Христо Попов

За страданията и прославянето на Спасителя

Глава 52:13-53:2

Това пророчество е едно от най-важните Исаини пророчества за Месия и се счита класическо място в старозаветното учение за изкуплението. Апостолите взимат него като основа на новозаветното учение за изкуплението; самия начин даже на разкриване това учение и терминологията те заимстват от пророк Исаия. Отците и учителите на Църквата на него гледат не само като на пророчество за Месия, но някои даже му придават еднакво значение с новозаветните исторически повествования за Христос[3]. А някои от богословите, поради необикновената ясност на това пророчество, се изразяват, че то е написано под кръста Христов. И наистина, по дълбочината на пророческото прозрение, по яркостта и живостта на дадените тук образи, по удивителната точност на разните исторически подробности, най-после, по дълбокото проникновение във вътрешния смисъл на най-великите тайни – въплъщението и изкуплението, пророчеството в 53-та глава няма на себе си равно в целия Стари Завет и справедливо се признава като “кулминационна (най-висока) точка” на цялото старозаветно пророчество.

Пророчеството се състои от пристъп (52:13-15) и изложение в две части (53:1-8 и 53:9-12). В пристъпа се излага главната мисъл на пророчеството: Отрокът (Спасителят) ще достигне слава чрез страдания. В изложението се разкрива тази мисъл: 1) за страданията на Отрока и техните причини (53:1-8) и 2) за славата, която Той ще достигне след Своите страдания (53, 9-12).

Цялото пророчество за страданията и прославянето на Спасителя може да се изложи така: Отрокът (Рабът) Господен ще постъпва благоразумно при изпълнение на възложеното върху Него изкупително дело, вследствие на което Неговите трудове ще се увенчаят с успех, а Сам Той ще достигне висша слава. Но постигането на целта ще се съпровожда за Него с такива тежки страдания и мъчения, че мнозина, като Го погледнат ще дойдат в ужас от Неговия страдалчески вид. Затова пък, когато разберат истинската причина на Неговите страдания, много хора, начело със своите царе, ще благоговеят пред Него (52:13-15). Впрочем, не всички правилно ще Го разберат и признаят значението на Неговите страдания, понеже не всички са в състояние да разберат проповедта за спасението на хората, извършвано, по Божие определение, чрез Неговите страдания. Нещо повече: даже и Неговите съвременници погрешно ще мислят за Него и няма да Го признаят за Месия. Те ще съдят за Него въз основа на Неговата външност, но от тази страна Той не ще има с какво да им докаже Своето Божествено пратеничество: Той ще се роди в бедност, не ще да има разкошна обстановка и нещо поразяващо, което хората са привикнали да гледат в земните царе. Когато Той излезе като деец сред обществото, ще бъде отхвърлен и ще Му причинят страдания, а Сам Той ще бъде предмет на отвращение. (53:1-3). Причинявайки страдания на Отрока Господен, евреите ще мислят, че Той страда за Своите собствени грехове. Само по-късно някои от тях ще разберат грешката си. Те ще повярват, че Той е Месия, и ще знаят, че Той е страдал не за Своите грехове, а взел върху Себе Си всички техни грехове и страдал за тях с цел, Неговите страдания да бъдат отплата на Божието правосъдие за техните грехове, да примирят самите тях с Бог и да им дадат възможност да се спасят. Те ще узнаят така също, че Той е пострадал, защото всички хора се отклонили от божествения закон и станали порочни, за което и заслужили гняв и наказание от Бог. Това наказание Господ възложил на Своя Отрок, Който се съгласил да го понесе и търпеливо да пренесе всички, възложени на Него, страдания дотогава, докогато смъртта не ги прекратила. Макар Отрокът Господен да е бил осъден на позорна смърт, Той и след това Си остава така велик, че Неговия произход или раждане никой не е в състояние достойно да изобрази (4-8). За Неговата смърт и погребение Бог ще накаже Неговите богати и лукави врагове, понеже Той не е извършил никакво престъпление. Бог по-рано определил за Неговите страдания така: когато Той принесе Себе Си умилостивителна жертва за греховете, ще види дълговечно потомство, което при Неговата помощ, благоуспешно ще извършва Божията воля. Сам Той ще се радва, че Господ чрез Неговите страдания Го направил способен да извършва спасението на другите. Затова Той ще наследи, като цар и победител много народи и ще стане за тях ходатай пред Бог (9-12).

Глава 52:13. Че под Отрок или Раб трябва да се разбира Иисус Христос, видяхме по-горе (Исаия 42:1). Уразумеет – ще действа благоразумно или успешно, а чрез това ще се възвиси и прослави.

Стихове 14-15. На якоже (както) отговаря тако (така), но не първото – в 14-ти стих, а онова в началото на 15-тия. Двата стиха ще се преведат така: “както мнозина ще дойдат в ужас от тебе (Израилю), понеже така много ще се обезслави твоят вид от хората и (ще се затъмни) твоята слава от човешките синове, така много народи ще се удивят на Него (на Отрока Господен) и даже царете (в недоумение) ще затворят устата си”. Причина на това удивление и недоумение ще бъде това, “че Него ще видят онези, на които не е било възвестявано за Него, и ще Го узнаят онези, които преди нищо за Него не са чували”. Тук пророкът изразява мисълта, че историята на страданията и прославянето на Иисус Христос, истинския Израил и Отрока Господен, има някакво сходство с историята на старозаветния Израил, и предрича, че проповедта за Месия, като Спасител на света, отвхърлена от юдеите, ще бъде предложена на езичниците, които по-рано нищо не са знаели и не са слушали за Него. Светите апостоли, имали ревност да просветят с евангелската светлина по-голямо число езичници, стремели се да проповядват преди всичко там, където никой още не бил проповядвал за Христос. Така например апостол Павел проповядвал на езичниците за изпълнение на Божията заповед, която Той виждал в настоящите думи на пророк Исаия (Римляни 15:20-21).

Тези два стиха в еврейската Библия стоят така: “Както мнозина бяха смаяни, гледайки на Него – толкова ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му повече, отколкото на синовете човешки – така Той ще смае много народи; царе ще затворят пред Него устата си, защото ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали”.

Глава 53:1. Слуху нашему – на това, което е чул от нас, тоест на нашата проповед: мышца Господня – силата, всемогъществото, волята, определението Божие за изкупване на човешкия род чрез страданията на Отрока Господен; кому открыся – за кого стана очевидна. Съвременните на Иисус Христос юдеи мечтаели в лицето на своя Месия да видят славен цар, завоевател, който ще покори на тях цялата вселена, а Иисус Христос дошъл на земята в смирен образ на раб. Поради това мнозина от юдеите не узнали в този скромен образ своя обетован Месия и отхвърлили проповедта за Него. Предвиждайки това неверие на юдеите, пророк Исаия, от лицето на старозаветните пророци, на апостолите и на всички новозаветни проповедници на Евангелието, пита в недоумение – кой може да повярва на тяхната проповед? Действително, малцина са повярвали на тази проповед! Апостол Павел (Римляни 10:16) и евангелист Иоан (12:37-38) в това обстоятелство, че не всички повярвали в Христос, виждат изпълнение на настоящото Исаино пророчество.

Стихове 2-3. Тук се описва крайно смиреният, кротък и даже унижен външен вид и съответното нему обществено положение на Месия. С всичко това пророкът, очевидно, отива направо срещу най-главния и най-гибелния предразсъдък на юдеите за грозно величествения вид на очаквания от тях Месия и за Неговата роля като победоносен земен завоевател. Иисус Христос се уподобява на корен в земли жаждущей. Както коренът в безводна земя не може да стане голямо дърво, така и родилият се от бедна и неизвестна, макар произлязла от знаменития някога Давидов род девица, трудно било да бъде признат от съвременниците за Месия. Вид – външно положение, богатство; слава – обществено положение; доброта – представителност, особена красота. Отрокът не отговарял на представите на евреите за Месия нито по външност, нито по Своето обществено положение; в язве сый – изранен, покрит с рани; ведый терпети болезнь – изпитал болест, от собствен опит научил се да понася страдания. Всички тези думи ни най-малко не посочват това, че Иисус Христос по Своята външност бил некрасив и непредставителен, както някои искат да кажат. Според установилото се мнение на Православната църква, основано на свидетелствата на някои от светите отци и учители, Иисус Христос не е имал нищо позорно и безславно в Своя външен вид. Напротив, Неговата безпримерна святост, превисока любов, дълбоко смирение и кротост придавали нещо необикновено на Неговата човешка външност. Всички тези Негови качества твърде ясно се отразявали на Неговото лице и за онези, които виждали това, смиреният образ на Иисус Христос се е показвал най-величествен и най-славен от всички. Яко отвратися лице Его, безчестно бысть и не вменися – така че, Неговото лице стана отвратително, безславно и за нищо не се смяташе. Тези думи посочват това, че Иисус Христос бил подложен на най-позорно смъртно наказание – разпъване на кръст. Разпнатият Иисус Христос за невярващите бил безславно (безчестно) и нищо не струващо лице, защото на дърво обесвали само най-големите престъпници, които със своите беззакония отвращавали всички и заслужили проклятие от Бог – “проклет есть от Бог всяк висяй на древе” (Второзаконие 21:18-23; Галатяни 3:13).

Пророкът дава ключа за разгадката на такова едно чудно и необяснимо за мнозинството от старозаветното човечество явление, каквото били страданията и униженията на Месия. Още от историята на праведния Иов е добре известно, че в съзнанието на старозаветните мъдреци положително не се побирала мисълта за невинни страдания: страда ли някой, той – според тях – е грешен. Това била обикновената логика по онова време, която евреите, разбира се, биха взели да прилагат и към страдащия Месия, за Когото говори тук пророкът, законно виждайки в думите на пророка вътрешно противоречие: ако онзи, за когото говориш, е Месия, той не трябва да страда (понеже трябва да бъде невинен); ако пък страда, не е вече Месия. Пророк Исаия разрешава тук това мнимо противоречие, като разкрива, че макар Месия да страда, но не за Своя лична вина, а за нашите грехове; Той ще се яви невинен Страдалец, поради което Неговите страдания и ще имат такава изключителна очистително-изкупителна сила.

Сей грехи наша носит и о нас болезнует – истинската причина на страданията; и мы вменихом Его быти в труде и в язве от Бог и во озлоблении – а ние помислихме (това говорят съвременните на Христос юдеи), че Той пренася бедствия, рани и оскърбления от Бог, тоест се наказва от Бог за Своите собствени грехове – обикновен възглед на древните хора за страданията. Другият възглед за страданията, който се прокарва в книгата на Иов като средство за усъвършенстване на човека, за неговото приближаване до Бог, юдеите не могли да отнесат към Отрока Господен, понеже не Го смятали за праведник. Само по-късно, когато правилно разбрали Отрока, те изменили своето мнение за Неговите страдания: Той же язвлен бысть за грехи наша и мучен быст за безаконии наша, тоест ние мислехме така, а се оказва, че Той за греховете на хората претърпял всички страдания – и душевни (мучен), и телесни (язвлен). Това е най-ясното и силно предсказание за кръстните страдания и смърт на Спасителя, чието значение дълго време признавала даже и древно-равинската традиция. Кръстното наказание във времето на пророк Исаия още не съществувало, а тук вече има указание за приковаването на кръста и пробождането с копие. Язвою Его мы исцелехом – поразителна точност относно главния момент на Месиевото служение, на Неговата кръстна смърт, когато струящата се от прободените ръце и нозе кръв на Спасителя изцерявала човечеството от смъртните болести на греха. Апостол Петър почти също така се изразява в посланието, когато пише: “Той сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата: чрез Неговата рана се изцерихте” (1 Петр. 2:24).

Идеята за ходатайствено страдание за другите била развита у евреите. Тя има в основата си признание на вътрешната връзка между членовете на обществото, на семейството, по сила на която връзка страданията на обществото принадлежат и на всеки негов отделен член, и последният чрез своите страдания може да освободи и цялото общество, и отделни негови членове от виновност, стига само неговата жертва да отговаря на степента на тяхната виновност. По силата на тази идея бащата, например, не смятал себе си чужд за сина, гледал на него като на продължение на своето собствено лице, и неговите грехове отнасял и към себе си. Ето защо, Иов принасял жертва за греховете на своите синове, боейки се – дали не е съгрешил някой от тях (Иов 1:5), а Иехова определя наказание на децата за греховете на бащите (Изход 20:5; 2 Царства 12:10) и благоволява към децата за добродетелите на бащите (Битие 26:4-5; 3 Царства 11:11-13). Същото е по отношение и към цяла държава: за греховете на царя търпи цялата държава (2 Царства 24:1, 10, 13), и към религиозно общество: греховете на евреите взимали на себе си свещениците. Последните не могли да удовлетворят Божията правда и пренасяли греховете върху животните, които и заколвали. Но със смъртта на животните греховете не се унищожавали; смъртта била само знак, че наказанието за греховете на хората трябва да бъде понесено и непременно ще се понесе от такова същество, което ще принадлежи към обществото на хората, ще бъде в състояние да го понесе, и жертвата му ще бъде угодна на Бог. Такова същество, по Божие определение, и се явява Отрокът на Иехова. Той, като лице принадлежащо към обществото на хората, могъл е да ходатайства и да страда за тях; а понеже Бог определил чрез Неговите страдания да изкупи хората, значи, Той е бил в сила да понесе наказанието, и това Негово наказание било угодно Богу. Неговите страдания, обаче, за хората имали по-голямо значение – наказание мира нашего на Нем, язвою Его мы исцелехом, тоест наказанието за нашето примирение с Бог е паднало върху Него, и чрез Неговите рани ние се излекувахме, спасихме. Наказанието е било юридическо, в смисъл на отплата, тоест Отрокът, с понасяне наказание за греховете, удовлетворил Божията правда и чрез това доставил на хората мир с Бога и със самите себе си, и педагогическо, понеже имало за цел да произведе нравствено подобрение: със страданията на Отрока хората станали здрави (исцелехом). Човек, благодарение на Неговите страдания, не само се примирил с Бог, но получил възможност да се бори с греха и чрез добри дела да получава Божията милост. Това е естественото следствие от Христовите страдания: грехът произвел нравствена повреда в човечеството, но Христос победил греха, освободил човека от онази причина, която произвеждала нравствена повреда.

Това пророчество на Исаия, че Иисус Христос е страдал за греховете на хората, в Новия Завет привеждат апостол Павел (1 Коринтяни 5:3), апостол Петър (1 Петр. 2:24-25) и евангелист Матей (8:16-17).

Стих 7. Тук пророкът показва с каква кротост и търпение Отрокът ще пренася Своите доброволни страдания. “Той, макар (зане) и да бе оскърбяван (злословен, унижаван), обаче не отваряше устата Си: като овца бе откаран на заколение (тоест без ропот и съпротивление вървеше на страдания) и както агнето остава безгласно пред стрижещите го, така също и Той не отваряше устата Си”. Св. Кирил Александрийски, блажени Иероним и Теодорит в този стих виждат пророчество за поведението на Иисус Христос на съда у първосвещениците, у Ирод и Пилат (Матей 26:62-63; 27:12-14; Марк 15:3-5; Лука 23:9; Иоан 18:9-10). Съгласно с пророчеството на Исаия говори и апостол Петър (1 Петр. 2:22-23).

Стих 8. “Съдът над Него се извърши (взятся) при пълно смирение от Негова страна (во смирении Его). Обаче (же), кой ще изясни (исповест) Неговия род, така като (яко) животът Му бе прекратен на земята (вземлется от земли живот Его), при това пък и бе откаран на смърт (не за Своите грехове, а за беззаконията на Моите хора”, тоест Неговото смирение, унижението било така голямо, че не Му дали да се възползва от правата на подсъдимия, обвинили Го неправилно; Неговите съдии, вместо да разкрият истината, въстанали (Псалом 2:1-2; Деяния на светите апостоли 4:25-27) против самата истина (Аз есмь истина – Иоан 14:6). Но всичко това ни най-малко не умалява Неговото величие; и след позорното осъждане Той си остава така велик, че никой не може да разбере тайната на Неговия произход (род). По мнението на блажени Иероним, тук трябва да се разбира, както предвечното раждане на Иисус Христос по божество от Бог Отец, така и временното Негово раждане по човечеството от пресвета Дева Мария. Великата тайна на въплътяването на Сина Божий, по думите на апостол Петър, не напълно е открита даже на ангелите (1 Петр. 1:12). Но съвременниците на Иисус Христос не могли да разберат тази тайна, по думите на пророка, главно поради това, че “Неговият живот бил насилствено взет от земята “ (яко вземлется от земли живот Его). Предвид на такава насилствена смърт, при това не за Свои грехове, а за греховете на онези самите, които Го разпнали (ради беззаконий людей моих), действително трудно е било да се разбере тайната на Неговото предвечно раждане и на въплъщението. Ето защо, още преди кръстната смърт, когато за нея само предсказвал Иисус Христос, народът се затруднявал да разбере – по какъв начин Иисус Христос може вечно да пребъдва, когато Той ще бъде издигнат от земята на кръст (Иоан 12:32-34). Апостол Филип (Деяния на светите апостоли 8:30-35) в беседата си с евнуха на етиопската царица Кандакия отнася към Иисус Христос пророчество в 7-ми и 8-ми стихове.

Стих 9.”Аз (Бог) ще предам (се разбира – в ръцете на римляните) лукавият заради (вместо) Неговото погребение и богатите заради (вместо) Неговата смърт, понеже Този (Когото те предадоха на позорна смърт и свалиха в гроб) никакво беззаконие не е извършил и даже измама (лесть) не се намери в думите Му”, тоест враговете на Иисус Христос ще понесат достойно наказание, защото умъртвили Този, Който не е извършил никаква неправда, Който бил съвършено безгрешен. Под лукави и богати блажени Иероним разбира виновниците на Христовата смърт: книжниците, фарисеите, садукеите, юдейските свещеници и първосвещеници, които, господствайки над народа, притежавали големи богатства, и които Бог след Спасителевите страдания предал на римляните и подложил на вечен позор. Апостол Петър в това последно събитие – наказанието на Христовите убийци, вижда изпълнението на Моисеевото пророчество: всяка душа, яже още не послушает Пророка онаго (тоест Месия), потребится от людей (Деяния на светите апостоли 3:23, срв. Второзаконие 18:15-18). В еврейския текст първата половина на този стих стои така: “Нему отредиха гроб със злодейци, но Той беше погребан у богатия” – намек на Христовата смърт между двама разбойници и на погребението Му в градината на Йосиф Ариматейски.

Стих 10. Очистити от язвы – да Го освободи от страдания, да засвидетелства Неговата невинност; аще датся о гресе – след като умре Отрокът, след като се принесе в жертва за греховете; семя долгоживотное – вярващите в Иисус Христос, Неговото потомство, което ще живее вечно. Стих 11. Явити Ему свет – радост, тоест Бог иска да Го утеши с разпространяване навсякъде светлината на евангелската истина; создати разумом – ще вразуми хората, за да разберат евангелското учение. Думите: оправдати Праведнаго не означават, че от престъпник Бог ще Го направи праведник, но че този Праведник на всички ще се покаже такъв, какъвто е бил всичкото време преди, тоест съвършено безгрешен, че хората, които са гледали на Него като на човек, заслужено наказан от Бог, съвършено ще изменят своя възглед. Това пророчество започнало да се изпълнява още от времето на самите Христови страдания; така например Пилатовата жена Го признала за праведник още във време на позорния съд над Него и, даже, ходатайствала за Него пред своя мъж (Матей 27:19). Юда предател също така признал Христос за праведник: согреших, предав кров неповинную (Матей 27:4); а римският стотник, който бил свидетел на Спасителевите кръстни страдания, изповядал Го за Божий Син веднага след смъртта Му (Матей 27:54).

Стих 12. Този стих представя от себе си тържествено заключение на цялата 53-та глава. Сам Бог излиза да говори, че ще венчае с богата награда Своя верен Раб, като победител на Неговите врагове и точен изпълнител на Неговата божествена воля. “Поради това (тоест, където пострада за греховете на хората) Той ще получи (в еврейската Библия “Аз ще Му дам”) голямо наследство – от силните хора ще отнеме плячката и ще я раздели: понеже (зане) бе предаден на смърт и причислен към злодейци, между това Той взе върху Себе Си греховете (не Своите, а) на хората (многих) и предаден бе на смърт заради техните беззакония.” С думите – крепких разделит корысти (придобивката, плячката, принадлежаща на силните, ще раздели) изразява се мисълта, че езичниците, които Господ ще направи Свое достояние или наследство, преди това са били плячка или подвластни на дявола. Иисус Христос, като победил този силен враг на човешкия род, освободил всички, които се намирали под неговото владичество, и ги разделил между Своите Апостоли, така че, Петър, Яков и Иоан станали началници на обрязаните, а Павел и Варнава били пратени към необрязаните – езичниците. Думите – и со беззаконными в мен сия – Сам Иисус Христос отнесъл към Себе Си (Лука 22:37), а евангелист Марк (15:27-28) в тях вижда пророчество за разпъването на Христос между двама злодейци. Във фигуралния израз Той грехи многих вознесе – Той издигна, понесе греховете на мнозина, образът е взет от старозаветните жертви за грях (Левит 5:5). Който принасял такава жертва, обикновено слагал ръката си над главата на жертвеното животно и, изповядвайки своите грехове, като че ли върху самото животно слагал отговорността за тях. Така и Иисус Христос, Който доброволно отдал Себе Си жертва за греховете на човечеството, се нарича Агнец Божий, вземляй (Който взима върху Си) греха мира (Иоан 1:29; срв. Ефесяни 2:3; Колосяни 2:13-15; 1 Петр. 1:18-19; 2:24).

В заключение на цялото пророчество трябва да се каже, че в 53-та глава, по справедливия отзив на учените-тълкуватели, пророческото съзерцание на Исаия достига своя зенит. Тук с такава ясност са изобразени страданията, осъждането на смърт, самата смърт, погребението и прославянето на Спасителя, че ако някъде, то именно в пророчеството на тази глава пророк Исаия, по думите на блажени Иероним, се явява magis evangelista (“повече евангелист”), quam propheta (“отколкото пророк”).

Забележка. Това пророчество се чете като паримия във Велики Петък на 6–тия час и на вечернята.

За многото деца на Неплодната

Глава 54:1-8

Тази глава служи като продължение на предната и разкрива пророчеството за дълговечното потомство на Отрока Господен (53:10 и 12).

Пророкът от лицето на Бог подканя жената, която досега е била безплодна и никога не е раждала, да се весели и радостно да пее, понеже тя, без мъж, ще има повече деца от имащата мъж. Предвид на предстоящото умножаване на нейните синове, тя трябва да се погрижи да увеличи, да разшири своята палатка, за да ги помести; нейното потомство ще завладее езическите народи, и тогава тя ще може да засели опустелите градове (1-3). Тя не трябва да се бои, защото не завинаги ще бъде посрамена; ще настане време, когато ще забрави срама на своята младост и няма да помни повече безславието на своето вдовство (4-5). След това пророкът се обръща към смутената и огорчена жена, имаща мъж и от лицето на Бог я утешава, че Бог и нея оставил за малко време, но отново ще я вземе под Свое покровителство и с вечна милост ще я помилва (6-8).

Стих 1. “Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш, издигни глас и възкликни (возопий) ти, която не си изпитала родилни мъки (не чревоболевшая), защото (яко) след време ти, безмъжната (пустыя), ще имаш много повече деца, отколкото онази, която има мъж”. По тълкуванието на апостол Павел (Галатяни 4:22-27), под неплодна, нераждаща или нямаща мъж трябва да се разбира Христовата църква (высший Иерусалим), църква предимно от езичници; а под имаща мъж се разбира обществото неповярвали в Христос юдеи, което трябва да бъде отхвърлено от Христовата църква, както Агар с Исмаил от Авраамовия дом.

Стихове 2-3. Водрузи – забий; ужа товя – твоите въжета. Разширението на палатката (кущи) е образен израз, взет от обичая на юдеите във време на странстване по пустинята да разширяват своите палатки, когато им се увеличавало семейството; при увеличаване на робите палатките не са се разширявали. Това показва, че встъпилите в Христовата църква народи ще бъдат напълно нейни деца, тоест ще им бъдат дадени всички права на нейните членове, и че числото на встъпилите членове постоянно ще се увеличава. Втората половина от 3-тия стих, съгласно с еврейския текст, трябва да се чете: и семя твое языки наследит, но не наследят, както стои в славянската Библия.

Стихове 4-5. Тук се разкрива мисълта, че езичниците, някога изключени от съюза с Бог и укорявани за това от юдеите, впоследствие наравно с последните ще се удостоят да бъдат в съюз с Бог и затова ще забравят предишните укори и унижения. След потопа Бог свързал, в лицето на Ной, завет или съюз с целия човешки род, който щял да засели земята след потопа (Битие 9:8-9). Но понеже не всички Ноеви потомци се оказали достойни за този съюз с Бог, то Бог между всички народи избрал само праведния мъж Авраам (Битие 12:1-3) и в негово лице сключил завет само с прякото негово потомство чрез Исаак – еврейския народ (Битие 17:7-10; Римляни 9:6-9). След това вече Бог се явява предимно Бог-благодетел на еврейския народ, като нарича последния Свой народ (Битие 17:7 и 19; Изход 3:7; 4:22-23). В противоположност на това, всички останали народи, като изключени от завета с Бог, оставали безплодни, тоест не вършели никакви добродетели и, по такъв начин, приличали на жена, която няма мъж и, поради това, е неплодна. Това предимство, с което се ползвали юдеите, давало на последните повод да се гордеят пред езичниците, да ги презират и да се гнусят от тях. Но това унижено състояние на езичниците щяло да се прекрати с идването на Месия, чрез Когото Божието благословение щяло да се разпространи и над езичниците (Битие 12:3; 22:18; Галатяни 3:3-9). С явяването Си в света Иисус Христос щял да стане ходатай или посредник на нов завет между Бог и хората, но завет не временен, а вечен и не с един народ, а с целия човешки род, така че, ако преди Той се е наричал Бог еврейски (сия глаголет Господь Бог еврейский – Изход 4:22), то след време щял да се нарича Бог на цялата земя. Предвиждайки това, пророкът и говори по-нататък: “така като (яко) Господ, Който те е сътворил, се нарича Саваот, и Светият Бог Израилев, Който те е избавил (от твоя позор), ще се нарече Бог на цялата земя”. В еврейския текст тези стихове стоят: “не бой се, защото няма да бъдеш посрамена, не се смущавай, защото няма да бъдеш поругана… защото твоят Творец е твой съпруг…”

Стихове 6-8. Тук се говори за призоваването на юдеите в Христовата църква, след като езичниците влязат в нея. В еврейския текст частицата “не” (6-ти стих) я няма, а вместо “ниже”, стои “и”; цялото място се чете така: като жена напусната и скърбяща духом те вика Господ и като жена на младини, която е била отхвърлена, казва твоят Бог. За малко време те оставих, но с голяма милост ще те прибера…” Старозаветната синагога, поради своето неверие в Христос, е лишена от Божието покровителство и е напусната, така да се каже, от своя мъж – Бог. Но тя няма да вдовства завинаги: след като влезе в Христовата църква определеното число езичници, тогава и целият Израил ще повярва в Христос и ще се спаси. Тук, значи, пророкът съзерцава тайната, за която апостол Павел говори: “Яко ослепление от части Исраилеви быст, дондеже исполнение языков внидет, и тако весь Исраиль спасется (Римляни 11:25-32). Времето на изоставянето, макар и твърде продължително, е наречено кратко в сравнение с периода, в който юдеите ще бъдат участници на новия завет; последният няма да се прекрати и след свършека на този свят, а ще се продължава и после, вечно, защото тогава Христовата църква от земна, войнстваща ще стане небесна, тържествуваща.

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Публикувано в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[3]. Св. Климент Александрийски въз основа на 53:2 рисува външния вид на Иисус Христос.

Изображения: Корица на книгата на св. пророк Исаия, на руски език и св. пророк Исаия (766-686 преди Христа). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dGd