(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

УводВсе повече деца, подрастващи и млади хора попадат в зависимост от наркотични вещества и деструктивни култове. Оказва се, че семейството, училището, обществото не ги подготвят адекватно да устоят на изкушението от лесното решаване на проблемите в живота. Недостатъчни са възможностите за помощ и подкрепа на държавно и неправителствено ниво на вече зависими и още по-малко такива за пострадали от ПАВ и деструктивни култове. Никоя от светските терапевтични концепции не разпознава и съответно не може да лекува, рехабилитира или решава духовните корени на проблема. Защото това е задача на Православната църква. Но какво е църква и какво е социална и пастирска работа или църковно социално дело? На тези въпроси ще се постараем да отговорим в контекста на темата на работата и в процеса на изследването ни.

Проблемът за същността на социалната работа е изключително сложен и многоаспектен. Още повече, това се отнася за проблематиката на социално-педагогическата и пастирската работа с изследваната категория деца. Трудностите при „нейното дефиниране произтичат от съдържателната промяна на тази дейност в процеса на нейното историческо развитие, от съдържателната ѝ променливост в зависимост от специфични характеристики на потребителите и на социалната проблематика, от проявата ѝ като дейност, интегрираща друга дейност“ (64, с. 9). Затова парадигмата на църковното социално дело (служение) се различава от светската социална дейност, заимствана по същество от християнството. Това е така, защото, ако приемем, че центърът на православния духовен живот е тайнството Евхаристия, в което вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата, целият живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство (156, с. 44).

Затова социалната дейност може да бъде единствено съпътстваща, но никога основна, тъй като, ако сведем християнството до социален проект, то ще изгуби най-важното си съдържание – Самия Христос. Именнно с тази трансформация се свързва упадъкът на западните „християнски църкви“ – в енергичния отговор на обществените очаквания, някъде по пътя към „социалното християнство“ е бил загубен тайнственият път, несводим до никакви социални каузи благодатен живот в Христа (156, с. 44).

Църквата като Евхаристия не изключва социалната дейност, а тя е съпътстващ елемент. Ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя ще престане да бъде Църква (157, с. 52). Социалната задача на Църквата е да се грижи за човешката душа, да я пази и направлява. Църквата обаче полага грижи и за плътта, тя е готова да се труди за изцелението на болките и за силата на човешкото тяло, защото Христос е казал, че в телата Светия Дух изгражда Своя храм (158, с. 59). Такива примери има много още от апостолско време през цялата история на Църквата, досега.

Целта на светската социална дейност е широко дискутирана. Свидетелство за това са многобройните опити за дефиниции, които по-нататък ще опишем отчасти. Най-общо казано, целта на социалната работа е да помогне на хората да живеят по-добре. Глобално тази цел може да се дефинира като промяна към по-добро съществуване, промяна в социалното функциониране на индивидите, семействата, групите и общностите. Интересно е как се разбира тази промяна? В определението на Съвета на Европа[9] тя се разбира „като по-добра взаимна адаптация между хората (индивидуално или групово) и техните социални среди, тоест става дума за промяна в двете страни на взаимодействието“ (64, с. 16). Въз основа на това и с оглед на темата на изследването най-общо може да приемем, че социално-педагогическата работа с криминално проявени деца, жертви на наркотици и деструктивни култове, има за цел да коригира тяхното поведение, да ги превъзпита, да ги рехабилитира и ресоциализира, опирайки се на определена психо-социална и социално-педагогическа концепция, която ще опитаме да обосновем и аргументираме относно цялостното възстановяване на личността.

Следователно социално-педагогическата дейност с изследваната категория деца ще има за цел да развие чувството на отговорност, достойнство, честност, нравственост[10] у тях, опирайки се на индивидуалните им способности, на междуличностните отношения и на ресурсите на рехабилитационната и ресоциализиращата общност. Разбира се, сблъсквайки се в емпирично отношение с детската престъпност, криминално проявени деца, които са правонарушители и престъпници – ние виждаме крайните настроения на обществото и най-вече емоционалната зависимост на пострадалите родители, които са загубили децата си. Те определено изживяват неописуеми с думи мъка и страдания. Но въз основа на феноменологията на техните страдания е и изследването ни, което ще се опита да посочи точно генезиса на тежките престъпления, извършвани от деца, жертва на наркотици, окултни практики и деструктивни култове и секти.

Ще се опитаме да посочим и методика за справянето с този род проблеми, засягащи пряко неефективната държавна политика по отношение на детската престъпност, която се разпространява в колосални размери днес. Надяваме се изследването ни да допринесе за установяването на определени социални и криминогенни условия и фактори, което ще улесни социално-правното им значение и функциониране. Въз основа на това имаме надежда в Бога за в бъдеще, че ще се предпазят други деца, родители и обществото. Защо? Защото децата са бъдещето на всяка една нация. И спецификата на социално-педагогическата работа с тях се определя от особеностите на възрастта. А именно – децата са беззащитни и не могат да отстояват своите интереси; в условията на криза[11] те страдат по-силно от възрастните; белтъчната недохраненост е с тежки последици за физическото и умственото им развитие; жертва са на експлоатация на детския труд; безнадзорните деца пък попадат в ръцете на престъпния свят (например под въздействието на наркотици и деструктивни култове) и други. Всичко това налага голямо внимание към проблемите на децата.

На потребността от специални грижи към детето се обръща внимание още в Женевската декларация по правата на детето от 1924 година и Декларацията за правата на детето, приета от ООН през 1969 година. След излизането на редица други международни документи се достига до приемане на Конвенция на ООН за правата на детето, приета на 20.01.1989 година (ратифицирана от Великото Народно събрание на РБ, 1991 година). В нея се съдържат най-важните социални и правни принципи, отнасящи се до защитата и благоденствието на децата. В Република България с ПМС № 226/30.10.2000 година се приема Закон за закрила на детето (ЗЗДет.), който започва да се прилага от 01.01.2001 година. Чрез това изследване обръщаме внимание на факта, че сравнително голяма част от населението до 18-годишна възраст се категоризира като рисково (за съприкосновение с наркотици и окултни практики) и за съжаление тази тенденция се увеличава, подсилена от социално-икономическата действителност, безконтролното наркоразпространение и девалвацията на нравствено-духовните ценности[12].

Това поражда острата нужда от увеличаването и създаването на резидентните рехабилитационно-терапевтични общности, дневни центрове, домове, защитени жилища, приюти, превантивно консултативно-информационни центрове[13] и хосписи, в които да се решават социалните и здравните проблеми. Също така се очертава необходимостта от създаването (чрез специален закон) на държавни рехабилитационни институции за деца, жертви[14] на наркотици и деструктивни (гибелни) култове[15]. Става въпрос за ситуиране на резидентни рехабилитационни (терапевтични) институции под омофора на Българската православна църква за психо-социална рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики, включително употреба и злоупотреба на наркотични вещества (дроги).

Разнообразието на проблемите в този дискурс налага диференциране на разглежданата категория криминално проявени деца в риск (като адепти[16]) в зависимост от възрастта им и от вида на риска. Първоначалното диференциране е относно наличието на здравен (медицински) или социален, а в най-тежките случаи – за комплексен риск.

Децата от всяка група трябва да се диференцират по възраст и по степен (критерий) на социален, духовен, психологически и/или здравен риск. Водещият подход в социално-педагогическата работа с криминално проявени деца (адепти на наркотици и деструктивни култове) е възможно най-пълното и навременно обхващане на децата в социален и/или здравен риск от социалните, медицинските институции или по психологичен риск. Този риск има духовно измерение и е в компетентността на Православната църква[17] (на която държавата е призвана да сътрудничи) съгласно националните ни религиозни традиции и идентичност, обективирани изконно в историята ни и юридически в нормата на чл. 13 (3) от КРБ.

Въз основа на последното ще подчертаем, че хората и в частност децата, които са жертви на наркомания, алкохолизъм, окултни практики, деструктивни култове или тоталитарни секти, са духовно болни на първо място. Тоест зависимостта от психоактивни вещества и състоянието на окултната болест на човешката психика са духовен проблем[18]. И като такъв той може да бъде ефективно, целесъобразно и обективно решаван по духовен път (в синергия с медицински, социално психологични методи и грижи) чрез църковните тайнства, светоотеческите традиции, практики и учение на Православната църква. Веднага пред някои ще възникне въпросът, защо досега в България или другаде Православната църква не се е занимавала със социална и клинична дейност (психо-социална рехабилитация) на душевно и духовно болни хора съвместно с медицината и други науки? Отговорът е следният: Православната църква от две хилядолетия е имала за приоритет душеспасението на хората, което включва социалната и духовно-просветна дейност на народа. Тоест социалната дейност произлиза от лоното на Църквата, но това не е просто социална дейност, а милосърдие – продиктувано от любов.

Във връзка с това, ако в ретроспекция погледнем назад – преди 09.09.1944 година, ще видим, че Екзархията на Българската православна църква е осъществявала освен фискалната политика спрямо българския народ в Османската империя до Освобождението (1878), но е и ръководила редица клиники за душевноболни от манастирски тип в юрисдикцията на държавата ни; грижила се е за религиозното и нравствено-моралното образование в началните и основните общообразователни училища; осъществявала е есграонната политика на държавата при раждане, смърт, сключване, разтрогване на брак и други. Тези традиции са прекъснати от комунистическия режим постепенно и окончателно след националния рефенрендум от 1946/1947 година и дерогирането (отмяната) на Търновската конституция[19], с което отпада и чл. 9 („За Вярата“). Тези обстоятелства са оказали нормативна рефлексия в различни сфери на обществено-икономическия, социалния, моралния и духовния живот на народа.

Затова всеки пропуск и подценяване на духовния аспект на изследваните проблеми, отлагане и недоглеждане на социално-педагогическата (рехабилитационно-превъзпитателна) работа за духовно обгрижване на деца – жертви на наркотици, деструктивни култове и тоталитарни секти[20], може да има много сериозни последствия при неправилно структуриране и ситуиране на институциите, борещи се със зависимостите.

В изследването дори ще подчертаем, че фактическата обстановка в Република България с криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни (гибелни) култове, има вече сериозни, тежки и глобални отрицателни последици (размери) за обществените отношения в страната ни. Тъй като при досега на децата с наркотиците и деструктивните култове се осъществяват криминални деяния, и голяма част от семействата се разпадат. А според чл. 16 от Европейската социалната харта, ратифицирана от 38 НС през 2000 година, семейството е основна клетка[21] на обществото и когато тази толкова важна „клетка“ се разрушава, отделните детски личности започват да страдат. Затова главният източник на престъпленията при децата и възрастните, които са жертви на дрогите и окултните практики, е помраченото състояние (опустошение) на човешката душа[22]: „От сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства и хули“ (срв. Матей 15:19).

Във връзка с това трябва да признаем, че „за престъпността съдействат понякога икономически, геополитически и социални обстоятелства, безсилието на държавната власт и отсъствието на законов ред, при което криминалните структури[23] могат да проникват (да се инфилтрират) в държавните учреждения, за да ги използват за свои цели. И накрая, извършвайки противозаконни действия, самата власт (в лицето на длъжностните лица) може да се превърне в нарушител на закона. Особено „опасна е престъпността, прикривана с политически и псевдорелигиозни мотиви“ (62, с. 75-76).

Въз основа на това за удържане на проявите на беззаконие всяка държава създава правоохранителни органи, чиято цел са предупреждението, предотвратяването и разследването на престъпления, а също така наказанието (санкцията) и превъзпитаването на извършилите ги лица. А профилактиката на престъпността (при криминално проявените деца) е възможна най-вече чрез възпитаване, превъзпитаване и просвещаване в утвърдените в обществото истински духовни и нравствени ценности[24].

Грижата за младото поколение, включително и за тази част от него, която е с отклоняващо се поведение, е задължение на обществото, държавата и Църквата. Спецификата на тази дейност изисква наличието на специализирани институции, специално подготвени кадри и научнообоснована методика за нейното прилагане. Освен тези изисквания, не по-маловажна е необходимостта от наличието на специализирана нормативна уредба, върху чиято основа всяка държава гради отношенията си с децата – жертви и правонарушители. „Като страна по ратифицирана от ВНС през 1991 година Конвенция за правата на децата, Република България се е задължила[25] да приема и прилага международното законодателство, отнасящо се до всички страни от процеса на превенция на девиантното поведение сред децата, и по-точно на детската престъпност“ (65, с. 95-96).

Тук трябва да се отбележи, че държавата, обществото и специализираните институции не са в състояние да изградят добра педагогическа стратегия за предприемане на конкретни мерки за тяхното превъзпитание в случаите, когато децата вече са нарушили законовите норми, ако „не са наясно с факторите, които са допринесли за зараждането и утвърждаването на девиантното им поведение с противоправна насоченост“ (65, с. 137). Затова в изследването ще наблегнем на тези релевантни фактори, които влияят отрицателно и формират криминални личности от децата правонарушители. Защото „подборът на педагогическия инструментариум и подход (спрямо изследваната категория деца) за неговото практическо приложение е в пряка зависимост от характера и въздействието на отделните криминогенни фактори“ (65, с. 137).

Въз основа на изложеното ще подчертаем, че е целесъобразно държавните институции и администрации да отделят специално внимание на малолетните и непълнолетните лица, намиращи се в така наречените рискови групи или извършили вече своите първи правонарушения. Това е наложително, тъй като светът се намира в условията глобализация[26]. Народите и държавите встъпват в икономически, политически и други отношения помежду си. В резултат на това държавите възникват или изчезват, променят границите си, обединяват се или се разделят; освен това те изграждат или развалят различни съюзи и взаимовръзки в обществото. Може да се приеме, че глобализацията на света и икономиката от мит се превръща в реалност. Но как точно трябва да се развиват отношенията между хората в съвременния глобализиращ се свят с оглед запазването на националното самосъзнание и идентичност в нравстве- но-морален аспект? Отговорът е много елементарен – чрез духовно-религиозни просвета и възпитание могат да се развият в обществото, семейството и в мирогледа на децата – истинска нравствено-духовна ценностна система, основана на учението на св. Православие. Изобщо познанието в областта на традиционната религия светото Православие, историята и психологията на религиите, християнската етика и философия са своего рода духовна и религиозна „имунизация“ на нацията срещу съпътстващите глобализацията социално-психологически феномени като наркоманията, алкохолизма, неокултоманията, проявяваща се в деструктивните култове.

Затова взаимоотношенията между народите и държавите трябва да бъдат насочени към запазване на мира, към сътрудничество и взаимопомощ във всички сфери на живота. Неслучайно св. апостол Павел заповядва на древните християни: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римляни 12:18); (62, с. 136-138). С други думи, „изясняването на новата парадигма на социологическото познание на обществото и неговата структура е най-приложимият подход при изясняването на предмета и съдържанието на социологията на престъпността при децата и младите хора“ (50, с. 18). А те са обективирани като криминогенен контингент в условията на глобализацията на света, което не се анализира и отчита достатъчно на законодателно и административно ниво от държавния апарат. Това е така, защото с развитието на човешката цивилизация обобществяването на различни нации със съответните системи на управление и прилежащите им институции, отношението на проблемите на подрастващите деца би трябвало да придобива по-организиран и целенасочен характер в държавната политика.

Но в нашата държава, уви, това не се получава в правната сфера под въздействието на юриспруденцията[27]. Затова наред с проблемите, с теорията за възпитанието и обучението на децата трябва да започне сериозно да се обръща внимание и на проблема, отнасящ се до работата с трудно възпитаваните деца и тези с противообществените прояви – тъй като, ако това не се стори – нацията върви към гибел! „Изясняването и обосноваването на принципите, методите и средствата за възпитанието и превъзпитанието на посочената и изследвана категория подрастващи деца трябва да стане дело не само педагогическата наука, но и на психологията, криминологията, дефектологията, медицината, правото, социологията и биологията“ (65, с. 15). Не на последно място последното е задача и на теологията и еклисиологията (която е извор на мъдрост, святост, нравственост, морал, етика и истина).

„Борбата с противообществените прояви и престъпността сред малолетни и непълнолетни се очертава като съставна част от цялата дейност по ограничаването на престъпността в нашата страна“ (65, с. 15), която съществува вече повече от 1300 години благодарение на Православната църква и вяра. Борбата с „детската престъпност с цел превенция е една от съществените предпоставки за нравствено и духовно възпитание[28] на подрастващите деца“ (65, с. 16). А това е неделим елемент от темата за превенция на престъпността като цяло в духовен и психологичен аспект. „Ефективното и успешното ѝ провеждане нанася сериозно поражение върху „потенциала“ на пълнолетната престъпност, а нейното подценяване неминуемо води до криминализиране на значителна част от младото поколение и до скок на рецидивната престъпност след навършване на пълнолетие от тази възрастова група правонарушители (65, с. 16). „Резултатността при обективното решаване на тези сложни и многопластови задачи в значителна степен зависи от теоретическата разработка на общокриминологичните, психо-педагогическите и социално-педагогическите проблеми, правилната организация и управлението на превантивната работа, от целенасочената, системна и последователна дейност в държавните, обществените и частни органи и организации в борбата с престъпността“ (65, с. 16-17). Това се отнася най-вече за децата – надеждата на всеки народ.

Изхождайки от казаното дотук, ще повторим, че в настоящото изследване ще се постараем да докажем, че: децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, са криминално проявени личности в голям процент; че имат девиантно (отклонено) и общественоопасно поведение (понякога с висока степен на обществена опасност); че парадигмата на лечение на наркозависими и окултно пострадали хора е почти на 100 % идентична в социален, медицински, психологичен и духовен аспект. Ще положим усилия също да обосновем тезата, че: актуалността на тази теза е в това, че подобно изследване (с интердисциплинарен характер) не е правено в нашата страна.

Затова в изследването ще ползваме сравнително: исторически, социологически, правен, психологичен, медицински, богословски (еклисиологичен, антропологичен[29], библейски и патристичен) анализ. Монографията ще приключи с емпирично изследване. То също ще бъде надлежно анализирано чрез изводи и заключение с препоръки в конкретни насоки.

Те ще бъдат съобразени с някои от принципите в ситуираните терапевтични общности за зависими и окултно пострадали в Руската православна църква, Руската федерация и асоциацията от 110 общности – „Кетея“[30], за терапия на зависими в Гърция. Веднага ще направим едно уточнение: в Света Гора в манастира „Григориат“ и в други манастири в Гърция и в Руската федерация съществуват десетки резидентни и дневни рехабилитационни центрове за духовно обгрижване на наркозависими, пострадали от тоталитарни секти, окултни практики и деструктивни култове. Те осъществяват доста организирано дейността си под омофора на всяка една поместна Православна църква.

В рехабилитационните центрове работят в синергия[31] – заедно (в междуведомствени екипи), православни психолози, медици (психиатри, нарколози, кардиолози, невролози, онколози, имунолози и други), педагози, клинични социални работници, юристи[32] и духовници (някои от тях са медици). Целта на тези резидентни и дневни центрове е рехабилитация и ресоциализация на пострадалите от психоактивни вещества (ПАВ) и деструктивни култове.

В тази насока има издадени много съчинения, които описват в голяма степен проблематиката и методите на църковната социално-милосърдна дейност. Това са източници, даващи обективна информация за православното мисионерство, апологетиката, психотерапията, социалната дейност, правната психология, криминологията, защитата на правата на човека, детската престъпност, противообществената нагласа, опасността от нехристиянските учения и сатанизма и други в различните епохи, написани от съвременни автори като: проф. д-р Ил. Дюлгеров, проф. д-р Димитрий Авдеев, академик, проф. д-р Владета Йеротич, йером. проф. д.м.н. Анатолий Берестов, протодякон, проф. д-р Андрей Кураев, митр. Йеротей Влахос, прот. проф. д-р Радован Бигович, арх. Рафаил Карелин, Игумен Ефрем (Виноградов), проф. д-р Тотьо Коев, проф. д-р Мирча Елиаде, проф. дюн Боян Станков, проф. дюн Орлин Борисов, доц. д-р Димитър Митев, д-р Иван Григоров, проф. д-р Калин Гайдаров, доц. д-р Георги Петров, д-р Федон Калотеракис, проф. д-р Жан-Клод Ларше, проф. д.м.н. Георги Попов и други.

Предметът на техните изследвания, студии, дисертации, монографии и научни трудове няма едновременно и неразделно (интердисплинарно) социално-педагогически, психологически, юридически, медицински, богословски, исторически и социологически характер.

В България няма задълбочени емпирични изследвания с предмет проучване на криминогенните фактори, формиращи криминалната личност в синергия с изучаване на парадигмата на рехабилитацията и ресоциализацията на наркозависимите и окултно пострадалите деца-правонарушители, от гледна точка на теологията (пастрологията, църковното социално дело, апологетиката и други).

Защото тези деца – жертви и правонарушители, в крайна сметка трябва да бъдат рехабилитирани, ресоциализирани[33], превъзпитавани (чрез корекция на криминалното им поведение) и обгрижвани духовно чрез специални социално-педагогически и пастирски стратегии и структури в синергия с духовната дейност на Православната църква.

В този смисъл повечето съчинения, трудове, учебници, помагала, монографии и прочее имат педагогически, медицински, социално-клиничен и психологичен характер. Тези трудове са академични – базирани на хуманитарните науки и библейската история.

Малко от тези съчинения са базирани на светоотеческата традиция на Православната църква като Богочовешки организъм и на емпирични изследвания. Това са съчиненията на проф. д-р Димитрий Авдеев, академик, проф. д-р Владета Йеротич, йером. проф. д.м.н. Анатолий Берестов, протодякон, проф. д-р Андрей Кураев, митр. Йеротей Влахос, арх. Рафаил Карелин, Игумен Ефрем (Виноградов), Жан Клод Ларше.

Веднага възникват няколко риторични въпроса (които не са и изследвани): Жертвите на наркотици и деструктивни култове, криминални личности ли са и в какъв процент?; Изледваната категория деца и съзависимите им близки имат ли криминално мислене и поведение?; Какво е общото между криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове?; Какво се прави в нашата страна с жертвите на наркотици и деструктивни (гибелни за душата) култове?

Първо ще се постараем да отговорим в изследването си на третия въпрос, а именно, че жертвите на наркотици (всякакъв род психоактивни вещества) са жертви и на деструктивни култове и обратното – окултно пострадалите деца, са жертва и на наркотиците. Тоест в изследването ще се опитаме да докажем, че наркозависимите в състояние на интоксикация след приемане на психоактивна субстанция стават жертви на окултни практики и обратно – адептите на деструктивните култове, ползващи окултни практики, употребяват психоактивни вещества. В резултат при такива хора и най-вече при изследваната категория, главно подрастващи, се наблюдават психози, паметови разстройства и други личностни изменения и девиации. Те настъпват по време на интоксикацията или абстиненцията[34].

Темата за окултните практики и наркоманията по същество е много широка, тя има педагогически, психологичен, духовен, юридически, социален и медицински[35] аспект. И тук в увода няма да застъпваме в детайли предмета на изследването, като обосноваваме подробно парадигмата на окултните практики в корелация с наркоманията (от гледна точка на историята на психиатрията, Църквата и религиите). Но накратко ще маркираме отговора на въпроса: Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики? Според психологията на религиите, историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[36] е „древна езическа религиозно-окултна мистична практика“, част от окултната и езическа антихристиянска култура.

Наркоманията по своя окултен характер облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни квазирелигиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява антитеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. А „причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата и употребата[37] с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на християнския мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза“[38].

Първата фаза в тази криза е разрушаването на семейните среда, християнските морални ценности[39], принципи и устои. Относно първия и втория по-горе поставени въпроси: Жертвите на наркотици и деструктивни култове криминални личности ли са и в какъв процент?; Последните имат ли криминално мислене и поведение?

Отговор на тези въпроси ще дадем чрез изследването, но накратко ще споменем тук в увода, че: „детерминацията[40] на престъплението става чрез личността“. Тоест „детерминацията на престъплението е произволът на индивида върху другия индивид, който виктимологично е „неопределен“ до момента на извършването на самото престъпление, както и престъпникът е криминално „неопределен“ до момента на явяването на жертвата“ (25, с. 24). „Това не означава, че престъплението трябва да бъде разбирано единствено само като случайност – то е едновременно и закономерност. Престъплението е обективната и негативната истина за конкретния индивид и за човека.

Престъплението е всъщност валидизираната илюзия на индивида, чийто валидизатор е другият като жертва на престъплението“ (25, с. 24-25). Илюстрация на последното виждаме при появата и разпостранението на наркотиците през XIX-XX век, а именно в „обществото“ огнище на разпостранение на окултната практика с използване на наркотици в Европа и САЩ, основано през 1875 година в Ню-Йорк – така нареченото Теософско общество[41]. Негови основатели са известната авантюристка Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и полковник Хенри Олкот. Обществото имало свои клонове в Париж и Адияр (до град Мадрас, Индия). В книгите и лекциите на Е. Блаватска и в списанията, издавани от обществото, се пропангандирала „древната мъдрост на Изтока „, преоблечена в съвременни наукоподобни одежди, както и окултната, медиумната практика, включително и използването на наркотици. В книгата си „Разобличената Изида“ Блаватска пише: „Растенията обладават мистически свойства в огромна степен… тайните на предизвикващите видения растителни екстракти са изгубени за европейската наука, с изключение единствено на хашиша и опиума „. Самата Блаватска, а после и приемниците ѝ – Ани Безант[42] и Чарлз Лидбитер[43] , били посветени в тези тайни (окултни) знания. В основаната от тях школа по окултно възпитание в Адияр (Индия) на младите възпитаници и възпитанички давали различни наркотични напитки и втривали летливи мазила за развитие на свръхчувствителност и способност към медиумни контакти[44].

Заниманията с екстрасензорика, медитация и други видове окултизъм (практики, присъщи на деструктивните култове) за хората (практикуващи и адепти) са изключително опасни, тъй като нормалното, „особено състояние[45]“ постепенно води до пълно изтощаване на всички мозъчни ресурси, а следователно и на психичната дейност.

Това от своя страна става причина, тоест криминогенен фактор, за тежки нарушения на психиката (обективирани в общественоопасно криминално поведение), дори и за много от самоубийства[46]. А защитата на човешкия живот, включително и чрез превантивно въздействие срещу неговото увреждане, спада към предмета на наказателното право.

Но тези обществени отношения в България за жалост не са регулирани нормативно[47] от наказателното право, което „има задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред“.

Това гласи разпоредбата на чл. 1 (1) от НК на Република България, „нормата на коя – то набляга на защитата на личността и правата на гражданите, но по същество става въпрос за защита на цялостния установен в страната правов ред“ (89, с. 91). Тук стигаме по аргумент от противното, тоест до диренето на юридическата наказателна отговорност. На този етап тя не може да бъде търсена за субектите, практикуващи общественоопасни форми на окултни практики, тъй като същите не са законово криминализирани като състав на престъпление. Следователно, независимо че практикуването на окултизъм води до отрицателни обществени (криминални) последици, юридическа отговорност[48] за това в случая с нанесените вреди от окултни практики не може да бъде търсена. Последното отговаря и в някаква степен на четвъртия въпрос (поставен риторично по-назад): Какво се прави в нашата страна по отношение на жертвите на наркотици и деструктивни (гибелни за душата) култове? Макар че смисълът на този въпрос има трояко значение – веднъж юридически с цел превенция, втори път социален с цел дидактика – превъзпитание (корекция на криминалното поведение), рехабилитация с цел ресоциализация в обществото и на трето място медицински и духовен с цел лечение на личността и спасение на душата.

Подобна дейност в интегрален подход трябва да бъде извършвана в специализирани за това рехабилитационни центрове (според нас – държавни институции).

За да обосновем същността на управлението и методите на социално-педагогическата работа с криминално проявени деца, жертви на наркотици и деструктивни култове, е необходимо да изясним понятията, същността и факторите на специализираната социално-педагогическа работа.

Това ще направим в първа глава на изследването. Във втората глава ще засегнем обосновано и аргументирано социално-психологичните особености през различните стадии на наркотизация и окултната болест при изследваната категория деца, принципите, методите и грижите в клиничната социална работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни. В трета глава ще очертаем организацията на емпиричното изследване при социално-педагогическата и пастирска работа с криминално проявени наркозависими, окултно пострадали деца и съзависимите възрастни; ще направим анализ на резултатите от това емпирично изследване.

В заключение ще направим обосновани и аргументирани изводи и препоръки за нуждата от обществен и законодателен дебат относно създаването, тоест ситуирането (чрез специален закон) на държавни рехабилитационни институции за наркозависими и окултно пострадали деца, подрастващи и възрастни съзависими хора. Последното е правнорелевантно[49], защото социално-педагогическата работа (и всяка социална работа) като организирана и управлявана дейност, за да постига целите си и да бъде ефективна (като всяка човешка дейност), следва да бъде организирана и управлявана (когато се осъществява от група хора) чрез нормативни актове, разпоредби и правила.

По тази „аналогия социалната работа като помагаща, професионална и обществена дейност също трябва да бъде насочвана (ръководена), колективните усилия – координирани, а отделните дейности – структурирани чрез функционални звена, нива и управленски връзки. Организирането (разпределението на задачите между членовете на екипа), структурирането на организацията и координирането на различните специалисти са основни управленски функции, които осъществяват ръководителите на всяка организация или институция“ (77, с. 11). За да реализират мисията и целите на социално-педагогическата и пастирска работа отделните хора, юридическите лица, местните власти, държавата и Църквата трябва да създадат нормативна организация, която да регулира всички отношения в дейността по резидентната рехабилитация и ресоциализация на криминално проявените деца (и пълнолетни), жертви на наркотици[50], ПАВ и деструктивни (гибелни за душата) култове. Защото престъпността оставя белези върху живота на цели общности, тя подкопава нашето чувство за сигурност и единство на обществото.

Изхождайки от казаното дотук, можем да обобщим, че целите на изследването са:

1.Да докажем належащата нужда от приемане на специален закон за „противодействие и закрила от менталното обсебване или психическо насилие над индивида или отделната личност“, след като проучим необходимата проблематика;

2.Да направим изводи за нуждата от ситуирането по нормативен път на държавни рехабилитационни институции под омофора на Българската православна църква за психо-социална рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества.

3.Да докажем предвид горното, че е нужно да се изработят национална стратегия, методика и програма за психо-социална и духовна рехабилитация на окултно пострадали и зависими индивиди в различни целеви групи. Въз основа на това да изтъкнем доводи, че тази програма, методика и стратегия трябва да се реализират ефективно под методическото духовно ръководство на Православната църква (имаща духовни ресурси да се справи с подобни проблеми), освен че може да се реализира в синергия със социални услуги, предоставени в терапевтични общности и сътрудничество на определени лечебни заведения.

4.Да приведем доводи и релевантни изводи за нуждата от криминализиране на най-тежките общественоопасни форми на окултни практики, деструктивни култове и изпълнителни деяния, свързани с наркотичните вещества, обществените отношения, интересите, отрицателните последици и вредите спрямо детската личност. Това ще направим чрез изследване на генезиса на противообществената нагласа в изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни.

5.Да апробираме благодатния духовен живот на Православната църква при духовното обгрижване, психо-социалната рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на въздействието на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества.

За реализиране на целите ще бъдат решени няколко задачи:

– Ще бъде направен теоретичен анализ на изследваната проблематика.

– Ще бъде направен анализ на изследваната проблематика в светлината на клиничната социална и пастирска работа.

– Ще бъдат засегнати социално-психологичните особености на изследваната категория деца през различните стадии на наркоманиите и окултната болест.

– Ще бъде направено емпирично изледване по разглежданата проблематика.

– В заключителната част ще обобщим релевантни изводи и препоръки.

Обект на изследването се явяват – криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, проблематиката и методиката на социално-педагогическата и пастирска работа с изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни.

Предмет на изследването са:

– понятия, генезис, същност, фактори, степен на обществена опасност, противоправност и противообществена нагласа по отношение на изследваната методика и проблематика;

– нуждата от нормативна регулация; законодателен дебат по изследваната проблематика в синхрон с препоръките, резюлюциите и решенията на Органите на ЕС;

– семантиката на социално-психологичните особености в клиничната социална и пастирска работа с изследваната категория деца;

– осъществяване на емпирично изследване чрез поредица от интервюта и анкетни проучвания на изследваната категория деца, подрастващи, съзависими възрастни и работещите с тях специалисти с оглед внасяне на обективност в изследването;

За решаване на поставените задачи и реализиране целите на изследването ще използваме следните методи:

– анализ на литературни и електронни източници;

– сравнителен исторически анализ;

– сравнителен библейски, каноничен и светоотечески анализ;

– сравнителен и критичен правен анализ;

– сравнителен клинично-социален, психологичен и медицински анализ;

– богословско-апологетичен, пастрологичен и еклисиологичен анализ.

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[9]. Съветът на Европа не е институция на Европейския съюз (ЕС). Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три различни организации. Съветът на Европа (СЕ) е политическа международна организация на страните от Европа (така наречената „Голяма Европа“ – 47 страни членки, за разлика от 28-те страни – членки на Европейския съюз), която работи за целите на европейската интеграция. Организацията насърчава сътрудничеството между всички държави в Европа в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. В организацията членуват 47 държави с 800 млн. души население и тя е напълно самостоятелен орган, съществуващ отделно от ЕС. За разлика от ЕС, Съветът на Европа няма правомощия да създава закони. Двете организации споделят общ флаг и химн. Два от най-известните органа на Съвета на Европа са Европейският съд по правата на човека, който прилага Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и Съветът на европейската фармакопея, който залага стандартите за фармацевтичните продукти в Европа. Съветът на Европа е създал множество стандарти, харти и конвенции, които улесняват сътрудничеството между европейските държави. Най-важните органи на Съвета на Европа са Комитетът на министрите, съставен от министрите на външните работи на всички държави членки, Парламентарната асамблея, съставена от представители на парламентите на държавите членки и Генералният секретар, който оглавява секретариата на Съвета на Европа. Комисарят по човешките права в рамките на съвета има задача да спомага за спазването на човешките права. Седалището на Съвета на Европа е позиционирано и разположено в Страсбург, Франция. Срв. www. europa.eu.

[10]. „Макар в нашия стремеж към съвършенство да е толкова необходимо, както казахме, да отхвърлим своята самонадеяност, често се случва така, че ако отхвърлим всякакво упование на себе си и се отчаем от себе си, без да сме потърсили опора, или веднага ще изоставим своя стремеж нагоре стремеж нагоре, или напълно ще бъдем победени и взети в плен от нашите страсти. Ето защо заедно с освобождаване от чувството на самонадеяност ни е необходимо да внедрим в сърцето си пълна надежда на Бога и пълна увереност в Него“. – В: Св. Никодим Светогорец, Стремеж към съвършенство,. Атон, 2003, с. 7.

[11]. „Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (кризис) е съд, присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания. Една стара еврейска поговорка гласи: ,Дко не станем по-добри, ще станем по-лоши“. „Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност.“ – В: Академик, проф. Владета Еротич. Седмица на православната книга, 26.09.2013 г. Срв. www. pravoslavie.bg.

[12]. Виж „Пирамидата на потребностите на Маслоу, която е йерархична система на потребностите на човека. Тя е съставена от американския психолог Ейбрахам Маслоу. Тази система е представена за първи път в книгата му от 1943 г. „Теория на човешката мотивация“. Е. Маслоу разделя самите потребности на: физиологични: храна, вода, сън, здраве, секс; екзистенциални: подслон, безопасност, обезпеченост; социални: социални връзки, общуване, привързаност, загриженост за другите и внимание към себе си; престижни: самоуважение, уважение от страна на другите, признание, постигане на успех и висока оценка, развитие в работата; духовни (метапотребности): познание, себеосъществяване. Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени, човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво. Например, ако елементарните му нужди от храна и вода не са удовлетворени, човек не може да премине към втората потребност, тази от сигурност“. Свр. http://www.psychology-bg.ucoz.com.

[13]. Тук нямаме предвид само Превантивно-информационите центрове (ПИЦ), които осъществяват превантивни дейности и програми, събират, съхраняват и анализират информация на общинско ниво, необходима за изготвянето, осъществяването и координирането на програмите за борба срещу злоупотребата с наркотични вещества. Срв. http://www.ndc.government.bg.

[14]. „Възрастта на такива деца е важен момент за адаптиране на методите за социална работа към тях. Децата от различните възрастови групи имат различна психическа нагласа за възприемане на социалните грижи. Неразделна част от методите на социалната работа е възпитателният елемент. Педагогическата работа също е адаптирана към възрастовите особености“. Срв. http://www.prevencii.com.

[15]. Култ (рус. культ) – 1) в общ смисъл – признаване обект на възвеличаване и поклонение (почитане) заради някого или заради нещо, и служение на този обект; 2) в общ смисъл – съвкупност от учение, служение, обреди и ритуали по отношение на обекта на култовото възвеличаване и поклонение; 3) в общ смисъл – движение или обединение, поддържащо култово учение, служение, обреди и ритуали: 4) в православен смисъл – безоснователно възвеличаване заради някого или заради нещо (личност, дух, сили, процес, явление, предмет, орган, свойства, потребности, идеи), водещо до поклонение, превръщане в идол и обожествяване, изменяне на образа и мирогледа. – В: Мисионерский отдел към Московския Патриархат на Руската Православна църква. Новите религиозни движения (рус. объединения) в Русия с деструктивен и окултен характер, Белгород, 2002, с. 15.

[16]. Адепт (на латински: adeptus, достигнал) е посветен последовател на някое учение.

[17]. Какво означава понятието „църква“ от гледна точка на еклисиологията? „Под църква в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа (живи, починали, просияли в Христа – светците, св. Богородица, чиноначалията), които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни таинства.“ – В: Шивачев, А., йером., Истините на Православната църква, С., 1998, с. 2-3.

[18]. Духовните проблеми се изразяват почти винаги в мирогледна криза, в грях и състояние на греховност.

[19]. Търновската конституция (официално наименование: „Конституция на Българското княжество“) е основен закон на Княжество България и първата българска конституция, приета на 16 април 1879 година от Учредителното събрание във Велико Търново след Берлинския конгрес (13 юни-13 юли 1878).

[20]. Тоталитарна секта (рус. тоталитарная секта) – „това е ползваща се от манипулативни прийоми група, която експлоатира своите членове (адепти). Тя може да им нанесе психологически, финансови и физически вреди. Такъв тоталитарен род – група, в значителна степен контролира поведението, мислите и емоциите на своите членове (адепти). Тоталитарната секта или деструктивният култ ползва различни методи за превръщане на новозавербувания човек (адепт) в лоялен, послушен, работолепен и подобострастен член (адепт). Сектите считат, че те сами или техните лидери обладават особен статус, който ги обуславя за рамка на общество и/ или семейство, като ги противопоставят един на друг. Сектите скриват истинната си природа и цели от потенциални или новообърнати адепти. Те се ползват от измамни методи за вербовка и привличане на нови членове (адепти).“ – В: Дворкин, А., Сектоведение, НН, 2003, с. 63.

[21]. Член 16 от Европейската социална харта гласи: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. – В: Борисов, О., Правата на българските граждани, С., 2000, с. 123.

[22]. „Думата душа (psihi) e от най-трудните за разбиране и в Библията, и в християнската литература. Както отбелязва проф. д-р Христос Янарас, „седемдесетте преводачи на Стария Завет превели на гръцки език с думата душа от еврейското nephesch – един термин с много значения. Душа е наричано всяко живо същество, всяко животно, най-често в Писанието душа е название за човека и означава начина на проявяване на живота в него. Тази дума се отнася не само за една част от човешкото съществуване духовната, в противоположност на материалната – а означава целия човек като уникална и единна жива ипостас.“ – В: Влахос, Еротей, митр., Православна психотерапия, ВТ., 2009, с. 97-98.

[23]. Обгрижващи наркотрафика, разпостранението на наркотици, склоняването към проституция, регистрацията, лицензирането на сектанските формации и криминалната дейност на деструктивните култове.

[24]. Влахос, Еротей, митр., цит. съч., с. 76.

[25]. ЗЗДет. започва да действа едва през 2001 година, десет години след рат. ВНС на КонвПрава Дет. през 1991 година.

[26]. „Движението „Нова епоха“ и целите му са само езотеричен аспект от много по-обширното движение през последните десетилетия. Това е многостранно движение към глобализация или „глобално съзнание“, което се споделя от все повече хора. Без да се идентифицира с „Нова епоха“, глобализмът е особено атрактивен за онези, чиито цели може изобщо да не са духовни“. – В: Серафим (Роуз), йером., Православието и религията на бъдещето, С., 1996, с. 286-287.

[27]. Юриспруденция е теория и философия на правото. В тази област работят изследователи на юриспруденцията, правните теоретици – правните философи, социални теоретици на правото, които анализират „природата на правото“, правното мислене, правните системи и правните институции. Модерната юриспруденция започва през XVIII век и се фокусира върху основните принципи на естественото право, гражданското право и правото на народите. Юриспруденцията може да се разглежда в няколко основни категории според типа въпроси, на които учените се опитват да отговорят, или типа юриспруденция или школи на мисълта, които търсят най-добрите отговори на тези въпроси. Съвременната философия на правото, която се занимава с общата юриспруденция, разглежда тези проблеми най-общо в две групи: 1) Вътрешни проблеми на правото и правните системи като такива. 2) Проблеми на правото като специфична социална институция и нейните връзки с по-мащабната политическа и социална ситуация, в която то се развива. Отговори на тези въпроси дават четирите основни школи на мисълта в общата юриспруденция: а. Естествено право; б. Правен позитивизъм; в. Правен реализъм; г. Критически правни изследвания. Срв. www. rechnik.info.

[28]. Доказано е от историята в ретроспекция, че когато един православен народ е духовно и религиозно образован и възпитан, то тогава моралните и духовните ценности стоят като пример за подражание. Илюстрация на това виждаме в духовно-образователния подем на народа ни при Възраждането, XIX век.

[29]. Православната антропология (наука за устройството на човека от Сътворението) е неразделна част от православната догматика (наука за веровите истини – вероопределенията на Православната църква). Християнската антропология като цяло и по-специално православната представлява обширен раздел на догматичното богословие, изискващ много време за представянето му по систематичен начин. Православната антропология разглежда три аспекта и те са следните: 1) Човекът, сътворен по образ Божи; 2) Възстановяването на човека в Христос; 3) Църквата като място за лично спасение. Срв. http://www.pravoslavie.bg.

[30]. През 1983 година е създадена организацията „КЕТЕА“ в град Солун. Терапевтичната общност се нарича ITAKA, със зам. директор, д-р Федон Калотеракис.

[31]. Синергия (гр.) – съдействие, взаимопомощ, съработничество и други.

[32]. Трябва да се има предвид, че жертвите на наркотици и деструктивни култове са „генератори“ на юридически проблеми от най-различен характер и най-вече в наказателноправен аспект.

[33]. В Реп. България има данни, че конкретни НПО (ЮЛНЦ), рехабилитиращи и ресоциализиращи зависими хора, като организация имат белезите на секта в психологичен и правен аспект, но това следва да бъде анализирано от компетентните органи (които пък имат слаба подготовка в превенцията със сектите и деструктивните култове съгласно Препоръките на ПАСЕ, ЕК, ЕП и Съвета на Европа).

[34]. Тези състояния се изразяват „в халюцинации, налудности (най-често преследване), страхове или екстаз, загуба на ориентация, двигателна възбуда или ступор (пълно обездвижване), загуба на памет и или далечни събития, измислени спомени и други. Понякога по време на абстиненцията се появяват и епилиптични припадъци“. – В: Попов, Г., Дроги и превенция, Варна, 2002, с. 9.

[35]. „Ще подчертаем още веднъж, че състоянието на мозъка, заниманията с екстрасензорика, хипноза, медитация и други окултни практики се пропагандират от самите окултисти, екстрасенси, гурута и други, които скруполно са „извършили“ множество „щателни изследвания“ и са ги публикували в авторитетни научни списания по целия свят, както и в своите специални окултни книги и брошури. Заедно с акад. С. В. Крапивин, сътрудник на Руския православен университет „Св. Иоан Богослов“, анализирахме електрофизичните и клинични данни, които събрахме от тези списания, книги и брошури, и ги съпоставихме с наши наблюдения. Така споменахме доколко ненормално и нефизиологично е „особеното състояние на съзнанието“, регистрирано на електроенцефалографско ниво“. – В: Берестов, А., йером., Числото на звяра, С., 2004, с. 92-93.

[36]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[37]. Между злоупотреба и употреба на психоактивни вещества има разлика, която ще направим по-нататък.

[38]. „Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (гр. кризис е съд), присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания. Една стара еврейска поговорка гласи: ,Дко не станем по-добри, ще станем по-лоши“. Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност. Понякога си мислим – ето, щом сме станали християни, процесът на нашето развитие завършва, но никой не е достатъчно християнин. Бог ни е дал да се усъвършенстваме, опитваме се доколкото ни е възможно да станем колкото се може по-здрави духовно, защото само тогава ще бъдем защитени от духовните болести. Бачкият епископ Ириней казва: „Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, но обратното е възможно – душевно здравият човек може да бъде духовно болен“. – В: Академик, проф. д-р Владета Йеротич, Седмица на православната книга, Варна, 26.09.2013 година. Срв. http://www.pravoslavie.bg.

[39]. Християнските морални ценности са универсални и неотменими, тоест те са валидни за иноверни и инославни хора във всяко една епоха и в целия свят. Тези нравствени ценности са с есхатологичен характер.

[40]. Детерминизъм – „Идеята за детерминизма във философията (а не в математиката) съдържа в себе си елемент на необходимост: определяне на нещата, че трябва да са просто такива, каквито са, защото пораждат предхождащи ги причини“. – В: Корсини, Р., Дж., Енциклопедия по психология, С., 1998, с. 217.

[41]. Теософско общество (на англ.: Theosophical Society от на английски: theosophy – теософия) е международна окултна организация. Девиз на обществото: Satyat Nasti Paro Dharmah (санскрит); приет (но не точен) превод на английски: There is no religion higher than truth[1] („Няма религия, по-висша от Истината“). Обществото е основано на 17 ноември 1875 година в Ню-Йорк от Елена Блаватска, полковник Олкот и Уилям К. Джъдж (William Quan Judge). Президент е Олкот, а Блаватска е секретар. През 1882 година седалището е пренесено в Адяр, Индия. След смъртта на Блаватска през 1891 година дейността на обществото продължават Олкот, Джъдж и английската писателка Ани Безант (Annie Wood Besant), която става президент на обществото след Олкот. През 1895 година настъпва разцепление и У. Джъдж след конфликт с другите двама се отделя и основава американска секция на обществото. Организацията, оглавявана от Олкот и Безант, продължава да се намира в Индия и днес и е известна като The Theosophical Society – Adyar. Срв. http://www.nationalgeographic.bg.

[42]. Ани Безант (1847-1933) е една от основните продължителки на Елена Блаватска в разпространението на теософските идеи и втори след Хенри Олкот президент на Теософското общество (ТО).

[43]. Чарлз Ледбитър е роден през 1847 година. В Австралия основава „Либерална католическа църква“ и е неин епископ. Умира през 1934 година. Чарлз Ледбитър става член на Теософското общество (ТО) през 1883 година. След смъртта на Елена Блаватска е дясна ръка на Ани Безант и ръководител на „вътрешния кръг“ на ТО. Заедно с Ани Безант открива Кришнамутри, пише съвместно с нея книги по ясновидство.

[44]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91-92.

[45]. Епилептогенното огнище – „Интересно е да се отбележи, че твърде често като допълнително средство за въвеждане на мозъка в „особенно състояние“ (транс, медитация и други подобни) се използват различни треви (най-често източни). Те съществено улесняват „въвеждането“, което ден след ден способства за разклащане на физиологичната дейност на мозъка и психиката“. – В: Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91.

[46]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91.

[47]. Според тезата на нашето изследване е нужно законодателят да приеме lex specialis (derogat generali): „Специален закон за превенция от менталното обсебване на индивида“, с административно-наказателни и други наказателни санкции с цел ефективна охрана на личността и здравето от „психическо насилие“.

[48]. Юридическа отговорност – правоотношение, което възниква между две страни и по силата на което всяка от тях е длъжна да отговаря пред другата за своите постъпки или при настъпване на други юридически факти, засегнали интересите на противната страна. – В: Стойнов, А., цит. съч., с. 45.

[49]. Правнорелевантност (лат.) – „Юридическите факти се делят на релевантни (имащи значение) и ирелевантни (нямащи значение). Фактът от действителността става правнорелевантен, когато правната норма го опише и свърже с възникването, изменението, прекратяването и съхраняването на правоотношението. Правоотношението е връзката между субектите на правото, която възниква при появата на конкретен юридически факт и съдържа субективни права и задължения. Правоотношенията са регулирани от правото обществени отношения.“ Срв. http://www.pravoto.net.

[50]. Наркоманията е еманация на „обладаност“, в тежките форми на психопатология е поведенческият модел, който се изразява в психичния автоматизъм, където болният (наркоман) няма собствена воля и изпълнява „волята на гласовете и образите“, които чува и вижда (халюцинира слухово и зрително). Такова поведение е общественоопасно и се проявява в криминални деяния според наказателното право.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4HK