Научна редакция Мария Йовчева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, 341 с. ISBN 978-954-07-5097-2

Станка Петрова

През 2020 година издателството на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ публикува сборник със статии на учени от Богословския факултет. Книгата е посветена на 1150-годишнината от основаването на Българската църква и на 150-годишнината от учредяването на Българската екзархия и съдържа двадесет статии, в които се разглеждат въпроси, свързани с личността и творчеството на св. Климент Охридски. В уводните думи Венета Савова припомня началото на речта на академик Александър Теодоров-Балан, произнесена по случай честването на 1000-годишнината от успението на св. Климент, и изтъква приемствеността между поколенията в науката и в опазването на паметта на светеца, „пръв епископ на българския език“. Но св. Климент Охридски е не само български архиерей от IX-X век, а и творец на езика, „украсител на Църквата“, „просветил целия свят с духовни зари[1]“. Неговото просветителско дело е и дело на апостол на църквата. Двете страни на личността му са неотделими една от друга, поради което за пълноценното изучаване на неговото наследство е необходимо сътрудничеството на богослови и филолози. Съвместната работа на специалисти от различни направления в науката понякога се осъществява трудно поради липсата на близки контакти между тях, но настоящият сборник е свидетелство за подадените им ръце и обещание за бъдещи общи проекти.

Тъй като книгата е издание на Богословския факултет, в нея преобладават статиите на автори богослови. На първо място е поставена статията „Гордея се, че съм бил Велички епископ“ (с. 11-22), в която отново се акцентира върху духовната приемственост между съвременния българин, в случая и духовно лице, и св. Климент Охридски. Неин автор е митрополитът на САЩ и Канада, Негово Високопреосвещенство Йосиф, специално поканен за участие в сборника като духовен наследник на св. Климент Охридски. Статията е емоционален и вълнуващ разказ за неговия личен живот, духовно свързан с този на светеца, и за молитвеното общение с него, чрез което бъдещият митрополит е осъзнал своята житейска мисия като продължител на просветното дело на своя предшественик.

Поместените в сборника статии и студии може да се групират в два основни кръга – едните, свързани с творчеството на св. Климент и с неговото просветителско дело, и другите, които се съсредоточават около Охридската архиепископия, нейния статут и история. Те засягат различни научни области – богословска, филологическа, педагогическа или правна. Публикациите са разнородни по стил, качество на изследванията и по научен принос.

Статията на Емил Трайчев Стоянов „Евангелие на Спасението“ (с. 23-32) разглежда отношението на Божия народ и на всеки човек към Бога като път за спасение. Авторът акцентира върху спасителните действия на Бога в Стария Завет в светлината на пророческите книги. Чрез библейски цитати той изказва мисълта, че старозаветните праведници, на които Бог се явява, „не виждат Отец, а Сина, и това става възможно с оглед на събитието на въплъщението“ (с. 24). Основание за това екзегетично схващане той намира в някои места от Евангелие на Иоан (5:37; 6:46) и заключава, че „последствията от въчовечаването се отнасят до цялото творение, минало и бъдеще, така както последиците от грехопадението на прародителите засягат всичко съществуващо“ (с. 24). Авторът прокарва идеята, че появата на Бога в Стария Завет вече е свидетелство за Спасението на човечеството още преди историческото въплъщение на Христос.

Под заглавието „Името му е такова, Климент“ (с. 33-37) Ивайло Найденов разглежда семантиката на личното име Климент във връзка със съответните названия в еврейския и гръцкия език. Авторът изхожда от схващането в семитското мислене, че „между дадено име и неговия носител е налице особена връзка, която изразява същността на назоваваното лице или вещ“ (с. 33). То става причина за избора на лични имена в различните култури, а качествата, които носи семантиката на дадено название, стават притежание на човека. Ивайло Найденов акцентира върху значенията на името „Климент“ в еврейския език и чрез тях стига до живота и личността на св. Климент като проява на Божията милост към хората.

Следващите статии са обособени в три дяла, като всеки от тях започва с цитат, съответстващ на доминиращата в него тематика. Първият дял е обединен от стих от посланията на апостол Павел „С мляко ви храних, не с твърда храна“ (1 Коринтяни 3:2) и включва теми, засягащи омилетичното творчество на св. Климент, а някои от тях разглеждат съвременността като духовен контрапункт на времето на старобългарския просветител.

Димо Пенков представя своя поглед върху „Изкуплението и спасението на човека в словата и поученията на св. Климент Охридски“ (с. 41-52), като илюстрира разсъжденията си с цитати от творби на книжовника. Според автора „само въплъщението на Бога в Христос може да ни спаси от греха“ (с. 45). Дадените примери от Климентовото творчество са основание за автора да заключи, че „изкуплението и въздигането на грехопадналото човечество до Бога е извършено чрез живота, страданията и възкресението на въплътилия се Син Божи“ (с. 51). Би било добре подбраните цитати от Климентовото творчество и направените по тях коментари да засегнат и участието на човека в спасението, възможно единствено чрез синергията между Бог и човека. Съучастието на човека в неговото собствено спасение е важна част от мисленето на спасението в православното християнство и също е залегнало в творбите на св. Климент Охридски, където е изразе-но преди всичко в подтикване за обръщане към Бога и молитвено общение, но и към праведен живот[2].

Клара Тонева също се спира на проблематиката за спасението на човека. Със статията „Св. Климент Охридски: надисторическият благовестител на истината“ (с. 53-74) тя цели да посочи „някои тревожни съвременни тенденции, а осмислянето им да бъде пречупено през служението на светителя, което е пътеводител към истината“ (с. 53). С похватите на проповедта тя дава оценка на съвременното духовно състояние на обществото, съпоставяйки модерния му начин на живот с отдалечаването му от духовното битие и оттам – от Бога. Статията съдържа и някои неясноти и противоречия, например в бележка 17 авторката пише, че „шаманизмът е достатъчно самобитно явление, но това не позволява да го определим като езически култ в специфичен смисъл“ и в следващото изречение заявява, че шаманизмът е „една от най-древните форми на езическия култ“ (с. 58). На друго място Тонева задава въпроса „Кои са характерните черти на езичника и кое стои в началото – монотеизъм или политеизъм?“ и в отговора заявява: „Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия“ (с. 59). Определението „една религия“ предполага, че изброените звена – човек, семейство, общество, са изповядвали една и съща религия, но зададеният въпрос съдържа термините „политеизъм или монотеизъм“, от което читателят се пита дали става дума за спецификата на религията, или за това, че всички хора в най-ранния етап от развитието на човешкото общество са изповядвали вяра в един и същи Бог.

В статията „Пастирското служение на св. Климент, архиепископ Охридски, отразено в неговото проповедническо творчество (Към въпроса за енорийската дякония)“ (с. 75-83) Иво Янев се опитва да отговори на въпроса дали в епархията на св. Климент се е извършвала дякония[3] и по какъв начин. За целта той се спира на отделни похвални слова и поучения с доказано авторство на св. Климент, в които се насърчава помощта към бедните и странниците, милосърдието и гостоприемството, но цитираните творби дават информация само за насърчаване на милосърдието и взаимопомощта, без да съдържат конкретни примери. Това е напълно обяснимо с оглед на утвърдения начин на писане на поучителни и похвални слова, в които се поставя акцент върху насърчението към добродетелност и възхвалата на християнската вяра посредством чествания празник или светец. Авторът прави извода, че се нуждае от допълнителен източник, за да стигне до търсения отговор (с. 81).

Божидар Андонов търси „Дидактически и религиозно-педагогически аспекти в просветната дейност на българския първоучител св. Климент Охридски“ (с. 84-102) с оглед на религиозното обучение при децата. Подробно е развит въпросът какво трябва да бъде религиозното обучение и каква е ролята му при възпитанието на подрастващите, на какво трябва да се наблегне и как да се балансира, за да има полза от него при изграждането на личността. Но, както заявява самият автор, статията не се спира подробно върху живота на св. Климент (с. 84), нито развитите в нея теоретични схващания се опират върху неговата учителска практика, за която в свидетелствата, достигнали до нас, липсва информация какви са били използваните методи и поставените цели.

В статията „Св. Климент Охридски и неговата непримиримост към езичеството“ (с. 103-110) Здравко Кънев прави опит да разгледа как е изразено отношението на св. Климент към остатъчните езически обичаи след приемането на християнството в България. Авторът дава цитати от похвалните слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски (второ) (с. 105)[4]. Част от статията е посветена на съвременния човек, определящ се като православен християнин, и естеството на неговото християнство.

В проучването „Триадологичната терминология на св. Климент Охридски в „Слово за Света Троица, за сътворението и за съда“ (с. 111-121) Росен Русев разглежда три възлови термина в творбата с цел изясняване на богословския им смисъл и уточняване на техните гръцки съответствия. Тъй като изследваните лексеми собьство, съставъ и коупьнородно (коупьнородьнь) не се намират в преводно, а в създадено на старобългарски език произведение, ученият търси техните значения в базови за триадологията гръцки текстове от някои отци на Църквата като Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Теодор Раитски и други. Той стига до извода, че св. Климент употребява собьство и съставъ в значение на ὑπόστασις, a с коупьнородьнъ означава ‘единосъщен’.

Вторият дял от сборника обхваща изследвания върху химнографското творчество на охридския светител и въпроси от дейността на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, свързани с църковните песнопения. Публикациите са обединени от цитата от Пространното житие на св. Климент от Теофилакт Охридски, който гласи: „Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до Църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светиите и чрез което се трогват душите“ (глава XXII-ра).

В своята статия „Църковните песенни послания на св. Климент Охридски“ (с. 125-137) Георги Попов прави обзорен преглед на известните химнографски произведения на твореца, на голяма част от които самият той е откривател и изследовател. Изнесените данни за създадените от св. Климент литературни произведения с право дават основание на учения да твърди, „че песнотворческата дейност на книжовника е насочена изцяло към реализиране на идеята за славянизация на Българската църква“ (с. 135). В заключение той подчертава изключителния принос на твореца в старобългарската литература и посочва нестихващия интерес към неговото творчество и в наши дни, което е показателно за значимостта на този принос в културната история на България.

Студията на Мария Йовчева и Димитър Димитров „Старобългарските канони за Пресвета Троица в контекста на византийската химнографска традиция“ (с. 138-165) се състои от четири части. В първата от тях е направен преглед на възникването и развитието на троичните песнопения от различни жанрове във византийската традиция с акцент върху каноните на Митрофан Смирненски, които се включват в енорийското богослужение. Тази част съдържа информация и за разпространението на троичните стихири, канони и тропари в ръкописите и техния ред в богослужението според различните устави, както и за мястото им в ръкописите. Втората част съдържа библейските паралели и реминисценции в каноните на Митрофан Смирненски. Те са посочени по реда на гласовете, последвани от конкретните цитати и от анализ на цитираните места. Третата и четвъртата част от изследването са посветени на старобългарските творби за Пресвета Троица – оригинални и преводни, като специално внимание е отделено на песнопенията на Митрофан Смирненски и мястото им в старобългарската книжнина. Тук е направен преглед на известните старобългарски песнопения по темата – акростихови и неакростихови, както и на откритите до този момент преписи, оцелели само в определен тип октоиси. Посочени са и известните октоиси, които съдържат непреводни троични канони, както и тези ръкописи, в които остават отделни непреводни песнопения и се разпространяват заедно с каноните на Митрофан Смирненски. В последната част се разглеждат препратките към библейските текстове, които са свързани с темата за Пресвета Троица, и в каква степен преводните песнопения са оказали влияние върху старобългарските. Въз основа на резултатите от съпоставката на двата акростихови канона на VIII-ми глас – Климентовия и анонимния, е направено предположение кои от каноните на други гласове принадлежат на св. Климент.

Под заглавието „Божието снизхождане в трипеснеците на св. Климент Охридски“ (с. 166-178) Екатерина Дамянова разглежда творчеството на старобългарския писател като образец за „възхождането на човека към Бога и снизхождането на Бог към човека“ (с. 171). Макар заглавието да се отнася за трипеснеците на св. Климент, авторката се спира и на други негови творби, както и на немалко средновековни и съвременни християнски автори – св. Иоан Златоуст, св. Атанасий Велики, Георгий Флоровски и други. На фона на така изложения въпрос цитатите от трипеснеците на св. Климент са по-скоро илюстративни примери, с които са подкрепени разсъжденията на отделни отци на Църквата, отколкото обект на анализ.

Студията на Сава Кокудев „Ангелските стихири на преподобни Роман Сладкопевец и влиянието на тяхното съдържание върху Свето-Климентовите азбучни стихири за Рождество Христово“ (с. 179-216) е едно от вдъхновяващите изследвания в сборника. Ученият си поставя за задача да представи „какво е богословското въздействие на византийските образци върху българското химнографско творчество“ (с. 179). Изследването е разделено на пет части, включително увод и заключение, и отделно – две приложения. В първата част авторът разглежда влиянието на съчинението на Псевдо-Дионисий Ареопагит За небесната иерархия върху стихирите на св. Роман Сладкопевец за Рождество Христово, както и влиянието и разпространението на самите стихири в богослужебния календар. Втората част е посветена на съдържанието на стихирите на св. Роман Сладкопевец. Във възпяването на въплътилия се Бог важно място заема ангелската тема, включени са и множество цитати от Стария Завет, предсказващи сбъдването на пророчеството за идването на Месията. Изследователят дава тълкувание на съдържанието на стихирите от богословска гледна точка и разяснява тяхната символика. Кокудев търси отговор на въпроса дали е възможна връзка на Ангелските стихири със съдържанието на Псевдо-Дионисиевото съчинение, като се има предвид ранният период, през който е живял св. Роман Сладкопевец, и известността на споменатото съчинение по това време.

Вторият дял от студията е посветен на непреводните азбучни стихири за Рождество Христово. Изследователят обръща внимание, че  първата от тях е превод на началната стихира от св. Роман Сладкопевец, която задава ритмически образец по подобие на ирмоса в канона и е ясен белег за следването на византийския цикъл като модел. Авторът установява, че акростихът следва този в гръцкия текст и проследява общите за двата цикъла идеи, мотиви и препратки към текстовете на Свещеното Писание, както и някои акценти в старобългарските стихири, които са по-слабо застъпени или представени по различен начин у стихирите на преподобни Роман Сладкопевец. Първото приложение съдържа информация за старобългарските химнографски произведения, повлияни от Ангелските стихири на Роман Сладкопевец, за известните ръкописи, в които са поместени техни преписи, и за досегашните изследвания върху тях (с. 210-213), а второто – библейските цитати и препратки, които се срещат в изследваните химнографски цикли (с. 214-216).

В статията „За св. Климент Охридски като църковен песнотворец и пръв български музикоучител“ (с. 217-232) Любомир Игнатов обръща внимание на въпроса за музикалната подготовка на обучените от св. Климент ученици и представя самия светител като учител в църковното песенно изкуство. Авторът се позовава на изследователи в областта на църковното пеене като Р. Паликарова-Вердей и Е. Тончева и на информация от Пространното житие на св. Климент Охридски от Теофилакт, според което „св. Климент просвещава българ-ския народ и в музикално отношение“ (с. 217), както и от други важни литературни първоизвори, които свидетелстват за музикалната подготовка на светеца, придобита още от неговите учители св. св. Кирил и Методий. Статията обобщава известните данни за църковнопевческата дейност на св. Климент и може да бъде отправна точка за по-нататъшни изследвания по въпроса.

Извороведски принос има изследването на монах Климент Зографски „Един новооткрит препис на гръцката служба за св. Климент Охридски“ (с. 233-252), което представя откритата от автора пълна гръцка служба на св. Климент в ръкопис № 183 от сбирката на Дохиарския манастир от началото на XVI-ти век. Ръкописът съдържа най-ранния от известните досега шест преписа на службата за светеца и е единствен с целия Молебен канон към св. Климент от Димитър Хоматиан. Кодексът обогатява науката с непознати досега малки песнопения от гръцката химнография за охридския епископ: четири стихири за вечернята на 5-ти глас, кондак и икос на 8-ми глас, поместени след VI-та песен на Молебния канон. Новооткритият препис е представен инципитарно, а изцяло е публикуван гръцкият текст на невъведените досега в науката песнопения заедно с новобългарски превод. Специално внимание е обърнато и на две стихири за величание, едната от които е известна от славянския превод на службата. Наличието на тази стихира в ръкопис Дохиар 183 позволява на изследователя да коригира приписаното от К. Нихоритис авторство на стихирите на Козма Драчки (XVII-ти век). Откритият нов препис на гръцката служба за св. Климент Охридски потвърждава ролята на атонските манастири за поддържането и разпространението на почитта към св. Климент (с. 248), както и за съхранението на ценни извори за българската културна история и за старобългарската химнография.

Студията на дякон Иван Иванов (Кюмурджийски) „Богослужение и дипломация – основни инструменти в мисията на Светите братя Кирил и Методий (по средновековните извори и свидетелства)“ (с. 253-280) акцентира върху въпроса за естеството на Литургията, отслужвана от светите братя Кирил и Методий по време на престоя им в Рим и в Моравия – дали тя е била по византийския, или по латинския ритуал. Специално внимание е отделено на църковно-дипломатическите особености и трудности на мисията в Рим, в която по време на донасянето на мощите на св. Климент Римски в града и на освещаването на славянските книги са участвали както славянски, така и римски духов-ници. Авторът разглежда въпроса за духовните степени, в които са посветени св. св. Кирил и Методий и техни ученици в Рим и изказва хипотезата, „че по традицията на Източната църква Константин първо се посвещава и става презвитер в Константинополската катедра, след което приема пълните обети и получава от Западната църква великата схима, с което му се дава името Кирил“ (с. 261). Според него по време на мисията си в Рим и Моравия св. св. Кирил и Методий „използват компилативно богослужение и допринасят за оформянето на богослужебните ритуали на славяните на основата както на византийската (константинополска), така и на латинската (римска) литургична традиция“ (с. 279).

Следващите статии в сборника са отглас от някои съвременни проблеми, свързани с църковната политика на Република Северна Македония, които имат своите корени във времето около падането на Първото българско царство под византийско владичество. Този дял е обединен от цитата: „О, ти, който приготви на Господа избран народ, ревностен в добрите дела!“ от Пространното житие на св. Климент Охридски от архиепископ Теофилакт, глава XXIX-та. Засегнати са въпросите за предисторията, произхода, принадлежността, развитието и унищожението на Охридската архиепископия. Във връзка с изясняването им трябва да се припомни, че през 2009 година се появи названието на Църквата в Македония „Македонска православна църква – Охридска архиепископия“, а също така възникна и искане от македонска страна тази Църква да бъде призната от Българската православна църква като автокефална.

Статията на Павел Павлов „Епископ на коя поместна църква е св. Климент Охридски?“ (с. 283-295) полемизира с някои тенденциозни църковно-политически изказвания в Република Северна Македония по въпроси, свързани с диоцеза, към който е принадлежала Величката епархия, и с времето, когато е била основана Охридската архиепископия. Статията защитава автокефалността на Охридската архиепископия и историческата ѝ принадлежност към Българската църква. В заключение авторът представя хипотезата, че Архиепископията е била мислена от княз Симеон като една от самостоятелните поместни църкви в България, които се обединяват в „единен патриаршески диоцез“ (с. 294).

Полемичен характер има и статията на Венцислав Каравълчев „Св. Климент Охридски и третият дял на българското царство“ (с. 296-318), която разглежда територията на Илирик, включващ Охридската архиепископия, като трети дял от Българската държава. Определението „трети дял“ авторът взема от Дюканжовия каталог и предполага, че другите два дяла се намират – единият със столиците Плиска и Преслав, на юг от рeка Дунав, а другият – в земите на север от река Дунав или на „старите български земи на Велика България“ (с. 300). С цитирането на множество извори като Проложното житие на св. св. Кирил и Методий, едно от писмата на папа Иоан VIII, Хрониката на Иоан Малала и други Венцислав Каравълчев цели да докаже изконната българска принадлежност на Охридската архиепископия. Той обаче измества въпроса от историческата и църковната принадлежност на архиепископията към етническата и излага тезата, че „българите са древните жители“ на „Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия“ (с. 301). Посочени са редица автори, които съобщават, че още през IV-V век в района на бъдещата Охридска архиепископия са живели българи (с. 303-304). Според Каравълчев земите на древна Илирия са изконно български, защото по времето на св. Климент населението на територията на бъдещата Охридска архиепископия говори български. Не става ясен мотивът на автора да отдели териториално българи и славяни, за целта на което той описва сложни миграционни движения. Според него „гръцката народност изчезва към 589 година по време на византийския император Маврикий (582–602)“ (с. 311) и на териториите на днешна Гърция се заселват славяни, само преминавайки през земите на днешна Северна Македония (с. 312), които са населени с българи. В твърденията си, освен че се позовава на отделни историци, авторът подхожда с презумпцията за заселване на българите на обезлюдени земи и липса на смесване между отделни етноси, както по времето на тяхното заселване в земите на днешна Македония и Албания, така и по-късно.

В своята статия „Възникване, идентичност и закриване на Охридската архиепископия“ (с. 319-332) Иван Йовчев възразява на твърденията на някои сръбски учени, „че независимостта на Охридската църква възникнала от неуморната дейност на цар Самуил“ и че днешната Охридска архиепископия в Република Северна Македония е приемница на старата Охридска архиепископия (с. 320). Авторът се опира преди всичко на три хрисовула на император Василий II Българоубиец, които недвусмислено доказват историческата принадлежност на архиепископията към Българската православна църква.

Статията на Илко Димитров „Охридската архиепископия (учредяване и унищожение“ (с. 333-341) проследява съдбата на архиепископията през погледа на българския възрожденец Гаврил Кръстевич и неговата студия „Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии“ (Цариград, 1869). Авторът неслучайно избира да представи създаването, развитието и края на архиепископията посредством изследването на Гаврил Кръстевич, който притежава добра подготовка в областта на църковното право и е един от дейците, допринесли за възстановяването на независимостта на Българската православна църква през Възраждането. Димитров се връща към документи, цитирани от Кръстевич, които свидетелстват за автокефалността на Охридската архиепископия. От тях става ясно, че прекратяването на съществуването ѝ е политически акт, целящ укрепването на гръцкото духовно влияние над местното славянско население (с. 341).

Новоизлезлият сборник обогатява изследванията върху св. Климент Охридски и неговото творчество благодарение на усилията на специалисти в областта на екзегетиката, омилетиката, литургиката, химнологията, църковното пеене и църковната история. Той е на-сочен към широка аудитория от учени – историци и филолози, към студенти, които искат да обогатят знанията си, а и към читатели, които се интересуват от българската култура и история.

Цитирана литература

Йовчева 2008: Йовчева, М. Писатели и книжовни дейци от 20-те години на X-ти век. Климент Охридски. – В: История на българската средновековна литература. София, 2008, 230-237.

Климент Охридски 2: Климент Охридски. Събрани съчинения. 2. Обработили Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев, Хр. Кодов, Кл. Иванова. София, 1977.

Петков, Христова-Шомова, Тотоманова 2008: Петков, П., И. Христова-Шомова, А.-М. Тотоманова. Свети Климент Охридски. Слова и служби. София, 2008.

Христова-Шомова, Савова, Петков 2016: Христова-Шомова, И., В. Савова, П. Петков. Песни за Климент. Служби за св. Климент Охридски, писани от X доXX век. София, 2016.

Transliteration of the non-roman references into roman script

Hristova-Shomova, I., V. Savova, P. Petkov. Pesni za Kliment. Službi za sv. Kliment Ohridski,pisani ot X do XX vek. Sofjja, 2016.

Kliment Ohridski. Sǎbrani sǎčinenija. 2. Obrabotili B. St. Angelov, K. M. Kuev, Hr. Kodov, Kl. Ivanova. Sofjja, 1977.

Petkov, P., I. Hristova-Shomova, A.-M. Totomanova. Sveti Kliment Ohridski. Slova i službi. Sofjja, 2008.

Yovcheva, M. Pisateli i knižovni dejci ot 20-te g. na X vek. Kliment Ohridski. – V: Istorija na bǎlgarskata srednovekovna literatura. Sofjja, 2008, 230-237.

_______________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Христова-Шомова, Савова, Петков 2016:93-95.

[2]. Петков, Христова-Шомова, Тотоманова 2008:32, 202-203, 314-315 и други.

[3]. Православна социална дейност.

[4]. Похвално слово за св. Николай Мирликийски (второ) не е сред сигурните Климентови творби и не е включено в най-новите изследвания и издания с негови слова (Йовчева 2008:233-234; Петков, Христова-Шомова, Тотоманова  2008). То обаче е поместено в академичното издание Климент Охридски 2:91-130, и вероятно поради това авторът го е използвал в изследването си.

Изображение: св. Климент Охридски (840-916). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dqC