Иван Георгиев Панчовски

Дивно и изпълнено с бездънна мъдрост е божественото откровение на светото Евангелие. Затова колкото повече го четем или слушаме, колкото повече се вдълбочаваме в съдържанието му и размисляме върху него, толкова повече пред нас се откриват нови висоти на истината и нови тайни на мъдростта. Един бележит съвременен писател (Дмитрий Сергеевич Мережковски) изповяда, че от 30 години чете Еван­гелието, чете го всеки ден и ще го чете, докато му виждат очите, при всички свет­лини, които идват от слънцето и от сърцето, в най-ярки дни и в най-тъмни нощи; ще го чете, когато е щастлив и нещастен, болен и здрав, вярващ и невярващ, чувстващ и безчувствен. Но най-важно в случая е, че този писател, който толкова дълго и така ревностно чете Евангелието, по-нататък изповядва: «И струва ми се, че всякога чета нещо ново, неизвестно и никога няма да го прочета, няма да го узная докрай.»

Може би всеки друг човек, който чете и изучава Евангелието, остава със същото впечатление, чувство и съзнание. Наистина светото Евангелие е бездънно по тайнственост и мъдрост! И вижте, когато четем някои негови глави или сти­хове с плътския си ум, прибързано и повърхностно, можем да не открием вло­женото там дълбоко съдържание, можем да не доловим скрития висш смисъл, можем да не проумеем въплътената мъдрост. Обаче нека не бързаме да изречем отрицателна преценка, нека не го пренебрегваме и отхвърляме, защото неговата истина без друго ще се открие на своето време. Светото Евангелие като вечно откро­вение на Бога не е писано за едно човешко поколение и за определена историческа епоха. То е предназначено за целия човешки род през всички времена на съществу­ването му. Поради това едно човешко поколение може да не разбере напълно и да не приложи в съвършенство някои негови изисквания, но това непременно ще може да стори друго някое от следващите поколения: въз основа на натрупания опит от миналото, на събраните знания и на по-големите умствени, духовни и нравствени постижения то ще е способно повече да разбира и да осъществява.

Такива мисли могат да възникнат в съзнанието на някои вярващи още когато разтворят първото Евангелие, от Матей, и почнат да четат началната му глава. Както много добре е известно, в началото на това Евангелие е поместено родословието на Господ Иисус Христос. В него се изрежда дълга редица от имена на лица от Стария Завет, от които Иисус е произлязъл по плът. Всяко едно от тези имена крие в себе си тайната на един живот, който има някакво от­ношение към въплъщението на Господ Иисус Христос и някакво предзнаменование за Неговата спасителна мисия. Разбира се, родословието на Господ Иисус Христос като цялост има свое собствено, пряко и самостоятелно значение, което с течение на времето и в резултат на събрания исторически опит става все по-ясно и нараства неимоверно много. Началото на светото Евангелие, където то се ха­рактеризира направо като «книга за живота на Иисус Христос» (Матей 1:1), и специално родословието, чрез което се посочва родословното дърво на Господ Иисус Христос по плът, според евангелист Лука чак до библейския родоначалник на човешкия род Адам, а според евангелист Матей – само до Авраам, бащата на богоизбрания народ, винаги е имало значение и на всяко поколение от вярващи е известявало важна истина, но неговото значение като че ли е най-голямо за нас, понеже то ни предпазваше от съблазните на митологическата теория, която зад «исторически» аргументи и прочути имена на учени, искаше да ни разколебае във вярата ни, че нашият Господ и Спасител е съществувал, живял е на земята и е основал светата Църква като кораб на спасението. А ето, в наши дни настъпи голям обрат в това отношение: теорията за митологичния характер на Иисусовата лич­ност се обявява за невярна, плоска, назадничава, ретроградна и се заявява, «че застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременната наука счита за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се под­хвърляли на съмнение»[1]. И така, светото Евангелие блясва във всичката си сила като истинска книга за «живота на Иисуса Христа» и родословието се оказва не празно подреждане на митологични имена, а исторически разказ за действително съ­ществували личности, от които е произлязъл по плът нашият Господ Иисус Христос.

Но нас тук ни интересува една специална страна от родословието на Гос­под Иисус Христос. Очевидно, никак не е без значение каква е родословната линия на Спасителя по човешка природа, през кои представители на човечеството Той е минал, за да се яви на света в човешки образ. Божият Промисъл, както във всяка своя проява, така и в този важен факт от свещената история, чрез който се осъществява домостроителството на човешкото спасение, е вложил дълбока мъдрост. Общо погледнато, родословната линия на Иисус Христос е минала през такива представители на човечеството, които носили в гърдите си най-осезателно чувствана нужда от изкупление и спасение и съкровен копнеж за участие в  божествения живот на Богочовека. Въплътеният Бог Слово е бил съвършен не само по Своята божествена природа, но и по Своята човешка природа. Той е бил истински, пълен, съвършен Син Човечески, понеже е получил човешка природа, в която е намерила израз в пълнота телесната, ду­шевната и духовната структура на цялото човечество. Чрез изброяването на 46 прадеди на Месия светото Евангелие без друго е искало да покаже, че Божият Помазаник не е паднал от небето като deus ex machina на старогръцката сцена, а по плът е преминал през избрани представители на човешкия род, носил е в Себе Си всички техни потребности, нужди и копнежи и един вид е събрал в Себе Си целия човешки род, вследствие на което Той е можал да бъде негов пълновластен представител и на Голготския кръст да принесе изкупление за всички хора.

Върху всеки лист от родословното дърво на Господ Иисус Христос е на­писана една тайна, която изследователите на Свещеното Писание тепърва още ще разкриват. Също такава тайна се крие зад четирите образи на жените, които стоят в родословието на Спасителя и заемат място наред със старозаветните патриарси и други бележити личности от свещената история. Към тях не причисляваме Божията Майка, понеже ней е отредено изключително място в свещената история: тя стои на водоразделната линия между Стария и Новия Завет и въпреки това изявява в себе си повече образа на новозаветната, отколкото на старозаветната жена. Впрочем да екипираме образите на четирите жени, които са включени в родо­словието на Иисус Христос и застъпват половината от човешкия род, а също внасят в него особен смисъл! Техният живот, тяхната същност и тайна са скрити под звучните имена: Тамар, Раав, Рут и Вирсавия.

Хубаво е името Тамар, което е носила първата жена, спомената в родословието на Господ Иисус Христос, и което е увековечено завинаги още в началната стра­ница на свещената книга – Евангелието. Тамар означава палма, респективно финикова палма. С това име се нарича царственото дърво на източната екзотика, което със стройното си стъбло и с кичестата си корона с вечно зелени листа при­дава още по-голямо очарование на живописните крайбрежия и на пустинните оазиси. Библейската Тамар вероятно ще е надминавала по външна красота, по стройност и изразителност другарките си, както палмата превъзхожда по гра­циозност и китност другите дървета. Затова Юда, син на патриарх Яков, нея избрал за жена на първородния си син Ир. Тамар не била щастлива с Ир, понеже той бил лош и скоро станал жертва на своя неразумен и порочен живот. При това тя нямала деца от него – обстоятелство, което още повече утежнило положението ѝ както в дома на свекъра, така и в суеверното общество. В такъв случай тогаваш­ният закон предписвал овдовялата жена да встъпи в брак с брата на покойния си съпруг. Това е така нареченият левиратен брак. В изпълнение на този закон Юда по­ръчал за втория си син Онан да се ожени за Тамар и да възстанови потомството на брата си. Не донесъл сполука и щастие на Тамар и този брак. Онан също бил обладан от зло: той бил злобен и завистлив по нрав, отдал се на плътски пороци и не пожелал да зарадва Тамар с деца. Потънал в блатото на нравствената развала и порочност, Онан скоро намерил смъртта си.

Сега съдбата на Тамар станала още по-злочеста. Тя останала без съпруг и при това без деца. А известно е, че в онова време най-голямото нещастие за една жена било да е бездетна. Считало се, че бездетството е Божие наказание заради едно или друго тежко прегрешение. Поради това бездетката била уни­жавана, презирана и отбягвана от всички и още по-важно нейното положение в семейството не било здраво и сигурно.

За овдовялата втори път и останала пак бездетна Тамар имало още една малка надежда да се избави от нещастието си, да снеме позора от челото си и да запази социалното си положение в дома на свекъра си – да се омъжи за третия син на Юда, на име Шела. Обаче баща му, завладян от подозрителност, я лишил от това ѝ право, изпъдил я от дома си и я изпратил да живее като вдовица в ба­щиния ѝ дом под предлог, че сина му Шела бил още малък за встъпване в брак.

В безизходицата си младата и красива Тамар не могла да стори нищо друго освен да пречупи гордостта си и да понесе и този незаслужен позор. Със свито от болка сърце, покрусена от мъка и скръб, тя облякла нерадостни вдовишки дрехи и под злорадните погледи на близки и познати поела обратния път за бащиния си дом. Тук тя не била посрещната и приета радушно и водила съществувание, изпълнено с незадоволеност, унижение и горест. Тя била гледана накриво и от роднини, и от съседи; в мъка преглъщала коравия залък, сред неспирни натяк­вания и обиди протичало всекидневието ѝ.

В това си състояние Тамар прекарала дни, месеци и години със спотайвана надежда да се сбъдне мечтата ѝ: да сключи брак с Шела и да възстанови положението и правата си в дома на Юда. Обаче и тази ѝ последна надежда се разбивала: Шела отдавна бил вече пораснал, но тя още не му била дадена за жена. Поради това тя направила отчаян опит чрез майчинство да възстанови правото си в Юдиното коляно. Жената на Юда била вече покойница. Тогава Тамар, като узнала, че Юда ще отиде в Тамна, съблякла вдовишките си дрехи, забулила лицето си с було и седнала край градските порти. Минаващият Юда я помислил за блудница и вля­зъл в общение с нея, от което тя забременяла. Веднага след това тя се завърнала у дома си, снела булото и отново облякла вдовишките дрехи. Когато бремен­ността ѝ се забелязала, тя била наклеветена на Юда, че е непразна вследствие на блудство. Последният я осъдил на смърт чрез изгаряне. В съдбовния момент смъртната присъда била отменена, понеже Тамар доказала, че е заченала от Юда. Тогава нейният съдник изповядал пред всички, че тя е по-права от него, понеже той не я дал на сина си Шела и я пуснал на свобода. Тамар родила близнаци: Фарес и Зара и чрез тях се включила в Юдиното коляно. Така родословната линия, която от Израил минала през Юда, се продължила от него чрез Тамар до Фарес (Битие 38:6-30).

Покъртителен трагизъм е скрит в името Тамар, защото в Свещеното Писание то е свързано със съдбата на една изтерзана, измъчена и отхвърлена жена. Все пак тя не изпаднала в отчаяние, не загасила надеждата си и не загубила дръзновението си. По действието на Божия промисъл тя така била включена в най-великото родословно дърво.

Втората жена, която е спомената в родословието на Господ Иисус Христос, е Раав, хананейка от град Иерихон.Тя живяла по време на завръщането на из­раилския народ от египетското робство в обетованата земя. Като всички свои сънародници тя била езичница, а освен това се занимавала с блудство. Все пак тя притежавала трезвен ум и правдиво сърце, чрез които открила пътя към вя­рата в единия Бог и към праведния живот.

Когато приближил Иерихон, Иисус Навин изпратил там двама момци-съгледвачи, за да съберат тайно сведения за разположението, укрепленията и отбраната на града и за бойния дух на войската и населението. Двамата съглед­вачи се промъкнали в крепостта на града и намерили подслон в къщата на Раав, където пренощували. Обаче те били забелязани от градската охрана. Иерихонският цар поискал от Раав да предаде съгледвачите. Но храбрата жена умело ги укрила на покрива, а изпратените да ги търсят отправила по фалшива следа. За това си поведение и за тази си дейност Раав се ръководила от дълбокото си убеждение, че Бог е дал тази земя на израилския народ и всяка съпротива е не само без­смислена и безрезултатна, но и противна на светата Божия воля. След като съ­гледвачите събрали необходимите сведения, те били спуснати от Раав с въже през прозореца, понеже къщата ѝ стояла на градската стена. Загдето им направила голяма услуга и спасила живота им, съгледвачите дали клетвено обещание на Раав при превземането на града да запазят живи нея, баща ѝ и майка ѝ, братята и сестрите ѝ, всичките ѝ роднини и близки (Иисус Навин 2:1-21).И действително, след прев­земането на града даденото обещание било изпълнено. По нареждане на Иисус Навин, Раав заедно с родителите, братята, сестрите, роднините и близките ѝ била изведена от къщата и настанена на сигурно място вън от израилския стан, а всички други жители били изклани и градът, заедно с всичко в него, предаден на огън (Иисус Навин 6:20-24).

След разрушаването на града и след трагедията, която сполетяла жителите му, Раав заедно с родителите и роднините си се приобщила към Израил и била тачена от него като негова благодетелка. Същевременно тя приела вярата в единия Бог, отказала се от предишния си разпътен живот и толкова се издигнала, че нейният подвиг намерил признание не само в свещените книги на Стария Завет, но и в новозаветните откровения. В посланието си до евреите св. апостол Павел, като изрежда имената на мнозина най-видни праведници, които чрез силата на вярата и благо­честието си вписали героични дела в страниците на свещената история и намерили благоволение пред Бога, поставя и Раав, като пише: «С вяра блудницата Раав не загина заедно с неверниците, като прие благосклонно съгледвачите (и ги из­проводи по друг път)» (Евреи 11:31). Св. апостол Яков също така дава заслужено приз­нание и висока оценка на подвига, който извършила Раав и който станал за нея начало на нов живот в пламенно благочестие и дейна добродетелност, като пише: «Също тъй нали с дела се оправда и блудницата Раав, като прие съгледвачите и ги изведе по друг път?» (Яков 2:25).

Така чужденката Раав, която била хананейка по род и блудница по живот, чрез силата на вярата си и чрез добродетелното си подвижничество се удостоила да влезе в първите редици на богоизбрания народ и чрез омъжването си за Салмон и чрез сина си Вооз да се включи в родословното дърво, от което произлязъл родът на св. цар и пророк Давид, а сетне и Спасителят на света по плът.

Най-познатият и същевременно най-мил и привлекателен образ на жена, която принадлежи към галерията на месианските прадеди, е този на моавката Рут. На нейната трогателна история и на нейния обаятелен образ е посветена специална книга от Библията, която носи собственото ѝ име – «Рут». Самото това обстоятелство говори много не само за високото достойнство на Рут, но и за зачитането на жената в Стария Завет, щом в нейна чест и за нейна прослава е написана цяла книга, която при това е включена в канона на свещените писания.

Образът на Рут е изваян върху историческия фон на израилските съдии. Историята на тази жена е обикновена: тя не е свързана със специални Божии откровения и не е изплетена от чудеса. Тя представлява семпла история на една обикновена жена от езическия свят, която обаче притежавала високо благород­ство и възпитала в себе си удивителна добродетелност.

По време на съдиите настъпил глад във Витлеем Юдейски. За да намери прехрана за семейството си, Елимелех напуснал заедно със съпругата си Ноемин и двамата си сина родния си град и се заселил източно от Мъртво море в плодород­ните Моавитски поля. Скоро Елимелех починал и Ноемин останала да живее с двамата си сина, които се оженили за моавки. Едната от тях била Рут. След десетина години починали и двамата синове на Елимелех без да оставят деца. Сега Ноемин трябвало да споделя оскъдното парче хляб и нерадостното си съществуване в печал и сълзи по загубени съпруг и синове с двете си снахи, които при това били и чужденки, и езичнички. Когато Ноемин дочула, че гладът във Витлеем престанал, тя решила да се завърне в бащиния си град. Както досега, така и отсега нататък Рут не искала да остави свекървата си самотна. Тя проявила към нея такава топла обич и сърдечна привързаност, как- вито едва ли са били познати в онези сурови времена. Библейският писател казва за Ноемин, че снаха ѝ Рут я обичала и за нея струвала повече от седем синове (Рут 4:15). Въпреки това Ноемин всячески се опитвала да склони снаха си да остане в майчиния си дом, да потърси щастие в друг брак в родната си земя, сред своите сънародници и единоверци. Рут обаче отклонила всички увещания, като за нищо на света не искала да наруши дълга си и да изостави престарялата си све­кърва. Тя казала: «Където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог; и дето умреш ти, там и аз ще умра и ще бъда погребана… само една смърт ще ме раздели от тебе» (Рут 1:16-17). Това са думи на млада жена, чийто път в живота се определя само от нравствения дълг и от саможертвена вярност към него.

Така двете самотни жени – престарялата свекърва и младата снаха – се завърнали във Витлеем. Тук те пристигнали по време на жътва. За да намери прехрана за свекърва си и за себе си, Рут отишла да събира класове по една ожъната нива, което се разрешавало от старозаветния закон. Тази нива се оказала на Вооз, сина на Салмон от хананейката Раав, който бил близък роднина по мъж на Ноемин.

Привързаността на Рут към свекървата ѝ, верността ѝ към дълга и добродетелността ѝ бързо станали известни на жителите на малкия градец Витлеем. Затова Вооз не само разрешил на младата моавка да събира класове, но и поръчал на слугите си да ѝ оставят и от снопите, да не я обиждат и да я приемат да се храни с тях. Така тя събирала класове от нивите на Вооз и очуквала зърното от тях, за да набави храна за свекърва си и за себе си, като заедно с това не лишавала свекърва си нито от дължимото внимание и уважение, нито от всяка друга грижа.

Следвайки мъдрия съвет на свекърва си, Рут спечелила благоволението на Вооз, който като близък роднина на покойния ѝ съпруг пожелал да сключи с нея левиратен брак. Вооз бил трогнат от естествеността, чистотата и привър­заността на Рут, въобще от нейната рядка добродетелност, която била известна на всички витлеемски жители. Това е засвидетелствано чрез думите на Вооз, отправени към Рут: «При всяка вратня у моя народ знаят, че ти си добродетелна жена» (Рут 3:11). И наистина, богатият израилтянин се оженил за бедната, но добродетелна моавка. Бракът им непрекъснато се намирал под благодатното осенение на вярата в Бога и под благотворното въздействие на благочестивата и добродетелна Рут. Затова той бил особено щастлив. От него се родил Овид, който е баща на Иесей, Давидовия баща. Така по силата на твърдата си вяра и на из­рядната си добродетел моавката Рут влязла в родословната линия на Давиловия род, от който произлязъл по плът Месия.

Образът на бедната Рут е изпълнен с духовно очарование и нравствено благородство. В него се съчетават редки качества в удивителна хармония: нежна обич, привързаност и вярност към престарялата и самотна Ноемин, всекидневна топла грижа за нея, голямо трудолюбие, готовност за саможертва и пленителна скромност. Чрез тези си качества събирачката на класове от Витлеем, която при това била чужденка и езичница по рождение, свидетелства, че под скромните одежди на бедността може да се крие голямо женско достойнство, че душевното благородство поставя в сянка липсата на външен блясък и знатен произход, че украсата на добродетелите превъзхожда всяка пищна премяна и скъпоценен накит.

Четвъртата и последна жена, която е спомената в родословието на Иисус Христос, е Вирсавия. Може би, върху нейния образ пада най-дълбока сянка: Тамар се е провинила поради трудните условия на живота и в безизходната си борба да запази своето положение в рода на Юда, а Раав е била блудница преди да е била озарена от вярата в истинския Бог и преди да е влязла в състава на израилския народ. Не е така с Вирсавия. В нейния образ е взела превес морал­ната слабост: от сластолюбие и славолюбие тя се опетнила не само с калта на изневярата, но и с позора да бъде косвено виновна за преднамереното убийство на собствения ѝ съпруг.

От страниците на свещената история знаем, че Вирсавия била жена на хетееца Урия, който заемал отговорен пост във войската при цар Давид, бил му предан и храбро отбранявал отечеството от вражеските пристъпи на амонитците. Тя притежавала стройно тяло и въобще блестяла със снажност и красота, с които съблазнила царя. За да отстрани Урия и да заграби жена му, царят го изпратил на най-опасния сектор от военните действия, където неизбежно ще бъде убит. Така и станало: храбрият боец загинал, а жена му Вирсавия, веднага след изтичане на времето на жалейката, отишла в двореца и сключила брак с царя. Това дело на царя, а косвено и на Вирсавия, се оценява от Свещеното Писание като «зло пред очите на Господа» (2 Царства 11:27). За това зло Вирсавия била заслужено наказана: тя загу­била първото си дете от втория си брак. Но заради настъпилото дълбоко разкаяние Бог се смилил над нея и тя родила второ дете, наречено Соломон. Именно чрез него се продължила родословната нишка, която по-нататък се завършила с раж­дането по плът на Единородния Божи Син.

***

Един след друг приковаваха вниманието ни четирите образи на жени от родословната галерия на Месия, които поименно са споменати в светото Евангелие. Разбира се, споменаването именно само на тези жени, а не и на други, през които е минала родословната линия на Спасителя, има дълбоко историко-генетическо значение. С оглед на специалната ни тематика тук то не ни занимава. За нас е важен неговият вътрешен, духовно-нравствен смисъл, какъвто без друго е вложен в него от премъдрия Божи Промисъл.

И така, как да си обясним, че в родословното дърво на Спасителя, Който бил чист от всеки грях и от петното на всяка вина, са участвали някои жени, които не са водили свят живот и не са се ползвали с добро име? Защо Божият Промисъл е допуснал да се наредят сред най-отбраните прадеди на световния Изкупител, Учител и Спасител такива образи, като тези на Тамар, Раав и Вирсавия, върху които е паднала сянката на моралното препъване? Нима и Рут, макар и да при­тежавала благородна душа, макар да проявявала добра воля и макар да се от­личавала с нравствена сериозност, била подходяща да стане гражданка на Витлеем и да заеме толкова почтено място – да бъде включена в родословната галерия на Божия Помазаник Иисус, щом е била дъщеря на езически народ, дори е била по народностен произход моавка, на която старозаветният закон е забранявал да влиза в обществото Господне не само до десетото ѝ коляно, но дори довека (Второзаконие 23:3; Неемия 13:1)? Може би някои от нас ще се запитат, как тези жени, които са били лишени от снежнобялата премяна на веровата и нравствената чистота са се промъкнали на сватбеното тържество на Небесния Жених и не само участвали в Неговия «пир», но и имали дял в Неговата плът и кръв по човешка природа?

Верен отговор на тези въпроси може да се даде, когато те бъдат обсъдени не с плътски, евклидовски ум, а с разум, озарен от светлината на вярата и подкре­пен от силата на благодатта. Въплътилият се Бог Слово е не само Единороден Божи Син, но и истински, пълнокръвен Син Човечески, вследствие на което е възприел в Себе Си плът от цялото човечество и е негов универсален представител. А човечеството не се състои само от праведници, но и от грешници. Нещо повече, всички хора преди изкупителния подвиг на Спасителя са пъшкали под тежкото греховно бреме и в една или друга степен са били опетнени от вина – както наследствена, така и лична. И въплътилият се Божествен Спасител е приел плът от тези хора, за да може да бъде техен представител и изкупител. Би могло осно­вателно да се каже, че още във фактите от родословието на Господ Иисус Христос се намира Евангелие, изразено в живи образи; чрез тях то благовести, че Спаси­телят е дошъл не за здравите и праведниците, а за болните и грешниците. Затова още в Своята кръв, която е получил от прадедите Си по плът, Той е взел върху Себе Си вината на цялото човечество. В тази светлина родословието на Господ Иисус Христос, което стои в самото начало на Евангелието, съдържа в себе си тайната на цялото му божествено откровение, тоест благовестието за непорочния Агнец Божи, Който взема върху Себе Си греховете на света и принася изкупление за тях. Обсъждайки този проблем в духа на изтъкнатите мисли и заключения един западен автор (Михаел Фаулхабер) прави следните сполучливи сравнения. Както при изхода на Своя земен живот Спасителят е търпял една грешница в подножието на честнѝят Си кръст, така Той не е поискал да прогони от входа на Своя живот една Тамар, а я е оставил в редицата на Своите прадеди по човешка плът. Както Той на обяда у Симон фарисея е позволил нозете Му да бъдат облени със сълзите на една известна в града грешница, така Той не се е боял, че ще бъде опетнен и осквернен от далечното Си кръвно родство с блудницата Раав от Иерихон. Както на езичницата хананейка Той оставил не само трохи от духовната трапеза, така Той искал да освободи моавците от тежащото върху тях проклятие чрез из­бирането на Рут и включването ѝ в свещената верига на Своите прадеди. Както не позволил да хвърлят нито един камък върху прелюбодейката, която треперела пред Неговото съдилище, така Той благоволил да даде място на невярната Вирсавия сред свещената галерия на Своите прадеди. Така че чрез образната реч на Иисусовото родословие ние долавяме Евангелието, което е отправено към всички хора и не изключва никой човек, колкото той да се е препъвал в живота, да е обременен с грях, да е опетнен с вина и да е паднал морално. Специално чрез четирите образи на жените в родословието на Господ Иисус Христос, от една страна, се засвидетелства голямото внимание на Евангелието към жената, издига се нейното достойнство наравно с това на мъжа и, от друга страна, се удостоверява, че чрез християнската вяра падналата може да се повдигне, от­хвърлената може да възстанови своето право и положение, унизената и оскър­бена може да се изправи, да застане твърдо на краката си, да намери заслужено зачитане и да се удостои с най-висше и авторитетно признание.

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1968, кн. 1, с. 26-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. «Жил ли Иисус Христос». (Списание «Наука и религия», № 5, май 1966, Москва, стр. 50.

Изображения: авторът Иван Георгиев Панчовски (1913-1987) и четирите жени: Тамар, Раав, Рут и Вирсавия. Източници Гугъл БГ и Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e90