Професор ставрофорен иконом д-р Николай Шиваров

Старозаветната концепция за мя­стото на човека в света

1. Човекът и човешко­то общество

Библейската концепция следова­телно е, че човекът е микрокосмос. Чрез своя състав той е средоточие на творението, място на среща на духа и материята. Като образ Божи човек е надарен със свободна воля и по желание на Твореца се радва на Неговото промислително ръковод­ство и има Неговата отеческа под­крепа. Изявявайки добра воля, той може да разгърне по такъв начин своите способности. Бог по Своята любов действа в света и чрез чо­века, като Негов образ и микрокос­мос, светът идва към Бога посред­ством теосис по благодат.

В своята дейност човек не е сам. Той е отделно същество, личност, но същевременно е поставен във връз­ка с другите хора, зависим е от своя­та общност и общество. В самия акт на сътворението прозира, че чо­век не може да бъде сам (Битие 1:27 и 2:18). Редица факти показват, че именно в общност той разгръща своите дарби и сили – от майчина люлка до завършване на земния жи­вот. Той гради върху постиженията на своите предшественици и е в зави­симост от трудовете на онова поко­ление или общество, от което сам е частица. С други думи, всеки човек е индивид, който трябва да разгръща своите таланти и сили не индивидуалистично, но в отношение с дру­гите хора, в колектив заедно със себеподобните.

Човек, лишен от връзките с дру­гите хора, е обречен да остане недо­развит и дори да загине. Той е со­циално същество. Той не може да се откъсне изцяло от конкретните усло­вия на своя живот и дейност – както по отношение на себеподобните, та­ка и на цялата заобикаляща го при­рода. Човек не е пасивен продукт на тази среда. Създаден по образ Божи, той е активна, действаща сила. В процеса на богоуподобяването той има за задача творчески да преобразува света, като расте ду­ховно в съзидателните си трудове[32].

Духовното усъвършенстване се постига както в познанието, така и в процеса на трудовата дейност. Сво­бодната воля на човека носи със се­бе си отговорност за извършваното, която има два аспекта: отговорност за нещо и отговорност пред някого. В първия случай тя се отнася за не­що поверено, което не е собственост, но се управлява от довереника, съоб­разно указанията на доверителя, кой­то е именно притежателят. Във вто­рия случай се подчертава отговор­ността пред някого в твърде широк смисъл – както за действия, така и за лица и материални блага [33].

2. Справедливост и мир

Отговорността на човека следова­телно е свързана с правилното, пра­ведното, справедливото отношение към Твореца, човеците и цялата окол­на среда. Старозаветното понятие sedeqa по своето съдържание не от­говаря точно на новозаветното δικαωσύνη и на латинското iustitia, с които се превежда съответно в Септуагинта и Вулгата. То има значе­ние на „правда“, „справедливост“, но не в смисъла на съдебна отсъда, съдържащ се в понятието iustitia известен с картината на правосъдие­то олицетворено от жена с превър­зани очи, раздаваща „неутрално“ на­града или наказание. В най-широк смисъл sedeq е световният порядък във всички области на живота в об­ществото и природата, който Бог е установил[34] и в който се отразява Неговата справедливост: в правото и плодородието, в култа и мъдро­стта и така нататък. Старозаветното открове­ние нееднократно утвърждава, че Божията справедливост е източник за човешката (срв. Псалом 26:9; 42:6; 71:1; 98:4 и други). При това би тряб­вало да се направи разлика мужду sedeq – „правилност, порядък“ и se­deqa – „поведение, което цели този, прав порядък“[35]. Тъй за „справедли­вост“ би могло да се говори както в божествената сфера, така и в човеш­ката. За отношението между Божия­та справедливост и човешката може да се съди и от „близнаците“ псалми, написани в акростих в оригинала, 110 и 111. В първия се прославя Божията правда, а във втория – човешката. И в двата случая няма статичност – правдата и справедли­востта се изявяват в съответни дела в полза на народа в завет с Него и на човешкия род (срв. 110:2, 5, 6) и спрямо другите човеци (111:4-5, 9) в изпълнение на Божиите запове­ди (111:1).

Приведеното показва, че понятието sedaqa би трябвало са се приеме функционално като обществено по­ведение[36]. Това понятие се употре­бява при трудови (срв. между Яков, и Лаван – Битие 30:33), социални (cpв. Амос 5:21 сл.) и икономически (правилна мярка, правилни везни и прочее – Левит 19:35-36) отношения. Няма мисъл за самозатворено бла­гочестие и правда, за праведност са­мо при изпълнение точно и акуратно на култовите предписания. Пророк Амос възвестява Божиите слова:„Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през тър­жествените ви събрания. Ако Ми принесете всесъжение и хлебен при­нос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодар­ствената жертва от тлъстите ви тел­ци… Нека тече като вода правосъ­дието, и правдата като силен поток“ (5:21-22; 5:24).

В цитираните думи се съдържа ясно идеята в каква обстановка, при какви човешки отношения може да процъфти социалната правда. Тя не се осъществява в изобилие на земни блага за избрана част от обще­ството. Облагодетелстваните за сметка на останалите хора колкото и да търсят мир (šalom) с Бога чрез обилни благодарствени жертви (šelem, тоест мирни), няма да го имат. Господ ще отхвърли тези нечествиви опити за оправдание. Той изисква истински мир -мир, който е в хар­мония със социална справедливост. Псалмопевецът става изразител на тази жажда на човешката душа за деня, когато „милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат (Псалом 84:11). В правдата изобилстват любов и милост към човека, а основа за нея е истината. В това твър­де стегнато изказване се намират важни основания и за съвременна активност, движена от жертвена обич за осъществяване на социална спра­ведливост в мир, като истината слу­жи за пътеводител, осветляващ со­циалните недъзи, за да бъдат опоз­нати от всички и с общи усилия пре­махнати. „Цялото благо в живота се създава, запазва и разпределя от обществото. Да се действа против обществения принцип поради това е лошо във всяко отношение, едно­временно злостност и нещастие, пре­стъпление и наказание“[37]. Послед­ното е закономерно следствие от сто­реното зло. От друга страна, нрав­ственото поведение и спасението са в причинна връзка и в самото поня­тие sedaqa се изясняват като средство и цел.

Различните аспекти на понятието „мир“ (šalom) в Стария Завет са богато осветлявани особено в последните десетилетия, когато християните все по-широко осъзнават своето миротворно предназначение. Тук е необходимо да се припомнят някои важни аспекти. 1. В думата šalom има две сродни представи: „мир“, „дружественост“ – често в противо­положност на „война“ и „вражда“ – и „благополучие“, „процъфтяване“, „щастие“[38]. 2. Šalom обхваща както вътрешния мир, така и външния. 3. Заветът с Господа е „завет на мир (berit šalom – Числа 25:12; Исаия 54:10 Иезекиил 34:25; 37:26). 4. Šalom се свърз­ва с sedaqa. Вслушването в Божиите промислителни заповеди би довело до всеобемлящо благотворно влия­ние на мира и справедливостта – „твоят мир щеше да бъде като река, и твоята прадва – като морски въл­ни“ (Исаия 48:18). Възвисяването на мира и правдата да властват за пълно благоденствие е не само жела­телно, но е и обещано от Бога да се изпълни (Исаия 60:17). 5. šalom – „мир“ е състояние, което е резултат от динамиката на преходни трудове.

В древната църковна литература често се цитират старозаветни места относно установяване на мир в све­та, като Исаия 2:3-4 и Михей 4:2-3, за превръщане на оръжията за братоубийство в средствата за благоден­ствие (мечовете – в орала и копията – в сърпове)[39]. В тази връзка св. Юстин Мъченик подчертава, че християните след отхвърляне на оръ­жията на злото, на агресията са „сега носители на благочестие, спра­ведливост, щедрост, вяра и на надеж­да, която идва от Отца чрез Него (Христа, скоби Николай Шиваров), Който беше разпнат“[40]. Премахването на мате­риалните оръжия е предпоставка за нови отношения между хората. За осъществяването на този идеал го­вори също Ориген: „В отговор на Иисусовите заповеди ние достиг­нахме да прековем умозрителните мечове на вражда и наглост в рала и да променим в сърпове онези ко­пия, които употребявахме по-рано да се бием с тях[41]“.

Мирът не е само отсъствие на война или само една духовна нагласа. В светоотеческите писания той се свързва със социалната правда. Св. Васи­лий Велики подчертава на­пример необходимостта и полезност­та на живота на човеците в общност. „Никой от нас не самозадоволява телесните си нужди, но се нуждаем един от друг в общение,[42]“ подчер­тава той. Благата не трябва да се избягват и отхвърлят като че ли са лоши, но при използването им вина­ги трябва да се помни, че Творецът е техният собственик, а всеки човек е само техен управител, който е длъ­жен правилно да ги насочва и раз­пределя[43]. „Каква е тогава причината за безпорядъка и разстройството в обществения живот”, пита св. Васи­лий, за да подчертае в отговор, че алчността и социалната несправедли­вост са причината на бедствията, за жестокостта към социално слабите хора, която е по-голяма от свирепостта на зверовете [44]. „Наистина крайно нечовешко е, казва той, че един тряб­ва да търси най-основни необходими неща да облекчи своя живот, докато друг не се задоволява с главница­та (капитала), който той има, но из­мисля пътища за увеличение на свое­то благосъстояние за сметка на бед­ния“[45]. Затова и светителят преду­предително извисява глас: „Човече, размисли, кой ти дава (тези блага). И спомни си сам – кой си ти, на какво си управител, от кого си полу­чил… Ти беше направен служител на милостивия Бог, управител на твоите съслужители. Мислиш ли, че всички тези неща са приготвени за твоя корем? Благосъстоянието, което ти държиш в ръце, принадле­жи на други“[46].

Подобни проникновени изяснения дава и св. Иоан Златоуст, който убеждава християните да жи­веят във взаимност и справедливост. И той подчертава, че „Бог ни е дал едно местоживелище – този свят; Той е разпределил създадените неща поравно.“ В отговор на въпроса „тогава откъде идва голямото нера­венство в живота“, св. Иоан Зла­тоуст посочва, че това е следствие „от алчността и измамата на богатите“ и призовава: „Но братя, това повече да не става[47]“ – един пламенен при­зив за необходимостта от радикална промяна в обществения живот и за установяване на справедливост в него.

Въпросът за справедливостта и по-специално за справедливото разпре­деление на благата е многократно тема за светоотечески размисъл в Църквата не само на Изток, но и на Запад. „Никоя добродетел не произ­вежда по-изобилна полза от безпристрастността или справедливостта, която поставя човека повече в отно­шение с другите, отколкото със себе си, като пренебрегва собствените си изгоди и предпочита общото добро… Справедливостта е най-важната доб­родетел, защото представлява съг­ласуване на всички други доброде­тели… Справедливостта не е де­лима на части[48]“. В размишленията си относно нарушението на порядъ­ка в света св. Амвросий Медиолански спира специално внимание и на политическата част като инструмент в обществения жи­вот. „В началото хората упражняваха политическата си власт, дадена им по природа, следвайки примера на пчелите, тъй че труд и достойнство бяха общи. Индивидите се научиха да споделят техните задължения и да поделят тяхната власт и възнаграж­дения, тъй че никой не беше изклю­чен или от чест, или от труд“. Този начин на съвместен живот е несъмне­но в съответствие с Божията воля. Независимо от това, дали в това твър­дение на медиоланския архипастир има идеализиращи нотки за начално­то човешко общество, трябва да се подчертае, че то отговаря на съвре­менни научни мнения. За съжаление, светият отец вижда в съвременното си общество нещо съвсем друго, нещо заслужаващо укор от християнска гледна точка. Последвало е отклоне­ние от творческия Божи замисъл. По-късно „хората, в тяхната жажда за сила, започнаха да претендират незаконно за власт и не желаеха по­вече да отдават това, което придоби­ваха“. Насилието навлязло в човеш­кото общество и създало само труд­ности. „Така непрекъснатата рабо­та и покорност (въведени чрез наси­лието, скоби Николай Шиваров) се насочи към раз­рушаване участието в добитите неща и в любовта[49]“.

Прочетете още „Човекът като Божи образ и подобие и съхраняването на живота и целостта на творението – в светлината на Стария Завет, продължение и край*“ →