Иван Панчовски

Божествен миротворец

Трудът, който Иисус Христос благослови, освети и прослави чрез божественото Си слово и чрез личния Си пример, би останал празен, ако хората биха живели в неразбирателство и крамоли и ако народите биха враждували и воювали помежду си. Размирието смущава труда и го лишава от творчески постижения; войната разрушава неговите плодове, превръща цветущи градове и села в пепелища, опустошава плодородни равнини и долини, поглъща несметни материални средства и сили, унищожава вековни културни ценности, откъсва милиони хора от работата и творчеството им, носи смърт на войници, на беззащитни жени, на деца и старци, спъва развитието и напредъка на народите за десетилетия. Безпределната любов на Богочовека Христос към хората се проявява и в Неговото божествено миролюбие и миротворство.

Мирът има висока стойност. “Благото на мира – пише блажени Августин – е толкова велико, че между земните и преходните неща не може да се намери нищо, което би звучало по-мило за нас, нищо, което бихме желали с по-силен копнеж, и действително ни­що, което бихме счели за по-добро. Поради това мирът е сладък сам по себе си и на всички мил.”

Мирът според св. Иоан Златоуст е майка на всички блага и основа на радостта. По своята същност и проява Бог “не е Бог на безредие, а на мир”. Поради това Той е сътворил всички хора да живеят в разбирателство, любов и мир помежду си и да се радват на безбройните блага на мирния живот. Но поради греха мирът бил нарушен и се поставило начало на пагубното разединение и размирие. Най-напред бил нарушен мирът с Бога – първият, основният и най-важният мир. Грехът е противене на Бога (Второзаконие 9:7), отстъпване от Бога (Исаия 59:13), погазване на Божията воля и поради това беззаконие. В резултат на това грехът като прекъсване на връзките между вярата, надеждата и любовта води до преустановяване на общението с Бога и до вражда с Него. Нарушаването на мира с Бога и враждата с Него улесняват появата на раздори между хората. Който не живее в мир с Бога, своя Творец и небесен Отец, много лесно може да наруши мира със себе си и с хората.“О, ако да беше се вслушал в Моите заповеди – говори Господ чрез устата на пророк Исаия, – тогава твоят мир щеше да бъде като река и твоята правда като морски вълни!” (Исаия 48:18). Нарушаването на Божиите заповеди се състои в извършване на неправди, в човеконенавист, в създаване на раздори и размирици между хората, в причиняване на вражди и войни между народите. Затова, който сее раздори между братята, той е омразен на Бога (Притчи Соломонови 6:19); той няма мир нито с Бога, нито със себе си, нито с хората.

Вследствие на грехопадението и на личните грехове настъпило размирие по света и войни покосявали хората. Те очаквали мир, а не намирали никакво добро.

Хората, предоставени на себе си с ограничените си сили, не могли да възстановят мира с Бога, мира със себе си и мира помежду си. Поради това в лицето на богоозарените пророци те копнеели по божествен Помирител и Миротворец и нетърпеливо очаквали Неговото идване на земята. Многоочакваният Месия се очертавал пред съзнанието на пророците като „Княз на мира”. Неговият “мир безкраен ще расте” (Исаия 9:6-7). В Неговото лице “милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат” (Псалом 84:10). Вследствие на това по Неговото слово народите “ще прековат мечовете си на орала и няма вече да се учат на война” (Исаия 2:4).

Бог по безпределната Си милост и обич откликнал на човеш­ките въжделения и копнежи. Той изпратил в света Единородния Си Син в човешка плът, за да се постави началото на велико помирение; най-напред между Бога и грешния свят, след това между хората и народите. Още при раждането на Спасителя небесното войнство радостно възвестило, че един от плодовете на Неговата мисия в света ще бъде “на земята мир”. Тази песен на небесните жители напълно основателно се нарича “Химн на мира”. И наистина с учението и с живота Си Иисус Христос засвидетелствал Себе Си като божествен миротворец.

Чрез Своето въплъщение и учение, чрез делата и най-вече чрез кръстната Си саможертва Той взел върху Себе Си грехо­вете на света, принесъл достатъчно изкупление за тях и по този начин помирил хората с Бога. Враждата и разделението между хората и Бога били унищожени, защото чрез въплъщението Си Единородният Божи Син съединил и помирил в Своята богочовешка личност божествената и човешката природа за вечни вре­мена. Чрез голготската саможертва на Богочовека греховете на хората били изкупени и тяхното богосиновство било възстановено. Те вече не били врагове, а синове Божи и сънаследници на Христос (Галатяни 4:5-7). Чрез Иисус Христос – Пратеника на Бога на мира – се възцарило велико помирение. Чрез Него Бог бла­говолил  “да помири със Себе Си всичко земно и небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта Му на кръста. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението към лоши дела, сега ви помири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си” (Колосяни 1:20-22). Така чрез Спасителя се прекратила враждата между Бога и хората и се поставило нача­ло на Новия Завет, завет на истински мир (Числа 25:12). Помирението с Бога чрез голготската саможертва на Иисус Христос улеснява и другите видове мир.

Първият плод на помиряването с Бога е мирът със себе си. Който е в мир с Бога и се ръководи в живота си от Божията све­та воля, не се разпъва на кръст от вътрешни противоречия, не е арена на бушуващи страсти и не е роб на злото. Помирението с Бога утвърждава в доброто, в правдата и в любовта, чрез които човек придобива несмутим душевен мир, ненарушимо спокойствие на съвестта и радост на сърцето. “Който върви по пътя на доб­рото – според думите на пророка, – само той намира покой на душата си” (Иеремия 6:16). Нека приведем и думите на поета Франц Грилпарцер:

“Едно е само щастието на земята –

то се състои в тихия мир на душата.”

Вторият плод на даряваното чрез Иисус Христос помирение с Бога е мирът с хората – нашите братя. Който се е помирил с Бога и се намира в синовни отношения с Него, той желае да жи­вее в мир с всички хора, които са синове Божии и следователно негови братя. Мирът с Бога и любовта към Него не са възможни без това. Ето защо помиряването с братята е необходимо условие за всяко общение с Бога. В проповедта на планината Иисус Хрис­тос наставлява: “Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди, и принеси дара си” (Матей 5:23-24).

Прочетете още „Духовният образ на Иисус Христос – продължение 2 и край*“ →

Иван Панчовски

Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеж­дение на Христос, че Той е безгрешен.

В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да прине­се достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Ма­кар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Ио­ан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, за­щото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.

Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обно­вят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на гре­ховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам гре­ховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.

Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се мо­лил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена мо­литва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Него­вите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).

По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.

Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любов­та Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.

Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.

Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При то­ва Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се приз­нава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасите­лят.”

Любовта на Христос

Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки чо­век трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.

Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.

На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.

Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрес­танна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.

Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена бесе­да със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние тряб­ва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.

Прочетете още „Духовният образ на Иисус Христос – продължение 1*“ →