Христо Гяуров

Бог не оставил в безпомощно съ­стояние създадените от Него първи чо­веци Адам и Ева, след като те извър­шили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Вед­нага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спа­сител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като при­несе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необ­ходими за неговото духовно просвеще­ние и спасение.

До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да про­излезе Спасителят, наставления и на­реждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни об­стоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.

Обещаният от Бога Спасител на съ­грешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Вто­рото Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и из­вършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като прине­съл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извър­шил за изкуплението на човека, е за­писано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на свое­то евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В на­званието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „за­вет“ (на гръцки език διαθήκη), а на ла­тински – testamentum), защото в съдър­жащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по раз­личен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.

Писатели на новозаветните свеще­ни книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Го­споден,- са от числото на 12-те апо­столи на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са све­дения в древната християнска писме­ност, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Хри­стос; те са били от числото на Негови­те 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепо­тата му: „иди, защото той Ми е из­бран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно еванге­лие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три по­слания и книгата Апокалипсис-Откро­вение; апостол Петър – две послания; апо­столите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Коло­сяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.

Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след ка­то се прочете това послание у вас, на­редете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – спо­менатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писа­ното от него за кръвосмесника в съ­щата глава на това си послание, в ня­колко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.

Сам Иисус Христос не написал ни­що през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книж­ниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необ­ходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Уст­ната проповед на Иисус Христос оказ­вала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже сло­вото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Хри­стос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е го­ворил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те ня­ма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Пе­тър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние по­вярвахме и познахме, че Ти си Хри­стос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).

И апостолите на Иисус Христос про­повядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.

Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Ду­хът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си про­повед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съ­ставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъх­новението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и каче­ства. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са бого­вдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не ду­ха на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповяд­ваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Пе­тър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророче­ство“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски кни­ги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно не­що – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съм­нение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просве­щава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второ­то си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, из­правяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и го­ден за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за сло­во Божие.

Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Пи­сание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апо­столски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Корин­тяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Све­тия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и кои­то, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че ду­мата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църков­но предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).

И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съ­държание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, по­добно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява на­пълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторже­ни думи своето възхищение от Библия­та Ние считаме за достатъчно да при­ведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. По­гледнете на философските книги с всич­кия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Мно­го естествено е да се допусне, че дей­ствително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.

*

Още от минало време и досега в бо­гословската книжнина се разглежда усърдно въпросът, кога се е появил сегашният сборник на новозаветните книги, и какви книги са били влезли в него. Много съчинения от разни учени са написани по този въпрос. Видният западен учен професор Theodor Zahn си по­ставил като главна цел на своята на­учна дейност да изследва историята на новозаветния канон, тоест историята на новозаветния сборник. Мнозина про­тестантски богослови изказват мнение­то, че този сборник се бил появил уж в късно време, към края на втори век, и че в него били влезли книги, на­писани от неизвестни лица под име­то на Христови апостоли. Мнението на тези богослови е напълно неоснова­телно. Сегашният сборник на новоза­ветните свещени книги е бил съста­вен още през апостолско време, към края на първи век, и в него са влезли вдъхновени книги, написани от същите лица, посочени в самия сборник.

Като доказателство затуй, че сегаш­ният сборник на новозаветните свеще­ни книги е бил съставен към края на първи век, известен под името апо­столски, ще посочим следното обстоя­телство. Всички новозаветни свещени книги са били написани през апостол­ския век. Първа новозаветна книга по време е светото евангелие от Матей, напи­сано през 41 година; последни новозаветни книги пък са светото евангелие от апостол Ио­ан и трите му послания, написани през 98 година. Имало е, значи, пълна възмож­ност, щото към края на първи век свещените новозаветни книги да бъдат събрани в един сборник. Събирането на новозаветните книги в отделен сбор­ник е било започнато още през вре­мето, когато те са били писани. Във второто си послание (3:15-16) апостол Петър пише: „и дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говорѝ за това и във всички послания (εν πασαις ταις επιστολαίς), дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопача­ват, както и другите писания, за своя си погибел“. Своето второ послание апостол Петър написал през 66 година; следо­вателно, в тази година той е имал подръка всички послания на апостол Павел, написани до тази година. Не е имал той подръка, може би, само второто послание на апостол Павел до Тимотей, което е последно негово послание и било написано през 66 година. Ако апостол Пе­тър е имал подръка през 66 година напи­саните от апостол Павел до тази година по­слания, не може да не се допусне, че той е имал подръка през това време и другите новозаветни книги, написани до споменатата 66 година; след тази година са били написани само петте книги на апостол Иоан: евангелието, трите послания и Апокалипсисът. Като споме­нава за посланията на апостол Павел, сам апостол Петър казва: „и другите писания“, тоест другите новозаветни свещени кни­ги, написани до 66 година, а също така и ветхозаветните. Основаната от Иисус Христос Църква, която е „стълб и кре­пило на истината“, както пише апостол Павел (1 Тимотей 3:15), се е грижела рев­ностно за събирането на новозаветните боговдъхновени книги в един сборник. Сегашният сборник на тези книги е именно дело на Христовата Църква.

В богословската книжнина се раз­глежда също така усърдно от дълго вре­ме въпросът, запазени ли са до нас новозаветните свещени книги в този вид, в който са били написани от техните автори. Всички новозаветни книги са били написани на гръцки език, с из­ключение на евангелието от Матей, което било написано на еврейски език; оригиналът му обаче е бил в ранно време загубен, и то е стигнало до нас в гръцки превод. Гръцкият текст на новозаветните свещени книги е запа­зен до нас в много ръкописи, числото на които е над 4000. Някои от тях са много древни: от втори, трети и четвърти век насам. Произведенията на древните светски гръцки класически писатели са запазени в по-късни и ма­лобройни ръкописи – от осми век на­сам. Поради туй обстоятелство светски­те учени, които се занимават с исто­рията на древния гръцки език, в много случаи прибягват към древните ново­заветни гръцки ръкописи. Тези ръко­писи са изследвани в течение на много векове усилено и всестранно от мнози­на видни учени-богослови, а също така и от видни филолози. Някои учени се занимавали така старателно и продъл­жително с тях, че даже са повреждали или загубвали своето зрение. Какъв е обаче резултатът от колосалния и мно­говековен труд на учените върху гръц­кия текст на новозаветните ръкопи­си? Резултатът е този, че новозавет­ните свещени книги, като се изклю­чат някои незначителни и несъщест­вени разночтения в техния текст, са запазени до нас в този вид, в който са излезли от ръцете на своите ав­тори. Тъй като гръцкият оригина­лен текст на новозаветните свещени книги е запазен неповреден до наше време, ще трябва да се приеме, че и точните преводи от този текст, напра­вени на разни древни и нови езици, предават вярно мислите, които новоза­ветните свещени писатели са вложили в своите книги.

С каквото усърдие се разглеждат в богословската книжнина въпросите относно произхода на сборника от но­возаветните свещени книги и относно запазването на съдържащия се в тях текст, с такова усърдие се разглежда още и въпросът, дали тези книги са били написани от лицата, посочени в самите тях и в новозаветния сборник. Има достатъчни основания да се отго­вори на този въпрос напълно положи­телно. Както в самите новозаветни кни­ги, така и в древната християнска пис­меност има многобройни и убедителни свидетелства за това, че новозаветните свещени книги са били написани от тези автори, които са посочени в са­мите тях и в новозаветния сборник. Някои богослови-рационалисти оспор­ват особено много подлинността – до­стоверността на книгата Апокалипсис, написана от апостола св. Иоан Бог­ослоа. Обаче за написването на тази книга от апостол Иоан между многото древни църковни писатели ясно и ка­тегорично свидетелства видният дре­вен християнски апологет св. Иустин Мъченик, живял и действал през първата половина на втория век. „Освен това – пише той – у нас някой, на име Иоан, един от апостолите на Христа (εις τών αποστόλων του χριστου), в даденото му откровение (εν αποκαλυωτι γενομέιη αυτώ – тоест в книгата Апокалипсис – бележка наша) предсказал“… и така нататък (Разговор с Трифона Иудеина, 81). Мястото тук не ни дава възможност да приведем многото основателни и убедителни древ­ни свидетелства и доказателства за подлинността – достоверността и на другите новозаветни свещени книги.

Има учени-рационалисти, които, уж въз основа на новозаветните книги, из­казват мнението, че Иисус Христос не бил съществувал, че бил митическа личност. Да отрича обаче човек съще­ствуването на Иисус Христос, това зна­чи да отрича един реален факт, засвидетелстван многократно и най-убедително както в новозаветните свещени книги, тъй и в древната християнска и светска писменост. Най-убедително и непоклатимо доказателство за съще­ствуването на Иисус Христос и за истинността на Неговото учение ни дава апостол Павел, историческата личност на кого­то не се оспорва от никого. Той бил отначало ревностен фарисей и жесток гонител на християнството. После, че­тири години след смъртта и възкресе­нието на Иисус Христос, той се по­кръства и става не само ревностен хри­стиянин, но и един от най-видните апостоли и проповедници за Христа. Апостол Павел бил високообразован човек; той имал пълната възможност, като съвременник на Иисус Христос, да из­следва Неговата дейност и учение. Спо­ред мнението на мнозина видни учени, апостол Павел бил даже виждал Иису­са Христа и слушал непосредствено Неговото учение.

*

Голямо е значението на новозавет­ните свещени книги за религиозния и нравствения живот на християните. Го­лямо е тяхното значение и за Христо­вата Църква и за богословската наука. Всеки един християнин може да по­черпи от тях необходимите за него по­знания относно живота и дейността на Спасителя Христа, относно Неговото учение – истините на християнската вя­ра и нравственост. Православната Хри­стова църква е устроена въз основа на истините и нарежданията, съдържа­щи се в новозаветните книги. Всяка една богословска наука черпи своите основни, положения от Свещеното Ппсание на Новия Завет. Поради туй с пълно пра­во може да се каже, че то е източ­никът и основата на богословската наука.

На първо място между новозаветни­те свещени книги стоят четирите свещени евангелия – от Матей, Марк, Лука и Иоан, тъй като в тях са изложени жи­вотът и дейността на Иисус Христос и Неговото Божествено учение – истини­те на вярата и нравствеността. В еван­гелията се съдържа законът на хри­стиянската вяра; поради това те се наричат законоположителни новозаветни книги. Те имат също такова зна­чение между книгите на Новия Завет, каквото значение имат между книгите на Ветхия Завет петте книги – петокнижието на Моисей, наричано в древ­ност от юдеите Закон – Тора. В дру­гите новозаветни книги се дават све­дения за живота на новооснованата Христова църква през апостолския век, и се изясняват истините на християн­ската вяра и нравственост.

В центъра на християнската вяра стои положението, че има един Бог – троичен по Лица и един по Съ­щество, Който е сътворил всичко в света и Който промислил за всичко създадено от Него, особено за чо­века. Преди възнесението Си Иисус Христос казал на учениците Си, като им давал последни нареждания: „иде­те, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Дула“ (Матей 28:19);: „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). В първото си послание апостол Иоан пише : „трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Светий Дух – и тия тримата са едно“ (5:7). Когато един законник запитал Иисус Христос, коя е най-голямата заповед в Закона, Той му отговорил: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всич­ката си душа, и с всичкия си разум – тази е първа и най-голяма заповед“ (Матей 22:37-38). Християнинът може да каже, че вярва истински в Бога са­мо тогава, когато неговата вяра е при­дружена и с любов към Бога. „Който не люби – пише апостол Иоан в първото си послание, – не е познал Бога, за­щото Бог е любов“ (4:8).

В центъра пък на християнска­та нравственост стои положението, че човек трябва да обича своите ближ­ни самоотвержено, така, че да бъде готов да пожертва за тях и живота си. В своя отговор на законника, коя заповед е най-голяма в Закона, Иисус Христос, след като посочил първата заповед, добавил: „а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като се­бе си; на тия две заповеди се крепи целият Закон и пророците“ (Матей 22:39-40). Самоотвержена любов изи­сква Иисус Христос от Своите после­дователи и в прощалната Си реч към учениците. „Никой – казва Той в тази Си реч – няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Иисус Хри­стос изисква самоотвержена любов не само към ближните, но отива дори дотам, че изисква любов и към враго­вете. В знаменитата Си проповед на планината Той казва: „обичайте вра­говете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Матей 5:44). Учението на Иисус Христос за любов и към враговете заема най-високото място в проповядваната от Него нравственост. Изяснявайки това Негово учение, св. Иоан Златоуст възклицава: „ето най-високият връх на добродетелите“ (Тълкуване на евангелието от Матей, беседа 18, 3). Като изисква от Своите последователи всестранна лю­бов, Иисус Христос изисква от тях също тъй не само да не вършат зло, но даже да не отвръщат на злото със зло, а с добро. Пак в проповедта Си на планината Той казва: „Да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната стра­на, обърни му и другата“ (Матей 5:39). Смисълът на тези Христови думи е следният: ако някой ти направи зло, ти му отвърни с добро!

В никоя друга религия, в никоя фи­лософска система няма такова възви­шено учение за любовта, каквото има в християнската религия. С право тя е наречена религия на любовта. Учение­то за християнската любов е нещо но­во; ние го намираме само в книгите на Свещеното Писание на Новия Завет. В нача­лото на прощалната Си реч към уче­ниците Иисус Христос казва -.„нова за­повед ви давам, да любите един другиго, както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34).

Християнската религия е не само религия на любовта Тя може да бъде наречена също и религия на мира, защото Иисус Христос изисквал от Своите последователи да имат не само любов, но и мир помежду си. Христия­нинът трябва да живее в мир със свои­те ближни и да насажда мир между тях. „Блажени са миротворците – казва Иисус Христос в проповедта Си на планината, – защото те ще се на­рекат синове Божии“ (Матей 5:9).

Между апостолите на Иисус Хри­стос най-много са проповядвали и писа­ли за християнската любов двамата Негови апостоли Иоан и Павел, които поради туй са известни под името апо­столи на любовта, Апостол Иоан обоснова­ва любовта към ближните с това, че Сам Бог, творецът на човеците, е Лю­бов. „Който не люби – казва апостол Иоан в първото си послание, – той не е познал Бога, защото Бог е любов“ (4:8). В 13-та глава на първото си послание до Коринтяните, която глава е известна под името „химн на хри­стиянската любов“, апостол Павел казва: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно зна­ние за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да пре­местям, – щом любов нямам, нищо не съм“ (1 Коринтяни 13:1-2).

Като поставя вярата в Бога, един по Същество и троичен по Лица, в цен­търа на истините на вярата, и като по­ставя любовта в центъра на истините на нравствеността, Иисус Христос учи, че човек се спасява не само с вяра в Бога, но и с добри дела, които са плод на любовта. „Не всеки, който Ми казва Господи, Господи – учи Той в проповедта Си на планината, – ще влезе в царството небесно, но оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен“ (Матей 7:21), тоест който вър­ши доброто. Това учение на Иисус Христос много ясно обяснява апостол Яков в своето послание, като казва: „както тялото без дух е мъртво, тъй и вя­рата без дела е мъртва“ (2:26).

*

Тъй като новозаветните свещени книги имат голямо значение за религиоз­ния и нравствения живот на христия­нина, той ще трябва усърдно да ги че­те, да ги изследва и да се поучава от тях. За да може обаче да намира пра­вилния смисъл, вложен в текста на тези книги, православният християнин ще трябва да има предвид следните две главни положения: първо – при че­тенето на свещените книги винаги да се ръководи от учението на светата Пра­вославна църква, която – както казва апостол Павел – „е стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), и в която се пази Свещеното Предание, с помощта на кое­то се изяснява много от онова, що се съдържа в Свещеното Писание; второ – чете­нето да извършва не само със соб­ствени свои сили, но и при помощта на свещенослужителите в Църквата и на специалисти-богослови. Както едно здание може да бъде построено само от специалист-архитект, както също една машина може да бъде построена от специалист-машинен инженер, тъй и книгите на Свещеното Писание на Новия Завет, написани преди близо две хиля­ди години, могат да бъдат правилно изследвани и изтълкувани само от специалисти-свещенослужители на Църква­та и богослови.

Освен споменатите две главни поло­жения за успешно четене на новоза­ветните свещени книги и за усвояване на вложения в техния текст смисъл, трябва да се имат предвид още и след­ните три положения. Първо. Този, който пристъпва към четенето на тези книги, както и на другите книги в Свещеното Писание, ще трябва да е изпълнен с гореща вяра в Бога, под вдъхновение­то на Когото са написани тези книги. „Без вяра – пише апостол Павел в посла­нието си до Евреите – не е възможно да се угоди Богу, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (11:6). Второ. Истинската вяра винаги е придружена с добродетелен живот. Не може да има истинска вяра онзи, който се е отдал на греха. „Всеки, който съгрешава – пише апостол Иоан в първото си посла­ние, – не е видял Бога, нито Го е поз­нал“ (3:6). „В лукава душа – казва се в книгата Премъдрост Соломонова – няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха“ (1:4). Поради това християни­нът, който желае с полза да чете и изучава новозаветните свещени книги, ще трябва предварително да се поста­рае, доколкото това е възможно за него, да насади у себе си християнските до­бродетели, да очисти душата и сърце­то си. „Блажени са чистите по сър­це – казва Иисус Христос, – защото те ще видят Бога“ (Матей 5:8). Тре­то. Човек, като творение на Бога, не може сам, без Неговата помощ, да се развива телесно и да се просвещава духовно. А кого Бог просвещава? – Този, който се обръща с искрена и сърдечна молитва към Него. Като има предвид това, християнинът ще трябва да пристъпва към четене и изучаване на новозаветните свещени книги не само с вяра в Бога, не само с чиста душа и сърце, но и с гореща молитва към Него. „Отвори очите ми – моли се древният псалмопевец Богу – и ще видя чуде­сата на Твоя закон“ (Псалом 118:18).

Всеки християнин трябва да чете но­возаветните свещени книги – книгите на Свещетого  Писание изобщо, и да се поу­чава от тях. Трябва да ги четат също постоянно свещенослужителите на Цър­квата и специалистите-богослови, по при­мера на древните благодатни свети отци, които, поради постоянното четене на Свещеното Писание, го знаели дори наизуст.

Просторна и неизчерпаема духовна съкровищница са новозаветните све­щени книги, книгите на Свещеното Писа­ние изобщо. От тях обаче може да черпи успешно само този, който при­стъпва към тях със силна вяра и го­реща молитва към Бога, с чиста ду­ша и сърце, като се ръководи от учението на Православната Христова църква, която е „стълб и крепило на истината“.

_________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1955, кн. 2-3, с. 11-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Христо Гяуров (1889-1966) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e1J