Иван Панчовски

Божествен миротворец

Трудът, който Иисус Христос благослови, освети и прослави чрез божественото Си слово и чрез личния Си пример, би останал празен, ако хората биха живели в неразбирателство и крамоли и ако народите биха враждували и воювали помежду си. Размирието смущава труда и го лишава от творчески постижения; войната разрушава неговите плодове, превръща цветущи градове и села в пепелища, опустошава плодородни равнини и долини, поглъща несметни материални средства и сили, унищожава вековни културни ценности, откъсва милиони хора от работата и творчеството им, носи смърт на войници, на беззащитни жени, на деца и старци, спъва развитието и напредъка на народите за десетилетия. Безпределната любов на Богочовека Христос към хората се проявява и в Неговото божествено миролюбие и миротворство.

Мирът има висока стойност. “Благото на мира – пише блажени Августин – е толкова велико, че между земните и преходните неща не може да се намери нищо, което би звучало по-мило за нас, нищо, което бихме желали с по-силен копнеж, и действително ни­що, което бихме счели за по-добро. Поради това мирът е сладък сам по себе си и на всички мил.”

Мирът според св. Иоан Златоуст е майка на всички блага и основа на радостта. По своята същност и проява Бог “не е Бог на безредие, а на мир”. Поради това Той е сътворил всички хора да живеят в разбирателство, любов и мир помежду си и да се радват на безбройните блага на мирния живот. Но поради греха мирът бил нарушен и се поставило начало на пагубното разединение и размирие. Най-напред бил нарушен мирът с Бога – първият, основният и най-важният мир. Грехът е противене на Бога (Второзаконие 9:7), отстъпване от Бога (Исаия 59:13), погазване на Божията воля и поради това беззаконие. В резултат на това грехът като прекъсване на връзките между вярата, надеждата и любовта води до преустановяване на общението с Бога и до вражда с Него. Нарушаването на мира с Бога и враждата с Него улесняват появата на раздори между хората. Който не живее в мир с Бога, своя Творец и небесен Отец, много лесно може да наруши мира със себе си и с хората.“О, ако да беше се вслушал в Моите заповеди – говори Господ чрез устата на пророк Исаия, – тогава твоят мир щеше да бъде като река и твоята правда като морски вълни!” (Исаия 48:18). Нарушаването на Божиите заповеди се състои в извършване на неправди, в човеконенавист, в създаване на раздори и размирици между хората, в причиняване на вражди и войни между народите. Затова, който сее раздори между братята, той е омразен на Бога (Притчи Соломонови 6:19); той няма мир нито с Бога, нито със себе си, нито с хората.

Вследствие на грехопадението и на личните грехове настъпило размирие по света и войни покосявали хората. Те очаквали мир, а не намирали никакво добро.

Хората, предоставени на себе си с ограничените си сили, не могли да възстановят мира с Бога, мира със себе си и мира помежду си. Поради това в лицето на богоозарените пророци те копнеели по божествен Помирител и Миротворец и нетърпеливо очаквали Неговото идване на земята. Многоочакваният Месия се очертавал пред съзнанието на пророците като „Княз на мира”. Неговият “мир безкраен ще расте” (Исаия 9:6-7). В Неговото лице “милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат” (Псалом 84:10). Вследствие на това по Неговото слово народите “ще прековат мечовете си на орала и няма вече да се учат на война” (Исаия 2:4).

Бог по безпределната Си милост и обич откликнал на човеш­ките въжделения и копнежи. Той изпратил в света Единородния Си Син в човешка плът, за да се постави началото на велико помирение; най-напред между Бога и грешния свят, след това между хората и народите. Още при раждането на Спасителя небесното войнство радостно възвестило, че един от плодовете на Неговата мисия в света ще бъде “на земята мир”. Тази песен на небесните жители напълно основателно се нарича “Химн на мира”. И наистина с учението и с живота Си Иисус Христос засвидетелствал Себе Си като божествен миротворец.

Чрез Своето въплъщение и учение, чрез делата и най-вече чрез кръстната Си саможертва Той взел върху Себе Си грехо­вете на света, принесъл достатъчно изкупление за тях и по този начин помирил хората с Бога. Враждата и разделението между хората и Бога били унищожени, защото чрез въплъщението Си Единородният Божи Син съединил и помирил в Своята богочовешка личност божествената и човешката природа за вечни вре­мена. Чрез голготската саможертва на Богочовека греховете на хората били изкупени и тяхното богосиновство било възстановено. Те вече не били врагове, а синове Божи и сънаследници на Христос (Галатяни 4:5-7). Чрез Иисус Христос – Пратеника на Бога на мира – се възцарило велико помирение. Чрез Него Бог бла­говолил  “да помири със Себе Си всичко земно и небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта Му на кръста. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението към лоши дела, сега ви помири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си” (Колосяни 1:20-22). Така чрез Спасителя се прекратила враждата между Бога и хората и се поставило нача­ло на Новия Завет, завет на истински мир (Числа 25:12). Помирението с Бога чрез голготската саможертва на Иисус Христос улеснява и другите видове мир.

Първият плод на помиряването с Бога е мирът със себе си. Който е в мир с Бога и се ръководи в живота си от Божията све­та воля, не се разпъва на кръст от вътрешни противоречия, не е арена на бушуващи страсти и не е роб на злото. Помирението с Бога утвърждава в доброто, в правдата и в любовта, чрез които човек придобива несмутим душевен мир, ненарушимо спокойствие на съвестта и радост на сърцето. “Който върви по пътя на доб­рото – според думите на пророка, – само той намира покой на душата си” (Иеремия 6:16). Нека приведем и думите на поета Франц Грилпарцер:

“Едно е само щастието на земята –

то се състои в тихия мир на душата.”

Вторият плод на даряваното чрез Иисус Христос помирение с Бога е мирът с хората – нашите братя. Който се е помирил с Бога и се намира в синовни отношения с Него, той желае да жи­вее в мир с всички хора, които са синове Божии и следователно негови братя. Мирът с Бога и любовта към Него не са възможни без това. Ето защо помиряването с братята е необходимо условие за всяко общение с Бога. В проповедта на планината Иисус Хрис­тос наставлява: “Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди, и принеси дара си” (Матей 5:23-24).

През цялата Си обществена дейност Спасителят поучавал да създаваме мир помежду си (Марк 9:50), да живеем в мир с бра­тята си, включително и с противниците си (Матей 5:44). Като бо­жествен Помирител и Вестител на небесен мир Иисус Христос приветствал учениците Си с призива: “Мир вам!” (Лука 24:36). Този поздрав Той завещал на последователите Си: “Кога влиза­те в някоя къща, поздравявайте я, казвайки: мир на тая къща!” (Матей 10:12).

Който живее в мир с Бога, със себе си и с другите, той е познал красотата и ценността на мира и се стреми да твори мир между всички хора. Това е велико призванието пожънва обилни плодове и намира признание от Бога и от хората. Велик миротворец е Иисус Христос, защото Той като въплътен Единороден Син на Бога на мира Сам е божествен мир, излъчва от Себе Си благо­датен мир и създава съвършен мир.

Христовият мир се стреми да обхване всички народи. Спо­ред Христовото Евангелие на любовта и мира всички народи сасътворени от Бога и са призвани да осъществяват своята истори­ческа мисия на света във взаимно уважение. Чрез Своята божес­твена проповед и чрез Своето божествено миротворство Иисус Христос побратими всички народи и ги обедини в братско цяло: “Няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни вар­варин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Колосяни 3:11). Вярата в Спасителя е създала чудни де­ла на братолюбие и миролюбие. Според боговдъхновения израз на св. апостол Павел Иисус Христос “направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните, и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух” (Ефесяни 2:14-18). В тези именно думи е изразено ненадминатото миротворско дело на Спасителя. Преди Неговото идване светът бил разделен на две ненавиждащи се, враждуващи помежду си и взаимноизтребващи се части – езичници и иудеи. Чрез своето учение за Бога като небесен Отец на всички народи, за богоподобието и високото достойнство на всяка човешка личност и чрез Своя призив за обич към всички хора Иисус Христос примирява враждуващи народи, сближава далечни и близки и превръща човечеството в едно цяло, предназ­начено и призвано да живее в мир и обич.

Иисус Христос постави начало на християнското миротворс­тво в света, което извира от любов, не знае граници и поради това намира високо призвание. “Блажени миротворците – вещае Иисус Христос, – защото те ще се нарекат синове Божии” (Матей 5:9). Всеки Христов последовател трябва да се стреми към богосиновство, което той може да постигне чрез миротворство. Сле- дователно, Спасителят е отправил божествен призив към всички да бъдат миротворци. Този призив последвали светите апостоли и първите християни. Него следват християните от всички вре­мена, като се вдъхновяват за това от Иисус Христос – Великия миротворец.

Хармония на Христовия характер

Духовното съвършенство и нравственото величие на Христос блестят през вековете с непотъмняваща светлина. Няма доброде­тел, която да не е получила пълно и идеално разкритие в Христо­вата личност; Спасителят е признат за абсолютен идеал и вечен образец на всяка добродетел.

Духовната красота и нравственото величие на Иисус Христос обаче съвсем не се изчерпват с това. Преди всичко съвършеният нравствен характер на Иисус Христос е единство и хармония на всички добродетели.

Известно е, че никоя добродетел не би се развила съвършено сама по себе си и за себе си. Съвършената добродетел е изява на съвършена личност със съвършен характер. Човек не може да има успех в любовта, ако не е справедлив. Всички добродете­ли са свързани една с друга и взаимно са обусловени, защото са разкритие на единната човешка личност. Образно и вдъхновено, а заедно с това вярно и точно е изразена тази истина от св. апостол Иаков: “Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода? Нима може, братя мои, смоковница да ражда маслини или лозе – смокини? Тъй и от един извор не може да тече солена и сладка вода“ (Иаков 3:11-12). Подобно на това не може едно и също човешко сърце да отронва от себе си добродетелни бисери и заедно с това да бълва порочни нечистотии. Добродетелите ед­на от друга се пораждат и взаимно се насърчават и подпомагат – всяка една от тях съдържа в себе си тенденция да събужда и да развива всички други и по някакъв начин да проявява съкровената им природа. Като илюстрация на тази истина може да послужи добродетелта “мъдрост”, която идва отгоре, в описанието ѝ от св. апостол Иаков: “Тя е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна” (Иаков 3:17). Единството и взаимната обусловеност на добродетелите се основават на техния единен психичен извор – човешката душа, а и на осъществявания чрез тях единен нравствен закон. Поради това “който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко. За­щото Оня, Който е казал “не прелюбодействай”, казал е и “не убивай”, защото ако не прелюбодействаш, но убиваш, ти биваш престъпник на закона” (Иаков 2:10-11).

Христовият характер е най-чудното и същевременно най-прекрасното нравствено явление в света. В него били съчетани в дивна хармония всички добродетели в най-съвършен вид. В душата на Христос цъфтели техните пленителни цветя. Те черпели своите жизнени сокове от божествената природа на Иисус и се разви­вали под галещите лъчи на божественото слънце, но също били дело и постижение на Христовата съвършена човешка природа.

В характера на всеки човек съществуват по-слаби или по-дълбоки нравствени сенки, които се отразяват върху моралния му лик и слагат върху него печата на несъвършенството. Образите на най-великите нравствени гении на човечеството сияят предимно с една или друга добродетел, която доминира над останалите и сякаш се е развила за сметка на тях. Само Иисус Христос бил свободен от едностранчивости и крайности, от слабости и недостатъци. Всички добродетели на Спасителя били, така да се каже, съразмерно развити и винаги се намирали в единство; никоя доб­родетел не се издигала над другите и не ги поставяла в сянка. По силата на това характерът на Иисус бил напълно хармоничен. Нравствената енергия на Христос извирала от божествен извор и се разливала равномерно във всички посоки на нравствения жи­вот и нравственото съвършенство.

Пълното единство и чудната хармония на характера на Иисус Христос се основават върху Неговото Богочовечество. Подхранвана от съединената с нея божествена природа, човешката приро­да на Спасителя била универсална. Това означава, че в нея били налице и развити в съвършенство всички благородни сили и ка­чества на човешката природа така, както тя е излязла от ръцете на своя Творец.

Изграденият върху такава основа нравствен характер на Ии­сус Христос бил свободен от едностранчивостите и крайностите на различните човешки темпераменти.

Известно е, че характерът на човека, макар да не се обуславя от темперамента, в голяма степен се повлиява, от него. Темпераментът е биопсихична картина на човешката личност, която се отразява върху нейните прояви и им придава своеобразен колорит. Свойствата на темперамента се вграждат в характера, но формирани и облагородени с оглед на нравствените цели и идеали, които вдъхновяват личността и мотивират дейността ѝ. Въпреки че още от дълбока древност се разграничават различни видо­ве темперамент, не бива да мислим, че те са напълно определени, завършени и неизменни структури. Различните темпераменти всъщност изразяват само по-специфичните начини на поведение на личността. Те не могат да обгърнат и да изчерпят индивидуалното богатство и разнообразие на психофизичния живот в неговия динамичен процес на непрекъснато развиване и усъвършенстване.

Още по-малко може да се допусне, че Богочовекът Иисус е притежавал определен темперамент, който е ограничавал нравствения Му характер. Би могло да се каже, че Спасителят съчетавал в Себе Си живостта, впечатлителността и жизнерадостта на сангвиника, без да е бил прибързан, избухлив и лекомислен. Христос имал силата, активността и твърдостта на холери­ка, но никога не проявявал сприхавост и безогледност; осъществявал мисията си в широк спектър. Несъмнено в характера на Иисус откриваме черти, които се срещат в по-ярка форма у ме­ланхолика. На Христос била присъща сериозност, вглъбеност и чувствителност, подобно на меланхолика. Животът на Спасите­ля бил изпълнен с несгоди и скърби. Той Сам казвал, че нямало къде глава да подслони (Матей 8:20). Често въздишал горчиво, просълзявал се и понякога плакал; душата Му преживявала силни скърби, дори била “прескръбна до смърт” (Матей 26:38). Но Иисусовата скръб не била мрачна и безутешна. Тя не затваряла душата Му, нито водела към униние и отчаяние. Иисус Христос се възхищавал от природните красоти, радвал се на доброто в света, тържествувал духовно от предстоящата победа над сатаната, изживявал възторг за спасението на греховното човечество и за вечното му блаженство. Вероятно Иисус имал весел нрав. Той никога не бил овладяван от мрачна грижа и съветвал: “Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето; доста е на всеки ден злобата му” (Матей 6:34). В Евангелието се разказва, че Христос “се зарадвал духом” (Лука 10:21). Навярно Иисус неведнъж се е радвал духом. Сам Той дошъл да бъде голяма радост за всички човеци, да даде на хората “елей на радост” (Исаия 61:3). А на повярвалите в Него Спасителят да­ва Светия Дух, между чиито плодове е и радостта (Галатяни 5:22) за Царството Божие.

В известен смисъл Иисус Христос притежавал невероятното вътрешно спокойствие и равновесие на флегматика, без, разбира се, и сянка от равнодушието, леността и празната съзерцателност, присъщи за този темперамент.

Като бил напълно освободен от отрицателните характеристи­ки на различните темпераменти, характерът на Иисус съчетавал в себе си добродетелите в чудна хармония. Христос благоговеел пред нравствения закон и строго го следвал, но никога не загу­бил нравствената Си свобода. Неговата дейност не носила законнически или моралистичен характер. В нея не се изпълнявала формата или буквата на закона, а творчески се осъществявало висшето и най-чисто добро. У Иисус Христос постоянно пламтяла ревност за Божието дело и за Божията слава, но тя никога не преминавала в бездушна строгост, в раздразнител на нетърпеливост или фанатизъм. Спасителят винаги бил спокоен и трезв, уме­рен и сдържан, владеел Себе Си и никога не позволявал страст да помрачи разума Му и да пороби волята Му. Всяка страни­ца от литературните паметници за историческия живот на Иисус Христос свидетелстват, че Той винаги се намирал на непостижи­ма за обикновения човек духовна висота; пламенна любов се съчетавала с безстрастие; възторжено чувство се съпътствало от непомрачавана будност и яснота на ума; смелата и дейна воля винаги спазвала мярка в слово и дело. Иисус никога не говорел като мечтател и фанатик, а напротив, като абсолютно сигурен в божествеността и изключителността на мисията Си, в истинност- та на учението Си и в правотата на делото Си. Той винаги бил с отворени очи и уши за впечатленията от околния свят, никога не подценявал великото в живота, никого не презирал и не унижавал. Иисус бил надарен със силна воля, която неотклонно извършвала своето дело, но Неговата воля никога не била сурова.

Би могло да се каже, че Спасителят съчетавал у Себе Си си­лата на лъва с кротостта на агнето, зрелостта на мъжа с невинността и нежността на детето. Иисус Христос бил сърце, чувство, любов. Дълбочината на човешкото падение, бездната на човешка­та порочност и демоничните мисли на хората били добре известни на Иисус и при все това Той виждал да се излъчва от дълбочина- та на всяка човешка душа сияние от Божия образ в нея. Христос издигал меч и огън срещу злото в човешката душа, но същев­ременно ѝ дарявал Божия мир, превъзхождащ всеки човешки ум, мир, който светът не може да даде. Неумолимата строгост на Ии­сус към греха не помрачавала Неговата божествена нежност към грешника и саможертвената грижа за спасението му. Устата, ко­ято със своето многократно “горко” удряла като с бич по лицето на лицемера, същата уста се молила за опрощаване на греховете на всички хора, включително и на престъпниците.

Иисус Христос никога не се заслепявал от успехите Си. Овациите на ликуващите тълпи, които били въодушевени от Него, не могли да смутят душевния Му мир и да Го отклонят от великата Му мисия на Изкупител и Спасител на човешките души. Два пъти се издигнала царска корона над божествената Му гла­ва: веднъж след чудното умножаване на хлябовете и друг път при тържественото Му влизане в Иерусалим. Иисус Христос обаче не се стремил към външно величие и блясък.

Но и неуспехите не всявали смут, униние и отчаяние в Иису­совата душа. Напуснат от разочаровали последователи, предаден от Свой ученик и апостол, Иисус Христос не загубил нито за миг вярата в божественото Си достойнство. С твърдост и последователност продължавал да върви по пътя на великия Си подвиг, макар да знаел за ужасната смърт на кръста, която Го очаквала. И още нещо – Иисус Христос не оставал безучастен към хора­та, защото знаел, че от отношени им към Него зависи тяхната временна и вечна съдба. Преизпълнен с любов към всички, Той страдал, но и това не Го обезкуражавало, защото знаел, че демонският княз на този свят ще бъде обезвреден, окован във вериги и победен

На някого може да се стори, че характерът на Спасителя е странно съчетание на противоположни качества. В това предпо­ложение има истина и неистина. В нравствения характер на Иисус действително има противоположности, но те не образуват проти­воречие, а многостранност, пълнота. С езика на философията би могло да се каже, че видимите противоположности в характера на Христос не са от прост вид, тоест те взаимно се изискват и допълват в чудно единство и божествена хармония. Според тази структура характерът на Христос никога не губи съразмерност и последователност; в него има съвършено единство. До този извод дошли мнозина знаменити хора, които се занимавали сериозно с въпроса за нравствения характер на Спасителя.

С целия Си земен живот Иисус Христос е признат за съвършен общочовешки нравствен идеал и образец.

___________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 122-130. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-d7U