Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Прочетете още „Значение на съвестта*“ →