(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

“Спомни си, загивал ли е някой невинен, и къде

праведните са бивали изкоренявани?

Както съм виждал, които са орали нечестив и

сеели зло, него пожънват;

От духването Божие погиват и от духа на гнева му

изчезват (Елифаз – Иов 4:7-9).

На това Иов се противопоставя, като защитава с всичкия жар на сърцето си своята невинност. “Присмехулници са моите приятели!”. “Отворили са уста против мен; хулейки ме, удрят по бузите”, казва Иов (16:20, 10). Но, продължава той, “към Бога сълзи окото ми. И сега, ето, на небесата е моят свидетел, и застъпникът ми е във висините” (16:20, 19), тоест Бог е, Който знае и вижда всичко, Той само може да установи неговата невинност.

В книга Иов се сочат две главни причини на страданията. Както в началото (пролога), така и в края (епилога) се изтъква мисълта, че над всичко владее Божията сила и премъдрост, които направляват човешката съдба. Страданията се пращат за възпитание на човека, да го калят нравствено, и за издържаната победа над злото да получи своята награда. Страдащият, макар и несправедливо да търпи страдания, трябва спокойно да се предаде в ръцете на Божието Провидение, тъй като в края на краищата след страданията идат радости, стига човек, както праведният Иов, да не губи упование в Бога. Защото, “страхът Господен е истинска мъдрост, и отбягване на злото е разум” (Иов 28:28). Втората причина на страданията е злото в света, олицетворено в сатаната, което Бог допуска с възпитателна цел. Освен това, тук виждаме разкритие на идеята за страданията на невинния праведник, която по-късно пророк Исаия с пророческо-месиански устрем описва като страдания на “раба Господен”, праобраз на Спасителя.

Благодарение на това, че старозаветният мислител е гледал на всички прояви на живота през призмата на своята религиозна вяра, затова противоречията и несъответствията в живота не са го довели до отрицателните идеи на безбожието, песимизма и скептицизма, както виждаме това у някои гръцки философи. Наистина, той е наблюдавал известни несъответствия в живота, които не отговаряли на неговите нравствени вярвания. Не винаги Бог награждава добрите, нито пък винаги наказва грешните. Често пъти богохулниците имат голям успех и напредък в земните си работи, тогава когато вярващите търпят лишения и беди; като че ли без всякакъв избор страданието е участ и за добрия, и за лошия. Предвид тази констатация, мнозина могат да направят следното заключение и да почнат да говорят против Бога: “напразно е служенето Богу и каква полза, че пазихме наредбите Му и ходехме в печална дреха пред лицето на Господа Саваот? И сега ние считаме надменните щастливи: по-добре се нареждат ония, които вършат беззакония и ако и да изкушават Бога, остават цели” (Малахия 3:14-15). Пророкът, обаче, отговаря по-надолу, че това е заблуждение. Нищо не остава незабелязано от Бога, “пред лицето My се пише паметна книга за ония, които се боят от Бога и почитат името Му” (стих 16). Не трябва да се гледа само на настоящето; ще “настъпи денят Господен”, денят приготвен от Него и тогава ще може да се разбере “разликата между праведник и нечестивец, между оня, който служи Богу и оня, който Му не служи” (стих 18).

И мъдрият Еклесиаст се мъчи над проблема за теодицеята, тоест Божията правда и иска отначало да я разреши само със средствата на общоприети максими. Със страшна откровеност и необуздана критика, той достига предварително до такива заключения, до които не са достигали модерните скептици, песимисти и отрицатели на Бога. “Суета на суетата, казва Еклесиаст, суета на суетите – всичко е суета” (1:2). “Защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже всичко е суета! Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта” (Еклесиаст 3:19–20). Мъдрост и много знание не могат да се поставят за цел на живота, понеже те са носители на щастие, но и на нещастие: с увеличаване на нашето знание, увеличава се и нашата печал, поради неудовлетвореност. Една съдба очаква и мъдрия, и глупавия. Чувствени удоволствия и богатство също са суета, понеже на тях сърцето не може да се насити.

Но мъдрият Еклесиаст не оставя своите читатели в безнадежден песимизъм. Той знае, че слабият човешки ум е безпомощен да достигне тайните Божии пътища и да разбере, как Той разпорежда с човешката съдба. Ние не можем да разберем смисъла и последната цел на живота без вяра и упование в Бога. И Еклесиаст заключава: “Същината на всичко е: бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (12:13-14).

Както виждаме, в своите изводи мъдрият проповедник се явява пред нас вече не скептик-фаталист, нито песимист, а човек дълбоко вярващ. И колкото повече се вдълбочаваме в книга Еклесиаст, толкова по-основно се убеждаваме, че положителната страна на учението на автора е вярата в Провидението. Той като че ли се коригира и постепенно еволюира към тази вяра. В седма глава той прави рязко различие между праведник и нечестивец: Те не могат да очакват една и съща съдба (стих 15). “Еклесиаст е убеден, че мъдрият и в нещастие бива по-щастлив от глупавия в щастие, тъй като той преценява явленията на живота от нравствена, а не от евдемонистична гледна точка. Мъдростта открива на Еклесиаст основната причина за суетността на света и за безуспешността на земната човешка дейност. Относно тази причина ето как се изказва той: “Само това намерих, а именно, че Бог направил човека прав” – тоест напълно нормален и подготвен за осъществяване на своето назначение – “но човеците се пуснали в много мъдрувания” (7:29), като почнали да измислят и да си поставят нови цели в живота, съвършено неважни и неотговарящи на ограничената човешка природа. Естествено, че вследствие на това те блуждаят насам-натам и не могат на нищо да се спрат.

Разсъждавайки за крайната цел на човешкия живот, Еклесиаст посочва и неговия смисъл. Земният живот, според Еклесиаст, има значение на подготвително поприще по отношение към задгробния живот, в който ще се проведе съд и ще се поиска от човека сметка за неговите дела, и според своето достойнство той ще получи и наградата си (3:17; сравни 8:11–13; 11:9). С това се определя смисъла из всяка земна дейност на човека. Еклесиаст в заключение на своята книга посочва на читателя, така да се каже, нормите на неговата дейност, при спазването на които човекът може да се чувства относително задоволен през време на земния си живот, защото пълно и съвършено щастие може да се достигне само в задгробния живот. Тези норми се състоят:

1.В благотворителност и вярност към своето призвание (11:1-6),

2).В правилно и умерено ползване на относителните блага на настоящия живот (11:7-9) и

3).В правене на добро според силите, докато човек е жив и има за това потребните средства (9:10; 12:1-6). Заедно с това, нужно е да се възпитава чувството “страх Божи”, което е необходимо за оправдание по време на Божия съд (12:1, 14), след като тялото на човека се разложи на съставните си части, а духът се върне при Бога, Който го е дал[32]”.

Общо взето, старозаветният мироглед може да се сметне за оптимистичен. Това се дължи от една страна на самия темперамент, на психическата и природната предразположеност на еврейския народ. Той бил твърде весел, както се вижда от неговите песни, танци и хорà, от неговата поезия и литература изобщо, където веселите акорди по-често се чуват, отколкото тъжните и елегичните. От друга страна виждаме, че всичко се поставя в зависимост от неговата религиозна етика. И много естествено, вярващият не може да бъде песимист, скептик и безнадежден в своята практическа дейност. За старозаветния човек безрезервното предаване в ръцете на Бога и следването на Неговата воля, е източник в същото време и на едно висше, вътрешно щастие. Волята Божия се уеднаквява с нравствения закон, по същество те са едно и също нещо. Само което е добро, това иска и Бог от човека да върши. “О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (Михей 6:8).

В тези думи на пророка е кристализиран целия етичен мироглед на старозаветния човек. Тук са посочени три основни длъжности, с които се изчерпва цялата нравствена дейност:

1.Справедливост, правда в обществения и политическия живот,

2.Любов, милосърдие към ближния и

3.Смирение пред Бога.

Законодателството на Моисей изобилства с твърде човеколюбиви социални и политически наредби, от които би могъл да се поучи и един модерен законодател. Достатъчно е да си спомним за съботната и юбилейна години, за наредбите относно робите, бедните, вдовиците и прочее, за да се уверим в това.

Разбира се, че във всяко общество не винаги практиката отговаря на теорията, имало е дни на упадък и падение, но добрите наредби не са оставали без значение и в такива дни те са вършили своето.

Често пъти се възразява против старозаветния закон за възмездието (jus talionis), който се счита за твърде жесток и не почиващ на справедливост. Ще трябва да се каже, че този закон е общо достояние на почти всички древни законодателства, като най-отговарящ на тогавашното нравствено развитие. Ще трябва да отбележим още, че както в древността, така и по-късно, той не се е прилагал в буквалния смисъл на думата. На мястото на възмездието постепенно се е развила системата на паричния откуп[33].

Втората длъжност е да се проявява любов, вярност и милосърдие, особено към членовете на семейството, към бедните и нуждаещите се. Християнската заповед за любов към ближния, която надхвърля старозаветните етични схващания и стига до обичане на враговете, все пак намира тук своя първоизточник. Тъкмо в любовта към ближния се проявява превъзходството на старозаветния морал пред елинистичния. Платон например предлага (De legibus lib.2), всяка държава да създаде закон, според който бедните да бъдат изгонени, за да не съществуват повече в държавата такива “животни[34]”. Тогава когато пък премъдрият син Сирахов вижда в любовта към ближния проява на истинско религиозно чувство: “…Който се държи о заповедите, той принася жертва за спасение…, а който прави милостиня, принася хвалебна жертва” (35:1-2). Иов въстава срещу онези, които нападат сирака и копаят яма на ближния си (Иов 6:27). Но особено Моисеевото Петокнижие изобилства с разни предписания в защита на ближния и препоръчва да се проявява към него обич и състрадание. Ближния да не се бие (Изход 27:13), да не се лъжесвидетелства против него (Изход 20:16, Второзаконие 5:17), да не се проявява срещу него неправда (Левит 19:13, Левит 15:16-18, Второзаконие 19:11, 14), да не се проявява съблазън към неговия дом и семейство (Изход 20:17, Второзаконие 5:18) и прочее.

Третата основна заповед е човек да ходи смирено пред Бога, тоест да чувства и съзнава своята зависимост от Него, да вижда своята немощ пред Неговото величие и всемогъщество, вследствие на което да има пълно доверие към Неговия промисъл. Но страхът Божи, подчинението, да не бъдат робски, но благоговеен, изпълнен с любов. “Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили” (Второзаконие 6:5; сравни 11:1). Както в представите за Бога, така и в богопочитанието е имало известен напредък към по-съвършени форми. Израил постепенно се освобождавал, особено през време на пророческото служение, от тясно националните, антропоморфичните и антропопатични представи за Бога. Неговите отношения към Яхве, неговите култови средства и форми вземат постепенно по-съвършен характер. Още пророк Амос се освобождава от тесния национализъм и пита: за Божието провидение синовете Израилеви не са ли като синовете етиопски?(9:7). Истинската религия не се състои само във външна обредност, в жертвоприношения и прочее, но в духовно изживяване и нравствено действане. Истинската вяра и богопочитание намира своя пълен израз не във външните форми, а в пълната преданост към Бога, в сърдечното настроение и изживяване, в насочване на волята към добро, тоест към изпълнение на волята Божия. “Умийте се, очистете се, заповядва Бог чрез пророк Исаия; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпвайте се за вдовица” (Исаия 1:16-17). Бог не иска само външна обредност, сит е на жертви и на суетни дарове. “За какво ми са многото ваши жертви… Кръв от телета, от агнета и козли не искам… Каденето е отвратително за мене; новомесечия, съботи и празнични събрания не мога да търпя…” (Исаия 1:11-13; сравни Михей 6:6 и нататък). “Защото Аз искам милост, а не жертви, и богопознание повече, отколкото всесъжения” (Осия 6:6). Истинската жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено (Псалом 50:19).

В нравствено-практическата дейност на старозаветния човек ние виждаме различни насоки: култово-религиозна, евдемонистична, практическо-религиозна и други, но в края на краищата над всичко стои религиозно-етичното схващане, което определя неговия житейски идеал, идеала на вярващия. Този възвишен етичен мироглед се слага главно под влияние на учението на пророците. Те пренасят центъра на тежестта в богопознанието, във “вътрешното богопознание и в съвестта на човека и по такъв начин сочат на вярващия такова схващане за живота, което кара човека да е спокоен за външния ход на съдбата, покорно да се предава в ръцете Божии, и тук да вижда съдържанието, целта и щастието на човешкия живот[35]”.

Следва…(виж тук).

___________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет Богословски факултет – VІІ, 1929-1930. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[28]. Ibid. стр. 289.

[29]. Към яфетитите принадлежат арменско-малоазиатски народи, означени в Библията (Битие 10:2) с името Гомер; след това Магог, навярно скитите; Мадай, тоест медийците; Иаван, тоест йонийците или въобще гърците; Елиса – жителите на Сицилия и на Южна Италия; Тарсис – жители на Испания; Китим – жители на остров Кипър; Доданим или Дарданим – жителите, населяващи областта около древния град Троя; Тувал – жителите, населяващи Понтус при Черно море (тиварейци); Мешех – жители югоизточно от Черно море, по-късно Кападокия; Тирас – морски разбойнически народ в Египетско море.

[30]. Към хамитите принадлежат: Хуш, тоест етиопците в Южен Египет. От Хуш произлизат, като негови синове (Битие 10:7) жителите на Сева при Червено море, арабското племе Хавила, също и останалите народи от Савта до Дедан, изброени в 7-ми стих, са арабски племена; Мицраим, втори син на Хам, са египтяните, изброените в 13-ти стих народи, плюс египетските народи Патрусим и Каслухим, от които произлезли филистимци и Кафторим (вероятно на остров Крит); към потомството на Хам се числят и ханаанците, от които произлезли други 11 племена (стихове 15-18) – сидонци, хетейци, йевусейци, аморейци, гергесейци, евейци и други.

[31]. Към семитите принадлежат: жителите на Елам, населяващи земите източно от долното течение на река Тигър, техният език не бил семитски; Асур, тоест Асирия, Арфаксад -жителите, населяващи планинската североизточна зона на Халдея или Цав; от Арфаксад произлиза Йокатан, а от последния – 13 различни арабски племена (стр. 26-29); след това сажителите на Луд, тоест лидийците, и на Арам – арамейците. Виж Ed. König, Die Genesis, Verlag von C. Bertelsmann in Gütersloh 1925, стр. 399-430; Kommentar Strack u. Zöckler, Bd. I, II стр. 30-36; Calwer, Bibellexikon, Stuttgart 1924, стр. 800-801.

[32]. Виж статията: “Современный пессимизм и ветхозаветное учение о суетности всего земного” от Теодор Владимирски, списание “Вяра и Разум”, № 15, 1905 г., стр. 75-76.

[33]. Виж първо – моята Библейска археология, стр. 337 и нататък, 347, 487; второ – Das Buch Kusari des Jehuda ha – Levi mit einem Kommentar u. s. w. von D. Cassel, Leipzig 1869, стр. 262.

[34]. Виж Prof. Lorenz Dürr, Religiöse Lebenswerte des A. Testaments, Freiburg im Breisgau 1928, стр. 136.

[35]. Prof. Wilke в споменатото съчинение, стр. 28

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-csh