Тотю П. Коев

В църковно отношение отмина­лата 1981 година беше твърде богата на юбилейни чествания – на три от седемте вселенски събора се навър­шиха кръгли годишнини: 1600 го­дини от Втория, 1550 години от Третия и 1300 години от Шестия вселенски събор.

За богословската догматическа ми­съл и трите събора имат подчертано значение. Естествено, приоритет има Вторият вселенски събор поради то­ва, че той е изработил познатия на всички ни Символ на вя­рата. Третият вселенски събор в Ефес (451 година) подготвил почвата за Халкидонското вероопределение. По­следното пък послужило като изходен пункт за вероопределението на Ше­стия вселенски събор, чиято 1300-годишнина християните от целия свят отбелязаха по подобаващ начин през изтеклата 1981 година.

За нас българите този събор е це­нен и с това, че в неговите актове се съдържат важни сведения за образу­ването на българската държава[1]. Когато в Константинопол заседавали отците на събора, хан Аспарух поло­жил основите на българската дър­жава. Близо два века по-късно лъ­чите на правата вяра, формулирана в Константинопол на двата вселенски събора в 381 и 681 година, озарили сла­вянобългарския народ и го вклю­чили в лоното на Православието.

За нас е гордост, че сме православ­ни, че пазим праотеческата вяра неизменена и неизопачена. Дълг на всеки православен богослов обаче е да вниква по мярката на силите и възможностите си в същността на своята вяра, да проследява пътя на нейното формиране, да изживява този сложен процес и да разкрива на съвременен език богатството на бо­жествените истини, завещани ни от християнската древност.

В настоящата статия се прави опит да бъде разгледана в сбита форма догматическата дейност на Шестия вселенски събор.

В Халкидон отците на Четвъртия все­ленски събор (451 година) осъдили монофизитството като еретическо учение и формулирали църковното учение за двете природи (божествена и чо­вешка) в личността на Иисус Хрис­тос, съединени неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно.

Макар и осъдено монофизитството не изчезнало. Неговите последова­тели се разпаднали на различни гру­пировки, които били в постоянна полемика помежду си по доктринални въпроси. Поради това естествен бил стремежът им да разкрият по-ця­лостно своето учение. Плод на този им стремеж била появата на нова ерес – монотелитството. Още тук трябва да се отбележи, че монотелит­ството макар и рожба на монофизит­ството се различава съществено от него: докато монофизитството се дър­жи в областта на метафизиката, монотелитството преминава в областта на психологията, защото използваните от монофизитите термини ουσία, φύσις, ενέργια, πρόσωπον не могли да се обяснят метафизически; тряб­вало да се направи опит те да бъдат изяснени психологически[2]. В резул­тат именно на този опит се появило и оформило монотелитството. Тук не става дума за държавно-политичес­ките причини, които са съдействали за бързото развитие и оформяне на последното.

Същността на монотелитството се свежда до следното: Иисус Христос има една воля и съответно едно дей­ствие (енергия), и тази воля е бо­жествена; човешка воля и човешко действие в Него няма, защото въплъ­теното Слово Божие има една боже­ствена природа; при Въплъщението човешката природа е погълната от божествената. Щом Иисус Христос има една природа, естествено е да се приеме, че Той има една воля и едно действие.

Православното учение пък гласи: Иисус Христос има две природи – божествена и човешка. Тези две природи са цялостни, пълни, с всич­ки принадлежащи им свойства. Тъй като волята е плод на природата, а Христос има две природи, то в Него има две воли – божествена и чо­вешка, и съответно две действия. Тази божествена истина получила окончателна словесна формулировка на Шестия вселенски събор.

До окончателното формулиране както на монотелитското учение, така и на православното не се стигнало бързо и леко. Монотелитски мисли в една или друга форма са били из­казвани още преди VI-ти век, но те не са били систематизирани, нито пък са имали особено влияние. Монотелит­ството получило широко разпространение при византийския император Ираклий (610—641), който се опитал да се възползва от това учение за свои държавнически цели с оглед да постигне религиозно единомислие между гражданите на обширната тогава Византийска империя, та с общи усилия да завърши победоносно войната с персите. Ираклий останал излъган в надеждите си да постигне верово единство между православни и монофизити, използвайки оформя­щото се тогава монотелитство като нещо средно между двете. Времето от Ираклий до VI вселенски събор — около половин век — е наситено с дог­матически спорове и остри борби, в чиято основа стоял въпросът за воля­та и действията в Иисус Христос.

Сред монотелитстващите през то­зи период изпъквали: император Ира­клий, патриарсите Константинополски Сергий и Александрийски Кир, римският папа Хонорий, приемни­кът на Ираклий – император Констанс II (641-668), следващите константинополски патриарси Пир, Па­вел и Петър. Монотелитските спорове дали твърде печални отражения вър­ху църковния живот в онова време. Един от съвременниците на тези събития с душевна болка пише: „Иерарсите станаха ересиарси, и вместо мир насаждат сред народа раз­при; вместо пшеница на църковната нива сеят плевели; виното се смесва с вода и ближният се пои с мътилка; вълкът се приема за агне, а агнето за вълк; лъжата се приема за истина, а истината за лъжа; нечестието по­глъща благочестието[3]“.

Още с появата си мототелитската ерес срещнала силен отпор сред будни православни умове. Пръв за­щитник на православното учение бил Иерусалимският патриарх Соф­роний, след него св. Максим Изповед­ник – мъченик за православната вя­ра, св. Мартин папа Римски – мъче­ник за същата вяра, и други право­славни поборници, чиито имена исто­рията не е запазила.

Времето на двамата императори Ираклий и Констанс II било време на безпощадна борба и физическо унищожаване защитниците на право­славното учение за двете воли и дей­ствия (енергии) в Иисус Христос. Резултатът бил: разстройство на цър­ковния живот и безсилие на наси­лието. Приемникът на Констанс II – император Константин IV Погонат (668-685) потърсил църковно сред­ство за разрешаване на спорните догматически въпроси. Замисленото от него в Константинопол съвещание на западни и източни църковни пред­ставители за спокойно обсъждане на спорните въпроси се оформило и протекло не като съвещание, а като събор, и при това вселенски.

Догматическата дейност на Шестия все­ленски събор протекла в две насоки: 1. внимателно и подробно изслед­ване и анализиране лъжеучението на монотелитстващите еретици, и 2. разкриване и формулиране правос­лавното учение за двете воли и двете енергии в Иисус Христос.

На събора главен защитник на монотелитството бил Антиохийският патриарх Макарий, подкрепян от неговия ученик монах Стефан. До голяма степен негов съидейник, поне на първите заседания, бил новият константинополски патриарх Георги, който по-късно (на 8-то заседание на събора, 7 март 681 година) се отказал ог монотелитските си увлечения. Към защитниците на монотелитството бил и монах Полихроний.

Православната страна поддържали предимно папските легати. Послед­ните имали за основа Посланието на папа Агатон, което било прочетено на събора. В интерес на истината трябва да се каже, че на събора и защитници­те на монотелитството, и защитниците на Православието не разполагали с достатъчно солидни и прецизни бого­словски концепции и понятия. Труд­ността била по-голяма за православ­ните, защото поради жестокото им преследване до събора в тяхната док­трина не бил изяснен задоволително въпросът за двете воли в Богочовека и тяхното взаимоотношение, поради което се използвали изрази с под­чертано антропоморфично съдържа­ние[4].

Защитавайки монотелитските си възгледи за една воля в Христа, на събора Макарий Антиохийски се позовавал на признаваното от право­славните учение на Дионисий Ареопагит, според когато „възплътилият се Бог-Слово и божественото вър­шил не като Бог, и човешкото не като човек, но вършил някакво ново, богочовешко действие[5]“. Именно това действие, което в тогавашната право­славна догматика не било изяснено по отношение на двете природи, а само мълчаливо прието, Макарий го тълкувал в смисъл на една воля, на едно желание. Макарий разкривал идеи, които били разпространени и общоприети в православната пис­меност: така например разглеждането на човешката природа на Христа като средство, използвано от бо­жествената. Той цитирал думите на св. Григорий Нисийски: „Страданието принадлежи на плътта, а действие­то – на Бога[6]“. Разглеждането на тялото като средство на божестве­ната природа е характерно за монотелитството, което не съумяло да съедини идеята за двете воли с идеята за „новата теандрическа“ енергия. Според Макарий евангелските изрази по отношение на Иисус Христос трябвало да се разбират като изра­зи, отнасящи се към едно Лице, имен­но към едната въплътена ипостас на Бога-Слово. В депозираното от него на императора и прочетено на събора „Изповедание“ се казва: „Не е въз­можно в единия и същ Христос Бог наш да има едновременно две жела­ния, или взаимно противоположни, или напълно еднакви… Както на­шето тяло се управлява, украсява и привежда в хармония чрез разум­ната и мислеща душа, така и в Гос­пода Христа цялата Му човешка природа, управлявана всякога и във всичко чрез Божеството на самото Слово, се привеждала в движение от Бога… Бог-Слово извършил на­шето изкупление само и единствено чрез божественото Си желание[7]“.

Към „Изложението“ Макарий Анти­охийски представил свитък, съдър­жащ светоотечески свидетелства, съ­гласно които в Христа има една во­ля, едно желание. Обаче при ща­телно сравняване на посочените сви­детелства се установило, че едни от тях говорят за една воля, но не в Иисус Христос, а в Света Троица, а други са изкуствено откъснати от контекста, и по такъв начин търпят различна интерпретация. Така били изопачени свидетелства от св. Атанасий Велики, св. Амвросий Медиолански, св. Кирил Александрийски, св. Иоан Златоуст и други.

След многократно изразеното му упорство и нежелание да се откаже от еретическите си заблуди, Макарий Антиохийски бил осъден от събора и лишен от епископската му катедра. Последователно били осъдени и не­говите съидейници, в това число и починалият преди събора папа Хонорий (625-638). Това било едната страна от дейността на събора – да се отхвърли монотелитството като еретическо учение.

Другата, позитивната страна из­исквала да се дефинира правата вя­ра, а това било по-трудно. В тази насока дейността на събора била зна­чително улеснена от ценните светоотечески свидетелства за наличието на две воли и две енергии в Иисус Христос. Особена ценност имали Ок­ръжното послание на Иерусалимския патриарх Софроний и Послание­то на папа Агатон до император Константин IV Погонат, което било прочетено на 4-тото заседание на събора. По-специално внимание за­служава папското послание, което по общо мнение се приема, че е дало силно отражение при формулиране веоропределението на разглеждания събор. Папа Агатон пише: „Изпо­вядваме, че всяка от природите на Христа има естествените си свойства: божествената има всички божествени свойства, човешката – всички чо­вешки, освен греха… Но като из­повядваме две природи, две природни влечения (желания) и две природни действия в единия Господ наш Иисус Христос, ние не учим, че те са проти­воположни и враждебни една на дру­га (както отклоняващите се от пътя на истината обвиняват апостолското предание; това нечестие е чуждо на сърцата на верните), не учим, че те са разделени като че ли на две лица или ипостаси, а казваме, че единият и същ Господ наш Иисус Христос както има в Себе Си две природи, така има и две природни желания и действия, тоест божествено и човеш­ко, че божественото желание и дей­ствие Той има от вечност заедно с единосъщния Му Отец, а човешкото е прието от нас заедно с нашата при­рода във времето… Както при­родите, съединени в единия Хри­стос, са две, така истински две са и действията, които със своите при­роди са присъщи на единия и същ Гос­под Иисус Христос…[8]“

Посланието на папа Агатон по дух е безспорно православно. Обаче то едва ли би могло да претендира за богословска уточненост и безус­ловна вглъбеност. Като поставя па­ралелно двете воли – божествената и човешката, папа Агатон внася явно антропоморфизъм или психо­логизъм в богословието. Частно­то понятие за воля и действие той подчинява повече на общото и по-малко на определеното понятие за свойство, тъй че Господ Иисус Хри­стос според Евангелието проявява ту човешки, ту божествени свойства, ту едните и другите. Основната мисъл на посланието се свежда до това, че за природата (божествена или човешка) е невъзможно и противно тя да няма свойства и действия. Подобно на свои­те предшественици и съвременници, папа Агатон застъпва идеята за редуване на двете воли. Тази идея била присъща както на православни, така и на монофизити. В папското послание обаче се прави по-тънка разлика. Там е казано: „Евангелията свидетелстват и за Неговата (на Христа, скоби мои) човешка воля, когато говорят, че, ходейки по морето, Той имал желание, като истински човек, да догони Своите ученици (Мат. 14:25; Иоан 6:19)[9]“.

На събора не бил обсъждан по съ­щество основният въпрос за двете воли в Христа и тяхното съединение. Отците на събора се задоволили с привеждане на светоотечески свиде­телства и с осъждане на монотелитите-еретици. При все това най-ценно­то, което те сторили, било изработва­нето на ново вероопределение. След­вайки установилата се вече прак­тика, те утвърдили състоялите се дотогава пет вселенски събора и вероопределенията, изработени на Първи, Втори и Четвърти вселенски събори (Из­вестно е, че Трети и Пети вселенски събори не са изработили догматически опре­деления).

На 16 септември 681 година се състояло последното, 18-то по ред, заседание на събора, председателствано лич­но от императора. В присъствието на всички съборни отци, при тържествена обстановка и църковно еди­номислие, било прочетено и едино­душно прието новото вероопределение, което гласи: „Проповядваме, съгласно учението на светите отци, че в Христа има две природни жела­ния или воли и две природни дей­ствия неразделно, неизменно, неразлъчно, неслитно; двете природни желания не са противоположни едно на друго, както казваха нечестивите еретици – да не бъде!, но човеш­кото Му желание следва, не противо­речи и не противоборства или по­-точно подчинява се на Неговото божествено и всемогъщо желание. Защото по учението на премъдрия Атанасий, на плътската воля по­добава да бъде в действие, но да се подчинява на божествената воля… Утвърждаваме, че в единия и същ Господ наш Иисус Христос, истин­ският наш Бог, има две природни действия (енергии) неразделно, не­изменно, неразлъчно, неслитно, тоест божествено действие и човешко дей­ствие… Едната и другата при­рода искат и творят присъщото им в единение помежду си[10]“.

С изработване и приемане на вероопределението завършила догма­тическата дейност на събора, която всъщност била най-важната.

Един бегъл поглед върху току-що цитираното вероопределение би хвър­лил светлина по някои основни по­ложения:

1.Като се има предвид, че до събора православното учение по раз­глеждания въпрос не е било доста­тъчно добре разработено и уяснено; че на събора се отделило повече време и внимание за четене на монотелитски съчинения, главно на антиохийския патриарх Макарий, и съпоста­вяне със запазените светоотечески творения; че съборното вероопре­деление е изработено сравнително бързо, то за непредубедения правос­лавен читател става понятно въздей­ствието на Светия Дух върху съборните отци, които сигурно с трепетно въл­нение и неизказана радост са си спо­мняли за Апостолския събор в 51 година и за изречените на него думи: „Уго­дно бе на Светаго Духа и нам“ (Деяния на светите апостоли 15:28).

2.От текста на вероопределението ясно личи континуитетът между пре­дишните вселенски събори и Шестия. Самó по себе си това е достатъчна гаранция за правилността на взетите в Константинопол догматически ре­шения.

3.От Халкидонския догмат са заимствани четирите богати по съ­държание термини: неразделно, не­изменно, неразлъчно и неслитно. Тук те са употребени два пъти – веднъж по отношение на двете воли и двете действия в Христа, и втори път само по отношение на двете действия в Него. Във вероопределението тер­мините „воля“ и „енергия“ са употре­бени като синоними. За тях се го­вори не в собствен психологически или онтологически смисъл, а като термини, изразяващи активните про­явления на съответната природа.

Основната мисъл във вероопреде­лението е двойството на волите и енергиите в Христа в съответствие с двойството на природите. Човеш­ката природа в Христа с присъщите ѝ воля и енергия в съединение с бо­жествената се е запазила в своята самобитност. Съборното вероопреде­ление не се задоволява само с мисъл­та за двойството на волите, но указва и на тяхното съотношение, респективно на тяхната иерархичност при спазване на самобитността им. Естествено тук се има предвид човешката воля в Христа в отношението ѝ към божест­вената. За божествената воля и енергия можем да говорим само антропоморфически. Да се изясни или поне да се дефинира съотноше­нието между волите и действията било необходимо, за да се отстрани недоумението на монотелитите – именно не могат ли двете воли да противоречат помежду си, или же­ланията им да бъдат различни. В отговор на това недоумение е под­чертано, че човешката воля в Христа не противоречи и не противодейства, а следва и се подчинява на бо­жествената. Неговата човешка воля, бидейки обожествена, не е унищо­жена: „едната и другата природа искат и вършат присъщото им в единение помежду си“.

Константинополското вероопределение е посочило пътя за разглеж­дане на христологията като теантропология, или по-точно само е поста­вило този въпрос за по-нататъшно богословско разглеждане и изслед­ване; поставило е въпроса за реал­ното съотношение между двете при­роди, двете воли и двете енергии в тяхната цялост, свобода, иерархич­ност и двуединство.

Мисълта, че човешката природа в Христа в съединение с божестве­ната се е запазила в своята цялост и самобитност, е основна в разглеж­даното вероопределение. Тази ми­съл, която съборните отци са изра­зили ясно, е изключително важна за християнското съзнание. Защо? – Съществуват много религиозни уче­ния, които при всичките си разли­чия имат нещо общо, и то е, че тех­ните основатели и идеолози може би и гениални, си остават простосмъртни човеци, родени по естествен път, живели, творили и отминали; един­ствено християнството като религиоз­но учение има за свой основател Човек с цялостна човешка природа, и Бог с пълна божествена природа, тоест има за свой основател Богочовек. Като Бог Той е възвестил божествените истини, необходими на човеците; като Човек Той е облякъл тези истини в човешка словесна форма; като Богочовек е изкупил човечеството от робството на греха и смъртта, дал му е благодатни сред­ства за възрастване и обнова, за светост и съвършен живот. С това именно християнството се откроява от всички останали религиозни уче­ния; тук е неговата духовна сила и пленителен чар, неговата универ­салност и непреходност. Затова и Тертулиан казва, че човешката душа по природа е християнка, което ще рече, че човешката душа копнее за Христа, че тя може да приеме Хри­ста и че тя бива удовлетворена само от съприкосновението си с Христа. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, казва Христос, и Аз ще ви успокоя; вземето Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

Тази мисъл за личността на Иисус Христос е била ръководно начало в дейността на отците от всички все­ленски събори. Към такива размисли ни навежда и догматическата дей­ност на Шестия вселенски събор, на който Църквата като цяло формулирала божествената истина за двете воли и двете енергии в Богочовека Христа. Тази истина е скъпо наследство, за­вещано ни от християнската древ­ност – наследство, което води към духовна удовлетвореност и единение с триипостасния Бог чрез въплътилия се Син Божи, чрез Богочовека Хри­стос.

____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1982, кн. 2, с. 18-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Деяния вселенских соборов, Издание третье, т. VI, Казань, 1908, с. 211 (16-то заседание на събора).

[2]. Срв. Василий Васильевич Болотов. Лекции по Истории древней Церкви, т. IV, Петроград, 1918, с. 438 сл.

[3]. Цит. по Алексей Петрович Лебедев, Вселенские соборы VI, VII и VIII веков, Издание третье, С. Петербург, 1904, с. 89.

[4]. Срв. Протоиерей Сергий Николаевич Булгаков, Агнец Божий. О Богочеловечестве, ч. I. Париж, 1933, с. 104.

[5]. Деян, вселенских соборов, с. 86.

[6]. Пак там, с. 88.

[7]. Пак там, с. 88.

[8]. Пак там, с. 33-34, 41.

[9]. Пак там, с. 39. Срв. протоиерей Сергий Николаевич Булгаков, пос. съч., с. 104 сл.

[10]. Тук цитирам само основните положе­ния във вероопределението. Пълния му текст вж. в: Деяния вселенских соборов. с. 221 сл.; A. Hahn, Bibliothek der Symbole und Glaubensrege ln der Alten Kirche, 3. Auflage, Breslau, 1897, S. 172 ff.

Изображения: авторът Тотю П. Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f3b