Иван Г. Панчовски

б) християнското учение за Божия промисъл

Християнското учение за Божия промисъл е необходимо и неразделно свързано с християнското учение за Бога като премъдър, всеблаг, вселюбящ и всемогъщ Творец. Бог, Който е сътворил света от безкрайна доброта и най-чиста любов, не може да не проявява грижа на запазване на света и за осъществяване на предопределената му цел. Следователно Бог не е само Творец, Който е сътворил света, оставил го е да съществува напълно самостоятелно и не проявява никакви грижи за него, както твърдят деистите, а е и Промислител, Който запазва света, управлява го, направлява го към неговата последна цел и му съдейства всемерно за нейното осъществяване. Св. Иоан Дамаскин пише: „Само Бог по природа е добър и премъдър. Като добър Той промишлява, защото не е добър онзи, който не промисля… Като премъдър Бог се грижи за съществуващото по най-добър начин[58].” Цялото Свещено Писание с право може да се нарече книга на Божия промисъл; то въздава нему възхвала, почти във всяка своя дума описва подробно и вдъхновено неговата непрестанна дейност и представя като негови дела историята на света и човечеството от сътворяването на всичко съществуващо до „оня велик ден на Бога Вседържителя[59]„. Ето някои от най-изразителните места от Свещеното Писание, в които се разкрива учението за Божия промисъл.

Целият свят във всичките му части и сфери и с всичките му промени и явления се намира непрекъснато в обсега на Божията промислителна дейност. Иов казва: „Кой, освен Него, промишлява за земята? И кой управлява цялата вселена?[60]“ Чрез Бога, според думите на св. апостол Павел, всичко се държи[61]. Бог Син държи всичко с могъщото Си Слово [62]. Премъдрият Соломон казва, че Бог „се грижи за всички[63]„. В обсега на Божията промислителна дейност влизат дори атмосферните промени. Бог събира водните капки, за да се изливат в множество на дъжд[64]. От духването Божие става лед и водната повърхност се свива[65]. Светкавицата и гърмът излизат из устата на Бога[66]. Промислителната дейност на Бога, насочена към природата и природните явления, има и своя по-далечна цел: запазването на живите същества. Бог напоява земята, за да расте трева за добитъка, и злак, и всякакви други храни за полза на човека[67]. В Божията ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът[68]. Бог дава на всички живот и дишане и всичко[69]. Той облича полската трева и полските кринове и храни небесните птици[70]. Без Божията воля не пада на земята ни едно врабче[71]. Човекът – запазването на неговия живот, неговото телесно и душевно развитие, неговият духовно-нравствен възход и най-главно неговото спасение – е специален предмет на Божията промислителна дейност; това е така наречената от западните догматисти providentia specialis в отклика от providenta generalis или universalis, чийто предмет е творението въобще. Бог устройва и изтъкава човека още в майчината утроба, извежда го от нея и непрестанно го закриля и покровителства[72]. Той непрекъснато премисля за облеклото, храната и здравето на човека, че дори и космите на главата му са преброени[73]. Промислителната дейност на Бога е насочена към всички люде: „Той е сътворил и малък и велик и еднакво премисля за всички[74].” “Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[75].” Всеки миг от човешкия живот е под непрестанното действие на Божия промисъл; той го направлява към висшата му цел, подпомага го да се отклонява от пътя на злото и гибелта и да върви успешно по пътя на доброто и спасението[76]. Стъпките на човека се насочват от Господа[77]. Бог малко по малко изобличава заблудилите се и като им напомня в какво съгрешават, вразумява ги, та като отстъпят от злото, да повярват в Него[78]. Бог не иска смъртта на беззаконника, а да се обърне от пътищата си и да бъде жив[79]. Той дълго време ни търпи, понеже не желае да погине никой, а всички да се обърнат към покаяние[80]. Спасителят иска да се спасят всички и да достигнат до познание на истината[81]. Домостроителството на нашето спасение, насочено към всички, е също така дело на Божия промисъл[82]. Изкуплението и спасението на човешкия род чрез въплъщаването, учението и кръстната смърт на Бог Слово – ето висшата точка на Божията промислителна дейност[83]. Основаването на Църквата като проповедница на Христовото благовестие и съкровищница на благодатните дарове на Светия Дух и нейното функциониране в света са също специална проява на Божия промисъл. На вярващите в Бога и любещите Го Божият промисъл всичко съдейства към добро[84] и се грижи за тях[85], което дало основание да се говори за providentia specialissima.

Във връзка с естествения и свръхестествения начин на проявяване на Божията промислителна дейност говори се за естествен промисъл (providentia naturalis) и свръхестествен промисъл (pvodentia supranaturalis или extraordinaria). Естественият промисъл се извършва чрез вложените от Твореца сили и закони в природата и специално в човека като Божи образ чрез неговия разум и чрез неговото нравствено съзнание, чрез неговото падение и въздигане, чрез неговите сполуки и несполуки, чрез неговия страдалчески път и горчив опит в борбата със злото и чрез сладостта от службата на доброто и от вярата в Бога[86]. Свръхестественият промисъл се изразява в онези извънредни и чудодейни вмесвания в естествения ход на световното развитие и в живота на човечеството в неговата целокупност или в отделни негови членове като изявяване на Божията воля чрез старозаветните пророци, въплъщението, жизнения път и служението на Бог Слово, старозаветните и новозаветните чудеса, изкуплението на човешкия род и благодатните дарове на Светия Дух, чрез които Бог непосредно направлява света към предопределената цел – възстановяване на падналото човечество, спасението и освещаването му, възтържествуване на Божията правда и изграждане на Божието царство.

в) Божи промисъл и човешка свобода

За нас тук най-важно е да установим отношението на Божия промисъл към свободата на човека: дали Божията промислителна дейност оставя място за свободна проява на човека или обхваща, определя и извършва всичко и човек е само оръдие в Божите ръце? Самата представа на Свещеното Писание за Бога като свят личен Дух, като премъдър и всемогъщ Творец, като всеблаг и вселюбещ Отец, като саможертващ се Изкупител и Спасител на човечеството вече съдържа в себе си отрицателен отговор на този въпрос. Промислителната дейност на така схванатия Бог не може да протича в каузална или финална детерминираност, която не дава никаква възможност за свободно проявяване на човека. Съответно на святата лична същност на Бога „промисълът Божи е духовна сила”, а духовната сила при своите действия не унищожава дейността и борбата на естествените и нравствени сили[87]”.И действително, според свидетелството на Свещеното Писание, Бог като свят личен Дух е създал човека от любов по Свой образ, следователно създал го е свободна духовно-нравствена личност. Бог – според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, – „отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произведението му. Ако желаеш, ще запазиш заповедите и ще завардиш благоугодна вярност.Той ти е предложил огън и вода: към което желаеш, ще простреш ръка. Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде[88].“ Чрез създаването на човека Бог не е искал да постави начало на робски същества, които да се подчиняват механически на природните закони и сляпо на своите инстинкти и да следват безпрекословно повелите на Божията воля. Бог е пожелал и създал духовно-нравствени личности, които съзнателно, чрез собствена преценка, да се вдъхновяват от доброто и от ценността и възвишеността на Божиите изисквания и свободно да ги изпълняват. „Към свобода сте призвани вие, братя – пише св. апостол Павел; – само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму[89].“ В цялото Свещено Писание вее дух на свобода. Всички отци и учители на Църквата пламенно и обосновано разкриват и защитават свободата на волята, „И Бог – пише св. Ефрем Сирин – създал човека свободен, като го е почел с ум и мъдрост[90].” Същата мисъл изказва и св. Иоан Дамаскин, като пише: „Бог украсил човека със свободна воля[91].”

Достойнството на човека, което го издига в безмерна висота в сравнение с неорганичната и органичната природа, с растителното и животинското царство, се състои в неговата съзнателност и свобода, чрез които той принадлежи към духовно-нравствената и божествената сфера. Съответно на това превъзходство на съзнателно-свободната човешка личност пред всички предмети и индивиди от неорганичното и органичното царство Бог придава висша ценност само на тези човешки прояви, които са изява на неговото съзнателно и свободно подбуждане, искане и решение. От любов към свободата, за нейно опазване и за нейно възрастване – тази висша духовна ценност, без която няма нищо ценно самò по себе си и всички религиозни и нравствени ценности се превръщат в миражна сфера, в призрачна действителност – Бог дори допуща време да се прояви „властта на мрака[92]“ и да се дойде до положението, че човешките мисли, не са Божии мисли и човешките пътища не са Божии пътища[93]. Така вследствие на свободата си човеците могат да се противят на Бога и да не изпълняват Неговата воля[94], чрез което се поставило началото на злото в емпиричния свят и на всичките му катастрофални последици. Поради злоупотребата с висшия дар на свободата “племената замислят суетни неща” и “князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник[95]”. И въпреки всички тези катастрофални последици от злоупотребата със свободата Бог я зачита и запазва, защото тя притежава безмерна значимост като предусловие на духовно-нравствените ценности въобще, на достойнството на човешката личност и на възвишен, творчески духовно-нравствен живот. За всекиго е „непосредно очевидно, че Божество, Което може да създаде свят от свободни същества и да им даде в някакъв обсег възможност, за самостоятелно искане и действане наред със Собственото Си господство, е извършило несъмнено по-велико, по-възвишено дело, отколкото Божество, в Чийто свят всичко протича само автоматично, както някога се е мярнало пред очите на Неговото „извънвременно” знание и Чието „всемогъщество” и „всезнание” биха били накърнени, ако би станало нещо, което не е точно и ясно предопределено в Неговата идея за света[96].“

Оттук се налага с логическа необходимост заключението, че Божият промисъл за човека не може да отиде в разрез с Божия замисъл за човека като свободно духовно-нравствено същество и следователно целта на Божията промислителна дейност за човека трябва и може да е насочена главно към запазване и осъществяване на човека като свободна, духовно-нравствена личност. Бог по Своята премъдрост, любов и всемогъщество е пожелал да създаде свободна личност, която да се проявява свободно и по лътя на свободата да се издига и възвишава към съвършенство и святост. Божият промисъл като проява на същите Божии свойства – премъдростта, любовта и всемогъществото – има за своя задача да съдейства всемерно за най-успешното осъществяване на този замисъл за човека. Божият промисъл е положителна, творческа, градивна духовно-нравствена сила, вследствие на което той нито унищожава свободата – най-възвишеното у човека,- нито я задушава, нито ѝ слага препятствия, нито я омаломощава, а винаги и навсякъде я запазва, въздейства за нейното правилно развитие и всестранно разкритие, подпомага я за непрестанен възход и за цялостно осъществяване като нравствена свобода, тоест като положителна, идеално добра свобода.

След това изяснение въпросът дали е възможно за Бога да остави място за проява на човешката свобода във всеобхватната, всепроникваща и всеуправляваща телеология на Своя промисъл – е несериозен, особено при мисълта за Бога като свободно и свято лично същество, което не е тъждествено с каузалния или с телеологичния ред в света, каквото е безличното божество на пантеизма. Нито Божието всемогъщество се подкопава и нарушава от относителната свобода на тварите, както погрешно мислели Сократ, Лутер, Калвин, Цвингли, Хобс и Джеймс, нито този, който задържа, макар и най-малка част от волята си за себе си, извършва грабителство у Бога, както твърдял Фенелон[97], нито пък Божието всемогъщество поглъща и унищожава човешката свобода. Всемогъщество не означава „всетворчество[98]”, а само съдържа в себе си възможност за всетворчество. Вследствие на това Бог поради всемогъществото Си има възможност да твори всичко и да не оставя място за никаква свободна и творческа проява на човека, но това трябва да бъде пожелано от Него като съгласно с Неговата премъдра, любеща и свята природа. Всемогъществото на Божията воля никога не може да бъде отделено от Неговата премъдрост, всеблагост, любов и святост. Божието всемогъщество не е изолирано от останалите Божии свойства; то се намира в пълна хармония с тях, винаги “действа в съгласие с тях и никога не се намира в противоречие с тях и не влиза в противодействие с тях. Бог – според думите на псалмопевеца – „върши всичко, що иска[99]„, но Той иска само доброто, защото е абсолютно добър (άγαθός)[100]. Според св. Епифаний, Бог може да върши всичко, що пожелае, ала Той върши само това, що е съгласно с божествената Му природа[101]. Щом Бог по Своята всеблагост и любов е поискал да създаде духовно-нравствени личности и да ги надари с относителна свобода – отблясък от Неговата абсолютна свобода, то Той иска и следователно може да огради и опази тази свобода и по отношение на всемогъществото на промислителната Си дейност. Бог като духовно-нравствена сила може да се самоограничи, за да даде възможност за съществуването и проявяването на людете като свободни същества. „Но чрез това самоограничение никак не се унижава величието и могъществото на Бога, а напротив се възвишава[102].“ Нещо повече. Божият промисъл, като проява на свято лично същество, на премъдър и всеблаг Творец и любещ небесен Отец, няма друга цел по отношение на човеците освен цялостно да им съдейства да се утвърждават, развиват и усъвършенстват като свободни духовно-нравствени личности за съзнателно и свободно извършване на доброто и за съзнателно и свободно богообщение. Божието промисляне, според видния представител на православното догматическо богословие епископ Силвестър, е “безкрайна Божия любов, която създала човека за вътрешно и свободно общение със Себе си, а затова и подир падението му не преставала да дири такова общение и единение с него[103]„.

Но как може да се съгласува човешката свобода с телеологията на Божия промисъл, който в своя план за света е предопределил последната цел на човека и го ръководи към нейното осъществяване? Не следва ли, че Божият промисъл напълно е изместил човека от плоскостта на свободна духовно-нравствена личност, защото той е предопределил целта на неговото съществуване и го направлява чрез своите естествени и свръхестествени промислителни действия необходимо към нейното осъществяване, защото той посочва целта на кораба на човешкия живот и го управлява накъдето поиска, защото той е дал „и пътя по море и безопасната пътека по вълните[104]”? За правилното осветление на тази проблема ще е необходимо да се спрем отначало на последната цел на човешкото съществуване и сетне на начина на нейното осъществяване.

Действително, последната цел на човешкото съществуване е постановена от Бога, но с това нито се нарушава, нито се обезсилва човешката свобода, защото тази цел не е произволно постановена, а като напълно отговаряща на духовно-нравствената природа на човека. Предопределената от Бога последна цел на човека не е нещо случайно, външно и чуждо на човешката духовно-нравствена природа, а именно това, което отговаря на нейната най-съкровена същност и което се постига от човека чрез верен на себе си, тоест чрез свободен, живот. Последната цел на човека, изразена от Иисус Христос в Проповедта на планината, се състои в съвършенството, което човек постига чрез съзнателно и свободно разкриване на духовно-нравствената си природа, чрез вярност към вложения в него нравствен закон – тъждествен по принцип с Божия закон. Следователно в предопределената от Божия промисъл последна цел на човека няма нищо несъвместимо с неговата нравствена свобода, защото тя е основана върху съвършено познание на човешката духовно-нравствена природа и поради това същевременно е иманентната цел на нравствената свобода. Известно е, че човек само тогава е истински свободен, когато определя постъпките си според съкровената същина на духовно-нравствената си природа. Тази същина не е нищо друго освен образът Божи в човека, поради което човек действа свободно, само когато се самоопределя по посока на Бога и съгласува постъпките си с Божията воля. От това следва, че посочената от Бога последна цел на човека не е чужда на неговата природа и следователно противна на неговата свобода; тя е негова собствена цел и напълно отговаря на съкровената същина на духовно-нравствената му природа, на богоподобната му същност и следователно е и иманентна цел на нравствената му свобода.

След като посочихме, че предопределената от Божия промисъл последна цел на човека е тъждествена с целта, към която човек се стреми при съзнателно и свободно разкриване на своята духовно-нравствена природа, от изключителна важност е да установим дали осъществяването на тази цел става при такова действие на Божията промислителна дейност, което не накърнява човешката свобода. Наистина, не подлежи на съмнение, че Божият промисъл действа телеологично, тоест предпоставя определена цел и употребява всички целесъобразни и необходими средства за нейното постигане. Същевременно обаче трябва винаги да се помни, че телеологията на Божия промисъл по своята същина и по начина на своето проявяване е нравствена телеология, защото е телеология не само на всемогъщо и всепроникващо абсолютно същество, но и на премъдър и свят личен Дух, на всеблаг и вселюбещ небесен Отец. Същественото на нравствената телеология на Божия промисъл е висшата нравствена качественост не само на нейната цел, но и на начина на нейното постигане. Поради тази качественост на телеологията на Божия промисъл тя по отношение на човеците като съзнателни и свободни духовно-нравствени същества не изключва тяхната нравствена свобода и техните свободни прояви, а ги предполага и включва в себе си. Ако телеологията на Божия промисъл не би зачитала нравствената свобода на човека, тя не би била нравствена телеология и не би имала своя извор в свят и вселюбящ Бог, тъй като чрез това тя би унищожавала висши нравствени ценности. Следователно да се счита, че Бог чрез Своя промисъл погазва или напълно унищожава нравствената свобода на човека, би значило в края на краищата да се твърди, че Той не е свят и всеблаг. Ето защо Божията промислителна дейност по отношение на човека винаги се съобразява с действията на човека като свободна духовно-нравствена личност. Бог чрез Своята промислителна дейност не налага волята Си магически, механически или финално-детерминистически, а дава на човека пълна възможност да се проявява свободно; при това Бог създава всички благоприятни условия да бъде почувствана и разбрана безкрайната духовна красота и ценност на доброто и на светостта, та човек да се пленява от тях и свободно да върви по пътя на тяхното възприемане и вдъхновено осъществяване в живота си. Подпомаган чрез действащата върху неговото съзнание Божия промислителна дейност, човек осъзнава и се убеждава, че той осъществява себе си като свободна нравствена личност, само когато се самоопределя по посока към Бога и когато съгласува свободните си постъпки с Божията воля.

Този начин на действието на Божия промисъл е изобразен в третата Макавейска книга[105] и в посланието на св. апостол Павел към римляни [106], където се подчертава, че Бог чрез Своя промисъл не покорява и не поробва човека, не действа върху него принудително, а го подпомага и му съдейства към доброто. Действията на Божия промисъл не се налагат на човека с механическа или финална необходимост, а се отправят към неговото съзнание и чрез убеждението въздействат на неговата воля. „Ти – казва премъдрият Соломон на Бога – малко по малко изобличаваш заблудилите се и като им напомняш, в какво съгрешават, вразумяваш ги, та като отстъпят от злото, да повярват в Тебе, Господи[107]!” Бог подлага людете на „милостиво вразумяване[108]” и ги наказва със „снизхождение и пощада, давайки им време и възможност да се освободят от злото[109]”; наказва ги „полека-лека”, за да даде място на покаянието[110]. Той „всичко праведно управлява[111]„, съди людете „снизходително” и ги управлява „с голяма милост[112]”,за да поучава Своя народ и да внушава на Своите синове блага надежда, че дава време за покаяние от грехове [113].Изобличаване, вразумяване, поучаване, внушаване, освобождаване от зло, покаяние – това са все явления, които предполагат нравствената свобода на човека и са невъзможни без нея.

Най-силното доказателство за нравствения начин на действането на Божия промисъл, при което се запазва напълно свободата на човека и правото му за нравствено и религиозно самоопределяне, е появата и наличността на злото в света. Бог, разбира се, би могъл чрез всемогъществото Си да не допусне появата на злото в света или да го унищожи веднага след неговaта поява, но чрез това Той би лишил човека от свобода и следователно не би постъпил като всеблаг и вселюбещ Отец. „Бог търпи злото, допуска злото в името на благото на свободата. Търпимостта към злото влиза в промислителния план Божи[114].” Но появата и властта на злото в света не означават капитулация на Божия промисъл, който е насочен към преуспеха на доброто и към възтържествуването на царството Божие, защото той действително допуща и не възпрепятства греховни замисли и зли деяния, но съумява и чрез техните последици да постигне крайната си цел, като сочи гибелните им сетнини, създава погнуса и отвращение от тях и подбужда към разкаяние, очистване и поправяне[115]. Не само в хода на човешката съдба, но и в историята на цялото човечество Бог внася някои неизвестни на човека и непредвиждани от него обстоятелства и фактори, чрез които злите замисли и постъпки на людете се вграждат като относително положителен градивен материал. Понякога дори чрез своето съзнателно и преднамерено противене на Божия промисъл людете стават оръдие за осъществяване на предначертаните от него цели. Библейската история за жизнената съдба на Иосиф е прекрасна илюстрация на казаното. Божието определение за прославянето на Иосиф било известно на неговите братя. Те напълно съзнателно и свободно решили да му се противопоставят и да го осуетят, поради което продали брата си на мадиамски търговци. Това им противене на Божия промисъл обаче послужило за точно изпълнение на неговото определение. „Вие кроихте зло против мене – каза Иосиф на братята си, – но Бог обърна това на добро[116].” От отците и учителите на Църквата, може би, блажени Августин най-дълбоко е проникнал в тази истина и ѝ е дал прекрасно разкритие в своето седмо нощно размишление под наслов „Промисъл”. Според него всичко, включително и грехът и злото, се намира в обсега на премъдрия Божи промисъл и по един или друг начин служи за осъществяване на неговите велики цели и за изпълняване на неговото спасително намерение. „Дори от вината, която е единственото зло – казва блажени Августин на Бога, Ти произвеждаш добро[117]. В този дух блажени Августин обяснява най-големите злини от историята на израилския народ и на Християнската църква. Дори от най-черното злодеяние – разпъването на невинния Божи Агнец на Голготския кръст -„Всемогъщият извлече най-велико добро“ – изкупва човешкия род, възстановява величието на човека, ражда човека за нов, вечен живот, прави го гражданин на небето и участник в Своята базкрайна слава[118]. От това се вижда, че в края на краищата всичко по някакъв начин се вгражда в изпълняването на плана на всеблагия Божи промисъл, служи на доброто и съдейства за неговото крайно и вечно възтържестване. Бог – пише блажени Августин в своя труд De civitate Dei – чрез промисъла и премъдростта Си съумява да впрегне в служба на целите на доброто не само добрите, но и злите[119]. Вследствие на това както блажени Августин, така и всеки вярващ трябва да се надява и от злите за добро[120] и да се старае да превърне техните злини поне в частични добрини. Вдъхновеният певец на загубения и възвърнат Рай – Джон Милтън – бил дълбоко поразен от съзерцаването на величествената картина за превръщането на злото в добро чрез премъдрия и всеблаг Божи промисъл. Той между другото възкликва: „О безкрайна Благост! Колко Си достойна за обожаване! Ти умееш от самото зло, което царува на земята, да извлечеш най-голямото добро[121].”

В светлината на съобразяващото се с човешката свобода действане на Божия промисъл пътят на световната история не трябва да се разглежда като възходяща права линия на развитие, в която има само напредване и никакво връщане назад и която е най-късият път между две точки. Историческият Път на човечеството под ръководството на Божия промисъл трябва по-скоро да се схваща като извънредно сложен процес, в който има и прогрес, и регрес, но който в края на краищата винаги постига целта си. Той е подобен на странстванията на Израил през пустинята към обетованата земя, в която те не достигнаха по правия и най-къс път, но по много околни пътища, чрез много връщания и забавяния, за да могат да се пречистят духовно и подготвят за обновен живот в нея. По този начин Божият промисъл, запазвайки човешката свобода, постига своите планове и направлява световното развитие към царството Божие, като за това съдействат и човеците не само чрез вяра и добродетелност, но и чрез несъзнателни и съзнателни противодействия на Божията свята воля[122].

Следва…(виж тук).

________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том V (ХХХІ), 2, 1955-1956. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското пправо и сродните му права.

[58]. Иоан Дамаскин, Точное изложение православния веры, кн. II, гл. XXIX. (Полное собрание творений. Спб. 1913, т. I, стр. 234).

[59]. Откровение 16:14 ; срв. Jos. Schroder, Vorsehung (в “Kirchenlexikon”2. Freiburg im Breisgau 1901. Bd. 12, S. 1102.)

[60]. Иов 34:13.

[61]. Колосяни 1:17.

[62]. Евреи 1:3.

[63]. Премъдрост Соломонова 12 :13.

[64]. Иов 36:27.

[65]. Иов 37:10.

[66]. Иов 37:2 и сл.; Псалом 28:3 и сл.

[67]. Псалом 103:13 и сл.; 64:10 и сл.

[68]. Иов 12:10.

[69]. Деяния на светите апостоли 17:25.

[70]. Матей 6:26-30.

[71]. Матей 10:29.

[72]. Псалом 21:10 и сл.; 138:13.

[73]. Матей 6:25 и сл.; 10:30; Лука 12:6.

[74]. Премъдрост Соломонова 6:7.

[75]. Матей 5:45.

[76]. Псалом 138.

[77]. Притчи Соломонови 20:24.

[78]. Премъдрост Соломонова 12:2.

[79]. Иезекиил 18:23,32.

[80]. 2 Петрa 3:9.

[81]. 1 Тимотей 2:4.

[82]. Иоан 3:16.

[83]. Срв. Ефесяни 8:12.

[84]. Римляни 8:28.

[85]. 1 Петра 5:7.

[86]. Срв. Псалом 64:10;118:90-91;148:5-6; Премъдрост Соломонова 11:17;Матей 5:45; Деяния на светите апостоли 4:17; Римляни 1:19-20:2:15; 13:3-6.

[87]. Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, Православно догматическо богословие², София 1948, стр. 118.

[88]. Премъдрост на Иисус син Сирахов 15:14-17; срв. Второзаконие 30:15-19.

[89]. Галатяни 5:13.

[90]. Ефрем Сирин, Творения⁵. Сергиев Посад 1912, ч. ІІІ, стр. 396.

[91]. Иоан Дамаскин, пос. съч., кн. II, гл. XXX, 977 (в посочения превод, стр. 238).

[92].  Лука 22:53.

[93]. Исаия 55:8.

[94]. Срв. Матей 23:37; Деяния на светите апостоли 7:51.

[95]. Псалом 2:1-2.

[96]. Prof. Dr. M. Wentscher, Einfuhrung in die Philosophie 5. Berlin 1918, S. 161.

[97]. Срв. Н. Лосский, Свобода воли. Париж, стр. 138; проф. М. Олесницкий, пос. съч., стр. 43; професор протоиерей Николай Семёнович Стеллецкий, Опыт нравственнаго православнаго богословия. Харьков 1914, т. I, стр. 81.

[98]. Н. Лосский, пос. съч., стр. 138.

[99]. Псалом 113:11.

[100]. Матей 19:17; Марк 10:18; Иаков 1:17.

[101]. Нaeres. 70,7. Цит. по иеромонах д-р Иустин, Догматика православие цркве. Београд 1932, кн. 1, стр. 111.

[102]. Проф. М. Олесницкий, пос. съч., стр.43 и сл.

[103]. Епископ Силвестър, Православно догматично богословие. Превод от руски. Издание на Св. Синод. София 1914, т. III, стр. 462.

[104]. Премъдрост Соломонова 14:3; Притчи Соломонови 21:1; срв. 16:19.

[105]. 3 Макавеи 4:16.

[106]. Римляни 8:28.

[107]. Премъдрост Соломонова 12:2.

[108]. Премъдрост Соломонова 11:10.

[109]. Премъдрост Соломонова 12:20.

[110]. Премъдрост Соломонова 12:10.

[111]. Премъдрост Соломонова 12:15.

[112]. Прем. Соломонова 12:18; 15:1; 3 Макавеи 6:2.

[113]. Прем. Сол. 12:19.

[114]. Н. Бердяев, пос. съч., стр. 45; срв. Философия свободнаго духа. Париж, ч. 1, стр 223; професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Свободата (списание “Духовна култура”, год. XXVIII, кн. 9-10. София 1948, стр. 3).

[115]. Срв. 2 Паралипоменон 33:12-13; 3 Царства 9:9; Притчи Соломонови 17:3; Матей 23:31; Римляни 3:3; 2 Солуняни 1:4; Яков 1:2-4.

[116]. Битие 50:20; срв. Псалом 72:18; Исаия 10:5-7; 37:29; Послание на източните патриарси, чл. 5.

[117]. Augustinus, Nachtgedanken 10. Übers. Von Dr. W. Arnoldi und Mathias Heufer. Regensburg 1923, S. 147.

[118]. Пак там, стр. 149 и сл.

[119]. Augustinus, Bekenntnisse und Gottesstaat. Ausgewählt von I. Bernhart. Leipzig, S. 285.

[120]. Пак там, стр. 32.

[121]. Дж. Милтън, Изгубения Рай, кн. XII. Прев. Митр. Теодосий. София 1898; стр. 565.

[122]. Срв. Dr. H. Martensen, Die chriatliche Dogmatik. Leipzig 1897, S. 175 ff.; проф. Александър Павлович Лопухин, Идея Промысла Божия в истории. Спб. 1842, стр. 43 и сл.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cRQ