Клара Стаматова

Ислямската религия съдържа три основни и преплитащи се елемента: събитие, свързано с нейната поява – животът и личността на Мохамед Ибн Абдалах (около 570-632), свещен текст, който изла­га смисъла и съдържанието ѝ – Коранът, и общност – умма, която утвърждава привързаността си към този текст като основа на нейната религия[1].

Съдържанието на исляма се изразява от така наречените „корени на вярата“ (арабски ‘усул ад-дийн’), които са неговите основни догмати. Те са:

1. постановката за единобожието (таухиид);

2. вярата в бо­жествената справедливост и правосъдие (‘адл);

3. признаване на пророческата мисия на Мохамед и предшествениците му (нубу-ат);

4. вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мър­твите (кияма), и

5. учението за предводителството и наместничес­твото (имамат-халифат).

Концентрирано корените се намират в сура „Жените“: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, ко­ято е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил“[2].

Проследяването на въпроса за мястото на Иисус Христос в Корана изисква насочване на вниманието към ислямското учение за пророчеството.

Представата на Мохамедовата религия за свещената исто­рия е сходна с библейската, но разбирането ѝ е различно – в нея няма единен център, какъвто в Библията е личността на Спасите­ля, а представлява непрекъснато Божие пратеничество за хората, възобновявано за всеки народ и епоха[3].

По думите на Й. Фридман, за мюсюлманите „човешката ис­тория не би имала религиозно значение без последователните ми­сии на пророци, на които отново и отново се възлага да предадат Божието слово на хората [4]“.

Като цяло в учението си за пророците Мохамед се придържа към юдео-християнската традиция, но внася и някои промени, до­развити по-късно от мюсюлманските богослови. Тъй като разка­зите за пророците се срещат на много места в Корана, то логично е да се предположи, че арабският проповедник се е стремял да обос­нове ролята си на приемник и завършител на тяхната мисия.

Тъй като учението за пророчеството и пророците е основен стълб на историческото повествование в Корана, то пророчески­ят пласт от свещената история в Книгата[5] се помества във време­то между Ибрахим (библейския Авраам) и Мохамед, макар и това да не е историческото време в настоящия европейски смисъл на този термин.

В Корана Ибрахим е почитан като прародител на евреите и арабите и проповядващ изконния монотеизъм. На него са били дадени скрижалите (сухуф) от Божието слово: „И кой е с по-добра религия от онзи, който се е отдал на Аллах с истинска преданост и е последвал вярата на Ибрахим Правоверния? Аллах прие Ибрахим за приятел “[6]. Като монотеист и баща на „пророк от праведници­те“[7] Исхак (библейския Исаак), кораничният Авраам става прароди­тел на арабите чрез Измаил, сина му от Агар – робиня на неговата съпруга Сарра, която е майка на Исаак[8]. Тъй като в рамките на юдео-християнската традиция Измаил е изключен от завета на Бо­га с Исаак[9], не е възможно той да участва в Новия Завет[10].

Следователно за мюсюлманите вярата им представлява са­мостоятелно звено, което произхожда от молитвата на Авраам във Вирсавия за първородния му син Измаил и неговия народ (Битие 17:17-18; 21:9-21). Именно тук се корени постоянният стремеж на Мохамедовата умма да търси идентичността си и да доказва сво­ята законност като общност от последователи на истинското извечно единобожие.

Според исляма Мохамед е бил предшестван от 313 пратени­ци и 124,000 пророци, като между тях се установява иерархия – пратениците са пророци от по-висш тип, а 25 от тях са поименно посочени в Корана. Първият е Адам, следват Ной (Нух) и Авраам (арабски Ибрахим), който с готовността си да пожертва за Аллах своя син се приема за първия единобожник, Моисей (арабски Муса), който е определян като посредник между Аллах и израилевото племе, а Иисус Христос (Иса) – като „слово“ и „дух“, идващи от Аллах. За пророци се сочат и старозаветните царе и патриарси: Давид (Дауд), Аарон (Харун), Соломон (Сюлейман) и Лот (Лут). В Корана се откриват и имената на св. пророк Захария (Закария) и св. Иоан Кръстител (Яхя), но с изключение на Давид липсват големите про­роци – Исаия, Иеремия и Иезекиил. Не се срещат и имената на малките пророци (освен споменатите св. пророк Захария и св. пророк Ио­на), а впоследствие към тази група са причислени Александър Ма­кедонски (Зулкарнайн) и св. Георги (Джирджис). Според исляма пратениците притежават честност, безгрешност, прозорливост, те стоят по-високо от ангелите и обладават дара да извършват чуде­са, но нямат Господни качества, а са само хора[11].

На някои от тях Аллах изпраща послания – Тората на Муса, Евангелието на Иса, Псалмите на Дауд, Писанията на Ибрахим и Муса. Те се отличават по форма, език и начин на изложение както помежду си, така и от Корана, който е изпратен от Мохамед.

Съществен момент от кораничното учение за Мохамед е оп­ределянето му като „печат на пророците“ (хвтам ан-набийин): „Мухаммад не е баща на никого от вашите мъже, а е Пратеникът на Аллах и последният от пророците…”[12]

В ориенталистиката отдавна се спори върху въпроса, дали главната идея, вложена в израза „печат на пророците“, е именно окончателността. Според Симеон Евстатиев „в своята коранична упот­реба този израз е означавал най-вече потвърждаване, но не и окон­чателност на профетическата верига[13].“ Издигането на Мохамед над всички като Божи пратеник и „печат на пророците“, чиито последователи ще бъдат възнаградени с вечното райско блаженс­тво, не е случайно. Според исляма низпосланото на предишните народи е изгубено, а юдеите и християните следват изопачени ва­рианти на предаденото на Моисей и Иисус – едно непълноценно наследство, в което небесната истина се преплита с човешките грешки. Тази постановка е застъпена в Коран 5:13, където се каз­ва: „Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна…“ Следователно, независимо че ислямът признава свещеното достойнство на другите книги[14], като автентичен се оп­ределя само Коранът. Претенцията за неговата неповторимост ка­то откровение на Аллах[15] заема централно място в доказателст­вата на средновековните ислямски екзегети за чудото на проро­чеството и неговата безспорна правдивост[16]. За мюсюлманите Коранът е „фиксираното слово Божие… съ-вечна безвремева реч, низпослан на човечеството чрез пророка Мохамед под формата на адаптиран и очовечен дискурс“[17].

Според изследователите мястото, което „Книгата на Аллах“ заема в исляма, е сравнимо с това на Иисус Христос в християнс­твото. Тунизийският богослов А. Талби например посочва, че „Коранът – Словото на Бога, заема за мюсюлманина мястото, което има Иисус Христос, Словото Божие, за християните[18]“.

Според „Майката на книгите“ всички притежатели на писа­ния първоначално са имали както едно и също Божие слово, така и еднакви възможности за спасение – факт, който изрично е под­чертаван в сура 29:46: „...Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“ Но едновременно с това се твърди, че „Ислямът е религията при Аллах… Той е, Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички рели­гии… “[19]

От казаното за притежателите на писания следва да се под­чертае, че Коранът и неговите тълкуватели определят юдеите и християните принципно като изповядващи „исляма“ – в смисъл на религия на човечеството[20]. Поради това те не са неверници (съответно не-вярващи), а в най широк смисъл са „вярващи“[21]. Наред с това обаче юдеите и християните не са такива в пълния смисъл на думата и по мащабите на Корана са по-скоро частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част с истинната рели­гия на мюсюлманите. И те остават частично вярващи (и с това друговерци), докато не съгласуват съдържанието на тяхната вяра с Мохамедовото учение.

Тази коранична постановка е недвусмислено застъпена в да­ваните от мюсюлманските богослови (улеми) дефиниции на исля­ма. Според Балик „Ислямът е вяра за цялото човечество и за всич­ки времена… християнството също е от Бог, но свещените писа­ния на християните по един или друг начин са били променени, така че в крайна сметка започват да проповядват учението за Тро­ицата и въплъщението“[22].

Прочетете още „Защо ислямът не приема Иисус Христос за Син Божи и Спасител?*“ →

Св. Игнатий Богоносец

Игнатий Богоносец до Църква­та на Бога Отца и Господа Иисуса Христа, която се намира във Фила­делфия – Азия, помилвана и утвър­дена в единомислие Божие, нераз­делно радваща се за страданията на нашия Господ и възкресението Му, което е удостоверено с всяка милост. Поздравявам я с кръвта[2] на Иисуса Христа, която е ваша и не­престанна радост за вярващите, особено ако те се намират в единс­тво с епископа и неговите свещени­ци (презвитери) и дякони, поставе­ни по волята на Иисуса Христа, кои­то по Своето благоволение Той ут­върди непоклатно чрез Светия Свой Дух.

Глава I.

Похвала за епископа

Аз научих, че вашият епископ не сам и не чрез людете (хората) е при­ел това служение от обществото на вярващите, и не от тщеславие, но по любовта на Бога Отца и Гос­пода Иисуса Христа. Аз съм поразен от неговата кротост: Той в мълча­нието си е по-силен от онези, които говорят напразно. Защото Той така е съгласен със заповедите, както струните на цитрата. Зато­ва моята душа ублажава Неговото благочестиво разположение, като го намира чисто и съвършено, как­то и неговата непоколебимост и незлобие във всяка кротост на жи­вия Бог.

Глава II.

Пазете единството с епископа и се отдалечавайте от лъжливите учения!

И така, чеда на светлината и истината, бягайте от разделение­то и лошите учения, но където е пастирът, там бъдете и вие, като овци: Защото много вълци, на вид достойни за доверие, чрез гибелни удоволствия пленяват онези, които вървят по Божия път. Но при ваше­то единство, те няма да имат мяс­то.

Глава III.

Отдалечавайте се от тези, които се отделят от единството на Църквите!

Отдалечавайте се от злите плевели, които не връщат към Ии­суса Христа, понеже те не са наса­дени от Отца. Не че у вас намерих разделение, напротив, по-скоро очистване[3]. Защото, които са Бо­жии и Иисус-Христови, те са с епис­копа. И онези, които се покаят и дойдат до единение с Църквата, също ще бъдат Божии, за да живе­ят съобразно Иисуса Христа. Не се съблазнявайте, мои братя! Който следва тези, които водят до раз­кол, той няма да наследи Божието царство. Който се държи в чуждо учение, той не съчувства на стра­данията Христови[4].

Глава IV.

Имайте една Евхаристия!

И така, старайте се да имате една Евхаристия, защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата за единение с Кръвта Му, един е жертвеникът, както и един е епископът със све­щениците и дяконите, мои съслужители, за да вършите всичко що трябва да вършите – в име Божие.

Глава V.

Аз прибягвам към Евангелието и апостолите. Да почитаме и старозаветните пророци!

Братя мои, аз целият се разкри­вам в любов към вас и с велика ра­дост ви укрепвам – не аз, а Иисус Христос, за Когото в окови, макар да се намирам още в страх, като все още несъвършен[5]. Но Вашата мо­литва към Бога ще ме усъвършенс­тва, за да достигна определения ми от Христа Бога жребий. Да прибяг­ваме[6] към Евангелието като към плътта на Иисус, и към апостоли­те – като към църковното презвитерство[7]. Да обичаме също и про­роците, защото те предизвестиха онова, което се отнася до Евангели­ето, на Христа се уповаваха и Го очакваха. И се спасиха чрез вяра в Него, чрез единение с Иисуса Христа станаха достовъзлюбени и досточудни светии, засвидетелствани и съпричислени към общото упование на Евангелието чрез Иисуса Христа[8].

Глава VI.

Не допускайте юдейство!

Но ако ли някой ви проповядва юдейство, не го слушайте! Защото по-добре е от човек, който е приел обрезание, да слуша за християнст­вото, нежели от необрязан – за юдейството. Ако ли нито единият, нито другият не говорят за Иисуса Христа, то те, според мене, са па­метници и гробове на мъртви, на които са написани само имена чо­вешки. И така, избягвайте коварст­вото и хитростите на княза на този век. Сподавени от неговите мисли, не отслабвайте в любовта. Бъдете всички заедно с неразделни сърца. А аз благодаря на моя Бог – аз съм със спокойна съвест в отноше­нието cu към вас, u никой не може да се похвали нито тайно, нито явно, че аз някого съм затруднил[9] в нещо малко или (нещо) голямо. И с всички, с които беседвах, желая, ка­заното от мене да послужи като свидетелство срещу тях[10].

Глава VII.

По внушение от Светия Дух ви увещавах към единство

И мене искаха някои да ме пре­лъстят по плът, но духът, който е от Бога, не се съблазнява. Защото той знае откъде идва и къде оти­ва[11] и разобличава тайното. Като се намирам между вас, аз гръмко възвестих, със силен (пълен) глас казвах: „Отдавайте внимание на епископа, презвитерството и дяко­ните. Някои подозираха, че аз говоря това, като имам предвид отделни лица. Но Онзи, за Когото съм в око­ви, ми е свидетел, аз не знаех това от човешка плът (от човеци), а Ду­хът ми възвести, казвайки така: „Без епископа не вършете нищо, па­зете Моето тяло като храм Божий, обичайте единството, отбягвайте разделението! Бъдете подражатели на Иисуса Христа, както и Той е подражател на Своя Отец.

Глава VIII.

Старайте се към единство!

И така, аз свърших своето дело като човек, предназначен за единс­тво. Където има разделение и гняв, там не обитава Бог. Впрочем Гос­под прощава на всички, които се каят, ако те се възвръщат към еди­нение с Бога и към събора на еписко­па. Вярвам в благодатта на Иисуса Христа, че Той ще ви освободи от всякакви окови. Но ви моля – нищо не вършете от любов към прения, а към учението Христово. Аз чух от някои следните слова: „Ако не наме­ря в древните писания[12], то не вяр­вам на написаното в Евангелието“. А когато им казвах какво е написа­но, те ми отговориха: трябва да до­кажеш[13]. Но за мене по-древен е Иисус Христос, неоспоримо по-древен е Неговият кръст, Неговата смърт и възкресение, и вярата Му[14]: ето чрез какво желая да се оправдая при вашите молитви.

Глава IX.

Новият Завет превъзхожда Стария

Добри са свещениците, но по-превъзходен е Първосвещеникът[15], на Когото единствено са поверени тайните Божии. Той е вратата към Отца[16], към която водят Авраам, Исаак и Яков, пророците, апостоли­те и Църквата. Всички те са за еди­нение с Бога[17]. Но Евангелието съ­държа в себе си нещо по-превъзходно – това е пришествието на нашия Господ Иисус Христос, Неговите страдания и възкресение. Защото възлюбените пророци само Го посо­чиха, а Евангелието е изпълнение на истината. Всичко заедно[18](е нещо) прекрасно, ако вярвате с любов.

Глава X.

Сърадвайте на антиохийските християни за прекратяване на гонението!

Така както по вашите молитви и любов, която имате в Иисуса Христа, Сирийската Антиохийска Църква, както ми бе съобщено, се намира в мир: то редно е, като Божия Църква, да изберат дякон[19] за извършване там на Божия служ­ба, за да се сърадват с вярващите в общите събрания и прославят име­то Божие. Блажен е в Иисуса Хрис­та, който се удостои с такова служение, а за това вие ще бъдете прославени. Ако ли вие поискате, то това не е невъзможно за вас заради името Божие – така както близки­те Църкви изпратиха епископи и ня­колко презвитери и дякони.

Глава XI.

Благодаря Ви, че вие благосклонно приехте моите съпътници. Поздравяват ви братята от Троада!

Що се касае до Филон, дякон от Киликия, мъж засвидетелстван, който и сега ми служи заради Бога заедно с Реем Агатопод, мъж изб­ран, който ме съпътства от Сирия, който се отказа от живота, то и те свидетелстват за вас, и аз бла­годаря на Бога за вас, че вие ги при­ехте, както и вас Господ. А тези, които не ги почитат, да бъдат простени с благодатта на Иисуса Христа. Поздравяват ви с любов братята от Троада, откъдето ви пишат чрез Вурр, когото ефесяни и смирненци изпратиха при мене от уважение към мен. Да ги почете Господ Иисус Христос, на Когото те се надяват по плът, душа, вяра и лю­бов и единомислие. Укрепвайте се в Иисуса Христа, общата наша на­дежда.

Превод от руски професор д-р Иван Денев (1937-2014)

_____________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 4, с. 5-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Посланието е написано в 106-107 година в град Троада. Филаделфия е град в областта Лидия (срв. Апокалипсис 1:11; 3:7), Мала Азия, който св. Игнатий посетил на път за Рим, където тряб­вало да бъде хвърлен на зверовете в Римския колизей. Посланието е стигнало до нас в гръцкия си текст, латински, сирийски и арменски превод. Първият руски превод е от 1779 година. Превода правим по изданието на протоиерей Пьотр Алексеевич Преображенский, Писания мужей апостольских, С. Петербург, 1895.

[2]. Тоест поздравявам ви в името на Иисуса Христа, който ни изкупи със Своята кръв и ни събра в съюза на любовта.

[3]. Тук св. Игнатий намеква за отделянето от Църквата на някои последователи на лъжеучения, които Той нарича „очистване“ от чужди еретически плевели.

[4]. Затова защото Христос със своите страдания основа Църквата, единството на­рушават разколниците.

[5]. По пространната гръцка редакция, латинския и арменския преводи.

[6]. В различните издания има разночтение. Някои автори, отнасят причастиетo „προσφυγών“ (вместо „да прибягваме“) към глагола в предходното изречение, („за да достиг­на“). Други предлагат прочит „да прибягваме“ (προσφυγώμεν), както е в случая.

[7]. Тоест към Евангелието, към Самия като че ли физически присъстващия Христос, към апостолите като живи установители на презвитерството.

[8]. Лука 24:25-27.

[9]. Тоест на никого не възлагал изпълнение на юдейството (срв. 2 Коринтяни 11:9; 12:13).

[10]. Срв. Послание до Тралийци, глава 12.

[11]. Иоан 3:8; 1 Коринтяни 2:10.

[12]. Тук става дума за старозаветните писания. Св. Игнатий намеква за юдействащите, които искали потвърждение на истините за раждането и страданията на Иисуса Христа в древните пророчества.

[13]. На гръцки език „πρόχειται.“

[14]. Тоест учението донесено от Иисуса Христа.

[15]. Под свещеници тук трябва да се разберат юдейските свещеници, символизиращи старозаветното домостроителство за спасение на човеците, а под Първосвещеник – Иисус Христос и Неговия Нови Завет.

[16]. Сам Иисус Христос нарича Себе Си врата (Иоан 10:7, 9).

[17]. Домостроителството на Стария и Новия Завет цели възстановяване съюза на човека с Бога.

[18]. Тоест Стария и Новия Завет.

[19]. На гръцки „χειροτονήσαί“.

Изображения: авторът св. Игнатий Богоносец (35-108). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ar8