Борис Маринов

Има люде, които твърдят, че рели­гията носела душевно разстройство, спирала духовния растеж, водела към духовно израждане и общ упадък.

Вярно ли е туй ?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се направи: 1) една практи­ческа екскурзия из религиозния опит, мненията на психолози и психопатолози и из историята на народите и културата, с цел: да се чуе тяхното свидетелство за влиянието на рели­гията, и 2) един теоретически психоло­гически анализ на елементите на ду­шевния живот, с оглед към туй: въз­пира ли религията някой от тях в проявата и развитието му, или обрат­но: цялата човешка душа, в структу­рата и стремежите си, трябва да бъде обявена – както църковният писател Тертулиан я обяви, – не само за ре­лигиозна, но и за християнка.

Поради ограниченото място, с което разполагам, аз тук ще направя само първото.

Но, и при неговото изпълнение, по изтъкнатата вече причина, налага се да бъда колкото се може по-кратък и да се задоволим с минимума, и то, главно – с цитати и авторитети.

Пристъпвам към самата практическа екскурзия.

1. Какво казва религиозни­ят опит за влиянието на рели­гията върху човека? – Интерес­но и от полза е да чуем изповеди за религиозни преживявания от предста­вители на различни религии и при различни случаи. Но аз съм принуден да вървя по най-късия път, затуй ми­навам направо към нашия религио­зен опит.

Нека всеки от нас лично си при­помни своите религиозни преживява­ния, например, при: молитва, богослужения, изповеди, причащавания, религиозни празници (особено по Коледа и Ве­ликден)!

Едва ли ще се намери между нас такъв, който да твърди, че тия пре­живявания са му донасяли душевно разстройство, че са спирали духовния му растеж, че са го водили към ду­ховно израждане и общ упадък.

Напротив, уверен съм, че всички единодушно ще заявим, че религиоз­ните преживявания не само са ни но­сили покой и радост и не само са били за нас извор на сили и здраве, но са ни издигали високо и са правели да растем духовно и да се съвършенстваме, да живеем истински живот – в сила, красота и пълнота, обновявали са ни и са ни очовечавали.

Обръщайки поглед към авторитети, аз ще приведа само мисли за молит­вата и преживявания при молитва от големия молитвеник на великата руска земя – отец Иоан Сергиев Кронщадтски, който е живял според апостолската поръка: „Непрестанно се молете[1]“

„Молитвата – казва отец Иоан, – е дишането на душата, молитвата е ду­ховна храна и питие[2]“. „Молитвата е жива вода, с която душата утолява своята жажда[3]“. „Молитвата е осве­щаване на душата, предвкусване на бъдещото блаженство, небесен дъжд, който освежава, напоява и оплодотворява почвата на душата, сила и кре­пост за душата и тялото, очистване и освежаване на мисловия въздух, оза­ряване на лицето, веселие на духа, бодрост и мъжество при всички скърби и изкушения в живота, светилник на живота, успех в работите, … заякване на вярата, надеждата и любовта… Мо­литвата е изправяне на живота…, под­буда към делата на милосърдието… вместване в сърцето всички хора чрез любовта; сваляне на небето в душата[4]“. В молитвата има „светлина, животво­рен огън… покой и радост за сър­цето, живот и блаженство[5].“

„Усещах аз хилядократно в моето сърце – заявява отец Иоан, – че:… след усърдна молитва… Господ, по молитвите на Владичицата, или самата Владичица, по благостта на Господа, ми даваха като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо: нечистата, унилата и вялата, малодушната, мрач­ната, тъпата, злата. Аз мното пъти се изменявах с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите[6].“

„Обичам да се моля – продължава същият, – в храма Божи, особено в светия олтар, пред престола или пред жертвеника Божи, защото чудно се изменявам в храма чрез Божията бла­годат; в покайната и умилителна мо­литва падат от моята душа бодилите, оковите на страстите, и ми става така леко; … аз оживявам в Бога и за Бога и цял от Него се прониквам и ставам един дух с Него;… сърцето ми е пълно с пренебесен мир, душата се просвещава с небесна светлина; всичко виждаш светло, на всичко гледаш пра­вилно, към всички чувстваш приятел­ство и обич[7]“…

Опитът показва, че тъкмо лишаването от религиозни преживявания, неу­довлетворяването на религиозната по­требност, неверието носи душевно раз­стройство, общ упадък и гибел.

Прочутият математик Огюстен Луи Коши, професор в Париж, веднъж бил на­клеветен на майка му за неговото „прекалено“ благочестие. За да я успо­кои, той ѝ написва писмо. В него до­казва, че в религията няма нещо такова, „което би могло да побърка някому главата, и че, ако се провери в лудни­ците, там биха се намерили повече лица, които вследствие на неверието, отколкото такива, които вследствие на религията, са се побъркали“… „Ако имам аз да измолвам нещо от Бога – пише Коши, – то е това: Той да за­сили и укрепи религиозното чувство, което е вложил в мене; все повече и повече да разпалва в сърцето ми лю­бов към творенията и чрез това да го съединява със Себе Си; никога да не допуска да изгубя вярата, в която съм възпитан; Той да ми прости всички грехове и мене, след като ме е обси­пал на земята със Своите милости, да ме приеме в Своето небесно наследие, в обществото на Своите светии. Аз не виждам във всичко това нещо, което би могло да ме умопобърка. Напротив, аз чувствам, че, ако бих изгубил светия дар на вярата, тогава би се случило това: че моята душа, като не би знаела вече на какво да се надява и от какво да се бои, не­спокойна и невежа относно съществу­ването на бъдещ живот, напразно би се клатушкала от едно нещо към друго, без да намери в бъдещето някакво успокоение; и тази неспокойност на душата и несигурност на мислите е онова, което понякога причинява пре­сищане от живота, а последното пък може да доведе до самоубийство[8].“

Често безбожници чувстват, че, като са изгубили религията, изгубили са нещо съществено – „опорната точка“ – и преживяват вътрешна неста­билност, вътрешна разклатеност.

Като особено ярки примери за това са: Фридрих Ницше и Август Стриндберг [9].

2.Какво казват за влияние­то на религията авторитетни психолози и психопатолози? Ще приведа свидетелството на име­нития американски психолог-философ Уйлям Джеймс, на директора на института за психологически изследвания в Ню-Йорк – д-р Хенри С. Линк, и на бившия главен клинически асистент при нашата Университетска нервно-психиатрична клиника – д-р Христо Петров.

Джеймс, в своето съчинение „Мно­гообразие на религиозния опит“, пише:

Религиозният „опит има огромна биологическа ценност. Когато човек го притежава, неговите духовни сили ра­стат, нов живот се открива пред него, и този опит му се струва като граница, гдето се съединяват силите на два различни свята[10]“.

Религиозните чувства „предизвикват у човека това, което Кант нарича „стеническа“ афекция, – радостно, експан­зивно „динамогенетическо“ възбуждане, което, като тоническо средство, освежава нашите жизнени сили. Почти във всичките наши лекции, и особено в лекциите за обръщението и све­тостта, ние видяхме, как тези чувства побеждаваха меланхолията, даваха на преживяващото ги лице духовно рав­новесие и му помагаха да намери в живота нова прелест, смисъл и очаро­вание. Терминът „веровно състояние“ (faihsfate), с който професор Леуба е на­рекъл тези чувства, е твърде сполуч­лив. Това състояние е толкова биоло­гическо, колкото и психологическо; и Толстой е напълно прав, като причи­слява вярата към тези сили, чрез които хората са живи. Пълното отсъствие на тези веровни състояния, пълната анхедония[11] вече означава разпадане на ду­шевния живот и гибел[12]“ .

„Затова, в чисто субективното свое значение – заявява Джеймс, – рели­гията е неуязвима за нападките на критиците. Тя не може да бъде просто анахронизъм и остатък от друга кул­турна епоха, тъй като изпълнява по­стоянна жизнена функция“…[13].

Линк, в книгата си „Връщане към религията“, „в която излага, как обшир­ните наблюдения и опити, които той ръководил, го убедили във великото значение на религията и го възвърнали към Христа, и към Църквата[14]“, казва, че „религията… не е приют за сла­бите, а оръжие на ония, които се стре­мят да са силни[15]“. „Той обяснява…, как изследванията са потвърдили, че човек по природа е себелюбив и трябва нещо да го изтръгне от неговия соб­ствен кръг и да го насочи към нещо по-високо, чрез което да подчини им­пулсите на естествения човек на една висша духовна воля. А това – спо­ред Линк, – само религията може да стори[16]“. По-нататък Линк „разказва, как психологическите наблюдения и опити го убедили, че ония, които жи­веят религиозен живот, притежават по-уравновесена и по-висока личност, и че у тях първичният, природният човек се преобразява в духовен[17]“. „Умът – каква той, – съчетан с религия, става по-силен, – ум, който лесно не се за­влича от страсти[18]“.

Многообразните изследвания върху съпружеските двойки убедили д-р Линк, че „в ония случаи, гдето религията е липсвала, и гдето духовното е било подценено за сметка на материалното и телесното, семействата са били нещастни“[19].

Д-р Петров, в своя труд „Психоло­гия и психопатология на религиозното чувство“, изтъква, че религиозното чувство има „безспорно грамадно зна­чение… в душевния живот на човека[20]“.

„За здравата личност – пише той, – религиозното чувство означава уве­личение на нейното сцепление, обеди­нение на стремящите се към разеди­нение психични сили… Функцията на религиозното чувство е да увеличи жизнената енергия на човека…“[21].

„За невротика и душевно болния човек религиозното чувство означава често възстановяването на загубеното душевно равновесие и намиране изход от болестта[22]“.

3. Какво казва по въпроса историята на народите и кул­турата? Какво четем в трудо­вете на гениално-замислилите се върху тази история и – въобще в трудове на капаци­тети? Историята на народите свидетелства, че религиозният упадък у един народ е довеждал до общ упа­дък и дори до катастрофа; и че рели­гиозният подем е един от главните възродителни и спасителни фактори в живота на народите[23].

За илюстрация достатъчно е да спо­мена историята на еврейския народ, така живо и правдиво описана в све­тата Библия, и историята на нашия народ.

В подкрепа на второто положение, че религиозният подем е спасителен фактор, аз ще приведа и мисли от именития руски историк професор Михаил Иванович Ростовцев, изказани във връзка с раж­дането на новия свят, след залеза на древността.

Професор Ростовцев, „един от най все­странните и най-дълбоки – по думите на професор Гаврил Кацаров, – познавачи на класическата древност[24]“ и изобщо „на историята на древността[25]“, в сту­дията си „Залезът на античната циви­лизация“ се занимава с причините за залеза на древността и очертава раж­дането на новия свят.

В картината на упадъка на антич­ността в социалната, политическа, ико­номическа и интелектуална области и на търсенето на нови пътища и нови изходи, която профeсор Ростовцев рисува, очебийно изпъква подемащата се ре­лигиозна и мистична вълна, която и спасява загиващия свят.

„Това, що поразява изследвача на религиозния живот на Запад и Изток в епохата на ранната римска империя – пише авторитетният учен, – това е интензивността на религиозното чувство… Ранната империя по цялото си протежение се характеризира с необикновен подем на религиозното чувство [26]“.

Тази религиозна вълна заляла дър­жавата[27].

И в края на краищата спасителен кораб се явява християнската църква.

„За нас – казва професор Ростовцев, – е важен един безсъмнен факт. В хаоса и безнадежността на III-ти век израснала като мощна скала организа­цията на християнската църква,… която преместила центъра на тежестта на живота вътре в човека, която отваряла безкрайни перспективи зад гроба и съединявала своите последователи в един мощен съюз… Като се съединила с държавата, църквата… поддържала остарелия неин организъм. Но като приела държавата, тя не приела ста­рите пътища на творчество и започнала постепенно да отваря вратите на нови…

Всичко творческо, което останало в античния свят, се обединило като във фокус в творчеството на хри­стиянството[28]“.

Особено силно е подчертал значе­нието на вярата в историческия живот на народите Гьоте. Той говори: „Истин­на, единствена и най-дълбока тема на всемирната история ще остане конф­ликтът между вярата и неверието. Всички епохи, в които господства вярата, се отличават, в една или друга форма, с блясък, могъщ подем на духа и плодовита дейност в полза на съвре­менниците и потомците. Обратното, всички епохи, в които прескръбната победа в каква и да е форма е на страната на неверието, макар и да се гордеят известно време с лъжлив бля­сък, изчезват за потомството“[29].

Трябва да се отбележи и туй, че епохите, през които господства не­верието, доколкото имат нещо „здраво“, то се дължи на предходните епохи на вярата, тоест епохите на неверието жи­веят, така да се каже, на гърба на епохите на вярата. Слънцето може да е залязло, обаче, небето продължава „да светлее и блести от него, макар, ние вече да го не виждаме[30]“.

Културата е тясно свързана с ре­лигията.

„Неоспоримо е – заявява Хердер, в съчинението си „Идеи във филосо­фията на историята на човечеството“, – че само религията е, която нався­къде е донесла на народите първата култура и наука“[31]. «Първоначално на­всякъде намираме – пише професор Фри­дрих Паулсен, във втория том на своя труд „Система на етиката“, – че це­лият живот на един народ с всичките му наредби се основава на рели­гията[32]“ А професор Евгений Василиевич Спекторски, в статията си „Християнството и кри­зата на съвременната култура[33]“ и Освалд Шпенглер, в книгата си „Залез на Запада[34]“, блестящо доказват, че всяка култура зависи от и се основава на религията или на нещо, което по своята същина е религиозно.

Че религията не отрича културата и не е пречка за нейния цъфтеж свидетелстват, например, следните факти: първите учени и лекари – това са жреците; най-старите литературни паметници на народите обикновено са техните све­щени книги; самите „азбуки“ у повечето народи са изнамерени от пред­ставители на религията; „всички ви­дове изкуства са се зародили и са се развили в древност около храмовете и жреците[35]“; най-величествените ар­хитектурни паметници най-често са храмовете; първите произведения в областта на поезията са химни на бо­говете; най-сладките песни това са религиозните, и най-възвишената му­зика е пак религиозната; най-хубавите скулптурни и живописни произведения са предимно с религиозни сюжети.

И тъй: твърденията, че религията носела душевно разстройство, спирала духовния растеж, водела към духовно израждане и общ упадък, са голословни и най-често тенденциозни.

Друг е обаче въпросът за болест­ните прояви на религиозното чувство. Както в областта на всяко чувство са възможни аномалии и извращения, така и в областта на религиозното чувство може да се случат такива. Но това е вече съвсем друга тема.

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 5, с. 10-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. 1 Солуняни 5:17.

[2]. Протоиерей Иоа́нн Ильи́ч Се́ргиев (Кроншта́дтский), Моя жизнь во ХристЪ. Избранныя мЪста, системати­чески расположенныя, Ницца 1928, стр. 69.

[3]. Там.

[4]. Там. Стр. 70, 71.

[5]. Там. Стр. 84.

[6]. Там. Стр. 84, 85. 

[7]. Там. Стр. 86, 87.

[8] У: Dr. H. Engеl, Die grössten Gelster über die höchsten Fragen. 4. Aufl., Konstanz. S. 7, 8.

[9]. Гледай у: Доктор Иван Панчовски, Пси­хология на религията в християнско-апологетическо осветление. София 1934, стр. 280, 282-287, 269.

[10]. Уйлям Джеймс, Многообразiе Религюзнаго Опыта. Перевод съ англ. В. Г. Малахiевой-Мирович и М. В. Шик, под редакцiей С. В. Лурье. Изд. журн. „Русская Мысль“. Москва 1910, стр. 499.

[11]. Там.

[12]. Д-р Христо Петров, Психология и пси­хопатология на религиозното чувство. София 1941, стр. 4.

[13]. Особено състояние, което се характери­зира с липса на всяка радост, с печалност, отсъствие на жизнена бодрост и с нежелание за живот.

[14]. Там, стр. 494.

[15]. Там, стр. 497.

[16]. Н. Алексиев, Психологията ни за­вежда към религията. „Духовна култура“, год. XIX, (1938), кн. 2, стр. 48.

[17]. Там, стр. 49.

[18]. Там.

[19]. Там, стр. 50.

[20]. Там.

[21]. Там, стр. 87.

[22]. Там, стр. 88.

[23]. За „религиозния фактор“, като най-решаваш, в историческия процес, гледай, например, в класическия труд на академик професор Борис Александрович Тураев, Исторiя Древнeго Востока (2-pое изд в 2-х частях, Спб. 1913-1914; съветско издание т. I и II, под ред. В. В. Струве и И. Л. Снегирева, Ленинград 1935).

[24].В „предговора“ към превода на книгата на професор Михаил Иванович Ростовцев, ЗалЬзът на античната цивилизация. Превод професор Г. И. Кацаров, София, 1924.

[25].В „предговора“ към превода на книгата на Михаил Иванович Ростовцев, История на стария свет, т. I, превод И. Г. Раевъ, София 1932, стр. 3.

[26].Залезът на античната цивилизация, стр. 57.

[27].Там, стр. 59.

[28].Там, стр. 59, 60.

[29].“Noten zum westöstlichen Diwan. – У: Фридрих Паулсен, Система на етиката. Прев. Ил. Григориев и д-р Ст. Донев, т. I, София 1912, стр. 311.

[30].У: Prof. Dr. Т. Tоth, Im Weinberg des Herrn. 2. Аufl., Paderborn 1934, S. 232.

[31]. Ideen zur Philosophic der Geschichte der Menschhelt. Kürschners Klassikerausgabe IV (2), 358. – У: Dr Th. Deimel, Zitaten Apologie. 3. verbess. u. vermehr. Aufl., Freib. im Br. 1912, S. 42.

[32]. T. II, стр. 147.

[33]. „Философски преглед“, год. II, кн. 1, София 1930, стр. 1-13.

[34]. Untergang des Abendlandes. Umrisse einer Morphologie der Weltgeschichte. München 1922. В. I und II.

[35]. Професор архимандрит Евтимий, Кратък наръчник по християнска апологетика. ч. I, София 1942, стр. 79.

Изображениe: авторът Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e2i