Иван Г. Панчовски

Използвайки схемата на Аристотел за добродетелта като нещо средно между две крайности, от които в едната има недостиг, а в другата – излишък, отклоненията от християнската надежда могат да бъдат разде­лени на две категории: в едната има недостатъчна надежда, а в другата – прекомерна надежда. Към първата категория се отнасят малодушието, не­търпението и отчаянието, а към втората – мечтателната надежда, лъжливият мистицизъм, безразсъдната и дръзка надежда и самонадеяността. От рели­гиозно-психологическо и богословско-етическо гледище тези отклонения се дължат на неправилна съзнателно-свободна насока на волята, чрез която човек нарушава Божията свята воля и уврежда на вечното си нравствено назначение. Поради това те са грехове, които влекат след себе си тежки последици за нравственото усъвършенстване и вечното спасение на чо­века.

Малодушие

От морално гледище малодушието е отрицателно качество, което се характеризира с неверие на човека в доброто и в победата му, в слабост на волята да отстоява и осъществява в живота етическите принципи. В този аспект малодушният човек живее в постоянен страх пред трудностите в живота и в нравственото си усъвършенстване и не се решава да пристъпи към преодоляването им, понеже или не вярва в собствените си сили, или се бои да не си навлече неблагоприятни последици.

От богословско гледище малодушието е неверие на човека не само в соб­ствените му сили, но и във всемогъщата Божия помощ, вследствие на което в него се поражда и утвърждава постоянна боязливост както относно жиз­нената му съдба, така и относно вечното му спасение. Малодушният христия­нин обаче не загубва всяка душевна устойчивост и вяра в себе си и в Бога. Той има някаква надежда, която все още го крепи в живота и го задържа във вярата. Тази надежда обаче е толкова слаба, че не му дава сили да хвърли смел поглед в бъдещето, да поведе решителна борба с трудностите в живота и да преуспява в нравственото си усъвършенстване и по пътя на спасе­нието.

Като грях малодушието се поражда от неправилно религиозно-нравствено възпитание. По такива причини в човека не е укрепнала вярата в Божията всеблагост, в Божия Промисъл и в Божието всемогъщество, от една страна, и вярата в себе си като сътворен по Божи образ и предназначен за богоуподобяване и спасение чрез съдействащата му Божия благодат, от друга страна.

Според евангелското повествование в състояние на малодушие изпад­нали учениците на Иисус Христос, когато плавали по бурното езеро за Гадаринската страна. Вярата им в Господа започнала да се колебае, надеж­дата им – да отпада. Обзети от силен страх и обладани от непреодолимо малодушие, те събудили Учителя си и отправили към Него тревожна молба: „Господи, спаси ни; загинваме!“ Спасителят ги укорил за маловерието и малодушието им с думите: „Защо сте толкова страхливи, маловерци?“ (Матей 8:23-27; срв. Марк 4:36-39; Лука 8:22-24). С това Той им казал, че те не бива да са малодушни, защото Бог е непоклатна крепост за вярващите: Той винаги бди над тях и направлява кораба на живота им към спасително пристанище. Според тълкуванието на св. Иоан Златоуст Господ Иисус Христос „укорил учениците Си, като с това посочил, че те трябва да бъдат мъжествени и посред най-бурните вълни, понеже Той устройва всичко за добро[1]“.

Старозаветният пророк и псалмопевец Давид дава израз на моменти, в които го спохождали пристъпи на малодушие. „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?“ (Псалом 41:6) – пита той себе си. Такива минути може да изживее всеки вярващ. Той обаче не трябва да се остави да го овладее мало­душието и да го хвърли в безнадеждност и безпомощност. Подобно на Псал- мопевеца той трябва да се окуражи, като каже на душата си: „Уповавай се на Бога, защото аз ще славя Него, моя Спасител и моя Бог“ (Псалом 41:6). В същия дух св. апостол Петър увещава християните, като казва: „Смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, когато дойде време. Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас“ (1 Петра 5:6-7).

За християнина щит против малодушието относно прошката на грехо­вете и постигането на спасение е вярата в Божието безпределно милосърдие. Чрез устата на пророк Исаия Бог казва: „Да бъдат греховете ви и като баг­рено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур – като вълна ще избеля“ (Исаия 1:18). По силата на отеческата Си обич към всички хора Бог никого не забравя и не изоставя, не пренебрегва и не отхвърля. Изпъл­неното с малодушие и безнадеждност твърдение на Сион: „Остави ме Гос­под, и Бог мой ме забрави“, се опровергава от Самия Бог със следната об­разна реч: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на ут­робата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя“ (Исаия 49:15). За да предпази от изпадане в малодушие и безнадеждност, Свещеното Писание както на Стария, така и на Новия Завет представя Бога в образа на добър пастир. „Аз – казва Господ чрез устата на пророк Иезекиил – Сам ще из­диря Моите овци и ще ги прегледам… Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранената ще превържа и болната ще укрепя“ (Иезекиил 34:11 и 16). Господ Иисус Христос не само в притчи, но и направо нарича Себе Си до­бър пастир, Който търси всяка заблудена и изгубена овца и полага душата Си за овцете (Лука 15:3-7; Йоан 10:11-14). За да спаси човеците, Господ Иисус Христос взел върху Себе Си всичките им грехове и ги изкупил чрез Голготската Си саможертва. Никой човек не е изключен от обсега на бо­жественото изкупление и за никого не е затворен пътят на спасението. Всеки, който се откликне на Божия зов за вяра и покаяние и проявява добра воля, ще бъде приет на сватбения пир на божествения Жених и ще участва във вечната Мy радост. Блажени Августин вижда в лицето на всеки човек Божи образ, който, колкото и да е потъмнен и обезобразен от греха, може отново да бъде възстановен в първоначалната му чистота и красота. Затова всеки човек е достоен да бъде обект на християнската любов. Също и по­рочният може да се поправи и да се върне в лоното на Отца. Заради това той не следва да бъде мразен; ненавистта към него е омраза към Божия син. Докато човек живее на Земята, краят му е скрит в неизследимата дълбо­чина на Божия Промисъл и ние не следва да се съмняваме в спасението му. „Често пъти ти виждаш само един Петър, който не смее да признае, че е ученик на Господа; обаче който прозира в бъдещето, той съглежда в него вече мъченика, изкупил прегрешенията си със сълзи и най-после с кръвта си[2].“

Нетърпение

Недостатъчна надежда се проявява в нетърпението, при което вярва­щият тревожно очаква незабавно или скорошно изпълнение на Божиите обещания за въдворяване царството Божие, за пълно и окончателно възтържествуване на правдата и за постигане на съвършенство и спасение. Нетърпеливият човек не е спокоен и няма сили да чака; той не е съгласен на никакво забавяне и иска веднага да се изпълни желанието му. Обзетият от нетърпение християнин обаче не е разбрал, че царството Божие не се изгражда с външна сила и изведнъж. То е преди всичко духовно-нравствена величина. Поради това то трябва вътрешно да проникне човеците, което се извършва чрез продължителен, бавен и външно едва забележим процес. „Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:20-21). Този начин за осъществяване царството Божие дава възможност на вярващия да се усъвършенства все повече, да става все по-достоен за него и да се подготвя за великия ден на окончателното му въдворяване. Ето защо християнството изисква от вярващия непрестанно да се труди, за да бъде достоен за съдър­жанието на надеждата си и да не проявява никакво нетърпение за изпълне­нието ѝ. Евангелски дълг на християните е: винаги да се надяват на Бога, но кога ще се изпълни обещаното им, това е Божия работа и то ще стане във време най-благоприятно за доброто и спасението им. Христовите ученици проявили нетърпение и запитали Иисус Христос: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ Той им отговорил: „Не се пада вам да знаете времената и годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Деяния на светите апостоли 1:6-7). И тъй, християнинът трябва да се труди упорито за нравственото си усъвършенстване и да бъде търпелив в надеждата си, защото „добре е ономува, който търпеливо очаква спасение от Господа“ (Плач Иеремиев 3:26). „Patientia vincit omnia!“ – „Търпението побеждава всичко!“ – е девиз не само на античната, но и на християнската мъдрост, разбира се тук се има предвид съвършенното търпение (вж. Яков 1:4). Спсред църковния учи­тел Тертулиан, който е съставил специален трактат за търпението (De Patientia), търпението е главна добродетел, в която са вкоренени както вярата и любовта, така и надеждата[3].

Отчаяние

Път към пълно изчезване на християнската надежда е отчаянието. В него надеждата е толкова отслабнала, че клони към окончателно загасване и идване в състояние на пълна безнадеждност. Отчаяният човек не вижда никакъв изход от действителни или въображаеми трудни положения и об­стоятелства на живота. Сред безпътицата на живота и при изпадане в гре­хове и пороци той не открива никаква пътека, която да води към добро и спа­сение. Сред греховния мрак той не съглежда никаква обнадеждаваща свет­линна, не се уповава нито на себе си, нито на близък човек. Като душевно състояние отчаянието има различна дълбочина: от преходна депресия или безпомощна слабост, то може да достигне до най-дълбок потрес, който в краен случай довежда до загубване смисъл в съществуването и цел в живота и до омраза към живота (odium vitae). Като се има предвид тази психична струк­тура на отчаянието и това умонастроение на отчаяния човек, никак не е чудно, че такъв човек води напълно безотрадно съществуване; той се движи като мъртва сянка сред живите и често пъти завършва със самоубийство. Като пример на отчаяние Свещеното Писание привежда Юда Искариот, който, като извършил страшния грях на предателството, загубил всяка вяра в Божия­та милост, всяка надежда за поправяне и спасение и отишъл, та се обесил (Матей 27:3-5; Деяния на светите апостоли 1:18).

Причините на отчаянието се откриват в предразположението към мелан­холия и скрупульозност, в преживяването на разочарование и изпадането в униние, в несбъдването на многоочаквани надежди и други. В световната лите­ратура отчаянието е станало основен мотив на мировата скръб, а във фило­софията то е съставна част на редица концепции: скептицизъм, песимизъм и нихилизъм. Като религиозно преживяване отчаянието произлиза най-често от преувеличаване на Божиите изисквания и от форсиран стремеж към нрав­ствено съвършенство; тогава силите на човека се оказват недостатъчни и той е близко до духовно крушение. На религиозна почва може да се породи отчаяние и при неразбиране божественото ръководство и пътищата на Божия Промисъл, както и при изпадане в непоносими страдания. Това отчаяние, наречено от Сьорен Киркегор „смъртоносна болест“, може да стане начало на нов живот в Бога, доколкото подтиква човека да се предаде изцяло в ръцете на Бога и да повери съдбата си Нему. Но то също така може да доведе до омраза към себе си, до бунт против Бога и до богоненавистничество[4]. Би могло дори да се допусне, че някои личности идват до истинска надежда само по пътя на кризисно изживяни и превъзмогнати изкушения на отчаяние. В това отношение известната писателка Луизе Ринзер отива в психологическа и етическа крайност, като пише, че единствено този, който не може да види вече никакъв безвъпросен, разбираем повод за надеж­да, само той може да стане надяващ се; само той може в дръзко решение един вид да прескочи съмнението си, „безнадеждността“ си и да извърши скок в чистата надежда[5]. В противоположност на това твърдение достатъчно е да се отбележи, че както образите на надеждата са различни и са твърде много индивидуализирани и ситуационно обусловени, така и пътищата към надеж­дата са много, дори са необозрими, за да можем да ги унифицираме и още по-малко да ги свеждаме само до един. Тук е по-важно да се отбележи, че в самата пропаст на отчаянието, разбира се, когато то не е достигнало пос­ледната степен на развитие, човек може да долови из екзистенциалната си дълбочина протеста на безбрежния живот против абсолютното отчаяние, който протест може да го доведе и до събуждане дремещите сили на неподо­зирана и непонятна надежда.

В най-крайната му форма, като тежко религиозно-нравствено погрешаване, когато човек се опълчва против Божия Промисъл и против Божието милосърдие, отчаянието води към погибел. „Не толкова погубва грехът, колкото отчаянието“ – казва св. Иоан Златоуст[6]. Затова средновековната схоластика обикновено разглежда отчаянието като грях против Свeтия Дух, който води към смърт. То наистина е много тежък грях и съдържа в себе си фатална опасност за спасението на човека, понеже заключва сърцето за действията на Светия Дух и препречва пътя на всеки опит за нравствено опом­няме и духовно повдигане.

Поради трудности и изкушения в живота, поради безсилие и греховност, поради несгоди и несполуки всеки човек може да изживее кризисни минути на отчаяние. Но високото положение на човека във Вселената, изключител­ното му достойнство като личност и божественото му призвание да се бори и побеждава, да се труди за личното и общественото благополучие, да твори временни блага и вечни ценности, неспирно да напредва и да се усъвършен- ства, изискват от него винаги да се надява и никога да не се отчайва. „Nil desperandum!“ – „Да не се отчайваме!“ – ни е завещала античната мъд­рост чрез устата на Хораций[7]. Колко вярна е мисълта на френския пи­сател Октав Фелье: „Надеждата е подобна на нощно небе: в него няма ъгълче, където упорито търсещият поглед не би открил накрая някаква звезда[8].“ Освен това да не се забравя, че надеждата не е само субективен фактор, който, разбира се, има безспорна положителна ценност и играе важна роля в живота, дейността и творчеството на човека; но тя се опира и на обективни дадености, на закономерната структура на природната действи­телност, на целенасочеността на историческия процес, на разумното движе­ние на обществения живот, на етическия оптимизъм, изразен сполучливо в латинската сентенция „Bona causa triumphat“ — „Доброто дело побеждава[9]“, понеже според думите на Ромен Ролан „няма мъгла, от която да не съществува изход. Главно е да се държиш и да вървиш напред[10]“. При при­стъп на отчаяние христянинът трябва освен това да усилва молитвата си и да укрепва вярата си във всемилостивия Бог, за да прегради пътя на отчая­нието и да си възвърне надеждата. Християнската вяра дава на човека мощ­ни средства за борба с отчаянието и за победа над него.Истинският християнин и сред най-големи беди, и в смъртна опасност, и в самата смърт не загубва надежда и не се отчайва, защото е дълбоко убеден, че Бог е с него, Който винаги е последният победител. В това отношение поучителен е примерът на Христовите ученици и на християнските мъченици. Всеки от тях би могъл да се изрази с думите на св. апостол Павел: „Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но не се отчайваме… не падаме духом… винаги сме спокойни“ (2 Коринтяни 4:8 и 16; срв. 6:4-10; 12:10). Като посочва, че отчаянието е резултат на дяволско изкушение и внушение на злобата и коварството, преподобни Макарий Египетски окуражава грешника да не унива при спомена за по-раншните си грехове и да не загубва надежда за спасението си[11]. Св. Иоан Златоуст също отбелязва, че „лукавият демон довежда до отчаяние“[12], но заедно с това светителят предпазва от от­чаяние, като казва: „Ние трябва да се надяваме, а не да се отчайваме за бъ­дещето [13].“

Мечтателна надежда и лъжлив мистицизъм

Понятието за християнската надежда се разширява извън границите на тази добродетел, както те са очертани в Свещеното Писание и както се спазват в здравото и трезво християнско благочестие, от мечтателната надежда. Под това религиозно явление се разбира такова състояние и насока на хри­стиянския дух, при което вярващият се ръководи в дейността си не толкова от разумните начала на религиозно-нравствения живот, както те са разкрити в Свещeното Писание и се осъществяват в чертога на Църквата, колкото от суетна вяра и лъжлива добродетелност, от неясни представи и фантазни образи, с които той сам се прелъстява духовно и се отклонява от здравия и плодо­творен християнски живот. Мечтателна надежда се поражда най-често върху почвата на лъжлив мистицизъм и вирее в сферата му. Той представлява своеобразно духовно течение, което обещава на привържениците си да ги доведе до духовно съвършенство и до непосредно общение с Бога не в бла­годатната кошара на Църквата Христова и под нейно ръководство, а чрез употребата на произволно измислени и изкуствено прилагани начини, средства и методи или чрез потопяване в мрака на въображаеми тайнствени видения и прелъстителни съзерцания. Чрез подвизите на лъжлив аскетизъм и ми­стицизъм някои си въобразяват, че са станали едно с Бога. Те се отдават само на съзерцателна любов към Бога и презират хората като греховни, низши и недостойни за любовта им; те се посвещават само на съзерцание и се гнусят от всяка нравствена дейност, която окачествяват като мирска работа: тя щяла да ги отклони от съзерцателния им подвиг и да ги потопи в греховния свят и в неговите грижи. Мистическите християнски секти си въобразяват, че те притежават съвършен християнски живот: те имали ду­ховен Христос, свое вътрешно Слово, свой тайнствен Рай с особени наслади. По такъв начин те си въобразяват, че са постигнали светост, вследствие на което са сигурни в надеждата за спасението си. Този лъжлив мистицизъм се свързва с груб антиномизъм и довежда до разрушаване основите на ин­дивидуалния и обществения морал. Както с основната си идея, така и със създаваната от него мечтателна надежда, този мистицизъм е напълно чужд на Христовото учение и на православния църковен живот. Човек се доближа­ва до Бога чрез изпълняване на заповедите Му, тоест чрез практическа любов към ближните, а не чрез празно потъване в мрака на някакви тайнствени лъжесъзерцания. Никаква светост не е възможна без нравствено съвър­шенство; истинската любов към Бога винаги е съзерцателна и деятелна едно­временно, тоест тя се състои в боголюбие и братолюбие. В житието на пpeподобни Антоний Велики се намира много поучителен разказ. Веднъж св. Антоний помолил Бога да му покаже човек – по-свят от него. Бог изпратил св. Антоний да потърси такъв човек в град Александрия. И св. Антоний бил много учуден, когато намерил този човек в лицето на един обущар, чиято добродетелност се състояла само в това, че той всяка сутрин благоговейно се помолвал на Бога и след това радостно и доволно се залавял за работата си.

Безразсъдна и дръзка надежда

Смисълът на християнската надежда се преиначава и обсегът ѝ прекомер­но се разширява от безразсъдната и дръзка надежда. В нея не се съдържа ясно и правилно понятие за предмета на християнската надежда, нито за условията и средствата за постигането му.

Безразсъдна е надеждата на вярващите, които поставят предмета ѝ изключително в земни и временни блага (например богатство, слава, по­чести). Те забравят, че християнинът трябва първо да търси царството Бо­жие и правдата му и всичко друго ще му се придаде (Матей 6:33; Лука 12:31).

Безразсъдна надежда имат и онези вярващи, които по религиозна заблу­да и нравствено падение искат и се надяват да получат от Бога неща, които нямат отношение към назначението и призванието им и дори са вредни за живота и спасението им, или се стремят към неща – несъвместими с Божията светост и любов, или пък очакват от Бога съдействие за извършване зло (например отмъщение, убийство, кражба, лъжа). В античната епоха такива религиозни прояви е изобличил философът Сократ, а в Новия Завет – св. апостол Яков. Сократ предпазвал атиняните, като казвал: „Мъдър трябва да е бил поетът, който, виждайки приятелите си да искат в молитвите необ­мислени неща, които не биха им били действително полезни, отправил след­ната молитва – обща за всички: „Царю Небесни, доброто дай ни го, било че сме го искали в молитвите си или не, а злото отдалечи от нас, дори и да сме молили за него[14].“ Св. апостол Яков казва: „Просите и не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (Яков 4:3).

Безразсъдна е надеждата и тогава, когато вярващ очаква да получи всичко от Бога наготово, без сам да извършва потребното и длъжното. Такъв човек в нужда не се труди, като очаква, че Бог не ще го остави да умре от глад. При болест той не търси лекарска помощ, а разчита само на свръхесте­ствена подкрепа. При опасности той не използва никакви естествени сред­ства за отстраняването им, а безгрижно и безразсъдно предава съдбата си само в Божиите ръце. При бедствие той възлага цялото си упование на Вис­шата помощ, отдава се на безгрижие и лениво очакване, като не прави нищо със собствени сили и средства да предотврати бедствието и да си изгради благополучие.

Дръзка е надеждата, когато вярващ сам търси изкушения, излага се на големи и ненужни опасности и връхлита върху неразумни изпитания, за да привлече Божието внимание и да стане предмет на Божията чудотворна на­меса. Такъв човек изкушава Бога (Второзаконие 6:16; Матей 4:7; Лука 4:12) и сам пада не само в грях, но и в беда. За избягване греха на неразумно и дръзко предизвикателство чрез съзнателно и преднамерено търсене на изкушения и връхлитане в опасности св. Иоан Златоуст наставлява: „Иисус Христос не отишъл Сам в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, а бил отведен в нея по Божие усмотрение; с това се посочва, че и ние не трябва сами да влизаме в изкушения, но когато бъдем въвлечени в тях, сме длъжни да се държим мъжествено[15].“

Дръзка надежда проявяват също вярващи, които не полагат никакви старания за нравственото си поправяне и усъвършенстване, за да станат достойни за Божията благост и за даровете ѝ, специално за спасението, а си въобразяват да го получат от Бога само по милосърдието и дълготърпението Му. Не бива да се забравя, че Бог не е само благ и милосърден, но и праведен и правосъден и за немарливост и греховност наказва справедливо. Умона- строението и поведението на дръзката надежда са изобличени от премъдрия Иисус син Сирахов. Той съветва да не прибавяме грях към грях на основа­нието, че не сме наказани за тях и разчитайки единствено на великото Божие милосърдие и на Божията прошка, понеже Бог наистина е дълготърпелив, но все пак Той не ще остави никой грях ненаказан. Съветът завършва с думите: „Не се бави да се обърнеш към Господа и не отлагай от ден на ден: защото неочаквано ще налети гняв Господен, и ти ще загинеш във време на отмъщението“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 5:4-9).

Отците и учителите на Църквата предпазват от безразсъдна и дръзка надежда, понеже тя не само противоречи на Свещеното Писание, но и се осъжда от него, а също така по психологическата и моралната си структура води към упадък и падение. Изтъквайки религиозно-нравствената ценност на по­каянието и приканвайки да не се бавим да прибягваме към това спасител­но средство за прошка на греховете и за очистване на душата си, Тертулиан наставлява: „Преизобилието на Божието снизхождение не трябва да служи за насърчение на човешката самонадеяност. Никой не бива да е лош, понеже Бог е добър, нито често да греши, като че ли ще бъде простен[16].“Св. Василий Велики предупреждава да не се отдаваме на без­разсъдна и дръзка надежда за помилване и безгрижно да трупаме грехове, понеже ще загубим прошката[17]. Особено живо описва измамите на безраз­съдната и дръзка надежда блажени Августин. Притежаващият такава надежда си казва: „Добър е Бог, милосърден е Той; затова аз ще правя, каквото ми харесва, каквото обичам; ще отпусна юздите на страстите си, за да следвам въжделенията на душата си.“ Така той идва в опасности: сам се обрича на нови грехове, подхвърля се на съд и попада в гибел. На такъв човек блажени Августин поръчва чрез думите на Писанието: „Не се бави да се обърнеш към Господа и не отлагай от ден на ден, защото Божият гняв ще дойде неочаквано и в деня на отмъщението ще те порази!“ (Еклисиаст 5:8-9)[18]. Св. Иоан Златоуст също подчертава, че който поради дълготърпението на Бога е пренебрегвал направлението си, тъй като не е бил подхвърлен на наказание веднага след провинението си, още повече трябва да се бои и да трепери. Бог проявява Своята особено велика милост, за да се освободим от греховете, а не да прибавяме нови. Именно понеже Бог е дълготърпелив, ние не трябва да грешим и да превръщаме благодеянията Мy в повод за неблагодарност[19].

Самонадеяност

Цялостно отрицание на християнската надежда е самонадеяността в индивидуалистичната ѝ крайност. Обзетият от такава самонадеяност се стреми да придобие потребните му блага, да изкове личното си благополучие и ща­стие, да постигне съвършенство и блаженство само със собствените си спо­собности и сили. В това отношение той разчита единствено на себе си, на похватността и мъдростта си. Вследствие на това самонадеяният човек не намира смисъл да се уповава на Бога, отрича всяка религиозна надежда и отхвърля всяка мисъл за Божия помощ. Тонове на самонадеяност звучат в пленителния в художествено отношение образ на Прометей, както той е изваян в едноименното стихотворение от Гьоте. Действието се развива върху фона на старогръцката митология и поетичните стрели са отправени пряко срещу гръмовежеца Зевс, който с димен облак забулва Небето и разгромява дъбове и върхове планински. Разбира се, тук се повдига бунт не само срещу боговете на езичеството, които наистина са жалки творения на човешката фантазия; те скъдно подкърмят величието си „със жертвен дар и дъх молитвен“ и глад би ги измъчвал „да не бяха децата, с тях и прося­ците нищи, глупци, изпълнени с надежда“. Но заедно с това тази творба на Гьоте е насочена и срещу едно монархично и деспотично разбиране за Бога. Затова обрисуваният в нея Прометей не без основание бива наричан „най-бележитият светец и мъченик във философския календар[20]“ и „светец на новото време[21]“. Когато бил безпомощно и неуко дете, той обръщал взор тревожен към Небето и към него отправял жалбите си. От житейския си опит той обаче осъзнал, че никой не му е помогнал в борбата му с дръзките титани, никой не го е избавил от робство и смърт. Уповавайки се само на себе си, неговото „свято, пламенно сърце“ самò е постигнало всичко. За­това то застава твърдо върху Земята и чрез собствени сили иска да твори образа на новия човек, да осъществява мечти и идеали, да изковава бъднина и щастие: „да страда, да плаче, да тръпне в блаженство и радост[22]“.

Обръщайки сега религиозно-философски и християнско-етически поглед върху самонадеяността, тя наистина разкрива същината и проявите си като грях против християнската надежда. В това отношение ние се основаваме върху Притчи Соломонови (14:16), където четем: „Глупавият е лют и самонадеян.“ Що се отнася до индивидуалистичната самонадеяност, тя е плод на ограничено антропологическо и социологическо знание, на надценяване структурата на отделната личност и недовиждане нейната потопеност в об­ществото и обусловеност от него. Такова прозрение се среща още у англий­ския поет и драматург Александър Поп (1688-1744 г.), според когото „човек става толкова самонадеян, колкото е ограничен в разбира­нето си[23]“. От гледна точка на православната еклезиология и сотириология индивидуалистичната самонадеяност не е приемлива още и поради събор­ната структура на Църквата и поради обусловеното от нея изискване да се върви по пътя на усъвършенстването и спасението със съвместни уси­лия и чрез взаимопомощ. Затова на християните е поръчано: „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов“ (Галатяни 6:2; срв. 1 Солуняни 5:14).

Православната аскетика е завещала на вярващите мъдри наставления .за борба срещу индивидуалистичната самонадеяност. В съчинението си „Невидима бран“ преподобни Никодим Светогорец посвещава спе­циален параграф под наслов „Борба срещу самонадеяността“. Той започва с назиданието: „Да не се уповаваме само на себе си е толкова необходимо в стремежа ни към съвършенство, че без това, бъди напълно уверен, не само не можеш да удържиш исканата победа, но не ще можеш да противостоиш и на най-незначителното нападение на греха срещу тебе. Запечати това дълбоко в ума и в сърцето си.“ Въпреки разслабването на духовно-нравст­вените ни сили вследствие на греха, мнозина обикновено мислят за себе си много високо. Макар всекидневният опит съвсем нагледно да ги уверява в лъжливостта на такова мнение за себе си, те, водени от необяснимо самопрелъстяване, не престават да бъдат самонадеяни в борбата с греха. По-ната­тък преподобният Агиорит разглежда самонадеяността като слабост, като дяволска болест и страст, като първа рожба на егоизма и себелюбието ни. Тя трудно се забелязва и осъзнава, но е източник, корен и причина на всички страсти, недостатъци и падения. Тя затваря вратата в човешката душа, през която обикновено е достъпна за нас Божията благодат, и не позволява на тази благодат да влезе вътре и да обитава в човека. И благодатта отстъпва от него, защото как може да влезе за просвета и помощ в този човек, който мисли за себе си, че знае всичко и не се нуждае от ничия помощ. Затова се изисква да ненавиждаме това зло – самомнението; то е най-много противно на Бога и Той промислително се грижи да насади в сърцата на обичните Си синове небесния кълн на ненадценяване себе си и да утвърди в тях ненадяване единствено на себе си. Макар това ненадяване на себе си да е Божие дело в нас, ние и от своя страна сме длъжни да полагаме усилия да правим всичко, което можем и което е във властта ни, за да придобием такова раз­положение и да се освободим от чувството на самонадеяност. Тук обаче осно­вателно трябва да се предпазваме да не би, като отхвърлим самонадеяността си и като загубим всяко упование и опора в себе си, да се отчаем в себе си и да бъдем победени и взети в плен от страстите. Ето защо заедно с освобож­даването от чувството на самонадеяност, необходимо е да внедрим в сърцето си пълна надежда в Бога и пълна увереност в Него[24].

Като пример на самонадеян човек в религиозно-нравствено отношение може да се посочи евангелският богаташ, който, невиждайки преходността на земното богатство и на временния живот, мисли, че е осигурил съществу­ването и благополучието си чрез богатството (Лука 12:16-20). Свещеното Пи­сание предпазва от самонадеяност, като съветва вярващите да не се осланят на разума си (Притчи Соломонови 3:5), да не се хвалят с мъдростта, силата и богатството си (Иеремия 9:23), да не се надяват на князе, на син човешки, от когото няма спа­сение, тъй като духът му излиза, той се връща в земята и изчезват всичките му помисли (Псалом 145:3-4). Св. апостол Павел поръчва на ученика си Тимотей: „Наръчвай на богатите в тоя свят да не мислят високо за себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог, Който ни дава всичко в изобилие за наслада“ (1 Тимотей 6:17). Предпазвайки от гибелна самонадея­ност, св. апостол Яков дава следния мъдър съвет: „Чуйте сега вие, които казвате: „днес-утре ще тръгнем за еди-кой си град и ще проживеем там една година, ще търгуваме и ще спечелим“, вие, които не знаете, какво ще се случи утре: защото вашият живот какво е? пàра, която се явява за малко време, па из­чезва. Вместо да казвате: „ако ще Господ и бъдем живи, ще направим това или онова“, сега в своята надутост се хвалите: всяка такава хвалба е лукава“ (Яков 4:13-16).

Като качество на личността индивидуалистичната самонадеяност е отри­цателно явление: тя не вижда обвързаността и обусловеността на отделния човек от обществото и безсилието му като отделен индивид само със собствените си ограничени способности и сили да изгради своето благополучие и щастие. От историята и всекидневието е известно, че самонадеяният човек е обречен на безпомощност и безплодие и нерядко на гибел. „Отделният човек – каз­ва философът Артур Шопенхауер – е слаб, като изоставен Робинзон; само в сътрудничество с другите той може да направи много[25].“В състава на самонадеяността влиза самоувереността; може би тя е нейна основна съставка. Много сполучлива характеристика е дал на самоувере­ността Лев Николаевич Толстой в думите си: „Удивително свойство е самоувереността.Каквито и да биха били способностите на човека: на ума, на учеността, на всякакви дарования, на сърцето дори – ако човек е самоуверен, всички тези качества стават недостатъци [26].“ Когато човек се ръководи в живота си от изискванията на нравствения закон и когато се труди за постигане висшите цели на живота съвместно с другите хора, той никога не изпада в лъжливо самомнение и в индивидуалистична самонадея­ност. Чистият практически разум – казва Имануел Кант – отнема илюзиите на самомнението и напълно го съкрушава[27].

Божественото Откровение, психологията на религията и православната аскетика посочват, че всеки грях като погазване на Божията воля и нару­шаване закона на доброто и на правдата крие в себе си опасности не само за религиозно-нравствения живот на човека, но и за трудовата му дейност и общественото му служение, тъй като той подрива устоите на живота и води към разруха в него. Това важи също за греховете против християн­ската надежда: те хвърлят вярващия в безнадеждност и безпомощност. Затова борбата с тях е негов дълг: чрез отстраняването им той ще превъз­могне спънките по пътя на усъвършенстването и спасението и ще се надява да получи венеца на непомръкващата правда и на вечния живот.

Бележки

[1]. Joannes Chrysostomus, In Matthaeum, Homilia XXVIII, 1. (J.Р.Migne, PG, t. 57, col. 351.

[2]. Augustinus, Enarratio in psalmum XXXVI, Sermo II, 11. (J.P.Migne, PL, t. 36, col. 369-370); Augustinus, Nachtgedan- ken. Ubers, von Dr. W. Arnoldi und Mathias Heufer, 10. Aufl., Regensburg, 1923, S. 252.

[3]. Tertullianus, De Patientia. (J.P.Migne, PL, t. I).

[4]. Sören Kierkegaard, Werke, Bd. IV: Die Krankeit zum Tode, Hg. von Dieselott Richter, 1966; вж. също Быховский, Бернард Эммануилович, Кьоркегор, Москва, 1972, с. 145.

[5]. Luise Rinser, Über die Hoffnung, Zürich, 1964, S. 24.  

[6]. Joannes Chrysostomus, In Matthaeum, Homilia LXXXVI, 4. (J.P.Migne, PG, t. 58, col. 768.)

[7]. Юрий Васильевич Цымбалюк и Галина Алексеевна Краковецькая, Крилатi латиньскi вислови, Киев, 1976, с. 111.

[8]. Владимир Васильевич Воронцов, Симфония разума, Москва, 1976, с. 94.

[9]. Юрий Васильевич Цымбалюк и Галина Алексеевна Краковецькая, пос. съч., с. 30.

[10]. Владимир Васильевич Воронцов, пос. съч., с. 94.

[11]. Macarius Aegyptius, Homilia II, 4; Homilia XI, 15 (J.P.Migne, PG, t. 34, col. 465 et 556.)

[12]. Joannes Chrisostomus, In Matthaeum, Homilia LXXXVI. 4. (J P.Migne, PG, t. 58, col. 768).

[13]. Joannes Chrysostomus, In Epistolam ad Romanos, Homilia IX, 2. (J.P.Migne, PG, t. 60, col. 469).

[14]. Platon, Alkibiades, 142e, 143a, 148b.

[15]. Joannes Chrysostomus. In Matthaeum, Homilia XIII, 1. (J.P.Migne, PG, t. 57, col. 209.)

[16]. Tertullianus, De Patientia, cap. VII (J.P.Migne, PL, t. I, col. 1372.

[17]. Basilius Magnus, Homilia X, 5 (J.P.Migne, PG, t. 31, col. 433).

[18]. Augustinus, In Joannis Evangelium, Tractatus XXXIII, 8 (J.P.Migne, PL, t. 35, col. 1651).

[19]. Joannes Chrysostomus, In Epistolam ad Romanos, Homilia V, 2 (J.P.Migne, PG, t. 60, col. 424-425).

[20]. Ernst Bloch, Das Prinzip Hoffnung, Frankfurt am Main, 1959, S. 8 u. 1431.

[21]. Jürgen Moltmann, Theologie der Hoffnung, 10 Aufl., München, 1970, S. 20.

[22]. Йoxан Волфганг Гьоте, Избрани творби, т. 1, Лирика, София, 1980, с. 96.

[23]. Н. Я. Xоромин, Зпциклопедия мысли, Киев, 1918, с. 357.

[24]. Никодим Святогорец, Невидимия брань. Перев. Епископа Феофана, изд. III, Москва, 1899, с. 18-23. Българ­ският превод под надслов „Стремеж към съвършенство“ от архимандрит Климент Рилец, София, 1958, с. 12-15.

[25]. Владимир Васильевич Воронцов, Чаша мудрости, Москва, 1978, с. 38.

[26]. Пак там, с. 431.

[27]. Immanuel Kant, Kritik der praktischen Vernunft, Hamburg, 1967, S. 86 ff.

____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 9, с. 1-11. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dgR