Тотю Коев

Автор на четвъртото поред Евангелие е св. апостол Иоан Богослов. То съдържа възвишени истини и богати идеи. За да се вникне по-дълбоко в съдържанието на това Евангелие и да се извлече основната идея в него, е необходимо макар и бегло съпоставяне с предхождащите го три Евангелия, чиито автори са Матей, Марк и Лука.

Прието е първите три Евангелия да се наричат синоптически (от гръцки σύνοφις=преглед, обзор, сравнение), а техните автори – синоптици. Като се сравнят тези Евангелия по съдържание, се вижда, че между тях има различия, но доминират сходствата. Екзегетиката е изработила числова формула, изразяваща нагледно това. Според тази формула, ако за определяне съдържанието на Евангелията, включително и четвъртото, се приеме числото 100, получават се следните цифри в проценти: в Евангелието от Матей има 58% сходство с другите и 42% различие с тях; в Евангелието от Марк – съответно 93% и 7%; в Евангелието от Лука – 41% и 59%; в Евангелието от Иоан сходството е само 8%, а различията – 92%. Сходствата в синоптическите Евангелия са преди всичко в предаване думите на Иисус Христос, а различията – в повествователната част. У Матей повествованието заема около 1/4 от текста, у Марк – 1/2, у Лука – 1/3.

Синоптиците разказват почти изключително за дейността на Иисус Христос в Галилея, а Иоан – предимно за дейността му в Юдея. Докато синоптиците говорят главно за чудесата, за притчите и за външните събития в Неговия живот, Иоан акцентира върху дълбочината на техния смисъл, затова неговото Евангелие се отличава с по-силно изразена духовност и вглъбеност.

У синоптиците беседите на Иисус Христос са предадени популярно и ясно, илюстрирани са с нагледни притчи и примери от живота; у Иоан те са дълбоки, тайнствени, често пъти трудни за разбиране и са за по-тесен кръг слушатели. Но единият начин на изказ не изключва другия. Синоптиците описват повече човешката страна у Иисус Христос, изобразявайки Го като Син Човешки, Син Давидов; Иоан издига на преден план божествената страна и Го описва като Син Божи. Но това далеч не значи, че у синоптиците отсъства божествената страна, а у Иоан – човешката. Те взаимно се допълват и дават съвършения образ на Христос – такъв, какъвто е възприет и проповядван от Църквата.

Не е без значение и мястото, гдето е написано всяко Евангелие, и за когото първоначално е предназначено. Матей разпространявал християнството отначало в Палестина сред сънародниците си юдеи, за тях написал Евангелието и затова акцентира върху историчността на личността Иисус Христос. Марк написал Евангелието си в Рим или Александрия, то е предназначено за християни от езически произход. В него се изобразява предимно служението на Месия, Който води победоносна борба с греха и злобата на този свят. И Евангелието на Лука е предназначено за християни измежду езичниците. Тук родословието на Христос е изведено от Адам като родоначалник на цялото човечество. Не може със сигурност да се посочи мястото, гдето е написано това Евангелие – в Ахайя, Александрия, Кесария, Рим или Коринт.

Малко повече за четвъртото Евангелие. Както вече се посочи, негов автор е св. Иоан Богослов. Написано е в Ефес в края на I-ви век. Съдържанието му по стил, език и тематика е обусловено от редица предпоставки.

Преди всичко трябва да се отбележи, че сам авторът е с богата душевност, а може би е по-точно да се каже, че той е богато одухотворена личност с дълбока и кристално чиста вяра, с точна аналитична мисъл. С мисълта си, окриляна от такава вяра, св. Иоан е могъл да надзърне в максимална за човека степен в тайните на божествения живот и да изрази преживяното в най-изискана и точна словесна формулировка. Главно заради вярното разкриване на истината за Бог Слово св. Иоан е наречен Богослов. В цялата история на християнството той и още двама (св. Григорий Назиански и св. Симеон Нови Богослов) са получили това почетно название.

След разрушаването на Иерусалим (70-та година) и свързаното с него масово емигриране на юдеи средоточие на църковния живот на Изток станал град Ефес. Същевременно този град бил център на интелектуалния живот на Изток. Там се срещали представители на елинската и на източната мисъл и естествено било да се дискутират теми преди всичко из областта на религиозно-философската мисъл, в това число и на нововъзникналото и оформящо се християнско религиозно учение.

Не другаде, а тъкмо в Ефес разпространявал своите религиозни идеи първият еретичестващ християнин Керинт. Той изопачавал християнството, като внасял в него елинистически идеи, заимствани от Александрия. Керинт отричал божествеността на Иисус Христос, признавал Го за Син на Иосиф и Мария, Който се отличавал със справедливост, благоразумие и мъдрост… При такива обстоятелства за Църквата било особено необходимо да има надеждно средство и ръководство във вярата, предпазващо от заблуди.

Като виждали в лицето на св. Иоан Богослов един от най-близките свидетели и апостоли на Иисус Христос, християните в Ефес отправили към него гореща молба да опише земния живот на въплътилия се Син Божи. Когато му донесли книгите на първите трима евангелисти, той похвалил истинността и правдивостта на тяхното повествование, но открил, че са пропуснати важни неща. При повествованието за Христос е необходимо да се говори и (или предимно) за Неговата божественост (противоположно на Керинт), защото иначе с течение на времето хората ще започнат да мислят и говорят за Него погрешно и да разкриват само земния Му живот. Ето защо своето Евангелие св. Иоан Богослов започва с изложение не на човешката страна в живота на Христос, а на божествената – с посочване на това, че Иисус Христос е въплътилото се Второ Лице на Света Троица – вечното Слово Божие, Което „беше в начало у Бога“ (1:2), и Самото „беше Бог“ (1:1). То е Логосът, чрез Когото е произлязло всичко съществуващо (1:3). Такова откриване на божествеността и на предвечното битие на Словото Божие е било необходимо както като противопоставяне на разпространяваното от Керинт лъжеучение по отношение на Иисус Христос, Който според него бил обикновен човек, така и против  александрийското схващане за разума и словото (Логоса) и тяхното прилагане в отношението между Бога и Неговото изначално Слово. Във връзка с казаното тук не може да се отмине една класическа мисъл на св. Иоан Богослов, изразена не в Евангелието, а в Първото му послание: „Иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи… Антихрист е, който отрича Отца и Сина… Всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (2:18, 22; 4:3). С други думи – всеки, който счита като Керинт, че Иисус Христос не е в пълния смисъл Бог, е антихрист.

Да се върнем отново към Евангелието на св. Иоан Богослов. Два са основните мотиви за неговото написване: 1) да се запълнят непълнотите в първите три Евангелия и 2) да се даде в ръцете на християните (преди всичко на тези от езически произход) сигурно средство за борба с появилите се ереси. Както свидетелства сам авторът: „Това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (20:31). Ще рече, Иоан написал своето Евангелие, за да даде на християните солидна опора на тяхната вяра в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, защото само с такава вяра може да се достигне вечен живот. Сам авторът, като разкрива сложния път, по който той и другите апостоли са достигнали до вярата в Иисус Христос, дава възможност на читателя на Евангелието да достигне до същата вяра и да получи нейните плодове. В негово време християните имали вече вярата, но у мнозина от тях тя била разколебана и ослабена поради появилите се лъжеучения, които отричали въплъщението на Сина Божи. С дълбочината на мисълта си и с богоозарения си разум св. Иоан Богослов прозрял в бъдещето. Той предузнал, че с течение на вековете ще се появят нови лъжехристияни, които в името на Христос ще отричат Самия Христос, ще отричат Неговата божественост, защото не могат да я докажат по рационален път. За такива в Първото си послание св. Иоан пише: „Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са всички наши“ (2:19). Интересуващият се кой е Христос, може да намери верен отговор у ученика, „който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско“ (Иоан 21:24). А този ученик е сам св. Иоан Богослов, „когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?“ (Иоан 21:24). Христа предават тези, които не го обичат, макар често да проповядват в Негово име. Св. Иоан Богослов не е между тях, затова „свидетелството му е истинско“. Написаното от него Евангелие е наречено духовно, защото в него повече отколкото в другите се съдържат възвишени беседи на Господ Иисус Христос за тайната на Света Троица, за Неговата божественост, за отношение то Му към Отца и Светия Дух, за изкуплението, за Евхаристията и за духовната обнова. Затова символическото изображение на евангелист Иоан е орел – достоен израз на духовната висота на неговото учение, на неговото богословие.

***

Потърсим ли сумарно изразена основната идея в Евангелието според Иоан, ще я намерим в Първосвещеническата молитва на Иисус Христос към небесния Му Отец, записана в 17-та глава. Тя има три основни измерения: 1) Христос се моли за Себе Си (стихове 1-8); 2) моли се за Своите ученици (стихове 9-19); 3) моли се за всички, които повярват в Него (стихове 20-26).

1.Молитвата на Иисус Христос за Него Самия има не субективен, а обективен характер. Като въплътил се Син Божи Христос не се нуждае от нищо. Всъщност молитвата Му за Него има пряко отношение към изкупителното Му дело. За Христос настъпил часът на прослава, защото дошъл часът на смъртта (срв. 12:23). Христос удържал победа над смъртта и дявола, настанало време Синът да получи тази небесна слава, в която пребивавал до въплъщението Си. И Той има право на тази слава, защото изпълнил поръчението на Отца – да извърши делото на изкуплението и да дарува вечен живот на възприелите това изкупително дело.

Вечният живот се заключава в познание на Бога. Това познание не е само теоретическо усвояване истините на вярата, то е и влечение на сърцето към Бога – към единия истински Бог и към пратения от Него Иисус Христос. Познанието на Бога Отца е възможно само чрез Христа. От друга страна, познанието на Самия Христос е също необходимо за достигане на вечен живот, защото Отец и Син са едно (срв. Иоан 10:30). За достигане на вечен живот наред с вярата в Бога е необходима и вяра в изкуплението на човека, което извършил Син Божи като станал Богочовек.

В молитвата за прославянето на Христа има още един момент: въплътилият се Син Божи е крайъгълен камък на основаната от Него Църква. Църквата може да достигне своите цели само тогава, когато нейният Глава Христос бъде прославен. Само прославеният Син Божи е могъл да изпрати Светия Дух (което станало на Петдесетница). Благодатта на Светия Дух подпомага членовете на Църквата по пътя към тяхното спасение, по пътя към вечния живот.

2.Обективният характер на Христовата молитва се изразява по-ясно във второто измерение или втория кръг, който включва преките Христови ученици – апостолите. Христос е ходатай пред Бога за целия свят и призовава към спасение всички (срв. Иоан 10:16; Матей 11:28-29). Но в Първосвещеническата Си молитва Той се моли първо за тези, които трябвало да продължат делото Му на земята. Христос отминава от света, апостолите остават сами във враждебния към тях свят. Тяхната опора е Божието име. В него и чрез него те ще разберат, че са духовни братя помежду си; че се отличават от другите, които живеят в този свят и са свързани с него; че мисията им не е от този свят, но тя е за този свят. В Бога апостолите ще намерят опора за тяхното единство, като имат за образец единството между Отца и Сина. Само бидейки единни, те ще удържат победа в борбата с греха и порока, в борбата за тържество на доброто.

За да защити учениците Си от враждебния към тях свят, Христос може да ги вземе със Себе Си. Но те са необходими тук, защото чрез тях светът ще научи за изкупителното дело Христово. Затуй Той се моли злото да не ги победи в тяхната благовестническа и благодатна дейност; моли се Отец да ги освети чрез Своето слово, което е истина. Само с благодатната помощ на Отца, която Той ще им даде чрез Светия Дух, те ще усвоят словото на истината и ще го разпространяват в света. Христос принася Себе Си в жертва. От учениците Му не се изисква такава жертва. Той моли те да бъдат осветени чрез истината и по такъв начин да бъдат посветени в служение на Бога, да  просвещават търсещите истината, като ги привеждат към Бога.

3.Третото измерение или третият кръг на Христовата молитва включва всички, които искрено и всецяло по вярват в Него и чрез тайнството Кръщение станат членове на основаната от Него Църква, чийто Глава е Сам Той. Третото измерение на Първосвещеническата молитва е и завършително. В него и чрез него се осмислят и първите две. Тук са посочени трите цели в Христовата молитва:

1.Първата цел се съдържа в думите Му: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе (стих 21). Единството между повярвалите в Христа се разбира като съгласие в подбудите и целите на техните духовни стремежи. Самопонятно е, че абсолютното онтологическо единство между Отца и Сина е посочено тук като идеал за християните. Между тях такова единство не е възможно, но идеалът стимулира, импулсира, дава сили на желаещите да живеят в единение помежду си.

2.Втората цел е посочена в думите: „Тъй и те да бъдат в Нас едно“ (стих 21). Повярвалите в Христа, членовете на Неговата Църква могат да запазят единение помежду си само ако пребъдват в Отца и Сина. Така божественото единство ще съдейства и укрепва единството между вярващите.

3.Третата цел е по-особена и се заключава в думите: „Та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (стих 21). Изпълненият с вражди, омраза и егоизъм свят не е в състояние да изгради единство. Но ако той види проявено братско единение между християните, ще се впечатли и удиви от него и ще му бъде по-лесно да приеме вярата в Христа, да приеме Самия Христос като пратеник Божи и като Спасител на хората. Невярващите, виждайки единението между вярващите, обусловено от единението им с Отца и Сина, ще стигнат до вярата в Христа. Тук е в пълна сила латинската мъдрост, че думите трогват, но делата привличат.

За да бъде силно единството между вярващите, Христос направил първите Свои ученици причастници на Своята слава като единороден Син на Отца. И сега Той не ги оставя. Пребъдвайки в общение с Христа, вярващите пребъдват в общение и с Отца. На свой ред то укрепва общението между тях самите.

В заключителната част на молитвата Си Христос изразява желание всички повярвали в Него да бъдат заедно с Него и да съзерцават славата Му. Той знае, че вечната любов на Отца към Него ще се пренесе и към повярвалите в Него, с които Той е и ще пребъде вовеки.

Разгледаните тук три измерения или три разширяващи се кръга на Христовата молитва изразяват онтологическата основа на християнското единство или неговата божествена даденост. Същевременно това единство е зададеност за членовете на Църквата и в този смисъл то има и човешко измерение. Така е и с изкупителното дело на Иисус Христос. Христос ни е изкупил без нас, което ще рече, че то е божествена даденост. Усвояването му обаче е плод на свободната човешка воля. Ако човек свободно приеме изкуплението и свързаните с него благодатни дарове, може да изгражда своето спасение.

***

От казаното по-горе е видно, че основната идея в Първосвещеническата молитва на Иисус Христос, пък и изобщо в Евангелието според Иоан е единството – единство между лицата на троичния Бог като онтологическа предпоставка за единството между членовете на Църквата. Като божествена даденост единството в Църквата се обуславя от нейния Глава Иисус Христос и от пребъдващия в нея Дух Свети. Като божествено това единство е неизменна величина. Като човешка зададеност то следва да се постига в историческото битие на християнството.

Християните са призовани да изграждат единство във вярата и в живота, като имат за образец единството между Отца, Сина и Светия Дух. Но грехът като повреда на човешката природа и като рушителна стихия препятства отклика на божествения призив към единство. Той нарушава църковното единство в човешката му страна.

Сърцеведецът Христос предупреждава Своите ученици и последователи, че след Него „ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните“(Матей 24:24, 11; Марк 13:22). И наистина още в апостолско време в Църквата се появили личности, които отричали отделни пунктове от нейното учение, особено учението ѝ за личността и изкупителното дело на Иисус Христос. За един от тях (Керинт) вече се спомена. Каза се също, че св. Иоан Богослов нарича лъжец и антихрист всеки, който не приема, че Иисус Христос е въплътил се Син Божи, или отрича Отца и Сина (срв. 1 Иоан 2:18, 22-23; 4:3; 2 Иоан 1:7). Такива хора той нарича още лъжепророци (срв. 1 Иоан 4:1). Освен лъжепророци св. апостол Петър ги нарича и лъжеучители, „които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел“ (2 Петр. 2:1).

Историята на християнството познава много и различни по учение и численост „пагубни ереси“, например: евионити, гностици, манихеи, монархиани, ариани, македониани, несториани, монофизити, монотелити, иконоборци и други .Всички те в една или друга степен имат неправилно учение за Иисус Христос, защото се доверяват повече на човеци, а не на Бога. Който заменя името на Христа с което и да е човешко име, заменя и Христовото учение с човешко. Той не е повече член на Църквата, отделил се е от нея и е станал еретик, респективно сектант (защото еретик на гръцки език значи сектант на латински). Според Мартин Лутер (1483-1546) „сектантът признава Евангелието и в същото време създава нещо ново, което не съответства на духа на Евангелието, обикаля около истинското учение и съчинява ново учение“.

Днес в целия свят има над 1500 различни християнски религиозни общности, наричани от някои религиозни култове. Причините за това числено и същностно многообразие са различни. Като по-важни могат да се посочат: а) неблагоразумна ревност за спасение (срв. Римляни 10:2-3); б) горделивост и самонадценяване (срв. 1 Коринтяни 8:2; 10:15); в) увлечения в някоя лъжефилософия или лъженаука (срв. Колосяни 2:4, 8; Евреи 13:9 и други); г) човешки страсти и увлечения, които водят до самообоготворяване (срв. 2 Тимотей 3:1-13; Яков 1:3-19 и други); д) дяволът – главен виновник за пораждането на псевдохристиянски учения (срв. Иоан 8:43-45; 1 Тимотей 5:15 и други). Изброените тук причини са вътрешни, те се коренят в самия човек. Божият призив към святост и съвършенство е отправен към всички (срв. Матей 5:48). На този призив обаче всеки откликва посвоему. Всеки човек изповядва това религиозно учение, което отговаря на неговата душевна структура, стига в ориентацията си да не е подмамен и заблуден поради религиозна непросветеност.

За появата на много религиозни движения (религиозни култове) има и външни причини. Те са обусловени от редица фактори: исторически, социални, културни, етнически, църковно-административни и други. Тук не е възможно да се анализират причините, довели отделни личности до създаване от тяхна страна на едно или друго религиозно движение. Но веднъж възникнали тези движения, техните създатели се стремят да увлекат след себе си максимално голям брой последователи. Те късат живи части от тялото на Църквата, предимно млади нейни членове, които знаят твърде малко или почти нищо от учението ѝ, обработват съзнанието им, отчуждават ги от семейната и обществената среда, фанатизират ги. Тази ситуация тревожи мнозина.

Църквата не е институция, която може със законови актове да ограничи или забрани създаването на нови религиозни движения и организации. На нея са чужди силовите методи. Тук естествено изниква въпросът, какво все пак може и трябва да се направи?

Ако потърсим библейски отговор на този въпрос, ще го намерим в книга Деяния апостолски 2:42. Там е казано: „И постоянстваха (първите християни, скоби мои) в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“. Това ще рече, че най-сигурните средства за предпазване от лъжехристиянски учения са:

1.Да се знае Христовото учение, което са проповядвали апостолите и което е завещано на Църквата, в която пребъдва Дух Свети и я ръководи в пътя на истината. Който знае църковното учение, неговия божествен произход и непреходната му стойност, той няма да го замени с друго;

2.Да има любов между членовете на Църквата, да бъдат те живи свидетели на Христовата правда и истина. Тази любов трябва да надхвърля църковните граници и да се проявява към всички. Истинският християнин не мрази никого. Той с любов и уважение се отнася към всички, с думи и дела проявява своята вяра;

3.Познаването на Христовото учение води членовете на Църквата към духовно-благодатен живот, който се постига във и чрез тайнствата и особено чрез тайнството Евхаристия. При това тайнство вярващите се приобщават с Тялото и Кръвта Христови – причастяват се. Но за да пристъпи човек към причастие, трябва да очисти сърцето си, да го освободи от злоба, завист и горделивост. Който постигне такава чистота на сърцето, става жив свидетел Христов, убеден и убедителен вестител на Неговото учение;

4.Християните имат задължение и потребност да се молят не по стадиони и площади, а в храма Божи. Чрез молитви и песнопения те имат възможност да се слеят в едно цяло, да имат едно сърце и една душа и реално да усетят единството си с Христа.

Първите християни спазвали споменатите по-горе четири условия и с това засвидетелствали силата на Христовото учение. Печалните последици от тяхното нарушаване през следващите векове са добре познати. Трябваше да минат столетия на взаимни обвинения и отчужденост, на вражди и неприязън, докато се осъзнае по-ясно необходимостта от сближение и възсъединение – необходимост, обусловена от църковни и общочовешки нужди.

Нашата съвременност осезателно актуализира думите на Иисус Христос от Първосвещеническата Му молитва: “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21).

_______________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 10, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fAF