Ангел Н. Ангелов

XI. Фикх и шариат

1. Фикх

Ал-Фикх (дълбоко разбиране, знание) е ислямската доктрина за правилата на поведение на мюсюлманите (юриспруденция) и за ислямския комплекс от социални норми (мюсюлманското право в широк смисъл).

И в двете значения ал-Фикх не се оформил веднага с възникването на исляма и на първата мюсюлманска държава – халифата. До първата половина на VIII век системата от социални норми (в това число и юридически) на халифата, като цяло не се определяла от положенията на исляма, а се състояла от норми, които имали предислямски произход и продължавали да действат в новите исторически условия. По това време правната система на халифата възприела отделни елементи от византийското, сасанидското, талмудическото и каноническото (на източните християнски църкви) право, а така също и немалко местни обичаи, много от които впоследствие били ислямизирани и включени в ал-Фикх.

Създаването на ал-Фикх-юриспруденцията протичало заедно със записването на хадисите за пророка Мохамед по думите на неговите сподвижници. Затова първите трудове по ал-Фикх представлявали всъщност сборници с тематично подбрани хадиси, а не правни изследвания. Систематизацията на хадисите способствала за оформянето на ал-Фикх като самостоятелна дисциплина.

През VIII-ми и първата половина на IX-ти век в ал-Фикх-юриспруденцията се създавали свои понятия, формирали се специфичен език и методология. Бил направен изводът, че Коранът и суната имплицитно съдържат отговорите на всички въпроси, които факихите (законоведите) трябва „да извлекат“ от тях. Постепенно били намерени начините „за извличане“ (ал-истинбат) на правни решения от основните източници. За самостоятелен източник факихите признали също така единодушното мнение (иджма) на мюсюлманската община (ума), разбирано като консенсус на сподвижниците на пророка Мохамед. Появило се понятието ал-кийас (по аналогия), чието признаване на източник за ал-Фикх, заедно с Корана, суната и иджма поставило началото на особено направление в ал-Фикх – Усул ал-Фикх, занимаващо се с източниците, методите за тяхното тълкуване и използването им при решаването на конкретни правни въпроси. Голяма заслуга за създаването на ал-Фикх-юриспруденцията има аш-Шафии (починал в 820 година), който в трактата „ар-Рисала“ за първи път формулирал точни определения на нейните основни категории.

Ал-Фикх-юриспруденцията започнала да включва в себе си изучаването на две категории норми:

1) определящи отношенията на мюсюлманите с Аллах – правилата на култа и изпълняването на религиозните задължения (ал-ибадат);

2) регулиращи отношенията между хората, а така също отношенията на мюсюлманската власт (държавата) с поданиците, с другите религии и държави (ал-муамалат). Основните усилия на факихите (законоведите) се насочили към разработката на втората категория норми.

От средата на IX век в сунитската ал-Фикх-юриспруденция постепенно се утвърдила идеята, че само крупните законоведи от миналото са имали право да изучават и решават въпроси от богословско-правния комплекс, а в средата на Х век бил постигнат мълчалив консенсус, в съответствие с който появите на нови школи и направления със своя система от начини за формулиране на правни решения, занапред ставало невъзможно.

Най-развитата част от ал-Фикх – правото представлява правото на личния статус (ал-ахвал аш-шахсийа) – съвкупността от нормите, регламентиращи брачно-семейните, наследствените и някои други близки до тях отношения. Прилагани били и норми на европейското право, което било допустимо в Османската империя, през XIX век, по време на „режима на капитулациите“. Освен това, личният статус на немюсюлманите се определял с правила, признати от една или друга религиозна община, което също така ограничавало сферата на действие на ал-Фикх – правото. В резултат на всичко това, то съхранило своите позиции главно при урегулиране отношенията на личния статус и на практика престанало да се прилага в държавното, административното, наказателното, търговското, а в значителна степен и в гражданското право. Заедно с това, обаче, тогава била извършена първата официална кодификация на нормите на ал-фикх – правото чрез приемането в 1869-1877 година на Маджаллат ал-ахкам ал-адлийа, която играела ролята на граждански кодекс на Османската империя (до днешно време този акт продължава частично да се прилага в Кувейт).

В сегашно време конституциите на много ислямски страни признават основните и смятани за неизменни норми на ал-Фикх за главен източник на тяхното законодателство. Затова при подготовката на съответните закони широко се използват класическите трудове по ал-Фикх – юриспруденция, а в отделни страни (Египет, Йеменската арабска република и други) се създават даже специални комисии за систематизация нормите на ал-Фикх – право по отделните отрасли. От петдесетте години на ХХ век се предприемат опити да се подготви енциклопедия на ал-Фикх (в частност в Египет, Сирия и Кувейт). Най-авторитетното издание от подобен тип е енциклопедията на ал-Фикх, носеща името на Гамал Абдел Насър и излизаща в Египет от 1966 година.

2. Разклонения на фикха

Фуру ал-Фикх или „разклоненията“ на фикха представлява ислямското позитивно право. Самото понятие “разклонения“ (фуру) за пръв път е зафиксирано в съчинението „Китаб ал-асл фи-л-фуру“ (по-известно като ал-Мабсут) на Мохамед аш-Шайбани. За разлика от източниците на фикха (усул ал-фикх), които ясно и точно били формулирани от Мохамед ал-Шафии, частите на позитивното право не били разграничени помежду си и един и същи въпрос можело да бъде разглеждан като принадлежащ към различни раздели. Обаче, във фикха се открояват няколко големи теми, обединяващи близки правни въпроси:

1) въпроси, отнасящи се към вярата и ритуала: молитва, пост, очистване, поклонничество и така нататък;

2) въпроси, отнасящи се към данъчното облагане;

3) въпроси, отнасящи се до различни договорни задължения: търговски и трудови съглашения, наем, аренда и други;

4) въпроси, касаещи семейно-брачните отношения, завещания, наследства и други;

5) въпроси, засягащи престъпленията и наказанията налагани при тях;

6) въпроси, отнасящи се до държавното устройство и управлението на държавата;

7) въпроси, отнасящи се до начина на водене на войните и междудържавните отношения;

8) въпроси, касаещи делопроизводството и съдопроизводството и

9)въпроси, отнасящи се до оценката на човешките постъпки и помисли в пет категории: задължителни, желателни, неутрални, нежелателни и забранени.

На практика, да се отнася всеки правен случай към една от посочените теми не било задължително, защото всеки от тях можело да се разглежда  в няколко аспекта. Тези теми, обаче, отразяват специализацията на правните знания, която се получила в съответствие с изискванията на живота.

3. Шариат

Иш-Шариа (прав, правилен път; закон, предписания) е комплекс от предписания, посочени в Корана и суната, които определят убежденията, формират нравствените ценности и религиозната съвест на мюсюлманите, а така също са източници на конкретни норми, регулиращи тяхното поведение.

Затова шариатът често се възприема в масовото съзнание като ислямския начин на живот, като комплекс от правила за поведение, включващи най-разнообразни норми – религиозни, нравствени, битови, правни и други. И действително от позициите на историческия и социологическия подход шариатът може да се разбира като общо учение за ислямския начин на живот, като сбор от предписания, обезателни за изпълнение от мюсюлманите и съдържащи се в Корана и суната. В тях преди всичко се засягат въпроси на вероучението и етиката, определящи убежденията и религиозната съвест на вярващите. Що се касае до постъпките на човека, до неговото външно поведение, положенията на шариата ги регламентират не сами по себе си, а по пътя на конкретизацията в определени норми. Тази функция изпълнява ал-фикх – юриспруденцията, която е дисциплина, занимаваща се с извличането на конкретни правила на поведение от шариата. Може да се каже, че на нивото на нормативната регламентация на отношенията между хората шариатът не може да мине без ал-фикх – правото, а знанието на нормативната страна на шариата съществува реално само в конкретната форма на ученията на различните школи на ал-фикх – юриспруденцията. Само посредством фикха се извършва прехвърляне на положенията на шариата в плоскостта на действащите и съблюдавани от мюсюлманите правила на поведение. Другояче казано, положенията на Корана и суната съставляват съдържанието на шариата, който, от своя страна, играе ролята на общ идеен източник, на религиозно-етична основа на ал-фикха (право и юриспруденция).

4. Школи в ислямското право

Мазхаб (мн. ч. мазахиб, път) е термин, широко използван във всички области на исляма – в богословието, фикха, философията и други. В най-разпространеното значение мазхаб означава богословско-правна школа, направление. С оформянето на сунитския фикх мазхаби започнали да наричат преди всичко четири основни богословско-правни школи – на ханафитите, на маликитите, на шафиитите и на ханбалитите. По-късно към тях бил добавен пети (шиитски) мазхаб – богословско-правната школа на имамитите-джафарити (ал-фикх ал-джафари), която днес представлява държавната правна ситема на Иран.

а) ал-Ханафийа (ханафити) са последователи на ханафитския мазхаб (по името на основателя Абу Ханифа, починал в 767 година), възникнал в VIII век в град Куфа (Ирак). Особеностите на тази школа са следните: Коранът се приема като източник на правото изцяло и безпрекословно; суната се приема като независим източник, но само след щателен подбор на хадисите; съгласуваното мнение (ал-иджма), наследено от предшествениците, се приема само в случай, че то произлиза от същите хора, които се смятат за разказвачи на достоверни хадиси. Обаче, при изследването на нови въпроси се приема иджма на всяка друга група авторитетни лица и по такъв начин се създава възможност за възникване на регионални иджма. Съждението по аналогия (ал-кийас) може да се гради върху достоверен материал, даже и не винаги да е авторитетен, но задължително с дълбока логическа обосновка. Като метод, с помощта на който може да бъде корегирано решение взето върху основата на кийас (по аналогия), ако то има вреден резултат, се прилага решение за предпочитане (ал-истихсан).

Мазхабът ал-Ханафийа допуска широко прилагане на обичайното право (урф), като вспомагателен, но независим източник, което позволява да се опростяват деловите отношения и да се встъпва в делови и битови контакти с друговерци. Благодарение на тази широка търпимост мазхабът, започвайки от XI век бързо се разпространил на север и изток, обхващайки Анадола, Балканите, северен Кавказ, Причерноморието, Поволжието, Средна Азия, Афганистан, Индия и обширна степна зона до Китай, а така също се утвърдил и на островите на Индонезия. Ханафити били хановете на Златната Орда, Великите Моголи (в Индия) и султаните на Османската империя. Мазхабът ал-Ханафийа следват болшинството от мюсюлманите на бившия СССР (освен Азербайджан и някои малки групи в Средна Азия), България и бившата Югославия.

б)ал-Маликийа (маликити) са последователите на мазхаба, наречен по името на неговия основател Малик б. Анас (713-795). Маликизмът възникнал в Медина и бързо се разпространил по Арабския полуостров, в Египет, Северна Африка и Андалусия (Южна Испания). Според маликитския мазхаб, главен източник на правото са Коранът и суната, която се разглежда като продължение на Корана. Суната не подлежи на никаква интерпретация по отношение на онези хадиси, които изхождат от сподвижници на Мохамед от Медина, тъй като само техните сведения били признавани от маликитите за напълно достоверни. Каноничните текстове на Корана и суната са обединени в един източник – „насс“. Като допълнение към „насс“ са привлечени сведения за колективния опит на мединската община, за който няма никакви писмени свидетелства, но който се е съхранил в обществената памет като действия, които са били обичайни приживе на Мохамед: очистване (тахара), пост (саум), обрязване (хитан) и други. Такава колективна памет се разглеждала като колективен хадис. И чак накрая необходимия правен материал се извличал от правните решения и разяснения на сподвижници (асхаби)-немединци, а така също на особено видни последователи (таби). За интерпретация на привлечения правен материал широко се използвало съждението по аналогия (кийас), което се разглеждало като технически способ за пряко съпоставяне на решавания въпрос с „насс.“  За решаването на въпроси, които не могли да бъдат съпоставени с някакъв източник, бил разработен рационалистическия принцип на „стремеж към ползата“  (ал-истислах), наричан още ал-масалих ал-мурсала, според който юридическото съждение обезателно трябва да бъде насочено към съблюдаване на обществения интерес, да не противоречи на „насс“ и да съответства на общите постановки на шариата. Решението за предпочитане (ал-истихсан) означава предпочитане на ал-истислах пред кийас, тоест, ако има възможност за избор, в случай на съмнения, следва да се предпочете ал-истислах.  

В днешно време маликитския мазхаб е господстващ в Мароко, Алжир, Тунис, Либия, Кувейт и на Бахрейн. Значителни маликитски общини има в Египет и Судан, известен брой маликити живеят и в други ислямски държави.

в)аш-Шафийа (шафиити) са последователите на мазхаба, основан на границата между VIII и IX век от Мохамед аш-Шафии (починал в 820 година). Мазхабът аш-Шафийа е еклектичен, тъй като е създаден под силното влияние на ханафитския и маликитския мазхаби и е възприел техните особености. Основните му принципи са такива: Коранът и суната се разглеждат като единен източник, суната само допълва Корана, но не дава паралелен материал за сравнение и вземане на решение. При това хадисите, изхождащи от разказвачи-мединци, се приемат безпрекословно. Иджма се разглежда като допълнение към Корана и суната, но се вземат под внимание само решенията на муджтахидите (учени-богослови, имащи право да произнасят решения по важни въпроси на фикха) – мединци. Съждението по аналогия (кийас) се използва само за избор на нужния материал от предходните източници. Ако хадисите или иджма на мединци съдържа материал, достатъчен за пряка аналогия, по-нататъшната интерпретация сe прекратява. Решението за предпочитане (ал-истихсан) се отхвърля напълно, но от маликитския мазхаб е заимстван принципа за вземане на решение изхождайки от неговата обществена полза (ал-истислах), който позволява да се вземат решения както на базата на свободното съждение, така също и върху основата на нормите на обичая (урф), който сам по себе си не е източник на правото. Благодарение на улесненията, които предлагал, мазхабът аш-шафийа бързо изместил ханафитския и маликитския мазхаби в Сирия и Ирак, придобил солидни позиции в Египет и се разпространил и в други страни. В днешно време мазхабът аш-шафийа е господстващ в Сирия, Ливан, Палестина и Йордания и има многочислени последователи в Ирак, Пакистан, Индия, Малайзия и Индонезия. Шафиити са и основната маса от сунитите в Иран и Йемен.

г) ал-Ханабила (ханбалити) са привърженици на един от четирите сунитски мазхаби, наречен по името на своя основател Ахмад б. Ханбал. В отличие от другите сунитски мазхаби ханбалитството възникнало като религиозно-политическо движение и чак след това се оформило в правна школа. Появило се през IX век, в своята теория и практика то изразявало възгледите на най-твърдите привърженици на традиционализма (ахл ал-хадж). Те смятали съвременната им епоха за период на дълбок разкол на мюсюлманската община и виждали главната причина за кризата в разпространяването на спекулативната теология (калам), на нейните рационални методи в догматиката и правото. Ханбалитите издигнали идеята за очистване на исляма чрез завръщане към суната, като авторитетен източник на вероучението. Ранните ханбалистки съчинения отразяват важен етап от развитието на концепцията за суната: тя била обявена за тафсир (коментар) към кораническия текст (ат-сунна туфассиру-л-Куран), те издигат авторитета на хадисите почти до нивото на текста на Корана, твърдейки, че те трябва да бъдат приемани на вяра, изхождайки от принципа „би-ла кайфа“ (без да се задава въпроса: „Как?“). Важна стъпка в създаването на авторитета на суната станало нейното обявяване за главен критерий при определяне истинността на вярата на мюсюлманите. Важен аспект от ханбалитската идеология станало отричането на всякакви нововъведения (бида) в областта на вероучението и правото, нямащи пряка обосновка в Корана и хадисите. Ханбалитите осъждали участието в смутове (фитна), като смятали за по-добър начин при възстановяването на реда в общината използването на наставления (насиха) към редовите членове. Ханбалитите, също така, изисквали подчинение към законния управник, „независимо дали той е справедлив или не“. Още в първата четвърт на Х век ханбалитите изоставили идеята за обединяването на цялата мюсюлманска община.

Макар ханбалитската правна школа да се оформила към началото на XI век, обобщаващите трудове по ханбалитско право се появили много по-късно. Единият от тях, „Китаб ал-умра фи ахкам ал-фикх“ принадлежи на Муваффак ад-дин б. Кудам (1146-1223), другият, „ас Сийаса аш-шарийа“ е създаден от Ибн Таймийа в XIII век. Освен Корана и суната за източник на ханбалитското право била призната иджма (съгласието на общината), ограничавайки я до първите поколения сподвижници и последователи на Мохамед. Отричайки формално всякакви рационални методи, ханбалитите фактически узаконили вземането на решения по аналогия (кийас).

Идеите на ханбалитите намерили широка поддръжка между средните и нисши слоеве на градското население на Ирак, Хорасан (Иран), Сирия, Хиджаз (Арабския полуостров) и оказали забележимо влияние върху андалуската (Испания) школа. В течение на цялото средновековие ханбалитите, които се обявили за носители на сунитското правоверие, нееднократно заставали начело на масовите градски движения. В XIX-ти и XX-ти век ханбалитските идеи за обновление на исляма чрез завръщане към суната, за борба с нововъведенията били възродени от вахабитите, ислямските рефоматори. В наши дни правната школа на ханбалитите официално е възприета в Саудитска Арабия.

д)ал-Джафарийа (джафарити) са последователи на джафаритската (шиитско-имамитска) правна школа (ал-мазхаб ал-джафари), наречени са така по името на шестия шиитски имам Джафар ас-Садик (починал в 765 година). Джафаритският мазхаб е признат от сунитите редом с четирите сунитски мазхаби: ханафитския, маликитския, шафиитския и ханбалитския През XVIII век джафаритите получили отделно място за молитва (макам или мусалла) в оградата на Кааба наравно с последователите на горепосочените сунитски школи.

Подобно на това както при сунитите, суната зафиксирана в сборници с хадиси, станала един от източниците на сунитското право, така също и при шиитите сбора от предания (ахбар) придобил статут на източник на правото. Значението на тези предания пораснало особено след „укриването“ на последния шиитски имам, когато преданията станали основно доказателство за законността на приеманите правни решения.

Най-ранният и най-пълен и авторитетен сборник с шиитски предания е трудът на крупния имамитски богослов и факих ал-Кулини под надслов „ал-Кафи фиилм ад-дин“, на който ученият посветил двадесет години от живота си. В този сборник били събрани и систематизирани над шестнадесет хиляди предания (ахбар). С течение на времето „ал-Кафи“  бил признат от имамитите за един от четирите източници (ал-усул ал-арбаа) на джафаритския мазхаб.

За втори източник бил признат трудът на имамитския факих от Хорасан (Иран) Ибн Бабуйи ас-Садук, наречен „Мал ла йахдуруху ал-факих“, в който се съдържат над девет хиляди предания.

За трети и четвърти източник на джафаритския мазхаб били признати сборниците с предания „ат-Тахзиб“ (над тринадесет хиляди) и „ал-Истибсар“ (над пет хиляди и петстотин), на големия познавач на джафаритското и сунитското право аш-Шайх ат-Туси.

За най-авторитетен труд по джафаритския фикх се смята „Шараи ал-ислам фи масаил ал-халал ва-л-харам“, на известния факих от град ал-Хилла, Наджм ад-дин ал-Мухаккик ал-Хилли (починал в 1275 или 1277 година).

Основните отлики на джафаритите от последователите на сунитските мазхаби се свеждат до следното:

а) джафаритите отхвърлят кийас (по аналогия);

б)в суната признават само онези хадиси, които се предават по думите на ахл ал-Байт (семейството на Пророка) и

в)джафаритите смятат вратите на иджтихада (дейност по изучаване и решаване на въпросите от богословско-правния комплекс) за отворени. Последното обстоятелство спомогнало за развитието на методологията на джафаритския мазхаб и позволявало бързо да се реагира на събитията от изменящия се свят.

Отличителна особеност на този мазхаб е допустимостта на временен брак (мута) и „благоразумното скриване на вярата“ (ат-такийа). В днешно време джафаритския мазхаб е държавната правна система на Иран.

5. Организация на съдебното производство в исляма

Оформянето на правото в рамките на шариата включвало и създаването на юридически институти, в частност института на адвокатурата. Разширяването на икономическите и търговските връзки довело до усложняването на системата за тяхната защита, което пък от своя страна водело до създаването на професионални юристи.

Дело, чието водене било възлагано на друг се наричало „вакалат“, а неговият изпълнител носел името „вакил“ (адвокат). Всеки човек можел да възложи на друг да продаде дома му, да сключи брачен договор и така нататък. Ако адвокатът се намирал в друг град, на него му се изпращало доверително писмо.

Доверено лице, адвокат, по законите на исляма не можел да стане носещият ихрам (специално одеяние за поклонничество в Мека), защото такъв човек не бивало да се отвлича от мисълта за Аллах.

Адвокатът (вакил) нямал право да предаде делото на друг адвокат без разрешение на доверителя. Ако делото е било възложено на няколко изпълнители, в случай на смърт или отказ на един от тях, започнатото дело не се прекратявало. Ако във вакалата участвали само двама – поръчителят и изпълнителят, в случай, че единият от тях починел, делото автоматически се прекратявало. В случай, че адвокатът умре или стане невменяем, сделката губела своята юридическа сила.

Съдебният процес (мухакама) се е оформил в основните си черти към средата на VIII век и се основавал на три главни принципа: личното участие на страните в процеса, гласност на процеса и непрекъснатост на процеса. Той трябвало да се води устно, писмените свидетелства и доказателства се разглеждали като записки, чиято достоверност трябвало да бъде удостоверена чрез свидетели (шахиди). Страните сами повдигали обвинението или предявявали иск и сами се защитавали. За осигуряване на най-голяма гласност процесът трябвало да се проведе на такова място, където може да се събере много народ: на площада, пред дома на управника или кадията, в специално помещение (махкама), в масджид  (джамията) и така нататък.

Характерна черта на съдебното разследване в ранния ислям било отсъствието на адвоката. Кадията изисквал личното присъствие на ищеца и обвинителя. Термините „ищец“ и „обвинител“ ние употребяваме тук условно. За шариатския съд те се наричат еднакво: „муддаи“ (потърпевши) Чак след съдебното разследване и произнасянето на присъдата, осъденият започвал да се нарича „виновен“.

Ако се налагало разследване, то било провеждано от кадията или от негово доверено лице. Ако някоя от страните не можела да присъства лично на процеса, тя би могла да бъде представяна от пълномощник (вакил), но за това било необходимо съгласието на кадията.

Щатът на съда бил непостоянен: кадията сам го укомплектовал по свое усмотрение като плащал на секретарите, куриерите, преводачите и така нататък от общата сметка на съда. Още при първите халифи се появили съдебни органи начело с кади ал-кудат. Кадията провеждал разследването с помощта на „мазакки“, който се занимавал с проверката на личността на свидетелите, помагал му също „касим“ – служител на съда, който познавал правилата за разпределяне на имуществото, няколко „авани“, които следели за реда в съда и изпълнявали неговите решения, а също така се грижели за явяването на свидетелите и „амин ал-хукма“, който завеждал делата за опека. По-късно се появили и полицейски органи (шурта). Те действали в съгласие с шариатския съд, а понякога и самостоятелно.

В хода на съдебния процес истината можело да бъде установена или след като едната от страните признаела правотата на другата, или чрез показанията на свидетелите, или чрез клетвеното уверение на едната от страните в нейната правота. Редът на самия процес е такъв: след повдигане на обвинението или подаването на иска, кадията оценява възможността за явяване на страните и посочва място и време за изслушване на делото. В началото на процеса обвиняващата страна излага своето обвинение, като предявява необходимите доказателства и показанията на свидетелите. Обвиняемата страна се защитава, посочвайки аргументи в своя защита. Ако се изясни, че на една от страните е необходимо време за събирането на някакви допълнителни доказателства, процесът може да бъде отложен през това време. Ако нито доказателствата, нито показанията на свидетелите не доказват правотата на една от страните, те полагат клетва, при което страната-обвинител полага първа клетвата. Ако всички възможности са изчерпани, а претенциите не са доказани, процесът се прекратява. Ако обвиняващата страна, след процеса, намери допълнителни доказателства за своята правота, тя може да започне нов процес.

В сегашно време така се провеждат процесите само в духовните съдилища, които разглеждат главно дела, свързани с нарушенията на ритуала, семейните и някои имуществени отношения (наследяване и раздел на имуществото, опека и така нататък). Всички дела, които изискват разследване с прилагането на сложни съвременни методи не се разглеждат от духовните съдилища[35].

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1489.

[35]. Литература: Schacht J., The Origins of Muhammadan Jurisprudence, Oxford, 1950; Coulson N. J., A History of Islamic Law, Edinburgh, 1964; Liebesny H. J., The Law of the Near and Middle East: Readings, Cases and Materials, New-York, 1975; Löschner H., Die dogmatischen Grundlagen des siitischen Rechts, Köln, 1971; Histoire de l’organisation judiciaire en pays d’Islam par E. Tyan, vol. I-II, P., 1938-43; Чуков В., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското  право, С., 1997; Гълъбов, Г., Мюсюлманско право с кратък обзор върху историята и догмите на исляма, С., 1924.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cgx