Иван Панчовски

Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеж­дение на Христос, че Той е безгрешен.

В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да прине­се достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Ма­кар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Ио­ан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, за­щото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.

Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обно­вят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на гре­ховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам гре­ховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.

Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се мо­лил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена мо­литва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Него­вите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).

По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.

Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любов­та Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.

Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.

Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При то­ва Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се приз­нава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасите­лят.”

Любовта на Христос

Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки чо­век трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.

Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.

На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.

Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрес­танна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.

Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена бесе­да със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние тряб­ва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.

Когато Иисус видял как домът на Отца Му от място за мо­литва се превръща в място за търговия, ревността Му към Бога пламнала и Той изгонил от храма търговците и менячите на па­ри. Въз основа на този случай учениците Му отнесли към Него думите на псалмопевеца Давид: „Ревността за Божия дом ме яде” (Псалом 68:10). При това Иисус Христос проявявал свещена ревност през целия Си земен живот. Ето защо Той имал право да каже на небесния Си Отец в края на земния Си живот в „Първосвещеническа молитва”: „Аз те прославих на земята” (Иоан 17:4).

Христовата любов към Бога се проявявала също в постоянна и саможертвена преданост към Него. Иисус вършил волята на Бог Отец, а не своята воля. Той вършил винаги това, което е угодно на Отца (Иоан 8:29). При това обичта на Христос към Бога била дейна. Целият земен живот на Спасителя бил низ от дела на лю­бов към Бога. В Гетсиманската градина пред духовния поглед на Иисус се появила горчивата чаша със страшните кръстни страда­ния и позорната смърт. Тогава Той се молил горещо на небесния Си Отец, ако е възможно да Го отмине тази чаша, като веднага добавил: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята” (Лука 22:42).

Дори в последните и най-тежки минути от земния живот на Иисус Христос, по време на кръстните Му страдания, когато видимото тържество на злите сили, телесните мъки и душевните болки сякаш най-лесно биха могли да помрачат Христовата лю­бов, когато изглеждало като че ли Бог Отец е изоставил Своя възлюбен Син и допуснал нечовешки да страда – и през тези минути Иисус бил устремен към небесния Си Отец; за Него мислил, Него призовавал и в Неговите ръце предал духа Си.

Христос ни учи, че любовта към Бога не е възможна без обич към нашите близки, защото те са създадени по Божи образ, притежават богоподобна духовна природа, призвани са към божествена мисия в света и са предназначени за вечен живот.

Христовата любов към Бога необходимо обгръщала в себе си и създадените по Негов образец хора. От любовта на Иисус към небесния Му Отец извирала обичта Му към хората.

Според Спасителя всеки човек заслужава топла и саможерт­вена обич. Иисус никога не гледал на човека отвисоко и отвън. Знаел, че човешката същност никога не се изчерпва само с ха­рактера. Христос се вглеждал в сърцето на човека, в душата му, в Божия образ у него. Тук Той откривал ценността и достойнството на човешката личност, която може да изпълва с възхищение и да поражда уважение и обич. Дълбочината на човешката духовна същност винаги издигала погледа на Иисус Христос на­горе, където се очертавали безкрайни хоризонти за духовно издигане, нравствено усъвършенстване и богоуподобяване на всеки човек. Виждайки човешката личност в такава светлина и откри вайки пред нея такива перспективи, Спасителят посветил целия Си земен живот в служба на човечеството. Човекът – според евангелското учение на Иисус Христос – се издига над всичко на земята; той е венецът на творението. Ценността на неговата душа е по-скъпа от целия свят. Всичко е сътворено за човека, дори богоустановения закон за съботната почивка и всеки друг закон е създаден за човека, а не човек за него.

“Син Човечески – говори Христос за Себе Си – не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Земният живот на Иисус протекъл в саможертвено служене на хората. Той поучавал и наставлявал, гладни нахранвал, болни изцерявал, измъчени и угнетени утешавал, грешници опрощавал и помилвал, мъртви възкресявал и накрая взел върху Себе Си греховете на целия свят и като божествен Агнец принесъл Себе Си в изкупителна жертва за спасението на всички. Ии­сус Христос навсякъде разнасял благословение и радост; всяка Негова стъпка била осеяна с чудни дела на божествено състрадание и човеколюбие. Целият Му земен живот бил подвиг. Той учил другите, че няма любов, по-голяма от тази, някой да поло­жи душата си за своите приятели (Иоан 15:13). И Сам страдал и умрял на позорен кръст от обич към всички хора и за спасението им. Ето как Хайнрих Хайне е изразил тази характерна черта от образа на Иисус Христос в своята “Планинска идилия”:

„Но когато поотраснах

и по-разумен станах,

с чиста непорочна вяра

в Бога-Сина повярвах.

Бог-Син, Който само обич

проповядвал на света,

а човеците, в отплата

Го осъдиха на смърт“.

Унижените и оскърбените, презрените и поруганите, бедните и нещастните, грешните и отхвърлените били обект на Христовото братско внимание, на нежна грижа, на Христовата всеопрощаваща обич. Иисус ценил и търсил да спаси и последната най-грешна душа. “Син Човечески – говори Той за Себе Си – дойде да подири и спаси погиналото” (Лука 19:10). На иудейските първенци и властелини се зловиждало обстоятелството, че Христос дружел с грешници и толкова много се грижел за тяхното поправяне и спа­сение. Затова Иисус им открил, че е дошъл на земята не заради праведници, а заради грешници, за да ги призове към покаяние, защото здравите нямат нужда от лекар, а болните (Матей 9:2-13). Поради това Той често пъти оставял деветдесет и деветте овци, за да търси едната заблудена, да я намери и спаси. При едно от посещенията Си на град Иерихон Иисус Христос бил обкръжен от много народ. Той обаче отправил погледа Си към покачилия се на една смокиня дребен на ръст и ненавиждан от всички митар Закхей. На него Иисус казал: “Слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти“ (Лука 19:5). Всички, който видели това, зароптали: “Отби се при грешен човек“ (Лука 19:7). Но Христо­вото внимание и обич към Закхея упражнили чудно въздействие. Един грешник станал праведник и спасил душата си. Той раздал половината от имота си на сиромаси и за всичко, което бил взел несправедливо, отплатил четворно. Друг път довели при Иисус Христос жена, заловена в прелюбодеяние. Според записаното в Моисеевия закон тя трябвало незабавно да бъде убита с камъни (Левит 20:10). Присъстващите били готови да извършат жестоката екзекуция. Иисус обаче се смилил над нея и заявил на събралия се народ: “Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък вър­ху нея“ (Иоан 8:7). Изобличавани от съвестта си, хората навели глави и се разотишли. Така грешницата била спасена не само от временна смърт, но и от вечна гибел. Иисус не я осъдил, а само кротко ѝ рекъл: “Иди си и недей вече греши“ (Иоан 8:11). Той също не отблъснал от Себе Си грешницата, която била известна на целия град, и всички се гнусели от нея, простил ѝ, защото се разкаяла със сърцето си, повярвала в Него и много Го обикнала (Лука 7:37-50). И тук, както и навсякъде другаде, Христовата обич извършила чудо – върнала отново към почтен живот тази жена, а на Бога – очистената ѝ душа.

Обичта на Иисус Христос не изключвала и най-злите Му лични врагове. Той скърбял искрено за тяхното ожесточение и се стараел да им помогне, да ги спаси. Когато за последен път влизал в Иерусалим, Той го погледнал от възвишението. Там живеели Неговите най-зли противници и Му подготвяли ужасна смърт. Въпреки това Иисус Христос не проклел нито града, нито оби- таващите го първосвещеници, фарисеи и книжници. Напротив, в сърцето Му бликнала обич, породило се чувство на състрадание към свещения град и към обитателите му. Иисус заплакал и с ду­шевна болка изрекъл: “Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошката събира пилците си, и не рачихте” (Матей 23:37). Дори на голготския кръст Христос не изпитвал омраза към свирепите Си мъчители, а състрадание и обич. Той не ги проклинал и не търсил справедливо възмездие за тях, а се молил на небесния Си Отец да им прости това злодеяние и да ги помилва, защото те не знаели, що правят (Лука 23:34).

В любовта на Иисус Христос не се открива слабост. Етичес­ка характеристика и апология на Христовата любов е съставил бележитият представител на философската етика Фридрих Паул­сен. В съчинението си ‘“Система на етиката” той пише, че милосърдието на Иисус Христос не било съчувствие, предизвикано от слабост, нито пък любовта Му към враговете била мекушава отстъпчивост. Другата страна на неговите чувства са: гняв към тези, които причиняват страдание или ожесточават сърцето си; гняв към несправедливите и алчни лихвари, които присвояват имота на вдовици и сираци; гняв към ситите и самодоволните, които подминават злочестините на бедните.

Който прочете внимателно евангелските разкази и се запознае с живота на Иисус, ще се убеди, че Той е изпитвал най-искрена и саможертвена обич към всички хора. Познавайки и чувствайки в себе си обичта на Иисус Христос, вярващите виждат образец на истинско човеколюбие. Вдъхновявани от Него, те познават и осъществяват най-висшата нравствена ценност – безкористната любов. В пълнота тя е открита на света от Спасителя и процъфтява в основаната и невидимо възглавявана от Него света Църква. Затова Иисус Христос определя нравствената повеля за братс­ка любов между всички хора като нова заповед, която Той е дал на света (Иоан 13:34). Светът винаги се е нуждаел, нуждае се и сега и ще се нуждае от истинска обич, защото чрез нея единствено може да бъде създадена справедливост между народите и да бъде извоювано благополучие за всички хора. Светата Църква приканва все още тук или там разяжданото от вражда и ненавист, от злоба и омраза човечество да живее в любов по примера на Иисус Христос (Ефесяни 5:2).

Смирението и кротостта на Христос

От любовта на Иисус Христос към Бога и към хората извират останалите Му добродетели. Любовта не е истинска, ако не включва в себе си останалите добродетели. Нравствената любов – според думите на св. Ефрем Сириец – е “съвършена добродетел”, защото е “украсена с всичко, което Бог обичал. Тя е еднолика добродетел и съдържа в себе си красотата на всички доб­родетели. Както царската диадема не е бляскава без скъпоценни камъни и избрани бисери, и тази добродетел не е възможна без другите добродетели … Ако бъде лишена от една добродетел, любовта е безплодна.”

Иисусовата любов излъчвала от себе си всички други добро­детели. Поради това Христос е вечен идеал и образец на добро­детелта.

В образа на Иисус с особена нравствена красота и духовна мощ блестят смирението и кротостта.

Смирение – древният свят нямал дума за означаването му, защото не го познавал. Земният живот на Иисус Христос бил вътрешно проникнат от смирение; няма Негово слово или дело, което да не издава чудното благоухание на тази добродетел. Древният свят не познавал нейната нравствена красота и величие. Четири века преди Рождество Христово Платон развил предчувствие и прозрение, че образът на идеалния праведник трябва да бъде украсен и със смирение.

Иисус Христос въплътил в Себе Си идеала на праведност в неподозирано за древния свят съвършенство, тъй като притежавал божествено смирение. Като образец на смирение същевремен­но Той бил и най-велик пример на кротост. Иисус с търпение се отнасял към слабостите и недостатъците на хората и бил снизходителен към техните грехове и пороци. Притежавал божествената истина, но я съобщавал с обикновени думи, за да може всеки да я разбере и приложи в живота си. Той изгарял от пламъка на свещена ревност за правдата, но никога не действал сурово и строго. В словата и постъпките Си Иисус Христос бил твърд, но благ. Той не преживявал раздразнение и не бил обладаван от лоша страст. Душата Му била винаги спокойна и действията хармонични. До­ри в Неговите изобличителни речи към лицемерите – фарисеите и книжниците – се долавя обич, която съди, не за да осъжда и погубва, а за да поправя и спасява.

Самообладанието и кротостта не напуснали Христос и тогава, когато Той бил несправедливо руган и измъчван; когато дръзкият и жесток слуга на първосвещеника Анна незаслужено Му ударил плесница, Иисус кротко и поучително му отвърнал: “Ако говорих зле, докажи злото; ако ли добре, защо Me биеш?” (Иоан 18:23).

Към трикратно отреклият се от Него ученик и апостол Петър Иисус Христос не изрекъл обида или изобличителна дума, а отправил само изпълнен с безкрайна скръб поглед и след това възстановил апостолското му достойнство (Лука 22:61).

Иисусовата кротост може би се проявила в най-висша степен при отношението към Иуда Искариот, предателя. Христос знаел, че точно той ще го предаде, но никога не го изобличил и не го изгонил от кръга на своите ученици. На Тайната вечеря Иисус само загатнал, че един от присъстващите ще Го предаде. Когато през нощта в Гетсиманската градина предателят се приближил, Христос не го укорил, нито го осъдил, а дори се обърнал към него с ласкавото “друже” (Матей 26:50) и с душевна болка го за­питал: “Иудо, с целувание ли предаваш Сина Човечески?” (Лука 22:48). Може би по този начин Иисус предлагал на заслепения Си ученик в този върховен миг възможност да се осъзнае и покае.

Обрисувайки с няколко черти смирения и кротък образ на Спа­сителя, ние си спомняме старозаветния разказ за пророк Илия, който след дълга борба с разпространяващото се идолопоклонс­тво се отдалечил в Синайската пустиня и там помолил Бога чрез знак да открие Своето присъствие. Бог се вслушал в молбата му. Повдигнал се силен вятър, който цепил планини и събарял скали, но Господ не бил във вятъра. След вятъра трус разклатил земя­та, но и в земетръса не бил Господ. След земетръса огън извил червени езици към небето – и в огъня не бил Господ. Накрая се понесъл тих ветрец – в него бил Господ. В нежния и приятен полъх пророк Илия почувствал присъствието на Бога (3 Царства 19:11-12). Така се открил Бог и в богочовешкото лице на Иисус Христос. Той не поразявал с физическа сила и красота, а привличал с духовната Си мощ и с нравствената Си красота. Единородният Божи Син не се въплътил в образа на могъщ  тирании и не шествал по земята сред шумни овации. Той приел образа на бе­ден дърводелски син и Учител на народа, отивал при отрудените и обременените, поучавал и наставлявал, а накрая пострадал на позорен кръст за изкуплението и спасението на човешкия род.

Поради богочовешката Си личност Спасителят притежавал безгранично смирение и кротост, които изпълват с изумление и благоговение. Ето защо Той с право призовавал хората: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Матей 11:29).

Смирението и кротостта на Иисус Христос не означават сла­бост и безхарактерност. Вярващите знаят, че Той последователно и неотклонно отстоявал принципите на възвестеното от Него Божествено учение. Чрез личното Си поведение Христос пока­зал недвусмислено, че смирението и кротостта не означават безпринципност или слабост и не водят към примиренчество. Тази морална страна на християнското смирение и на християнската кротост е изобразена много точно от Фридрих Паулсен: “В бележитите думи за Иоан Кръстител Иисус изтъква именно тази черта; това не е човек, облечен в меки дрехи, не е тръстика, която се клатушка от вятъра на милостта или немилостта – такива хора обитават царските дворци – а човек прям и горд, пророк, който не се бои да каже истината в очите на повелителя, защото без страх гледа право в лицето на смъртта … В такава роля се изправя не след много и сам Иисус пред първосвещеника и римския прокуратор. Той запазва гробно мълчание пред оня, който се готви да Му прочете смъртната присъда и който се бои да произнесе тази присъда, като търси повод да Го освободи. Също така мълчаливо нарамва кръста на плещите Си – нито думица за порицание, нито някаква закана за бъдещо отмъщение, нито пък възклицание откосно Неговата невинност се откъсва от устата Му. Това е особен род героизъм, геройство на духа, внесено в света от християнството.”

Смиреният и кротък, но мъжествен образ на Иисус Христос се проявява най-вече в дръзновените Му изобличения на книжници­те и фарисеите, в достойното мълчание пред властните над живо­та Му иудейски и римски съдници, в страданията и голготската смърт. Той е вдъхновявал мъчениците през дългата история на гоненията на християните, които отстоявали своите верови убеж­дения, дори когато били хвърляни за разкъсване от диви зверове на цирковата арена или когато над тях се издигал мечът на па­лача. Спасителят е доказал по несъмнен начин, че истината и доброто са толкова велики ценности, толкова възвишени и красиви, че за тях никоя жертва не е скъпа. А в това отношение Иисус Христос е вдъхновяващ пример. Защото каква е похвалата, като търпим, когато ни бият за престъпленията ни? Но ако проявяваме смирение и кротост, ако търпим, когато правим добро и страдаме за него, това е угодно на Бога.

Освещаване на труда и божествен пример на трудолюбие

Трудът с право се счита за едно от най-важните начала на човешкия живот. Той е не само основно условие на човешкото съ­ществуване, но и формиращ творчески фактор за развиването и осъществяването на човешкото битие. Чрез труда ние си доставяме необходимите средства за съществуване и заедно с това развиваме и осъществяваме себе си като личности. Да бъдем дейни и да създаваме блага за себе си и за ближните си – ето първото предназначение на човека.

Докато се издигне до тази степен на развитие, човечеството трябвало да извърви дълъг път, където учението, животът и делото на Иисус Христос са преломна точка за правилна оценка и постановка на труда и за възпитание в трудолюбие.

В езическия свят преди Рождество Христово се ширел възгледът, че трудът е недостоен за аристократичните слоеве на обществото, които се стремели към безделие и се отдавали на леност. Само нисшите, бедните класи били длъжни да работят и чрез своята обреченост на труд били белязвани с презрение. Будизмът осъждал работата и творчеството като зло, тъй като те усилвали жаждата за живот и по този начин увеличавали океана на човешките страдания. Само безгрижието и съзерцателната пасивност водели към висше достойнство и към спасение, потапяли в блаженото нищо на нирвана. Древните гърци и римляни гледали на техническите занаяти като на презрени дела и затова те подхождали само на роби и варвари. Дори един от най-задълбочените и благородни философи на Древна Гърция Платон твърдял, че всеки занаят е толкова неприличен за свободните граждани, че следвало да им бъде забраняван и да бъде предоставян само на робите. Според Аристотел занаятчиите не заслужавали име­то граждани. Те не притежавали духовно благородство – между тях и робите нямало никаква разлика. Видният римски философ, оратор и обществен деец Цицерон открито и убедено изразявал презрението си към физическия труд и към занимаващите се с него. Според него с каквото и да се занимавали занаятчиите, те извършвали мръсна работа, защото нищо благородно не можело да обитава работилницата. Бележитият стоически философ Се­нека през времето на император Нерон написал в Рим на златна табела следните думи: “Долен и просташки е трудът на ръчния работник. Наистина този труд ни дава всичко необходимо за жи­вот, но сам по себе си е без чест“.

В такава историческа обстановка дошъл на света Учителят Иисус Христос. Той отраснал и бил възпитан в къщата на бедния назаретски дърводелец Иосиф. Сам, до 30-годишната Си възраст, упражнявал дърводелски занаят. А високомерните фарисеи и книжници, които били възпитани в духа на Моисеевия закон, трябвало да знаят, че трудът е Божия поръка (Изход 20:9) и че всеки честен труд е благословен от Бога (Второзаконие 15:10). Но те подигравателно питали: “Не е ли Той на дърводелеца син?” (Матей 13:55). Или: “Не е ли Той дърводелецът?” (Марк 6:3). Иисус не се разгневил и не опровергал Своята принадлежност към хората на физическия труд.

Обществената дейност била сравнително кратък период от земния живот на Иисус Христос, но тя била изпълнена с напрегнат и усилен труд. Спасителят проповядвал и учил, наставлявал и поучавал, беседвал и утешавал, нахранвал гладни и изцерявал болни, поправял грешници, възкресявал духовни и физически мъртъвци. И съботната почивка Той използвал за вършене на добро. Фарисеите и книжниците погрешно тълкували това като нарушаване на Моисеевия закон, заради което искали да Го убият. Във връзка с това Иисус Христос открил една от тайните на Божия живот, която служи за вечно освещение на труда: “Моят Отец работи и Аз работя” (Иоан 5:13). Бог не е почиващо в Себе Си статично абсолютно битие. Той не е неподвижен първопричинител на движението в света, както Го представял Аристотел в своята “Метафизика”. Бог е вечен и животворен Дух; чрез пламъка на своята обич Бог се намира в непрекъснато напрегнато и продуктивно творчество.

Характерът и обсегът на Божията дейност трудно могат да бъдат разбрани в пълнота от ограниченото човешко съзнание. Според Свещеното Писание тя на първо място се състои в невидимото управление на космоса, в промислителните действия за него, в насочването му към неговата висша цел. По-нататък Божията дейност се проявява в невидимото съдействие да се извършва доб­ро, да се твори правда, да се поражда любов и мир между хората и народите, да цъфти радостта, да се умножава благополучието в света. На трето место Божията дейност се отлива постоянно в благодатния живот на Христовата Църква; в нея непрестанно се излива Божията благодат, която обновява и претворява повярвалите, превръща ги в нови хора, освещава ги и ги направлява по пътя на светостта и спасението. Накрая многоликата и необхват­на дейност на Бога се изразява в подготовката на човечеството за великите есхатологични времена, когато сатаната ще бъде окован във вериги и когато на новата земя и на новото небе ще бъде възстановена потъпканата правда и Бог ще бъде “всичко у всички” (1 Коринтяни 15:28).

Бог Отец непрекъснато работи и твори. Същото извършва и въплътеният Бог Син, който поради единосъщието Си с Бог Отец участва в Неговата творческа, промислителна и спасителна дей­ност. Следователно, щом Бог непрекъснато работи и твори, трудът и творчеството са божествени. В този дух човек, който е създаден по Божи образ и е предназначен да се стреми към богоуподобяване, трябва да счита всеки продуктивен и творчески труд за свое висше призвание, чрез което разкрива съкровената си същ­ност, осъществява себе си, уподобява се на Бога и участва в някаква степен в Божия живот.

Познавайки от личен опит ценността на труда, Иисус Христос избрал учениците Си – бъдещите благовестници на Царството Божие и устроители на Църквата – от средата на хората на физическия труд.

Следвайки примера на Спасителя и на Неговите апостоли, християните възприемат труда като Божие призвание. Който се труди физически или умствено, той подражава на Бога и следва Христос, като по този начин изпълнява своя религиозен и нравст­вен дълг, израства в духовно-нравствено съвършенство, подготвя за себе си и за братята си земно благополучие и небесно блажен­ство. Трудът е благословен от Бога и осветен от Иисус Христос. Който не иска да се труди, той – според древнохристиянския литературен паметник от края на I-ви или началото на II-ри век “Учение на дванадесетте апостоли” – не само е лишен от добродетелта трудолюбие, но е и “христопродавец”. Християнинът като остава верен на християнското си съзнание и призвание, не може да не се труди и да не бъде трудолюбив. Затова църковният светител Иоан Златоуст съветва: “И тъй не се срамувай от никого, който се занимава със занаят; нека да се засрамят тези, които ядат наготово хляб и живеят в бездействие, които имат множес­тво служители и изискват непрестанни услуги. Да се изхранва човек с постоянен труд – това е вид философия; душите на такива хора са най-чисти, а характерите – по-силни. Бездейният човек говори много празни неща, извършва много празни работи и цял ден с нищо не се занимава, като се предава на леност; а този, който е зает с работа, не допуска нищо излишно в делата си или в думите си, душата му е напълно отдадена на трудолюбив живот. Затова да не презираме тези, които изкарват прехраната си с труда на своите ръце, а по-скоро да ги считаме за щастливи заради това.”

Иисус Христос благослови и освети труда и ни остави пример на трудолюбие. Той се яви на света като божествен работник и през целия Си земен живот се труди. С това Той посочи, че самият труд притежава божествена ценност и е Божие призвание за всеки човек. Трудолюбието не е вече унизителен белег на робите и потиснатите. То е божествена добродетел и висше достойнство на всеки свободен човек. Затова работещият не се труди напразно (Исаия 65:23); той с доволство ще гледа на своя подвиг (Исаия 53:11), ще се наслаждава от трудовете си (Еклесиаст 5:18) и животът му ще бъде сладък (Иисус син Сирахов 40:18).

Следва…(виж тук).

___________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 110-122. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d7b