(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§2.Фактори за противообществената нагласа в изследваната категория малолетни и непълнолетни децаВ началото на този параграф ще поставим риторичния въпрос, каква е същността на факторите за противоправно поведение на изследваната категория деца? Същността и базисният фактор за противообществената нагласа, а оттам и на противоправно поведение в изследваната категория малолетни и непълнолетни деца се състоят в разрушението на семейството като основна клетка на обществото и на изконните национални (патриархални) семейни ценности и традиции на института на брака не като доброволен съюз между мъжа и жената, а като семейна общност, изпълнена с любов. Така липсата на семейна любов, разбирателство, себеотрицание, взаимопомощ води до другите маргинални фактори, където децата намират в иерархията на подменените ценности в света на злото и на противообществените прояви, където престъпният свят или групата от наркозависими или членовете на деструктивен култ образуват своего рода тяхно „семейство“ в условията на алиенация[118] (осъзната или неосъзнавана).

В такава общност на отчуждение от реалния свят (в липса на семейна среда) се обуславя еманацията на употребата на наркотици и окултни практики, които се явяват и криминогенни фактори на противообществената нагласа при децата – правонарушители и жертви. Накратко, най-общо това са:

а) фактори, способстващи за употребата и злоупотребата с психоактивни вещества при младите хора (попаднали в криминална среда);

б) наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор;

в) окултните практики при децата като криминогенен фактор;

г) кримоногенни, комерсиални, „ню-ейдж“ и други секти при децата като фактор в условията на глобализация.

Затова сложната социална и психологическа обусловеност на противоправното поведение на малолетните и непълнолетните и устойчивият харктер на извършваните от тях протвообществени прояви и престъпления привличат вниманието на учени от различни специалности – юристи, психолози, педагози, социолози, лекари, теолози и други. „Все по-голямо внимание се отделя на комплексни изследвания при изучаването на причинната обусловеност на аморалната и противоправната насоченост на поведението на подрастващите“ (29, с. 6). Защото „противоречивите тенденции в психическото развитие на децата и юношите винаги са били достатъчно основание и за провеждане на самостоятелни психологически изследвания“ (29, с. 6-7).

Противообщественото поведение на децата правонарушители е синтезиран продукт от взаимнообусловеното влияние на различните звена от социалната среда и близкото социално обкръжение (семейство, близки, приятели и колеги). Аморалните прояви, водещи впоследствие до правонарушения и престъпления, се усвояват в процеса на социалното общуване. Те са „резултат от конкретен начин на взаимодействие между личността и средата“ (25, с. 213). Например това се отнася за личността на наркозависимите и адептите на деструктивни култове. И така деформациите на индивидуалното и груповото поведение и усвояването на престъпния[119] опит зависят изцяло от поетите и реализирани законодателни, социални и нравствено-морални ангажименти. Това е така, защото „когато даден индивид се индентифицира с дадена група, той променя своя личностен манталитет, променя цялостния си индивидуално-психичен облик и именно тази промяна представлява социално-психичното битие[120] на неговата индивидност“ (25, с. 213). При една такава група (например от наркозависими или жертви на секти), както впрочем при всяка друга група със спонтанен генезис, индивидите се обединяват на базата на някаква взаимност, „понеже общността има смисъл като място за търсене и намиране на другия като еднакъв или сходен“ (25, с. 214). Затова е важно да се отбележи, че… социалната микросреда непрекъснато възпроизвежда такава социална психика, чиято „същност произтича от формиралите се вътрешнонационални социално-икономически отношения и унаследеното и придобивано общонационално, етническо и повседневно психическо съдържание“ (12, с. 23).

Въз основа на горните обстоятелства ще споменем, че според скромното ни изследване в нашата държава не се прави достатъчно за криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Например за тях няма създадени резидентски и рехабилитационни терапевтични институции за духовна, психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. В този смисъл в България не съществуват стратегия, методика и програма за подобен род дейност, което е сериозен проблем за обществото. Това се дължи на несъвършенството на националното ни законодателство, охраняващо и защитаващо законните права и интереси на изследваната категория деца съгласно Конституцията на Република България. В този ред на думи ще отбележим, че в Република България няма[121] резидентски или пентациарни рехабилитационни държавни интитуции, които се занимават адекватно с деца – правонарушители и жертви на наркотици и деструктивни култове. Това е така, защото парадигмата на наркоманията и окултната болест (аналогична и за двете състояния на човешката психика) е непозната от духовна и професионална гледна точка на държавните служители, медиците, социалните и педагогическите работници, клиничните психолози, магистратите, разследващите органи, правоохранителните органи и други. В резултат на това възниква въпросът, колко са децата, жертви на наркотици и деструктивни култове (окултни практики) и секти, които са загинали, без да им се окаже адекватна социална, педагогическа, психологическа, медицинска и духовна помощ?

На този въпрос е трудно да се отговори (особено ако се изследва генезисът на суицидите), защото по отношение на този сложен отговор трябва да работи цял институт. За разлика от Франция, САЩ, Русия, Великобритания и други у нас няма държавни институти, които да изследват многоаспектно парадигмата на деструктивните култове.

Но нека преминем по-нататък, защото децата поради своята физическа и умствена незрялост имат право на специални грижи, внимание, правна защита и помощ, за да бъдат напълно подготвени за самостоятелен и целесъобразен живот в обществото. За закрила на българските деца международноправните универсални норми, освен в Международната харта за правата на човека се съдържат и в редица други актове, като най-значимата за българските деца е Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН през 1989 година (ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година). Съгласно Конвенцията „дете“ е всяко същество на възраст до 18 години, на което държавата осигурява права без каквато и да е дискриминация (независимо от раса, цвят на кожата, пол, език, религия или друг статут на детето или неговите родители). Тъй като Република България е ратифицирала Конвенцията, това означава, че на практика нейните разпоредби са задължителни за приложение в държавата ни. В член 14 от Конституцията на Република България се посочва, че децата са под закрилата на държавата и обществото. Постановено е също, че отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право на техните родители и се подпомага от държавата.

На пръв поглед се създава впечатление, че задълженията на държавата да закриля децата се прехвърлят едва ли не изцяло върху родителите им, а държавата само ще подпомага като страничен наблюдател. Ако погледнем в дълбочина, ще прозрем волята на законодателя, а именно децата да раснат преимуществено в семейна среда, защото там могат да получат любов, топлина и грижи.

Поради това сектантските организации и деструктивните култове са насочили усилията си да рушат семейството – основната градивна единица на обществото. Ролята на държавата е да защити правата на децата (и най-вече психичното им здраве) от сектантската и култова агресия[122].

Дейността на държавата за закрила на децата съответства на задължението, произтичащо от ратифицираните международни актове и договори. Съгласно член трети, алинея втора на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такива закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благоденствие, като вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници, попечители или други лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те приемат всички необходими законодателни и административни мерки“. Съгласно член четвърти от Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, са длъжни да предприемат[123] всички необходими законодателни мерки за осъществяване на правата, признати в тази Конвенция“.

В член първи от Закона за закрила на детето се посочва, че „този закон урежда правата, принципите и мерките за закрила на детето, органите на държавата и общините и тяхното взаимодействие при осъществяване дейностите по закрила на детето, както и участието на юридическите лица с нестопанска цел и физически лица в такива дейности“.

Съгласно Закона за закрила на детето: От изключително значение за всеки народ е грижата за децата. Поради липсата на емоционална, психическа зрялост и жизнен опит децата са най-уязвимата част от обществото по отношение на външно въздействие и внушаемост. В член единадесети, алинея първа се посочва, че: „Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие.“ В същия текст алинея четвърта предвижда право на закрила за всяко дете срещу въвличане в религиозни дейности. Предвидени са различни форми на закрила, включително и полицейска такава. С тези разпоредби законът дава добра възможност за предотвратяване и преустановяване на въздействието на ученията на сектите върху младежите до осемнадесетгодишна възраст.

Проблемът по прилагането на тази закрила е в това, че често младите хора се затварят в себе си, не споделят за случващото се, което понякога е и изискване на самата секта, и така препятстват собствената си защита.

От съдържанието на тези текстове е видно, че държавата полага (в някаква степен) необходимите усилия, за да гарантира правата на българското дете.

Съгласно преамбюла на Конвенцията, в който са възприети принципите от Декларацията за правата на детето, „детето ще се ползва от специална защита и за него ще му бъдат представени възможности и улеснения чрез закона и чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условията на свобода и достойнство. При приемането на закона за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение.“ Правата на децата неминуемо се накърняват при досега с наркотиците и деструктивните култове, ползващи окултни практики.

Законът за закрила на детето е синхронизиран (в някаква степен) както с европейското законодателство, така и с Конвенцията за правата на детето, приета от Общото събрание на ООН. Залегналите в него принципи на закрила, мерки за закрила и останалите принципни положения съответстват на необходимостта от защита на физическото и психичното здраве на децата. Промените в закона следват спецификата и динамиката на изменящите се обществени отношения, като последната промяна е публикувана в Държавен вестник, брой 84 от 27 септември 2013 година.

Изброените в член трети от Закона за закрила на детето принципи отразяват обективно принципите, съдържащи се в преамбюла на Конвенцията за правата на детето, макар да не ги преповтарят дословно с оглед на спецификата на обществените отношения в Република България.

Предвидена е специална закрила на детето в Република България, която ще му позволи да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен начин, до навършване на осемнадесет години (пълнолетие). Мерките за закрила на българските деца, предвидени в член четвърти от ЗЗДет., следва да се изпълняват ефективно от органите за Закрила на детето. Сериозен проблем е, че служителите им не познават обективно парадигмата на наркоманията и окултната болест. Изброените мерки за закрила на децата в ЗЗДет.: съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; настаняване в семейството на роднини или близки; настаняване в приемно семейство; осиновяване; настаняване в специализирани институции; полицейска закрила; специализирана закрила на обществени места; информиране за правата и задълженията на децата и родителите; осигуряване на превантивни мерки за сигурност и защита на детето; осигуряване на правна помощ от държавата и специални грижи за децата с увреждания – трябва да се изпълняват в пълен обем, за да могат пълноценно да помогнат на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове, да бъдат ресоциализирани.

В член деветнадесети от Конвенцията се посочва, че „държавите – страни по Конвенцията, приемат всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки за закрила на детето от всички форми на физическо и умствено (ментално и психическо) насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи и небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително и социални престъпления“. Съгласно член двадесети на Конвенцията държавата следва да предвиди в законодателството си алтернативни грижи за детето. В Закона за закрила на детето не са посочени някои конкретни права на детето, съдържащи се в Конвенцията, в противоречие с текста на член първи от нея, че „държавите – страни по конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация“. Главната цел на закона (ЗЗДет.) би следвало да бъде насочена към по-пълно обхващане правата на детето и способите за тяхната защита, но вместо това в глава втора „Права на детето“ са включени: право на закрила; закрила срещу насилие (физическо, психическо и умствено); право на изразяване, информиране и консултиране; защита на религиозните убеждения; участие в процедури. Така от общо четиридесет и седемте текста на закона (ЗЗДет.) само седем са посветени на правата на детето. Това не само не съответства на Конвенцията за правата на детето, в която са изброени над тридесет права на детето, но не са включени и защитени жизненоважни права на българските деца. Най-странното също е това, че ЗЗДет. не отразява и защитава живота в пълен обем на българските деца и до днес след промените му срещу такива съвременни явления като употреба на наркотици и деструктивни култове (чрез които се осъществяват умствено „психическо насилие“, убийства, отвличане, сексуална и друга експлоатация, психически тормоз и така нататък).

В тази насока трябва да се вземе предвид, че страните, ратифицирали Конвенцията, се задължават да гарантират висок стандарт на живот на децата в държавата.

Най-важното и актуално в правен аспект за Република България като страна по Конвенцията е задължително да бъде спазена разпоредбата на Конвенцията, предвиждаща, че „държавите – страни по Конвенцията“ са „длъжни да предприемат всички мерки за осъществяването на правата, признати в тази Конвенция“.

Това налага да бъде създаден специален закон за противодействие и превенция на опасните и деструктивни култове, чрез които сектите и окултистите индивидуалисти осъществяват психическо насилие над личността на хората и в частност върху съзнанието на децата. Те като жертви на това умствено насилие[124] се превръщат в криминално проявени личности. Тези факти са изключително негативни за обществото като цяло, тъй като общество от криминално проявени личности няма бъдеще. Може да се каже, че по този начин бездействието на законодателната власт и непознаването на проблема в неговата многоаспектност водят до липсата на разбиране и адекватност в действията на държавата, които застрашават бъдещето на нацията.

Затова общественото внимание следва да бъде фокусирано в усилията за създаване на Закон за противодействие на менталното обсебване на индивида (включително и на детето), в който следва да бъдат възпроизведени цялостно предвидените права в Конвенцията за правата на детето и в нормите на Правото на ЕС, защитаващи децата от наркотици, сектантска агресия и деструктивни култове. В сегашната редакция на ЗЗДет. „са пропуснати да бъдат защитени тези най-опасни посегателства срещу правата на децата“ (17, с. 49). Това обективно е така, защото подчиненият на нов икономически ред съвременен свят е под натиска на нова престъпност – глобалната престъпност, включваща конвенционалната (традиционната), квазиконвенционалната, която съчетава характеристики на обикновената, традиционната и нетрадиционната, икономическата и организираната престъпност (91, с. 8).

Новият световен икономически ред обуславя и непрекъснато възпроизвежда нов тип престъпност, преминала националните граници и обхванала всички страни – развити, развиващи се и страни в преход. Глобалната престъпност е най-новият продукт на цивилизацията в края на XX век и началото на XXI век. Като съвременно социално явление тя е била подготвяна с десeтилетия и за по-малко от двадесет години след 1990 година придобива непознати за човечеството размери. В основите на консолидацията на „видовете престъпност е мощната транснационална икономическа престъпност в сянка – „черна“ и „сива“, която генерира все по-нови видове престъпления“. Това се отнася за тези, които не съществуват в националните доктрини по наказателно право (91, с. 9).

В член тридесет и трети от Конвенцията е посочено правото на детето за закрила от незаконна употреба на наркотици и психотропни вещества, както и предотвратяване използването на деца в незаконното производство и трафик на такива вещества. Република България съгласно този текст е длъжна да предприеме всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки. На практика обаче се оказва, че българските деца не само не са защитени в ЗЗДет., а са оставени свободно да бъдат превръщани в жертви на деструктивни култове, наркотични вещества, както и да бъдат въвличани в окултни практики, употреба и разпространение на наркотици и други психотропни вещества. В Закона за закрила на детето въобще не съществува защита на това право на българските деца, а в Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите от 1999 година единствено в глава седма се предвижда превенция за злоупотреба с наркотични вещества, главно посредством разработването на програми.

Съгласно националната наказателноправна доктрина и система:

1.Наказателната отговорност за деяния, имащи за предмет наркотични вещества се носи по общия текст на член 354а от НК и не е необходима промяна.

2.При квалификацията на деянията и определянето на подбудителите и помагачите се посочва общият текст съответно член двадесети, алинея трета и алинея четвърта от НК. Този текст се прилага към всички видове престъпления от НК.

3.Престъпленията, свързани с наркотични вещества, не могат да се включват в престъпленията против младежта, тъй като имат самостоятелно значение и друго систематично място.

Право на българските деца, което в достатъчна степен е гарантирано от националното законодателство, е защитата от отвличане, продажба[125], трафик, търговия и продажба на деца (факти, свързани косвено и пряко с наркотиците и деструктивните култове).

Според статистиката през 1997 година в Република България е имало подобни престъпни посегателства срещу повече от хиляда деца, но сега те вече били намалели (17, с. 50). Съгласно член тридесет и пети на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, предприемат всички подходящи мерки на национално, двустранно и многостранно равнище за предотвратяване на отвличането, продажбата или търговията с деца в каквато и да е форма и с каквото и да е цел“. Смисълът на тази международноправна норма се отнася за дейността за деструктивните секти и съпровождащите ги гибелни култове. В тази посока са регламентирани редица препоръки на Съвета на Европа, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), Европейския парламент, които ще приложим в края на изследването. Задължение за Република България, което тя е изпълнила съгласно член единадесети от Конвенцията, който гласи: „Държавите – страни по Конвенцията, предприемат мерки за борба за незаконното прехвърляне и невръщане на деца от чужбина.“

Българското законодателство предвижда строга наказателна отговорност за визираните по-горе престъпни посегателства в член 159а, алинея втора, точка първа и следващите от НК. Нормата на член 159а, алинея трета от НК предвижда наказателна отговорност и за бременна жена, когато трафикът на хора е с цел продажба на детето.

Българското законодателство не само не квалифицира визираните по-горе престъпни посегателства, но и не предвижда наказание за „търговията и продажбата на деца“ чрез „психическо насилие“ или „ментално обсебване“, което практикуват деструктивните сектантски формации или окултистите индивидуалисти. Тук се има предвид, че дистанционното „психическо насилие“ и „ментално обсебване“ може да влияе пагубно и се склоняват деца да осъществяват убийства; да се склонява към самоубийства, проституция, кражби и други противообществени прояви.

Съгласно член тридесет и шести от Конвенцията нашата държава е задължена да закриля българските деца от всички форми на експлоатация, засягаща тяхното благосъстояние. Освен използването на деца в незаконно производство на наркотици и психотропни вещества (член тридесет и трети на Конвенцията) в член тридесет и четвърти на същата държавата се задължава да защитава българските деца от всички форми на сексуална експлоатация и сексуално насилие, включващо: подбуждането или принуждаването на детето да се занимава с каквато и да е незаконна сексуална дейност; експлоатация на деца с цел проституция или друга незаконна сексуална политика; експлоатация на деца с цел производството на порнографски материали. В член единадесети, алинея трета от ЗЗДет. е предвидена закрила на правото на детето срещу сексуална експлоатация, но не е предвидена забрана на експлоатацията, свързана с производството и разпостраняването на наркотици и психотропни вещества[126].

В българския Наказателен кодекс като престъпление по член 188, алинея първа е предвидено принуждаването на малолетно или непълнолетно лице към извършване на престъпление или към проституция. Размерът на наказанието се завишава, ако от това са настъпили вредни последици за физическото, душевното или моралното развитие на пострадалия съгласно член 188, алинея втора от НК. Нормата на член 189, алинея първа от НК предвижда наказателна отговорност в случай на системно използване на деца за просия.

На практика обаче тези разпоредби не се прилагат ефективно, тъй като, ако си направим труда да проверим, ще се уверим, че на всяко по-голямо кръстовище в София има деца просяци.

Задълженията за Република България, произтичащи от член тридесет и втори на Конвенцията, съгласно който „държавата признава правото на детето да бъде защитено от икономическа експоатация“, са изпълнени. Предвидена е наказателна отговорност по член 192а, алинея първа от НК за всеки, който без надлежно разрешение от Инспекцията по труда приеме на работа лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст. Наказанието е завишено, ако лицето не е навършило шестнадесетгодишна възраст съгласно член 192а, алинея втора от НК.

В Преамбюла на Международната организация на труда (МОТ) забраната за използване на детски труд е отразена като необходимост за защита на децата и младежите от неблагоприятни условия на труд. В около десет, приети от МОТ, международни акта в промишлеността и в други отрасли минималната възраст за приемане на работа е четиринадесет години, а в други области – осемнадесет години. В голям брой конвенции, приети от МОТ, се предвижда забрана за нощен труд, задължителен медицински преглед на младежи, както и задължителни условия за полагане на труд. През последните години в Република България се наблюдава неконтролирано, диво използване и експлоатиране на детски труд, вина за което имат контролните държавни органи, които трябва да установят това. Например: несключване на трудов договор за наемане на работа; укриване или неплащане на социални и здравни осигуровки; неспазване на възрастта за наемане на работа, определена от Кодекса на труда; нерагламентиране на работното време и почивките (работният ден продължава понякога повече от 12-14 часа); заплащане под всякакви определени минимални от закона размери; нерагламентиран труд и така нататък

С оглед на изложеното дотук можем да кажем, че грижата и защитата на българските деца са не само международноправни, но и национални. Проблемно е, че разпоредбите на националното законодателство не се прилагат на практика стриктно и точно.

Горните обстоятелства очертаваме съзнателно с цел не да се отклоняваме от предмета на изследването, а за да опишем обективно някои недостатъци на националната законодателна политика, насочена към превенция и закрила на децата.

Въз основа на казаното дотук се формират редица фактори, които ще очертаем по-надолу като обуславящи противообществената[127] нагласа в изследваната категория деца – правонарушители и жертви. В тази връзка можем да допълним отново, че българските деца са все още много далеч от упражняването на правото си, предвидено в член двадесет и четвърти на Конвенцията „да се ползват от най-високия достижим стандарт на здравословно състояние“, още по-далече са от ползване на правото си на висок жизнен стандарт съгласно член двадесет и седми на Конвенцията (17, с. 51).
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[118]. Алиенация (латински) – отчуждение.

[119]. „В този смисъл престъплението е израз на субективната недостатъчност. Криминалната личност е морално дефицитен субект. Проблемът за престъплението е проблемът за човека и човечността.“ – В: Стойнов, Ал., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 211-213.

[120]. „От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна, правото е стандарт и не се субективизира.“ – В: Стойнов, Ал., цит. съч., с. 211-213.

[121]. ЗЗДет./ППЗЗДет., ЗБППМН/ЗМВР, НК/НПК не регулират подобни права на децата и правоотношения съгласно Конвенцията за правата на детето и актовете на институциите на Европейския съюз. Това е така и съгласно Националната стратегия за борба с наркотиците 2009-2013 година и Плана за действие към нея, приети с Решение на НСНВ на третото редовно заседание, състояло се на 22 октомври 2008 година.

[122]. Виж Резолюция, приета на 27.01.2011 г. CONF/PLE (2011) RES1 относно „Агресия и нарушаване на човешките права от страна на сектантски организации“.

[123]. Има ли закон в Република България, който да дава специална закрила на децата от наркотици и опасни култове? Този риторичен въпрос е актуален с оглед на нормите на Конвенцията за правата на детето на ООН.

[124]. Умственото насилие като термин в правото и психологията е синоним на „менталното насилие“ и „психическото насилие“, понятия – предмет на континентални и англосаксонски правни доктрини. Понятието „психическо насилие“ присъства само в Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет. (Правилник за прилагане на Закона за закрила на детето). Точка 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Психическо насилие“ са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, както под¬ценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника, попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда. Вж. точка 4 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Сексуално насилие“ е използване на дете за сексуално задоволяване.

[125]. Например търговците на деца (най-вече роми) се възползват от либералното законодателство на Република Гърция и узаконяват чрез двама свидетели припознаването на деца много след раждането.

[126]. Източник: ЗЗДет.

[127]. „Проблемът при изследванията на криминалното поведение е дали изобщо може да се говори за определен тип криминална личност дали има специфики, които един човек, предразположен към извършването на престъпления, притежава. Дали на базата на подобни характеристики, присъстващи у повече от един извършители, би могло да се създаде модел на криминалната личност? И дали тези модели могат да се категоризират. Подобна теория е била развивана още в началото на ХХ век от немски учени (наричана Verbrechetypen Theorie), като по времето на нацистка Германия (1933-1945) тя бива доведена до крайност и невинни хора биват осъждани поради техни генетични, физически или психически белези, които са рискови и биха могли да ги отнесат към някоя от категориите. Поради това теорията е спорна, но нейни варианти все още се обсъждат между специалистите по криминална психология. Това, което е основното за криминалната психология въобще, е не специфичната формация на личността от гледна точка на нейната структура и поведение, а генезисът на самото криминално поведение и детерминация на криминалния акт зараждането, предизвикването и проявлението на умисъла и самия акт на престъплението в личността. Криминалното поведение се изследва във и чрез личността. Поведението може да бъде изследвано и на база статистики, но много по-ясни резултати се получават, когато се вземе предвид самата личност, извършила престъплението.“ Срв. Гайдаров, К., цит. съч., с. 147-149.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Nu