимствата на преследваната от нея религия. Централизираният култ  на Църквата и строгата иерархия по-късно ще послужат като модел на самата държава. Някои изследователи търсят обратната пропорция, тоест че римската държава по­служила като протомодел на Църквата и нейната вътрешна организация. Трудно е да се прецизира това съотношение, особено през IV-ти век, когато Църква и Държава вли­зат в неразривен съюз за управление на  обществото.

И все пак силата на това ново религиозно учение е свързана безусловно с делата и личността на неговия създател Иисус Христос. Така въпросите за идването на Иисус Христос и за Неговата мисия при­добиват принципно значение  за правилното опознаване основите, характера и същността  на християнството.

_____________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 12, с. 1-6. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-glf