Димитър Пенов

Християнството е религия на живо­та и на щастието. Христос затова сле­зе от небето всред греховете и стра­данията на човеците, за да изтръгне жилото на смъртта, греха (1 Коринтяни 15:56) и да даде на човеците живот и то живот в изобилие (Иоан 10:10; 1 Иоан 4:9; Римляни 5:21). От цар­ството на греха и смъртта, в което сами се бяха захвърлили. Той дойде да ги призове и да ги подготви за царството Божие.

Идеята за царството Божие е цен­трална, основна за християнството. Според евангелското учение това цар­ство е завършек и венец на история­та, идеал и последна цел на всичките човешки очаквания и стремежи, по­следна награда и утеха за всички ония, които с постоянство в добри де­ла са търсили слава, чест и безсмър­тие (Римляни 2:7). Иисус не само по­стоянно благовестеше за това царство (Матей 4:23; Марк 1:14-15; Лука 8:1; Деяния на светите апостоли 1:3) и поръча на ученици­те Си да го проповядват (Лука 9:2), но и направо каза, че в това е Него­вата мисия, затова е пратен: да благовести царството Божие (Лука 4:43).

В противоположност на противоре­чията и кървавите братоубийства в сегашния живот; в противоположност на неправдите и притесненията и от­там на мъките, страданията и скър­бите, царството Божие се рисува като осъществен идеал на щастие и покой, на хармония и неизказани радо­сти. Св. апостол Павел го нарича царство на правда, мир и радост в Светаго Духа (Римляни 14:17), като по този начин е изразил пълната му про­тивоположност със сегашния безрадо­стен, безправен и безмирен живот и същевременно е изразил какъв е ос­новният копнеж на човечеството.

Идеята за щастлив и мирен завършек на световната история не е само новозаветна, християнска. Тя е всечовешка. Защото всички човеци – не само християните – носят образа Бо­жи в себе си и всички жадуват за истината, доброто и красотата, жаду­ват за щастие и мир. И колкото е по-страдалчески и безрадостен животът им, колкото е по-безпросветен, толко­ва повече те зажадняват за радост и светлина, за покой. Затова и религии извън християнството учат за настъп­ването в края на историята на вечна безметежност и успокоение в някаква нирвана, а и някои нерелигиозни со­циални учения черпят моралния си патос от вярата, че това кърваво и грешно царство скоро ще се замени с царство на пълна свобода, братство, правда и мир – оттам – на пъл­на радост и щастие. Единствено в хри­стиянството обаче тази идея за края на историята намира своето правил­но разрешение, при което са творче­ски съчетани силата и благодатта Бо­жия с усилията и въжделенията на чо­века; съчетани са вечното и временното.

В религии като будистката щастли­вият завършек се очаква в резултат на пълно отмиране на всички потреб­ности и стремежи, на бавно себеумъртвяване, на убиване на всякакви те­лесни усилия и активност. Вместо в това, християнството учи, че царство­то Божие е не в думи, а в сила (1 Коринтяни 4:20), сиреч постига се с уси­лия с високо напрежение и творческо проявление на духовните и физиче­ски сили. На християнството е чуждо съзерцателното, мечтателно очакване да настъпи царството Божие без уси­лията и заслугите на самия човек, са­мо по милостта и благодатта Божия, тъй като такова схващане не оценява достатъчно ролята на самия човек. Нему е още по-чужда самонадеяната и главозамаяна увереност на човеци­те, че сами, без Божията помощ, си­ла и воля ще завоюват царството Бо­жие. Християнството учи, че това цар­ство е Божие царство, сиреч, че гос­подар и разпоредител в него е Бог. За разлика от земните царе и госпо­дари, които с войска, оръжия и кре­пости пазят царствата си, Бог е про­водил в света Своя Единороден Син, за да призове и спаси погиналото и да го приведе в Своето царство (1 Иоан 4:9; Евреи 9:26). Но така по­казаната любов и милост от Бога е създала само възможността за човеците да се спасяват и да наследя­ват царството небесно, а това, дали те ще се възползват от тази възмож­ност и дали ще я превърнат в реално свое спасение, зависи от самите тях – от свободната им воля и от мо­ралните им усилия. Затова влизането в царството Божие според християн­ството не е нито само дело Божие, нито само дело човешко, а е дело бого­човешко: Бог благодатно подпомага и призовава човеците във и чрез Своята църква към достигане царството не­бесно, а човеците от своя страна се стремят към Него и го достигат всеки според мярката на собствените си уси­лия и заслуги.

В светото Евангелие ясно е изразен както индивидуално-психологическият така и всемирно-историческият харак­тер на царството Божие. От една страна за него се казва, че то не е от тоя свят (Иоан 18:36), че е трансцендентно, отвъдно, надвишаващо то­зи кървав грешен живот и контрасти­ращо с него. Но от друга страна то е вътре в нас, така че не ще дойде за­белязано и изведнъж, та да го посо­чат тук или там (Лука 17:20-21). А това значи, че като идеал в своята пълнота царството Божие ще се до­стигне едва в края на историческия процес, но като стремеж и копнеж към този идеал то лежи във всекиго от нас и в този смисъл ни е иманентно, свое.

Спасителят най-често сравнява цар­ството Божие със синапово зърно, кое­то първоначално е най-дребно, но по­сято на нивата расте, става голямо, така че птиците се подслоняват под клоните му, и дава плод. Сравнява се и с квас, който се слага от жената малко в тестото, но постепенно обхва­ща и възкисва цялото (Матей 13:31-33). Тези сравнения най-добре показ­ват органическия характер на осъще­ствяване царството небесно, показват неговото постепенно врастване в се­гашния и тукашен живот на човеците, така че „втасал“ ще бъде той едва накрая, но заквасен и „втасващ“ е още отсега. Сравненията показват още, че целият, всестранният човешки жи­вот подлежи на заквасване и пресътворяване: както личният, така и об­щественият, както духовният, така и телесният. Постигането на царството Божие не може да бъде само лично психологическо очакване и настроение, защото човек е социално същество и психофизическо същество. А това зна­чи, че индивидуалните настроения трябва да преминат в социални и да не си останат само настроения, а и индивидуално и социално да се пре­връщат в организирани предприятия и дела за изменяне живота в светли­на и по посока на царството Божие. Те­зи предприятия и дела са от най-раз­лично естество: като се започне от цър­ковно-литургически и омилетически, та през учебно-възпитателни, педагоги­чески, се премине към правно-юридиче­ски и стопанско-икономически – всич­ки засягат различни страни на чо­вешкото същество и следователно всич­ки подлежат на оценка и пресъздава­не от гледище на царството Божие. Нищо не стои извън обсега на общо­човешкия идеал.

Прочетете още „Християнството и щастието*“ →