Ивайло Найденов

Съчиненията на св. Василий Велики  са неизчерпаема съкровищница на богословска мъдрост и духовен опит. В тях се отразява  всестранната научно-богословска  подготовка на светителя[2]. Под влияние на богоозареното му творчество вярващият християнин открива за себе си нови хоризонти на вярата. Самият св. Григорий Богослов в надгробното слово за св. Василий Велики споделя: “Когато взема неговия Шестоднев и го чета гласно, тогава беседвам с Твореца, постигам законите на творението  и се удивлявам на Твореца повече, отколкото по-рано, когато имах за наставник само зрението. Когато имам пред себе си неговите изобличителни слова против еретиците, тогава виждам содомския огън, който изпепелява лукавите и беззаконни езици… Когато чета словата за Светия Дух, придобивам отново Бога, Когото имам, и чувствувам в себе си дръзновение да възвестявам истината, като възхождам по степените на неговото богословие и съзерцание”[3].

Освен дълбокосъдържателни, съчиненията на Кападокийския светител са и многобройни. За неговата творческа продуктивност и енергия свидетелства обстоятелството, че произнасял понякога по две беседи на ден, от което може да се предположи, че е изяснил цялото Свещено Писание. От тях обаче са запазени само ограничен брой: Девет беседи върху  Шестоднева; 18 беседи върху Псатира, като 5 от тях са с оспорвано авторство; Коментар върху книгата на пророк Исаия  от 1-16 глава[4].

Обект на настоящата работа е една от беседите, която по съдържание е колкото екзегетическа, толкова и нравствено-етична: “Беседа върху част от псалом 14” известна още като: “Беседа срещу лихварите”. Частта, която се визира в заглавието е последният, пети стих на псалома: “който не дава парите си с лихва и не приема дарове против невинния. Който постъпва тъй, няма да се поклати навеки.”

От началото на самата беседа става ясно, че останалите четири стиха са вече разгледани, но оставащият, пети стих е толкова важен, че е необходимо разглеждането му, за да се довърши анализа на псалома[5]. Авторът казва: “Вчера, когато разговаряхме с вас за четиринадесети псалом, времето не ни позволи да стигнем до края. Сега идваме като благодарни длъжници, за да ви върнем дълга от пропуснатото. Оставащото е кратко за слушане, както изглежда, и може да е убягнало на мнозина от вас, които смятат, че не са пропуснали нищо от псалома. В този псалом пророкът описва съвършения човек, който ще върви към непоклатимия живот и сред достойнствата му изрежда и това да не дава парите с лихва[6].”

Следват старозаветни цитати, които св. Василий превежда в подкрепа,  потвърждение и аргументация  на наредбата да не се дава заем с лихва, като навсякъде подчертава, че въздържането от лихва е характеристика, определяща съвършения човек. Негодуванието на светеца срещу лихварството не е само заради това, че в него се проявява жестокосърдието на богатите, но и защото чрез него се лишават бедните от свободата си[7]. Познаващ добре битовите проблеми на своите епархиоти, св. Василий представя доста образна картина на пазарлъците при отпускането на заем. Аргументът му срещу заемодавеца са думите на Спасителя в Евангелието по Матея 5:42: ”…не се отвръщай от оногова, който ти иска на заем”. Въпреки това сделката е сключена  и лихвата регламентира, което е повод за отсъдата на Светителя: “И както земеделците се молят за дъжд, та да умножат семената, и ти търсиш човешката бедност и недоимък, за да ти се раздвижат парите. Значи пренебрегваш прибавянето на такъв голям грях, като замисляш увеличение на богатството си чрез лихви?”

Критиката на св. Василий не е само към лихваря. Във втората част на своята беседа той остро критикува и този, който взема заема. Заемателят, щастлив от голямата сума, която изведнъж е придобил, променя своя начин на живот:“Масата му се отрупва, дрехата му става по разкошна, прислужниците му започват да изглеждат по-добре, ласкатели, сътрапезници – безброй са търтеите във всеки дом” – казва светецът. В тази връзка съветът към заемателя е много простичък. Като цитира думите на премъдрия Соломон, Светителят съветва: “всеки да мисли за собствените си възможности, “Пий от водата на твоя водоем” (Притч. 5:15)”, защото “заемът не освобождава от затруднение, а само за кратко го отлага”

В третата част на беседата проличава практическата мъдрост и житейския опит на Светителя. Като компетентен финансист той прави кратък анализ на логиката на заема:  “Глупаво е да не се задоволяваме с наличното, а увлечени от неясни надежди да се осмеляваме на явна и неизбежна щета. Вече мислиш, как ще връщаш дълга. От парите, които си взел ли? Те не стигат за ползване, и за връщане. Ако изчислиш и лихвите, откъде ще се увеличат толкова парите, че да могат да ти послужат и да могат да покрият главницата, а в допълнение – и лихвата. От това, което си взел, не можеш да върнеш заема. Или отнякъде другаде? Нека се уповаваме на тези надежди, но да не се спускаме като риби към стръвта. Както те налапват кукичката с храната, така и ние заедно с парите се нанизваме на лихвите.”

Св. Василий се спира в четвъртата част на беседата си на онези, които най-малко имат нужда от заем, но въпреки това го вземат за да поддържат стандарта си на живот и да задоволяват капризи, своите и тези на съпругите си. Такива хора той  сравнява с заболелите от водянка, които изглеждат винаги дебели и сити, а всъщност са болни и безсилни.

В последната, пета част, авторът се спира на думите на Спасителя: ”И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда?”(Лука 6:34), като съветва богатите да дават заем на онзи, от когото не се надяват да получат нещо.”Когато заради Господ искаш да дадеш на някой беден, това е и дар и заем.” – казва Светителят. “Дар е, защото не се надяваш да ти го върнат, а е заем заради щедростта на Господа, Който връща заема вместо бедния и получил в негово лице нещо съвсем малко, въздава много повече”. Който се смилява над сиромах, дава назаем Господу”(Притч. 19:17)”.

Беседата завършва с великолепна картина, разкриваща ненаситността на лихваря: “Земеделецът, като прибере класа не търси под корена посятото семе, а ти и плодовете имаш, и от основната сума не се отказваш. …не давай среброто си срещу лихва, за да отидеш при Господа с добра надежда, поучил се от Стария и Новия Завет и да получиш там лихвите за добрите си дела  в името на нашия Господ Иисус Христос, Комуто е славата и властта во веки веков. Амин.”

Както се вижда от последния цитат, според св. Василий пътя към Господа минава през поуките на Божественото откровение. Това води необходимостта във втората част на лекцията да се направи един преглед на отношението на Свещеното Писание и ранната Църква към лихварството.

***

Уорка (Урук) днес е могила в иракската пустиня, без много следи от града, построен от древния владетел Гилгамеш или от намиращия се там храм на богинята Инана. Преди 5000 години обаче Урук става едно от родните места на урбанизма, на монументалната архитектура, на писаните числа, писания език и литературата. Според някои изследователи е и родното място на финансите. Може и никога да не разберем как точно са се зародили финансите, защото договорите за сделки са вероятно стари колкото писмения език, но въпреки това си заслужава да си зададем въпросите: От къде идва идеята за даване на заеми? Как се развива идеята за плащане на лихва? Кой първи разбира, че “времето е пари”?

Хората, в града или селото, обикновено си заемат вещи, инструменти и време. Въпреки, че се очаква реципрочност, тя не се описва в предварителен договор. Когато хората започват да живеят в големи общности, освен познатите там има и непознати. По всяка вероятност това води и до появата на формалните договори. Когато всички имат еднакви занимания, винаги може да се върне съседската помощ в натура. Но когато хората развиват различни умения става трудно да се поддържа желаната реципрочност. Членовете на градските общества все още имат нужда от сътрудничество, но недостатъчното познанство помежду им и трудността да се квантифицират единиците на това сътрудничество, карат хората да търсят гарантиране на връщането на усилията, които са положили докато помагат. Така урбанизацията води до раждането на договори, а лихвата се явява естествена добавка – “подсладител” на договора.

За появата на лихварството и смисъла на лихвата помагат лингвистичните изследвания. В шумерския език думата за лихва, mash, означава и теле. В древния гръцки, думата за лихва, tokos, също се отнася и за рожба, новородено животно. Египетската дума за лихва, подобно на шумерската се свързва с корена ms и се отнася към процеса на раждането. Всички тези термини насочват към появяването на лихвения процент в резултат на естественото умножаване на добитъка. Ако дадеш на някого в заем стадо от тридесет животни, очакваш да ти се плати с повече от тридесет животни. Стадото се увеличава, богатството на собственика на стадото има естествено ниво (ставка) на увеличаване, което е зависимо от  възпроизводството на съответните животни. Ако добитъкът е стандартната валута, то тогава от заемите във всички сравними стоки също ще се очаква “да раждат”. Древното шумерско общество и особено хората от Урук, “града на много овце” са идеалната среда за развитието на практиката да се отпускат пари назаем с определена лихва. Това е общество, в което богатството, измервано с добитък, “ражда” богатство.

В своето законодателство Хамурапи ограничава лихвата на 33%. От намерените документи се вижда, че обикновено лихвата в Асирия и Вавилон за заем в пари е една пета или  една четвърт, докато за заем в зърнените  продукти е 33%.Поради тесните търговски връзки с тези народи, Израил опознал договорните взаимоотношения и последиците от тях[8]. Като народ, занимаващ се със земеделие и скотовъдство израилтяните възприемали като неморално чрез даване на заем на пари и храна да трупат материални блага. Парите придобити чрез продажбата на излишъка в стопанството служели за укрепване на личното стопанство или за даване на безлихвен заем на близки и съграждани. Само в търговията с чужденци парите имат характер на стока и се възприемат като източник на нови приходи. Всички тези представи са намерили отражение в законодателните текстове на Моисеевото Петокнижие: “Ако заемеш пари на някой сиромах от народа Ми, не го притеснявай и не му налагай лихва” (Изх. 22:25); “Ако брат ти осиромашее и изнемогне при тебе, подкрепи го…. Не вземай му лихва и печалба, и бой се от твоя Бог…” (Лев. 25:35-37); “Не давай на брат си с лихва нито сребро, нито храна, нито нещо друго, което може да се дава с лихва. На чужденец давай с лихва, а на брата си не давай с лихва, за да те благослови Господ, Бог твой, във всички твои работи в земята, която отиваш да завладееш.” Второз. 23:19-20.

В библейския еврейски език думата лихва се извежда от семитския корен nšk[9], който означава преди всичко – хапя, а производното съществително би трябвало да се  преведе като “това, което е отхапано”, хапка[10]. Явно така се е гледало на лихвата, като добавка, която е отхапана, отделена от капитала. Както може да се очаква в традицията на Septuaginta двете споменати значения се предават с различни думи: хапане се превежда с daknin (Бит. 49:17; Числ. 21:6), а там където става дума за лихва се споменава, както бе посочено вече думата tokos (Изх. 22:25, Втор. 23:20).

В Месопотамия по време на нововавилонското (халдейското) царство търговията прониква навсякъде. Тук юдеите се срещат с голямата търговия. В ръцете на археолозите отдавна се намират документите от банковата къща Murašu, чиито собственици не се завръщат от Вавилонския плен, а останали в Месопотамия и там продължават дейността си по време на царуването на Дарий II (423-404)[11].

С развитието на паричното стопанство при израилтяните практиката чувствително се разминавала със Закона. Заемането на пари срещу лихва сред населението станало обичайно явление, което обаче било остро критикувано в книгите на  късните пророци (Езeк. 2:12). В Елефантина (6-5 век преди Христа), наред с другите папируси са открити търговски договори, където се споменава също за лихви и натрупване на лихви в размер на 12 % годишно[12]. В Талмуда, който отразява равинското учение по различни въпроси на вярата и традицията, кратките библейски определения за забраната да се взема лихви (Изх. 22:25; Лев. 25:35-37 и Втор. 23, 20-21) са, отчасти чрез интерпретация, отчасти в следствие на практиката доста разширени. При това различно означаващите термини nešek и  tarbit (нарастване) са обобщени със общия термин  ribbit. Но и според Талмуда всякакъв вид олихвяване на заем е недопустимо, като тук под лихва се разбира не само предварително споменатата в договора (ribbit kězuza), а и всяко друго предимство, материално или в сферата на услугата, което получава заемодателя (awak ribbit). Различават се: лихва в пари “бар” (ribbit mammon), лихви в ценности или ценни книжа (ribbit šawe mammon), лихва под формата на положен труд (ribitt mělacha). Един особен вид лихва е под формата на думи или дела (ribbit dewarim), която не носи материални блага, а по-скоро облаги, връзки, привилегии [13].

Този, който дава пари за лихва не може да бъде използван за свидетел и няма право да участва в правораздаването. Виновни спрямо Закона са не само преките участници в договора за лихва, но и свидетелите, посредниците, граждани и тези, които са подготвили договора. Не са забранени само даване на заем от храмовата собственост срещу лихва, както и заем срещу ипотекиран имот,  като лихвата се приспада от главницата. В следталмудисткия период, с развитието на паричното стопанство сред юдеите трябвало да бъде открит начин, по който да бъде оправдано даването на заем срещу лихва. За да не бъде нарушена библейската заповед се разглежда всеки заем като функция на договора между заемател и заемодател. Парите се възприемат в този случай като потребност да се извърши сделката и заемодателят, като съдружник получава своята лихва като вид печалба. Тези взаимоотношения се фиксират в специален договор, който се нарича šettar isska.

Това, което ясно проличава от библейските забрани е израз на чувството на солидарност между хората в една общност. На общата помощ се гледало, като на нещо нормално, докато лихварството наистина се е приемало за “охапване”, още повече като се има предвид, че процентът на лихвата бил особено висок (20-50 %). Заселилите се в Елефантина юдеи възприели лихварството от местното египетско население и започнали да го упражняват между себе си. Тук обаче като термин за лихва бил използван marbit, кoйто впоследствие се утвърдил паралелно с nešek[14].

Римското право също има своето отношение към лихварството. За да се канализира разрастващата се банкерска дейност, преторското право от къснокласическия период е изработило една особена рецепта – “простото преторско съглашение”[15].Характерна операция в процеса на това съглашение е бил така нареченият “неправилен влог”. Освен всички договорни финансови моменти, свързани с каузата на договора за влог, се определяла договорно и лихва, която при банковия депозит се е подразбирала, но е била фиксирана от банкера за определени периоди от време и е могла да варира за всеки конкретен случай. Злоупотребите при определяне на лихва при заемните договорености, тоест стремежа към натрупване на лихви от страна на заемодателя, съпътствали през цялото време развитието на облигационното право на древния Рим. В това отношение, историята на римското право познава не малко законодателни мероприятия, имащи за цел ограничаването на лихварството. Във всички случаи обаче те не са довели до истинско облекчаване на длъжниците[16].

По време на Дванадесетте таблици[17] лихвеният процент бил в размер на една дванадесета от капитала. Спорен е въпросът, дали тази лихва била годишна или месечна, но най-новите проучвания показват, че по-вероятно е второто. През 347 година преди Христа лихвеният процент бил намален наполовина, а с lex Genucia от 342 година преди Христа лихвата била напълно забранена. Тази забрана останала обаче “мъртва буква”. По времето на Цицерон лихвата била 12% годишно и се издължавала ежемесечно[18].

Процесът на постепенно намаляване тежестите на лихвите най-добре се изразява в къснокласическото и Юстиниановото право. Без съмнение това е в резултат на християнизацията на Стария свят и на възприемането на християнските ценности в обществения живот. В класическото римско право било забранено съглашението да се плащат лихви върху лихви. Забрана била наложена и върху натрупването  на нови лихви, ако закъснелите неплатени лихви са удвоили капитала. Император Юстиниан намалил размера на лихвата, както следва: 6% била лихвата, отнасяща се до гражданската материя, 8% – за търговците. Освен това, законодателството на Юстиниан разпореждало лихвата, надвишаваща законния размер, да бъде върната неколкократно (това разпореждане било възпроизведено и в конституциите на Валентиниан и Теодосий). Същата законодателна мярка била отменена по-късно от самият него. Той предвидил, че надвишаващата законния размер лихва трябва да се прихваща от капитала, а в случай на излишък да бъде върната в простия размер[19].

Древната църква наред с многото разпоредби типични за юдейската община възприела и забраната за лихварството. Темата за лихварството, на която св. Василий Велики отделя сериозно внимание в своята беседа, намира и друго място в неговото творчество. Както е известно, светителят е автор на 92 канона, отнасящи се до дисциплината, устройството и управлението на Църквата. Те са съставени от осемте му послания, писани по различни поводи, и от съчинението му “За Свeтия Дух”. Тъй като тези съчинения са от каноничен характер, те били приети и признати от Църквата като общозадължителни за устройството и управлението ѝ[20].

Проблемът с лихварството в каноническото творчество на св. Василий е отразен в 14-тото му правило. Текстът на правилото гласи: “Който взима лихва, ако поиска да употреби неправилната печалба за помощ на сиромаси и занапред се освободи от недъга на любостежанието, може да бъде приет в свещенство”[21].

От цитираното правило се вижда, че светителят визира конкретно духовенството, но не и миряните. И в действителност – внимателният преглед на всички правила на Православната църква, отнасящи се до лихварството, води до една интересна и същевременно много важна констатация: нито в един от каноните – по-специално в самите законодателни текстове, този проблем не е насочен пряко към миряните. Това би могло да се обясни с променените след 313 година отношения на Църквата към заобикалящия я свят. С признаването на християнството и легитимирането на Църквата наред с многобройните положителни промени, се наложили и немалко компромиси. Един от тях се отнасял до утвърдената в областта на облигационното право практика на кредитни отношения. Най-заинтересувани от запазването на тези финансови отношения били облечените във власт представители на държавата, от които, Църквата малко или повече била зависима. Ето защо, обсега на църковното нормотворчество бил сведен преимуществено до нейните вътрешни дела, до нейния клир, оставайки в известна степен грижата за икономическата сигурност на вярващите в ръцете на държавата.

Въпреки споменатото, че каноническите текстове не съдържат нормативни изисквания към миряните, някои тълкуватели, къде по-ясно, къде по-прикрито насочват интерпретаторската си мисъл  към обикновените вярващи в Църквата. Обвинението, че “участник само в печалбата е също лихварин”, можем да срещнем в тълкуванията на Зонара, Валсамон и епископ Никодим Милаш. Своите възгледи по проблема с лихварството, в което участват и миряни, те излагат в интерпретацията си на правилата: 44-то на Св. Апостоли, 10-то от Трулския събор и 6-то правило на св. Григорий Нисийски[22].

Малко по-подробен и казуистичен е текстът на 17-то правило от І Вселенски събор: “Понеже мнозина от причислените към клира, увлечени от жажда за богатство и лихоимство, забравят Божественото писание, което казва: парите си да не даваш под лихва и, като дават в заем, искат стотен прираст, светият и велик събор постанови да се низвергва от клира и да бъде вън от църковния чин такъв, който подир това определение почне да взима лихва върху дадено в заем или да върши същото под друг вид, или да се ползва от половината на лихвата, или пък нещо друго измисля заради срамна печалба”[23].

Практикуваното от клирици, лихварството в правилата се изобразява като стремеж към корист и любостежание, тоест като действие, което се родее с кражбата[24]. Наказанието за такива духовници е изключително строго: такъв да бъде низвергнат от клира. В тълкуванието си към 17-то правило от І Вселенски събор епископ Никодим Милаш прави важно уточнение: “Настоящото правило забранява на всеки клирик без изключение да дава пари с лихва и да се занимава изобщо по какъвто и да било начин с лихварство; казваме на всеки – … под думите …. се разбират всички клирици, следователно, и свещенослужители – епископи, презвитери и дякони, и църковнослужители – иподякони, четци, певци и така нататък”. Казаното от епископ Никодим всъщност отразява древната практика на Църквата, според която четците, певците, иподяконите и всички останали църковнослужители се числили към така наречения “каталогос ипатикос”, тоест към свещения чин в по-широк смисъл.

Това отношение се подкрепя от мненията на св. Иоан Златоуст (354-407) и блажени Августин (354-430), които базирайки се на текста в Евангелието от Лука 6:33-35 проповядват пълно въздържание от лихварство. Съборите в Арл (Арелат) 314 г., Картаген 348 г., Тарагона 516 г., Париж 829 г., Тур 1153 г., Латеран 1179 г., Лион 1274 г., Виен 1311 г., Латеран 1512-1517 г.,  както и 1543-ти канон от Сборника с църковни правила на Римокатолическата църква, издаден през 1917 г., препотвърждават забраната за лихварство.

Интересно е да се отбележи и категоричното отношение на най-младата монотеистическа религия към лихварството. Позицията на исляма е ясно формулирана в 30 сура, стих 39 на Корана: “Не очаквайте при Аллах богатство за онова, което давате с лихва, за да се обогатите от имотите на хората, а очаквайте за онова, което давате като милостиня “закат”, искайки да видите лика на Аллах. На тези ще се умножи[25].”

По време на Реформацията Лутер (1483-1546) твърдо се обявява против лихварството, докато Калвин (1509-1564) защитава някои интерпретации на забраната за лихварство[26].

Променената икономическа ситуация в Средновековието на Запад изисква  нова интерпретация на въпроса за лихварството. С оформяне на църковното финансиране в Църковното право на Западната Църква се приемат различни форми на начисляване на лихва, даване под наем или аренда и така нататък, като основният принцип, който остава е “Забогатяване по честен начин”. Съвременната западна социална етика признава икономическата функция на парите в обществения живот и приема всички последици от това[27].

На Изток този процес също е започнат и е необратим. Примиряването с действителност, чужда на тази, разрешената ни от Св. Църквата и Св. Писанието е все по-често явление. Никой вече не се пита дали е редно да взема или дава заем с лихва, след като е свидетел на разкриването на банки с участието на църковен капитал. Ако четем Библейския речник на издателство Нов човек това даже би ни се сторило нормално. Там пише: “Исус не възразява срещу предоставянето на пари на банкери с цел сумата им да нарасне (Мат. 25:27), но не одобрява взимането на лихви при частни заеми (Лука 6:30 и сл.)[28].” Оставяме на специалистите в областта на Свещеното Писание на Новия Завет да се произнесат по верността на твърдението.

Нормално е да свикваме все повече с такава действителност. В крайна сметка всеки може да сам да избере дали да се обади на обява за даване на заем с изгодна лихва или не. Това обаче, което е опасно са онези други заеми, за които се споменава в Талмуда, при които лихвата е някакво обещание, услуга, спечелена държавна поръчка и така нататък. При тях лихвата е корупция или води до корупция. Тази лихва е или скрита и замаскирана, или се представя, като следствие на едно “хуманно”, “добронамерено”, дори “богоугодно” лихварство. От нея можем да се предпазим, като постъпваме разумно и се вслушваме в думите  на св. Василий Велики: “глупаво е да не се задоволяваме с наличното, а увлечени от неясни надежди да се осмеляваме на явна и неизбежна щета.”

______________________________________

*Публикувано в https://bible.dveri.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лекцията е изнесена на 30 януари 2005 г. в  Богословския факултет при СУ „Св. Климент Охридски” във връзка с традиционното честване на празника на св. Три светители. Текстът е публикуван в сп. Богословска мисъл, кн. 3-4, 2005, с. 123-133.

[2]. Красноречиво доказателство е авторството на св. Василий Велики на една от трите литургии от кръга на византийския литургичен тип, носеща неговото име, която и днес се отслужва в Православната църква. – вж. повече: Чифлянов, Б. Литургика. С., 1996; Същият. Структурата и богословието на Василиевата литургия. – Духовна култура, кн. 1-2, 1970, с. 35-47; както и у Авксентий, архим. Литургията на св. Василий Велики. – Духовна култура, кн. 2, 1998, с. 16-19.

[3]. Цит. по: Цоневски, Илия. Патрология. С., 1986, с. 250.

[4]. Цоневски, Илия. Цит съч. с. 249;von Campenhausen, Hans Freiherr. Griechische Kirchenväter, 5 Auflage, Stuttgart, 1977, S. 86-100.

[5]. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетическо изследване. – ГДА 1967/68, С., 1969, с. 122; Kittel, Rudolf. Die Psalmen. Leipzig, 1929, S. 42-48;

[6]. Преводът е по: Св. Василий Велики. Шестоднев и други беседи. Превел: Росен Тенев, София, 1999, с. 140.

[7]. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. Отци: Св. Василий Велики. – ГДА 1950-1951, Т. I, София, с. 23.

[8]. Шиваров, Н. Протопрезвитер. Библейска археология. София, 1992, с. 362.

[9]. Транскрипцията на еврейските букви е по: Шиваров, Н. Протопрезвитер. Цит. съч.с. 554.

[10]. Gesenius Wilhelm. Hebraeisches und Aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament. 17 Aufl., Berlin/Goettingen/Heidelberg 1962, S. 526-527; Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament, Botterweck, Ringgren, Fabry, Kohlhammer Verlag , S. 666-668.

[11]. Шиваров, Н. Протопрезвитер. Цит. съч..с. 228.

[12]. Шиваров, Н. Протопрезвитер. Цит. съч. с.14, 362.

[13]. Judisches Lexikon, Bd 4, S. 1573-1576.

[14]. Theologisches Wörterbuch…, S.667.

[15]. Чолов, Р. Римско частно право. С., 2000, с.157.

[16]. Пак там. с. 158.

[17]. Най-големият правен паметник от античността – около 450 година преди Христа. От него до нас са останали само фрагменти. За съдържанието на закона черпим най-вече сведения от двамата учени-юристи Цицерон и Аелиус Катус. – вж. за този юридически паметник по-подробно у Торбов, Ц. История и теория на правото. С., 1992, с. 34 сл.

[18]. Андреев, М. Римско частно право. С., 1975, с. 343.

[19]. Пак там, с. 344.

[20]. Вж. повече за правилата на св. Василий Велики в Правилата…, т. І, с. ССХVІІ-ССХІХ.

[21]. Цит. по Правила на Св. Православна църква. (събрал и превел прот. Иван Стефанов), С., 1936, с. 416.

[22]. Правилата…, Т. І, с. ХСІІІ;  Frost, Herbert. Evangelisches Kirchenlexikon. 2 Band, 3 Auflage, Göttingen 19…, S. 934.

[23]. Правилата… Т. І, с. 100.

[24]. Пак там. с. 129.

[25]. Превод на свещения Коран, 2 издание, София, 1999, с. 407.

[26]. Frost, Herbert. Evangelisches…, S. 934.

[27]. Ibid., S. 935.

[28]. Библейски речник. Изд. Нов човек, София, 1994, с. 138.

Изображения: авторът Ивайло Найденов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ezv