Христо Стоянов Христов

Независимо от своето преданно служение и дори подпомагането по­някога на държавната кауза, Ца­риградските патриарси не могли на­пълно да разчитат на султанското благоволение и с нарастването ста­жа на принудително съжителстване между Православието и Осман­ската империя все по-осезателно за­почвали да чувстват грубата на­меса на друговерската ръка в цър­ковните дела.

Наследниците на Мехмед II, сред които се отличили издигналия в култ „свещената война“ срещу християн­ските държави Баязид II (1481-1512), превърналият всички камен­ни църкви в Цариград (с изключение на патриаршеската катедрала и на храма „Всеблажена“) в джамии Селим I, както и обявилият се за бич Божи Селим II (1566-1574), не скривали своето желание да раз­пространят и утвърдят исляма сред всичките си поданици. Постоянното увеличаване на данъчните тегоби и особено на така наречения „пешкеш“ (=пода­рък), който от еднократен подарък за султана по случай избора на нов пат­риарх се превърнал през краткия мандат на Рафаил (1475-1476) в ежегоден данък[28], изтощило до та­кава степен финансите на Цариград­ската църква, че неколкократно – при Иоасаф II (1555-1565), при Митрофан (1565-1572; 1579-1580) и други – оставала без необходимите средства за варене на свето миро и търсила материалната под­крепа на руските царе Иван Гро­зни (1530-1584) и Теодор Иванович (1584-1598)[29]. Съдбовното значение на епохата и не­сигурността на своите позиции обаче Цариградските патриарси, които дъл­го време се надпреварвали да угаж­дат на султаните и да им предлагат все по-големи суми за своето задър­жане или повторно въздигане на пре­стола, осъзнали или по-точно почув­ствали едва когато ятаганът на безкомпромисната мюсюлманска по­литика – да се отстраняват и ликви­дират духовните и светските водачи на православните народи – над­виснал над тях и отнесъл собствените им глави. В 1638 година по силата на ие­зуитски интриги загубил престола и живота си Цариградският патриарх Кирил Лукарис (1620-1638). Наскоро след това съдбата му споде­лили Партений II (1651 година), Партений III (1657 година) и бив­шият Цариградски кириарх Гавриил II (1659 година[30]).

Всъщност кървавите акции, кои­то на няколко пъти през XVII-ти век сму­тили живота на имперската столица и окончателно разрушили илюзиите на Цариградските патриарси за мир­но съжителстване с исляма, не били внезапни изблици на мюсюлманския фанатизъм, а добре обмислени и пла­номерно подготвени удари срещу Пра­вославието. Проверени като вътреш­нополитически експеримент в тра­гичния епилог на търновските боля­ри и заточаването на св. Патриарх Евтимий, както и в преселва­нето на Охридския архиепископ (пат­риарх) Доротей заедно с много боляри и клирици в Цариград (1466 година)[31], правителствените мерки срещу православното духовенство за­сегнали постепенно всички области на Османската държава, но с пълна сила били проведени на остров Кипър, където в периода 1571-1878 година заги­нали множество православни иерар­си[32], превърнали се в традиционен способ за отстраняване или физиче­ско ликвидиране на неудобните за правителството архиереи[33] и продъл­жили да бъдат определящ фактор в отношенията между мюсюлмани и християни почти до последните дни на Османската империя.

С посочените и анализирани дотук превантивни мерки – поробвания, отвличания, преселване и избива­не на редови християни и духовно-църковни водачи – османците успя­вали да поддържат властта си над поробеното население и периодиче­ски да намаляват броя на немохамеданските си поданици, но въпреки полигамния бит на господстващата класа не осъществили необходимия прелом и не постигнали демограф­ски превес в полза на турската на­родност, който единствено могъл да даде сигурни гаранции за стабили­тета на етнически разнородната им­перия. Правилно оценили ролята и значението на демографския фактор за благоуспеха на всяка обществено-политическа формация, османските турци още при образуването на своя държава предоставяли изцяло на исляма да се грижи за увеличаване численността на мюсюлманските поданици на султана, като откъсва възможно по-големи групи от покорените пле­мена и народи и ги помохамеданчва. От своя страна Османската империя всестранно подпомагала исля­ма в изпълнение на поверената му от­говорна задача, като подчинила ця­лата си структура на мохамеданския религиозен закон (шериат) и разде­ляла поданиците на султана на моха­медани (правоверни) и гяури (не­верници)[34]. В зависимост от това се определяли и правовите отношения на всеки поданик към държавата, като привилегиите били единствено за коренните мюсюлмани и за помохамеданчените християни, които били изравнявани в религиозно и полити­ческо отношение с останалото тур­ско население. Благодарение на полу­чените привилегии ислямът придо­бил не само значително по-привлека­телен вид за алчните натури, но и до­пълнителни възможности за масова асимилация чрез помохамеданчването като пръв етап от този процес и чрез потурчването като негов за­вършек[35]. В резултат на това, както признават някои съвременни турски историци (Н. Севинч, Доан Авджъоглу и други), които под­чертават ролята на икономическия фактор в асимилационния процес[36],първите помохамеданчвания са били продиктувани и трябва да бъдат ква­лифицирани като вероотстъпничества за материални облаги[37]. За та­кива случаи свидетелства Видин­ският митрополит Иоасаф, кой­то отбелязал, че след падането на Тър­ново мнозина станали мохамедани от страх или с надежда да достигнат високи чинове в държавната иерар­хия. Подобни подбуди ръководили и младия Теодор, когото Гребенският митрополит Неофит пис­мено убеждавал да не се блазни от разкошния живот на турските голем­ци[38]. Доколко този момък е успял да постигне мечтаните облаги, не е известно, но безспорно е имало от­делни лица като сърбите Вукадин от Панчево (около 1594 година), Сте­фан Аврамовик, наричан Храбрени (в 1637 година), Йован и Павле Велемирович, които след прие­мането на мохамеданството станали спахии, тоест феодални владетели с годишен доход до 20 хиляди акчета[39].

Независимо от предвижданите при­вилегии обаче броят на доброволни­те верооотстъпници не ще да е бил голям или кандидатите бързо се свършили. Затова турците решили със сила да бранят правата и честта на своята религия, като принужда­вали поробените християни и много други видни гяури да приемат исляма. Започнали още по времето на Мехмед II, който убил трапезундския[40] император Давид Ком­нин и неговите осем сина заради отказа им да приемат мохамеданството[41], насилията срещу отделни хри­стияни да се помохамеданчат продъл­жили и през следващите столетия (XV-XIX век[42]). Поставени пред алтернативата – мохамеданство или смърт, множество православни от различни народности останали вер­ни на отеческата си вяра и записали завинаги имената си сред Христови­те мъченици. В дългия списък за такива поборници за вяра и род се срещат имената на доблестни девой­ки и жени, на неустрашими младежи и мъже, на саможертвени дякони, презвитери и архиереи; 24-годишният Георги от София, обесен около 1514 година и 18-годишния златар Георги от Кратово, изгорен жив в 1515 година; 45-годишният обущар Николай, убит с камъни през 1555 година; Никодим, обезглавен в Берат, Албания (+10.VII.1709 година); албанецът Христо (+1748 година); Ангел от Лерин, посечен в Бито­ля (1750 година); Хилендарският игумен Дамаскин (родом от Габрово), обесен в Свищов (16.I.1761 година); монах Иоан Българин, посечен в Цариград (1784 година); девойката 3лата от село Слатина, Мъгленско, обе­сена през месец октомври 1795 година; монах Игнатий от Стара Загора, обе­сен през 1814 година; монах Онуфрий (+1818 година) и много други[43].

От различните форми на единични насилствени потурчвания и налози изключително тежък за православ­ните народи се оказал така нареченият „кръ­вен данък“ (девширме). По силата на тази законодателно утвърдена тего­ба държавата отнемала периодически най-здравите християнски деца – във всяко село по едно от десет роде­ни (понякога и по едно на седем-осем). Взети в младенческа възраст (до 10 години) и отделени от своите родители, тези деца растели под грижите на султана, приемали мохамеданството, забравяли своя произход и език, обучавали се във военни сръч­ности и ставали елитна имперска войска[44]. Този чудовищен данък на Османската империя, наречен от академик Иван Снегаров „нов Минотавър“ който поглъщал цвета на християн­ските народи[45], предизвиква обаче възхищението на множество съвре­менни турски историци. Един от тях е Н. Севинч, който възтор­жено възкликва: „Изграждайки та­зи система, турският гений успя с векове да предотврати опасността християните да създават от своите страни лидери, които можеха да за­станат начело на тяхното недоволст­во; успя да противопостави българи­на на българин, гърка на грък, сла­вянина на славянин[46].“ Значението на „кръвния данък“ се обяснява от професор И. X. Узунчаршълъ така: „С този закон немюсюлманското население на Румелия щяло постепенно да бъде помюсюлманчено, а част от онези, които ставали мю­сюлмани, трябвало да подсилят с хора турската армия[47].“ В резултат на всичко това до времето, когато султан Махмуд II (1808-1839) уни­щожава еничарската армия (1826 година), през близо тривековното ѝ същест­вуване – според изчисленията на И. Xамер – са били асимилира­ни в нея повече от 500,000 християн­ски деца.

Независимо от постигнатите ус­пехи при насилствените единични помохамеданчвания и особено при системните потурчвания на еничари, числеността на турското население продължавала да намалява или поне не се увеличавала. Този факт напра­вил впечатление и на големия френ­ски поет, дипломат и политически деятел Алфонс-Мари-Луи дьо Ламартин, който, като посетил през 1832-1833 година Близкия Изток и Мала Азия, Цариград и България, отбелязва, че в сръбски­те области „се пада едвам по един тур­чин на село“, а в цялата империя „общият брой на турското население едва ли надминава 2-3 милиона[48]“.

Подобни констатации, но от пред­ставители на официалната власт, коя­то е разполагала с много по-точни и конкретни данни, несъменено са пра­вени и преди злополучното за импе­рията XIX-то столетие. Съобщени свое­временно на държавния глава, та­кива негативни изводи, както и пре­комерната привързаност на някои султани към исляма предизвикали и били едни от основните двигатели на предприетите от турците три опита за масово, поголовно помохамеданчване на населението от цели области на Балканския полуостров.

Началото на бруталните инициа­тиви за повсеместно насаждане и утвърждаване на исляма, които свидетелствали за настъпилите сред поробителите смут и раздразнение по повод несполуките им да наложат на православното мнозинство своя модел на богопочитание, е свързано с името на султан Селим I (1512-1520). Останал в историята с прозвището „Жестокият“, той имен­но дал сигнала за първото масово помохамеданчване, което започнало около 1515 година[49]. В Северна България на­хлул каймакамът (околийски начал­ник) Мурза Татарски и с 46-хилядната си войска опустошил цялата страна от Черно море до Видин и от Дунав до Стара планина, като насилствено принудил да приемат мюсюлманството множество българи и павликяни в Ловешко, Свищовско, Никополско и Търновско[50]. В същото време самият султан Селим I разо­рил цяла Тракия (от Одрин до София) и вероятно помохамеданчил част от павликяните в Пловдивско, а в Бе­ломорския район (от Драма до Бос­на) изпратил великия си везир. Ог­лавил 33-хилядна войска, последният приобщил албанци, херцеговинци и босненци към исляма, както и голя­ма част от населението на Чеч (Гоцеделчевски район), Доспат, Бабяк, Крупник, Кочани и други[51]. Срещнала решителната съпротива на българско­то население, организираната от Селим I акция не успяла напълно да наложи мюсюлманството в Западни­те и Средни Родопи, населението на които останало докъм средата на XVII-то столетие предимно християн­ско[52]. Известията за започналия по­ход срещу християните и за извърш­ваните насилия, които изпреварили турските войски, дали възможност на българското население своевре­менно да се оттегли и приюти в не­пристъпните дебри на величестве­ната Родопа планина. Посрещани най-често от безмълвието на изоста­вените български селища, османци­те се отдавали на плячкосвания и се отклонявали от първостепенната си задача, поради което верските на­силия и помохамеданчванията отстъ­пили място на грабежите и опусто­шенията[53]. Правдивостта на това зак­лючение се базира и потвърждава от летописния разказ за помохамеданчването, съставен през XVIII-ти век и публикуван от Владимир Иванович Ламанский както и от запазеното в Дряновския препис (от 1836 година) на отец-Паисиевата „История славяноболгарская“ сведе­ние за същите събития[54]. И в двата паметника е отдадено предпочита­ние на описания за нанесените ма­териални щети[55] пред сведенията за приобщаването към исляма на балкан­ските християни[56].

Коренно различна била картината при второто масово помохамеданчване, което надминало първото не само по насилия и жестокост, но по размери и достижения. Замислено и проведено в два етапа, то нанесло по време на първия(1656-1670 година) жестоки рани на християнството в Родопите, а през втория (1686-1690 година) се опитало да промени рели­гиозния и дори народностния облик на Североизточна България, като даде предимство на турския етни­чески елемент.

Започнало през 1666 година във връзка с войната между Турция и Венеция за остров Крит, поредното османско настъпление срещу християнското на­селение от Родопите е било съпроводено с толкова много издевателства и насилия, че е намерило отражение както в множество приписки, така и в няколко летописни известия – разказа на поп Методий Дра­гинов, летописа на Пазарджиш­кия манастир „Св. Петър“, така наречената „Беловска хроника[57]“. Според дан­ните от тези паметници султан Мех­мед IV (1648-1687) съсредото­чавал в Пелопонес своите войски, като една част (105 хиляди) изпратил по море, а останалите 150 хиляди ду­ши – по суша. По изрична султан­ска заповед тръгналите по суша шест армии, всяка въглавявана от паша (титла, давана на висши воен­ни и правителствени чиновници като везир и други), се заели мимоходом да уредят и въпроса за приобщаване към исляма на християните от южни­те балкански предели. Доколкото може да се съди по кратките податки от изворите, войските на шестимата военачалници са се движели заедно до Филипопол[58]. Тук те вероятно са се разделили, за да наложат в раз­личните области мюсюлманството, или пък, което е най-правдоподобно, петимата са продължили, заплашвай­ки и принуждавайки жителите на отделните селища да се помохамеданчат, а шестият на име Мехмед паша останал назад и, като преми­навал от един район в друг, довърш­вал делото на принудителната ислямизация. „С огън и меч турците успя­ха“, се подчертава в „Исторически бележник“ от неизвестен светогор­ски монах, да помохамеданчат насе­лението на множество селища в Ро­допите и Пирин, по долината на Стру­ма и Брегалница, в Албания, Епир и остров Крит[59].

Успешно за поробителите потръг­нал и благополучно завършил про­цесът на ислямизация и в Североиз­точна България,който представля­вал другата фаза от второто масово помохамеданчване. Началото на тази акция се свързва с действията на кримските татари[60], които през 1689 година отново се появили на Балканския полуостров, за да усмирят незатихналите (след неуспеха на Търновско­то – 1686 година и Чипровското – 1688 година въстания) брожения сред българите и да спрат настъплението на австрий­ските войски. Водени от Татар хан (хан Селим Гираи), кримските мюсюлмани разорили и насилстве­но помохамеданчили много села в Силистренско, Търновско, Разград­ско, Шуменско, Габровско, Тете­венско, Ловчанско и Белослатинско[61].Редица турски и български доку­менти свидетелстват, че българ­ското население дълго време е отстоявало своята народностна прина­длежност, но в резултат на чести преселвания на потурчени вече еничари и на насилията от страна на тази привилегирована класа в им­перията, допълвани от издевателства­та на кримските татари, в постепен­но не само приели исляма, но били и потурчени. Нагледна илюстрация на този процес може да ни даде срав­нението между списъците от XVII-ти век за поголовния данък на немюсюлманското население в Шуменско и Търговищко със същите от XIX-ти век. Такава съпоставка показва наличие­то до 1620 година единствено или предим­но на българи-християни, а през XIX-то столетие, въпреки че през XVII-ти и следващите векове не е имало пре­селване на турци, в много села мюсюлманското население се е израв­нило и дори надвишило християни­те[62].

От своя страна третото масово по­мохамеданчване, което се отнася към началото на XVIII-ти век, е било прове­дено в Родопите и не е предизвика­ло съществени религиозни и етни­чески промени. Неговата цел веро­ятно е била да утвърди ислямизираните вече български райони и да ги превърне в щит за погиващата им­перия, от игото на която наскоро се освободили гърците (1830 година). Към независимост се били устремили и сърбите, които след двете големи въстания (1804 и 1815 година) получили в 1829 година автономия.

Настъпили политически промени чрез пълното или частично освобождаване на някои православни наро­ди от османско иго, откривали въз­можност да се постигне най-после демографски превес в полза на мю­сюлманската държава. Въпреки това разложителният процес продължа­ва да се задълбочава и нямало вече сила, която да го спре и да прегради пътя на християнските народи към свободата. Трагичното състояние на империята и съществуващите в нея неудържими разединителни тежне­ния правилно доловил още в 1872 година и английският пътешественик Рийд Уолш, който писал; „Днес евро­пейският турчин се различава от азиатския си прадядо по това, че е загубил дивата си енергия, която ня­кога го е тикала напред…[63]“ Съпо­ставяйки по-нататък огромни потен­циални възможности на разпростря­лата се на три материка османска държава с нейното плачевно състоя­ние, той правдиво заключава, че видимо прилича на заспал лъв, но всъщност този лъв „не спи, а умира и след няколко страшни конвулсии не ще се надигне никога“.

Констатациите на Рийд Уолш се ока­заха с пророческа сила и повечето от православните народи с оръжие в ръка се избавиха от кървавите ръце на империята, забравиха и не искаха да си спомнят за нейния пат­рон Осман. Причина за това са не само мъчителните спомени от столе­тията на принудително общение и на съвместен живот между Православие и Османска империя, но и реалното наследство, което балканските и дру­гите източни народи получиха от своите господари.

На първо място това бяха разруше­ни църкви и манастири, опустошени земи и селища, хълмове от кости и море от черни забрадки. Под един паметник на турски злодеяния край град Ниш се спрял при своето пъту­ване и френският писател Ламартин, който пише: „Едва бях седнал и вдигайки поглед към паметника… видях, че стените му, които ми из­глеждаха изградени от мрамор…, бяха образувани от равномерни пла­стове човешки черепи…, закрепе­ни с малко пясък и вар, образуваха изцяло триумфалната арка… тряб­ва да имаше 15-20 хиляди черепа[64].

Настроени враждебно към наука­та и знанията, османските турци, които по свидетелството на Рийд Уолш се гордеели „със своето невежество“[65] и презирали образованите, не само не подпомагали, но умишлено противодействали и задържали култур­ното развитие на покорените право­славни народи.

Предълъг е списъкът на негатив­ните последици от многовековното османско иго, но изброяването им не би спомогнало да се изличат напълно белезите от нанесените рани.

____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 9, с. 9-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право  и сродните му права.

[28]. Иван Снегаров, История на Ох­ридската архиепископия-патриаршия от падането ѝ под турците до нейното унищо­жение (1394-1767 година), т. II, С., 1931, с. 62-63, бел. 5.

[29]. Същия автор, Кратка история… т. I, с. 487, 498.

[30].Там, с. 487; същият автор, Турското владичество…, с. 47.

[31].Същия автор, История на Охридската архиепископия… т. II, с. 42.

[32]. Иван Никитич Шабатин, Кипрская право­славния церковь, Журнал Московской Патриархии, М., 1955, кн. I, с. 65; Иван Снегаров, Турското владичество…, с. 44, 46, 47.

[33].Сред множеството православни мъ­ченици са: Охридски архиепископ Валаам, посечен с меч през 1598 година, във Велес, Ипекски архиепископ Гаврил, обесен в Бурса през 1659 година, Самоковски Симеон, обе­сен на 27 август 1838 година в София и други. Тук също са вписали имената си и католиче­ските епископи Антон Xайгер, убит края на XVII-ти век и епископ Антон V – в 1718 година (вж. Иван Снегаров, Исто­рия на Охридската архиепискпопия –патриаршия…, т. II, с. 74; същия автор, Турско владичество…, с. 47; Иордан Иванов, Български старини из Македония, С., 1970, с. 43).

[34].Асимилаторската политика на турските завоеватели. Сборник от доку­менти за помохамеданчвания и потурчвания XV-XIX век), С., 1962, с. 8.

[35].Разграничението между двете поня­тия е абсолютно наложително, тъй като по- мохамеданчването е акт за встъпване в исля­ма, при който човек не губи своята нацио­нална принадлежност и роден език, докато при потурчването имаме пълно скъсва­не с родственици, език и традиции.

[36].N. Sеviпс, Osmanlilarda Sosyoekonomik Yapi, Gilt 1, Istanbul 1978, s. 187-34; Dogan Avciogly, Türkiyenin Düzeni (Dün-Bügun-Yarin) Ankara, 1969, s. 15—17; Срв. Орлин Загоров, Тур­ската историография за асимилаторската политика на османския завоевател – Векове, XIV, С., 1985, кн. 6, с. 51.

[37].Срв. Иван Снегаров, Турското владичество…, с. 70.

[38].Пак там.

[39].Там. с. 77; Турски извори за българ­ската история, т. I, с. 153.

[40].Трапезундската империя (1204-1461) е била образувана след превземането на Константинопол от кръстоносците и имала за столица град Трапезунд (днес Трабзон, Турция) – срв. Димитър Ангелов, Исто­рия на Византия, част III, С., 1972, с. 16.

[41].  Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 94-95; L. Lamouche, op. cit., р. 76.

[42].Срв. Александър Теодоров-Балан, Софроний Врачански, С., 1906, с. 20; Иван Снегаров, История на Охрид­ската архиепископия-патриаршия…, т. II, с. 303, 436; същия автор, Турското владичество…, с. 71-74; Асимилаторската политика…, с. 241 сл. сл.

[43]. Пасий Хилендарски, Исто­рия слабвяноболгарская, издава Йордан Иванов, С., 1914; Б. Пенев, История на бъл­гарската литература, т. III, С., 1933; с. 472; Положението…, с. 203; Иван Снегаров­, Турското владичество…, с. 71-73, 79-80.

[44]. Ханс Дершвам съобщава за съществуването през XVI-ти век на еничарско училище в Одрин, в което около 700 християнски деца се „обучавали на език, религия, писане, четене и всякакви рицарски игри, необходими за военна сръчност… от тях стават спахии, чауши, бейове, паши“ (Чужди пътеписи за Балканите, т. III. Немски и австрийски пътеписи за Балка­ните XV-XVI век, С., 1979, с. 258-259).

[45]. Иван Снегаров, Турското владичество…, с. 76.

[46]. N. Sеvinс, op. cit., s. 192; срв. Орлин Загоров, пос. съч., с. 51.

[47]. J. Н. Uzuncarsili, Osmanli Devieti Teskilatindan Kapi Kulu Osaklari I, Acemi Ocagi ve Yeniceri Ocagi, Ankara, 1943, s. 13; Орлин Загоров, пос. съч., с. 51.

[48]. Чужд и пътеписи…, т. 3. Френ­ски пътеписи за Балканите XIX век, С., 1981, с. 232.

[49]. Асимилаторската политика, с. 77, 81.

[50]. Владимир Иванович Ламанский, Болгарская словеность XVIII века – ЖМНП ч. 145, СПБ., 1869, с. 117-118; Асимилаторската политика…, с. 77, 80-81, 82.

[51]. Каролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски (Садък паша), СбНУК, X, 1894, с. 445; Положението…, с. 77-78, 235;. Асимилаторската политика…, с. 80-83.

[52]. Асимилаторската политика…, с. 78­

[53]. Вж. Владимир Иванович Ламанский, пос. съч., с. 117-118; Асимилаторската политика… с. 80-82.

[54]. Асимилаторската полити­ка…, с. 82-83.

[55]. „Тогава се вдигна самият Селим с голям гняв против България…, разори Тракия от Адрианград до Средец-град, а един каймакам, Мурза татарски, с 46-хилядна татарска войска разсипа цялата страна…“ (Владимир Иванович Ламанский, пос. съч., с. 118; Асимилаторската политика…, с. 81). „… и много благородници Селнм изби, а на другите отне богатството и имоти, църквите разсипа до основите… а на си­ромасите наложи тежки данъци… (Асимилаторската политика…, с. 83).

[56]. Единствено за великия везир се спо­менава, че е успял да наложи в някои об­ласти исляма (Асимилаторската политика… , с. 81).

[57]. Ст. Захариев. Географско-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката каза, Виена, 1870, с. 67-68; Г. Димитров, Княжество България, ч. I, Пловдив, 1894, с. III; Н. Начов, Лист от хроника, намерен в село Голямо Белово – Български преглед V, 1898, кн. 2, с. 149-151; А. Поптодоров, Из миналото на Родопа – Родопски преглед II, 1931, кн. 1-2, с. 12, 59-62; Асимилаторската политика…, с. 131-132, 133-134, 138-141.

[58]. Ст. Захариев, пос. съч., с. 67; Г. Димитров, пос. съч., с. III; Н. Начов, пос. съч., с. 149; Асимилаторската политика…, с. 131, 133.

[59]. Ст. Захариев, пос. съч., с. 67-68; А. Поптодоров, пос. съч., с. 59-62; Иван Снегаров, Турското владичество…, с. 75, 81-82.

[60]. Татарското ханство в Крим било ва­сално на турския султан до сключването на Кючук-Кайнарджийския мирен дого­вор (1774 година) и участвало в турските войни срещу християнските държави.

[61]. Иван Снегаров, Турското влади­чество…, с. 52. Асимилаторска­таполитика…, с. 79.

[62]. Асимилаторската политика, с. 150-152, 154 сл. сл.

[63]. Положението…, с. 132.

[64].  Чужди пътеписи, т. IV, с. 230.

[65]. Положението…, с. 129.

Изображение: авторът Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eud