(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

След като разгледахме космологичните представи и понятия на старозаветния Израил, тоест схващанията му за вселената, под която той разбирал главно земята и за природните явления, сега пък ще разгледаме неговия възглед за човека, въобще за микрокосмоса. И много естествено: всеки, който си задава въпроса за произхода, същността и назначението на света, ще се спре и над проблема за човека: откъде идва той и къде отива, какво е назначението му, каква е същността на неговата природа, какъв е смисълът на неговия живот и други?

За Библията човекът е също творение Божие, той е създаден след всички други твари, затова се счита за най-съвършено земно същество, за венец на творението. Така също учи и науката въз основа на всички свои изследвания досега. Писателят на Битие рисува сътворението на човека твърде нагледно и достъпно за разбиране. Бог се рисува като художник-ваятел, който направил човека от земна пръст, “вдъхнал в лицето му дихание за живот, и човекът станал жива душа” (Битие 2:7). Своето най-висше творение Бог създал във вид на двойка: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27). По-нататък във втора глава на Битие се описва по-подробно, как е станало създаването на първата двойка. “И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…” и така нататък (Битие 2:21-22).

Думите в 27-ми стих: „мъж и жена ги сътвори“, показват, че човечеството е сътворено първоначално в една двойка, в два отделни пола – мъжки и женски. Неоснователен и странен ни се вижда възгледа на някои еврейски тълкуватели и други някои философи и ексегети (Böhme, Oetlinger, Baader, Pabst и други), които базирайки се на това място от Свещеното Писание, твърдят, че първият човек е сътворен от Бога като андрогин (мъж-жена). Блажени Августин, като че ли е предвиждал такова едно заблуждение и при тълкуването на това място предупреждава “да не повярва никой, че в един човек се съчетават двата пола, понеже в текста ясно се казва: сътвори ги, тоест мъж и жена, като отделни индивиди”.

Друга една ексегетична трудност има при разяснение на израза в 26-ти стих: “да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”, или на еврейски – VntVmdK  VnmljB. В какво собствено се състои образът и подобието Божие в човека? Тук са употребени две сходни по значение думи и на еврейски те имат един и същ смисъл. Двете са употребени само за по- голяма сила в израза и за пояснение. В следващия 27-ми стих е употребена само едната дума: vmljB. Някои от древните църковни писатели, като Ириней, Ориген, Тертулиан и други, правят разлика между образ (eikwn) и подобие (omoiwsin); те учат, че “подобието” човек е изгубил с грехопадението и посредством жертвата на Иисус Христос то отново е възстановено[21]. Обикновено се приема от богословите, че библейското богоподобие на човека трябва да се разбира само откъм духовната страна. Това, което отличава човека от другите твари е неговата разумна душа – тя обхваща свободната воля, безсмъртието на душата и религиозното чувство. Бог е дух (Иоан 4:24; 2 Коринтяни 3:17) и няма нито тяло, нито някаква материална същност и затова само в духовно отношение може да става дума за подобие между Бога и човека.

Макар че в мирогледа на старозаветния човек по-голямо значение имало колективното, общото, народът, отколкото индивидът, отделния човек, но все пак древните израилски мислители показвали голям интерес и към въпроса за същността на отделния човек и за значението на неговия живот. Ще трябва да се отбележи, че те имали твърде правилна представа за човешката природа, като двойствено битие: тяло и душа, плът и дух. Първото, тялото, е нещо материално, видимо и се състои от същото вещество, от каквото е цялата околна природа, тоест от земно вещество. Този факт се хвърля в очи на обикновения наблюдател особено при процеса на тлението, изгниването. Затова и в Битие 3:19 се казва за човека: “защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (също и в Еклесиаст 3:20). Това се отнася само за материалната същност, която Бог, при създаването на човека, я направил от “земна пръст” (Битие 2:7).

Но особено важен за човешкия живот е вторият елемент от неговата същност – духът, който на обикновения наблюдател се рисува като дихание, понеже то е първият и най-главен признак, че в едно тяло има живот (Иезекиил 37:5-6; Иеремия 10:14). Затова и при създаването на първия човек се казва, че той станал “жива душа”, когато Бог вдъхнал в лицето му “дихание за живот” (Битие 2:7). Духът е символ на живот; той е божественото в човека, тук само се проявява образа и подобието Божие. Той има за свое земно жилище тялото, което у Иов (4:19) се нарича “жилище от кал” въз основа на Битие 2:7. Напусне ли духът тялото, престава животът и настъпва смъртта (Битие 35:18), тогава се връща пръстта, тоест тялото в земята, каквото си е била, а духът се връща при Бога, Който го е дал (Еклесиаст 12:7).

Еврейската дума дух – xvr и гръцката – pneuma първоначално означавали дихание, духане, вятър и прочее. Затова и първите представи за духа не били съвършено нематериални. Въобще израилтяните мъчно се поддавали на абстрактно мислене. Наред с думата руах=дух, в Свещеното Писание се употребява и равнозначната на нея нефеш=душа (например Исаия 26:9). Първата се споменава обикновено там, където се говори за човека, когато втората – душата се приписва и на животните, понеже и те имат дихание. Главното назначение на душата е да поддържа живота, жизнените сили, когато духът има и по-възвишени духовни функции, които са твърде разнообразни, докато той обитава в тялото. Той мисли и изпитва (Псалом 76:7) и знае, какво е в човека “Господне светило е човешкият дух, който изпитва всички дълбочини на сърцето” (Притчи Соломонови 20:27; сравни 1 Коринтяни 2:11). Духът изпитва мъки, радости и страдания (Битие 41:8; Иов 6:4; Исаия 66:2 и други); духът е, който дири Бога “от ранни зори” (Исаия 26:9), той е, който остава верен или неверен Богу (Псалом 77:8). Духът и душата не си ги представяли като две същности, отделни една от друга, а като една същност от различни степени на съвършенство и духовност. В своето различно употребление те отразяват вътрешния човешки живот ту откъм една, ту откъм друга страна.

Също така загадъчна и тайнствена като “диханието” се явява у израилтяните и кръвта. Както у човека, така и у животните тя се явява носител на живота, тя е собственото седалище на душата (wpn) (Битие 9:4-5; Второзаконие 12:23) и оттук нейният свещен, сакраментален характер. Израз на това схващане е даден в разните постановления на Моисеевия закон. Още на Ной Бог казва; “всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна; като злак тревист давам ви всичко; само плът с душата ѝ, сиреч с кръвта ѝ, не яжте” (Битие 9:3-4). При заколване на животното за ядене, трябвало да се остави кръвта свободно да изтече, та заедно с нея да излезе и душата. Животът, духът, е нещо свято, също и душата, тоест жизнената сила у животните, е чудодейно проявление, и тя има за свой източник Бог. Макар и да било позволено да се яде месото на “чистите животни”, но строго било забранено да се яде кръв. “Само гледай строго, да се не яде кръв, защото кръвта е душа: не яж душата заедно с месото; не яж я; изливай я на земята като вода” (Второзаконие 12:23-24; сравни Левит 3:17; Левит 7:26). А в Левит 7:27 се казва още, че “който яде каква и да е кръв, ще бъде изтребен из народа си” (също Левит 17:10 и нататък). Тази строга заповед се дължи на убеждението, че кръвта е носителка на душата; тя е имала и твърде голямо възпитателно значение в Стария Завет. Кръвта – това е животът, към който човек трябва да има нежно чувство и респект, защото той е свят, от Бога е даден. На него трябва да се гледа като на скъпоценност; животът трябва да се щади от грубите и диви инстинкти.

Доколко забраната за ядене на кръв е залегнала дълбоко в душата и съвестта на юдейския народ, се вижда от обстоятелството, че при основаване на християнската църква в новозаветно време, когато законът за храната бил отменен, апостолите все пак счели за полезно да се изисква и от езичниците християни “да се въздържат от удавнина (удушено) и кръв”- за избягване на съблазън (Деяния на светите апостоли 15:20, 29).

Като резултат от старозаветния възглед за кръвта, че тя е седалище на душата, се явява и богослужебното употребление на кръвта. В Левит 17:11 се казва: “защото душата на тялото е в кръвта, и Аз съм ви я определил за жертвеника, за да се извърши чрез нея очистване на душата ви, понеже тая кръв очиства душата”. Кръвта като жизнена сила е нещо чисто, свято и е най-подходящ елемент за принасяне в дар на Бога, от Когото изхожда живота и към Когото се връща. Тя е за човека най-скъпия жертвоприносителен дар, най-подходящо изкупително средство за заглаждане на греха. Принася се в жертва кръвта на животното вместо човешки живот.

Източник на кръвта е сърцето, и оттук се обяснява и това голямо значение, което се отдава на сърцето в областта на умствения и религиозно-нравствения живот у израилтяните. Сърцето е централен орган в тялото, то регулира обръщението на кръвта, от него зависи телесното и душевно благоразположение на човека (Иеремия 23:9, 20:9; Плач на Иеремия 1:20 и други). И в древно време знаели, че пронизване на сърцето предизвиква смърт (2 Царства 18:14). От казаното дотук се вижда, че израилтяните са имали в сравнение с другите източни народи, твърде правилни и трезви схващания и представи за човешкото същество, както за телесната му, така и за физическата му страна. Те били чужди на разните суеверия, гадателства и предразсъдъци, каквито срещаме у вавилонците. Така например, черният дроб у последните се считал за най-важния орган, за най-съществената част от човешкото тяло. Вавилонците, поради своите слаби анатомични и психологични познания, не считали сърцето, а черния дроб, като централен орган в тялото на човека и животните, той бил седалище на разните душевни чувства, даже на цялата психическа дейност и на живота въобще. Затова го считали за телесен орган, който се намирал под особеното въздействие на божествата, в него могат да се наблюдават следите на божественото съприкосновение, и следователно тук се отпечатвали плановете и намеренията на божествата. Подобни представи за черния дроб били широко разпространени и в други древни народи. Така например у Платон в неговия “Тимеос” срещаме следните думи: “Черният дроб може да се сравни с огледало, което, докато животното е живо, отразява мислите и внушенията на божествата, и след смъртта запазва следите на образите, отпечатани от душата[22]”. Със същата грижливост и точност, с която вавилонците наблюдавали небето, също така те наблюдавали черния дроб в разтворения корем на една, например овца, определена за жертвоприношение. Всичко в него имало гадателно и предсказвателно значение: големината и формата, дължината и широчината, цветът, формата на различните жили и гънки. Разкопките откриват глинени модели на черен дроб с предсказвателна цел. Имало е обширна литература. Изброяват се около 1400 предсказания, които могат да се направят по черния дроб[23].

Такива суеверни схващания за човешката анатомия и психика израилтяните не са имали. И на тях била известна, обаче, идеята, че първоначално човек бил определен от Бога за безсмъртен живот, но поради непослушание и нарушение на Божията заповед да не се яде от дървото за познаване добро и зло, той бил лишен от това благо и станал смъртен. След създаването на човека той бил настанен в рая. Тук имало всякакви дървета, “хубави наглед и добри за ядене. А посред рая било дървото на живота. Неговите плодове имали свойството да дават вечна младост и неувяхваща жизнена сила. Райското състояние е вечен копнеж на човечеството. Първата човешка двойка била изкусена от змията. Ева се съблазнила от хубавия плод на дървото – яла и дала на мъжа си, та ял и той. Вследствие на това от тях била свалена всичката прелест на райското състояние, те се почувствали голи, подхвърлени на всички трудности в живота, скърби, болести и най-после смърт.

Въжделението за вечен живот се превръща у първите човеци, у патриарсите, в необикновено дълъг живот който стига близо 1000 години. Но вследствие на постепенното израждане, причинено от нравствен упадък, понеже човешкият род от рождение е склонен към злото, годините на живота постепенно намалявали и стигат обикновено да 70-80, както казва и певецът на псалми: “Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо и ние летим” (Псалом 89:10). Още във времето на Ной, когато човеците започнали да се умножават по земята, да занемаряват Божия Дух и да слушат повече своята плът, тогава Господ казал: “…нека дните им (на човеците) бъдат сто и двадесет години” (Битие 6:3). За израилтяните, с такова развито религиозно-нравствено чувство, връзката между грях, зло и дълголетие била твърде понятна, както това се вижда от много места в Свещеното Писание. В рая първите човеци поради грехопадение изгубили способността да живеят вечно (Битие 3:23-24). В петата заповед дългият живот на земята се поставя в зависимост от почитането на бащата и майката (Изход 20:12)[24].

И у много други древни народи се е запазило по предание вярването, че първите човеци са живеели неимоверно много години. Особено баснословни са у вавилонците тези цифри, с които преданието отбелязва царуването на първите десет царе. Например, първият цар Алор (Aloros) управлявал 10 сари, една сара е равна на 3600 години, значи 36,000 години, а всичките десет царе заедно управлявали 432,000 години. И у египтяните се говори за десет древни царе, които се считали за полубогове и им приписвали голямо дълголетие. Xезиод също говори за твърде дълголетни хора в древно време у гърците. И той прокарва мисълта, че намалението на човешката възраст се дължи на обстоятелството, дето животът бил поставен на фалшива почва, а именно даване предпочитание на чувството, на естетичното блазнене на окото[25].

Копнежът за дълготраен живот, за райско състояние не е напускал библейските мислители почти през всички времена. Това което е било в далечното минало, те си го рисували като настъпване на блажено бъдеще, когато “няма вече да се чува глас от плач и глас от писък. Там няма да има вече малолетен и старец, който да не достига пълните си дни; защото стогодишен ще умира като момче…” (Исаия 65:20), тоест стогодишен като умира, ще се чувства още така млад като момче. А това значи, възвръщане на някогашното райско време.

Народности и етнографски представи

Наистина, отделният човек умира, но той продължава да живее в поколението си; в децата живее спомена за родителите постоянно. Това е един вид пак вечно живеене в поколението. И както Бог е създател на първите човеци, така Той продължава да дарува деца на родителите. Ева, когато родила Каин, рекла: “придобих човек от (чрез) Господа” (Битие 4:1). Във времето, когато Рахил била безплодна, тя искала деца от Яков. А Яков се разгневил на Рахил и ѝ рекъл: “Нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата?” (Битие 30:1-2). Значи, Яхве е, Който дава деца (Битие 17:16), Той е и Който заключва утробите на майките (Битие 20:18). Бог определя съдбата на всеки, преди още да се роди, посочва своите избраници още в майчината им утроба. За пророк Иеремия например се казва: “преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те: поставих те пророк за народите” (Иеремия 1:5).

Понеже раждането на деца се поставяло в зависимост от волята Божия, затова многочадието се считало за щастие и особено благоволение, когато пък бездетството смятали за тежко изпитание, за страшна съдба. На лишения от деца гледали като на човек, “злополучен в дните си” (Иеремия 22:30). “Дай ми деца; ако ли не – умирам” (Битие 30:1), казала Рахил на Яков. Тези думи са израз на копнеж у израилтянката за деца. Благословиите на близки и роднини към младата невеста били: “Да се родят от тебе хиляди и хиляди…” (Битие 24:60).

Още като създал първите човеци в рая, Творецът изрекъл и благословията: “плодете се и множете се…” (Битие 1:27). От многочадието зависи не само благоденствието на отделния човек, на семейството, но и на целия народ. Израил виждал своята сила, залога на бъдещото величие в увеличаване и разширяване на потомство до такава степен, щото то да завладее цялата земя. Това е било най-ценното благословение, което Бог изричал към патриарсите, започвайки още от Адам (Битие 1:28 и други), Ной и синовете му (Битие 9:1), Авраам (Битие 17:16 и други), Исаак, Яков и прочее.

Според Библията, човешкият род е произлязъл от една двойка, и първоначално “по цялата земя имало един език и един говор” (Битие 11:1). Тогава как са произлезли толкова различни народи със свой отделен език и вярвания, щото връзката между тях почти е изчезнала? На този въпрос писателят на Битие отговаря, като разправя за едно особено събитие, когато синовете човешки се съгласили да си съградят град и кула, високи до небето. Бог виждал, че това дело не било продиктувано от добри намерения и че то се явявало като протест, насочен срещу Него, затова Той казал: “нека слезем и размесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго”. “И пръсна ги Господ оттам по цялата земя…” (Битие 11:7-8), вследствие на това се явили по-после и разните езикови и расови различия.

Ще трябва да се отбележи, че израилтяните имали достатъчно съвършени географски и етнографски представи и познания. Техният географски кръгозор се простирал на север до страната на Гог и Магог (навярно Скития), познавали земята на хетейците, Мала Азия, Армения и други. Тук на север се простирал Арарат. Тази е планината, по всяка вероятност, за която пророк Исаия (14:13) казва, че се намира в крайния север и служила за събор на боговете, според вавилонските представи. Тук, върху Араратската планина, спрял и ковчегът на Ной (Битие 8:4). По-добре били известни намиращите се на изток земи: Халдея, Асирия, Персия, Мидия, Партия чак до Синим (Исаия 49:12)[26]. В областта на Тигър и Ефрат се намирала страната Едем с Едемската градина, където били поселени първите човеци (Битие 2:8 и нататък). Оттук изтичала река, за да напоява рая и подир се разклонявала на четири реки по разни направления на земята (Битие 2:30-15). На юг от Палестина били известни: Арабия, Египет, Етиопия и Ливан, а на запад – островите: Кипър, Крит, Малта и страните: Македония, Гърция, Рим, Картаген, Тарсис (навярно в Испания). И с това почти се свършвал географския им обсег[27]. За ориентиране служил, както видяхме (стр. 19) Иерусалим, който си го представяли, че се намира в “средата на народите”.

Следва…(виж тук).

___________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет Богословски факултет – VІІ, 1929-1930. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[21]. Виж моята книга Библейски разказ за творението, стр. 76-77.

[22]. Виж Die babylonische Wahrsagekunst von Prof. Ludwig Dennefeld, Strassburg 1919, стр. 14

[23]. Ibid. стр. 7.

[24]. Виж моята студия: За древнобиблейската хронология, отпечатък от Годишника на Богословския факултет, година VII, 1929/30 година, стр. 10.

[25]. Ibid., стр. 9 и 10.

[26]. Някои смятат, че под думата Синим ще трябва да се разбира Китай. Обаче тази вероятност е изключена, понеже израилтяните нямали никакво отношение към тази страна и техният кръгозор не се простирал толкова далече.

[27]. Виж моята Библейска археология, стр. 288 и нататък.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cs1