Ивелина Николова

Когато се преломява определен исторически период от развитието на дадена наука, винаги настъпва период на размисъл и преоценка на постигнатото. Всъщност с този период започва всяка нова история, но се продължава и предходната. Онова, което обогатява съвременната история на науката Нравствено богословие е тъкмо съдържателното наличие на този отминал период от нейното създаване, свързан с дълбоки и съдбоносни преживявания, върху които днес можем да размислим. Те отразяват движението на изследователския дух, който винаги има пред себе си нови перспективи, които определят неговия ход, винаги обърнат към бъдещето. Изграждането на това бъдеще е особено обновяване на вече изказани истини, но и усилие за тяхното творческо обогатяване. Нищо друго не е така съществено за движението на богословската мисъл, както архивирането на нейни базисни идеи и постоянен устрем към тяхното ново преоткриване. В действителност постиженията на една наука винаги са увод в една нова епоха, която няма настояще, а само съвместно бъдеще. Тази истина има особено значение за всички, които желаят да прозрат не само в досегашните постижения в тази наука, но са вътрешно зависими и завладени от безутешната воля на нови търсения.

Основите на науката Нравствено богословие, положени от професорите Ганчо Пашев и Иван Панчовски, са разгърнати в цял комплекс от теми, които освен че определят спецификата на науката Нравствено богословие, впоследствие изграждат съответните ѝ по-важни дялове. Есхатологичната проблематика в християнската нравственост, в съответствие с православната традиция, се разполага върху библейското и светоотеческото учение. По този начин те изграждат концептуално и някои от по-важните насоки в нравственото учение за Царството Божие.

Контекстът на учението за Царството Божие в богословието на професорите Ганчо Пашев и Иван Панчовски

Автентичното послание на Иисус Христос за Царството Божие е богословски овладяно посредством историческия развой на неговото надграждане в християнската мисъл. Теократичното послание за близостта на Царството се схваща като осъществяване на Божията власт върху земята, като стремеж към социално благополучие, но и като процес на духовно възрастване на човека. Тези три аспекта са основни в студията на професор Ганчо Пашев Царството Божие, част I. Царството Божие във Ветхия и Новия Завет. ГБФ 1934/1935, Т. XIII. В същото време той индиректно и внимателно подсказва, че темата за Царството обаче, не може да бъде построена идеологически, или като теория за благополучно социално развитие. Тя включва тези идеи, но преди всичко целѝ да изследва пътя на човека към неговия нравствен идеал в Църквата с помощта на Светия Дух.

Като посочва различните източници, от които тази тема черпи своите основания, той разкрива нейната „духовна тъкан“, която се изгражда по-конкретно върху факторите, които формират духовното битие на човека – църковното съзнание, църковно-обществената среда и главно – личния религиозен опит. Тези направления подсказват, че основният вектор в темата е отправен към човека: „Божието царство се проявява в личността и чрез личността“.

Какво особено трябва да разбираме под Царство Божие? Като отговор на този въпрос показателни са следните думи на професор Ганчо Пашев: „Това външно представяне на Бога като Цар, а на света – като Негово Царство, има много по-дълбок смисъл, отколкото едно фигуративно изразяване на Неговата мощ и царствено достойнство. Естествената, вложена от Бога у човека способност да организира, да привежда към ред, единство и хармония явленията от външния и вътрешния свят, тук се проявява много по-дълбоко. Това, което се разкрива в представата за Бога като Цар на вселената, е основата на един светоглед, който характеризира човека като духовно-нравствено същество и който осмисля цялото битие. От друга страна, то е самата същина на живота, чието разкритие се изразява в обединяващата го идея. В това двойно, но тясно свързано помежду си отношение на вложената в творението идея към нейното осъществяване в живота се проявява върховното единство и жизнеността и на самото творение“.

В богословието на професор Иван Панчовски темата за Царството Божие е надградена антропоцентрично, но върху основата на православната христология.

Богословското му мислене в тази насока се характеризира с пренасочване на вниманието от земния живот на човека към подготовката му за вечния. В случая той не поставя въпроса за така наречения хоризонтализъм  на вярата в Бога. По-скоро този негов подход е опит за откриване на нови измерения на нерушимото единство между Бога и човека от гледна точка на вечността. Той търси онова разрешение на антропологичните въпроси, в което Царството Божие се схваща в контекста на нравствената близост на Бога до човека, което подсказва, че Царството е едновременно трансцендентна и иманентна реалност, в която обновеният човек общува с Бога непосредствено. Тази близост му помага в съзиждането на Царството първо у него самия и след това в общността, в която живее. Обратната гледна точка също е вярна: Откровението на Бога за Неговото Царство е обусловено едновременно от интелектуалното и нравственото развитие на обществото. В тази насока професор Иван Панчовски търси отговор на въпросите: какво е отношението между делото на изкуплението и спасението на човека и живота му във вечността, в какво се състои нравственото значение на благовестието на Спасителя за Царството и каква е връзката между целта на постоянната борба у човека против злото и духовното обновление на човека.

Християнството възвестява на света съвършено нова система от ценности, синтетично изразена в „символичния израз“ Царство Божие. То е преображението на света, новият хармоничен ред в Божието домостроителство. Темата за Царството Божие е „многопластова“ по отношение на влаганите в нея смисли – като иманентно то е духовно достижение на личността (състояние на святост); като трансцендентно с него е обозначена абсолютната пълнота на преминалото в извънисторически форми битие с неговите природни и социални параметри. Следователно към този „символ“ се отнасят и представите за взаимно братство между хората, за свободния съюз на хората, обединени от любовта, тоест представите за това, което много често секуларизираната реч нарича „социален идеал“. Основният акцент в осмислянето на посланието на Иисус Христос за „Царството на мира и братолюбието“ в качеството му на християнски идеал е, че той е трансцендентен „идеал“ – символизира състояние, свързано с представата за края на времето и настъпването на вечността. Според Иван Панчовски това ни изправя „пред дилемата за една футуристична есхатология, понеже Божието царство е процес, който се движи от времето към вечността“.

Двойна иманентност на Царството

В християнската есхатология идването на края на времената означава и изпълнение на Божиите обещания, достигане на края на историята и осъществяване на нейния смисъл именно с настъпването на нейния край. В процеса на човешкото духовно развитие от израза „есхатологичен завършек“ често „изпада“ тъкмо личностният момент, вследствие на което Царството Божие е разглеждано като есхатологично Царство, а не като благодатно Царство на истината и доброто, като висше благо и така нататък. За нравственото богословие този личностен момент е доминиращ. Тук на преден план не изпъква визията за свършека на историята и за трансцендентността на нейните цели и смисъл, но за въздействието на Царството върху духовната природа на човека и начините, посредством които човекът може да го придобие. Човекът като висше творение на Бога, е този, който е облагодетелстван да населява физическия свят и да царува не само в него, но и в Царството Божие. Тази идея е разгърната в пълнота в богословието на професорите Ганчо Пашев и Иван Панчовски. Това открива посланието на Иисус Христос за Царството Божие като ценностно осмислено и концептуално подсигурено от етиката. Антропологичният характер на Неговото послание се разполага в учението за нравственото обновление на човека.

Надеждите, свързани с очакването на Второто идване на Иисус Христос, са свързани с надеждата за обновяване на човешката личност, която ако не бъде преобразена, не би могла да наследи желаното Царство. Все пак съвършенството и пълнотата на блаженството са невъзможни в пределите на този непроменен свят: „Царството Божие няма да дойде забелязано (така, че то може да бъде наблюдавано, да придобие определен образ“), и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:20, 21). Според Иван Панчовски „вътре във вас е“ има двойно значение: или „вътре в човека“, или „около него“, в Божието творение. Но това не се разбира еднозначно: „вътре в човека“, „в неговия дух“, в който „царува вечният живот“, „сред вас, около вас“, подсказва и за неопределеността на времето на идване на Царството. Този топос на присъствието на Божието царство в творението е антропологично изразен, защото и в началото, и в края на Божия план човекът е този, който е облагодетелстван да населява и физическия свят, и Царството Божие.

Бъдещата цялостна хармония, която човекът очаква, фокусира вниманието им върху понятието богоподобие. То се мисли и като „лична есхатология“ на всеки човек, която като „отвъдно“ състояние начева своето разгръщане още в този свят. Цялата християнска нравственост се осмисля есхатологично, като всеобща есхатологична перспектива. Първоначалното отдалечаване на Царството Божие от реалния живот означава навлизането на християнството в историята. В творчеството на двамата професори то е разглеждано в позицията му изцяло над света и извън света; неговата изключителна религиозна напрегнатост. Професор Ганчо Пашев пише, че „Божието царство като област на проявената творческа и промислителна сила на Бога обхваща цялото творение и изразява неговия смисъл“.

Второто пришествие на Иисус Христос на земята е обвързано с нравственото развитие на хората и служи за „нравствен стимул“ при всяко извършване на добри дела. Близостта на този час въздейства върху тях като „нравствено напрежение“, което изостря тяхната духовна будност:“… за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достохвално, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете“(Филипяни 4:4-8). В този си вид очакването на Спасителя и Неговото Царство се свързва с нравствената активност на човека, както и с редица сотириологични и пневматологични предпоставки. Началото на последните времена вече е започнало със слизането на Светия Дух в деня на Петдесетница (Иоил 2:28-32). Това разкрива есхатологичното време като вече осъществяващо се.

Есхатологична перспектива

Есхатологичната перспектива за Царството Божие далеч не поставя размисъла за него само в хоризонта на диалектиката между време и вечност. За Царството Божие те пишат с нравствени категории, като питат не толкова за отношението време-вечност, но за смисъла на човешкия живот, развиващ се в потока на непреодолимата сила на човека в стремежа му към нравствено усъвършенстване. Това е и първото условие за „влизане“ в Царството Божие. Следствие от нравственото поведение на човека е и предстоящото му осъждане, което според професор Иван Панчовски е есхатологична реалност. В този ред на мисли главно условие за придобиването на Царството в богословието на двамата професори е любовта. Иван Панчовски определя Божията любов като висш мотив за нравствено постъпване. Според него Спасителят обещава Царството Божие на човека, за да Го обикнем. Подобен размисъл не елиминира напълно времево-вечния характер на изказванията за настояще и бъдеще, но го осмислят и уплътняват чрез специфичното богословско схващане на есхатологията като „етическа“ есхатология.

Нравственото усъвършенстване на човека е двупосочен процес: той се движи от настоящето към бъдещето, но и от позицията на знанието и очакванията ни за бъдещето той се опитва да „придвижи“ настоящето към него. То е едновременно и цел, и път, към който човекът възхожда, но и причина той да изгуби вечния си живот, ако не изпълнява правилно и целесъобразно вечното си назначение.

Следователно, макар и да представят посланието на Спасителя за Царството Божие в две различни перспективи, те преследват една и съща цел – да открият, че Царството Божие е част от цялостния духовен живот на човека, който има конкретно нравствено ядро. И за двамата професори истината за Царството е една: Царството Божие и целият евангелски идеал е специфично прозрение и осъществяване на съединението на всички стремежи на хората към Бога в осъществяването на нравствения идеал. „Божието царство е духовно Царство, което „не е от този свят“(Иоан 18:36). То се открива във вътрешното разположение на човека, в стремежа към подредба на своя живот съгласно евангелското учение“(Лука 17:21).

Най-ценният вариант на разгръщане посланието на Иисус Христос за Царството Божие е разкриването на конкретното нравствено ядро, което Спасителят е положил в него. С категорична увереност професорите Ганчо Пашев и Иван Панчовски обосновават идейно и систематично тази идея.

__________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 4, с. 31-35. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения, източник Гугъл БГ:

1.Авторът Ивелина Николова,

2.Проф. д-р Ганчо Пашев (1885-1962) и

3.Проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).

Кратка връзка за тази  публикация – https://wp.me/p18wxv-5Uy