(според Библията)

Иван Спасов Марковски

ІІІ. Есхатологични представи

Ние видяхме от дотук изложеното, че мирогледът на старозаветния човек е теистично-етичен. В такъв случай, за да намери Божията правда пълно удовлетворение и съответствие, за да се приведе в хармония нравственото достойнство на човека със съответен благополучен и щастлив живот, трябва по необходимост да се допусне един друг бъдещ живот, щом като настоящият е недостатъчен да се постигне тази хармония и съответствие. И действително, както забелязват и старозаветните премъдри мислители, не всякога праведният живее благополучно тук на земята. Ето тук е основното начало на всички старозаветни есхатологични вярвания и представи. Идеите за бъдещ живот, за задгробен мир, за безсмъртие на душата и прочее се явяват необходим постулат за целия мироглед на старозаветния човек, както те се явяват необходим постулат и за практическия разум на Кантовата философия. Но не само априори ние можем да дойдем до заключението, че трябва да включим идеята за задгробен живот в мирогледа на древния израилтянин. Също и по индуктивен път можем да дойдем до същия извод, като анализираме възгледите по този въпрос на отделните старозаветни библейски писатели. Нам ни се вижда странно твърдението на професор Вилке (в споменатото му съчинение, стр. 25), че древният Израил не е знаел нищо за възкресение на мъртвите, нито е имал надежда за задгробен живот. “Чак много късно и на твърде малко места в старозаветните свещени книги срещаме тази мисъл, казва той. Центъра на тежестта в своя житейски мироглед старите евреи пренасяли в настоящето, в земния живот”.

Спорът около есхатологичните вярвания и представи на израилтяните, главно да ли те са вярвали в безсмъртието на душата, датира от твърде отдавна. Още в 1776 година Волтер пише: “Увъртайте, както искате, господа евреи, вие няма да намерите у вас някаква ясна представа нито за ада, нито за безсмъртието на душата[36]”. Така говорят срещу синовете на Яков не само някои непреклонни противници като Волтер, но и множество библеисти и ексегети (като Joseph Halevy, Derenburg, Renan и прочее) и до най-ново време, особено протестантските богослови. Ние, обаче, смятаме, че вярата в бъдещ, задгробен живот е една от главните основи на всяка религия, морал и добродетел. Затова и всяка по-издигната религия, както в древно време, така и сега, не е чужда на тази вяра. Странно е, как може тя да се отрича в старозаветната религия, която и според някои големи отрицатели на Стария Завет, стои на недосегаема висота в сравнение с другите древни религии. Всички източни народи: халдеи, египтяни, асировавилонци, елини и други, с които израилтяните дохождали в съприкосновение, вярвали в продължение на живота след смъртта. Как тогава тези вярвания да останат неизвестни за синовете Израилеви, когато те могли, най-малкото, да ги заимстват?

“Сега засега е една банална теза да се отрича основната догма, че древните жители на Изток не са вярвали в задгробния живот, казва Maury, понеже е доказано, какво у всички народи от разните раси, с малки незначителни изключения, е имало една обща вяра, че животът на човека след смъртта се продължава по някакъв начин. Преди повече от осемдесет години един немски учен, Flüuggе, по един безспорен начин ни убеди в това, като направи преглед на вярванията и традициите на целия човешки род. Безспорно е, че евреите в този пункт споделят общата вяра на народите [37]”.

Идеята за безсмъртие у съседните на израилтяните народи

За да разберем, какви са вярванията на един народ за състоянието на човека след смъртта, трябва да проследим неговите погребални обичаи и обреди. Погребалният култ не би имал никакъв смисъл без вярата, че тези, които не са вече между живите, продължават да живеят зад гроба. От направените разкопки в Месопотамия се вижда, че халдеите не са били чужди на тeзи идеи, понеже те така се грижели за своите мъртви, като че ли те не умират, а продължават живота си в друг свят. В гроба край мъртвеца поставяли някои оръжия, глинени съдове с хранителни припаси и вода, лампа и други, както това откриват археологичните открития в Ур, отечеството на Авраам. Всички тези неща те мислели, че ще потрябват на мъртвеца на онзи свят. Тези обичаи били пренесени и в Ханаан.

Клинописите също ни дават основание да приемем че идеята за задгробен мир била известна и на асировавилонците. В разказа за потопа, който ни предава Берозус, потвърден в по-ново време и от клинописните надписи, публикувани от Джордж Смит, се разправя, че след потопа Ксисутър (Xisuthrus) бил възнесен за да живее при боговете заедно с жена си, дъщеря си и кормчиите. В 1872 година Fox Talbot бе публикувал една молитва, а именно молитвата за царя, от която също може да се заключи, че жителите на Тигър и Ефрат вярвали в съществуване на друг живот[38]. Особено това много ясно се вижда от последната строфа на молитвата: “Нека той прекара там (в задгробния свят) вечен свещен живот в присъствието на боговете, които населяват Асирия”. Най-важният открит досега текст, който потвърждава вярата на асирохалдеите в съществуването на друг живот, е разказът за слизането на Астарта в ада[39].

“Арал, неизменната страна, страната на мъртвите у вавилонци и асирийци, отговаря на ада у старите гръцки писатели. Така че вярата на халдеите в един друг живот е безспорна. Те вярвали в местопребиваването на мъртвите като непроменлива страна, откъдето няма връщане, като място на мрака и тъмнината, където няма друга храна освен земя, и където душите хвърчат като мухи. За да се пристъпи там, трябва човек да се съблече от всичко. Богинята, която владее тук като царица е неумолима, даже спрямо другите богове и особено спрямо Астарта, богинята на живота[40]”.

Освен в земята на Тигър и Ефрат – люлката на евреите – вярата в продължение на живота след смъртта намира още по-силен израз в погребалните обичаи и обреди на египтяните. Жителите на рeка Нил повече от всички други народи се грижат за своите мъртви. Те до голяма степен превръщали смъртта на живот, който се продължавал зад гроба. Човек не умира, но “отива към живот” и “продължавайки да живее, той отива там на почивка”. Мъртвите са собствено живите: те само могат да хвалят и славят божествата правилно. В историята не е имало друг народ, който да е отделял такова видно място в целия свой живот на идеята за безсмъртието. Гробната архитектура на египтяните е най-оригиналната и бележита в целия свят, защото за тях най-важното занятие през време на земния живот е приготовлението за бъдещия. Цялата тяхна религия и философия почива върху учението, че душата продължава да живее и че на онзи свят човек получава своето възмездие[41].

Един твърде важен документ, който ни дава ясна представа за състояние на душите след смъртта, според египтяните, е намерения папирус в Тива (някогашен египетски главен град на десния бряг на рeка Нил), съдържащ тъй наречената “книга на мъртвите”. Тук е представено съденето на мъртвите пред бога Озирис в подземното царство. Отделни изображения тук, например капоните, напомнят на някои наши църковни стенописи, където е представен “страшния съд”.

Израилските законоучители и вероучители, за да предпазят своя народ от увличания подир чужди вярвания и обичаи, силно са се противопоставили на езическите схващания. На това се дължи до голяма степен отрицателното становище на Стария Завет към египетското схващане за смъртта и живота, затова и тук сравнително по-силно се подчертава земния, тукашния живот, отколкото задгробния.

Също и у гърците вярата в задгробен живот е твърде стара, тя предшества учението на древните гръцки мъдреци и по-късни философи, които, според видни авторитети, са заимствали тези идеи от египтяните. Един от гръцките философи, който твърде много спомогнал за развитие на психологията в древността, е черпил, според изричното свидетелство на Херодот и Диодор Сицилийски, своите мисли за безсмъртието от египтяните. За друг живот след смъртта говорят и Платон, Сократ и други.

Библията за безсмъртието

Тези са непреки доказателства, от които се вижда, че израилтяните, ако даже не са знаели, имали са всичката възможност да се запознаят с идеята за продължаване на живота след смъртта от съседните на тях народи, с които те били в постоянно съприкосновение. Но ние имаме и преки доказателства въз основа на Библията. Преди всичко ще трябва да приемем, че щом старозаветният човек притежавал богооткровена религия, ще да му е била разкрита и догмата за безсмъртието. Идеята за продължение на живота след смъртта е съществен елемент в мирогледа на човека, особено за един религиозно-етичен мироглед, какъвто е старозаветният. Какъв смисъл биха имали всички тези множество предписания и заповеди, този строг морал в Стария Завет без вярата в един бъдещ живот, където ще се реализират всички очаквания, всички етични въжделения и копнежи? Ако на някои места в Свещеното Писание на Стария Завет идеята за друг живот не е така силно и категорично подчертана, това се дължи от една страна на обстоятелството, че библейските писатели са се бояли от такова силно подчертаване, за да не би народът им да се увлече подир чужди култове и второ, защото израилтяните, както видяхме, не са имали ясна представа за природата и същността на душата.

Никъде в старозаветните свещени книги не се среща едно дидактическо разяснение върху природата на душата, а също така и едно формално доказателство за нейното съществуване, различно и независимо от тялото. Вместо философски умувания и разсъждения върху този проблем, ние срещаме повечето пъти картинни и метафорични изрази, които макар и в прикрита форма все пак издават вярата в двойственото битие на човека и в безсмъртието. Още в описанието за сътворението на Адам се прави разлика между тяло, направено от земна пръст, и “дихание за живот”. Говори се също за “образ и подобие Божие” у човек, които могат да се отнасят само до духовната му страна. На тези въпроси ние се спряхме по-подробно, като говорехме за микрокосмологичните представи (виж стр. 23–25) и направихме заключението, че старозаветният човек е имал представа за душа-дух, който е безсмъртен и се връща при Бога и тяло, което отива в земята, откъдето е взето, както се изразява Еклесиаст 12:7.

Единството и съвместният живот на тялото и душата в човека подлежат на раздяла. Смъртта, е която разкъсва тази връзка. Според схващането на израилтяните, смъртта се предизвиква от разни причини: болести, старост, глад, страх и други. Но зад всички тези външни причини стои Божията десница (Второзаконие 32:39; 1 Царства 2:6; Псалом 91:3; Премъдрост на Иисус син Сирахов 11:14 и други). Тварите престават да живеят и се превръщат на пръст, когато Бог им отнеме духа (Псалом 103:29). “Тялото за душата е като дреха, която смъртта съблича”. Когато душата отново се върне в тялото, то оживява. Когато пророк Илия оживявал сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, той извикал към Господа, казвайки: “Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!” И Господ чул гласа на Илия, върнал душата на момчето в него, и то оживяло.

Но умира ли душата, след като излезе от тялото? Какво става с нея?

Израилтяните вярвали, подобно на съседните на тях народи, че след смъртта на тялото, душата продължава да живее. Никъде в Петокнижието не може да се цитира някое място, където да се оспорва вярата в безсмъртието на душата. Напротив, още в първата глава проличава убеждението, че човек е сътворен за безсмъртен живот, но поради греха, смъртта влязла в живота. Дървото на живота в рая е безспорно свидетелство за вярата, че първоначално на човека била отредена друга съдба: да живее вечно (Битие 3:22). Разказите за Енох, който бил взет от Бога (Битие 5:24) и за Илия, който с “огнена колесница и огнени коне” се понесъл във вихрушка към небето (4 Царства 2:11), показват, че не само посредством смъртта може да се премине в друг живот; човек може да бъде отнесен и жив в другия свят. У израилтяните била дълбоко заседнала мисълта, че те са избран народ и че техният съюз с Яхве е вечен. Благочестивите се ползват от Неговите грижи и попечителство и след смъртта. Те вярвали, че смъртта туря край само на земното странстване на човека. Умирането е едно “отиване при отците” (Второзаконие 31:16) или “прибиране при своя народ” (Битие 25:8-17). Тези особени изрази, които се срещат в много от книгите на Свещеното Писание и преди всичко в Петокнижието, “говорят за нещо повече, отколкото за обикновено погребение при отците, казва Franz Delitzsch. Ако се казва, че патриарсите, преситени от години, умирали, то с тези думи се изразява не само пресищане от страданията на този живот, но и копнеж за друг свят. Също и прибирането при отците не трябва да се разбира само с тялото, но и духовно – на цялата личност[42]”.

Справедливо забелязва Вигуру, че изразите за отиване при отците и присъединяване при народа си, не могат да се разбират в смисъл на погребване в семейната гробница или на едно и също място. Авраам, например, за когото се казва, че се “прибрал при своя народ” (Битие 25:8), бил погребан при Хеврон в пещерата Махпела срещу Мамре (Битие 25:9), когато пък баща му Тара умрял в Харан – Сирия, а дедите му живеели и умрели в Халдея. За Исмаил също се казва, че той се “прибрал при своя народ” (Битие 25:17), макар че той не бил погребан при гроба на своя баща Авраам. Аарон, който не трябвало да види обетованата земя, умрял на планината Ор, до пределите на Едомската земя и при все това и за него е употребен същия израз (Числа 20:23-24). Моисей умира на планината Нево, от другата страна (източната) на Йордан в Моавската земя и никой отпосле не е знаел къде му е гроба (Второзаконие 34:6), при все това и за него се казва: “и се прибра при народа си” (Второзаконие 32:50).

Ясно е от приведените тук примери, че прибиране при отците е нещо съвършено друго от погребението и че евреите още във времето на Моисей вярвали в особено място, където душите след смъртта пребивавали, тук се събирали умрелите[43]. Сега ще видим, как си представяли древните евреи това местопребиваване на душите след смъртта.

За Шеол

Царството на мъртвите, където душите на умрелите се прибират след смъртта, на еврейски се казва шеол lOaw hlaw. У 70-те тази дума е преведена с αδης, тоест със същата дума, с която гърците означават мястото, където се отправят душите след раздялата им с тялото. Според новозаветните схващания адът е мястото на проклятие, където грешните изтърпяват своите вечни мъки, тогава когато старозаветните представи за шеол са по-други: тук се събират всички мъртви без разлика: “Там беззакониците престават да задават страх и там почиват изнурените. Там затворниците заедно се наслаждават от покой. Малък и голям там са равни и робът е свободен от господаря си” (Иов 3:17-19).

Шеолът се рисува след това, като “страна на тъмата и смъртната сянка, страна на мрака… където няма уредба, където е тъмно, както самата тъма” (Иов 10:21-22). Както небето за евреина е било най-високата област, също така пък шеолът е другата противоположност – най–голямата дълбочина. “По–дълбоко от преизподнята, – какво можеш узна?” пита Софар Иов (Иов 11:8). Затова се казва, че в преизподнята се слиза (Иов 17:16), понеже тя е някъде в дъното на земята. При описание на страшното наказание, което сполетяло Кореевите синове, се разправя, че земята се разпукнала под тях, тя разтворила устата си и погълнала тях и къщите им, и всичко що е у тях и те слезли живи в преизподнята (Числа 16:30-31; сравни Исаия 14:15). На някои места в Писанието, тя се рисува като местност или като град и палат, снабдена с порти, врати и затвори (Исаия 38:10; Псалом 106:18). Всички земни грижи и стремежи намират тук своя край. “И любовта им, и омразата им, и ревността им са вече изчезнали, и нямат вече дял до века в нищо, що се върши под слънцето” (Еклесиаст 9:6). Земя на забравата (Псалом 87:13), страна на мълчанието е преизподнята, където душата се заселва (Псалом 93:47).

В противоположност на египтяните (виж стр. 42) израилтяните си представлявали шеола, като място, където Бог не може да се слави и величае. “Защото не преизподнята Тебе слави, не смъртта Тебе възхваля, не слезлите в гроба се уповават на Твоята истина. Живият, само живият ще Те прослави, както аз сега” (Исаия 38:18 -19). Също такъв възглед прокарва и певецът на Псалми: “… в смъртта няма спомен за Тебе: в гроба кой ще Те слави?” (Псалом 6:6) “Каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба? Ще Те слави ли прахът? Ще възвестява ли той Твоята истина?” (Псалом 29:10).

Общо взето представите за шеола не са всички последователни и идентични. Повечето пъти той се рисува като страна на безнадеждността, където не се прави разлика между праведни и неправедни. От друга страна, той се сочи като място, където пребъдват грешниците. “Както засуха и пек поглъщат снежната вода, тъй преизподнята – грешниците” (Иов 44:19). Тук не ще бъдат оставени душите на праведниците, нито ще видят те тление (Псалом 15:10). Светите отци, като тълкуват онези места от Писанието, където се говори за състоянието на душите в преизподнята, намират, че те не трябва да се тълкуват в смисъл, какво тук няма разлика между праведни и грешници, и че всички ги очаква една участ. Ще трябва да приемем, че тук има един вид, две различни помещения за едните и за другите.

Старозаветните вярвания за състоянието на човека след смъртта и за бъдещите надежди са минали през няколко фази на развитие. Във времето на патриарсите царството на мъртвите се рисува, както видяхме, твърде безнадеждно. По-късно пророците ни говорят за бъдеще, пълно с надежди и благодатни дни, за “лято приятно Господне”. У самия Иов имаме известна раздвоеност: от една страна той изпада в голямо отчаяние, че не намира нито на земята, нито на небето свидетел и защитник на своята невинност и безгрешност; от друга – пък той достига до дълбокото убеждение, че след смъртта сам Бог ще се яви негов изкупител и свидетел на невинността му. “Аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне от праха тая моя изтляваща плът, и аз ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят (Иов 19:25-26)[44].

Тeзи изкупителни времена с още по-голяма увереност и живост се рисуват у пророците. И колкото повече техния поглед с голяма прозорливост и увереност прониква в бъдещите месиански времена, толкова по-настойчиво изпъква въпросът: дали само живите ще вкусят тези блажени времена? Разбира се, че би се извършила голяма неправда спрямо всички праведници и вярващи, умрели в миналото, спрямо патриарсите и Божиите избраници, ако те бъдат забравени и останат да изтляват в “сянката на смъртта”. Затова пророк Исаия дава в поетична реч твърде задоволителен и успокоителен отговор на поставения въпрос: “Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат! Събудете се и тържествувайте вие, повалените в прах; защото твоята роса е роса на растенията, и земята ще изригне мъртъвците” (Исаия 26:19).

Често пъти небесните и земните есхатологични представи в библейските писатели се преплитат. Това, което ще стане на земята се отнася към небесния свят и обратното. Възстановяването на Израил и възвръщането от вавилонския плен се представлява като дело на Божието всемогъщество, и се уподобява на оживяване човешки кости, пръснати по полето, което Иезекиил наблюдавал със своето пророческо око. Костите се сдобиват с жили и плът, покриват се с кожа, въвежда се в тях дух и те оживяват и познават Божието всемогъщество (Иезекиил 37:6 и нататък). И както Бог може да оживява и възкресява такова “твърде голямо опълчение” (стих 10), още е по-възможно Той отново да съживява отделни мъртви. И колкото повече се приближавал края на старозаветната църква, колкото по-ясно се предчувствал края на юдейството, толкова повече се засилвала вярата във възкресение за новия живот, който с нетърпение се очаквал. Пророк Даниил ето в каква и картина си представя тези времена: “И много от спящите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и срам. И разумните ще сияят като светилата на твърдта и ония, които са обърнали мнозина към правда – като звездите, вовеки, за всякога” (Даниил 12:2-3).

От приведените места из книгите на тримата големи пророци Исаия, Иезекиил и Даниил се вижда, колко е била ясна в тяхното съзнание идеята за възкресението и бъдещия живот. При все това професор Аlfred Вегtholet [45] намира, че в тяхното съзнание вярата във възкресението не била още пуснала дълбоки корени. “Ако бихме запитали, казва той, пророците за техните лични схващания и представи относно живота след смъртта, то те мъчно биха ни съобщили нещо, което съществено да се различавало от народните представи за шеола”. За доказателство на това свое твърдение, той привежда цитираната по-горе 37-ма глава от пророк Иезекиил. Бог пита пророка: “Сине човешки! Ще оживеят ли тия кости”? И в отговор получава: “Господи Боже! Ти знаеш това” (Иезекиил 37:3). От тези думи професор Вегtholet заключава, че пророкът не е знаел, затова и отговорил така. Идеята за възкресението му била неизвестна. Наистина, странно заключение, което не намира основания в текста. Няколко стиха по-долу сам пророкът рисува твърде картинно самия процес на оживяването и заключава: “Тъй казва Господ Бог: ето, Аз ще отворя гробовете ви, ще ви изведа от тях…, ще вложа във вас своя дух, и ще оживеете (ще възкръснете) и тогава ще ви настаня във вашата земя…” (Иезекиил 37:12-14). А отговора: “Ти знаеш това, Господи Боже”, не значи незнание, а потвърждение, че Бог знае, дето костите ще оживеят. Подобен израз се среща и у евангелистите. Пилат пита Иисус: “Ти ли си Юдейският цар”. А Иисус му отговорил: “ти казваш”, тоест ти знаеш какъв съм цар и какво е моето царство (виж Иоан 18:37; сравни Матей 27:11; Марк 15:2; Лука 23:3).

В картината, представена в Иезекиил 37-ма глава, Вегtholet вижда само един предобраз на политическото възстановяване на народа, а не лично възкресяване на отделния човек. Тази последната идея се явява, според него, едва около четири века по-късно.

Вярно е само, че тази идея по-късно, към времето на Макавеите, намира по-пълен израз и се свързва с по-определени представи. Но ние видяхме, в тук направеното изследване, че тя била известна още на патриарсите, макар и не така ясно изразена, както я срещаме например в 2 Макавеи 7:9 и нататък, вече неразделно свързана с вярата във възмездие и награда за праведниците. Седемте мъченически загинали братя, ето как се утешават през време на смъртните изтезания: “Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони” (7:9). Когато наближавало да умре четвъртият, той говорел така: “За оногова, който умира от човеци, въжделено е да възлага надежди на Бога, че Той пак ще го оживи; но за тебе, мъчителю, няма да има възкресение за живот” (7:14). Майка им, изпълнена с доблестни чувства и подкрепяйки женското си сърце с мъжки дух, насърчавала всеки от тях, като им думала: “… Творецът на света, Който е образувал човешката природа и е наредил произхода на всички, пак милостиво ще ви даде дух и живот, понеже вие сега не щадите себе си за Неговите закони” (23-ти стих). А последният брат, предавайки “душа и тяло за отеческите закони”, се утешавал: “Нашите братя, като претърпяха сега кратки мъки, по Божия завет, получиха вечен живот”… (36-ти стих).

Идеята за възмездие

Наистина, в по-старите свещени книги догмата за наказание или за награда след смъртта не е разяснен. “Моисеевият закон, казва Bossuet, дава на човека само първи познания за природата и същността на душата и нейното блаженство преимуществено тук на земята… Чудесата на бъдещия живот тогава не били още за всички разкрити и едва в дните на Месия тази велика светлина трябвало да блесне и да засвети.

Това е особеност на новозаветните народи да поставят вярата в бъдещ задгробен живот за основа на своята религия[46]”.

Ние не можем да очакваме нито от Моисей, даже не и от пророците, щото те да се обърнат към евреите както апостол Павел се обърнал към първите християни с думите: “Нашето жилище е на небесата” (Филипяни 3:20), или “за небесното мислете, а не за земното” (Колосяни 3:2). Израилтяните в този период на религиозен растеж не били още подготвени за такива трансцендентни представи, те гледали още през твърде материални очи на живота и затова библейските писатели от това време подчертавали повече земното. Трябвало да се изминат ред столетия на религиозно възпитание, докато светът се подготви да възприеме по-възвишените християнски мисли за етични представи. Но при все това и във време на патриарсите, небето е било една незнайна въжделенна страна, към която се стремят праведниците, където богоугодните мъже намират своето ново жилище, близо до Бога. Енох бил възнесен на небето, а също така no-после и пророк Илия. Сигурно, това благоволение е награда за тяхното благочестие.

И старозаветният човек, както видяхме (стр. 33 и нататък), се е измъчвал над проблема за ирационалното в живота. Добродетелният често пъти е изложен на страдания и нещастия, безбожният дори изглежда по-щастлив от праведния. Как да се обясни този нравствен безпорядък, който противоречи на Божията правда и благост? Това един от въпросите на така наречената Hochmaliteratur (hochma, hmkh=мъдрост, премъдрост) и особено на книга Еклесиаст. “И видях, казва Еклесиаст, под слънцето: място за съд, а там – беззаконие; място за правда, а там – неправда. И казах в сърцето си: праведния и нечестивия Бог ще съди, понеже времето за всяко нещо и съдът за всяко дело е там” (3:16-17). Там, в другия свят, пред правосъдния престол на Бога ще намерят разрешение тези мъчителни загадки за човека. Там само може да се очаква награда за всяка святост и достойна награда за непорочните души (Премъдрост Соломонова 2:22). И заключава Еклесиаст своите разсъждения със следните думи: След смъртта, след като се разпадне тялото на съставните си части, “духът ще се върне при Бога, Който го е дал… и Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Еклесиаст 12:7, 14).

“Действително, казва Вигуру (страница 149-150), тук още нямаме пълното слънце на християнското осветление.

Тук още не се описва щастието на избраниците, което те не са могли да вкусят преди дохождането на Иисус Христос, тъй като само Той е могъл да разтвори портите на небесата и да ни разкрие техните чудеса. Но все пак ние получаваме едно предчувствие за всичко това, защото както в дадения случай така и изобщо Старият Завет е подготовка към Новия”.

Професор Вегtholet[47], обаче, дава по-друго осветление на онeзи места от Писанието, където се говори за вярата във възкресение и възмездие и прави заключения, неотговарящи на старозаветния мироглед, в неговата цялост. Според този автор, само у по-късните библейски писатели вярата във възкресение и в Божия съд са обрисувани със супранатурални и трансцендентни черти. Този напредък в есхатологичните вярвания и представи е така неочакван, щото става съмнително, дали всички тези мисли за бъдещето са чисто юдейски или са изникнали под чуждо влияние. От само себе си се вижда, продължава същият учен, че като най-възможен източник на заимстване трябва да се приеме парсизма, където се срещат почти същите идеи и представи за възкресение и съд след смъртта. Едно сравнение на есхатологията в парсизма и юдаизма ни навежда на твърде очебийна еднаквост в някои черти, щото мъчно може да се откаже, че израилтяните от по-късно време се повлияли.

В потвърждение на своята теза Вегtholet сочи развитието в представите за шеола. Според пророк Даниил това е само предварително местопребиваване на мъртвите, където те пребъдват до деня на страшния съд. Самото обстоятелство, че тук едни ще се събудят за вечен живот, а други за вечен укор и наказание (12:2), показва, че шеолът не е място на безразличието, където няма разлика между праведни и грешни, както се е мислило по-рано. По-нататък ние виждаме при известни случаи да се изказва вярата, че само праведните ще възкръснат, а за грешниците се предоставя твърде мъчителното състояние в шеола. Така че впоследствие преизподнята се превръща на наказателно място за грешните, тъй като праведните не дохождат тук и страната на смъртната сянка, според тези по-нови разбирания, престава да бъде общо местопребиваване на умрелите, царство на мъртвите въобще. С тези представи ние се приближаваме до новозаветните времена, когато рязко се разграничават рай и ад. За сиромаха Лазар се разправя, че Ангелите го занесли в лоното на Авраам, а богаташът отишъл в ада – мястото на мъките (Лука 16:22 и нататък). В време на страшния съд праведниците ще наследят царството, приготвено им от създание-мира (Матей 25:34), а грешниците ще отидат в огън вечен, приготвен за дявола и неговите ангели (41-ви стих). Иисус предсказал на злодееца, че той ще бъде с Него в рая (Лука 23:43). По-късно шеолът като място за наказание на грешните се локализира близо до Иерусалим в долината Хиномова (gehinnom=gehenna=геена). Така щото според същия автор, старите представи за шеола съвършено се видоизменили. Да се проследи това развитие в апокалиптичната и неканонична литература през последните векове до християнската ера е вече един въпрос сам за себе си. Във времето на Спасителя ние виждаме, че вярата във възкресението става предмет на препирни и на вражда между фарисеи и садукеи.

“Особено в елинистичното юдейство, казва Вегtholet, твърде много се разпространили гръцките есхатологични идеи, както това показва така наречената книга “Премъдрости Соломонови”, особено мисълта за преексистенцията и за безсмъртието на душата. Тялото е само обременителен товар за духа, то е неговата земна тъмница; освободи ли се оттук, той се връща при Бога. Тези мисли нямат чисто юдейски произход. Защото, ако и старите израилтяни да са знаели да разправят, че Енох и Илия били взети на небето, то за тях това не стои в никаква връзка с природата на душата. И в двата случая тук се касае за чудо, тъй както вавилонците разправят за взимането на Хасисадра или гърците за – Менилая и още много други. И когато певецът на псалми в Псалом 48:16 (масоретски текст 49) и в Псалом 72:24 (масоретски текст 73) говори за себе си, че той очаква също да бъде взет при Бога (Бог ще избави душата ми от преизподнята, кога ме приеме), то и в този случай, по всяка вероятност, имаме работа с езотерично, особено учение, изникнало под гръцко влияние” (стр. 56-57).

Що се касае до въпроса, че старозаветните есхатологични представи са преминали през няколко фази на развитие, ние няма какво да възразим. Това е един естествен процес. Религиозните вярвания и представи са били откривани на Израил според неговото духовно-етично ниво. Във време на патриарсите до Моисей евреите не са имали нито регулярно богослужение, нито определена иерархия. От времето на Моисей постепенно се създава определено богослужебно място с известна иерархия и култ. А монотеизмът получил своето пълно разкритие и възвишен характер едва през време на пророческото служение. Това е твърде естествено развитие. Както по отношение на космологичните и микрокосмологични представи старозаветният човек вървял към просветление и по-пълно разкритие, така същото може да се каже и за есхатологичните му представи, които попълват неговия цялостен мироглед.

А що се касае до влиянието на древната египетска религия, на асировавилонизма, на парсизма, на елинизма и прочее, те всякога са имали второстепенно и несъществено значение в изработване на общия мироглед на Израил. Доколкото те са съдържали в себе си общочовешки религиозни идеи, черпени от един общ източник на най-древното предание, и доколкото те не са противоречали на яхвизма, на старозаветния монотеизъм; дотолкова тези вярвания били възприемани и преподавани от богоизбрани мъже и учители, за да послужат като отделни елементи в общото здание на един цялостен мироглед.

С разбиранията на Вегtholet и на всички библеисти от тази школа, които гледат на старозаветните свещени книги, като на един обикновен литературен сборник, появил се с течение на вековете по пътя на естествено, духовно и културно развитие, ние не можем да се съгласим. Това значи да отречем една от най-съществените догми на старозаветното и новозаветно вероучение.

И така, старозаветният човек е различавал две същности – дух и тяло. Той вярвал в безсмъртието на душата и в съществуването на вечен, задгробен живот. Ние виждаме фарисеите, които се явяват като ревностни пазители на всички стари вярвания и предания, на всичко чисто еврейско, с каква твърдост и упоритост защитавали вярата в безсмъртието срещу садукеите, които, повлияни от гръцката философия, отричали възкресението и безсмъртието на душата (Деяния на светите апостоли 23:8). Макар и не така ясно и определено както в Новия Завет, но и в Стария Завет, както видяхме, се среща учението за награда на добродетелта в един друг живот и за наказание на греха; даже се говори и за възкресение на телата, макар тези вярвания и представи да не са заемали такова видно място в мирогледа на старозаветния човек, както това виждаме в новозаветната есхатология.

***

От направеното тук изложение на старозаветния мироглед в неговите по-главни черти, виждаме, че той е твърде разностранен и засяга почти всички въпроси на човешката мисъл. Материалите за неговото изграждане се съдържат главно в старозаветните свещени книги. И ние се постарахме въз основа на този източник да възстановим вярно и обективно пред нашите модерни очи всички представи, схващания и вярвания за света изобщо и по-частно за земята и небето, за човека и човешкия живот, за неговия смисъл и назначение и за задгробните вярвания, без да преценяваме подробно, доколко те отговарят на нашите съвременни научни и философски разбирания. Мирогледът, както на отделния човек, така и на цели народи се създава и изработва въз основа на дългия опит и наблюдение, и философстване върху данните от опита и изучаването. И понеже човешкото познание подлежи на развитие и видоизменение, то и мирогледът претърпява съответно видоизменение.

Ние видяхме, че и у древните евреи погледът за някои неща с течение на времето се е изменял. Още по-малко можем да искаме от съвременния човек да има светогледа на старозаветния. До времето на Коперник геоцентричното схващане за света беше всеобщо признато; този астроном обаче, му нанесе смъртен удар и провъзгласи хелиоцентричния светоглед, което и до днес остава господстващо.

Такива корекции и видоизменения имаме и в други пунктове, а може би в бъдеще ще станат още такива. Но това не е от съществено значение. Всяко човешко дело е нетрайно и подлежи на видоизменения. Въпреки своята простонародност и наивност в някои пунктове, поради времената за които е създаван, старозаветния мироглед си остава и досега от голямо значение за нас християните, понеже той съдържа известни вечни и неизменни богооткровени истини. Наистина, много от елементите на античния израилски светоглед, намиращи се в старозаветните свещени книги – те са и наши религиозни книги, – принадлежат завинаги на миналото. Но старозаветният мироглед откъм религиозно-етичната си страна има своята вечна и неизменна ценност и в този пункт той е мироглед на нашия Господ Иисус Христос, Който чрез Своя живот и учение го попълни с ново съдържание и му предаде по-възвишен и ценен характер на един истински религиозно-етичен мироглед с вечни устои, който както в миналото, така и до ден-днешен се явява мощно възпитателно средство на християнския свят.

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет Богословски факултет – VІІ, 1929-1930. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[36]. Вж. у F. Vigouroux. Die Bibel und die neueren Entdeckungen aut orisierte Uebersetzung von Joh. Ibach, Mainz 1836, Bd. Ill, S. 91.

[37]. “Journal officiel” du 16 Avril 1873. p. 2618; Виж също: Christian Flügge, Geschichte des Glaubens an Unsterblichkeit, Auferstehung. Gericht und Vergeltung, 3 Theile 1794-1800; Edmund Spiess.Entwicklungsgeschichte der Vorstellungen vom Zustande nach dem Tode, auf Grund vergleichender Religionsforschung, Jena 1877 (Vigouroux, ibid. стр. 105).

[38]. Също у Lenormant, Les civilisations primitifs. t. II. p. 177.

[39]. Целият този текст е предаден у Vigouroux в споменатото съчинение,: т. III, стр. 111-116.

[40]. Viguог. ibid., стр. 117; сравни също: Lenormant, Premieres civilisations, t. II. p. 83.

[41]. Vigour, ibid., стр. 126.

[42]. F. Delitzsch, Die Genesis, 1853. Bd. I. S. 425 и Bd. II. S. 121.

[43]. Сравни Munk. Palestine, p. 149.

[44]. Поради непълнота в този текст, превода е доста затруднен и се предава в нееднакви нюанси.

[45]. Виж неговото изследване: Die israelitischen Vorstellungen vom Zustand nach dem Tode, Verlag J. С. В. Mohr, Tübingen 1924, стр. 49, 29.

[46]. Вж. Vigour, ibid. стр. 144.

[47]. Виж споменатото му съчинение, стр. 54-57.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-csF