Николай Бердяев

Проблема за злото стои в центъра не само на християнското, но и на всяко религиозно съзнание. Жаждата да се избавим от злото на световния живот, от мъката на битието създава всички религии. В края на краищата всички религии, а не само религиите на изкуплението в точния смисъл на думата обещават освобождение от злото и породените от него страдания. В религията човек търси изход от своята изоставеност и самота в чуждия зъл свят, връщане в родината на духа, при близкото и родното. Още поклонението пред тотема е търсене на избавител от властта на заобикалящия го зъл свят. Рационалистичното съзнание на съвременния човек смята, че главна пречка за вярата в Бога, главен аргумент в полза на атеизма е съществуването на зло и поражданите от него мъки и скърби. Трудно е изглежда да се примири битието на Бога, Всеблагия и Всемогъщ Промислител със съществуването на злото, толкова силно и властно в нашия свят. Аргументът се е превърнал в класически и е единствено сериозният.

Хората губят вяра в Бога и в божествения смисъл на света, защото се срещат с тържествуващото зло, защото изпитват безсмислени страдания породени от злото. Но вярата в Бога и вярата в боговете са възникнали в историята на човешкото съзнание, защото човечеството е изпитвало велики страдания и е почувствало потребност да се освободи от властта на злото. Ако не беше злото, поразяващо нашия свят, човечеството би се задоволило с природния свят. Природния свят, лишен от всяко зло и страдание би станал единствено божествен за човека. Ако не беше злото и поражданата от него мъка, не би имало потребност и от избавление. Страданието и мъката от живота, свидетелстващи за съществуването на злото, са велика религиозна школа, през която преминава човечеството. Живот в този свят, който не познава злото, лишен от всяко страдание и мъка, би водил към самодоволство и самоудовлетворение. Съществуването на злото е не само пречка за нашата вяра в Бога, съществуването на злото е същевременно доказателство за Божието битие, доказателство, че този свят не е единственият и окончателният. Опита в злото обръща човека към друг свят, предизвиква свещено недоволство от този свят.

В основата на религиозния опит и религиозното съзнание, лежи песимизъм, а не оптимизъм. Всички религии на избавлението са песимистични, а не оптимистични в своето усещане на световния живот, песимистични са в отношението си към природния свят – орфизмът и будизмът в същата мярка, както и християнството. Положителния смисъл на битието лежи в друго измерение, в духовния свят. Нашият природен свят според видимостта си се намира под властта на тържествуваща безсмислица. В него царят тление и смърт, злоба и ненавист, егоизъм и разпокъсаност. Човек е потиснат от абсурда и злото на световния живот. В религията, във вярата той се домогва до смисъла и получава сила идваща от друг свят, в който любовта побеждава омразата, единението побеждава раздора, вечния живот побеждава смъртта.Съществуването на злото извиква проблема за теодицеята, оправданието на Бога. Защо Бог търпи такова страшно зло, защо допуска победата му? Светът пролива кръвта си, разкъсва се на части. Дяволът, а не Бог изглежда е единственият господар на света. А къде е действието на промисъла Божи? Известна е гениалната диалектика на Иван Карамазов за детската сълза, която свършва с връщане на входния билет за световната хармония. Евклидовият ум отказващ се да разбере ирационалната тайна на живота, претендира да създаде по-добър свят, отколкото сътворения от Бог, да създаде свят, в който няма да има зло и страдание, свят напълно рационален. Човек с Евклидов, напълно рационализиран ум не може да разбере защо Бог не е създал безгрешен, блажен, неспособен на зло и страдание свят.

Но добрият човешки свят, светът на Евклидовия ум би се различавал от злия Божи свят, защото в него не би имало свобода, свободата не би влизала в замисъла му и човекът би бил добър автомат. Липсата на свобода би направила невъзможни злото и страданието. И човек е готов да се откаже от свободата, за да се избави окончателно от мъките и страданията. Евклидовият рационален човешки свят, в който няма зло, ще бъде поразен от най-страшното зло – липсата на свобода, свободата на духа ще бъде унищожена без остатък. В него вече не би имало свободни изпитания, свободни търсения. Божият свят е изпълнен със зло, но в първоосновата му е заложена свободата на духа, най-великото благо, знакът за богоподобие на човека.

Проблемът за теодицеята е разрешим единствено чрез свободата. Тайната на злото е тайна на свободата. Без разбиране на свободата не може да се разбере ирационалният факт, че в Божия свят съществува зло. В основата на света лежи ирационална свобода, стигаща дълбините на бездната. В дълбината на света зее бездна и от нея се изливат тъмните потоци на живота. Всички възможности се крият в тази бездна. Бездънният, превъзхождащ всяко добро и всяко зло мрак на битието не може да бъде докрай и без остатък рационализиран, в него винаги се крият възможности за прилив на нови непросветлени енергии. Светлината на Логоса побеждава мрака, космоса побеждава хаоса, но без бездната на мрак и хаос, без долната безкрайност няма живот, няма свобода, протичащият процес няма смисъл. Свободата е заложена в тъмната бездна, в нищото, но без свобода смисъл няма. Свободата поражда зло, както и добро, ето защо злото не отрича съществуването на смисъл, а го потвърждава. Свободата не е сътворена, защото тя не е природа, свободата предхожда света, тя е вкоренена в изначалното нищо. Бог е всесилен над битието, но не и над нищото, не и над свободата. И за това съществува зло.

Истински сериозното и отговорно отношение към живота, забелязва злото, приема неговото съществуване. Незабелязването и неразбирането на злото прави човека безотговорен и нехаен, скрива дълбината на живота. Отричането на злото означава загуба на свободата на духа, смъкване от себе си бремето на свободата. Белег на нашата епоха е че страшно нараснаха силите на злото и същевременно се отрича самото съществуване на злото. Човек остава разоръжен пред лицето на злото, когато не го вижда. Личността се кове при различаването между зло и добро, когато се установяват границите на злото. А когато тези граници се заличават, когато човек изпадне в състояние на смесване и безразличие, личността започва да се разлага и разпада. Крепкото самосъзнание на личността разобличава злото, разсича го като с меч. В смесването и безразличието, в загубената способност да вижда злото човек се лишава от свободата на духа. Той започва да търси гарантирана необходимост на доброто и пренася центъра на тежестта на живота навън от дълбината, престава да се определя отвътре. Рационализмът отрича ирационалната тайна на злото, защото отрича ирационалната тайна на свободата. На рационалистичното съзнание е по-трудно да повярва в Дявола отколкото в Бога. И хората с рационалистично съзнание измислят различен вид учения, които отричат съществуването на злото, обявяват злото за недостатъчно добро или за вътрешен момент в развитието на самото добро. Злото се отрича от еволюционното и хуманистично съзнание, злото се отрича от анархистичното съзнание, злото се отрича от теософското съзнание.Християнството е религия на изкуплението и затова предполага съществуването на зло, мъката на битието. Християнството не бива да опровергава съществуването на зло и страдание в света. Тъкмо за това Христос се яви в света, защото света в зло лежи. Християнството учи, че светът и човека са длъжни да носят своя кръст. Страданието е последица от злото, от греха, но страданието е също път за избавление от злото. Според християнското съзнание страданието не е самò по себе си зло, има и божествено страдание, страдание на Самия Бог, на Сина Божи. Всяка твар стене и плаче и чака избавление. Този факт лежи в основата на християнството и чрез него то не може да се опровергава. Противниците на християнството обикновено изтъкват, че явлението на Христа Спасителя не е донесло на света избавление от злото и страданията. Изминаха повече от две хилядолетия след явяването на Изкупителя, а света както и преди пролива кръв, човечеството се гърчи в мъки, злото и страданието са се увеличили още повече. Този стар семитски аргумент изглежда победоносен. Евреите си представят Месия, като този, който ще избави човечеството окончателно от злото и страданията по земята. Но християнството признава и положителния смисъл на страданията, които човечеството преживява в своята земна съдба. Християнството никога не е обещавало блаженство и щастие на земята. Християнските пророчества за земната съдба на човечеството са твърде песимистични. Християнството никога не е утвърждавало насилствено, принудително осъществяване на световна хармония, Царство Божие на земята. Християнството в най-висока степен признава свободата на човешкия дух и без участие на свободния човешки дух не смята възможно осъществяването на Царство Божие.

Рационално не можем да разберем тайната на изкуплението, както не може да се разбере никоя тайна от божествения живот. Още от св. Анселм юридическото, съдебното учение за изкуплението, което играе голяма роля най-вече в католическото богословие и от което не са съвсем свободни и другите християнски църкви, рационализира тайната на изкуплението, уподобява я на отношенията които съществуват в природния свят. Това съдебно разбиране е единствено акомодация на небесната истина към равнището на природния човек. То не е духовно разбиране и не отговаря напълно на истината. Не е достойно световната трагедия да се разбира като съдебен процес между Бога и човека, който Бог е възбудил поради формално нарушаване на волята Му. Това е пренасяне на езически представи за родовия живот и родовата мъст върху Божествения живот, който винаги е тайнствено мистичен. Бог в езическото и старозаветното съзнание изглежда страшен властелин, който наказва и отмъщава за непослушание, налага откуп, заместителна жертва и проливане на кръв. Създадена е била представа за Бога по аналогия с вехтата, езическа човешка природа. За тази природа са особено разбираеми яростта, отмъщението, откупа и жестокото наказание. Върху юридическата теория за изкуплението са положили неизгладим печат римските и феодални разбирания за възстановяване на честта. Заради формално нарушение на Божията воля започва съдебен процес и на Бог е потребно отплащане; потребно Му е да се даде удовлетворение в такъв размер, който е достатъчен да умилостиви гнева Божи. Никаква човешка жертва не е достатъчна, само жертвата на Сина Божи съответства по размер на извършеното престъпление и предизвиканото от него Божие оскърбление. Това са напълно езически представи внесени в християнството. Такова разбиране на тайната на изкуплението притежава външно екзотичен характер.

В християнството изкуплението е дело на любовта, а не на съдебна справедливост, жертва на безкрайната Божия любов, а не отплата. „Защото Бог толкоз възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, но да има вечен живот.“

_________________________________

Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Николай Бердяев (1874-1948). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5eF