(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Освен небе в тесен смисъл като небесна твърд, върху която се помещават горните води и разните хранилища и където е жилището на светлината и тъмата (Иов 33:19), старозаветният човек е имал и друга по-широка представа за небето като седалище на престола на Всевишния, царство на ангелите и на духовния мир и така нататък[11]. Това е невидимото небе, твърде отдалечено и необятно за човешкия поглед. Тогава, когато обикновеното, видимото небе не е много далеч от земята и птиците хвърчат по небесния свод, затова често се среща изразът “птици небесни”. Невидимото небе се представя на няколко етажа, затова често се говори за небе и небето на небесата (Второзаконие 10:4-3; Царе 8:27; Псалoм 148:4 и други). По-късното юдейство различава седем небеса, лежащи един вид едно върху друго, снабдени с двери[12]. Според обясненията на Талмуда, във второто небе се намират грамадните водни маси, а под тях са поставени небесните светила; в четвъртото небе се помещава небесния Иерусалим; в шестото са хранилищата за сняг, град, бури и чак в седмото се намира рая и престола Божи[13]. Апостол Павел, например, в 2 Коринтяни 12:2-4 разправя, че знае един човек, който бил грабнат и отнесен до трето небе, в рая. Ясно е, както от старозаветни, така и от новозаветни места в текста, че тук се касае за съвършено различно по същество и назначение небе, отколкото е видимото. Тук “по-горе от всички небеса” (Ефесяни 4:10) се намира небесния палат или чертог Божи, където е и Неговия престол (Псалом 17:7, Псалом 10:4; Аморей 9:6), висок и издигнат (Исаия 6:1). Около Господа стоят най-близо Серафимите (Исаия 6:2), след това Ангелите и други небесни Сили, които са Негови вестители и изпълнители на волята My, те очакват заповедите My (Иов 1:6 и нататък; 3 Царства 22:21; Матей 18:10; Откровение 12:10–12). Мисълта, че Бог живее в небесата е твърде стара[14] (Битие 11:7). По-после тази представа се взима само в преносен смисъл и става господстваща идеята за Божието универсално присъствие. Соломон в молитвата при освещаване на храма казва: “Наистина, нима Бог ще живее на земята (в новопостроения храм)? Небето и небето на небесата[15] не Те побират, толкова по-малко тоя храм” (3 Царства 8:27), А пророк Иеремия ето как рисува вездесъщия Бог: “Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълвам ли Аз небе и земя…”? (Иеремия 23:24). Според Исаия, небето е Негов престол, а земята – подножие на нозете My (Исаия 66:1).

Макар че небето е безкрайно по своята големина и ширина (Псалом 35:6; Псалом 102:11; Псалом 107:5 и други), и при всичкото свое величие все пак то е нищожно в сравнение с Божието величие, понеже то е сътворено от Бога, Той го владее и един ден ще го превърне в нищо, както всяка твар (Иов 11:8, Иов 38:33; Исаия 40:12; Иезекиил 32:7; Агей 2:6; Псалом 101:27; Матей 5:1; 2-ро послание на Петър 3:10 и други).

От този кратък преглед на старозаветните представи за небето ние виждаме, че край наивните и простонародни схващания, които твърде майсторски се използват от библейските писатели за чудно поетични и красиви картини, имаме и доста трезви и дълбокомислени разбирания, каквито съществуват и днес. Тогава астрономия в сегашен смисъл на думата не е имало. Израилтяните са притежавали много слаби познания за небесните явления и това, което са знаели, те главно са го почерпили от асирийци и вавилонци. И при все това небето по своето величие и красота е правило също такова възвишено впечатление, каквото на един съвременен астроном. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най–дълбокомислената теория за произхода на Вселената – думите на Кант че “звездното небе над нас” край “съвестта в нас” непринудено ни карат да се обръщаме с молитва към Бога. И наистина, не обръща ли и сега, както в древно време, вярващият поглед към небето, за да дири във висините мислено, сърдечно лицето на Всевишния. Небето си остава винаги една чаровна загадка, един вечен копнеж подир въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е небе на вярата, а видимото небе над нас си остава за всякога негов най–красив и необходим символ. Сам Исус Христос по време на молитва обръщал поглед към небето (Марк 6:41, Марк 7:34; Иоан 11:41, Иоан 17:1).

Небесните светила

Принадлежащи към небето и съставна част от него са и разните светила: слънцето, месецът и звездите, затова често те се наричат небесни светила, небесно войнство и други. В Библията се срещат следи от митологични схващания за тях, но имаме и твърде правдоподобни, трезви и дори, бихме казали, научни представи за тези светила.

Съприкосновението на израилтяните с големите източни народи – египтяни, вавилонци, асирийци, у които сабеизмът (боготворенето на звездите) е играл важна роля в религиозните им вярвания, не могло да не окаже известно влияние и върху народното поверие в израилтяните. Според египетските, асирийските и вавилонски схващания, небесните светила са божества, които живеят на небето. Най-големите от тях са богът на слънцето, на месеца и на вечерницата. С бога на слънцето, у вавилонците Шамаш, у египтяните Ра и Амон, се свързва представата за порядък, за справедливост и законност. Богът на луната, у вавилонците Син, у египтяните Тот, се считал за Бог на оплодяващия живот. Вечерницата (Венера) пък символизирала богинята на любовта, на майчинството; у вавилонците тя е известна под името Ищар или Астарта. Известните страни: Ур в Халдея, Харан, Синай, където богопочитането на луната било широко разпространено, са свързани с разни събития от историята на израилския народ. Първоначалното отечество на Авраам и на неговите хора е Ур. Те, преди да дойдат в Ханаанската земя, останали дълго време в Харан, където идолопоклонничеството било силно разпространено. Жените на Яков, Лиз и Рахил, когато се изселили от Месопотамия с цялото си домочадие, взели със себе си домашните идоли (Битие 31:34). Югозападната част на Синайския масив още по време на фараоните от 12-та династия, тоест около 2000 години преди Христос, е била богата мина за добиване на мед и тюркис, особено необходими при постройката на египетските пирамиди. Тук се създали големи колонии от миньори, за техните религиозни нужди бил построен храма на богиня Хатор и на бога Сайду. Израилтяните, както през време на пребиваването си в Египет, така и през дните на странстване из Синайския полуостров, безспорно са се запознали със сабеистичните вярвания на египтяните.

В Библията на някои места срещаме слънцето, месеца и звездите да се схващат като личности. На небесата Бог е “поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…” (Псалом 18:5-7). И месечината си има свое шествие и тя, както слънцето, се спира на мястото си пред блясъка на Божиите стрели и пред блясъка на святкащите му копия (Авакум 3:11). В Библията не се срещат места, от които да се вижда, какво положение е определял старозаветният човек на луната във вселената въобще: За нея се говори дотолкова, доколкото тя има значение за земния живот на човека. От слънцето и месечината зависят растежа и оплодяването, както растително, тъй и животинско (сравни Второзаконие 33:14). “От месечината зависи да раждат животните”[16]). Изгряващата зорница се рисува крилата (Псалом 138:9), а в Иов 3:9 тя се описва с ресници: “…и да не види (нощта) ресниците на зората” (също Иов 41:10), а според Исаия, тя има син: “Как падна ти от небето, деннице, син на зората!…” (Исаия 14:12). Въобще за звездите на много места се говори като за одухотворени и персонифицирани обекти. Иов разправя, че полагане основите на земята станало “при общо ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост (35:3-7). В твърде древната песен на Девора, където се описва битката при водите Мегидонски, звездите се представят като армия, на която Бог заповядва, както князете на своята войска. “От небето се биеха, биеха се звездите от своите пътища със Сисара” (Съдии 5:20). И броя на това небесно войнство може да изчисли само Бог; Той всичките тях ги нарича по име; от Неговия повик нищо не се скрива, не липсва (Исаия 40:26; Псалом 146:4). Има места в Свещеното Писание, където са изброени имената на някои съзвездия, така например в Иов 33:31-32 се казва: “Можеш ли върза възел на Хима (тоест hmyK=плеяди, според други Сириус или Скорпион[17] и да развържеш връзките на Кесил (тоест lycK=Орион)? Можеш ли да извеждаш съзвездията на времето им и да водиш Ас (тоест wi и wyi=Мечка) с децата ѝ? (сравни Иов 9:9; Амос 5:8)[18].

Не е ясно, дали тук имаме работа с научно определение и значение на тези имена, или пък с народни поверия и неконтролируеми сказания, още повече като се вземат предвид понятията възел, връзване и прочее, които имат магьоснически характер.

От много места на Свещеното Писание може да се заключи, че в старозаветните представи за звездния свят има една раздвоеност, двойственост: от една страна трезви и правдоподобни, а от друга – митологични и фантастични схващания, украсени с поетични и фигуративни изрази, които нямат никакъв догматичен и богооткровен характер.

Тези митологични представи израилтяните могли лесно да усвоят. Достатъчно е да си припомним за онова митологично възвеличаване на небесните светила, особено на слънцето у египтяни и вавилонци, както бе споменато по–горе, за да разберем произхода на някои разбирания у израилтяните. Египтяните още от най–древно време са почитали бога на слънцето, а религията на вавилонците, особено от времето на Хамурапи, може да се каже, че е сабеистична религия, която поставя божествата в известно отношение към планетите, а земните съдбини – в зависимост от явленията по звездното небе. Най-вече през време на вавилонския плен юдеите усвоили учението за звездите и почнали да се занимават с чудесата на нощта, и оттук иде възпяването в религиозната лирика на величието и блясъка на звездния свят. При все това израилтяните не се увлекли подир тези митологични схващания. Никъде не срещаме в Библията да се говори решително за едно въздействие на звездния свят върху съдбата на хората, както това виждаме във вавилонския мироглед. Няма дори и намек за някакво боготворене на звездите. И те, както всички твари, са създадени от Бога. Могъществото и величието на Твореца се простира по-горе от небесата, те са дело на Неговите пръсти (Псалом 8:2-4), те проповядват славата на Бога (Псалом 18:2). Така че и в дадения случай, въпреки някои персонификации, които са по-скоро фигуративни изрази, монотеистичната идея с нищо не е помрачена.

Според библейския разказ за творението (Битие 1:14-18), Бог не само е сътворил небесните светила, но Той посочил и тяхното назначение и им определил известни функции. Първо, да светят на небесния свод и да служат за осветяване на земята. Второ, светилата трябва да отделят деня от нощта посредством редовна и правилна смяна на светлината с тъмнината. За тази цел са създадени и двете големи светила, тоест слънцето и месечината. По-голямото светило да управлява (tlwmml) деня, а по-малкото – нощта. Също и певецът на псалми казва, Бог сътворил велики светила – слънцето да управлява деня, а луната и звездите да управляват нощта (Псалом 135:7-9). Трета функция на небесните светила е “да бъдат за знакове, и за времена, и за дни, и за години” (14-ти стих). Да бъдат за знакове, това ще рече посредством небесните светила да се разпознават разните небесни пространства и да може по тях човек да се ориентира въобще, както за пространството, така и за времето. Някои от звездите (например полярната), и днес служат за определяне четирите посоки на света. И сега мнозина от новолунието познават, какво ще бъде времето през месеца. Св. Василий Велики също обяснява, че едно от предназначенията на светилата е да служат за знакове на атмосферните промени: хубаво време, или пък дъждовно, ветровито и прочее. Плувецът по тях се справя за да се предпази от опасни ветрове, пътешественикът – да не се заблуди; по тях земеделецът съди за навременността на своите посеви. Те служат и “за времена”, тоест за определяне на годишните времена, на празниците и прочее. Това е много правилно схващане, отговарящо на научното разбиране. Всеки знае сега, че годишните времена са в зависимост от различните положения, които заема Земята спрямо слънцето. А според годишните времена пък се определят и разните празници и празнични дни, а също работните сезони за полска работа. Известно е влиянието на слънцето за растежа на растенията и на луната за оплодяване на животните – явления познати още от твърде старо време на израилтяните. И влиянието, което упражняват тези две светила върху живота на земята справедливо се нарича владение или управляване. Така трябва да се разбира и изразът ,ydiOml[19])=за времена (Битие 1:14).

И най-после, светилата са “за дни и за нощи” (Битие 1:14), тоест по движението на звездите, луната и слънцето ще се определи продължителността на деня и на годината, следователно и на месеца. Или с други думи – слънцето, месечината и звездите, по отношение на земята и по-частно към човека имат предназначението да служат за мерило и определяне на времената. Такова разбиране имал и певецът на Псалми, който в 103-ти псалом казва, че “Бог направи луната да определя времената” (14-ти стих), тоест според нея годината да се дели на дни, месеци и така нататък. Един вид звездното небе е било за старозаветния човек календар, компас, барометър и разни други метеорологични уреди, с които си служи модерния човек.

Дали израилтяните са имали ясна представа за слънчевото и лунно затъмнение, отговарящо на сегашните научни разбирания, не може с положителност да се твърди. Наистина, в Иоил 2:10 се казва: “…ще се разклати небето, слънце и месечина ще потъмнеят и звездите ще загубят светлината си (сравни Софония 1:15), но тези думи ще трябва да ги разбираме по-скоро в преносен смисъл. На някои места тъмнината има символично значение, тя се употребява в смисъл на неблагоприятни, нещастни времена. Всяко появяване на Бога е тъмно и страшно за враговете и за всички грешници (сравни Изход 19:16; Псалом 17:12; Второзаконие 4:5, 20). На злословещия баща си и майка си “светилото ще угасне всред дълбока тъмнина”(Притчи Соломонови 20:20). За безбожните Бог обръща светлината в “смъртна сянка и в тъмнина (Иеремия 13:16).

Противоположно на тъмнината, на злото начало е светлината. Според писателя на Битие излиза, че тъмнината е съществувала първоначално преди още да започне Божият творчески акт. “В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше пуста и неустроена и тъмнина владееше върху бездната, и Дух Божий се носеше над водата. И рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Битие 1:1-3). Значи, преди започване на творението е царувал всеобщ мрак и светлината е сътворена още в първия творчески ден като необходим елемент и най-важно условие за всякакъв живот и всякакъв порядък в света. В сравнение с дуалистическата персийска религия, тук виждаме твърде трезви мисли. Още по-интересното е, че и Моисей имал представа за космическа светлина, за светлината като независим елемент от небесните светила, без той да е имал каквито и да било познания по астрофизика. От библейския разказ за творението се вижда, че слънцето, месечината и звездите са сътворени чак в четвъртия ден и при все това дотогава е ставала правилна смяна на ден и нощ, употребява се същия израз, както и при останалите дни: “Биде вечер, биде утро – ден…”.

Мнозина критици на Библията виждат тук някакво противоречие в текста или несъгласие с науката. “Как така, казват те, може да се говори за ден и нощ без слънце?” Всъщност, тук няма нито противоречие, нито несъгласие с науката, защото, както казахме и по-горе, израилтяните имали представа за светлината като много фина материя, която може да съществува независимо от слънцето. Така учи и съвременната наука. Светлината в своята същност е нещо материално, веществено, било че тя е резултат от трептенето на етерните частици, или както модерната физика казва, резултат на електромагнитни вълнения. И в единия, и в другия случай в своята същност тя съществува обективно, вън от нас, независимо от нашите сетивни органи. Разбира се, че във времето на свещения писател на Битие не е имало нито естествознание в сегашния смисъл на думата, нито наука за теория на познанието, та да се изрази той със сегашна терминология. Затова и той казва, че Бог създал светлината, като противоположно състояние на тъмнината.

От книга Иов 38:19, 26:10, където се говори, че светлината и тъмнината имат свой предел, че едната и другата имат свое жилище, свое място, може да се заключи, че старозаветният човек имал и за тъмнината представа като за нещо самостоятелно, съставено от особена материя, противоположна на тази, от която е създадена светлината. Разликата се състои в това, че тъмнината не е сътворена от Бога, тя е един вид съществено свойство на небитието. Затова се и казва, че преди творението “земята била безвидна и пуста”, тоест намирала се е в хаотично състояние, и тъмнината царувала над бездната (Битие 1:2). Тъмнината се описва като нещо нерадостно, противоположно на Бога (подобна представа се среща и у иранците), тя има свое жилище. Така че двете противоположни състояния, тъмнина и светлина, съществуват едно до друго, като имат свой предел, граница (Иов 26:10). Те ту се явяват, ту се отдръпват по своите места или жилища (Иов 26:10), вследствие на което става светло и тъмно, ден и нощ. При тези схващания и представи, много естествено било да се каже за първите три творчески дни, до появата на слънцето, както и за останалите: Биде вечер, биде утро – ден един, ден втори и така нататък.

Земята

Както от разказа за творението, така и от други места в Библията, се вижда, че за център на вселената се счита Земята. А за център на Земята пък се смята при израилтяните Иерусалим, както у древните гърци – Делфи. Той служил и за географска ориентация, понеже си го представяли, че се намира “в средата на народите” (Иезекил 5:5), или “на пъпа на земята” (Иезекил 38:12). Като изхождали от това положение на Иерусалим (или на Палестина) и заставайки с лицето си към изгрева на слънцето, евреите дали и съответно наименование на четирите посоки на хоризонта, а именно: изток се наричал ,dq (тоест отпред, това което стои пред и xrzm – изгрев); запад – rOxa (зад) и ,y (море; понеже Средиземно море се намирало на западната граница на Ханаан); юг – ymy (дясно; понеже като се обърне човек с лицето си на изток, дясната му ръка сочи на юг) и bgn (cyxa, безводна земя); север – Opj (тъмно, скрито място; така си представяли страната зад високите Ливански планини) и lams (лява страна).

Старозаветният човек се е интересувал главно от произхода, историята и съдбата на земята. Представите му за нея, обаче, малко се различават от тези на другите източни народи, изградени главно въз основа на непосредственото наблюдение. Той си я представял като грамадна земна маса във форма на кръг (Исаия 40:22) или диск, изпъстрена с множество равнини, долини, планини и прочее. Тя е заобиколена наоколо с води, а също и под нея има такива, защото Бог “я основа върху морета и върху реки я утвърди” (Псалом 23:2). Той “утвърди земята върху водите” (Псалом 153:6). Така че земята представлява от себе си грамаден остров, плувнал в световното море, във водната бездна. В началото на творението, когато всички елементи представлявали “тоху-вавоху”, един хаос, тогава земята била заобиколена отвсякъде с водна маса, която пречила да се появи и развие, какъвто и да е живот, понеже “водите” един вид го подтискали, задушавали. Едва след като Бог отделил водата от сушата и създал “твърд посред водата”, тогава се създали благоприятни условия за поява на растения и животни. Земята колкото и да е била голяма по своето пространство, все пак има своите предели и краища (Иов 38:13, Иов 28:24; Исаия 5:26 и други), както и самото небе (Исаия 13:5). В Исаия 11:12 се говори за “четирите краища на земята”, откъдето Господ ще събере изгнаниците Израилеви и ще свика разпръснатите юдеи.

За движение или въртене на земята в сегашен астрономически смисъл, древните израилтяни не са имали никакво понятие. Те си я представлявали относително неподвижна. Само вследствие на земетресение и когато Господ “погледне към земята, тя се тресе” (Псалом 103:32). А небесния свод си мислели, че се опира, почива върху земята на небесни стълбове (Иов 26:11). За такива опори са служили високите планини, които на хоризонта изглеждат, че носят небето. На какво се дължи обаче тази устойчивост и непоклатимост на “небесните” стълбове, които не само че носят небето, но и държат здраво земята? (Псалом 74:4). Понеже самата земя няма свои собствени опорни стълбове, а един вид плува върху водната бездна, затова планините като стълбове на небето и земята, трябва да имат своите основания, своите корени дълбоко под земята в подземния океан, “в сърцето морско” (Псалом 45:3). Това са един вид “твърдите основи”, “крайъгълният камък”, на които е поставена земята, и тя няма да се поклати навеки (Псалом 103:5; Иов 38:6; Притчи Соломонови 8:25).

Подземната водна маса се намира в известно отношение и връзка с водата над земната повърхност, която се явява във вид на разни извори, потоци, реки, езера и морета. Това съобщение, по всяка вероятност, става чрез някакви тайнствени канали, посредством които долната вода се свързва с горната и обратно. Това схващане издават думите на Еклесиаст: “Всичките реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак” (1:7). Това е вечният кръговрат на водата. И днес арабските жители покрай Мъртвото море – това наистина чудновато море, на което водната повърхност се намира около 400 метра (394) по-долу от морското равнище, – имат подобни представи. Те си мислят, че то трябва да има някакъв подземен канал, отвод, през който да изтича тази грамадна маса вода, която река Йордан всеки ден добавя в това море[20]. Според старозаветните представи потопът станал не само вследствие на това, че “прозорците небесни” се отворили и “валял дъжд на земята четиридесет дена и четиридесет нощи”, но и поради това, че се “раззинали всички извори на голямата бездна”, тоест на подземната водна стихия (hBr ,Oxt). Тези представи за съществуване на някаква връзка между подземната водна бездна и водата върху повърхността на земята можем да си обясним от обстоятелството, че израилтяните твърде много си служили с подпочвена вода и всеки път, когато копаели дълбок кладенец, бликвала отдолу вода.

Тук в подземното царство, в третия, най-долния етаж на световното здание се намира и шеол – тъмното царство на мъртвите. Понеже тук не прониква никакъв слънчев лъч, ще трябва да си го представяме като грамаден подземен коридор или пещера в земната дълбочина, граничеща с водната бездна. За есхатологичния характер на шеол, за задгробните представи и вярвания на израилтяните ще говорим по-после.

Земята, както има свое начало като творение Божие, така има и свой край. Тя няма да пребъдва вечно; ще овехтее като дреха и ще загине (Псалом 101:27; Исаия 51:6). Наистина, в Псалом 103:5 и в Еклесиаст 1:4 се казва, че земята “няма да се поклати навеки”, и че тя ще “пребъдва довеки”, но това се отнася само за времето, докогато съществува този световен порядък; земята е вечна, непреходна в сравнение с всичко преходно и умиращо по нея. Но когато се свършат дните на “тоя век”, и заради греховете на хората дойде “денят Господен”, тогава земята ще се съкруши, “тя ще падне – и вече няма да стане” (Исаия 24:19-20), “земята и всички неща по нея ще изгорят” (2-ро послание на Петър 3:10; сравни 20; 11). Но след това ще настане времето на нова земя, която ще бъде много по-съвършена, отколкото настоящата; тя ще бъде свободна от проклятието на греха и съдбата, и не ще има край; тази нова земя, подобно на новото небе, което Бог ще създаде, ще бъдат винаги пред лицето My” (Исаия 66:22), и тя ще стане жилище на ново преобразено човечество (Исаия 65:17; Римляни 8:21; 2-ро послание на Петър 3:13). В това се заключава и голямото значение на земята: тя е арена на човешката история, средоточие на видимия свят и обект на Божия промисъл. Тя е жилище на човека и на всички твари, тя им доставя всичко необходимо за живот, и накрая на живота тук се връща тленното човешко тяло, защото човек е пръст и ще се върне в земята, от която е взет (Битие 3:19).

Наистина, някои от гореизложените представи и схващания за земята изглеждат на пръв поглед твърде наивни и простонародни, неотговарящи на учението на съвременната наука, но от друга страна ще трябва да се отбележи, че Библията никъде не се заплита в митологични и фантастични представи за формата и устройството на земята, както това срещаме у езическите народи. Старозаветните мъдреци, когато са се замисляли върху проблема за началото, устройството и назначението на земята били склонни по-скоро да изразят своето незнание и смирение пред Божието всемогъщество и мъдрост, отколкото да се отдават на фантастични измислици, както това се вижда от дълбокомислените въпроси в книгата Иов 38:4–6, 18: “Де беше ти, когато полагах основите на земята? – кажи, ако знаеш. Кой ѝ определи мярката, ако знаеш? Или кой е опъвал по нея въжето? На какво са закрепени основите ѝ, или кой положи крайъгълния ѝ камък?… Изгледал ли си ширината на земята? Разправи, ако знаеш, всичко това”. Това са въпроси, на които, според Александър Хумболт, и при днешния голям напредък на науките по естествознанието няма окончателен отговор, а са направени само известни задоволителни пояснения. Там дето се говори за стълбове на земята, за крайъгълен камък, върху който е положена земята и прочее – това са по-скоро поетични, фигуративни изрази, отколкото реални предмети.

Следва…(виж тук).

___________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет Богословски факултет – VІІ, 1929-1930. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Представите в Стария Завет за мястото на жилището на Яхве не са еднакви. Един път той е представян като обитаващ планината Синай – Хорив, друг път той пребъдва в Светая Светих на скинията, където капакът на кивота служи за подножие на неговия престол, и на трето място за жилище на Бога, дом Божи, се сочи Иерусалимският храм. Разбира се, това са само видими символи на Божието присъствие тук на земята.

[12]. Виж A. Jeremias, Das Alte Testament im Lichte des Alten Orients, 3 Aufl., Leipzig 1916, стр. 55.

[13]. Сравни Erich Bischoff, Babilonisch Astrales im Weltbilde des Talmud u. Midrasch, Leipzig 1907, стр. 103 и нататък.

[14]. Още в египтяни, асирийци и вавилонци са си представяли своите божества като жители на небето. Възможно е израилтяните, които са имали тясно културно съприкосновение с тези народи, да са заимствали от тях някои представи за небето.

[15]. Изразът “небето на небесата” = ,ymWh ymW, който често ce среща в Стария Завет е употребен в смисъл на превъзходна степен, като най-красивото и високо небе от всички небеса, където пребивава Господ. Така се изразява превъзходната степен в еврейския език; също имаме “Песен на песните = šir ha-širim, тоест най-хубавата песен, êbed – abadim = най–последния роб и други.

[16]. Виж А. Bertholet, Kulturgeschichte Israels, Göttingen 1919, стр. 209

[17]. Виж Gesenius, Hebräisches und aram. Handwörterbuch, 13 Aufl., Leipzig 1899, стр. 368

[18]. В българския синодален превод на Библията тези названия на съзвездията са оставени като в руската Библия: Ас, Кесил и Хим (виж Иов 38:31-32), когато в новите преводи, а също и в славянския, те са предадени с конкретните им значения. Транскрипцията на wi (Аш) или wyi (Аиш) с Ас и на hmyK (Кима) с Хима, е съвършено произволна.

[19]. От diOm – определено, фиксирано, празнично време.

[20]. Виж споменатото съчинение Die israelitische Weltanschauung, v. Prof, Fr. Wilke, стр. 17.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-crN