Доц. архимандрит Сергий

В своето екзегетическо изследване, озаглавено «Ти си Петър», френският православен богослов архимандрит Пиер Л’Юилие пише: «Когато се стараем да схванем смисъла на Христовите думи, отправени към Петър, ние трябва да ги поставим не само в техния непосредствен контекст, но също така да ги тълкуваме в съотношение с цялото библейско и по-специално, новозаветно богословие… Не може да не се държи сметка за всичко онова, което би могло да се нарече «библейско богословие за камъка». Обаче първата констата­ция, която се налага тук, е, че в апостолското благовестие съществено място за­ема идеята за Христа като крайъгълен Камък[1]».

Това метафорическо уподобяване Сам Спасителят отнася към Себе Си, когато в края на притчата за злите лозари се обръща към слушателите Си с въпроса: «нима не сте чели никога в Писанията: «камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла»? (Матей 21:42; Псалом 117:22). По-късно и св. апостол Пе­тър, изправен на съд пред синедриона, дръзновено изповядва Христа с тези думи: «Този е камъкът, Който, пренебрегнат от вас, зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение» (Деяния на светите апостоли 4:11).

Обаче уподобяването Христа Спасителя на крайъгълен камък самò по себе си предполага уподобяването на основаната от Него Църква на здание, в чиято основа е положен Той като основен, крайъгълен камък. Тази мисъл изразява именно св. апостол Павел, когато пише на Коринтяни: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание. По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала нека всеки внимава как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос» (1 Коринтяни 3:9-11).

Впрочем с образа на здраво построеното здание си служи Сам Спасителят в края на проповедта Си на планината, като привежда следното сравнение: «И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък» (Матей 7:24-25).

По такъв начин, залог за солидността на едно здание е здравината на не­говата основа, а оттук и основният, крайъгълният камък, положен в нея. И по­неже в това сравнение благоразумният слушател и изпълнител на Христовите слова е уподобен на човек, който строи дом, основан на камък, то ясно е, че този камък метафорически означава Самия Христос Господ.

И така, да се върнем към думите на св. апостол Павел до Коринтяните: «друга ос­нова никой не може да положи освен положената, която е Иисус Христос». Не напразно Апостолът пише тези думи именно на коринтяните, защото тъкмо сред тях се били появили разделения между почитатели на отделни апостоли: един на Павел, други – на Аполос, трети – на Кифа-Петър (1 Коринтяни 1:12). Като пори­цава строго такива разделения между християните, св. апостол Павел пише: «И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа…, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий» (1 Коринтяни 3:21-23). И понеже съществувала опасност, щото изключително почитание на кой да е отделен апостол да отклони вниманието от Единствения Божествен Глава на Църквата – Господ Иисус Христос, тъкмо тази опасност Апостолът цели да предотврати, като заявява категорично, че «никой не може да положи друга основа освен положената, която е Иисус Христос[2]».

Тези категорични думи обаче съвсем не означават, че Христовите апостоли – тези Божии съработници (1 Коринтяни 3:9), тези Христови приятели, както ги нарече Сам Господ (Иоан 15:14), – са отстранени от пряко участие в това величествено домостроителство, което представя зданието на Христовата Църква. В посланието си до Ефесяни св. апостол Павел доизяснява мисълта си, като пише: «вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за крайгълен камък, върху Който Цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят чрез Господа, върху Който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа (Ефесяни 2:19-22)».

Така от мисълта за Църквата като Божие семейство Апостолът преминава към свързаната с това представа за Църквата като Божи дом, при чието строител­ство се вграждат вярващите върху общата основа на апостолите и пророците, която пък се крепи от Господ Иисус Христос като единствен крайъгълен камък. Оттук става понятно, че и апостолите, наред с пророците, са вградени в основата на Църквата, като съставят отделни страни от тази обща основа. Те обаче не биха могли да крепят зданието на Църквата, ако сами не бяха скрепени – апо­столите с пророците – чрез Крайъгълния камък Христос Господ, Който, по думите на епископ Теофан, «съчетава пророците и апостолите», тъй като «в Него се осъществява пророческото слово, но Той Същият е съдържание и на апостол­ското слово. Тъкмо в това единство на Богооткровеното слово – от началото и до апостолите, е твърдата основа на вярата»[3] (срв. Лука 1:4).

Обаче Господ Иисус Христос крепи зданието на Църквата не само като главна и съществена част от основата ѝ; Той скрепява пряко всички части и страни на Църквата, защото, както пише епископ Теофан, «Христос Господ е не само един ъгъл, а всички ъгли, и в зданието, и в основата»[4]. Той именно е свързващото Звено между двете главни съставни части на Църквата – между юдеите и езичниците, приети в нея чрез кръщението. За това Апостолът говори малко по-горе в същото послание до Ефесяни: «Христос е нашият мир, Който направи  от двата народа един и разруши преградата, която беше посред» (Ефесяни 2:14). Тук е посочено само премахването на разделителната стена между юдеи и езичници чрез Христа, но чрез образа на Христа като крайъгълен камък се сочи и положи­телното обединяване на юдеи и езичници в Църквата. За това говори блажени Теодорит: «Както Апостолът нарекъл Господа глава на тялото, така Го нарича и кра­йъгълен камък на зданието, защото свързва двете стени и като ъгъл съединява по­вярвалите юдеи и езичници[5]». Блажени Иероним също пише: «(Христос) е поставен от Бога като глава на ъгъла, за да съединява и скрепява двата народа като две стени, намирайки се Сам помежду им, та чрез Него и единият, и другият народ да имат достъп до Бога[6]». Според епископ Теофан, общата мисъл, която изразява Апостолът, наричайки Христа крайъгълен камък, е тази, че «в Църквата всичко иде от Господа, включително и самите апостоли и пророци[7]». Св. Иоан Златоуст казва: «Апостолът добавя – «имайки Самия Иисус Христос за крайъгълен камък», като показва, че Христос крепи всичко, тъй като крайъгълен камък се на­рича онзи, който поддържа и стените, и основите, върху които се държи ця­лото здание[8]».

За Христа Спасителя като крайъгълен камък на Църквата говори и св. апостол Пе­тър в I-то съборно послание, където той привежда по този повод следния меси­ански текст от св. пророк Исаия (28:16): «Тъй казва Господ Бог: ето Аз полагам в Сион крайъгълен камък, избран, драгоценен; и който вярва в Него, няма да се посрами» (1 Петр. 2:6). Тук крайъгълният камък, който метафорически представя Месия, е наречен «избран, драгоценен» – разбира се, в Божиите очи, тоест такъв, който е най-добър от всички други и върху който единствено може да бъде построен Божият храм без опасност да рухне[9]». Малко по-горе св. апостол Петър нарича Христа «живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран» (1 Петр. 2:4). Сам Спасителят в подобен смисъл е казал за Себе Си, че Той е «хлябът на живота… Който слиза от небето и дава живот на света» (Иоан 6:33, 35). Обаче много по-необикновен е тук приложеният към Христа образ на «живия камък», тъй като камъкът, минералът, поначало е отрицание на живот. Тук обаче Христос се оказва животворен спасителен камък, Който съдържа принципа на живота в Самия Себе Си и затова е извор на живот за вярващите в Него, като «прониква и изпълва с живота Си и с животворната Си сила цялото тяло на Своята Църква[10]». За този именно единствен по рода си животворен камък загатва и св. апостол Павел, когато споменава за чудесното напояване на израилтяните в пустинята с вода, източена от «духовния камък, който идеше подир тях; а камъкът беше Христос» (1 Коринтяни 10:4).

По образеца на този жив духовен камък, прочее, св. апостол Петър подканва християните, членове на Христовата Църква: «и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Иисуса Христа» (1 Петр. 2:5). И така, истински вярващите в Христа сами са живи камъни, вграждани в зданието на Църквата върху непоклатната основа на Крайъгълния камък – Христа, от Когото те получават своя живот в духовно общение с Него[11]. В този смисъл и древният църковен пи­сател Ерм, в книгата си «Пастир», излага даденото му от Бога откровение за Църквата като строяща се кула от къмъни, които означават отделните християни: някои камъни точно прилягат и биват веднага включени в градежа, други се нуж­даят от одялване и затова временно биват оставени настрана, а трети пък, като съвсем негодни, биват окончателно отхвърлени от строежа. За първите камъни обаче е казано там, че «те били гладки… и така плътно прилягали един към друг, че не можело дори да се забележи къде е спойката им. По такъв начин зда­нието на кулата изглеждало построено сякаш от един камък»[12]. Това идеално обединение в Църквата, като дом Божи, на всички истински вярващи в Христа изразява св. апостол Павел, като казва, че върху основата на Христа-Крайъгълния камък «цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят чрез Господа» и върху Него и самите вярващи се съзиждат в жилище Божие чрез Духа» (Ефесяни 2:21-22). Св. Иоан Зла­тоуст казва по повод на това: «този храм, в който Бог обитава като в тяло, е всеки един от нас и всички ние заедно[13]». А епископ Теофан разяснява: «Всеки член на тялото съвмества всичко, каквото има в тялото: в него има и кръв, и мускули, и нерви,…; той е съкращение на цялото тяло… Така и всеки вярващ прите­жава всичко, каквото има в Църквата: и истината на словото, и благодатта на тайнствата, и общението с Бога в Христа Иисуса. Той представлява съкратена църква. Но той е такъв именно понеже е съединен с цялата Църква: силата и жи­вотът на Църквата навлизат в него, и той живее с живота на Църквата»[14].

Обаче това изграждане на вярващите в «духовен дом», «в жилище Божие» се извършва чрез Светия Дух. «Благодатта на Духа, съобразно с вярата на всекиго, чрез тайнствата влиза в душата му, претворява я, одухотворява я и я прави пригодна да живее в нея Бог. А щом Бог пребивава по благодат във всеки вярващ, Той е по благодат и в душите на цялото общество от вярващи,… тоест в цялата Църква[15]». В този именно благодатен смисъл св. апостол Петър нарича вградените в Църквата вярващи «свято свещенство», призовано «да принася духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Иисус Христос». Разбира се, тук не става дума за свещенство в тесния смисъл, като иерархическо служение в Църквата, а се загатва само за високото духовно предназначение на християните, които, подобно на свещеници, трябва да принасят на Бога духовни жертви на добродетелност и святост[16]. Така и св. апостол Павел, като умолява християните да предоставят «телата си в жертва – жива, свята и благоугодна Богу», добавя: «и това ще бъде вашето духовно богослужение» (Римляни 12:1).

***

И така, вярващите в Христа, като живи камъни в зданието на Църквата, съ­ставящи нейното «царствено свещенство» (1 Петр., 2:9; срв. Откровение 1:6; 5:10), са надстроени върху основата на светите апостоли, които са носители на иерархичес­кото свещенство в Църквата, поставени от Господ Иисус Христос – Крайъгълния камък, единствения новозаветен Пастиреначалник, както Го нарича сам св. апостол Петър (1 Петр. 5:4). Но тъй като наличието на крайъгълен камък не само из­ключва, но дори изисква наличие на други надстроени камъни в основата на цър­ковното здание, то всички свети апостоли представят такива основни камъни в Църквата, между които св. апостол Петър, като старши и пръв по чест, несъмнено е първият камък – «пръв по ред, но не различен по естество от другите камъни», – отбелязва сполучливо архимандрит Пиер Л’Юилие[17]. Така в края на Апокалип­сиса, при описанието на небесния Иерусалим, ясно е казано: «стените на града имаха дванадесет основи и върху тях – имената на дванадесетте апостоли на Агнеца» (Откровение 21:14).

И така, Господ Иисус Христос си остава единствения Крайъгълен камък в единното здание на Небесната и Земната църква. Той е Камъкът, върху който се крепи Църквата – Камък неизменен и непоклатен, понеже «Иисус Христос е Същият вчера, днес и во веки» (Евреи 13:8).

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1967, кн. 7-8, с. 12-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Hièromoine Pierre L’Huillier, Tu es Petrus (“Messager de l’Exarchat du Patriarche Russe en Europe Occidentale”, 1957, №28, p. 202).

[2]. Oscar Cullmann, Saint Pierre – disciple, apotre, martyr, – Neuchatel 1952, p. 40.

[3]. Епископ Теофан, Толкование послания св. апостола Павла къ Ефесеямъ, Моссва 1882, стр. 170.

[4]. Там.

[5]. Jn Ephes. 2,20 (Migne, PG, t. 82, col. 525).

[6]. Expos in Ephes. 2,20 (Migne, PL, t. 30, col. 866).

[7]. Епископ Теофан, пос. съч., стр. 170.

[8]. Jn Ephes. 2,20, hom. 6 (Migne, PG, t. 62, col. 44).

[9]. Епископъ Михаил, Толковый Апостолъ, книга II. – Соборныя послания св. Апостоловъ, Киевъ 1890, с. 149.

[10]. Там, стр. 148-149.

[11]. Там, стр. 149.

[12]. Ерм, Пастир, видение трето, гл. 2 (Migne, PG, t. 2, col. 901-902).

[13]. Cв. Иоан Златоуст, Тълкуване на посланието до Ефесяни

[14]. Епископ Теофан, пос. съч., 176.

[15]. Там.

[16]. Епископ Михаил, пос. съч., 150-151.

[17]. Посочената статия, с. 204.

Изображения: авторът архимандрит Сергий Язаджиев (1924-2008) и същият заедно с архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e4Y