Румен Ваташки

Както е известно през XIX век Цариградската патриаршия се противопоставя остро на жела-нието на предците ни да възстановят незави-симостта на Българската църква, вследствие на което през 1872 година ни е наложена схизма. С вдигането ѝ през 1945 година общението е възстановено, но след въздигането на патриар-шеското достойнство на църквата ни през 1953 година нормалните контакти отново са нарушени[1].

След избирането през 1948 година на Атинагор I за Вселенски патри-арх българската държава и Светия Синод на Българската православна църква започват да събират информация за него, за да определят линията си на поведение.

В изпълнение на нареждането на Георги Димитров да се съберат сведения за новоизбрания Вселенски патриарх директорът на изпо-веданията Димитър Илиев отбелязва интересни факти за него.

Патриарх Атинагор е роден в албанско село. Знае македонски или български език, а според някои говори и руски. Врачанският митро-полит Паисий, с когото се познават лично, смята, „че той може да има български произход“.

Бившият Вселенски патриарх Максим е свален с помощта на САЩ, Великобритания, Турция и Гърция, а турските вестници го упрекват в русофилство и в симпатии към гръцката народноосвободителна армия. Патриарх Атинагор е представен като приятел на Турция и защитник на интересите ѝ в Америка, където преди това е митрополит. Поради тази причина е наричан „турският посланик в Америка”. Сведенията за него са, че поддържа добри контакти с държавния секретар на САЩ. По време на посещението на началника на генералния щаб на турската армия при президента Труман през 1947 година присъства и Атинагор.

След свалянето на патриарх Максим и избирането на Атинагор I радио „Гласът на Америка” съобщава, че „той идва в Цариград, за да неутрализира влиянието на Руския патриарх на Балканите”. В доклада новият Вселенски патриарх е представен като противник на СССР и на комунистите. Турските издания пишат, че тъй като Вселенската патриаршия се намесва в политиката и оказва влияние върху нея, управляващите в Турция предпочитат Атинагор за патриарх. Цариградското гръцко население също споделя това вижда-не.

В България преобладава мнението, че патриарх Максим подава оставка вследствие на политически натиск, но прави всичко възможно да запази църковната независимост на Патриаршията. Същият има положително отношение към славянските православни църкви, включително и към Руската църква. Смята се, че патриарх Атинагор се ползва с доверието и на управляващия политически елит в Гърция. Той се противопоставя на интересите на Московската патриаршия в САЩ. Поради тази причина очакванията са отношени-ята между Вселенската и Руската църква да се влошат.

Според източника Вселенският патриарх може да се опита да влияе и върху Българската православна църква чрез Ню-йоркски епископ Андрей[2], който като Екзархийски наместник в Цариград си създава добри контакти с Вселенската патриаршия.

Епископ Андрей поддържа близки отношения с Доростоло-Червенския митрополит Михаил, „с когото заедно са ръководили съществуващата в миналото полуконспиративна царедворска органи-зация „Бог и България”. Ако Атинагор се опита да действа чрез епископ Андрей, очакванията са последният да търси съдействие от митрополит Михаил. Като приближени на дядо Михаил се определят епископ Партений, архимандритите Симеон, Методий, Серафим, Василий, Мирон, Александър и други. Това е вариантът, ако Вселен-ският патриарх предпочете да сътрудничи с Българската православна църква.

Съществува и предположение Атинагор да влезе във връзка с екзарх Стефан, който по време на последното си посещение в Цариград възстановява добрите си отношения с епископ Андрей. Според лице, придружаващо бившия екзарх, двамата клирици посещават Цари-градското английско консулство, след което екзарх Стефан променя отношението си към епископ Андрей, така че след завръщането си в София го предлага за митрополит.

През 1930 година Врачанският митрополит Паисий в качеството си на делегат на Българската православна църква участва в Ламбетската конференция. На нея присъства и Атинагор като представител на Гръцката православна църква. По време на тази конференция на Англиканската епископална църква двамата се запознават.

Според уверенията на дядо Паисий поздравленията от Светия Синод на Българската православна църква за избора на Атинагор за Вселенски патриарх имат протоколен характер. Отношенията между двете църкви са лоши заради спор относно управлението на Българската църковна община в Цариград. Желанието на Светия Синод е тя да бъде автономна. В претенциите си Вселенската патриаршия се основава на „Патриаршеския синодален акт за вдигане на схизмата и признаване автокефалията на Българската православна църква” и изисква подчинение на Вселенския патриарх. От Светия Синод са на мнение да не скъсват отношенията с Патриар-шията, които не я поставят в зависимост от нея.

Сред висшите клирици е обсъждан въпросът дали Българската православна църква ще бъде поканена при интронизацията на Атинагор. Някои споменават за липса на подобна традиция. Надделява мнението, че ако все пак бъде поканена, по-добре е да изпрати делегация в Цариград, която да използва повода, за да настоява за възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската църква. Уговорката е да се поиска становището на Всерусийския патриарх и неговото благословение.

Според духовници, които търсят сътрудничество с правителството, ако се установи, че патриарх Атинагор налага политика, която не е в интерес на църквата ни, контактите с Вселенската патриаршия ще бъдат замразени. Димитър Илиев стига до убеждението, че по линията на държавата „бдителността по отношение на Българската православна църква трябва да бъде засилена”, и то не само на тери-торията на страната, но в Америка и Турция[3].

На заседание на Светия Синод в пълен състав, проведено на 17 юни 1960 година, Негово Светейшество патриарх Кирил представя подроб-но изложение за подобряване на отношенията с Цариградската патриаршия.

Известно е, че Вселенската църква не признава възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква от 10 май 1953 година, тъй като става без нейното съгласие и одобрение. Постъпките, които Светия Синод прави за нормализирането на отношенията, не дават желаните резултати.

Още през 1955 година в Букурещ се водят разговори с двама предста-вители на Вселенската патриаршия – Тиатирския архиепископ Атинагор, който изпълнява длъжността екзарх за Западна Европа със седалище в Лондон, и с Милитски епископ Яков със седалище в Женева, викарий на Тиатирския архиепископ. Разговорите премина-ват в дух на разбирателство, но не се стига до взаимна договореност. По отношение на постъпките, които Българската православна църква трябва да предприеме пред Вселенския патриарх, в основни линии е постигнато съгласие. В резултат на водените преговори в румънската столица Букурещ до патриарх Атинагор е изпратено писмо, на което обаче той не отговаря[4].

Патриарх Кирил оказва доверие на Александър III, патриарх на Антиохия и на целия Изток, който е избран за посредник между Вселенския престол и Българската църква за признаването на патриаршеското ѝ достойнство. Патриархът на Антиохия уверява дядо Кирил, че ще направи всичко възможно за положително разрешаване на този въпрос[5]. Членовете на Светия Синод на Българската православна църква остават доволни от факта, че патриарх Алексан-дър III приема молбата за посредничество пред Вселенския патриарх [6].

През месец август 1959 година новоизбраният Антиохийски патриарх Теодосий VI е гост на Българската православна църква, като преди това посещава патриарх Атинагор. Двамата източни патриарси обсъждат въпроса за нормализирането на отношенията между Вселенската патриаршия и Българската църква и постигат съгласие за конкретните стъпки, които да предприеме нашата църква, за да възстанови каноничното общение с Цариградската патриаршия.

Въз основа на решение на Светия Синод до патриарх Атинагор е изпратено писмо, в което българските архиереи го молят да приеме в Цариград българска църковна делегация начело с патриарх Кирил, която да му благодари за добрите чувства към Българската църква и към народа ни.

Дълго време отговор липсва, но в позицията на Вселенската патриаршия се наблюдават признаци на промяна. Това проличава в изявления на Солунския митрополит Пантелеймон от ноември 1959 година, както и от изказване на митрополит Гавриил, протосингел на Патриаршията, направено пред вицеконсула на българското генерал-но консулство Васил Г. Велинов през февруари същата година.

Според цариградския гръцки вестник „Хронос” от 31 януари 1960 година, бр. 677,  по време на богослужение в българската църква „Св. великомъченик Стефан” в Цариград епископ Калиник, викарий на Вселенския патриарх, споменава името на Българския патриарх Кирил. Това недвусмислено показва, че отношението към Българската православна църква е променено.

На 15 февруари 1960 година Михаил Кючуков, председател на Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към Министерството на външните работи, уведомява патриарх Кирил, че във връзка с нормализирането на отношенията ни с Цариградската патриаршия на 12 февруари българският генерален консул в Цариград г-н Тошков е посетен от великия референдарий на Вселенската патриаршия Георги Холенбах. Той е упълномощен от патриарх Атинагор да предаде, че подробно-стите по уреждането на отношенията трябва да бъдат договорени.

Предложено е в Цариград да бъде командирован български архиерей или да се изпрати послание на Светия Синод. Обсъждана е и възможността генералният ни консул в Цариград да води преговорите с Вселенската патриаршия. По време на разговора Холенбах споме-нава за предстояща всеправославна конференция на остров Родос през месец юли 1960 година. Това не се прави случайно и е доловено от българския дипломат.

На 13 февруари същата година митрополит Емилиян, представител на Цариградската патриаршия, уведомява българския свещеник при храма „Св. великомъченик Стефан” в Цариград протоиерей Иоаким Мустрев, че е необходимо Българската православна църква да изпрати като дар на Вселенската патриаршия литър и половина розово масло, което да се използва при варенето на св. миро на Велики Четвъртък.

Българските архиереи вземат решение в Цариград да бъде коман-дирован Сливенският митрополит Никодим. В същото време е получено писмо от отец Иоаким Мустрев от 15 февруари 1960 година, от което се узнава, че на 12 февруари 1960 година българският свещеник е поканен по телефона от Селевкийския митрополит Емилиян, протосингел на Вселенската патриаршия. На следващия ден заедно със секретаря на архиерейското наместничество в Цариград Тома Николов посещават Патриаршията. Митрополит Емилиян ги посреща много радушно. Уведомява ги, че са поканени по нареждане на Цариградския патриарх, за да поставят началото на сближаване между двете църкви.

За освещаването на св. миро, което става много тържествено на Велики Четвъртък, патриарх Атинагор изразява желание Българската православна църква да даде своя принос, като достави литър и половина розово масло, което е необходимо за приготвянето на мирото. Поради това той настоява пред представителите на Българската православна църква в Цариград да установят контакт с българския генерален консул г-н Тошков, в когото Атинагор има пълно доверие, и да бъде помолен да помогне за доставянето на розово масло от България. Желанието на Вселенския патриарх е това да остане в тайна и след като се осъществи, да бъде огласено. Протосингелът на Патриаршията намеква, че при предстоящото посещение на патриарх Атинагор в Югославия той има намерение да се отбие в София.

По тази болезнена тема ценно съдействие оказва българската дипломация в Цариград, която се намесва доста успешно. Българската държава се чувства ангажирана при разрешаването на спора и подкрепя изцяло църквата ни. Дори в определени случаи се наблю-дават ревност и съревнование от страна на държавни чиновници.

По въпроса за нормализирането на отношенията ни с Цариградската патриаршия на 1 март 1960 година Димитър Тодоров, заместник на Михаил Кючуков, предава на патриарх Кирил информация от българския генерален консул в Цариград.

Митрополит Емилиян посещава генералния консул и съобщава, че патриарх Атинагор очаква да получи от Българската православна църква чрез генералното консулство или чрез някое мирско лице литър и половина розово масло. В случая не става въпрос за изпращане на архиерей, но лицето, което дари розовото масло, трябва да носи писмо от Българския патриарх, тъй като то се явява подарък от Българската патриаршия за мироварението. Дарението задължава Вселенския патриарх да направи нужното за благоприятното разре-шение на въпроса за нормализирането на отношенията между двете сестри църкви.

По време на срещата Селевкийският митрополит информира българ-ския дипломат, че по инициатива на патриарх Атинагор през юли 1960 година на остров Родос ще бъде свикана среща на представителите на всички поместни църкви, които да разгледат въпроси от общ църковен характер.

От своя страна Светия Синод на Българската православна църква прави съответните постъпки за закупуването на литър и половина розово масло и подготвя писмо до Негово Светейшество патриарх Атинагор, което да изпрати чрез преподавателя по гръцки език в Софийската духовна семинария Апостол Михайлов. В писмото патриарх Кирил се определя като „смиреннейшия послушник” на Негово Светейшество.

На 4 април Михаил Кючуков получава поредната информация от българския генерален консул в Цариград по този въпрос, като веднага я свежда до знанието на патриарх Кирил.

Според нея на 1 април 1960 година генералният консул г-н Тошков и свещеник Иоаким Мустрев са поканени в сградата на Патриаршията. Първоначално са приети от митрополит Емилиан, а по-късно от патриарх Атинагор. Те предават розовото масло като дар от патриарх Кирил и Светия Синод на Българската православна църква. Писмото до Вселенския патриарх е предадено на другия ден, тъй като по това време все още не е пристигнало.

Двамата българи получават уверението на патриарха, че въпросът за признаването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква е уреден. Атинагор възнамерява да изпрати отговора си до патриарх Кирил чрез българското посолство. За промяната към Българската църква повлиява и пътуването на Вселенския патриарх на Изток през есента на 1959 година, където провежда разговори с източните патриарси, преди всичко с Антио-хийския патриарх в Дамаск.

Първоначалното намерение на Светия Синод е да изпрати в Цариград Апостол Михайлов, който в качеството си на пратеник на патриарх Кирил да предаде писмото на Вселенския патриарх. Причината да не отиде  е, че своевременно не му е издадена турска виза[7].

На 19 август 1961 година, на празника Преображение Господне, Светия Синод на Българската православна църква в пълен състав провежда извънредно заседание (протокол № 9) в Ставропигиалната Троянска св. обител „Успение на Пресвета Богородица”. В духа на времето след божествена служба и благодарствен към Бога молебен е възвестено многолетствие за светейшите патриарси и предстоятели на поместни-те православни църкви.

Присъстват патриарх Кирил, Врачанският митрополит Паисий, Старозагорският митрополит Климент, Сливенският митрополит Никодим, Неврокопският митрополит Пимен и Ловчанският митропо-лит Максим. Отсъстват Видинският митрополит Неофит и Варненски-ят и Преславски митрополит Иосиф.

На заседанието е изслушано писмо от 27 юли 1961 година на патриарх Атинагор относно нормализирането на отношенията с Вселенската църква. Възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква на 10 май 1953 година без благосло-вението на Цариградската патриаршия влошава отношенията между двете църкви.

Ръководейки се от желанието да запази единството на едната света съборна и апостолска Православна църква, Вселенската патриаршия признава официално патриаршеското достойнство на Българската църква, като уведомява Светия Синод, че в свещените диптихи името на Българския патриарх ще бъде споменавано непосредствено след името на Румънския патриарх.

Изслушан е и подробен анализ на писмото на Вселенския патриарх, което е кратко, съставено от общи изрази, с липса на по-голяма определеност, но тонът е учтив. Признава се, че при вдигането на схизмата през 1945 година Вселенската патриаршия обещава в подходящо време да направи необходимото според установения ред от древността и да възстанови патриаршеското достойнство и чест на Българската църква. Същата мотивира решението си, като обобщава, че то е справедливо, изгодно и полезно за православния български народ.

Вселенската патриаршия приема акта от 10 май 1953 година с огорчение, тъй като смята, че е нейно право да издига патриаршии, следвайки традициите от миналото. Това историческо събитие не е оценено в истинското му историческо и канонично значение. Пренебрегва се фактът, че Българската православна църква е патриаршия от X век и е такава до завладяването на България от турците, когато българският народ загубва своята национална неза-висимост.

Като друг мотив за своето решение посочва многократните молби на Българската православна църква и особено молбата, изразена в пасхалното приветствено писмо № 2575 от 1961 година до Негово Светейшество Вселенския патриарх по случай празника на възтържествувалата Божия любов, да се предаде на забвение това, което разстрои нормалните отношения между двете църкви, и да благослови патриаршеското  достойнство на Българската църква.

Според анализа на писмото Светия Синод писмено моли патриарх Атинагор да благослови въздигането на Българската патриаршия. Това обаче не се съдържа в писмо на Светия Синод и на Българския патриарх. То противоречи на поддържаното принципно разбиране по този въпрос, че Българската църква има древно признато патриаршеско достойнство и е в правото си да го възстанови в подходящо време. Затова българските архиереи не се обръщат към Вселенската църква за разрешение и благословение, а само я канят на тържеството по възстановяване на Българската патриаршия на 10 май 1953 година, тъй като са поканени и други представители на поместни църкви. В реда на църковната практика е на Цариградската патри-аршия да бъде оказана дължимата почит въз основа на приматството ѝ по чест.

В писмата на Светия Синод и на Българския патриарх до патриарх Атинагор се говори за нормализиране на отношенията между двете църкви и се моли благословението на Светейшия патриарх за Църквата и народа ни. Такова благословение те измолват и от другите предстоятели на поместни църкви.

Макар че в анализа се редуват думи и не се признават очевидни факти, това, което иска българският синод от Вселенската патриар-шия, е именно признаване на патриаршеското достойнство на Българската църква.

Вселенският патриарх заедно с патриаршеския синод дават „братско съгласие, признание и благословение на Светейшата Цариградска катедра за станалото” в Българската църква. Този пасаж не означава, че патриарх Атинагор и Светия Синод на Вселенската църква дават безусловно необходимото съгласие за въздигане на патриаршеското достойнство на Българската църква, а само се съгласяват със станалото, признават го и го благославят. С други думи, признават валидността на акта от 10 май 1953 година. Такова съгласие, призна-ние и благословение Българската православна църква получава своевременно и от другите автокефални църкви.

Въз основа на писмото може да се предполага, че Вселенската патриаршия е очаквала Българската църква да настоява за уреждане на отношенията им, така че с тази настойчива молба да подсили правотата на становището, което тя е взела, както и да мотивира отстъпчивостта си като църковнолюбиво съизволение.

Следва… (Виж тук)

________________________

*Материалът е предоставен от автора и представлява доклад, четен от него през декември 2016 година в Шуменския университет, по повод изпълването на 25 години от създаването на Катедрата по теология в същия университет. Текстът на доклада е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т.  5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кирил, Патриарх Български. Един Богоприятен акт. – Църковен вестник, 1961, бр. 30, с. 1-3.

[2]. Той е роден на 31 декември 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, с мирското име Стоян Петков. Основното си образование завършва в Търговище. От 1903 до 1909 г. е ученик в Софийската духовна семинария. През 1910 г. е приет за студент в Историко-филологическия факултет на на СУ „Св. Климент Охридски”, но на следващата година се записва в Московската духовна академия. След завършването на образованието си през 1916 г. започва работа като учител в Петербург. През периода 1919 -1921 г. е секретар и инспектор в дирекцията по Вероизповеданията към Министерството на външните работи. Явно има влечение към учителското поприще, тъй като през 1921 г. постъпва на работа в Духовната семинария в София. На 1 януари 1926 г. е назначен за началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод. През 1928 г. приема монашеско подстрижение в Черепишкия манастир с името Андрей. В продължение на няколко дни – от 15 до 30 декември 1928 г., е ръкоположен за йеродякон, йеромонах и отличен с архимандритско достойнство. През април 1929 г. получава епископска хиротония. До 1937 г. е викарен епископ на Варненска и Преславска митрополия. През 1938 г. е назначен за управляващ Българската епархия в Северна и Южна Америка. За периода 1942-1945 г. епископ Андрей е екзархийски наместник в Цариград. След приключването на мисията си отново се завръща в Америка. През 1963 г. е избран за Нюйоркски митрополит. Умира през 1972 г. в София. Вж. Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003,  с. 265.

[3]. Докладна записка от 30 декември 1948 г. с гриф „ПОВЕРИТЕЛНО” на пълномощния министър Димитър Илиев, директор на изповеданията, адресирана до Георги Димитров, председател на Министерския съвет. ЦДА, Ф. 165, оп. 9, а. е. 127, л. 1-7.

[4]. Изложение от патриарх Кирил относно нормализиране отношенията между Вселенската патриаршия и Българската православна църква. Заседание на Св. Синод в пълен състав, проведено на 17 юни 1960 г., протокол №6. ЦДА, Ф. 549, оп. 1, оп. 3, а. е. 3, л. 93-94.

[5]. Писмо (препис) на Александър III, патриарх на Антиохия и на целия Изток, от 31 януари 1955 г., адресирано до Българския патриарх Кирил. Агатоникийският епископ Иона, главен секретар на Св. Синод, удостоверява с подписа си, че съдържанието на писмото е вярно с оригинала. ЦДА, Ф. 165, оп. 9, а. е. 990, л. 1.

[6]. Писмо (препис) на патриарх Кирил от 2 април 1955 г., адресирано до Александър III, патриарх на Антиохия и на целия Изток. ЦДА, Ф. 165, оп. 9, а. е. 990, л. 2.

[7]. Изложение от патриарх Кирил относно нормализиране… Заседание на Св. Синод в пълен състав, проведено на 17 юни 1960 г., протокол №6. ЦДА, Ф. 549, оп. 1, оп. 3, а. е., 3, л. 94-100.

Изображения: авторът Румен Ваташки. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6zZ