Йордан Колев**

Стоян Иванов Омарчевски е от Нова Загора. Има две висши образова­ния от Софийския университет – философия (1912) и право (1917). Член е на Постоянното присъствие на БЗНС. Професионален политик. Депутат. Гла­вен редактор на вестник „Земеделско знаме“. Министър на народното прос­вещение в правителството на БЗНС от 21 май 1920 година до преврата на 9 юни 1923 година – за трите години и осемнадесетте дни управление той успява да европеизира българското училище и да внедри в образователната действителност водещи идеи на реформаторската педагогика[6].

Стоян Омарчевски е човек със завидна енергия, с будна мисъл, воля за дейност и желание да бъде полезен. С оптимизъм и амбиция се стреми „да подтикне младежта – зората, надеждата на нашия народ и самия народ изобщо, към умствен и телесен труд“[5]. През 1923 година министър Стоян Омар­чевски заявява пред Учебния съвет, че е необходим „държавен идеал за разбирателство с всички народи на Балканския полуостров и стремеж на бъл­гарското образование да подготви обективни условия за това разбирателство – то да се яви като един бавен и постепенен психологически процес“ [4, 27].

Министър Омарчевски откровено демонстрира убежденията си, че „носител на прогреса е само земеделството и извор на прогреса е само селото“. Затова неговата просветна политика е насочена към решаване на кадровите проблеми на дребното селскостопанско производство. На тези задачи е подчинена и най-важната законодателна реформа на земеделците – Закон на народното просвещение от 1921 година. Законът на Омарчевски е своеобразно изменение и допълнение на просветния закон на демократите от 1909 година. В него правителството на земеделците не само съхранява прогимназията като училищна степен, а и обявява за задължително завършването ѝ от всяко българско дете, тоест въвежда се безплатно и задължително основно училище със 7 учебни години, което е най-същественият принос на този демократичен просветен закон. Така вече законодателно държавата гарантира на 7-14-годишните момчета и момичета правото на образование и правото на защита от ранна експлоатация – забележителен напредък на българското образование.

Просветният закон на Омарчевски въвежда и нов тип средно учили­ще – реално училище, „реалка“ (чл. 142), която трябва да осигурява по-практически характер на средното образование, да засили житейския му нюанс. В същата насока е и промяната на професионалното и специалното образование – овладяването на професия остава за след навършването на 14-та година от детето, а очакваните за тази възраст сравнително по-широка обща култура и по-изявени личностни качества вече са по-благодатна негова основа: очевидно е немското влияние – най-вече на идеите на педагогическия реформатор Георг Кершенщайнер[8].

Министър Стоян Омарчевски огласява намеренията си да направи активно обучението в българското училище, като „ученикът сам непосредствено да участва в развитието на учебния процес; вместо заучавания наизуст ние искаме развити способности, за да може винаги да се ползва от науката. Трудът, който ще употреби ученикът в гимназията за изнамиране на науката, която му е нужна, ще му даде ония диспропорции, ония сръчности и наклонности, които ще му дадат възможност, когато влезе в живота, по-лесно да се сдобие с познанията, които няма в учебника“ [10, 48; 82]. За тази цел неговата нова управленска стратегия е следната: „Ще издигнем нивото на общото образование, като разширим кръга на общото образование, ще уст­роим професионални низши училища, след това реални училища и като повдигнем нивото на общото образование след прогимназията ще се даде въз­можност да се следва в средните специални училища. За да следваш специални науки, трябва да имаш обща култура и обща подготовка“[1, 8].

Министър Омарчевски и екипът му практически утвърждават тезата, че ръчният труд е същинската предпоставка за всестранното образова­ние на личността. Според него, „за да бъде усвоен принципът на трудовото училище, това не значи, че трябва само да се постави целта, както се постави в чл. 26, и казах, че за да бъде приложен този принцип, са нужни усло­вия – съществуването на годни, хигиенични училищни сгради^“[1, 8]. В мандата си на просветен министър Стоян Омарчевски прилага Закон за строене на училищни здания.

Министерството на народното просвещение категорично изисква ръчният труд да се прилага при обучението по всички учебни предмети – например чрез опити, моделиране, отглеждане на животни и растения, хербарии, училищни музеи, ме­теорологически измервания и наблюдения, изследвания на родния край и други. Същевременно се настоява да се създават училищни стопанства на кооперативни начала с участието на всички ученици, като за тях се организират практически курсове по овощарство, лозарство, бубарство, пчеларство, млекарство, обработване на зеленчукови градини, консервиране на зеленчуци и плодове, управляване на земеделски машини. Министерството на народното просвещение препоръчва, от една страна, в първоначалните училища и прогимназиите в краен случай да се въвежда поне един от разделите на ръчната работа и се актуализира обучението по ръкоделие, а от друга – към училищата да се откриват на кооперативни начала най-прости работилници по обущарство, столарство, шивачество и други за желаещите ученици и ученички.

Министерството на народното просвещение въвежда екологическите дейности и за ученическите дружес­тва с цел да се съдейства за „заздравяването и разхубавяването на родината“, за поддържане на чистотата и красотата на училището, селището, околните местности, на читалища, църкви, гробове и прочее. Настоява се за възраждането на ученическите екскурзии, летните уче­нически колонии, ученическите дружества за народни игри и танци, туристическите игри и други [1, 46-48], [9].

За пръв път в историята на българското образование Министерството на народното просвещение обявява за всички ученици и учители в страната обща трудова седмица през 21-27 март 1921 година [2: окръжно писмо № 5213 от 28 февруари 1921 година]. Трудът трябва да е общественополезен – например почистване на училището и околните райони, археологически разкопки, изработване на художествени пред­мети и прочее. Първата трудова седмица преминава с младежка радост, съвместно усърдие и обща полза. Министър Омарчевски с окръжно писмо № 10436 от 15 април 1921 година разпорежда на училищните ръководства да опре­делят по един трудов полуден за всяка учебна седмица – възможно е учениците да работят на смени. При необходимост местните ученици следва да участват в трудови полудни и през лятната ваканция[2]. В крайна сметка Министерството на народното просвещение включва в учебните планове на българските училища две трудови седмици през учебната година и един трудов полуден седмично, с което ги обявява за задължително учебно време[6], [8].

Програмата за народните средни училища от 1925 година в духа на приемственост запазва трудовото обучение, чиито цели вече са „да насочи детето към творчество, да се развие у него сръчност, трудолюбие, съобразителност, търпение, точност, наблюдателност и вкус; да се насочи в последните класове към професионална ориентировка, съобразно местните ус­ловия“. Програмното съдържание включва знания по дърводелство, кар­тонаж, кошничарство, тенекеджийство и грънчарство – различни видове материали и техните свойства, инструменти и как да се използват. „В педагогическата практика за съжаление трудовото обучение по-добре се реализира главно в градските училища, където има по-добри условия за обу­чение, а и децата имат възможности да се снабдяват с материалите за обучението по ръчна работа и ръкоделие“[3, 61-62].

Министър Стоян Омарчевски (1923) пледира за „един идеализъм в учителската професия идеалите, които са възпламенявали дейците от нашето възраждане, са плът от плътта и кръв от кръвта на нашия учител“. Той е убеден, че българската младеж, „туй поколение, за което са всички усилия днес, за което са усилията на народа ни, на учители, на училищни дейци, на държавната власт, ще разбере грамадно големите жертви, които всички сме направили заради него. Тази младеж ще даде една истинска оценка на желанията и усилията ни…“[4, 27; 32]. Саможертвеността на българския народ е показателно ползотворна и министър Омарчевски ве­роятно има основания, за да заяви през 1923 година, „че ние стоим по-горе в образователно отношение, по число на ученици, по число на училища, по число на учители, по качество и по количество по-добре от всички съседни на Балканския полуостров държави. Ние стоим в много отношения по-горе и от много по-културни и с по-дълъг живот държави от България“[4, 32].

На 25 юли 1922 година министър Стоян Омарчевски разпространява огненото окръжно писмо № 17743, в което мотивира решението на Министерството на народното просвещение да обяви 1 ноември за Ден на народните будители. Великата ис­торичност на това писмо е основание по повод юбилея на автора му да го припомним на нашите читатели:

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите учи­лища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно-българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение в идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо смислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколенията в продължение на цели десетилетия, бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневието, забавителното и лекото в живота: волност, бсзгрижие и лекомислие обладаха душата ѝ и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновено увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са по­жалили ни сили, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България. Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови, Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Стефан Караджата, Петко Рачов Славейков, Иван Вазов и мнозина още големи и малки строители на нашето възраждане и освобождение са завещали на поколенията своите несъкрушими, светли дела, които трябва да се сочат за пример като образци на бляскаво изпълнен отечествен и национален, културен и граждански дълг. Стореното от тях ни удивлява, трогва, възнася; то окриля нашия дух; то му дава сили за полет и творчество; то говори на сърцето и душата със силата и блясъка на идеала, с обаянието на необикновеното.

Нима трябва да забравим това? Нима трябва да снемем поглед от това минало, в което имаше толкова светли образи, които като факли вечно осветяват нашия живот, та да се отдадем на един безумен и безидеен жи­вот? Напротив, първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приоб­щим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душата и сърцето трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха народа ни в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха всички културни ценности през неговия свободен живот.

За да се възбуди, следователно, у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културните дейци на на­шия национален живот – интерес, който сега се засяга случайно било само от учителите по история и български език, било от отделни общественици-дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски, за празник на българските буди­тели, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това нап­равление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен ге­ний: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени войни, водеха българския народ в миналото към прос­вета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техни­те имена и техните дела, дълбоко да разберем, че има в нашата страна, в нашия народ нещо, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, че в него има нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим дело­то на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!

По отношение на това как да се организира празникът, предоставя се пълна свобода на учителските съвети, които все пак трябва да имат предвид: 1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе и в горния смисъл на младежта и граж­данството, така че празникът да не остане само училищен, но и да ста­не общонационален в истинския смисъл на думата и 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните действия, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията (Училищен преглед, 1939, с. 310).

Министър Стоян Омарчевски (1920-9.VI.1923) прокарва три важни закона за литературата: Закон за детската литература, Закон за по­ощрение на родната литература и изкуство и Закон за авторско пра­во. Показателно за държавно меценатство е организираното от него през 1920 година грандиозно честване на Иван Вазов по случай 70 години от рождението му и 50 години литературно творчество – национален празник, дарение от 100,000 лева и освобождаване от всякакви данъци и повинности. Прави­телството на БЗНС организира юбилейни чествания и на Цанко Церковски, Елин Пелин, Ана Карима, Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, Иван Мърквичка и други, урежда пенсиите и помощите на национални литератори, театрали и художници, между които са и Йордан Йовков, Теодор Траянов, Сергей Румянцев, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Стоян Михайловски, Антон Митов, Ярослав Вешин и други.

Министър Стоян Омарчевски прокарва в Народното събрание Закон за учредяване на достъпни народни библиотеки (1920) и Закон за депозиране на печатни и литографски произведения в народните библиоте­ки (ноември, 1920).

По инициатива на Българското археологическо дружество министър Стоян Омарчевски прокарва и прилага нов цялостен Закон за Българския ар­хеологически институт.

През 1921 година Народният театър е структуриран с две артистични звена – драматичен отдел (Народен театър) и оперен отдел (Народна опера). Министерството на народното просвещение спира държавната субсидия за театьра и задължава ръководството му да разшири присъствието на български пиеси в неговия репертоар. Възниква идея за основаване на музей при Народния театър, съответно с дра­матичен и оперен отдел. На 12.XII.1922 година Народното събрание постановява със закон построяването на специална сграда за операта. По-късно Народната опера е призната за държавна културна институция, а нейните артисти и служители стават държавни служители.

За финален „акорд“ на това юбилейно слово в прослава на личността и приносите на просветния министър Стоян Омарчевски оптимистично звучи неговият призив [4, 36]:

„Да бъдем гордост за нази си, да докажем на народи близки до нас и далеч от нас, че сме били един инструмент, който в миналото е бил двигател на култура и на прогрес, и че ние можем да бъдем тъй също годен инструмент на новото общество, на новия свят, в който всеки ще намери пълно приложение на своя труд и оценка на тоя последния“.

Литература

1. Омарчевски, С. Речи на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. II Извънредна сесия на XIX ОНС, 1921, С., 1921.

2. Сборник с отбрани окръжни от Освобождението до края на 1942 година, С., 1943.

3. Програма за народните средни училища (гимназии и педагогически училища). С., 1925.

4. Речи, произнесени от Министъра на народното просвещение г-н Стоян Омарчевски в третата сесия на Учебния съвет на 10 и 20 януарий 1923 година, при откриването и закриването на съвета. С., 1923.

5. Балабанов, Н. † Министър Стоян Ив. Омарчевски. – Училищен преглед, г. XL, 1941, април, кн. 4.

6. Велев, А. Просветна и културна политика на правителството на Алeксандър Стамболийски. С., 1980.

7. История на образованието и педагогическата мисъл в България. Т. 2. Отг. ред. Н. Чакъров, С., 1982.

8. Колев, Й. Европейският идеал в просветната политика на България (1878-1944). Бл., 2004.

9. Митов, С. История на трудовото обучение. Бл., 1994.

10. Омарчевски, С. Земедeлският съюз и училището. С., 1920.

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2008, кн. 8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Авторът е професор дпн в ЮЗУ „Неофит Рилски“.

Изображения: Стоян Омарчевски (1885-1941). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dhB