Д-р Клаус Кьониг

Госпожи и господа,

Малкият баварски град Айхщет е приютил университет с теологичен факултет, в който работя като педагог по религиозно обуче­ние. Сградата на нашия факултет се намира на площад, наречен на отец Филип Йенинген. Отец Филип Йенинген е бил иезуит и мисионер на контрареформацията през XVII-ти век, бил е канонизиран и е по­гребан в Елванген. Елванген – този град в Южна Германия е свързан не само с Айхщет, но и с духовната история на Източна Европа. Защото вероятно тук е мястото, където славянският апостол Методий, брат на Константин-Кирил, е бил затворник на архиепископа на Залцбург от 870 до 873 година. Мисионерското дело на Методий се сблъсква с опозицията на архиепископа на Залцбург главно поради църковно-славянския език; Методий е изправен пред Баварския синод и тук е осъден. Днес в Елванген има един параклис с две икони в средата, на които са изобразени Кирил и Методий от едната страна и техният ученик Климент Охридски от другата страна. Понеже не е трудно да се направи връзка между Айхщет, Елванген и София, бих искал да започна моите разсъждения върху религиозната дидактика с един пример, който избира Кирил и Методий като централна тема на фона на религиозната дидактика.

1.Кирил и Методий – основи на религиозната дидактика

Кирил и Методий са между разпространителите на християнството в Източна Европа и са извънредно важни за българската духовна история. Въпреки че тази оценка вече определя разбирането за тяхното дело като един от задължителните елементи на религиозното обучение в България, тя не решава от каква гледна точка учениците да разглеждат житията на двамата братя. Представям ви четири гледни точки.

1.1 Културната гледна точка

За религиозното обучение може да е важно да се изтъкват връзките между християнската религия и култура, с цел да се обори съмнението, че християнската вяра е ограничена в разглеждане съдържанието си като истинска и превеждането ѝ в литургическо приложение. От тази гледна точка Кирил и Методий са преди всичко разглеждани по отношение на техния културен и лингвистичен труд. Как се вписват мисията и насаждането на култура? Родният език ли е първата и необходима предпоставка за сблъсъка между хрис­тиянската и нехристиянска култура? Какви други условия има? Как се променя християнската религия, когато навлезе в територия, която не е, или почти не е спечелена за вярата, и как се оформя съществуващата култура с приемането на християнската религия? Според съдържанието изпъкват следните пунктове: раздорите от­носно използването на глаголическата азбука и преводите на Ки­рил, аспекта на ефекта от това и тяхното обществено значение за европейския дом. Тук са необходими пояснителни работни мето­ди: в часовете учениците узнават за исторически събития, опитват се да ги разберат от различни гледни точки, за да направят връзка с контекста на различното време или система.

1.2 Политическата перспектива

В историята на българското духовенство от последните десетилетия въпросът за връзката между религия и църква, от една страна, и държавна власт, от друга страна, е особено уместен. Религиозното образование сега се опитва да осигури историческа и систематична основа, за да подмени прибързаните оценки с познаване на фактите. Житията на Кирил и Методий са запечатани в раздорите на църковната политика от 9-то столетие. Ситуацията във Византия, политиката на българския хан, отношенията между Византия и Рим и ролята на франкските епископи определят работата на двамата мисионери по съдбовен начин. Заниманието с такива сложни структури може да бъде ръководено и да стане актуално чрез поставяне на въпроса за връзката между религия и политика, която отново и отново по­стига съвременно значение. Какви прозрения и оценки за тази връзка могат да добият учениците от раздорите в традиционния свят на деветото столетие? Каква е позицията на религията към политическите ненаситни домогвания до власт от страна на хора и институции при конкретни и променящи се условия? Когато се разглеждат тези въпроси с помощта на исторически примери, подходящи са мултиперспективни и контрастни методи, за да се изтькнат позициите и действията на главните действащи лица, съпоставени с начина, по който те самите виждат себе си и своите интереси. Освен това, след задълбочена подготовка учениците могат да влязат в ролята на важни исторически фигури и пред огледалото на историята да разберат проблемите на отношенията между църква и държавна власт, да открият по този начин своите собствени позиции по въпроса.

1.3 Интеррелигиозната гледна точка

Съвременните опити за диалог между евреи, християни и мюсюлмани могат да насочат погледа ни към относително многобройните ле­тописи за Константин-Кирил за започването на диалога със сарацините и хазарите. Може да се проучат и оценят защитните му аргументи, за да се засили усещането за диалог. Как Константин-Кирил може да ни помогне да се научим да ходим по въже при интеррелигиозни разговори, в които трябва да описваме и защитаваме нашето становище с убедителен стил, но без да накърняваме вярата на другите? Колкото до съдьржанието – необходимо е основно познаване на трите религии. По отноше­ние на методите – важно е правилно да се обявяват източниците на историческия анализ и да се пита за техните условия и намерения, та на този фон да се прилагат форми на диалог, помагащи да се изостри чувствителността на хората от различни възрасти и религии.

1.4 Биографичната гледна точка

За подрастващите биографичната гледна точка за двамата братя също може да допринесе за религиозното обучение. Защо един високообразован и умен философ и един отличен експерт по администрация посвещават живота си на манастира и на християнската мисия? Как заниманието с Кирил и Методий ни помага да намерим начин за, и съответствие с професионалното ангажиране с християнския монашески живот? Исто­рическото биографично изучаване в религиозното обучение тук се състои в диалектиката на близостта и разстоянието. Биографиите могат да помогнат да се дешифрират жития в християнски живот в конкретни исто­рически условия, и тук могат да бъдат съзрени противоречия и ограниче­ния, както и присъщата възможност за успешен живот. Всеки сам може да намери ключа за разтьлкуване на двете биографии за един ясен път в живота измежду многобройни предложения и възможности.

2. Дидактика – религиозна дидактика

Гледните точки, които тук бяха само очертани, и които безспорно се нуждаят от известно разграничение при самото преподаване, показват, че в процеса на религиозно обучение не е достатьчно Кирил и Методий да бъдат отбелязани само като значими мисионери. Те по-скоро може да бъдат поставени в занимания с религиозни – и не само исторически – образователни потребности на днешните подрастващи, за да се сложи началото на по-близък про­чит на религиозно съотносими въпроси с помощта на историческия материал. Каква гледна точка ще бъде избрана и в каква фор­ма, ще зависи по-нататък от въпроса, кой от какво се нуждае в ре­лигиозното обучение. Тъй като такива нужди се появяват само в определен житейски контекст, и понеже този контекст се променя, трябва да е възможно наново да се определя гледната точка на съдържанието и темите, както и на формите за подход към тях. Това определя нивото, за което са необходими дидактически размисъл и действие. 

За подготовката на уроците и на самого преподаване “дидакти­ка” означава процес, използващ научно обмислено съдържание и, предвид социални и индивидуални обстоятелства, трансформиращ ги в теми, съотносими към обучението и поставящ въпроси относно тяхната методическа обработка. Стьпка по стъпка се разглеждат следните въпроси: 

– От каква гледна точка един комплекс от теми отговаря на образователните нужди на учениците, така, както са определени от контекста? Накратко: Защо учениците трябва да разглеждат даден субект? 

– Какви теми, единици информация или подход трябва да бъдат избрани от комплексния и изобилстващ репертоар от научни субекти? Накратко: Какво трябва да научат учениците от сблъсъка с комплекса от субекти за техния живот? 

– Какви начини на учене, какви методи на работа и учене са подходящи за днешните ученици, за да се свърже дадена избра­на единица от съдържанието с тяхната гледна точка? Накратко: Как да се организират процесите на учене? 

Общата представа на дидактиката, определена от трите въпроса – как, какво и защо, се различава от едно по-старо определение, което разглеждаше преподаването като основен методически въпрос. Целта на тази по-стара представа беше да подготви вече определените субекти достатьчно интелигентно, за да могат уче­ниците лесно да ги разберат. Основата беше един еднопосочен модел на общуване в преподаването, при който учениците бяха считани за приемници на материята, поднасяна им от преподавателите в определена езикова форма. Формалният модел от стьпки, добре известен също и в България и широко използван в религиоз­ното обучение, раздели урока на фазите “определяне на темата, подготовка, илюстрация, обяснение, обобщение, приложение” и следва тази стара дидактическа представа. В този модел предметите са изведени пряко от теологията, а учениците са поставени само на ниво методика и учебна психология. Закостенелият модел на фазите е в полза на доклада и ученето наизуст по едностранен на­чин, и едва ли е подходящ за гъвкавото разгръщане на субектите в съвременните текстове.

Дидактика – според нашето разбиране – означава процес на размисъл и планиране, в който образователните нужди на учениците се свързват със съдържанието, което предлага даден субект по подхо­дящ за образователните нужди начин, защото съдържанието се представя по специфичен начин. Религиозната дидактика осигурява компетентност в аргументацията по отношение на планирането, същинското преподаване и оценяването на процесите на изучаване на религията. Тя има за цел да направи труда на преподавателите по-професионален, за да не им се налага повече да се осланят само на интуицията. Вследствие на това дидактиката се позовава на съзнателния процес на преподаване, има за цел да инициира определени форми на учене по преднамерен и целенасочен начин. Ученето в училище е онзи вид промени по отношение знанията на учениците, на техните проникновения, способности, умения и отношение, чието начало е поставено от корелацията на външното влияние на учителя и активното усвояване от страна на учениците. Ние трябва да се разграничим от този начин на учене във всекидневния живот, който начин не е целенасочен и се състои в семейството, в общуването с медиите и в свободното време. Щом обучението в училище има намерение да въздейства на учениците, трябва да се поеме отговорност. Индоктринирането в училище, също и в предмета на изучаване на религия, е забранено. Религиозната дидактика разкрива нормативната същина на процесите на изучаването на религията. Тя се изправя пред въпросите и обяснява, защо дадени теми се преподават и учат в религиозното образование. Да се мисли по дидактичен на­чин, означава да се укрепи позицията на онези, които участват в про­цесите на изучаването на религия в училище и увеличава тяхната отговорност, тьй като те трябва да бъдат в състояние да си дават сметка, както на себе си, така и на други, за необходимостта и фор­мата на религиозното образование.

За нашата тема може да се направи първото обобщение:

Преподавателите имат задачата да мислят по дидактичен начин. Трябва да се справим със сложен процес, обединяващ аспекти на различни области на познанието, като възможностите за живот и учение за учениците, трансформацията на субектите на теологията, на антропологията и на религиозните науки в теми, подходящи да бъдат преподавани и, накрая, също и съгласувания с това избор на формите на работа и методи на учене. Синтезиращият процес води до плаииране и преподаване на уроци, служещи за връзка между нуждите на учениците от религиозно обучение и специфичния характер на религията, като спомага и за двете – поне частично.

3. Цели и предмети

Аз не съм от България. Следователно, зная твърде малко за социалния, индивидуалния, образователния и религиозния кон­текст, от който произлизат нуждите от религиозно образование на българските ученици. Тези нужди трябва да се установят и да бъде взето решение за тях веднага, на място. Същото е валидно за мисленето по дидактически начин върху целите, субектите и методите на работа в религиозното образование в България. За мен има само един начин да се определят някои общи категории, които могат да бъдат обсъждани с оглед на обмислянето на религиозната дидак­тика отвъд границите на страните и културите, и на които трябва да се наблегне и да се приложат на практика по специфичен начин.

-Религиозното образование дава възможност на учениците да се справят с религиозната традиция

За по-изтънчената форма на религиозност е належащо човек да се запознае със собствените си религиозни традиции и техния културен ефект. Правейки това, учениците проверяват, дали и доколко елементите от тази традиция са пригодени за справяне със съвременни житейски въпроси. Способността да се борави с религиозната традиция означава първо и най-вече да можеш да разглеждаш Божиите въпроси по компетентен начин, да развиеш основно схващане по съществени повествования, герои и процеси от собствената си религиозна традиция и да познаваш литургически и етически съответстващи практически форми в тяхната съотносимост към съвремието.

-Религиозното образование прави учениците способни да се справят със съвременни проблеми

Изучаването на религия не само налага да се извърви пътя от традицията до настоящето, но и обратния път също. В центъра са съвременните въпроси и проблеми, за които религиозното образо­вание предоставя известна ориентация. Тук става очевидно, че различията между проблемите в ориентацията на нашата техническа цивилизация и посланията на библейската и духовна традиция се разрастват още повече. По какъв начин трябва религиозното образование да се занимае със сложните въпроси за справедливост меж­ду бедните и богатите, за екологията, глобализацията, ограниченията и възможностите, предоставени от технологиите, абортите, мира, безработицата и така нататък тъй че, от една страна, да не се подцени сложността на тези въпроси, а от друга, бързо да се отвори към религиозната ориентация? Разбира се, теологията като предмет с провокирана да разработи религиозно смислен прочит на съвременните въпроси по такъв начин, че християните и съвременният свят да останат свързани помежду си. В смисъла на религиозната дидактика съответните оценки могат да бъдат направени чрез бързо наваксване с основното самопознание на фона на хоризонта на библейската и духовна традиция – прозрения, за които триединството “справедливост, мир и защита на съзиданието” може само да загатва.

-Религиозното образование засилва духовността

Духовността има изобразителна и екзистенциална страна: това първо означава да можеш да виждаш света, предполагайки съществуването на божественото. Във всекидневния живот това означава да откриваш следите на трансцендентността в междучовешките сблъсъци и в природата, да тълкуваш нещата, процесите, а също и трудностите като знаци, посочващи тайнството на Бог, Който ни се разкрива. Тъй като иманентността и трансцедентността имат реципрочна връзка, за религиозната дидактика е важно да спомогне за развиване на чувството за символични и иконически междуличностни връзки. Всички форми на естетиката имат важно място в религиоз­ното образование. Религиозното учение има задачата да направи учениците чувствителни към метафоричния характер на религиозния език, да ги направи способни да тълкуват иконите, образите и музиката като знакови системи, отворени към трансцендентността, както и да ги направи способни да се запознаят със значението на основни библейски символи (например път, светлина, вода, планина, изцеление). Екзистенциалната страна на духовността се отнася към въпроса, как хората се оправят със своите самоограничения, с неуспехите в любовта и в професията, с болестите, смъртта на другите и пределната природа на собствения си живот. Чрез гаранцията на дарбата пълноценност хората, вярващи в Бог, могат да се изправят пред трудните и тьмни страни на живота, уповавайки се на финалната подкрепа. Религиозното образование може да предложи разглеждане на тези страни на живота, да намери и позволи форми на изказ за тях и да помогне чрез практиката на безмълвните, медитативни и литургически форми да се развие форма на човешко създание, а не само форма на функциониране.

-Религиозното образование дава възможност на учениците да се справят с религиозното многообразие

Справянето с религиозното многообразие по компетентен и про­дуктивен начин означава първо и преди всичко да се интересуваш от религиозната история на мислите и поведението на хората от различни религии и културни контексти. Тук е необходим тълкувателен ангажимент: ние естествено знаем за другите само от наша гледна точка. Трябва да съобразим структурата на предубеждението, произтичащо от този факт в опита да разглеждаме другите от тяхната собствена гледна точка. Така, както християнската тради­ция изисква всеки поглед отвън да се съсредоточи върху стойността и силните страни, по подобен начин християнското схващане относно другите религии не трябва да започва от взирането в амбивалентността и практически слабите пунктове на тези религии. Фундаменталисткото разделение, както и отношение, приравняващо всички религиозни претенции за истина и обявяващо ги за еднакво валидни, не успява да постигне целта – да съумее да приеме религиозното многообразие. Целта може да се постигне, ако – разглеждайки претенциите за истина на различните религии и квазирелигии – се научим да намираме собствения си религиозен път и в духа на диалога да проявяваме здраво вкоренена в собствения възглед търпимост и да уважаваме особеностите на другите в техните религиозни традиции.

Тези четири избрани категории не са без връзка в религиозното образование. Те по-скоро зависят една от друга:

-когато религиозната традиция е илюстрирана без съотнасяне към въпроси на съвремието, съществува опасност от привеждане на фолклористична или музейна информация;

-когато духовността се пришпорва, без значение за действителния етичен живот, съществува опасност от това пришпорване духовността да се изпари в същината си;

-когато интеррелигиозната компетентност се поощрява, без да се подсигури собствената традиция, опасността е да се игнорира въпроса за истината и така нататьк.

Тези категории могат и да се разделят в самото преподаване, но пък някои аспекти може да липсват, което намалява възможностите на религиозното образование. За да се избегне това, трябва да мислим в духа на религиозната дидактика.

Явно, разнообразието от области на целите и субектите, за което тук само бегло се спомена, трябва да съответства на еднакво широко разнообразие от методи на преподаване. Метод в случая означава спе­циален и целенасочен, продуктивен начин на работа на преподавателите и учениците, като методът на преподаване структурира начина на учене при учениците. Методите са средства за постигане на цели­те. Те посредничат между учениците и предметите, които трябва да се изучават в часа и се стремят да осигурят подходящи начини за учене. Методите, които се използват в религиозното обучение, са извънредно много, те могат да се използват по разнообразни, променящи се начини, чрез различни медийни и социални форми. Няма проста ре­цепта за избора на подходящи методи. Разнообразието и различието в начините на изучаване са важен критерий, но те не гарантират добро религиозно образование. Решаващият аргумент в избора на методи е дидактическият въпрос дали целите, предметите и средствата в един урок правят едно добре споено и хармонично цяло.

За мисленето в религиозно-дидактически дух това означава:

Сложната, обединяваща природа на мисленето на езика на религиозната дидактика се характеризира със степените си. В началото е въпросът за перспективите и целите на урока за конкретна група от ученици в София, Пловдив, в градовете и селата на България. Преподавателите първо питат защо, от каква гледна точка мо­ите ученици ще разглеждат предмета, определен от училищния програмен план? Какво е необходимо, за да се разискват нуждите на религиозното образование на децата и подрастващите младежи? Тъй като разискването на тези въпроси оформя хоризонта на образованието, само тогава може да се вземат решения за конкретните предмети и начини на учене. Те са направени по начин, който интензивно и подходящо подготвя учениците за планирания хоризонт, или за оформяне на собствения им хоризонт чрез размисъл и добра информираност, докато разглеждат даден религиозен въпрос.

4. Планиране на религиозното обучение

Досегашните ни размишления в сферата на религиозната ди­дактика са пренесени в един модел на планиране на урок, който може да бъде разбираем и полезен в ежедневния професионален живот. Предлагам пет точки в плана. Те са предназначени за прилагане по гъвкав начин и с различен интензитет и изобщо не са някакво строго схващане.

Уроците трябва да се подготвят. Само добрата подготовка дава сигурност и гъвкавост. И двата фактора са еднакво важни: преподавателите трябва да имат стабилна идея за целите, предметите и начините за работа в урока, за да дадат възможност на учениците да учат по целенасочен, а не по какъвто и да е начин. От друга страна, преподаването не е система на изпъление на плана, часът по религиозно обучение не е от само себе си успешен, ако всичко е сработило по плана. Плановата подготовка е по-скоро ориентация за начина на преподаване, базирана на опита. Разлики, интензифициране или промени се допускат, понеже в центъра на урока стои изучаването на един субект от учениците, който не може да се предвиди с всички подробности. Все пак, гъвкавостта е възможна само, ако планът точно и разсъдливо изглади противоречията меж­ду предмета на урока и учениците.

– Първа стъпка: лично становище по темата

Тъй като в религиозното обучение преподавателят не е дистанционен агент, който привежда информация, а е свидетел на вярата, той първо трябва да си даде сметка за значението на темата, определена в основната ѝ структура от училищния план. Защото никой преподавател не може да придаде значение на нещо пред учениците си, ако самият той поначало го счита за маловажно. Следователно, трябва да се изясни становището на преподавателя. Това не значи, че само нечия гледна точка оформя урока. Всъщност, това е размишление над нечии предубедени схващания, което избягва проблематичните ефекти на несъзнателно предубедените разбирания. В тази първа стьпка на планирането преподавателите се опитват да се изправят пред темата като християни по много личен начин: какво означават за мен самия събитията, илюстрирани в темата? Каква лична подготовка, опит и оценка свързвам с темата? Какво мога да кажа за значението ѝ за мен самия и за другите? Какви въпроси и трудности имам с тази тема? Религиоз­ното обучение означава процес, протичащ цял един живот, и това е така за преподавателите. Следователно, отново и отново, с променяща се интензивност е необходим личен поглед върху темата. В каква форма се състои това – с разговор, чрез лични бележки или креативни форми – зависи от самите преподаватели.

– Втора стъпка: ориентация в самия предмет

Подходът към темата чрез личното виждане също показва кои от моите въпроси са насочени към предисторията или липсващата ми информация, кои не са достатъчно точни, или пък са твърде еднопосочни. Тогава, резултатите от личното виждане се проверяват и разширяват. Първото, но не единствено нещо, към което може да се обърне научното обучение по религия, е теологията. Възможно е обаче и историята на изкуствата, социалните и исторически науки да предоставят допълнителни прозрения, особено по отно­шение на въпроса за съвременното значение на дадена тема. Интензифицирането на предмета отразява отговорността на препода­вателя като адвокат на субекта, който, извън собствената си професия, би трябвало да има непрекъсната връзка с учениците и би трябвало също да може да бъде признаван при проповядване в църква.

– Трета стъпка: образователните нужди на учениците

Религиозното обучение трябва да образова учениците в техния собствен контекст. Затова контекстът трябва да бъде разбран и опре­делен за планиране на уроците. Преценката на опита на учениците ми се състои в предвиждането на конкретната среща, която преподавателят иска да подготви. За това предвиждане аз намирам помощ в откритията на науките, говорещи ми за ситуацията с моите ученици: психология на ученето и психология на развитието, социологията на света, в който живеем, медийни науки и така нататък, защото всички групи ученици са под влияние на общи фактори. Освен това, личното наблюдение над дадена група е важно, за да се определи общото ѝ състояние. Въпросът за образователните нужди има за цел конкретната тема: какви предпоставки на нива знание, мислене, чувства и действия притежават учениците ми, когато са изправени за пръв път, или отново, пред темата? Кои от въпросите, трудностите или стремленията им са засегнати при разглеждането на темата? Във време на бързи социални промени бързо се променят и необходимите условия на групите ученици. Ако преподаването трябва да осигури значително въздействие върху учениците от страна на субектите на изучаване, тази стьпка трябва да се предприема особено внимателно. Тя може също да се направи в самото начало на планиране на урока.

– Четвърта стъпка: дидактически решения

След предприетите дотук стъпки решенията са възможни и необходими, за да може дотук постигнатите резултати да имат ефект върху планирането на даден урок. Преподавателят решава относно определени цели, субекти, форми и средства на работа. Тези реше­ния не трябва да бъдат вземани случайно, или на базата на нашите лични предпочитания, те трябва да се обмислят. Това показва ди­дактическото им качество. Кои теми на религиозното образование са важни за групата и по какви причини? С кои субекти и от каква гледна точка могат да бъдат постигнати целите? Кои работни форми и кои средства са най-подходящи за целенасочена работа в час? За конкретна работа сега имаме дидактически критерии да избираме от изобилието библейски текстове, еклесиастки или системни су­бекти, други образи, разкази, песни и така нататък от учебника, от сборниците, или от Интернет. Трябва ли да правя брошури, да давам стимули, или да предоставям материал? Накрая на дидактическия процес на решението може отново да се провери дали субектите, работните форми и средства са наистина подходящи за намеренията.

– Пета стъпка: планиране на протичането на часа

След като са взети необходимите дидактически решения, преподавателят ги подрежда по ясен начин, чрез разработване на структу­ра за протичането на часа. Правейки това, той трябва да провери, има ли драматургия за часа, следваща ясна линия на напрежение. Необходими ли са ни стъпки, базиращи се една в друга, трябва ли да изследваме даден въпрос по-внимателно, или ни трябват контрастни методи, за да постигнем целите си? Има ли смисъл смяната на работните форми и средства? Как преподавателят определя собствените си действия в съответните фази на часа? Накрая на часа може да са необходими промени в първоначално планираното му протичане, защото реакциите на учениците са открили нови аспекти.

Тези стъпки за планиране на урока имат следните значения за онзи, който иска да се научи да мисли в духа на религиозната дидактика:

Сложният степенуван процес на мислене в духа на религиозната дидактика е перманентна задача за преподавателите. Тъй като във времето на бързи промени ситуациите и оттам религиозните въпроси и образователни нужди на учениците се променят, защото училищата, теологията и формите на преподаване се развиват, преподава­телите са изправени пред изисквания и възможности, гарантиращи тяхното мислене в духа на религиозната дидактика през целия им професионален живот. Колкото по-точни и умозрителни са връзките между различните параметри на планиране, преподаване и оценяване на един урок, толкова по-голяма е ползата от усилията на религи­озното образование в училище. Все пак, трябва също да отбележим: мисленето на езика на религиозната дидактика е необходимото ус­ловие, но то не гарантира успешно религиозно обучение.

Религиозната дидактика, доколкото се отнася към конкретното планиране на уроците, е едно вълнуващо предизвикателство за пре­подавателите. Тя превръща религиозното обучение във важен пред­мет, за който трябва публично да се поеме отговорност, и от който училището по никой начин не бива да се лишава.

_______________________________

*Публикувано в „Религиозното обучение в контекста на общоевропейския дом“, Международен религиозно-педагогически симпозиум в България 5-10 октомври 2003 г., с. 141-154. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът д-р Клаус Кьониг, педагог по религиозно обуче­ние в Айхщет, Бавария, Германия. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-cWp