Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Матeй 10:38)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Спасителят ублажава смелите изповедници на вярата в Него и им обещава велика награда в небесата. За да предпази последователите Си от малодушие, защото такова естествено може да се яви при гоненията срещу вярата, Той изрича знаменитите слова: ”Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият”. И веднага след тях добавя: ”А бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената”.

Тук правят впечатление две противоположни думи: ”Не бойте се!” и ”Бойте се!” Какво заключение трябва да направим от тази противопоставка? Че страхът може да бъде и забранен, и заповядан, защото той може да бъде и порочен, и добродетелен. Добродетелен е страхът от Бога и сродният с него страх от родителите, както и страхът от наказателните земни власти, защото този страх предпазва от зло. А страхът от човеците, който откъсва от страха Божи и тика към вероотстъпничество, е непременно грях, и то страшен грях, защото довежда до най-голямото зло – отпадането от Бога. Тук ние няма да говорим за добродетелния страх, а ще спрем вниманието си върху порочния страх, защото той е един от греховете против внушенията на деветото блаженство.

Порочен страх

Да се страхуваш от Бога е според израза на Словото Божие ”начало на мъдростта” (Псалом 110:10). Боейки се да не съгрешиш пред Бога, ти ще придобиеш опитно познание за Божиите заповеди, ще проникваш все по-дълбоко в Божиите закони, а това ще те направи премъдър. Дръзкото безстрашие пред Бога, напротив, ще те повлече по пътя на греха и докара до подсъдимата скамейка. А ако избегнеш нея, рано или късно ще паднеш в ръцете на неумолимото Божие правосъдие. И ти, измамен от греха, ще се окажеш безумен, че си следвал неговия гибелен път. Безстрашните пред Бога от опит ще узнаят колко ”страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евреи 10:31).

Как става човек дръзко безстрашен пред Бога? Как загубва спасителния страх Божи? Като охладнее към вярата си и започне да се ръководи само от земните си интереси. Понеже тези негови земни интереси имат много врагове в лицето на околните, едни от които му завиждат, а други са готови да му пакостят, за да изковат върху неговите злополуки своето щастие, той почва да се бои от хората. От страх пред тях той е готов на всякакви компромиси, дори и най-позорните, стига само да не пострадат земните му интереси. От страх пред тях той е готов понякога и от вярата си да се откаже, и Бога да похули, и враг на Христа да стане, стига само да има благоволението на някои човеци. Така страхът от човеците убива страха Божи у него и заглушава гласа на съвестта в душата му.

Във време на гоненията срещу християнството между многото смели изповедници на Христовото име имало и такива вярващи, които от страх да не ги подложат на мъки, да ги затворят в тъмници, да им отнемат имуществата или да ги умъртвят, се отричали от Христа и изказвали готовност да се покорят на волята на гонителите. Такива нещастници загубвали вечното си спасение, за да запазят земния си жалък живот. Но и него загубвали, защото в даден момент смъртта дохождала и им го отнемала. Чрез отричането си от Христа те само огрешавали душите си, възбуждали у околните отвращение от своето малодушие, започвали след отпадането си един живот на робско подчинение на своите земни господари и нерядко били наказвани твърде скоро от Божието правосъдие. Някои от тях ставали предатели на своите събратя по вяра, други се отдавали в отчаянието си на гнусен порочен живот, а трети, не можейки да понасят укорите на съвестта, свършвали жалкото си земно съществуване със самоубийство.

Какво спечелвали те? Нищо. Какво загубвали? Всичко!

Разказва се за един вероотстъпник, че той по време на гоненията бил хвърлен в тъмница. Когато го разпитвали, той казал, че вярва в Христа, но… добавил: ”да горя за Него не бих могъл”. Тази слабост на християнина била правилно схваната от враговете му като вероотстъпничество, и те побързали да го освободят. Със смесени чувства от радост и скръб от облекчение и угризения на съвестта този освободен нещастник се върнал у дома си. През следващата нощ, когато той спял в леглото си, в къщата му избухнал пожар. Вероотстъпникът, който не искал да гори, трябвало сега да изгори, но с тази разлика, че нямал вече никаква утеха в сполетялото го нещастие, защото се бил отрекъл от Христа!

Прочетете още „Грехове във връзка с деветото блаженство*“ →

”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото, голяма е наградата ви на небесата” (Матeй 5:11-12)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Деветото блаженство много прилича по съдържание на осмото. Но между тях има и немалка разлика. Докато в осмото блаженство се облажават гонените заради правдата, тоест гонените заради добродетелния си живот, тук, в последното блаженство, Господ облажава гонените заради вярата в Него. Това значат думите: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.

Кои са гонените заради Христа?

Кои са ония блажени души, към които се отнасят словата на Спасителя от деветото блаженство? Безспорно това са мъжествените християни, които знаят в Кого са повярвали (2 Римляни 1:12) и затова за нищо на света не се отказват от Него. Щастливи в своето общение с Господа, Който им осигурява най-високото земно благо – спокойната съвест, очакващи с вяра, че и на небето ще бъдат вечно със своя Спасител, те не се боят ни от хули и подигравки, ни от клевети и лъжи, ни от гонения и мъки, нито дори от смърт. Надеждата, че ще бъдат навеки с Иисус Христос в задгробния свят, ги прави твърди в изпитанията. Такива смели християни е имало във всички времена. Това са мъчениците за Христа. Това са безстрашните изповедници на Неговото спасително учение. Това са онези верни души, към които се отнасят великите Христови думи: ”Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Матей 10:32).

В първите векове на християнството, когато нашата божествена религия се е разпространявала сред скапания от морална поквара езически свят, много римски императори, потънали в разкош и разврат, в гордост и самозабрава, гонели невинните християни, защото извиквали подозрение сред обществото, като не вземали участие в обществените нецеломъдрени веселби, жестоки празненства и разюздани пиршества. Те стояли настрана, понеже всички подобни прояви били заразени от идолопоклоннически дух. А християните не искали да се кланят на друго божество, освен на единия истински Бог. Затова езичниците ги обявявали за врагове на обществения ред и за човекомразци. От ласкателство и любоугодничене езичниците стигали до чудовищните прояви да въздават божески почести на своите развратени и славолюбиви императори. Християните не могли да вършат това. Те решително отказвали да кадят тамян пред статуите на римските владетели и да им се кланят като на Бога. Затова ги обвинявали, че оскърбяват императорското величие. Вярващите в Христа се събирали обикновено нощем на богослужения, за да не бъдат смущавани от злите си врагове. Затова ги наричали заговорници и смутители. А понеже вечерите им били общи и понеже непонятна за развратния езически свят, братска любов ги свързвала, независимо от общественото им положение и материалното им състояние, враговете им ги ругаели като развратници. Християните се причащавали благоговейно с Христовите Плът и Кръв, а неприятелите им ги укорявали, че колят деца, за да ги изяждат.

Разбира се, всички тези обвинения били клеветнически. Същинската причина за гоненията била друга. Християните били живо изобличение за развалата в тогавашното общество и затова станали омразни. А ако се взрем още по-дълбоко, ще открием и друга една причина – злобата на преизподния свят, който не можел да понася бързото разрастване на Христовата църква по земята. Сатаната и неговите демони чрез гоненията воювали против Христа и Неговите последователи. Гонителите са били само оръдия на ада.

Иисус Христос дойде да разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8). И ги разруши. Дяволът бе победен на Голгота. Хиляди и милиони човеци се откъснаха от неговата тъмна власт, за да тръгнат след Бога. Вбесен, сатаната си отмъсти на християните, като подтикваше императори и управници да ги гонят. Но навреди ли той с това на Христовите последователи? Не, защото, подгонил ги, той ги вкарваше, против волята си, по-скоро в царството небесно. Измъчвайки ги, увеличаваше наградите им. Убивайки ги, правеше ги безсмъртни!

С дивата ярост на сатаната, вдъхновителя на езическите управници, се обясняват неизразимо жестоките гонения против невинните християни. Ето как ги описва св. Тихон Задонски: ”Против повярвалите в Христа какви клевети, оскърбления, ругатни, безчестни имена и укори не са измисляли иудеите и езичниците! Какви ли най-тежки мъчения и ужасни видове смърт не са изобретявали царете, князете и велможите на този век! Връзвали ги, затваряли ги в тъмниците, морили ги с глад, водели ги голи по улиците, били ги, разкъсвали ги както вълците агнетата; варели ги в котли, напълнени със сяра, смола и масло; пекли ги като месо за ядене на железни скари; затваряли ги в нажежени пещи и в зачервени медени волове, хвърляли ги във водаи огън, и прочее, и прочее. Но нищо не успели. Не могли да угасят пламъка на вярата. И, което е по-чудно, колкото повече измъчвали верните, толкова повече се умножавало числото им; и с колкото повече кръв от своите чеда светата Църква се обагряла, толкова повече чеда раждала; тя пращала на небето при своя жених Христа техните свети души, избелени в Неговата кръв и станали като чисти гълъби”.

Прочетете още „Деветото блаженство*“ →

”Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Кои са греховете против внушенията на осмото блаженство? Лесно ще се досетим, ако си припомним на какво ни учи то. В него се посочва като висока добродетел това – да си готов да бъдеш гонен и хулен заради правдата Божия. Кое е противоположното на това? Туй да избягваш всячески да бъдеш преследван за правдата, като ѝ изменяш чрез лицемерие. Това да бъдеш приеман в почести, издиган и облагодетелстван заради неправдата, като ласкателстваш.

Ето тези грехове – лицемерието и ласкателството – ще бъдат предмет на днешната ни беседа.

Лицемерието

Има люде, които желаят всякога и от всички да се говори за тях добро. Нямайки добродетели, те искат да придобият славата, че имат такива. Чувствайки, че добрите са на почит и те искат да минават за добри, бидейки всъщност зли. Като виждат колко похвали пожьнват любвеобилните, и те се преструват, че обичат ближните си, обичайки всъщност само себе си. Покварени в дълбините на сърцето си, те не желаят да подемат трудовете и подвизите на себеизправлението, за да добият добродетели, а искат евтино да спечелят славата, че са добродетелни, бидейки всъщност порочни. Те разбират, че е срамно да си явно безчестен, затова си слагат маската на честността. По този начин те почитат външно доброто, но в душата си слугуват на злото. Такива люде се наричат лицемери. Някой си бе правилно казал, че лицемерието е единствената отстъпка, която порокът прави на добродетелта.

Св. Василий Велики, като говори за лицемерието, казва: ”Мнозина в този свят, като в театър, играят като че чужда роля в своя живот: едно носят в сърцето си, а друго изнасят на показ пред хората.” Те имат две лица и винаги старателно скриват едното. Представят се ту за вярващи, ту за свободомислещи, според случая и изгодата. Те гледат едновременно на две страни: и нагоре, и надолу! Сред свободомислещи скриват религиозните си възгледи. А в религиозна среда искат да минават за благочестиви и се показват като човеци с високи духовни настроения. С това желаят да направят добро впечатление. Те са като грабливите птици – хвърчат нависоко и се стремят уж към слънцето, но погледът им все надолу гледа и търси земна плячка!

Прочетете още „Грехове във връзка с осмото блаженство*“ →

”Блажени изгонените заради правда, защото е тяхно царството небесно.” (Матeй 5:10)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Когато говорехме за четвъртото блаженство, ние разкрихме с Божията помощ, че гладни и жадни за правдата са онези, които имат жива съвест и като почувстват в правдолюбието си, че още не са осъществили достатъчно правдата Божия, гладуват и жадуват за нея, стремейки се да я постигнат. Тогава изтъкнахме, че към блаженство води искреният стремеж към добродетелност и че блаженство създава постигането на праведност. А сега ще се постараем да изясним думите на Христа: ”Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно”. Тук безспорно Спасителят облажава утвърдените в правдата Божия и то дотолкова, че са готови да приемат за нея разни гонения и скърби.

Правдата е съвкупност от добродетели. Добродетелният живот се постига чрез изпълнение на Божиите заповеди. Оттук се вижда, че гонени за правда са преследваните и измъчваните заради верността им към Божиите заповеди, тоест онези, които се стремят да живеят благочестиво.

Св. Иоан Златоуст, като пояснява осмото блаженство във връзка с предшестващото за миротворството, говори: ”За да не помислиш ти, че мирът е всякъде похвално дело, Христос е прибавил и тази заповед: Блажени изгонените заради правда, тоест гонените за добродетелта, за покровителството на другите, за благочестието на душата”.

Кой гони праведните?

Човешкият здрав разум и човешката съвест изискват злото да бъде гонено, а доброто – възнаграждавано. Та има ли нещо по-пакостно за отделния човек и за обществото от греха, от беззаконията, от неправдите? Те заслужават да бъдат наказвани и с безчестие пропъждани от човешката среда! И обратното, има ли нещо по-полезно и благотворно за отделния човек и за обществото от благочестието, от праведността, от твърдото следване на Божия път, от точното изпълнение на Божиите заповеди? Всички, които чрез добродетелния си живот влияят добре на обществото, би трябвало да бъдат възнаграждавани, сочени за пример и насърчавани. А ето,тъкмо те най-често биват гонени. Защо?

Свещеното Писание ни дава най-кратък и най-точен отговор на този въпрос, като казва: ”Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19). Потъналите в зло хора ненавиждат добрите. Като са продали душите си на дявола, за да угодят на някоя своя страст, те не могат вече да понасят добродетелното поведение на другите, които не припкат „с тях в същото прекомерно разпътство“ (1 Петр. 4:4). И затова ги корят, ненавиждат и гонят.

И те, гонителите, може би са били някога добри, но ето, подхлъзнали са се и са паднали долу. И сега вече езикът им пагуба измисля… те обичат зло повече нежели добро, повече лъжа, отколкото да говорят правда (Псалом 51:4-5). Затова всеки, който не е като тях, им се струва непоносимо неприятен. Те го чувстват като мъчително изобличение за себе си, защото на чистия фон на неговия праведен живот още по-очебийно изпъква тяхното нечестие.

Прочетете още „Осмото блаженство*“ →

”Делата на плътта са известни; те са:… вражди, свади, ревнования, гняв, разпри, разногласия, ереси, завист, убийства… и други такива…; отнапред ви казвам както и по-преди ви казах, че които вършат това няма да наследят царството Божие.” (Галатяни 5:19-21 )

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Тези строги думи на свети апостол Павел предупреждават повярвалите в Христа да не вършат гибелните дела на плътта, ако искат да наследят царството Божие. Християнинът е духовно роден в купела на кръщението за царството небесно. Той не трябва да бъде плътски човек. В него е запалена благословената искра на духовния живот. Той не бива да угасява тази искра, а е длъжен все повече и повече да я разпалва, за да грейнат в него пламъците на Духа, Който изпепелява всички греховни страсти и възгаря ревността за постигане на заповяданото съвършенство (Матей 5:48). Тъй по пътя на духовния живот християнинът може да стигне до блажено единение с Бога. Духовният живот ще го отдалечи от смъртоносните дела на плътта, централна част между които заемат, както чуваме от думите на св. апостол Павел, враждите и разприте между хората. А тези вражди и разпри са тежки грехове против внушенията на седмото блаженство.

В миналата беседа ние говорихме за Божия мир в душата на вярващия, за мира с ближните и за помиряването на враждуващите. Сега пък ще си побеседваме върху греховете против заповядания от Бога мир. Кои са тези грехове?

Както в миротворството ние установихме три степени, тъй и в греховете против миротворството можем да различим три степени. Първата от тях е смущаването на мира в собствената душа, втората – нарушаването на мира с околните при враждебни отношения с тях, и третата – сеенето на раздори между ближните.

Първата степен на размирието

”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” – казва Спасителят. Може ли да се нарече син Божи един, който е в лоши отношения с Господ? А в лоши отношения с Господа е всеки, който греши и не се кае за греховете си. Такъв човек не може да има мир в себе си. Съвестта му го мъчи и изобличава. А ако не го мъчи, толкова по-зле за него, че с многото си грешене до такава степен я е притъпил! Той не може да има истински мир и с ближните си, щом чрез грешене влиза във вражда с Бога.

Въпреки това чува се не един грешник да казва: ”Aз живея в мир с ближните си, защото се пазя да греша против тях. Вярно е, че не съм безгрешен. Но моите грехове засягат моя частен живот. С тях аз никого не увреждам. И Бог няма да ме съди за моите грехове, понеже те се отнасят само до моята личност. Аз си живея в мир с Бога. И мира с ближните си не нарушавам”.

Прав ли е такъв човек? Вярно ли е, че неговите лични грехове се отнасят само към него и не накърняват мира му с Бога и с ближните? Не! В това ще ни уверят следните разсъждения: Макар и от лично естество, греховете му са нарушения на Божията воля. А нарушава ли някой Божията воля, той нарушава и мира си с Бога. Защото не е възможно да си в мир с някого, като постоянно вършиш онова, което е противно на заповедите му. Ако едно дете не изпълнява наставленията на баща си, ще има ли мир с него? Така е и в отношенията на човека с Бога. Щом вършиш грях, макар той да ти се вижда, че засяга само тебе, а не Бога и ближните ти, ти нарушаваш мира си с Бога, Който е забранил въобще греха. А нарушиш ли мира си с Бога, ти лесно ще направиш и втората стъпка – да нарушиш мира си и с ближните. Това и става обикновено.

Прочетете още „Грехове във връзка със седмото блаженство*“ →

”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Матей 5:9)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Когато Единородният Син Божи се роди в бедната пещера край Витлеем и пастирите узнаха за това от долетелия при тях небесен пратеник, тогава много други ангели се явиха в небесния простор и пееха: ”Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14).

Не е случайно, дето благодатният небесен мир бе възвестен заедно с раждането на Иисус Христос. Не друг, а Божият Син донесе истинския мир на земята. Той е великият небесен миротворец, защото дойде, за да примири човеците с Бога. Той е, според израза на св. апостол Павел, ”нашият мир, Който направи от двата народа (израилския и езическия) един и разруши преградата, що беше посред… и като дойде, благовести мир на… далечни и близки” (Ефесяни 2:14-17). Той казваше на Своите ученици в последната Си беседа с тях: ”Мир вам оставям, Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава” (Иоан 14:27). С това Той подчерта, че Неговият мир е много по-съвършен от обикновения земен мир.

Радост моя, придобий мирен дух, и хиляди ще се спасят около тебе!

Светьт познава само примирия. Затова в него не може да цари истински мир. Вижте световната история! Колко мирни договори са се сключвали и колко войни са избухвали пак след това, пораждани от самите договори за мир, тъй като в тяхната несправедливост се е съдържало семето на бъдещите раздори. Не е така с мира Божи! Който се удостои да получи тоя мир, той живее в мир и със своята съвест, и със своите близки, и най-вече с Бога. Той е станал чрез Божията благодат нова твар, която ненавижда греха и обича Бога и ближните си, нова твар, която се характеризира с миротворство. Това е чудото, що става с всички постигнали благодатна връзка с Христа.

Грехът воюва против Бога. Светът, като потънал в зло (1 Иоан 5:19), също е във вражда с Бога. Но ”Бог примири света със Себе си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението” (2 Коринтяни 5:19). И тъй, желаещите да постигнат мира, могат да сторят това с Божията помощ. Тъкмо това постигане на мира с Бога, с ближните и със себе си се нарича от Господа миротворство. То води към вечно блаженство и към богоосиновяване. ”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”.

Прочетете още „Седмото блаженство*“ →

”Няма да влезе … (в небесния град) нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота“ (Откровение 21:27)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Прекрасна, но неугодна Богу девица

Възлюблени,

В началото на ІV век, когато на престола на римските императори седял нечестивият цар Максимиан, който бил непримирим враг на християнската вяра, в град Александрия живяла една необикновено красива девойка от царски произход на име Екатерина. Тя била високо образована, мъдра и много богата. Видни княжески синове искали ръката ѝ, но тя всички отхвърляла. Майка ѝ изповядвала християнството тайно, понеже по това време жестоко били гонени привържениците на новата вяра. Когато близки и сродници увещавали Екатерина да се омъжи, тя отклонявала предложенията, като казвала: ”Намерете ми такъв младеж, който да е равен на мене по благородния си произход, по богатствата си, по красотата и образованието си, и аз ще се омъжа за него. Но ако някое от тия качества му липсва, аз не мога да го взема”. Дълго търсели такъв младеж, но не намирали.

В същото време вън от града на едно скришно място живеел един свет духовник, при когото майката на Екатерина често отивала. Тя завела веднъж при него и дъщеря си, желаейки да получи благодатния му съвет. Светият старец видял Екатерина, разговорил се с нея и се почудил на мъдростта ѝ. Като разбрал какво условие тя поставя, за да се омъжи, рекъл ѝ: ”Aз знам един пречуден Отрок, Който далеч те превъзхожда във всичките ти качества. Неговата красота надминава слънчевото сияние. Неговата премъдрост управлява вселената. Неговите богатства са пръснати по целия свят. А произходът Му е непостижимо благороден”. Като чула тези думи, Екатерина, мислейки, че ѝ се говори за някой земен княз, се смутила духом и запитала: ’Истина ли е това, което ми казваш?” Старецът ѝ отвърнал, че е самата истина, че този чуден Младенец няма земен баща, че се е родил от една най-благородна девица от царски произход – от светата и пречиста Дева Мария, която стои по-високо от ангелите и се тачи като Царица небесна. Екатерина запитала: ”Може ли да видя този прекрасен Юноша?” Старецът ѝ отговорил: ”Ако извършиш онова, което ще ти кажа, ще се удостоиш да видиш Неговото пресветло лице“. И извадил една икона, на която била изобразена Пресвета Богородица с Божествения Младенец в обятията ѝ, подал ѝ я и рекъл: ”Ето ликовете на чудната Майка и още по-чудния ѝ Син. Вземи това, затвори се в стаята си и се моли благоговейно цяла нощ към тази Майка. Тя ще ти покаже своя Син.”

Прочетете още „Грехове във връзка с шестото блаженство*“ →