Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

3. Отношение между вярата и любовта като християнски добродетели

Вярата и любовта са специфични християнски добродетели. В етическите учения и системи на най-бележитите древногръцки философи и моралисти (Платон, Аристотел) вярата и любовта не стоят в редицата на добродетелите. Древногръцката добродетелност се е изчерпвала в четирите така наречени кардинални добродетели на философската етика: мъдрост, мъжество, умереност и справедливост. Основните добродетели, които християнството е донесло на света са: вярата, надеждата и любовта. Поради постановеността си в отношение към Бога и в отлика от кардиналните добродетели на философската етика те са получили техническото название „богословски добродетели“. Цялото благочестие и съвършената добродетелност на християнина се изчерпват в тези три добродетели.

Проблемът за отношението между тези три християнски добродетели и по-специално между вярата и любовта винаги е занимавала и продължава да занимава християнското съзнание и богословската наука. При това този проблем представлява не само теоретически, но и практически интерес. Насоката на неговото разрешение повлиява както цялата система на християнската етика, така и характера на християнската добродетелност, а следователно се отразява и върху спасението. Значи, проблемът за отношението между вярата и любовта има екзистенциален характер за християнското битие и съзнание.

Правилното разрешение на проблема за отношението между вярата и любовта като християнски добродетели е извънредно много затруднено не само от нейната сложност, но и от исторически утвърдените едностранчиви опити за нейното разрешение, които са влезли в символическите книги на някои християнски вероизповедания и са придобили за тях ненакърнима валидност на догматически определения.

При най-големи обобщения може да се каже, че католицизмът донякъде под влияние на блажени Августин, а повече под влияние на Тома Аквинат проявява склонност да дава предимство на любовта пред вярата, затова поддържа тезата: fide formata caritate. Според блажени Августин, любовта към Бога е същинската добродетел, следователно всички други добродетели, които заслужават това име, се съдържат в любовта и са нейно разкритие. Степените на нравственото обновяване на човека в Христовата Църква са три: вяра, надежда и любов и то подредени в тази последователност. Вярата е първата степен, ала най-висшата и решаваща е любовта. Следователно вярата фактически е само предно стъпало на любовта, която съдържа в себе си съвършенството. Дори нещо повече, вярата постига своята пълнота само в любовта. Ако вярата бъде лишена от любов и добри дела, тя престава да е добродетел, става мъртва и бесовска[162]. Под влияние на схоластическите богослови и най-вече на Тома Аквинат католицизмът почнал да преувеличава значението на добрите дела, докато се стигнало дотам, че на тях се приписвала самостоятелна, независима от вярата, ценност пред Бога и им се придавало характер на заслуга. Към обикновените заслуги, които се придобивали чрез изпълняване на евангелските заповеди, били присъединени свръхдлъжните заслуги, които се припечелвали чрез изпълняване на така наречените евангелски съвети[163].

Протестантизмът, главно под влияние на реформатора Мартин Лутер, подчертава първенството и предимството на вярата пред любовта. Мартин Лутер твърди, че вярата не трябва да се поставя наред с другите добродетели, а над тях. Според него, единството на християнския нравствен живот може да се гарантира, само когато вярата има основно положение по отношение на останалите добродетели и е единствена добродетел. Следователно, според Мартин Лутер, вярата е първоизворът, жизненият принцип и действената сила на цялата нравственост. Излизайки от учението на св. апостол Павел за оправданието не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисус Христос[164], Мартин Лутер в тълкуването си на посланието към галатяните направо заявява: не любовта, а вярата оправдава. Следователно вярата е извор и майка на всички останали добродетели. В зависимост от това, докато повлияното от блажени Августин богословие се определя от любовта, следователно е богословие на любовта, повлияното от Мартин Лутер богословие се определя от вярата, следователно е богословие на вярата[165]. Православната Църква в духа на цялото Свещено Писание следва св. апостол Павел в сравнителната му оценка на вярата, надеждата и любовта[166], според която по-голяма от вярата и надеждата е любовта, без да отрича относителната самостоятелност и самоценност на вярата, нито на надеждата. В живота на този свят нито пълнотата на християнската вяра е възможна без съвместното действие на любовта, нито пълнотата на християнската любов е възможна без наличието на жива и дейна християнска вяра. “Посланието на патриарсите на Източно-Католическата Църква за православната вяра“, което за Православната Църква има характер на символическа книга, понеже неговият текст е изработен въз основа на “Определението на православната вяра на Източната Църква“, одобрено и признато за израз на истинската православна вяра на Иерусалимския събор през 1672 година, дава съответно признание на ценността и валидността както на вярата, така и на любовта. Според него, никой не може да се спаси без вяра. Ала само онази вяра води до оправдание чрез Христос и дава възможност да угодим на Бога, която действа чрез любов или все едно чрез изпълняване на божествените заповеди. Съответно на това човек се оправдава не просто само чрез вяра, но с вяра, която действа чрез любов, сиреч чрез вяра и дела. Мисълта, че уж вярата, като заменя делата, придобива оправдание в Христос, се признава за нечестива. “Не призракът само на вярата, но същинската в нас вяра чрез делата ни оправдава в Христос[167].”  

Теоретическата и практическа важност на проблемa за отношението между вярата и любовта като християнски добродетели от една страна и вероизповедните различия по нея от друга страна настойчивo изискват тя да бъде обсъдена и осветлена старателно и критично както от гледище на Свещеното Писание и патристиката, така и от съвременно религиозно-философско и етическо гледище. 

Думата „вяра“ не се употребява в еднакъв смисъл[168]. В Свещеното Писание също се дава различно значение на думата „вяра“. Според Свещеното Писание, има вяра разсъдъчна или теоретическа. Св. апостoл Яков говори: „Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват и треперят[169].” Тази вяра съвсем не е вярата, която се изисква от Иисус Христос и която води до оправдание и спасение. Евангелската вяра не е само разсъдъчна или теоретическа убеденост в една или друга религиозна истина. Тя е такава убеденост в религиозната истина, която обзема цялата душа на вярващия и най-важното вдъхновява сърцето му със своите възвишени изисквания и идеали и активизира волята му за тяхното осъществяване в дейността му. Вярата, която остава само разсъдъчна или теоретическа убеденост и не преминава в дейност, отговаряща на духовно-нравствената ѝ структура и на религиозно-моралното ѝ съдържание, е несъвършена, безжизнена, бездушна, мъртва, бесовска. Тя води не до оправдание и спасение, а до осъждане и погибел. Св. апостол Яков, който говори за този вид вяра, казва: „Вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва… Както тялото без дух е мъртво, тъй и вяра без дела е мъртва[170].” Вярата става съвършена и води до оправдание и спасение, когато се проявява в обич и се отлива в добри дела. 

Не бива да се остане с впечатлението, като че ли само св. апостол Яков обезсилва вярата и отрича оправдаващата и спасителна ѝ сила, ако тя не бъде придружена от любов и не се отлива в добри дела.

Преди всичко Иисус Христос съвсем определено изтъква, че изповедта на вярата няма никаква религиозна ценност и не води до оправдание и спасение, ако не се отлее в любов към Бога и ближните, ако не се прояви на дело в боголюбие и братолюбие. Иисус Христос изисква вяра и приписва на вярата спасителна сила: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден[171]”; „който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божи пребъдва върху него[172]”. Очевидно е, че тук се има предвид не несъвършената вяра, която се състои само в разсъдъчна или теоретическа убеденост и се проявява във външна изповед, а съвършената вяра, която като цялостна обзетост на човешкия дух от възвишения обект на вярата определя цялото му поведение и се отлива в обич и добротворство. Иисус Христос недвусмислено и красноречиво потвърждава това в две от най-бележитите Си проповеди: в “ Проповедта на планината“, която има програмен характер за цялата обществена дейност на Иисус Христос през земния Му живот и в Проповедта за страшния съд, която е завършък и увенчаване на проповедническата Му дейност. В „Проповедта на планината“ Иисус Христос говори: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи, ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен. Мнозина ще ми кажат в оня ден: Господи, Господи! Не в Твое ли име пророкуваме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие [173].” В проповедта за страшния съд Иисус Христос посочва, че вярата, ако не се е проявила в дейно боголюбие и братолюбие не ще има никаква религиозна ценност и значимост. Вечен живот ще наследят само тези, които в името на Бога са извършвали добри дела на ближните си, а онези, които са заключили сърцата си за братолюбието и не са извършили никакво добро дело, ще отидат във вечен огън, приготвен за дявола и неговите ангели[174].

Св. апостол Петър изисква от християните да вярват, за да получат спасение, готово да се открие в последно време. Вярата обаче е несъвместима с живот според човешките похоти; тя е съвместима само с живот по Божията воля. Вярата изисква човек да очисти душата си „за нелицимерно братолюбие“, за постоянна обич един към друг от чисто сърце[175]. По примера на призовалия ги Светия вярващите трябва сами да бъдат свети във всичките си постъпки[176]. Св. апостол Петър призовава вярващите да обичат братството, да имат помежду си добри обноски и да проявяват добри дела[177]. Към достойнството на християните принадлежи не само вярата, но и състраданието, братолюбието, милосърдието, дружелюбието, неотвръщането зло за зло или хула за хула, странолюбието, миролюбието, всякакъв вид добротворство, служене един другиму – все прояви на християнската любов[178]. При това св. апостол Петър изисква да имаме най-вече не вяра, а любов, защото без нея вярата е безсилна, не покрива греховете, не оправдава и не спасява. „Най-вече – наставлява св. апостол Петър – имайте усърдна любов един към друг, защото „любовта покрива много грехове”[179]. Вярата е начало и път към спасението, ала до него се достига, като към вярата се прибавят останалите християнски добродетели, между които – любовта заема върховно място. „Като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тези добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването на нашия Господ Иисус Христос. А у когото ги няма, той е сляп, късоглед и е забравил, че се е очистил от предишните си грехове[180].”

Според св. апостол Иоан Богослов, вярата и любовта са неразделно свързани. Както който вярва, така и който обича, е роден от Бога[181]. Вярата в Бога и постиганото чрез нея познание за Бога не са свършени, не довеждат до богообщение, до спасение и до вечен живот без любовта, „защото любовта е от Бога и всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов[182]; „който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него[183].” Божията заповед изисква едновременно вяра и любов; само чрез нейното спазване човек постъпва богоугодно, пребъдва в Бога и върви по пътя на спасението. Божията заповед – казва св. апостол Иоан Богослов – е „тая: да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос да любим един другиго, както ни е дал заповед”[184]. Вярата и любов се свързват в една заповед и само при съвместното им упражняване имат нравствено-преобразователна и духовно-спасителна сила. Психологически любовта не е възможна без вяра, защото как човек може да обича Бога, ако не вярва в Него, и как може да обича ближния си като свой брат, ако не почита Бога като небесен Отец на всички хора. От своя страна вярата без любовта е безсилна и мъртва; тя не води към живот и причинява смърт, защото от смърт към живот преминава само този, който обича братята си; който не обича брат си, пребъдва в смърт; всеки, който мрази брат си е човекоубиец; а никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него[185].

Св. апостол Юда изисква от християните не само да се поучават и да напредват във вярата, но и да се запазват и да се подвизават в любовта. „Вие, възлюбени – говори той, – като се назидавате в пресветата ваша вяра и се молите чрез Дух Свети, запазвайте себе си в любов Божия[186].”

От богословско гледище от най-голямо значение е да бъде разкрито учението на св. апостол Павел за отношението между вярата и любовта като християнски добродетели, защото протестантизмът най-много се позовава именно на него, когато приписва първенство на вярата пред любовта и учи, че човек се оправдава само с вяра, без никакви дела на любов.

Св. апостол Павел наистина твърде много говори за оправдаването чрез вяра, за така наречената оправдаваща или спасяваща вяра. Обект и съдържание на тази вяра, въобще са богочовешката личност на Иисус Христос и извършеното от Него изкупление на човешките грехове, въз основа на което вярващият се оправдава от Бога даром, без никакви заслуги от своя страна. Очевидно е, че тази вяра е особено психично състояние, чието съдържание изцяло е пропито от религиозно-етични елементи, моменти и мотиви. Тя на първо място се характеризира с ясно съзнание и искрено изповядване на собствената си греховност и на собственото си нравствено безсилие и с дълбока увереност в невъзможността за самоизкупление и самооправдание. Тя на второ място се характеризира с непоклатима убеденост в нравствената потребност от оправдаване не със собствени сили, а с Божията благодат, която нравствена потребност намира удовлетворение в действителността на извършеното от Христос Иисус изкупление на човешките грехове. Чрез акта на вярата си, вярващият възприема в душата си предлагания му Божи дар на оправданието чрез Христос Иисус, стреми се да усвои напълно проявената в него Божия правда, гори от силно желание да не извършва вече никаква неправда и активизира всичките си сили отсега нататък да живее в светостта на откритата му и постигната от него висша правда и истина [187]. По такъв начин оправдаващата или спасяваща вяра носи определен религиозно-нравствен характер: тя между другото е отричане от всичко греховно в себе си и стремеж към съвършен и праведен живот. 

От всички новозаветни писатели най-много е допринесъл за всестранното разкриване на това понятие за оправдаващата или спасяваща вяра св. апостол Павел. Той изповяда на християните от Филипи: „Смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото, от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христос, и да се намеря в Него, имайки не своя от закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христос, сиреч праведност от Бога чрез вяра[188].” Безспорно е, че вярата, чрез която се придобива праведност, е не само религиозно познание, а и религиозна добродетел, чието съдържание, макар да не съвпада с любовта, все пак съдържа в себе си любов и подтиква към дела на любов. Поради религиозно-етическия си характер – по думите на св. апостол Павел – има сила само „вярата, която действа чрез любов[189]”. Ако вярата не действа чрез любов, тя е безсилна и безполезна, тя не ползва вярващия и не го води до оправдание и спасение. В това отношение ненадминат ще остане възторженият химн на любовта, който св. апостол Павел боговдъхновено е изложил в първото си послание до коринтяните. В него между другото светият апостол изповядва да имам „такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, – щом любов нямам нищо не съм[190].” От изложеното следва, че според св. апостол Павел, вярата и любовта еднакво са необходими за оправданието и спасението. Истинската, пълната, съвършената вяра се намира във вътрешна връзка с любовта с нравствена необходимост се отлива в дела на любов. Без тези дела тя е мъртва и не принася никаква полза, а най-малкото оправдава и спасява. Св. апостол Павел пише, с особена радост, на солунските християни, че непрестанно помни тяхното „дело на вярата[191]”. За да са синове на деня и да се спасят, християните трябва да сложат „бронята на вярата и на любовта”[192]. Презвитерите, за да останат верни на високото си призвание, трябва да бъдат здрави не само във вярата, но и в любовта[193]. Въобще св. апостол Павел свързва вярата и любовта, защото те заедно с надеждата образуват пълнотата на християнския нравствен живот и на християнското нравствено съвършенство. Своя химн на любовта св. апостол Павел завършва с изброяване на трите богословски добродетели: вяра, надежда и любов, като отбелязва, че „по-голяма от тях е любовта[194]”. Чрез вярата Иисус Христос се вселява в сърцата на християните, ала това не е достатъчно за постигане на съвършено богопознание, а още по-малко за оправдание и спасение. Заедно с това християните трябва да се вкоренят и утвърдят в любовта, та да проумеят що е ширина и дължина, дълбочина и височина и да узнаят Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълнят с всичката Божия пълнота[195].

Човек може да има за образец здравото учение, което св. апостол Павел по Божие откровение проповядвал и записал, „с вяра и любов в Христос Иисус[196]”.  Благодатта на Господа, чрез която, според св. апостол Павел, човек се оправдава даром, се преумножава „с вяра и любов в Христос Иисус[197]”. 

Следователно установява се, че, според св. апостол Павел, вярата и любовта като християнски добродетели се намират в непосредно отношение и взаимно се допълват: само чрез съвместното им действие вярващите усвояват Христовото учение, придобиват богопознание, умножават в себе си Божията благодат, удостояват се да получат оправдание и да постигнат спасение. Човек се спасява, „ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие[198]”. Заради това св. апостол Павел изисква от християните да се стремят да придобият не само вяра, но и любов и се радва, когато те преуспяват в тези две добродетели[199]. 

Въпреки безспорната убедителност на изложеното учение на св. апостол Павел за взаимната свързаност на вярата и любовта в християнската добродетелност и в делото на спасението, наложително е да бъдат посочени и изяснени още онези места от писанията на споменатия апостол, където като че ли се говори за достатъчността на вярата и се отрича необходимостта на любовта и добрите дела за постигане на оправдание. В посланието си до римляните св. апостол Павел пише, „че човек се оправдава с вяра, без делата по закона[200]”. Същата мисъл развива св. апостол Павел по-обширно в посланието си до галатяните, където изповяда: „Като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела според закона, а само чрез вяра в Иисус Христос, и ние повярвахме в Христос Иисус, за да се оправдаем чрез вярата в Христос, а не чрез дела според закона: защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът[201].” На тези текстове се позовават закрилниците на едностранчивото учение, че в християнския живот и в делото на спасението вярата е напълно достатъчна. 

Такъв извод от приведените текстове е неоснователен и неверен, не само защото той противоречи на изложеното по-горе определено и недвусмислено учение на св. апостол Павел за съвместното действие на вярата и любовта в християнското нравствено усъвършенстване и в делото на спасението, но и защото той почива на очевидно неправилна екзегеза. Дори най-беглият екзегетически анализ на приведените текстове доказва, че когато св. апостол Павел пише, че човек се оправдава с вяра, а не чрез дела според закона, той не изолира вярата от любовта и делата ѝ, а още по-малко противопоставя вярата на любовта и на делата ѝ. Установи се вече, че според св. апостол Павел, оправдаваща и спасяваща сила има само вярата, която действа чрез любов и поражда дела на любов, а не някаква си теоретическа или само словесно изповядана вяра. Що се отнася до делата, които има предвид св. апостол Павел и на които отрича всяка оправдаваща сила, те не са делата на християнската вяра и любов, а на закона, на законническата праведносост. По времето на св. апостол Павел имало поклонници на закона, които считали, че човек може да постигне оправдание и спасение само със собствените си сили, достатъчно е да изпълнява постановленията на закона. В противоположност на тях св. апостол Павел излага християнското учение, според което без изкупителния подвиг на Иисус Христос, чиито плодове се усвояват чрез вяра, не може да се оправдае и спаси никоя душа. Но вярата, за която говори св. апостол Павел и на която приписва оправдаваща сила в противоположност на делата според закона, никога не остава безплодна. Тя е жива, дейна вяра; тя действа чрез любов и с нравствена необходимост поражда от себе си дела на любов. Безплодната вяра е мъртва; чрез нея не се постига обнова на живота, оправдание и спасение. Обнова на ума и духовно преобразяване чрез него[202] от една страна и възрастване по всичко в Онзи, Който е Глава – Христос[203], от друга страна се извършват чрез живата вяра и истинската любов, които с нравствена закономерност се отливат в добри дела. Следователно според правилно разбраното и следвано учение на Иисус Христос, както то е предадено на Църквата от всички свети апостоли, включително и св. апостол Павел, човек напредва в подвига на нравственото усъвършенстване и постига оправдание и спасение не само чрез разсъдъчна или теоретическа вяра, нито само чрез словесно изповядана вяра, а чрез вяра, която действа с любов и се отлива в дела на любов. В този смисъл се изразява св. апостол Яков, като пише, че „човек се оправдава с дела, а не само с вяра[204]“. Тук се разбират не дела според закона, не дела на законническа праведност, а дела на вярата и любовта, които се извършват чрез действащата в тях Божия благодат, но не без свободно-съзнателно искане и усърдно съдействие и подвижничество от страна на вярващия. Св. апостол Павел, като изповядва че с благодатта на Бога е това, което е, отбелязва, че благодатта на Бога не е била напразно у него, защото той повече от другите се е трудил[205]. 

Апостолските мъже, християнските апологети, отците и учители на Църквата, разкривайки Христовото учение в живота и творбите, и последователно и убедително са доказвали, че вярата и любовта като християнски добродетели се намират във взаимодействие и съвместно водят по пътя на нравственото усъвършенстване и на душевното спасение. 

Според св. Климент Римски, оправданието се основава не върху собствената мъдрост или справедливост, а върху вярата. Обаче вярата не изключва, а още по-малко отрича любовта. Нещо повече, св. Климент Римски не намира достатъчно възторжени думи и изрази, за да опише нравствената прелест на любовта и нейните чудни дела. Чрез любовта може да се угоди на Бога и да се постигне съвършенство[206]. Който с обич спазва Божиите повели, той е блажен, защото чрез любовта се опрощават греховете[207]. Следователно, според св. Климент Римски, чрез вярата и чрез любовта се постига оправдание от греховете, съвършенство и вечен живот.

Св. Игнатий Богоносец свързва вярата и любовта, като вярата нарича начало на християнския живот, а любовта – цел и завършeк на християнския живот, и отбелязва: „Вярата и любовта, свързани в единство, са Бог! Всичко друго, което принадлежи към праведния живот, следва от тях[208].”

Св. Поликарп Смирненски нарича вярата майка на всички вярващи; след нея следва надеждата, а любовта води към Бога, Христос и ближния. Който живее според тези добродетели, той изпълнява закона на правдата; който има любов, той е далеч от всеки грях[209].

В „Пастира“ на Ерм всички християнски добродетели, наброявани на дванадесет, са включени във вярата и любовта[210].

„Посланието на Варнава“ поставя в поредицата на християнските добродетели вярата и любовта[211].

Според Климент Александрийски любовта, вярата и надеждата са трите неразкъсваеми връзки на спасението[212]. Любовта е поставена на първо място, защото, според Климент Александрийски, тя играе най-важна роля за осъществяването на нравствената идея. Любовта е есенциалното добро. Нравственият напредък се движи през първите две стъпала (на първото – доброто се извършва от подбудата на Страха, а на второто – от подбудата на надеждата), докато достигне третото и най-висше стъпало – любовта, която е съвършено осъществяване на доброто[213].

Следва…(виж тук).

___________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 1, С., 1961-1962. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[162]. Виж Augustinus, In Joannis Evangelium, tractatus LXI; De catechizandis rudibus, cap. XXIV; De spiritu et littera, cap. XXXII; De gratia Christi et de peccato ortginali, cap. XXVII; De gratia et libero arbitrio, cap. VII. (J. P. Minge, Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris 1864-1865. Tomus 35, col. 1799; t. 40, col. 339-341; t. 44. col. 235-237, 401 et 891-892).

[163]. Виж Summ. Secunda secundae q. 2, 4. Summ. P. II, 2. du. 2. art. 9. P. II. du. 108 art. 4. Cпоред епископ д-р Силвестър, Опыть православного догматическо богословия, изд. 2, Киев, 1897 т. 4, с. 240.

[164]. Галатяни 2:16.

[165]. Срв. D. Chr. Ernst Luthardt, Kompendium der theologischen Ethik. 3. Aufl. Leipzig, 1921, S. 151.

[166]. 1 Коринтяни 13:13.   

[167]. Послание на Патриарсите на Източно-Католическата Църква за Православната Вяра, чл. 9 и 13. (Православен християнски катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра. Изд. Св. Синод на Българската Църква. София 1930, с. 216 и 219).            

[168]. За различните значения на думата “вяра” виж статията на професор архимандрит д-р Евтимий под надслов „Различните значения на думата „вяра“ – отделен отпечатък от списание „Философски преглед“, год. III, кн. 2. София 1931, с. 3-11.     

[169]. Яков 2:19; срв. Марк 1:24; Деяния на светите апостоли 19:15.  

[170]. Яков 2:17 и 26. 

[171]. Марк 16:16. 

[172]. Иоан 3:36.

[173]. Матей 7:21-23.

[174]. Матей 25:31-46. 

[175]. 1 Петрa 1:22; 4:2.

[176]. 1 Петрa 1:15-16.

[177]. 1 Петрa 2:12 и 17.

[178]. 1 Петрa 3:8-9,11; 4:9-10.

[179]. 1 Петрa 4:8; срв. Притчи Соломонови 4:12.

[180]. 2 Петрa 1:5-9.

[181]. 1 Иоан 4:7; 5:1.

[182]. 1 Иоан 4:7-8.

[183]. 1 Иоан 4:16. 

[184]. 1 Иоан 3:23.

[185]. Иоан 3:14-15.

[186]. Юда 1:20-21. 

[187]. Ефесяни 4:24.

[188]. Филипяни 3:8-9.            

[189]. Галатяни 5:6.

[190]. 1 Коринтяни 13:2.

[191]. 1 Солуняни 1:3.

[192]. 1 Солуняни 5:8.

[193]. Тит 2:2.

[194]. 1 Коринтяни 13:13.

[195]. Ефесяни 3:17-19.

[196]. 2 Тимотей 1:13.

[197]. 1 Тимотей 1: 14.

[198]. 1 Тимотей 2:15.

[199]. 2 Солуняни 3:5; 1 Тимотей 6:11; 2 Тимотей 2:22; 3:10; Филимон 1:5.

[200]. Римляни 3:28; срв. 4:16.

[201]. Галатяни 2:16; срв. 3:11.

[202]. Римляни 12:2.

[203]. Ефесяни 4:15.

[204]. Яков 2:24.

[205]. 1 Коринтяни 15:10.

[206]. Clemens Romanus, Epistola I ad Corinthios, cap. XLIX (J. P. Migne, Patrologiae curcus completus. Series graeca. Paris, 1857, Tomus I, col. 309-312).

[207]. Clemens Romanus, Epistola I ad Corinthios, cap. L (J. P. Migne, PG, t. 1, col. 313).

[208]. Ignatius Martyr, Epistola ad Ephesios, cap. XIV (J. P. Migne, PG, t. 5, col. 656).

[209]. Policarpus Martyr, Epistola ad Philippenses, cap. III (J. P. Migne, PG, t. 5, col. 1008).

[210]. Hermas, Pastor, Visio III, cap. VIII; Similitudo IX, cap. XV. (J. P. Migne, PG, t. 2, col. 727). 

[211]. Barnabas Apostolus, Epistola catholica, cap. I. (J. P. Migne, PG, t. 2, col. 727). 

[212]. Clemens Alexandrinus, Quis dives salvetur, cap. XXIX (J. P. Migne, PG, t. 9, col. 633).

[213]. Clemens Alexandrinus, Stromata, lib. IV, cap. VII. (J. P. Migne, PG, t. 8, col. 1264-1268).

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cpP