Момчил Методиев

Може ли в България да се говори за „отделяне на Църквата от държавата“? Какво е практическото приложение на тази концепция в български контекст? Как отношенията между държавата и най-голямото изповедание – православното, се отразяват върху отношението към по-малките изповедания? Макар и често дискутирани, тези въпроси почти винаги намират противоречиви отговори, в зависимост от религиозните или други пристрастия. Причината за това е, че едва ли днес някой може да обясни къде минава разделителната линия между Църква и държава и кои са принципите, върху които се гради това разделение.В настоящата статия се прави опит да бъде разгледано практическото проявление на концепцията за „отделяне на Църква от държава” в пост-комунистическите условия. Основният аргумент, който се опитвам да защитя е, че съществуващият модел в отношенията Църква-държава днес не се отличава съществено от исторически формиралия се в годините на комунизма модел. В годините на прехода българската държава продължава да съхранява голяма част от своя репресивен инструментариум по отношение на всички изповедания, както и да поддържа голяма част от политиките си към изповеданията, изработени през комунизма. Това от една страна продължава да поддържа напрежението между основното и малцинствените изповедания, а от друга – не спомага ръководството на Православната църква да поеме по-голяма отговорност за конкретни области от публичната сфера. Въпреки че проблемът има ясни юридически аспекти, в тази статия той ще бъде обсъден от историческа гледна точка, като основният акцент ще падне не върху юридическите формулировки, колкото върху практическите проявления на този модел.

Съществува ли единен модел за отделяне на Църквата от държавата?

В демократично общество целта на „отделянето на Църквата от държавата” е да бъде гарантирано мястото и правата на изповеданията в публичната сфера. За разлика от тоталитарната, демократичната държава няма нито претенцията, нито желанието, нито възможностите да контролира всички аспекти на публичния живот, включително и начина, по който хората практикуват своята религия. Свободата за сдружаване логично дава право на изповеданията да заявяват и защитават своите позиции по важни публични въпроси. Това би трябвало да означава, че в годините на прехода от тоталитаризъм към демокрация държавата доброволно ще се откаже от контрола си върху определени сфери, които ще делегира на съответните самоуправляващи се организации, между които и отделните изповедания. Теоретично, колкото по-голямо е влиянието на една конкретна самоуправляваща се общност, толкова по-голямо ще бъде общественото внимание към нея и толкова по-отговорно и прозрачно ще бъде нейното управление.

Всичко това обаче е само теория, която продължава да бъде далеч от практическото си приложение в България. Действително, след края на комунизма държавата се отказа от видимите си репресивни функции спрямо изповеданията, включително и спрямо Православната църква – в годините на тоталитаризма това означаваше пълен контрол върху тяхната дейност, намеса в организационния им живот, внимателен подбор на техните ръководства. Държавата се отказа от тези свои репресивни функции, но през следващите години така и не посмя да делегира (при ясна регламентация) част от своите правомощия на тези общности.

Всъщност концепцията за „отделянето на Църквата от държавата” в България продължава да бъде просто фраза, лишена от юридически и практически смисъл, което е част от характерната за България историческа традиция. Възприета в епохата на комунизма, тази концепция от самото начало се явява фасада за репресивна политика и административни мерки, от които в еднаква степен, макар и по различен начин, страдат всички религиозни групи в страната. Какви са практическите проявления на тези политики през комунизма? Най-общо казано, те могат да бъдат разделени на няколко основни групи – държавната субсидия за основните деноминации; отпускане на финансови средства за „паметниците на културата”; налагането на граждански ритуали, които да заменят църковната традиция; забрана изповеданията да развиват социална и образователна дейност. Въпреки че административните мерки засягат всички изповедания в страната, в годините на комунизма с пропагандни цели се налага тезата, че Българската православна църква има привилегирован статут, тъй като е „традиционно изповедание” и има заслуги за съхраняването на националната идентичност през вековете.

Българският опит влиза в противоречие със световната практика, където концепцията за „отделяне на Църква от държава” се смята за един от задължителните елементи на модерните плуралистични общества. Това обаче не означава, че съществува единен модел за практическото приложение на тази концепция. По-скоро може да се говори за съществуването на множество модели, оформили се вследствие на дълга еволюция в отношенията между Църква и държава. Общото между тези модели е, че тяхната крайна цел е да бъде осигурена свобода на изповеданията и верска толерантност, което се основава на законодателно установеното и гарантирано участие на изповеданията в публичния живот. Концепцията започва да се формира вследствие на религиозните войни в Европа, извели на преден план необходимостта от верска толерантност, за да се стигне до нейното юридическо формулиране след Френската революция, като най-известният такъв юридически акт е френски закон от 1905 година.

Днес идеята, че Църквата трябва да бъде отделена от държавата, се приема за един от задължителните принципи за функционирането на плуралистичните държави. Дори Църквата на Англия, сочена като пример за официална Църква (Established Church), настоява, че е отделена от държавата. Най-пълноценно концепцията е развита в САЩ, където нейната цел е не само да гарантира ненамесата на държавата в делата на изповеданията, но и да се гарантира тяхната равнопоставеност. Тъй като територията на религията и територията на държавата никога не могат да бъдат разграничени с ясна демаркационна линия, в САЩ постоянно се водят юридически битки, чиято цел е да регламентират това разделение. С други думи, американският модел се е формирал вследствие на дълга еволюция, но и продължава постоянно да бъде променян под натиска на възникващите нови казуси и проблеми. Това обаче не променя основополагащия факт на равнопоставеност на всички деноминации, както и тяхното право да участват в образователния и социален живот. В някои протестантски държави, особено в Северна Европа, съществува концепцията за държавна Църква, но и там мястото на Църквата в обществото е ясно регламентирано, без да бъдат накърнявани правата на другите малцинствени религиозни групи.

Затова е и обяснимо, че трудно може да се говори за единен модел на приложение на тази концепция и в православния свят. В православния дебат се намесват и вековните спорове по въпроса за отношението между Църква и държава, и соченият като модел за тези отношения – симфонията. Това с нищо не облекчава проблемите, тъй че дихотомия цезаропапизъм–папоцезаризъм, толково често употребявана в тези дебати, е всъщност външна заемка, а концепцията за симфонията трудно може да бъде изведена извън средновековния контекст и привнесена в модерните общества. Най-общо казано, съвременната практика в държавите с преобладаващо православно население се състои в това, че Православната църква често е признавана за традиционно изповедание с различна степен на привилегированост от държавата, без обаче това да я превръща в държавна Църква. В съвременна Русия може да се наблюдава твърде тясно взаимодействие (симфония, според привържениците на този модел, или „срастване”, според неговите отрицатели) между Църква и държава, в който Православната църква до голяма степен се превръща в носител на нещо подобно на държавна идеология, срещу което тя ползва редица предимства от държавата. Различен е примерът на Гърция, където също е налице известно привилегироване на Православната църква, приемана за център на гръцката национална идентичност, без обаче това да се отразява на правата на другите религиозни изповедания.

Ако може да се обобщи, концепцията за „отделяне на Църква от държава” не може да бъде тълкувана или обяснявана с аргументи от Средновековието, тъй като тази концепция има модерен произход и по същността си влиза в радикално противоречие със средновековните форми на организация на държавата и обществото. Трудно може да се аргументира и твърдението, че практическото приложение на този модел в съвременността зависи по някакъв начин от доминиращото изповедание в държавата. Както не съществува единен „православен” или „протестантски” модел, така и не съществува модел, който да може да бъде копиран или „догонен” (ако се употреби модерната фразеология по отношение на вписването на съвременна България в големия европейски модел). Следователно, практическото приложение на „отделянето на Църквата от държавата” е резултат от бавна еволюция, която зависи от условията и динамиката във всяка конкретна държава. Изработването на този модел зависи от влиянието на доминиращо изповедание, ролята му за формирането на модерната национална държава, големината и активността на малцинствените групи и други фактори.

Български модел за „отделяне на Църква от държава“: исторически произход

Какъв е историческият произход на българския модел за „отделяне на Църквата от държавата”? Концепцията е възприета за пръв път през ранния комунистически период, а целта е ясно и недвусмислено репресивна. Целта на създадения в България модел е не да предостави самоуправление на изповеданията и да регламентира тяхното участие в публичния живот, а точно обратната – да наложи държавен контрол върху тях. Както е известно, концепцията за „отделяне на Църквата от държавата” е прокламирана в „Димитровската” конституция от 1947 година и е детайлно разработена в Закона за изповеданията, приет на 24 февруари 1949 година. Характерна особеност на този закон е, че в първото изречение на всеки член той прокламира определени права, които са ограничени в следващите изречения от същия член. Още в неговия член 1 е обявено, че държавата гарантира свобода на съвестта и изповеданията, а в следващия член 2 – че изповеданията са отделени от държавата. Законът признава Българската православна църква за „традиционно изповедание на българския народ”, и въз основа на тази постановка се прави заключението, че „по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народнодемократическа църква” (чл. 3) – на пръв поглед този член може да се тълкува и като даване на привилегирован статут, но всъщност е много повече репресивен знак. По-нататък законът дава право на изповеданията да откриват единствено средни или висши духовни училища за подготовка на духовенство, чиито програми подлежат на одобрение от Министерския съвет. Ръководствата на отделните изповедания подлежат на регистрация в Дирекцията на изповеданията (чл. 16), на изповеданията им е забранено да откриват „болници, сиропиталища и други подобни заведения”, а съществуващите такива заведения се национализират” (чл. 21). На теория се разрешава създаването на дружества с религиозно-нравствена цел с ограничението, че „възпитанието и организирането на децата и младежта се извършва под особените грижи на държавата и се намира извън кръга на дейност на изповеданията и техните свещенослужители”. Международните контакти и имуществата на изповеданията в чужбина се поставят под контрола на Министерството на външните работи (чл. 25). Практически всички изповедания са жертви на идентични ограничения – те нямат право да развиват образователни и социални дейности, не могат да имат автономни от държавата международни контакти, ръководствата им са подложени на стриктен контрол от страна на Дирекция на изповеданията.Така комунистическата държава се възползва от една модерна за времето си концепция, характерна за демократичните общества, но я преработва в репресивна рамка, чиято цел е маргинализацията на изповеданията. Как се осъществява тази репресивна политика? Най-общо тя може да бъде разделена на няколко основни средства: държавна субсидия за основните изповедания, разпределянето на субсидии за паметниците на културата по линия на местните власти, налагането на гражданските ритуали през седемдесетте и осемдесетте години на ХХ век, забраната изповеданията да извършват социална и самостоятелна образователна дейност, и на последно място – опитите за инструментализиране на ръководството на основните изповедания за нуждите на комунистическата държава.

Български модел за „отделяне на Църква от държава“: съвременна практика

Как тези политики са преработени в демократична България и има ли решително скъсване с историческата традиция? Въпросът може да бъде зададен и по малко по-различен начин – дали в годините на прехода държавата е започнала да делегира някаква част от своите правомощия на Православната църква или на религиозните общности като цяло? И следователно – променил ли се е съществено моделът на „отделяне на Църквата от държавата”, изграден през комунизма?

С малки изключения, отговорът на всички тези въпроси е по-скоро отрицателен.

Пример за това на първо място е държавната субсидия. През последните месеци за пръв път беше повдигната темата за нуждата от такава държавна субсидия, и то основно като аргумент за правото на държавата да упражни контрол върху начина, по който Православната църква управлява своя бюджет. В хода на тази дискусия стана ясно, че държавната субсидия продължава да съществува, както и че е пренебрежимо малка. Тъй като няма яснота какъв точно е църковния бюджет, трудно може да се прецени какво място в него заема държавната субсидия, но като цяло положението изглежда сходно с годините на комунизма, когато държавната субсидия съставлява около 1/10 от църковния бюджет. Ако през комунизма целта на държавната субсидия е била да упражнява „ангажиращ ефект” за ръководството на Православната църква и другите основни изповедания (тоест да ги държи в зависимост), в годините на прехода нейната цел е по-скоро да бъде нещо като „индулгенция”, чрез която държавата си откупва спокойствие от изповеданията. Самият факт, че за тази субсидия се говори твърде рядко в публичното пространство, създава впечатлението, че държавата се срамува от нея – от една страна, защото въобще я предоставя, а от друга – защото е толкова малка.

Непроменен в сравнение с епохата на тоталитаризма е и начинът на разпределение на средствата за „паметниците на културата”. По време на комунизма перото за „паметници на културата” е едно от основните в държавната субсидия за Църквата. Проблематични са както философията, която се крие зад идеята за църковните „паметници на културата”, така и начинът на разпределението на средствата за тях. Философията, скрита зад тази идея, е неприкрит стремеж за десакрализация на църквите, за превръщането им в туристически обекти, а църковната утвар – в музейни експонати. Също толкова проблематичен е начинът на разпределение на тези средства. През комунизма се налага моделът това да става чрез местните власти и в зависимост от контактите на местния митрополит. Практически този модел продължава да бъде непроменен и днес, като отново предимство имат „паметници”, които по една или друга причина успяват да привлекат медийното и обществено внимание, за които държавата целево отпуска средства за ремонти или възстановяване. Църквата почти няма думата за начина на разпределение на тези средства. През комунизма се налага моделът това да става чрез местните власти и в зависимост от контактите на местния митрополит. Практически този модел продължава да бъде непроменен и днес, като отново предимство имат „паметници“, които по една или друга причина успяват да привлекат медийното и обществено внимание, за които държавата целево отпуска средства за ремонти или възстановяване. Църквата почти няма думата за начина на разпределение на тези средства, но тъй като тези „паметници“ са основно църкви и манастири, собственост на Православната църква, отпускането на средства за тях задълбочава усещането за привилегирован статут на православното изповедание.

Известна промяна в сравнение с годините на комунизма има по отношение на гражданските ритуали. Гражданските „кръщенета” вече не се практикуват, гражданските погребения са почти напълно отмрели, а и няма признаци, че държавата по какъвто и да било начин се опитва да налага светски тип „празнична система”, какъвто е бил опитът през седемдесетте и осемдесетте години на ХХ век. Същевременно обаче държавата продължава да настоява на задължителността на гражданския брак (което е разбираемо), без обаче да прави нищо за облекчаването на практиката за неговото сключване (като го сведе до просто подписване на документи) от хората, които не проявяват интерес към него. Причината за това най-вероятно е наличието на сравнително голяма администрация от „служители по гражданското състояние“, централно място в чиято дейност заема именно ритуалът по сключване на граждански брак. Примерът с гражданските ритуали е показателен, че държавата се е отказала от стремежа си да поддържа контрол върху най-интимните моменти от живота на хората. Но това все още не означава, че тя има готовност да отстъпи част от своите права на автономните църковни общности.

Почти без промяна в сравнение с епохата на комунизма продължава да бъде положението с правата на религиозните общности да участват в образователната или социалната сфера. Пример е вече десетилетната дискусия как да бъде организирано обучението по религия (или вероучение) в училищата. Въпреки активната позиция на Църквата, държавата продължава активно да брани съществуващото статукво и практически да отказва решаването на този проблем. В българските училища продължава да бъде също толкова невъзможно, колкото и преди десетилетия, да бъде защитавана какъвто и да било тип религиозна гледна точка или светоглед. Само на пръв поглед по-различно е положението със социалната дейност на изповеданията. Православната църква често е обвинявана в медиите, че не развива активна социална дейност. Но както показва опитът с приюта на отец Иван в Нови хан, автентичните опити за развитие на такава дейност се сблъскват с активната съпротива на местната общност. Действително, последните проблеми с приюта на отец Иван бяха решени с помощта на държавата, но това не променя факта, че социалната активност на редица други изповедания остава по-скоро невидима, като държавата има резерви да се възползва от добрите примери, развити от тях.Косвен резултат от развития в годините на комунизма модел на „отделяне на Църквата от държавата” е инструментализирането на висшия клир от държавата. Става дума за опита на държавата да привлече част от духовенството за изпълнение на задачи, които нямат нищо общо с църковното служение. Този проблем доби видимост след скорошните разкрития на Комисията по досиетата за действащите митрополити, които са били сътрудници на Държавна сигурност. В огромна част от случаите тези духовници са били привличани на „патриотична основа” с обещанието, че дейността им ще бъде от полза на държавата. Активността на Държавна сигурност сред духовенството води през седемдесетте и осемдесетте години на ХХ век до размиване на границите между Църква и държава, която е била напълно ясна в предходния период. Една от съществените промени, донесени от демократизацията на страната е, че подобен тип конспиративни отношения между държава и духовенство вече са както невъзможни, така и ненужни. Казано с други думи – в момента трудно може да се говори за стремеж на държавните структури към умишлено инструментализиране на духовенството. От друга страна, както показват дебатите около архонтската практика, този рефлекс продължава да съществува сред част от висшето духовенство, което продължава да търси и открива покровители сред силните хора на деня.

Последици

Какви са последиците от съществуващия модел на „отделяне на Църквата от държавата“ и как той може да бъде променен?

За да има същинско разделение между Църква и държава, са необходими две условия – готовност на държавата да делегира част от своите функции на самоорганизиращите се религиозни общности, а от друга – наличие на активни, добре организирани религиозни общности, готови да поемат тази публична отговорност. Очевидно днес в България не присъства в достатъчна степен нито един от двата компонента. И за разлика от епохата на комунизма, за това трудно може да бъде обвинена само държавата. Едва ли е реалистично да се очаква, че държавата просто ще се откаже от своите функции, без да е уверена, че съответните самоорганизиращи се общности биха се справили по-добре от нея в съответните сфери. При наличието на достатъчно влиятелно и активно духовенство, процесът на делегиране на такива права от държавата към Църквата би се превърнал в естествен процес, който е възможно да мине дори незабелязано от медии и общество. Може обаче да бъде приведен и обратния аргумент – може ли да има влиятелно и активно духовенство, ако то е лишено от възможността на публична активност? На пръв поглед това създава омагьосан кръг, което кара голяма част от основните участници в този процес да не търсят активно решение на проблема.

Днес в България може да се говори по-скоро за безразличие на държавата към Църквата, отколкото за същинско разделение. Законът за вероизповеданията от 2002 година действително обявява православието за „традиционно изповедание”, но юридическите последици от този факт останаха ограничени само в рамките на преодоляването на последиците от разкола в Българската православна църква. Държавата компенсира това безразличие с единични жестове (подкрепата за приюта на отец Иван, обявяването на Разпети петък за официален празник, отпускането на средства за реставрация на „паметници на културата” и други). Тъй като тези жестове са широко рекламирани и почти винаги са насочени към основното изповедание, те създават впечатление за привилегирован статут на Православната църква. Ако към тези жестове се прибавят и сравнително честите, но за щастие неуспешни опити на националистическите среди да използват Православната църква за свои цели, в публичното пространство се създава впечатлението, че „традиционното изповедание в България” има особен, по-различен статут от тези на останалите.

В заключение може да се обобщи, че същинският модел на „отделянето на Църквата от държавата” в България е в процес на създаване. Моделът, наложен в годините на комунизма, е по същество един изцяло секуларен модел, който трудно може да бъде прилаган в една демократична среда. Промяната на този модел може да се случи в резултат на поредица от прецеденти като следствие от активността не само на духовенството, но и на подкрепата от страна на миряните, а и на други заинтересовани обществени групи.

_________________________________

*Публикувано в Отношенията Църква-държава след падането на комунизма, фондация Преображение, издателска програма Свобода за всеки, С., 2013. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Момчил Методиев, източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5e7