Иван Спасов Марковски

По-нататък в 3-ти стих Михей се спира върху пакостната дейност на лъжепророците и силно ги изобличава. Той е първият от пророците писатели, който така остро изобличава своите съименници по професия за тяхното демагогство, за сляпото им, но напразно очакване, да дойде помощ от Бога. По-късно Иеремия (6:14, 19) и Иезекиил (13:10-19) също изобличават тия фалшиви пророци, но Михей е по-конкретен. Той ги обвинява, че те „въвеждат в заблуда народа”. Когато те имат какво да „гризят“ (ханнощехам от нашах=хапя, измъчвам), тоест да получават прехрана и да ощетяват народа чрез дарове, тогава му проповядват мир и благополучие, а който им не тури нищо в уста (не им „проповядва за вино и сикер“) против него война обявяват” (3:5). Но те причиняват на народа най-голяма пакост, като го заблуждават, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Обаче тяхното слънце на измами ще залезе „и денят ще потъмнее над тях” (б-ти стих). Ще се засрамят ясновидци, ще бъдат посрамени гадатели, и те всички ще затворят уста, защото не ще има отговор от Бога” (7-ми стих). Обикновено пред важни събития, война и други, свещениците и пророците се допитвали до Бога, за да им открие, какъв ще бъде изходът. Но на нечестивци и на лъжепророци, които заблуждават народа, „не ще има отговор от Бога” и техните предсказания ще бъдат тъмнина, неизвестност, така те ще бъдат посрамени и изобличени.

Едно е безспорно, че поради престъпленията на ръководните съсловия: князе, водачи, пророци, свещеници и други, на които народът станал съучастник, за тях Божият съд и наказание са неизбежни: както Самария, така и Иерусалим ще се превърнат на купища развалини.

Като че ли 2:12 не съответства в реда на гореизложените мисли, затова при тълкуването има известно разногласие между екзегетите. Някои отрицателни критици са на мнение, че този стих е вмъкнат от някой по-късен редактор от послепленно време, тъй като тук се говори за събиране и съединение останките на Израил – „ще ги събера в едно като овци във Восор, като стадо в овча кошара; ще зашумят те от многолюдство”. Повечето от тълкувателите са на мнение, че тук имаме предсказание на Михей за онези времена, когато след Божия съд и преживените страдания народът след плена отново ще бъде събран и обединен за мирен живот и особено в по-далечните месиански времена. Такъв е обикновено начинът на изложението на пророците, особено на Исаия, Амос и Осия, които изхождат от миналото и настоящето и предсказват за бъдещето – за близкото или за далечните месиански времена. Така трябва да разбираме и въпросния 12-ти стих и следващия 13-ти без да има нужда от предполагаема интерполация. Това схващане се потвърждава и от следващите 4-та и 5-та глава.

4. Утешителни предсказвания за бъдещите месиански времена (4-та и 5-та глава)

Картината, която пророкът рисува в първите три глави, е твърде мрачна и тъжна. При това положение народът би могъл да се отклони от истинския Бог и да подири другаде спасение. Михей е трябвало да намери мехлем, както се изразява Велхаузен, за отворената рана в 3:12. Затова той от мрачното настояще преминава към светлото бъдеще и говори в тоя откъслек (4-та и 5-та глава) за „последните дни” (=беахарет хайамим), тоест за месианските времена. Ясен е есхатологичният характер на словото, което започва с думите: „Ето в последните дни планината на дома Господен (в Иерусалим) ще бъде поставена (високо) начело на планините“ и ще се издигне над хълмовете, за да бъде забелязана от всички народи, които ще се затекат към нея (4:1). Те ще познаят величието на истинския Бог и ще тръгнат по Неговите пътища, „защото от Сион ще излезе закон и слово Господне – от Иерусалим“ (4:2), или както казва Христос, по думите на св. Иоан, че „спасението (ще дойде) от юдеите” (4:22). Че пророк Михей говори за бъдещи времена се вижда и от казаното в следващия 3-ти стих: „ще прековат мечовете си на орала и копията си на сърпове: народ против народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война”. Тук ще трябва да се отбележи, че уводът 4:1 и нататък е предаден почти със същите думи у Исаия 2:2 и нататък. Някои тълкуватели смятат, че у Михей имаме оригиналния текст, други пък (Хициг, Ньолдеке, Кюнен и други) са на мнение, че тези изказвания принадлежат на някой по-стар анонимен пророк, от когото те са заимствани. Те били широко разпространени като обществено въжделение на народа у Израиля. Но от най-древно време пък и днес, когато най-много се говори за мир и против войната, мирът става вечен копнеж на народите. Според Христовото учение, немислимо е да се въдвори Царството Божие на земята без траен, вечен мир и да няма войни.

Много картинно пророкът рисува този мирен живот, когато „всеки ще седи под своята лоза и под своята смоковница“ (4:4). Тази мирна идилия се отнася не само за народите, но и индивидуално за всеки човек. На еврейски е употребена дума „иш“, тоест всеки, всеки мъж, всеки човек, като собственик на своя дом и имот свободно да разполага с тях, да живее в мир и благоденствие.

Смисълът на 7-ми и 8-ми стих не е много ясен, затова и различно е предаден в разните преводи. Българският превод не отговаря точно нито на еврейския оригинал, нито на славянския и на гръцкия. В българската Библия се казва: „И ще направя хромото остатък и далеко пръснатото – силен народ…” (4:7). На еврейски стои: „пвесамта ет-хаццолеа лашерит веханна-халаа легой ацум” = „И ще поставя (славянски: и положу) хромото (изтощеното, слабото) за остатък“. Следващата дума ханнахалаа различно се превежда, защото, според Новак, тя била повредена и видоизменена, затова той я превежда с „болното“ (das Uranue), а Марти – с измореното (das Ermudete). На славянски, както е на гръцки, стои отриновенную (apwsme,nhn), която дума не значи точно както е на български „далеко пръснатото”, което може да не бъде изгонено, отритнато. По-правилно, следователно, могат да се преведат тия думи така: „отритнатото (ще направя) силен наред”. В тоя стих са представени два момента: един по-близък и друг по-далечен, по-късен, тоест съдбата на израилския народ след плена, когато изтощеният, един вид окуцелият народ през време на плена, отново ще бъде събран и върнат в родната си земя. И тоя остатък ще бъде като ядка за образуването на силен народ, който ще устои на езическия напън, ще дочака дохождането на Месия и образуването на първата християнска Църква на Сион, „в която ще влезат различни народи, и Господ ще царува над тях довека”. Тук вече пророкът има предвид месианските времена, когато Господ ще владее, тоест ще бъде изповядан не само от Израиля, но и от множество народи. В тая част стихът има чисто есхатологичен, месиански характер.

На славянски 8-ми стих не е предаден много ясно: „И тый столпе паствы мгляный”… Какво значат думите: „Стълпе (куло) на стадото тъмно (мрачно)?” Така е на гръцки: pu,rgoz poimni,ou aucmw/dhz (8-ми стих). Повечето от тълкувателите (Рыбинский и други) са на мнение, че 70-те са прочели погрешно еврейската дума офел (=хълм) написано с айн, и я смесили с офел, написано с алеф, и значи гъста тъмнина, мъглявост; с това погрешно четене смисълът се е замъглил. Българският превод, следвайки руския, предава вярно оригинала: „Хълм на Сионовата щерка”, тоест дъщерите, жителите на Иерусалим, изобщо Юдея, както е казано у Исаия 1:8; 16:1 и други. Преводачите на 70-те не са разбирали този стих в есхатологичен смисъл и затова и прибавили след „царство”=basilei, a думата en babulw/noz, на славянски „из вавилона”, която дума липсва в оригинала.

В българската Библия, както в славянската, 4-та глава завършва с 13-ти стих, а 14-ти стих става начален на 5-та глава, както е в еврейския оригинал и на гръцки. Думите железни рога и медни копита (13-ти стих) са израз на сила, която Израил ще притежавал в борбата му срещу езичниците за тържеството на Яхве в последните дни.

Следващата пета глава съдържа предсказанието за бъдещия месиански Владетел от Давидовия род и за „остатъка от Яков”, който ще бъде благословен от Яхве и ще победи народите.

Месианският характер на откъслека 5:2-5 (според еврейския и гръцкия текст 5:1-5) е толкова ясен, щото той не се нуждае от особено разяснение. Отрицателната критика, която не признава предсказания и провиденциализъм в историята на народите, се старае да даде по-друг смисъл на тия думи във връзка с историята на еврейския народ. Пророкът предсказва раждането на Месия, на Иисус Христос във Витлеем. Нарича се Витлеем Ефратов, както той също така се нарича в Рут 1:2; 4; 1 Царства 17:12; Битие 48:7, като по-старо название на Витлеем Юдов за разлика от Витлеем в Завулоново коляно (Иисус Навин 19:15). В еврейския оригинал също стои: бет-лехем ефрата, и неоснователно Марти чете бет ефрата (дом Ефратов), като казва, че думата лехем била отпосле вмъкната. Роденият тука ще бъде Владетел (мошел) в Израел, тоест от Израел, но не в смисъл на земен владетел, цар, защото неговият произход е от вечни дни (миме олам). Но “докато роди Онази, която има да роди” (3-ти стих) Бог ще ги (израилтяните) остави под власт на чужденци. С тези думи Михей напомня за Исаия 7:14 – за раждането на Емануил от Девица. Роденият ще бъде „велик до краищата на земята”. Това може да се отнася само за родилия се Спасител във Витлеем Юдейски. Така е разбирал пророчеството на Михей и евангелист Матей, който почти буквално цитира стиха: „И ти Витлееме,…” (Матей 2:6), а също и евангелист Иоан (7:42).

В останалите стихове на 5-та глава се говори, как Бог ще подпомогне „остатъка от Яков”, тоест оцелелите израилтяни в месиански времена, за да се унищожи езичеството и целия му култ, който разните иноверни народи, особено асирийци, искали да насадят. С думите: „ще извадим против него (против Асур-асирийци) седем пастири и осем князе” (5:5), пророкът иска да каже, че не ще липсват водачи, избранници, в тази борба. Едва ли може да се подразбират тук седемте сина Мататиеви във време на Макавеите, както предполага Марти.

5. На Божията милост и благоволение Израил отговорил с неблагодарност и нечестиви дела, но заради молитвите и разкаянието му Бог пак ще се смили (6-та и 7-ма глава)

Основните мисли в следващите две глави (6-та и 7-ма) са следните: на погрешните религиозни схващания в народа пророкът противопоставя хуманни и нравствени изисквания на истинската религия (6:1-8) и това съставлява ядката на съдържанието. В следващите два откъслека (6:9-16 и 7:1-6) се разкриват неправдите и нечестието на народа, заради което той ще бъде призован на съд и подхвърлен на изкупителни страдания. Народът съзнава своята вина и справедливостта на наказанието, което изтърпява, затова моли за милост от Бога, изпълнен с упование, че Яхве ще изпълни обещанията, дадени на отците (7:7-20).

По думите на пророка, Господ призовава планините и хълмовете за свидетели в справедливостта на Своя съд и пита: „Народе мой! Какво ти сторих и с какво те отегчих? Отговори Ми” (6:3). Защо ли пък Бог призовава бездушните планини и хълмове за свидетели? Може би с това е искал да покаже, колко ниско са паднали людете, та са загубили всяко доверие и са по-недостойни от планините, които също са творение Божие. За да познае праведните дела Господни, народът трябва да си спомни, как Яхве го избавил от египетското робство и от козните на моавския цар Валак. Вместо да съзнае великата Божия милост, за да се разкае за греховете си и нравствено да се пречисти, народът прибягвал до по-лесното средство, до външната, формалната религиозност, до култа на жертвопринасянията. Но пита се: “Може ли се угоди на Господ с хиляди овни или неизчетни потоци елей? Дали да Му дам моя първороден син за престъплението си и плода на утробата си – за греха на душата си” (6:7)? Вместо думите „неизчетни потоци елей”, както е на еврейски: бери-вевоп нахале-шамен, на славянски стои: “во тмахъ тучныхъ козлищъ”, като потоците елей е заменено с „козли (ярета) тлъсти“ в съгласие със 70-те ceoma,rrwn pro,nwn. Може би 70-те като са имали предвид незначителността на елейните възлияния при жертвопринасянията, са заменили елея с козли като по-ценен жертвен материал. Въобще тук пророкът въздига във висша степен количеството на жертвоприношенията, за да посочи въпреки това тяхната безценност. Не сами безбройните потоци елей, но дори и принасянето на първородния син са недостатъчни да заличат греха, ако няма душевно пречистване и възраждане, както е посочено в следващия 8-ми стих. С такива външни жертви не може да се угоди на Господа. От думите „първороден син” и „плода на утробата” не може да се прави заключение, че човешките жертвопринасяни са били нещо обикновенно у израилтяните. Въобще с този стих авторът повишава големината и броя на жертвените дарове, като казва „неизчетни потоци елей” с цел да покаже, че те са без значение, колкото и големи да са, щом няма нравствено изправление. Наистина, за юдейските царе Ахаз и Манасия се казва, че „прекарали през огън синовете си” (4 Царства 16;3; 21:6), но за тях се знае, че те „подражавали на гнусотиите” на езическите народи, въвели езически култ и направили истукан на Астарта. Народът обаче не е изпадал в такова нечестие да „гори синовете си”, което тъй силно бичуват пророците, особено Иеремия (19:5 и нататък) и Иезекиил (20:26).

Изобщо казано, пророците са били против формалистичния култ и прекалените жертвопренасяния. Достатъчно е да си спомним за отрицателното становище на Амос към многото празници и жертви:

„Мразя, отхвърлям празниците ви и не по мирисвам жертвите ви…”, казва Господ (5:21); след това на Осия (6:6) и особено на Исаия (1:11) и други. Те са искали да насадят в своя народ по-чиста религия, да затвърдят в него идеята, че човек служи на Бога със сърцето си, духовно, а не чрез формални обряди и жертви. Ето защо и Михей казва: „О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (8-ми стих). В тези думи на пророка е кристализиран целият етичен мироглед на праведния старозаветен човек. Тук са посочени три основни длъжности, с които се изчерпва цялата нравствена дейност: 1. справедливост, правда в личния и обществен живот, 2. любов, милосърдие към ближния и 3. Смирение пред Бога. Тук Михей ни напомня думите на Христос за любовта към Бога и към ближния. Той се обръща не към народа, а към човека (=адам) като индивид; субектът на религията не е народът, а личността, и с това още повече се задълбочава религиозния проблем. Нашият автор се явява ярък изразител на духовната пророческа религия, освободена от церемониализъм и юдейския партикуларизъм: Основата и главната област на религията се явява вътрешната самовдълбоченост и хуманна нравственост.

За да илюстрира още по-ясно истинската религиозност и благочестие, Михей в следващите стихове рисува в контраст голямата поквара и нечестие сред народа, „у мнозина се намират съкровища, събрани по нечестен начин с неверни купони и с лъжливи теглилки в торбата” (10-ти, 11-ти стих). У богаташите се шири неправда и лъжа. Ала суетни са техните очаквания, неизползвани ще останат натрупаните с неправда богатства и всеки ще изпитва Танталовски мъки: „ще яде, но няма да се насити; ще пази, ала не ще опази; ще сее, ала няма да жъне; ще изстисква маслини, ала не ще има дори да се намаже с дървено масло; ще цеди гроздов сок, ала вино няма да пие” (6:14-15).

В последния заключителен стих (6:16) се дава известно обяснение за причините на нравствения упадък, който ще предизвика опустошение на страната. Пророкът обвинява особено жителите на северното царство (Самария), че в тях още се „запазили обичаите на Амврий и всички дела на дома Ахавов”. Амврий, израилски цар, е родоначалник на династията, която се е осквернила с въвеждане на идолослужение и разни беззакония (3 Царства 16:25 и нататък; 18:18). Ахав бил най-яркият представител на тази династия. Известни са неговите нечестиви дела, за които бил силно изобличаван от пророк Илия (З Царства 21-ва глава). Неговата дъщеря Готолия встъпила в брак с юдейския цар Иоарам (4 Царства 8:18) и нечестието от дома на Амврий преминало в Юдея.

Има известна разлика в 16-ти стих между масоретския текст и 70-те и оттук между българския и славянския. Погрешно е казано „Зам- врiина” (Zambri) вместо Амврий, понеже не е имало цар с името Замврий. Стихът завършва с думите: вехерпат амми тассау=и поруганието на Моя народ ще понесете (ще претърпите), тоест вие, богаташи, грабители и прочее ще претърпите, не ще избегнете наказанието, на което ще бъде подхвърлен Моят (Божият) народ. На славянски: „и укорйзны людей прiимете” (kai, onei,dh law/n lh,mfesqe). И тогава сми- сълът ще бъде този, а имено, че Израил за своето нечестно ще стане за присмех на всички народи; така и Марти, Кауцш и други кориги- рат текста: вместо амми, (на Моя народ) поставят аммим (на народите).

В първите шест стиха на 7-ма глава Сион се оплаква за нравствената провала на неговите деца. Думите, с които започва тая глава: „Горко ми!”, едва ли биха могли да се отнесат към пророка, тъй като от следващите стихове се вижда, че се касае за колективен субект, тоест Сион, под който обикновено се разбира или Иерусалим, или изобщо Юдея, или целият израилски народ. В този откъслек (7:1-6), както в 6:9-12,16, се рисува картинно, със сцени от реалния живот, покварата и безнравствеността на жителите на Иерусалим и изобщо на народа, само че тук се описва изобщо падението на народа, докато в 6:9-12, 16^а се имат предвид главно богаташите, търговците и разните експлоататори.

Как трябва да се разбират думите в 4-ти стих: „Денят на Твоите предвестници Твоето посещение наближава”? Кои са тия Божии пред- вестници? В еврейския оригинал стои: йом мецаппеха=ден на твоите наблюдатели, надзиратели, стражари (причастие Piel от цафа = наблюдавам, шпионирам и други). Това са пророците, които следят, надзирават за изпълнение на Божиите заповеди и наредби. Като пророците са и предвестници, предсказват, кога ще дойде денят на Божия съд и наказание. По-нататък пророкът рисува, как поради общата поквара настъпило отслабване на доверието между най-близките: “врагове на човека са неговите домашни” (7:б⁶ ). Колко верни са думите на пророка, които могат да бъдат отнесени и към модерно време, когато при политическо и социално разстройство първият удар се нанася на семейството, разслабват се връзките и се засилва враждата между естествено свързаните с взаимна любов родственици. Това е вярно и за революционни времена, в ера на нови насоки и завои в историята, на борба на новото срещу старото. Михей говори за бъдещето, но сигурно изхожда от настоящето, когато нравствената поквара се ширила. Сам Господ Иисус Христос си служи почти със същите думи, когато говори за новото време, което започва с Неговото дохождане (срв. Матей 10:35,36; 24:10-12; Марк 13:12; Лука 12:53), когато ще настане вражда между братя, между родители и чада, между свекърва и снаха. Последните думи от 6-ти стих гласят: „врагове на човека са неговите домашни” (=ойеве иш анше бето). Марти и Кауцш под анше бето разбират не принадлежащите към семейството, близките роднини, а прислугата (nicht die Familienangehörige, sandern Dienerschaft), може би, защото на гръцки е прибавена думата pav nteV, както е на славянски: „врази вir мужу домашнiи его”. Но такова разбиране едва ли би могло да се възприеме, тъй като в стиха ясно се говори изрично за син и баща, за дъщеря и майка, за снаха и свекърва. Освен това, враждата на прислугата към господарите не е нещо толкова необикновено, та да се подчертава.

В останалите стихове от 7-ми до 20-ти съдържанието и настроението е съвсем друго. По съдържание те представляват три песни, три псалми: 7-11, 14-17, 18-20. Такива вмъкнати псалми имаме и в други пророчески книги, например у Исаия 12-та глава, Иона 2-ра глава и други. Яхве чува молитвите на Своя народ, отново Той ще го изведе на светло, Сион ще види правдата Му (9-ти стих) и неговата победа над езическия свят е осигурена. Бог „ще му яви дивни дела – както в дните на твоето излизане от Египетската земя. Ще видят това народите и ще се засрамят при всичката си мощ, ще турят ръка на уста, ушите им ще оглушеят” (15, 16). Езическият свят така ще бъде поразен от дивните дела на Яхве, щото ще турят ръка на устата, тоест ще спрат да говорят, ще онемеят и оглушеят, или както се казва в такива случаи, ще изгубят ума и дума. Тяхната забърканост от смущение ще бъде толкова голяма, че те ще „лижат прах като змия, като земни червеи ще изпълзят из своите укрепления”, тоест те от страхопочитание ще се хвърлят пред Яхве на земята в праха, ще признаят своето нищожество като земни червеи и ще приемат Яхве за истински Бог и ще се убоят от Него (17-ти стих).

Коя е тази неприятелка (ойевет), за която се говори в 8-ми и 10-ти стих? Според повечето тълкуватели (Марти и други) под неприятелка трябва да се разбират езическите народи, тъй като думата ойевет се употребява в колективен смисъл. Само за езическите народи може да се каже, че те ще бъдат посрамени, когато се отправяли към Израел с въпрос: „де е Господ, Бог твой, Който да те спаси“? Израел пак ще бъде възстановен и с основание ще може да се каже на езическите народи: „Не се радвай за мене, моя неприятелко! Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене” (8-ми стих). А това ще стане, както се казва в 11-ти стих: „В деня, кога се съзидат стените ти, в тоя ден междата (границата=хок) ще се отмести надалеч”. Този стих създава големи трудности на тълкувателите. Новак е на мнение, че той няма връзка нито с предните, нито със следващите стихове, неуместно тук е вмъкнат от някой глосатор и може да се изхвърли. Трудността произлизала и от това, че стихът различно се предава в масоретския текст и в 70-те и оттук на славянски, където е предаден по съвсем друг начин. Но трудността значително може да се намали, щом приемем, че говорящият субект тук е Яхве или пък самият пророк от името на Яхве. Денят, в който ще се „съзидат стените ти”, това е времето след вавилонския плен, когато Зоровавел възстановил градските стени на Иерусалим и храма. Но понеже нито тогава, нито отпосле границите на страната не са се разширили, не са отместени надалеч зад нейните предели, ще трябва да приемем, че пророкът имал предвид месианските времена, когато малката иерусалимска християнска Църква ще прескочи границите на Палестина и за нея няма да има национални граници и межди. Тогава Христовите апостоли ще проповядват по всички краища на света Бога на любовта, Който „прощава беззаконие” и „обича да се смилява” (18-ти стих). Той е същият Бог на Яков и Авраам (20-ти стих), на който Яхве обещал милост и верност; Той е нашият Небесен Отец, Комуто по поръка на Господ Иисус Христос (Матей 6:9 и нататък) и до днес се молим.

________________________

*Публикувано в Дванадесетте пророци, Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том V (XXXI), 6, С., 1955-56. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dpV