Илко Димитров

докторант в Богословския факултет, СУ „Св. Климент Охридски“

Резюме

В доклада се представя информация за Охридската архиепископия и в част­ност относно нейното учредяване и унищожаване. Прави се преглед на публикация на Гаврил Кръстевич, виден български историк и юрист от Възраждането.                                                                                                                                                                       

Ключови думи: Охридската архиепископия, Гаврил Кръстевич

Ohrid Archbishopric (Establishment and Destruction)

Ilko Dimitrov

PhD student at Faculty of Theology, Sofia University „Kliment Ohridski“

Abstract

The report presents information on Ohrid Archbishopric and in particular its establishment and destruction. A review of a publication by Gavril Krustevich, a prominent Bulgarian historian and a lawyer from the Revival, is made.

Keywords: Ohrid Archbishopric, Gavril Krustevich

***

Гаврил Кръстевич е виден български възрожденец – историк и юрист. Генерал-губернатор на Източна Румелия по време на Съединението, 1885 година. Роден е през 1818 година в Котел под името Гандю Баев. Първоначално учи в род­ния си град, а след това – в Карлово, при известния елинист Райно Попович, който го насърчава да продължи образованието си. По молба на котленските първенци княз Стефан Богориди приема будния младеж в Цариград и е изпратен в известната елинска школа на Цариградската патриаршия в Куручешме, където е съученик с Раковски. Там освен гръцки и турски език изучава и френски, запознава се с богословските въпроси. През 1837 година Сте­фан Богориди изпраща Кръстевич в Париж да учи право в Сорбоната заедно с неговия син Никола. След завръщането му княз Богориди го назначава за свой личен секретар. За заслуги към турското правителство Богориди е от­личен за княз на остров Самос, но изпраща Гаврил Кръстевич като управи­тел. След петгодишна дейност, в която се проявяват неговата преданост и прецизност в работата, той се завръща в Цариград и започва кариерата му в съдебната система на империята, като се издига до член на Върхов­ния съд (Дивана). Кръстевич се занимава и с правотворческа дейност – ав­тор е на турския търговски закон. Същевременно е активен и в сферата на публицистиката, научната и обществената дейност; автор е на публикации по филологически теми, както и на изследвания по исторически проблеми; интересни са статиите му по актуални църковни въпроси, свързани с „бъл­гарския въпрос“. Кръстевич е автор на първия том от „История на българите, под името Хуни“. В българската църковна история името му се свързва с ак­тивното участие в учредяването на Българската екзархия в Цариград: автор е на проекта за Екзархийски устав на новоучредената Българска екзархия и взима участие в Първия църковно-народен събор през 1871 година, като е на страната на консервативното крило. Според професор Тончо Жечев Кръстевич е „един от най-изявените енциклопедисти“ на българското национално дви­жение в Цариград (Жечев 1980: 373). Затова, както и в контекста на цялото му творчество не е изненада за по-късните му изследователи, че той е автор на идеята за създаване (1869) на Българско книжовно дружество, предшест­веник на БАН, на което става първи почетен член през 1871 година.

В студията си „Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии“ (Цариград, 1869, печатница Македония), която е предмет на изследването, Кръстевич разглежда подробно въпроса за възникването и унищожаването на двете архиепископии. Той изследва задълбочено исто­рията на двете църкви поради идеята, че те са съседни и близки не само географски и исторически – отделяне на едната от другата, „размяна“ на епархии, и на финала – като историческа съдба.

Настоящото изложение има за цел да проследи историята на Охрид­ската архиепископия – българска, нейното възникване и прекратяване, през погледа на Кръстевич.

В предговора на изследването Гаврил Кръстевич посочва, че статия на учен, подписан с инициала „К“, във вестник Neologos от ноември 1869 година, бр. 433, със заглавие „Някои мисли върху българския въпрос“ го прово­кирала да изясни на по-голям кръг читатели въпроса за възникването и унищожаването на Охридската архиепископия. В статията си анонимният автор твърди, че българите в своя стремеж за постигане на църковна са­мостоятелност предлагали на Патриаршията възстановяването на Охрид­ската архиепископия. В отговор, според Кръстевич, Вселенската църква е обвинявана несправедливо от българите като причина за липсата на независима архиепископия. Позицията си той излага най-вече по отношение на следните два пункта, залегнали в статията на анонимния гръцки автор: 1. Вселенската църква не признава съществуването на независима Охрид­ска архиепископия, защото не е била призната от никой Вселенски събор, нито ѝ е потвърдена независимостта, 2. Вселенската църква не е прекрати­ла дейността на архиепископията, а нейното подчинение на Патриаршията е станало по общо искане на духовенството и народа (Кръстевич 1867: 3). Гаврил Кръстевич обаче посочва, че в тези две твърдения се съдържат въ­трешни противоречия и са откровени неистини, защото, ако подчинение­то на архиепископията е станало по общо искане на народ и духовенство, ако самостоятелна архиепископия не е съществувала, тогава какво е било подчинено и на кого? Затова и твърди, че самостоятелната Охридска архиепископия е съществувала в продължение на 1232 години – от 535 до 1767 година.

Кръстевич отделя внимание на въпроса за учредяването на Охридската архиепископия, написвайки цяла глава (първа), озаглавена „За уреждането и признаването на Охридската архиепископия“. Той застъпва тезата, тя е учредена от император Юстиниан Велики през 535 година под името „Първа Юстиниана“ (Prima Justiniano): създаването ѝ се извършило не чрез подчинена Новела, а чрез императорски автентична под № 11, том II от Corpus juris civilis Romanorum. Той цитира и текста от новелата, преведен от латински, който гласи: „Самодържецът Юстиниан Август, Блаженнему Архиепископу Тервос Юстиниана, в стремежа си да се увеличи духовната власт в наше­то отечество, затова временният свещен епископ на Първа Юстиниана да бъде не само митрополия, но и Архиепископия, другите епархии да бъдат под негова власт, тоест както в Средиземна Дакия, така и в Дакия, Втора Мизия, и Дардания, епархията Превалитана и Втора Македония, още и Втора Панония, която е в Баченско окръжие…“ (Кръстевич 1867: 5). „Затова твое блаженство и всичките свещеници начело с Архиепископа на Първа Юстиниана да имат първото достойнство във всички гореспоменати епар­хии, висшето свещеноначалство, да бъдат под твоя пристан и тебе само да имат за Архиепископ…“ (Кръстевич 1867: 7). Кръстевич не пропуска и текста от новелата, който определя времето и мястото на издаването ѝ: „Издаде се на „Д“ календар в Майя, в Цариград, в консулството на Белизария (28 Април 535 година)“. Тъй като в текста на новелата се посочват географските граници на новата архиепископия, състояща се предимно от славянско население, което по-късно става част от новосформираната българска държава, според Кръстевич този факт е доказателство, че новоучреде­ната архиепископия ще бъде българска.

Българският възрожденски учен обръща внимание и на факта, че де­сет години след тази Новела, през март 545 година, император Юстиниан издава друга със заглавие „За църковните правила и за привилегиите на светейшите Църкви“ поместена в Corpus juris civilis под № 121. Именно третата глава от тази новела потвърждава според него привилегията на създаде­ната архиепископия: „А повременният Блажений Архиепископ на Юстиниана Първа, нашето отечество да има винаги под своя власт епископите и епархиите на Средиземна Дакия, прибрежна Дакия, на Превалитана, на Дардания, Горна Мизия и Панония, и те да се ръкополагат от него; а той да се ръкополага от своя Синод и в подвластните си епархии, той да заема мястото на апостолския Римски престол, според определението на св. Папа Нигелий“ (Кръстевич 1867: 9). Следователно за Кръстевич учредяването на Охридската архиепископия е било обнародвано в столицата от редовен консул, в епархиите на самия Юстиниан, без да протестират нито цариградският патриарх, нито римският папа, нито други от съвременните иерарси. Това означава според Кръстевич, че създаването на архиепископията от император Юстиниан е станало със съгласието на църквата. Признава­нето на нейното съществуване е извършено най-напред от страна на папа Вигилий, под духовната власт на който се намирал Илирик, после от Синода в Цариград, накрая и от цялата църква на Петия вселенски събор, проведен през 553 година (известен като Събора на Трите глави). Дока­зателство за нейната самостоятелност освен това е участието в събора и на епископа на Първа Юстиниана, който е приет наравно с останалите. След този събор според Кръстевич архиепископите на Първа Юстиниана следва­ло да се признават за самостоятелни и независими от цялата църква. Така Архиепископът се признава за първосвещеник на Първа Юстиниана както по времето на Византийската империя, така и по времето на Османската империя. Затова и цариградският патриарх се обръща към него със словесната по етикет формула „Архиепископ Блажений, Архиепископ на Първа Юстиниана Охридский и все Болгарии, „во святом духе возлюблений брате нашего смирен служителю, моли Бога…“ (Кръстевич 1867:14).

За Кръстевич важно доказателство за признаването от страна на все­ленския патриарх на самостоятелна Охридска архиепископия е писмото от юни 1368 година, с което патриарх Филотей призовава „Блажений Архиепископ на Първа Юстиниана, Охридского и всея Болгарии“ (Кръстевич 1867: 15) на вселенски събор, който ще се състои в Цариград.

Във втората глава на труда си (озаглавена „Унищожаване на Охридска­та Архиепископия по общо искане на народа и духовенството“) Кръстевич предлага доказателствата за унищожаване на Охридската архиепископия, които се съдържат в три акта, записани в Кодекса на Великата църква и об­народвани през 1860 година от Хиоский кир Григорий.

Първият акт се отнася до „Оставката на архиепископ Арсений“. В пис­мото си от 16 януари 1767 година архиепископ Арсений подава оставка от архиепископската си катедра с изричното условие „да удържи за прехраната си“ (Кръстевич 1867: 21) предишната си епархия Пелагония. Това условие обаче не се спазва, тъй като след шест месеца той е отстранен и от тази епархия. Като причина за оставката си посочва невъзможността да се спра­ви „с нуждите“, тоест дълговете ѝ, поради което „злотворните заемодавци повреждат него и подчинените му митрополити и християни от епархията“ (Кръстевич 1867: 23). Но дори и това да е сериозна причина, задава си въпрос Кръстевич, възможно ли е задлъжняването на епархиите да бъде достатъчно основание за унищожаване на една самостоятелна архиепис­копия? Следователно, според него, подобен акт не доказва необходимост­та от унищожаването на архиепископията, нито представлява общо искане на духовенството и народа на епархията за прекратяване на съществува­нето ѝ. Изводът му е, че унищожаването е външна идея, наложена от лица извън епархията, която да служи като канонично основание за подчиняването на архиепископията на Вселенската църква.

Вторият акт е по отношение на „Съгласително писмо на шестимата архиереи, подчинени на Архиепископията“. Той е подписан от шестима архиереи, всичките гърци, подчинени на архиепископията, и говори, че „добрите пастири“ (Кръстевич 1867: 26) против словото на Господа Иисуса Христа са решили, че ако в бъдеще се подчиняват по право на Вселенска­та църква, ще се освободят от споходилите ги неприятности. За да спасят душите си и да получат нужното спокойствие в бъдеще, дават съгласието си да се прекрати независимостта на архиепископията. Според Кръстевич това е едно антихристово, противоканонично, „съвършено скверно съгла­сие“, което принасят като „благоприятен дар“ (Кръстевич 1867: 29) на тога­вашния патриарх Самуил и неговия синод.

Третият акт се отнася до „Избирането на Драченския митрополит за първи Охридски след унищожаването на Охридската архиепископия“. Той се нарича още „Акт за присъединяването на Охридската архиепископия с нейните митрополити и епископат към Цариградския патриаршески прес­тол“. За Кръстевич още от самото начало на документа става ясно, че Ох­ридската архиепископия вече е била подчинена на Вселенската църква. В отговор на молбата на архиепископа и шестимата архиереи от бившата Ох­ридска архиепископия „да се съберат в едно тяло на Църквата“ Вселенската църква създава нова епархия и митрополия, Драчевската, за която е избран митрополит в лицето на иеромонах Григорий. Всъщност този акт е за изби­рането на Драчевския митрополит, а в него само се споменава за присъеди­няването на бившата някога Охридска архиепископия с подчинените ѝ на вселенския патриарх като нещо вече извършено. Поради това Кръстевич се пита: „…тогава къде е този законен акт на Църквата, който води до унищо­жаването на Охридската архиепископия и каноничното ѝ присъединяване към Вселенската църква, която до момента не е имала никакво канонично Право над нея?“ Следователно за Кръстевич такъв акт не съществува и в резултат на това Охридската архиепископия не е унищожена, а Патриаршията и приема като унищожена, използвайки като повод оставката на Арсений и писмото на шестимата архиереи. Освен това според Кръстевич Патриар­шията присвоява правата ѝ, като решава, че чрез писмото на шестимата архиереи ще се противопостави на всички искания за канонична или друга отговорност заради нейното „противоканонично, своеволно и разбойниче­ско дело“ (Кръстевич 1867: 34).

За трите акта на Вселенската патриаршия, които доказват унищожава­нето на Охридската архиепископия, Гаврил Кръстевич твърди още, че имат следната времева последователност: първият акт е писмото на Арсений; вторият е писмото на шестимата архиереи (костурски, воденски, коричански, тивериополски (струмишки), сисанийски, гревенски) – писмо, което те предават на вселенския патриарх и синода; третият акт съдържа искането на всички архиереи от Охридската архиепископия (тринадесет епархии) за унищожаването заедно с подписите под тях на християнските поданици до Високата порта. Така според Кръстевич общото искане, за което се говори в патриаршеския акт, е било друго: първото е било общо – подадено до Висо­ката порта, – а второто – частно, подадено само до патриарха. Следователно според него не е имало общо искане до Вселенската църква за унищожава­не на архиепископията, затова не се споменава от Вселенската църква, че тя я унищожила и присъединила към себе си, а че прекратяването е извърше­но в резултат на искането до Високата порта. Такова унищожаване трябва да има за резултат приемането на факта, че подобна архиепископия никога не е съществувала, а нейните митрополити и епархии са били подчинени на вселенския патриарх. Това е ясно доказателство, че този акт не е цър­ковно дело, а политическо. Унищожаването на Охридската архиепископия е извършено не по църковните правила, а по политически причини. Волята на християните липсва и никога не е била изразявана, митрополит Арсений е подал оставката си, а искането на подчинените му се съдържа в писмото на шестимата митрополити гърци. Вселенският митрополит Самуил се опитал да убеди Високата порта, че този акт и в политическо отношение е бил поле­зен за империята, а всъщност всичко това са действия в полза на елинизма.

Кои са другите измерения на тази акт?

На първо място, актът се позовава на честите и непристойни набези, които Арсений нарича „нашествия, ограбващи архиепископията“. Втори аргумент – честата смяна на архиепископи не може да бъде основание за унищожаване на архиепископията, защото също така много по-често се сменя вселенският патриарх, включително и с предлагане на „баснословно количество пари“ (Кръстевич 1867: 35). Трето, често на архиепископския престол са избирани лица, противно на правилата, натрапени от вселенския патриарх, без гласовете и мнението на архиереите в архиепископията.

Гаврил Кръстевич задава въпроса, къде е общото искане от страна на духовенството и народа за унищожение на архиепископията. Питането му е основателно, тъй като в документа се отбелязва, че общото искане е било подписано и от християните в епархиите им. Кои са тези християни обаче, в кои градове и епархии? Според Кръстевич, ако има такова общо искане, то е било подписано от шестимата владици гърци и от няколко охридчани, също гърци или власи, от подкупни българи от охридския кожухарски еснаф в Цариград, който не е имал сериозно влияние в столицата. Но съществува ли в действителност такова искане, има ли правителствен акт за унищожаването на архиепископията? Според Кръстевич от берата на вселенския патриарх също става ясно, че унищожаването на Охридската архиепископия е станало по предложение на самия вселенски патриарх и на синода му. Акт на правителството на Високата порта за унищожаване на архиепископията няма („висока заповед“ или ферман). За да оправдае действията си, Вселенската църква посочва, че е извършено по искане на „тамошните поданици“ (Кръстевич 1867: 42), по молба на охридския патриарх Арсений и на подчинените му митрополити.

Във връзка с предходните въпроси, които Кръстевич си задава, както и отговорите, които предлага, той се пита още, възможно ли е Вселенската църква да унищожи сама независимия престол. Като човек на правната мисъл Кръстевич се обръща към законодателната дейност на църквата и по-конкретно към 28-мо правило на Четвъртия вселенски събор, което се отнася до върховния митрополит на диоцезите на Тракия, Азия и Понта и този на самостоятелния архиепоскоп на Първа Юстиниана, преименувана Охридска и все Болгария. Архиепископията е призната от Петия вселенски събор по синодално одобрение на самата Вселенска църква и на търновския архипескоп от 1234 година и има право на самостоятелен архиепископ и патриарх. Следователно Кръстевич поддържа тезата, че идеята за унищожаване на Охридската архиепископия е дело на Вселенската патриаршия, извършена под нейно влияние и диктовка. За него не е налице държавен или правителствен акт за прекратяване на съществуването ѝ, а това е решение на самата Вселенска църква. Най-вероятните причини за това са: от една страна, присвояване на имуществото на църквата, а от друга – засилване на гръцкото влияние сред християните в тези области. Общо искане – на духовенството и миряните – за прекратяване на дейността на Охридската архиепископия липсва.

В заключение могат да се направят следните изводи.

Според Гаврил Кръстевич Охридската архиепископия води своето начало от Първа Юстиниана, пряк наследник на българска църква, създадена на тази територия до разрушаването на града през VII-ми век. Архиепископията запазва своето съществуване и след унищожаването на града Първа Юстиниана. След като получава канонично одобрение от цялата църква на Петия вселенски събор, Охридската архиепископия продължава дейността си чрез Търновската архиепископия и патриаршия до нейното окончателно унищожаване през 1767 година. Фактически и юридически Охридската архиепископия е била напълно унищожена по инициатива на Вселенската патриаршия, а не по искане на светската власт в империята. Липсва общо съгласие на духовенство и миряни за прекратяване на дейността ѝ, а са налице методични и последователни действия от страна на Цариградската църква за нейното заличаване, които са доведени до успешен край. Този неканоничен акт улеснява значително дейността на Патриаршията за укрепване на гръцкото духовно влияние над местното славянско население.

Библиография

Жечев, Т. (1980). Българският Великден и страстите български. София: Народна младеж.

Кръстевич, Г. (1869). Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии, превод Н. Михайловски, печатница Македония, Цариград.

______________________________________________________________

*Публикувано в Млади изследователи. Сборник от Втората обща докторантска конференция, февруари 2019, том 3. Докторантски център „Св. Климент Охридски“ при СУ „Св. Климент Охридски“. Статията е от 2019 година когато авторът е докторант, в днешно време същият е доктор по богословие на Софийския университет, и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Илко Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g6w