Клара Стаматова

Сред много философи е съществен въп­росът дали Блез Паскал е скептик[44], тъй като мислителят ясно посочва неспособността на човешкия разум да постигне истината: „Подчиняване и разсъждаване – ето в какво се състои истинското християнство[45]“; „Колко верен на себе си е умът, когато не вярва в собствените си сили![46]“; „…Величи­ето на човека е да остане в предначертаните му граници. Величието е не да излезеш, а да не излезеш от тях[47]“. „Скептицизмът“ на Паскал се състои в съгласието с твърде­нието, че човешкият разум често се заблуж­дава и не може сам да достигне до пълната истина. От друга страна обаче, мислителят признава, че на човешката природа са при­същи много вродени истини, които никакъв скептицизъм (пиронизъм) не е в състояние да отрече. По този начин Блез Паскал умело съчетава двете противоположни учения и показва, че е възможно да бъдеш човек на науката, без да измениш на вярата: „Всичко на този свят е отчасти вярно, отчасти невярно. Абсолютната истина не е така­ва: тя е съвсем чиста и безусловно истин­на. Всеки примеся петни и унищожава… На­шата истина и нашето добро са само от­части такива и са примесени със зло и лъ­жа[48].“ Архимандрит Серафим нарича Блез Паскал „нито скептик, нито догматист по­отделно, а, ако може тъй да се каже, и двете едновременно в един ограничен смисъл[49]“. „Каква химера е човекът? – заявява Блез Пас­кал. – Каква новост, каква уродливост, ка­къв хаос, какъв обект на противоречия, как­во чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей; хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената. Осъзнайте прочее, гор­деливецо, какъв парадокс сте за самите се­бе си. Смири се, безпомощен ум! Млъкни, тъ­па природо! Проумейте, че човек превъзхож­да безкрайно човека, и узнайте от повелителя си истинското си положение, за кое­то сте в неведение. Вслушайте се в Бога[50].“

Блез Паскал предупреждава да се избяг­ват крайностите – изключване на разума и допускане само на разума. Разумът е сляп за много истини, които са достъпни само на сърцето, тоест вярата е надразумна: „вярата действително разкрива онова, което сети­вата не разкриват, но и обратното на оно­ва, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи[51]“ Чрез посочване сла­бите места на неверието Блез Паскал разумно обосновава превъзходството на вярата, ко­ято според него обаче все още не е спаси­телна: „…Но хората, лишени от интуитив­на вяра, не могат да стигнат до нея освен чрез разсъждение, очаквайки Бог да им да­ри вяра по чувство, защото в противен слу­чай вярата е само земна и не може да доп­ринесе за вечното ни спасение[52].“ За мисли­теля вярата е дар Божи и Бог всажда рели­гията в духа чрез разумни основания, а в сър­цето – чрез благодат. Казано накратко, ме­тодът му е „с разума да докаже неразумността на „разумния“ атеизъм. Тъй Паскал до­вежда атеизма до познание на собствената му празнота, а вярата – до тържество[53]“.

Своеобразно примирение между скеп­тицизма и догматизма у Блез Паскал може да се открие и в популярния негов pari – облог за или против Бога, определян като най-сил­ното доказателство за значението на разу­ма във философията на религията[54]. Въпре­ки твърденията, че разумът не може да има решаваща роля в отговора на въпроса дали Бог съществува, облогът аргументира вяра­та с помощта на разума. Човек се обзалага: има ли Бог, или не. Ако Бог не съществува, какъвто и да е залогът, няма печалба; ако обаче Бог съществува, човек печели всич­ко, тоест той рискува своето ограничено вре­менно съществуване, за да придобие вечно­то небесно блаженство: „Ако спечелите, пе­челите всичко, ако загубите, не губите ни­що. Обзаложете се прочее без никакво коле­бание, че има Бог… Уверявам ви, че и в този живот ще спечелите, на всяка крачка по то­зи път ще се убеждавате в сигурността на печалбата и в нищожеството на риска, докато накрая признаете, че сте се обзало­жили за нещо сигурно, вечно, без да пожер­твате каквото и да било[55].“

Независимо че облогът на Блез Паскал е обект на много спорове, всички опоненти се обединяват около безспорния факт, че той символизира свободата на човешкия избор и изразява стремежа към истина и щастие чрез Бога.

Човекът според Блез Паскал

За Блез Паскал човекът е най-важният обект на познанието – познавайки човека, ние получаваме възможност за познание на всичко, което е достъпно за разума. Въпро­сът за смисъла на човешкото съществуване винаги е занимавал философите, които Блез Паскал, основавайки се на ученията на Епиктет (50-138) и Монтен (1533-1592), разделя на две групи – стоици[56] и скепти­ци[57]. Според него стоиците възвеличават чо­века, приписват му безгранично всемогъщ разум и го поставят по-високо от всичко. Скептиците пък изпадат в другата крайност – за тях човекът е само принизено, безпо­мощно и жалко създание, което малко се различава от животните[58]. „Може да изглеж­да – пише Блез Паскал, – че съчетаването на тези две системи може да създаде съвърше­ния морал. Но не е така: Те взаимно се из­ключват и унищожават, за да отстъпят мяс­то на истината на Евангелието[59].“

Какъв е човекът според Паскал? В онтологичен смисъл той, от една страна, е „вледенен“ от космическото си нищожест­во: „Когато мисля за мимолетния си жи­вот, погълнат от вечността преди и след мен, за нищожното пространство, което заемам и виждам изгубено в необятните безкрайни простори, напълно непознати за мен, както и аз за тях, ужасявам се и се удивлявам, защото няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха. Кой ме е поставил тук? По чий почин и повеля ми е било отредено точно това място и време[60]?“ От друга страна обаче, освен този безкрайно голям свят съществува и друг – на безкрайно мал­кото, който също има своите бездни – неиз­броимите светове на атомите, в сравнение с които човек е истински колос. Това също е изумително чудо[61]. Така според Блез Паскал човек открива себе си между две бездни – на безкрайно голямото и на безкрайно мал­кото, той е „нищо в сравнение с безкрайно­то, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явле­нията и техните първоначала са за него неп­реодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща[62]“.

В гносеологичен смисъл според мисли­теля човек също е средина: „Нашето поз­нание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата[63].“

Срединното положение на човека опре­деля и загадъчността на съществуването му – той се страхува от света и неизвестността, потиснат е от безкрайността. Със своя диалектически подход обаче Блез Паскал доказ­ва и противоположното: човек може да об­хване всемира чрез мисълта: „…Колкото и земи да владея, няма да стана по-богат: чрез пространството природата ме обхва­ща и поглъща като точка, докато чрез ми­сълта си аз обхващам вселената[64].“

Човек е едновременно велик и жалък – тази е основната мисъл на Блез Паскал, която той развива по различни начини и чрез раз­лични подходи и разсъждения: „Човек е са­мо тръстика, най-крехкото нещо в приро­дата, но той е мислеща тръстика. Не е нуж­но цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъч­ни, за да го убият. Но дори когато природа­та го смазва, човек пак ще надвишава оно­ва, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква предста­ва за това. И така цялото ни достойнст­во се свежда до мисълта ни. Само чрез нея можем да се възвисим, а не чрез пространс­твото и времето, в които се загубваме. Да усъвършенстваме мисълта си – ето осно­вата на морала[65].“ Блез Паскал обаче не пре­увеличава значението на мисълта – за него тя е велика по своята природа и едновре­менно с това ниска по своите недостатъци[66].

Под „мисъл“ той има предвид самосъзнани­ето на човека, което го води към разбира­нето, че е слаб и немощен да познае дейст­вителността напълно.

                                                               Етиката на Блез Паскал

В нравствено отношение човекът за Блез Паскал също е средина: „Човек е само чо­век, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек[67].“ Това напомня възгледа на Арис­тотел (384-322 година преди Христа) за добродетел­та, според който добродетелта е доброде­тел, доколкото се различава и противопос­тавя на крайностите. Според Блез Паскал оба­че крайностите са не само злини и пороци, но също блага и добродетели, тоест среди­ната не се противопоставя на крайностите: „Не изчерпваме величието, ако постигнем едната крайност, а ако постигнем и двете, запълвайки цялото пространство помежду им[68].“

Мислителят отделя голямо внимание на човешката неспособност да определи какво е справедливостта. Според него тя е неясно понятие за народите, а човешките об­щества се ръководят от обичаите, които са наследили, или от законите, затвърдени от силата, удобството и навика. Непосилно е за хората сами да намерят справедливост­та.

Като не открива щастието у себе си, чо­век започва да го търси навън и не може да остане сам, тъй като му липсва вътрешното доволство: “Нищо не е по-непоносимо за чо­века от пълния покой, без страсти, без ра­бота, без развлечения, без занимания. Тога­ва той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълби­ните на душата му ще изплуват отегчени­ето, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието[69].“ Според Блез Паскал щастие­то не може да бъде намерено по пътя на развлеченията, тъй като хората са загубили ис­тинското си щастие, което нищо не е в със­тояние да замени и „скуката ще започне да извира от неговото сърце, където тя има ес­тествени корени, и ще почне да отравя духа му със своята горчилка… Тъй ние тичаме, казва Паскал, безгрижно към пропастта, след като сме поставили нещо пред себе си, което да ни пречи да я виждаме… По-трагично от това описание на човека едва ли може да има… Паскал свлича всички маски на човека и го поставя разсъблечен, гол пред нас. Неговата цел е да доведе човека до туй да се ужаси от себе си и да потърси истина­та за себе си[70]“.

Доброто преминава в зло според мис­лителя – „Човек не е нито ангел, нито жи­вотно и за нещастие в стремежа си да пос­тъпва като ангел той се държи като жи­вотно.“ Всички ние се стремим към щас­тие, а намираме само горест и смърт, жаду­ваме за истина, а сме неспособни за увере­ност[71].“

Представяйки непредубедено човека с всичките му слабости, мислителят го опре­деля едновременно като велик и жалък. По естествен начин Блез Паскал намира отгово­ра на неразрешимата загадка, посочвайки единствения истински път – стремежа на чо­вешката душа към Бога, тоест чрез религия­та: „Тъй като човешкото величие и нищо­жество са съвсем очевидни, истинската ре­лигия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно ни­щожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи чо­века щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че той е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него; тя трябва да признае, че сме изпъл­нени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдале­чават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се проти­вопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изу­чете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отгова­ря на това изискване[72]. “

Прочетете още „Човекът според Паскал – средина между всичко и нищо – продължение и край*“ →