Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Ние снехме от себе си тежестта на поста, но не бива да отлагаме плодовете му; трябва да събираме тези негови плодове. Мина вече трудът на подвизите, но усърдието към добрите ни дела не трябва да премине. Постът мина, но благочестието трябва да остане; или – по-добре: не е свършен постът. Впрочем, не бойте се! Аз казах това не от желание да ви проповядвам нов четиридесетдневен пост, но понеже искам да ви внуша, че е нужно да бъдем добродетелни. Мина телесният пост, но не е минал духовният. Този е по-добър от оня, и оня е нареден за този. Както тогава, когато вие постехте, аз ви казвах, че постейки, може и да не се пости, така и сега ви казвам, че можете да постите, без да постите. Може би тези думи ви се виждат загадъчни, но аз ще ви ги разясня. Как може да се пости, без да се пости? Това бива тогава, когато някой се въздържа от ястия, а не се въздържа от грехове. Как може да не се пости, а в същото време да се пости? Това бива тогава, когато някой яде храна, но се пази от грях. Този пост е по-добър и не само по-добър, но и по-лек; по време на този пост мнозина искаха да побягнат поради своята телесна слабост: „вреди ми пиенето на вода“, „не мога да употребявам овощия за храна“. Много такива неща слушах аз тогава от мнозина. А при този пост не може нищо подобно да се възрази. Измивай се, участвай на общата трапеза, употребявай вино умерено и ако искаш и месо яж, никой не би ти пречил; ползвай се от всичко, само се въздържай от грях. Виждате ли, че този пост е по-лек от всички? При него нямаме основание да се оплакваме от телесна слабост; това вече е работа само на душата. Можеш и да не пиеш вино, а да бъдеш пиян, също както можеш да пиеш вино и пак да бъдеш трезвен.
А че има пиянство без вино, чуйте какво казва пророкът: „Горко на пияниците без вино“ (Исаия 28:1). Как е възможно опиването без вино? Когато не можем да обуздаем страстите си чрез благочестиви размишления. Можеш да пиеш вино, без да си пиян; ако ли това беше невъзможно, Павел в посланието си към Тимотей не би дал такова предписание: „Употребявай и малко вино поради стомаха си и честите си боледувания“ (1 Тимотей 5:23). Опиянението не е нищо друго освен неестествено изстъпление на душата, обръщане на помислите, недостатък в разсъдъка, отсъствие на съобразителност. А това произлиза не само от опиянение с вино, но и от опиянение от гняв и от непристойна похот. Както треската произвежда безсъница, произвежда и умора, произвежда и тъга, произвежда и развалени сокове, а причините ѝ са различни, така и тук: опиянението произлиза и от вино, произлиза и от похот, произлиза и от развалени сокове и от различни причини, а страданието и болестта си остават все едни и същи. Нека се въздържаме от пиянство; не казвам да се въздържаме от вино, но: да се въздържаме от пиянство. Не от вино произлиза пиянство – виното е Божие създание, Божието създание не причинява нищо лошо; но злата воля произвежда пиянство. А че можем да се опиваме и иначе, а не само от вино, чуйте какво казва Павел: „И не се опивайте с вино“ – значи може да се опиваме и другояче, „Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство“ (Ефесяни 5:18). В колко кратки думи е показано цялото осъждане срещу пиянството! Какво значи: Не се опивайте от вино, от което произлиза разпътство? Разпътни се наричат онези млади хора, които, щом получат бащино наследство, похарчват всичко изведнъж, без да разсъждават кому колко да дадат и кога да дадат, но безразборно – и дрехи, и злато, и сребро, и цялото бащино богатство хвърлят по блудници и развратници. Такова е пиянството: като овладява ума на пиянстващите и като пленява техния разсъдък, кара ги да изхарчват целия запас на своите мисли неприлично и без всякаква предпазливост. Пияният не знае какво трябва да говори и кога трябва да мълчи, но устата му са постоянно отворени: устата му не могат да се затворят. Пияният не умее да разпорежда своите мисли разсъдително, не може да използва тяхното богатство, не може едно да прибере, друго да използва по-продължително, но всичко пръска и изхвърля. Пиянството е доброволна лудост, изгубване на разсъдъка; пиянството е нещастие, над което хората се смеят, болест, над която се гаврят, произволно беснуване – то е по-лошо от лудост.
2.Искаш ли да знаеш как пияният бива по-лош от бесния? Бесния – ние всички го съжаляваме, а от това се отвращаваме; на бесния ние състрадаваме, а против тогова се гневим и негодуваме. Защо? – Защото у единия болестта е от дяволска напаст, а у другия – от безгрижие; у първия от козни на враговете, а у другия – от козните на собствените му желания. Пияният търпи същото, каквото и бесноватия, той се върти също като него, също като него дохожда в изстъпление, също тъй пада, също тъй изкривява своите зеници, също тъй трепери и когато лежи на земята, изпуща пяна от устата си и по този начин изхвърля нечистотии, и устата му се изпълнят с непоносима воня. Такъв човек е неприятен за своите приятели, смешен за враговете си, презиран от слугите, отвратителен за съпругата, непоносим за всички, по-отвратителен и от самите безсловесни. Безсловесните животни пият дотогава, докато чувстват жажда, те ограничават желанията си от нуждата, а този поради невъздържанието си отива и по-нататък от нуждата; той става и по- безразсъден и от безсловесните. Но особено тежко е това, че тази болест, пълна с толкова злини и докарваща толкова нещастия, дори не се счита за някаква вина: но на трапезите на богаташите произлиза съперничество и състезание в този срам и силно спорят един с друг за това кой ще надмине другия, кой ще възбуди повече смях, кой повече ще отслаби своите нерви, кой повече ще изнуди своите сили, кой повече ще оскърби общия Владика; тогава може да се наблюдава едно истинско дяволско състезание и съревнование. Пияният е по-жалък от мъртвец. Този лежи безчувствен и не може да пра¬ви никакво добро, нито пък зло, а оня е способен да върши зло и заравяйки душата си като в гроб в своето тяло, представя съвсем мъртво тялото си. Виждаш ли, че той е по-жалък от бесния и по-безчувствен и от мъртвия? Искате ли да ви кажа и нещо още повече и по-тежко за него? Пияният не може да влезе в Царството небесно. Кой казва това? – Павел. „Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложци, нито крадци, нито користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят Царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9-10). Чухте ли в какъв сонм той ги нарежда? Заедно с прелюбодейците, блудниците, идолослужителите, хулителите, грабителите. И тогава какво? Нима пияният и идолослужителят е едно и също? Не ми говорѝ това, човече! Аз съм ти чел Божествените закони; не искай от мене отчет; запитай Павла, и той ще ти отговори. Аз не мога да ти кажа заедно с тях ли или не ще се подхвърлят и те на наказание, но че те, подобно на идолослужителите, ще бъдат лишени от царството, това аз мога да го утвърждавам с голяма сила; а ако това е несъмнено, то защо търсите от мен отчет за това доколко е голям този грях? Ако ли те ще останат зад вратата, ако ли те ще се лишат от царството, ако ли не ще получат спасение, ако ли ще бъдат подхвърлени на вечни мъки, то защо ви е необходимо да знаете мярката, тежестта и степента на греховете? Наистина възлюбени, пиянството е ужасно и много тежко дело. Не говоря за вас, разбира се, съвсем не говоря за вас – аз съм убеден, че вашата душа е чиста от такава болест, от такава страст и за доказателство на вашето здраве служи вашето присъствие тук, усърдното събрание, внимателното слушане, защото никой от онези, които се опиват с вино, не може да жадува за божествени слова. „Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух” (Ефесяни 5:18). Ето това е прекрасното опиянение: насищайте душата си с Дух, за да не я насищате с пиянство; предварително ангажирайте душата и помислите си, за да не намира в тях място безсрамната страст. Затова той не казва: причастявайте се с Дух, но: изпълняйте се с Дух. Напълняйте догоре душата си с Дух, както се пълни чаша, за да не може дяволът да влезе в нея; нещо повече: потребно е значи не само да се приобщаваме с Духа, но и да се изпълняме с Духа, „с псалми и славословия и с песни духовни“ (Ефесяни 5:19), с каквито вие се изпълнихте днес. Ето защо аз съм уверен във вашето въздържание. Ние си имаме прекрасна чаша за опиване – чаша, която докарва въздържание, а не разслабление. Коя е тази чаша? – Това е духовната чаша, спасителната чаша, чистата чаша, чашата на кръвта Господня. Тя не произвежда пиянство, не произвежда разслабление; тя не разслабва силите, а ги възбужда: не отслабва нервите, но ги напряга; тя произвежда бодрост; тя служи като предмет на благоговение у ангелите, като предмет за ужасяване у бесовете, предмет за почитание у хората, предмет на любов у Владиката. Виждате ли как говори Давид за тази духовна чаша, предлежаща на тази трапеза: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“ (Псалом 22:5). И да не би ти, като чуеш думата опиване, да се изплашиш и да помислиш, че то произвежда слабост, той добавя думата „силна“. Новият начин за опиване докарва сила, предизвиква бодрост и вдъхновение. Той изтича от духовния камък; той не извращава помислите, а възбужда духовните помисли.
3.Нека тогава се опиваме именно така, тоест нека се въздържаме, за да не посрамим този празник, защото този празник е празник не само на зе¬мята, но и на небето. Сега има радост на земята, но има радост и на небето. И ако „такава радост бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:10), то толкова повече ще има радост на небето, когато цялата вселена е изтръгната от ръцете на дявола. Сега ликуват ангелите, сега се радват архангелите, сега херувимите и серафимите празнуват с нас този празник; те не се срамуват от подобните на тях раби, но се радват заедно с нас заради дадените ни блага. Макар че тази благодат е дадена нам от Владиката, но тяхната радост е обща с нас. И какво говоря аз за подобните нам роби? Самият техен и наш Владика не се срамува да празнува заедно с нас. Защо пък да не се каже, че Той не се срамува? Той казва: „От сърце пожелах да ям с вас тая пасха“ (Лука 22:15). И ако Той е пожелал да празнува пасха заедно с нас, то очевидно е, че е пожелал да празнува и възкресението. И тъй, когато се радват ангелите и архангелите, и Владиката на всички небесни сили празнува заедно с нас, нима може да се намери тогава още някакъв повод, за да бъдем опечалени?
Никой от бедните нека да се не отчайва по причина на своята бедност, защото това е духовен празник; никой от богатите нека да не се се гордее със своето богатство, защото поради парите съвсем не може да увеличи радостта на този празник. На светските, житейски празници, дето има голямо невъздържание, дето има изобилни трапези и пресищане, дето има безчинство и смехове, дето има и всякакъв разкош, там справедливо е на бедния да му е тягостно, а на богаташа да му е весело. Защо? Защото богатият урежда изобилни трапези и по¬вече се наслаждава от разкоша, когато пък на бедния бедността му пречи да прояви също такъв разкош. А тука няма нищо подобно; една е трапезата и за богатия, и за бедния; богат ли е някой, той не може да добави нищо към тази трапеза; беден ли е – при своята бедност той не по-малко може да участва в предложеното, защото това е Божествена благодат. И защо се учудвате вие, че една и съща трапеза е приготвена и за богатия, и за бедния? За самия цар, който носи диадема, облечен в мантия, комуто е дадена власт над земята, за този цар и за бедняка, който протяга ръка за милостиня, се предлага една и съща трапеза. Такива са даровете на Владиката; Той допуска да участват в тях, като се съобразява не със знатността, а със снизхождението и с начина на мисленето.
Когато видиш в храма бедняк, който стои заедно с богаташ, прост човек заедно с началник, незнатен със знатен, вън от храма треперещ пред болярите, а в храма стоящ без страх пред тях, то разбери, че това значи: „Тогава вълк ще живее заедно с агне“ (Исаия 11:6). Писанието нарича богатия „вълк”, а бедния – „агне“. Откъде се вижда, че богатият ще бъде заедно с бедния както вълкът с агнето? Слушайте внимателно! Често богатият и бедният стоят в храма; настъпва часът да се приемат Божествените тайни; богатият се отстранява като непосветен, а бедният влиза в небесната обител, и богатият не изявява негодувание, понеже знае, че се намира далеко от Божествените тайни. Но – о, Божествена благодат! – не само че в храма има равночестие в Божествената благодат, но често бедният има предимство пред богатия в благочестието, когато се намират в храма; богатството не принася никаква полза на притежателя си без благочестие и бедността съвсем не пречи на вярващия дръзновено да пристъпи към светия жертвеник. Това аз говоря, възлюбени, за оглашените, а не изобщо за богатите. Обърнете внимание, възлюбени, как понякога някой господин се отстранява от храма, а вярващият роб пристъпва към Тайнствата; госпожа отминава, а робиня остава – защото „Бог не гледа човека по лице“ (Галатяни 2:6). И тъй, в църквата няма роб и свободен; но Писанието счита за роб оня, който се предава на грях, защото „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34), и онзи признава за свободен, който е освободен чрез Божествената благодат.
Към тази трапеза и царят, и беднякът пристъпват с еднаква смелост, с еднаква чест, а понякога беднякът даже с по-голяма чест. Защо? – Защото царят е свързан с безбройни дела, от всички страни го нападат, и той става причастен в много грехове; а бедният, като се грижи само за необходимата храна, като прекарва безгрижен и необременен с дела живот, спокоен, като че ли се намира на пристанище, пристъпва към тази трапеза с голяма безопасност. Пак на светските празници бедният се чувства зле, а богатият се весели, не само по причина на трапезата, но и поради дрехите, понеже онова, което той претърпява по отношение на угощенията, същото се отнася и към облеклото: когато бедният види някой богат човек, облечен в скъпоценни дрехи, той се съкрушава и се оплаква на всички, че се намира в злополучие. А тук този недостатък е отстранен, тъй като всички имат една и съща дреха – свещената купел! „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Галатяни 3:27). И тъй, нека да не посрамваме празника с пиянство; нашият Владика еднакво е възнаградил и богатия, и бедния, и работника, и господаря; нека се отплатим на Владиката за това Негово благоволение към нас; а най-добрата отплата – това е чистотата на живота и трезвостта на душата. За такъв празник и тържество нужни са не пари и не издръжка, а добра воля и трезви мисли, защото именно такива са предметите на свещената купел. Тук се продава не нещо веществено, но слушане на божествени изречения, молитви от светите отци, благословии на свещеници, единомислие, мир, съгласие, духовни дарове, духовна награда.
Нека празнуваме този велик и светъл празник, в който е възкръснал Господ, нека го празнуваме светло, а заедно с това и благочестиво. Христос възкресе – и възкреси заедно със Себе Си вселената; Той възкръсна и разкъса веригите на смъртта. Адам съгреши и умря; а Христос не съгреши и пак умря. Това е необикновено и чудно: единият съгрешава и умира, а другият не съгрешава, но пак умира. Защо това е така? – За да може съгрешилия, който е умрял, чрез несъгрешилия мъртвец да се освободи от веригите на смъртта. Тъй бива и в паричните дела: често някой става длъжник и като няма възможност да се разплати, прибират го в затвор; а друг, без да е длъжник, а има възможност да заплати, заплаща и освобождава виновния. Тъй станало и с Адам. Адам става длъжник и попада във властта на дявола, но няма възможност да заплати сам; Христос не бил длъжник и не се намирал във властта на дявола, но могъл да заплати със смъртта Си за оня, който бил във властта на дявола, и го избавил.
4.Виждате ли действието на възкресението? Ние умираме от двояка смърт и затова очакваме двояко възкресение. Христос умрял от една смърт, затова Той е възкръснал от едно възкресение. Как така? – Ще ви кажа. Адам умрял и с тялото, и с душата си, умрял и с греха, и с естеството си: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, ще умреш“ (Битие 2:17). Обаче с естеството си той не умира в същия ден, но умрял тогава само чрез греха; това е смърт на душата, а онова – смърт на тяло¬то. Впрочем, когато чуете за смърт на душата, не мислете, че душата умира: тя е безсмъртна; а смъртта на душата това е грехът и вечното наказание. Затова и Христос казва: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Матей 10:28). Смъртта, както ви казах, е двояка, затова и възкресението трябва да бъде двояко. У Христа обаче има само една смърт, тъй като Христос не е съгрешил, но и тази една смърт е станала за нас, тъй като Той не е подлежал на смърт: Той не е повинен в грях, следователно не е повинен и за смърт. Затова Той възкръснал само от една смърт; а ние, които умираме от двояка смърт, възкръсваме чрез двояко възкресение. Първи път ние възкръсваме от греха, понеже сме погребани заедно с него в кръщението и чрез кръщението се въздигаме. Това е първото възкресение, опрощението на греховете, а второто възкресение – това е възкресението на тялото. Той ни дава повече, нека очакваме и по-малкото; първо¬то възкресение е много по-важно от последното, тъй като е много по-важно да се избавим от грехове, отколкото да видим тялото си възкръснало. Тяло¬то пада, защото съгрешава; затова, ако грехът е начало на падение, то началото на въздигането е освобождаването от грях. Ние вече сме се издигнали с по-голямото възкресение, като сме свалили тежката греховна смърт и сме снели от себе си тази горна дреха; нека не се отчайваме заради по-малкото, което остава. И ние някога си се въздигнахме чрез това възкресение, когато бяхме кръстени, и тези прекрасни агънца, които снощи се удостоиха с кръщение, също тъй се въздигнаха. Преди три дни Христос беше разпнат, но възкръсна през изтеклата нощ, и те преди три дни бяха обхванати от грях, но се въздигнаха заедно с Него; Той умря с тялото си – и се въздигна с тялото си, а те бяха мъртви поради греха и се въздигнаха, като се освободиха от грехове. През това пролетно време земята ни дава рози, теменуги и други цветя, а водата ни представя ливадите още по-приятни. Не се учудвайте, че над водата растат цветя; земята произвежда растения не поради собствената си природа, а поради заповедта на Бога. В началото водата произвеждаше движещите се животни: „Да произведе водата – казано е – живи души“ (Битие 1:20) – и така станало, и неодушевеното вещество произвело живи същества; така и сега да произлязат от водата не животни с живи души, но духовни дарове. Тогава водите произвеждали безсловесни и безгласни риби, а сега същите произвеждат риби словесни и духовни риби, залавяни от апостолите: „Вървете след Мене – казал им Христос, – и Аз ще ви направя ловци на човеци“ (Матей 4:19). Той говорил тогава именно за такава ловитба. Наистина това е нов начин на ловене; рибарите извличат рибите от водата, а ние ги хвърляме във вода и по този начин ги залавяме. Имало едно време къпалня и у иудеите; но чуйте каква сила е имала тя, за да разберете бедността на иудеите и да узнаете богатството на Църквата. Това било водна къпалня и ангел слизал в нея и размествал водата; сетне, след като се размествала водата, влизал в нея един от болните и се изцерявал, само един в годината се изцерявал, и тутакси благодатта се отнемала, не заради това, че Оня, Който я давал, бил беден, а защото ония, които са я приемали, били слаби. И така, ангел слизал в къпалнята и размествал водата, и един от болните се изцерявал; слиза Владиката на ангелите в Иордан, размества водата, и – изцерява се цяла вселена. Затова там вторият, който се хвърля след първия, не оздравява, защото такава благодат била дадена на немощните и бедни иудеи, а тук, ако след първия влезе втори, след втория – трети, след третия – четвърти, и даже десети, двадесети, стотен, хиляден, ако дори хвърлим в тази къпалня цялата вселена, благодатта не се свършва, дарът не се изтощава, струите не се оскверняват. Имам работа с нов род очищение, който не е телесен: там, колкото повече тела се умиват във водата, толкова повече ще се изкалят, а тук, колкото повече лица се умиват в нея, толкова по-чиста става.
5.Виждате ли величието на дара? Пази тогава, човече, величието на този дар! Не ти се позволява да живееш безразлично: направи си точен закон, защото животът е подвиг и борба, „всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа“ (1 Коринтяни 9:25). Да ви кажа ли един добър и безопасен начин на действие? – Нека изхвърлим от душата си онова, което ни се струва безразлично, но което поражда грехове. От действията едни са грехове, а други не са грехове, но биват причина за грехове; например смехът по своята природа не е грях, но той става грях, ако се разпростре без мярка, защото от смеховете се пораждат подигравки, от подигравките – срамни думи, от срамните думи – срамни дела, а след срамните дела – наказание и мъчение. Изтръгнете преди всичко корена, за да се излекува болестта. Ако се предпазваме от безразличие, няма да попадаме и под запретеното. Така на мнозина им се струва безразлично да се спрат и да наблюдават жени; но от това се поражда безсрамно пожелание, от пожеланието – блуд, а от блуда пък – наказание и мъчение. Тъй също и разкошът наглед не представлява нещо страшно, но оттук произлиза пиянство и безчислени други злини, свързани с пиянството. И тъй, вие получавате наставления всеки ден; затова ние седем дни подред правим събрания, като ви предлагаме духовна трапеза. Тук ние ви поднасяме да вкусвате от божествените изречения, като ви приготвяме всеки ден за борба и ви въоръ¬жаваме против дявола, понеже сега той напада по-свирепо – колкото повече дар, толкова повече борба. Ако дяволът не е можал да изтърпи, когато е гледал рая, то кажете ми, как може той да търпи, когато вижда толкова много хора на небето? Вие сте вече раздразнили звяра, но не бойте се. Получавате по-голяма сила, изострен меч, поразявайте с него змията! Заради това именно Бог му допуща да свирепства срещу вас, за да можете вие на дело да узнаете своята сила. Христос унищожава врага; но за да можете да познаете превъзходството на благодатта, величието на духовната сила, която вие получавате при кръщението. Той му допуща да встъпи в борба с вас и дори му дава случаи да получи венци. След това седем дни подред вие се ползвате от наставления, за да усвоите точно начините на борба. От друга страна, това, което сега се извършва, е духовен брак; а брачното тържество продължава до седем дни. Затова и ние наредихме вие да присъствате тук при този свещен брак. Но там след седмия ден тържеството се прекратява; а тук, ако искате, можете постоянно да присъствате при свещения брак. При всяка женитба булката след известно време става вече по-малко любезна на младоженеца; а тук не е така, а колкото повече време минава, толкова по-пламенна става любовта на младоженеца, толкова по-искрени са прегръдки¬те, толкова по-духовно е общението! Освен това, за онези след младост настъпва старост; а тук – след старост младост и без да има край, ако, разбира се, ние пожелаем това. Благодатта е велика, но тя ще бъде още по-велика, ако ние пожелаем това. И Павел бил велик, когато се кръщавал, но отсетне станал още по-велик, когато проповядвал и когато опровергавал иудеите. По този начин и ние можем, ако пожелаем, да се издигнем, да увеличим благодатта, дадена ни при кръщението. А тя се увеличава чрез добри дела, става светла и нам представя света много по-ясен. Ако това стане, то ние с голяма смелост ще влезем в брачния палат заедно с Младоженеца и ще започнем да се наслаждаваме на блага, приготвени за любещите Го, и всички ние ще се сподобим с благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, с Когото на Отца и Светия Дух слава и поклонение во веки веков. Амин.„Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (Исаия 22:13) – тъй говореха мнозина иудеи по времето на пророците. Но няма нищо чудно в това, че иудеите са говорели така, защото има хора, на които „техният бог – коремът, а славата – в срама им“ (Филипяни 3:19), пък и сега има някои, които ако и да не го изказват с думи, макар и да не говорят нищо за това, но със своите дела високо и на всеослушание вършат същото. Какво би трябвало да е изобличението на такива хора?
Както кораб, натоварен с много предмети за превоз, повече отколкото той би могъл да носи, отегчен от големината на товара, потъва, така и душата, и природата на нашето тяло, като приема храна в по-голямо количество, отколкото съответства на нейната сила, гнети се и страда и като не издържа тежестта, потъва в морето на гибелта и заедно с всичко погубва и кормчията, и корабния персонал, и пътниците, и самия товар. И тъй, както за корабите, които се намират в едно такова положение, не могат да бъдат полезни нито тишината на морето, нито изкуството на кормчията, нито многобройните матроси, нито хубавото затягане на въжетата и платната, нито удобното годишно време и нищо друго не може да помогне на тъй претоварения кораб – така, разбира се, е и с онези, които се предават на разкош: нито многото разсъждения, нито науката и увещанието, нито предупрежденията и съветите, нито нещо друго, нито страхът пред бъдещето, нито срамът, нито упрекът от страна на настоящето, изобщо нищо не би могло да спаси една така стеснена душа. Неумереността преодолява всичко, и човек, който страда от такава болест – независимо от това дали той желае това или не – най-сетне той се увлича надолу и потъва, става катастрофа, от която по-сетне мъчно може да се повдигне. И такъв човек мъчно може да бъде полезен не само за бъдещето и за онези отчети, които там ще се искат, но дори и за сегашния живот, и за нищо не е годен, но навсякъде го осмиват – както в обществените, тъй и в частните дела. Даже ако е нужно да се извърши нещо, което е крайно необходимо, той не би проявил съобразителност, нито пък способност за управление: за враговете си той би бил лесно уязвим, а за приятелите и за роднините си – безполезен. Такъв човек не само при опасности и нещастия е нетвърд, лесно се пречупва, не само при спокойствие и безопасност той е несносен, но тъй също и в затруднителни обстоятелства, поради това, че му липсва умереност, ще бъде безполезен за всичко. Там, тоест в нещастията, него го хваща страх, той трепери и се плаши от всичко и го обхваща безразсъдство; а тук – мъжество и безгрижие, невъздържаност и големеене, и хвалби – всичко това го прави неприятен за всички.
Не само телата на онези хора, които се намират в такова положение, са и безобразни, и слаби, и хилави, и отвсякъде са преизпълнени с непоносимо зловоние, но също тъй и душата им е още по-безобразна, отколкото тялото; възприема – поради мекушавостта си – много по-големи болести, отколкото болестите на тялото. Тъй тялото изхвърля вече не само естествените си нечистотии, но много повече, и то отвсякъде – защото и очите, и ноздрите, и устата, когато вътрешността им се обременява с образувани излишни сокове, изпълнят се с най-отвратителни мокроти и разложения, и самата природа на тя¬лото става вече по-изнежена, отколкото това се допуска от естествената съразмерност, като че се изпълва с кал и с нечиста тиня, става и зловонна, и безполезна, и неспособна за някакво добро дело.По този начин, ако дори нямаше геена и наказание, нито крайно осъждане от страна на Бога, нито обществено мнение, нито излишни загуби, нито друго подобно нещо от безбройните неща, които се случват вследствие на изнежен живот, а би било налице само това едното, то нима това само не е достатъчно, за да ни отклони от лакомията? Такива трапези съвсем не са по-добри от самата отрова, нещо повече – ако искаме да кажем истината, – много са по-лоши. Тези отрови веднага похищават оногова, който ги приема, и неусетно причиняват смъртта, така че умиращият по повод на това дори и не скърби. Самите пък трапези уреждат един тежък живот и причиняват безчислено множество смърти на онези хора, които ги ценят, един жалък живот и – нещо повече – един живот, който е срамен и е достоен за смях.Не от природата те са обидени и не са станали те жертва на зла умисъл от страна на хора, но сами са станали творци на своите болести, доброволно са се впрегнали в бездната на злините. И тъй, както ние не особено много съжаляваме хората, които си турят въже на врата и се обесват, също така не особено много жалеем и тези. Дори ако трябва да се направи някакво снизхождение, то по-скоро би трябвало да го получат онези, отколкото тези, макар и онези сами да не заслужават никакво прощение.
Пророк Амос казва: „Които лежите на одрове от слонова кост и се обтягате на леглата си, ядете най-добри овни от стадото и телета от тлъсто пасбище… пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърцето за злополуката на Иосиф! Затова сега те ще отидат в плен начело на пленниците, и ще се свърши ликуването на изнежените“ (Амос 6:4-6). Ако пророкът осъжда онези, които водят разкошен живот, ядат агнета и телета, то какво би трябвало да кажем пък за хората, които скитат по всички краища на земята и на морето само и само да си доставят най-разнообразни храни? Ако осъжда онези, които пият вино с големи чаши, то какво да кажем за онези, които – за доставка на разни сортове вина – предприемат продължителни пътувания и правят всичко, за да станат владетели на най-разнообразни видове от това упоително питие? Ако е достойно за порицание да лежим на легло от слонова кост, то какво прощение ще получат онези, на които леглото е направено от сребро и при това не само леглото, но и всички съдове, дори и такива съдове, които се предназначават и употребяват за най-долни цели? Какво ще отговарят те в деня на Страшния съд? Всичко това не е ли събрано у едного или у малцина, благодарение на чужди нещастия, нещо, което пророкът не е отбелязал, а е осъдил само лакомството?Когато ти предложиш една такава трапеза, ангелът бързо избягва, а Бог се разгневява, вождът на демоните започва да се радва; гнусят се и ненавиждат и се изнуряват не само враговете, но дори и онези, които изглежда, че са приятелски разположени хора, повече гризани от завист, отколкото да се наслаждават от това, което се намира при тях. Когато някой ни предложи такава именно трапеза, скромна и прилична, не възбуждаща никаква похот, тогава тя ще бъде и най-приятна, и най-угодна за всички приятели и за Бога, и за ангелите, и за хората. На такава именно трапеза присъства и Божият Син, защото Той се отклонява от надутия и високомерен човек, а се приближава към смирения, при когото се намира винаги, за да го пази и да го защитава. А когато присъства Христос, не трябва да търсим нищо друго.
В онези времена Галилея е гъстонаселена област, а географското ѝ положение я прави открита за всички ветрове на света. „Тук наблизо били Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Езическите острови и всички прочути европейски страни почти се виждат отвъд блестящите води на Западно море. Римски знамена се веят из равнината. Фараони и Птолемеи, емири и арсакиди, съдии и консули – всички се борят да притежават тази прекрасна област. Тук са блестели копията на амаликитците, треперела е земята под колесниците на Сезострис, по нея са вървели македонските фаланги, тук са се чували ударите на широките римски мечове, тук е било определено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърмят артилериите на Англия и Франция. Струва ти се, че на тази израилска равнина се сблъскват Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите на бъдещето[1]„.
Самият Назарет стоял настрани от тези големи исторически пътища, в евангелската епоха той се смятал за затънтено селище. Дори се появила поговорката: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, тъкмо това бедно градче става „отечеството“ на Христос; в него преминава по-голямата част от живота Му. Почти трийсет години Той ходи по каменистите му улици и се катери по пътечките на околните хълмове. Малцина знаели къде наистина се е родил, но дори и тези, които били чували за това, Го наричали Ханоцри, Назаретеца.
Оттогава много неща са се променили, но галилейската природа си остава почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно потвърждават, че Назарет и околностите му са неповторимо кътче от светата земя, наричат го „планинска роза“ и „земен рай“. Въздухът горе нависоко е чист и прозрачен. След зимните дъждове назаретските склонове се превръщат в градина: застилат ги разнообразни цветя с най-нежни оттенъци: лилии, планински лалета, анемони. Иисус обичал цветята. Казвал, че с тях не могат да се сравнят дори и украшенията на цар Соломон.
Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Иисус? Апокрифните легенди разказват доста подробности за тези години. Но ние не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че са в рязко противоречие с евангелския дух[2]. И Матей, и Лука, засягайки този период от живота на Христос, предпочитат сдържания лаконизъм и говорят само за онова, което им е добре известно.
Но да се рисува животът в Галилея като безметежна идилия, би било невярно. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Народът живеел под двоен и дори под троен гнет: митарите изтръгвали от него имперските данъци, Иерусалим прибирал своя десятък, а местните земевладелци притискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптическите писания, предавани от човек на човек, всявали надежда, че скоро ще настъпи краят на стария свят.
Веднага след свалянето на Архелай, сирийският губернатор Квириний започва преброяване по цяла Палестина, с цел да установи размера на данъка. Възползвайки се от това, Юда Хавлонит отново вдига Галилея против римляните, но скоро е убит в сражение. Ала гибелта му не може да угаси духа на войнствения месианизъм. Управителят на Галилея Ирод Антипа, човекът, който от всичко на света най-много ценял спокойствието си, много често го губел. Всеки път, когато се появява нов вожд, призоваващ народа на оръжие, галилейците тутакси го следвали, уповавайки се, че в критичния момент от небето ще се спуснат ангели и заедно с него ще съкрушат римския орел. „Тези бойци – пише Флавий – никога не биха могли да бъдат упрекнати в липса на смелост[6]„. Ненапразно, когато след шейсет години армията на Васпасиан преминава през Галилея, налага се с щурм да превзема почти всяко село.
Както всички набожни юдеи, Иосиф всяка година отивал за празника в Иерусалим. Жените не са били задължени да ходят на поклонение, но Мария обичала храма и винаги посещавала Светия град. Когато Синът е достигнал до църковно пълнолетие, тя Го взема със себе си.
Не било лесно да се открие Сина в пренаселения град. Иосиф и Мария дълго вървели по улиците, докато не стигнали до една от галериите, обкръжаващи храма. Обикновено там прекарвали времето си в богословски проповеди и тълкуване на Закона равините и книжниците. Тъкмо сред тях Майката видяла Иисус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се учудвали на „разума и отговорите“ на неизвестния галилейски Отрок, който не бил учил в техните училища…
Иисус не се учи в богословско училище, както връстниците Му с религиозно призвание. Той става дърводелец и каменоделец и след смъртта на Иосиф изхранва Майка Си с труда на ръцете Си**.
Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, прави опит да види този път. „Детето става юноша, превръща се в мъж. Той не е велик, не го наричат Син на Всевишния. Той няма престол, а само столче край огнището в бедна колиба. Майката би могла да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: „Мария спазваше всичко в сърцето си“… Тя пази пророчеството в сърцето си и никому не казва за него, навярно дори и на Сина си[11]„.
Навярно в свободните часове, както и по-късно, в годините на проповедничеството, Иисус е обичал да се усамотява в уединени места, където сред тишината в Него звучал небесният глас. Там, по назаретските хълмове, незабелязано се подготвяло бъдещето на света…
Иерусалимските жители, свикнали, че в техния град често пристигат поклонници от далечни страни, навярно не са обърнали внимание на кервана с чужденци, който през зимата на седемстотин и петдесета година от основаването на Рим, се движел по улиците му. Но скоро за тях започнали да говорят, тъй като се разбрало, че пътешествениците търсят Юдейския цар, и то съвсем не Ирод, а друг, роден преди дни. „Видяхме как изгря неговата звезда и дойдохме да му се поклоним“ – обясняват те. Оказало се, че това са източни магове, открили в небето знака на великия Властелин[1]. Това, че те дошли да го търсят в Иерусалим, не могло да изненада никого. Всички са чували пророчеството за тайнствения Човек от Юдея, Комуто предстояло да покори света[2].
Жесток и честолюбив, непрекъснато измъчван от страсти, Ирод е далеч от религиозните проблеми, които тогава вълнуват юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството поглъщат цялото му внимание. По негово време страната отново получава автономия. Ирод я покрива с десетки крепости и издига в градовете множество здания в западен стил. Той с еднакво усърдие се занимава с построяването на театри, хиподруми, светилища в чест на покровителя си Август и с ремонта на Иерусалимския храм. Наистина последният е предмет на особените грижи на царя. В тщеславието си Ирод искал да затъмни древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превръща в едно от чудесата на света. Но дори и с това не успял да завоюва доверието на поданиците си.
Когато Александра, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, успяла да извоюва за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започва да става любимец в Иерусалим, и не могъл да го понесе. През тридесет и пета година преди нашата ера по време на празненствата, през нощта, удавили брата на Мариамна пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но и сестрата, и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.
Ирод трудно преживява съдбовния ден. Когато всичко свършило, той едва не загубил разсъдъка си. Преследвал го образът на убитата, той непрекъснато викал Мариамна по име, крещял да я доведат при него, напивал се до безчувственост, прекарвал нощите в оргии, организирал бесни конни надбягвания, но призраците не го оставяли. Здравето на царя било толкова разклатено, та изглеждало, че той е на прага на смъртта.
След като се среща с чужденците, Ирод си изяснява, че най-вероятно става дума за Дете, Което смятат за бъдещ Месия. Царят неведнъж се натъквал на подобни посегателства над своята власт и разбирал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той взел да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месия и когато му споменали за Витлеем, пратил там влъхвите, като ги помолил да му дадат подробни сведения за новопоявилия се Цар Юдейски. Ирод ни най-малко не се вълнувал от изпълнението на библейското пророчество. Размътеният старчески мозък кроял планове за нова разправа.
За това пророчество чули много хора, които се намирали в храма. Онези, които очаквали „утехата Израилева“, го предавали от уста на уста. То, естествено, стигнало и до Витлеем. Ето защо влъхвите без усилие могли да намерят Иосиф и Мария. Влизайки в техния дом, те положили в краката на Детето даровете си и след като Му се поклонили, си заминали.
През пролетта на същата година тежка болест приковава Ирод на легло. Продължават да го измъчват страхове, той час по час изслушва доносниците, няколко пъти променя завещанието си. Мисълта, че народът с нетърпение очаква краят му, непрекъснато преследва царя. Като научил, че някакви си младоци, подтикнати от равините, счупили в храма позлатения орел – емблемата на Рим, той заповядва незабавно да ги арестуват и да ги съдят с цялата строгост. Пренебрегвайки слабостта си, Ирод намира сили дори да присъства на процеса. Осъдили обвиняемите на смърт чрез изгаряне на клада, което предизвиква буря от недоволство в Иерусалим.
Царското семейство му направило пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло носели на златна носилка. След него, съпроводени от гвардейците, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и останалите, родени от многобройните жени на Ирод. Но още не замлъкнали воплите на наетите оплаквачки, започнала борбата за власт между наследниците[6]. Според завещанието Иорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите северно от тях – на Филип, а Иерусалимският трон, Юдея и Самария – на Архелай. Но за да се утвърди разделянето, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; народът искал да се накажат съучастниците в Иродовите престъпления. Архелай отхвърля всички петиции и заминава, след като поверява Иерусалим на римското командване, което жестоко се разправя с въстаниците. Въпреки това страната продължава да клокочи, а към императора се отправят делегати с молба напълно да се отстрани ненавистната династия.Сегашният наш живот изобилства с многочислени тревоги и грижи. Но това не е тежко, възлюбени, а тежкото е, че ние имаме възможност да направим тези тревоги и грижи по-слаби или поне да ги понасяме без особени страдания, а пък не се грижим нито за едното, нито за другото, но всичкото си време прекарваме в обезсърчение: един скърби, че е беден, друг – че е болен, трети – заради многото грижи и безпокойства вкъщи, четвърти – да изучи децата си, а пети – поради бездетство. И обърнете внимание какъв излишък от безумие има в случая, защото почти всички скърбят за неща, противоположни едни на други. Не би трябвало да се скърби за противоположни неща. Ако ли бедността е зло, и при това непоносимо, то оня, който живее в богатство, никога не би трябвало да скърби. Ако бездетството е зло, то оня, който е бил щастлив да има много деца, би трябвало винаги да бъде весел. Ако ли е желателно да се занимаваме с обществени работи и да се наслаждаваме на почести и да имаме много подчинени, то би трябвало всички да избягваме свободния и спокоен живот. А сега, като виждаме, че еднакво скърбят и богатите, и бедните, и твърде често дори богатите правят това повече от бедните, скърбят властимащите и подчинените, бащите на много деца, и онези, които нямат нито едно, ние смятаме, че са виновни за това настроение не самите обстоятелства, а онези, които не могат както би трябвало да се възползват от тях и да отстранят от себе си всяко обезсърчение. Не внезапната промяна на тези обстоятелства служи за причина на тревогите и безпокойствата, но ние и нашият ум, така че ако той е добре образован, ние винаги ще си отдъхваме в спокойно море и в тихо пристанище, макар отвсякъде да се надигат безброй много бури; и в другия случай, когато той не е добре настроен, ние ще се намерим в положението на оня, който е изпаднал в корабокрушение, макар всички наши дела да са движени от добър вятър. Същото може да се забележи и за телата. Оня, който е заздравил своето тяло, не само няма да претърпи нищо ужасно, макар и да се е явила нужда да противодейства на безбройни промени на въздуха, но благодарение на упражнението и на навика към лоша температура, даже получава увеличение на своята сила; ако ли той има слабо и мършаво тяло, макар дори и да се наслаждава на хубаво и ароматно време, не ще извлече от това благоприятно условие никаква полза, понеже собствената негова немощ противодейства на хубавото влияние на времето. Същото това нещо ние забелязваме и относно храната: когато нашият стомах е здрав и силен, всичко, което той приема, макар то и да е твърде грубо, превръща го в чист сок, понеже хубавите естествени условия надделяват над съдържащите се в храната лоши елементи. Когато пък силата му е отслабнала и е станала мършава, то можете да нахраните такъв стомах с хубава храна, която съдържа добри сокове, той ще я смели лошо и ще я развали, понеже слабостта му действа вредно на хубавите качества на храната.
Затова и ние всеки път когато забележим, че не ни върви в работите, нека, възлюбени, да не обвиняваме Бога, защото това не значи, че ние сме намерили лекарство за раната, а значи, че към раната сме притурили още една. Нека не мислим, че светът се управлява от демони, да не мислим, че за нашите дела никой не промишлява, да не противопоставяме на Божия промисъл някаква фаталност или съдба. Всичко това е преизпълнено с богохулство, защото бъркотията и лошият вървеж на работите зависят не от хода на самите работи, а от настроението на духа, който, макар и да би се наслаждавал от много благоприятно стечение на обстоятелствата, не би получил за себе си никаква полза дотогава, докато не поправи безпорядъка, който се намира в самия него. Също така, както окото, ако е болно, и в най-ясния ден по обед вижда тъмнина, заменя едно нещо с друго и няма за него никаква полза от слънчевия лъч, а ако ли пък то е здраво и силно, даже вечерно време ще може да види и да напътства тялото към безопасност – също тъй и окото на нашия ум, докато е силно, ще може прекрасно да вижда, макар дори да би трябвало да съзерцава неща, които наглед са неустроени напротив, когато то е повредено, макар и да сте го въздигнали дори на самото небе, и в онова, което там се намира, то ще види голямо безредие и неблагоустроеност. И че това е тъй, аз ще ви покажа с много примери. Много хора понасят бедност – и не престават да благодарят на Бога за това! Мнозина пък живеят в богатство и разкош и не благодарят, а злословят Бога! Други, без да са претърпели нещо ужасно, обвиняват Божия промисъл. Не малко има пък такива, които прекарват целия си живот в затвор, понасят тамошните страдания с по-голямо благоразумие, отколкото – своето положение онези, които живеят на свобода и в безопасност. Виждате ли, че нашето душевно състояние и нашият собствен ум са причина и на едното, и на другото, а не самата природа на обстоятелствата. Ето защо, ако ние се грижим за нашия дух, то не би имало грижи и безпокойства, не би имало раздори, не би имало нищо ужасно, макар и обстоятелствата на нашия живот да биха се колебали по-силно дори и от морските вълни. Защо, кажете ми, Павел въздава благодарност? А между това той принадлежи към онези хора, които са живяли прекрасно, които са прекарвали добродетелно цялото си време, които са изпитвали големи нещастия: никой не е бил нито по-праведен от него измежду всички хора, които са живели под слънцето, нито пък някой е претърпял по-тягостно нещо, отколкото той от онези времена, откогато съществуват хора, при все това обаче, макар и да виждал, че мнозина живеят порочно, радват се и се наслаждават на големи богатства, и сам той благодари на Бога и на всички съветва да правят това. Него гледайте! И когато видите, че порочен човек се весели, когато видите, че се превъзнася, когато видите, че удържа победа над врагове, отмъщава на онези, които са го обидили, не търпи никакви загуби, че към него се стичат отвсякъде богатства, че всички го почитат и го ласкаят, а че вие сами се намирате в съвсем противоположно състояние, че вас ви оскърбяват, че ви клеветят и злодействат срещу вас, то не мислете, че вие сте в числото на отхвърлените, но гледайки Павел, който е изпитал вашата участ, въздигнете се духом, възстановете мислите си, не се обезсърчавайте. За това, кой е приятел на Бога и кой враг, не съдете на основание на тукашното щастие и нещастие, но ако видите, че някой живее справедливо, изтощава се от болест, взира се в това, което е благочестиво, то облажавайте го и го считайте достоен за съревнование, макар и да е завързан от безчислени вериги, макар той непрекъснато да живее в затвор, макар и да би бил работник у недостойни господари, макар и да би живял в бедност, макар и да би работил на мини, макар и да би търпял нещо друго по-ужасно и по-непоносимо. Блажен е тоя човек, макар и да биха били дори изкълвани очите му, макар и да биха го горили или пък по-малко да биха изнурявали само тялото му. Ако видите, че друг, който живее порочно и развратно и който извършва големи злодеяния, се наслаждава на голяма чест, издига се дори до царския престол, слага на себе си корона, има багреница и владее цялата вселена, то оплачете него и по тази причина го наречете нещастен. Наистина няма нищо по-тежко от разнебитена душа, макари да би ѝ била подчинена цялата вселена. И наистина каква полза имаме от излишни богатства, когато от всички по-бедни сме откъм добродетели? Каква е ползата, ако владееш над толкова много хора, когато сам не можеш да победиш себе си и своите собствени страсти? Ако ние забележим, че някой боледува телесно, че не е разположен, че страда от треска или че внезапно го заболели краката, или пък се е заразил от каква да е друга неизлечима болест, то ние плачем, оплакваме го, макар той да е бил по-богат от всички, и толкова повече, колкото той е по-богат, защото усещането на бедите бива толкова по-остро, колкото по-голямо изобилие има от необходими неща; оня, който по причина на бедност няма възможност да се наслаждава на нещо, има за утешение тази нужда, а като има власт да се възползва от всякакъв вид наслаждение и като среща пречка от страна на болестта, той – само поради това – се мъчи по-силно. Как да не е безсмислено, ако ние видим, че някой си, внезапно поразен от телесна болест, се счита от нас за нещастен, макар даже да е богат, а когато душата му се намира в лошо състояние, душа, на която у нас нищо няма равно и повече ценно, облажаваме го заради малките богатства или заради бързопреходната чест, или заради друго нещо измежду онова, което си остава тук и ни изоставя заедно с този живот, и нещо повече – често даже и преди края на последния. Не правете това, моля! Това е причина за смущение, това е причина за грижи и безпокойства. Заради това именно мнозина обвиняват Бога, заради това мислят, че за света никой не промишлява. Ако ли те знаеха, че сегашният живот няма никакво друго благо освен добродетелта, че не е благо нито богатството, нито съкровищата, нито здравето, нито могъществото, нито друго каквото и да било, и че в сегашния живот няма зло освен порочността и лукавството, и душевната поквара, че не е зло нито бедността, нито богатството, нито кавгите и лъжливите доноси и останалото, което се счита за нещастие, то никога не би се говорило онова, което сега се говори, никога хората не биха прекарвали живота си в обезсърчение, никога не биха облажавали онези, които би трябвало да считат за нещастни, никога не биха считали за нещастни онези, които би трябвало да облажават, не биха се отнасяли по този именно начин към истинското достойнство на хората. Да облажавате хората за това, че са затлъстели, че имат изобилни ястия и че продължително спят, това не е нищо друго, освен да се отнасяте към тях като към безсловесни животни, защото и тяхното щастие именно в това се състои, или по-добре е да кажем: това е зло и за безсловесните същества. Наистина много коне и осли са измрели от това, че са живели в празност и са се отдавали на лакомия. Ако това е вредно за неразумните животни, у които всяка добродетел се заключава в доброто състояние на тялото, то нима в това ние ще заключим добродетелта на хората, цялата същност на които се състои в благородството на душата, и нима ние не ще се посрамим от небето и от сродните с нашата душа ангели? Нима ти няма да се изчервиш от срам даже пред самата природа на тялото и неговата форма? Ние не сме оформени като безсловесни животни, а Бог ни е образувал тъй, както прилича да се образува онова, което трябва да служи на разумната и безсмъртна душа. Защо у всички безсловесни животни Бог е направил очи, наклонени надолу, а когато нас дари с такива, турил ги на главата, един вид като в акропол? Не затова ли, че те нямат нищо общо с небето, а ние и от страна на Бога, и от страна на природата сме подканяни да съзерцаваме всичко, което се намира горе? Защо Бог е сътворил тялото ни в отвесно положение, а тяхното – в наклонено надолу? Не по тази ли пак причина, че самият ни вид да ни покаже, че не трябва да имаме нищо общо със земята и да не се пристрастяваме към земните неща?Затова нека да не изменяме на благородното си произхождение и да не падаме до низкото положение на безсловесните животни, за да не ни засяга казаното в Писанието: „Човек, който е в почит и е неразумен, е подобен на животните, които загиват“ (Псалом 48:21). Да определяме щастието в живота според разкоша и богатството, ще рече да не обръщаме внимание на собственото си благородство, и от хора да се обръщаме на коне и осли! Дано няма такива в това духовно и благочестиво събрание! Именно затова ние се събираме често и се наслаждаваме от слушане на божественото слово, за да можем да станем плодоносни дръвчета и да принесем навреме плод, та да го складираме в общата житница, която ще послужи за слава на Бога, пазача на нашите души, и нам ще донесе безсмъртен живот, който дано да достигнем всички чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Отца и Светия Дух нека бъде слава, власт и чест завинаги. Амин.Колко приятни за нас са вълните на това духовно море – по-приятни дори и от морските вълни! Едните се повдигат от възмущението на ветровете, а другите – от желанието да се слушат проповеди. Едните, когато се повдигат, довеждат кормчията в голям страх, а другите, щом се появят, дават възможност на проповедника да говори с дързост и увлечение. Едните служат като знак, че морето е яростно, другите – като признак, че е радостна душата. Едните се удрят о камъни и произвеждат глух шум, а другите засягат учението и издават приятен звук. По същия начин и подухването на лекия ветрец, кога засегне нивите, ту прекланя до земята, ту повдига нагоре главите на класовете, представлява на сушата подобие на морски вълни. Но и от тези ниви нашата нива[1] e по-приятна, защото не подухването на ветрец, а благодатта на Светия Дух възбужда и загрява вашите души; и огънят, за който някога казваше Христос: „Огън дойдох да туря на земята и колко бих желал да беше вече пламнал“ (Лука 12:49) – този огън, виждам аз, е хвърлен и гори във вашите души. Щом като страхът Христов е подпалил в нас толкова много лампички, то нека влеем в тях елея на учението, за да стане светлината за нас по-продължителна.
Ето вече времето на поста е към своя край; като сме дошли до средата, ние ще стигнем и до края, защото, който започва от начало, той стига до средата, а който стигне средата, той вече се допира до края. И тъй, времето на поста отива към своя край и лодката вече наблюдава своето пристанище, но важно е сега не само да влезе лодката в пристанището, но да не влезе, без да е донесла особени придобивки. Моля и измолвам всекиго от вас, направете в съвестта си една равносметка и ако намерите, че печалбата от постенето е голяма, старайте се да я увеличите още повече; ако ли пък намерите, че нищо не е събрано, потрудете се да поработите и през останалото време. Засега панаирът е още открит; нека продължим търговията, за да придобием по-големи печалби, да си не отидем с празни ръце. Като сме се заловили за трудното дело на поста, нека не се лишаваме от нужната награда. Как? Когато се въздържаме от храна, а от греха се не въздържаме; когато месо не ядем, а изяждаме домовете на бедните; когато не се опиваме с вино, а се опиваме от зла похот; когато цял ден прекарваме без храна, и цял ден прекарваме по безсрамни зрелища. Ето че се трудим и постим, а пък никаква награда да не получим поради това, че ходим по зрелищата на беззаконието! Не говоря за вас; знам, че вие сте чисти от вина; но опечалените имат обичай да изливат гнева си върху присъстващите, когато не са при тях виновниците за тяхната скръб. Каква полза имат тези, които постят, да ходят по зрелищата на безсрамието, публичната школа на невъздържанието, да седят на седалището на провала? Да, няма да сгреши оня, който назове площадната сцена, позорището, това най-пагубно място, пълно с всякакъв вид болести, тази вавилонска пещ, седалище на провала и школа на разпътство, и училище за невъздържание, и всичко, всичко, което е срамотно. Наистина дяволът, като хвърля града в един такъв театър като в някаква пещ, сетне подпалва отдолу и туря там не сухи съчки, както едно време вършеше оня чужденец[2], не нефт, не кълчища, не смола, а нещо много по-лошо от това – любодейни погледи, срамни думи, развратни стихотворения и най-негодни песни. Оная пещ е била разпалена от ръце на чужденец, а тази пещ е наша; тя разпалва помишленията, които са по-неразумни, отколкото е бил чужденецът. Тази пещ е по-страшна от онази, защото и огънят тук е по-пагубен. Той не изгаря тялото, но разрушава благосъстоянието на душата; а още по-лошо е особено това, че горящите в този огън дори и не усещат, защото, ако бяха чувствали, то не биха се смели тъй високо, когато гледат това, което става. А това именно е и по-лошо от всичко, когато болният даже и не знае, че е болен, и изгаряйки по най-жалък и страдалчески начин, не чувства горението. Каква полза, когато ти лишаваш тялото от храна, позволена от закона, а на душата даваш противозаконна храна; когато по цели дни прекарваш там (при зрелищата), като гледаш как се посрамява и унижава общата човешка природа, на жените блудници, на маскираните, които, като събират всичко, което е лошо във всеки дом, представляват любодейни зрелища? Да, там можем да видим и блудодеяние, и прелюбодеяние, можем да чуем и богохулни речи, така че болестта прониква в душата и чрез очите, и чрез ушите. И така, каква печалба имаме от поста, когато душата ни се храни от всичко това? С какви очи ще погледнете след това жените си? Как ще погледнете на синовете си, на слугите си или приятелите си? Нужно е или да бъдеш безсрамен и да разказваш за онова, което става там, или да мълчиш и да се червиш от срам. Но оттук ти не си отиваш такъв, не, ти можеш смело да разкажеш всичко, което се говори тук, пророческите предсказания, апостолските учения, законите Господни – можеш да предлагаш цялата трапеза от добродетели; с такива разкази ти можеш да направиш жена си по-целомъдрена, сина си по-разумен, слугата си по-предан, приятеля си по-искрен, пък и самия враг ще принудиш да прекрати срещу теб враждата си.2.Виждате следователно, че тези наставления тук са спасителни във всичко, а онези зрелища там са съвсем непотребни. Каква полза имате прочее да постите с тялото си, а с очите си да любодействате? Не е ли истина, че любодеянието се състои не само в телесното сближение, но и в безсрамните погледи? Каква е ползата, ако ти бъдеш и тук, и там? Аз уча, а оня развращава; аз прилагам лекарство към болестта, а оня усилва причините на болестта; аз гася пламъка на природата, а оня разпалва пламъка на похотта! Кажи ми каква е ползата? „Кога един гради, а друг разваля, какво ще получат те за себе си освен умора?“ (Сирах 34:23). И тъй, нека прекарваме времето си не тук и там, а само тук, за да го прекараме с полза, не напразно и не в осъждане. Кога един гради, а друг разваля, какво ще получат те за себе си, освен умора? Ако дори тези, които съзиждат, бяха мнозина, а имахме само един разорител, и тогава мекостта на разрушението би възтържествувала над множеството съзидатели. И наистина голям е срамът, щом не само младежи, но дори и старци бързат към подобни занятия. И нека злото да се ограничи само в срам, макар че и това за един благороден човек да не е малко, напротив, за благоразумния е твърде важна загубата – и позор, и срам; но не само в срама е наказанието, не, за това заплашва голямо и страшно мъчение. Седящите там (тоест на зрелището) всички по необходимост изпадат в греха на любодеянието не затова, че са се доближавали до намиращите се там жени, а за това, че са гледали на тях с безсрамни очи. А че и те неизбежно стават виновни в любодеяние, за доказателство на това ще ви кажа не свои думи, за да не ги пренебрегвате, но ще ви прочета Божия закон, който вече не е възможно да пренебрегнете. Какво говори законът Божи? „Слушали сте, че бе казано на древните „не прелюбодействай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:27-28).
Виждали ли сте прелюбодеец? Виждали ли сте напълно извършен грях? И което е още по-лошо – прелюбодеец, уличен в прелюбодеяние, не пред човешко, а пред Божествено съдилище, дето наказанията са нескончаеми? Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. Спасителят изтръгва не само болестта, но и самия ѝ корен. Коренът на прелюбодеянието е безсрамната похот, затова и Той наказва не само заради любодеянието, но и заради похотта, майката на любодеянието. Тъй постъпват и лекарите, те се въоръжават не само против болестите, но и против самите им причини; и ако видят, че са болни очите, спират злокачествените мокроти отгоре, откъм слепите очи. Така постъпва и Христос. Любодеянието е тежка очна болест, болест на очите, не само на телесните, но още повече на душевните; затова там и спира токът на безсрамието; затова и определя наказанието не само за любодеяние, но и за похот. Той е прелюбодействал в сърцето си: а когато сърцето се е разтлело, каква полза има от останалото тяло? Когато видим у растенията и дърветата, че сърцевината им е изядена, ние вече останалата част не употребяваме за нищо; също тъй и у човека, когато сърцето е загинало, напразно е вече здравето на останалото тяло. Коларят е паднал, загинал, изхвърлен: тогава вече напразно бягат конете. Труден е законът и в себе си съдържа много тежки неща, затова пък носи венец; такива именно са трудните дела, но те доставят и велики награди. Но ти обръщай внимание не на труда, а размишлявай за дара; тъй бива и в житейските дела. Ако вземем предвид трудността на подвизите, работата би ни се сторила тежка и непоносима, а ако имаме предвид наградата – лесна и изпълнима. Така и кормчията, ако би гледал само на вълните, никога не би извел лодката от пристанището; но стремейки се към печалба, той изпуска предвид вълните, придобива мъжество и се впуска в неизмеримото море. Също и войникът, ако гледа раните и поражението, никога няма да улови пушка; но ако гледа не раните, а трофеите и на победите, ще се впусне в сражение, като че се намира на безопасно поле. По този начин и тежкото в природата как става леко? Искате ли да знаете трудното в природата как става леко? Чуйте Павел, който казва: „Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава“ (2 Коринтяни 4:17). Тези думи са загадъчни. Ако е скръб, то как може да бъде лека? Ако е лека, как може да бъде скръб? Едното с другото е несъвместимо. Но Павел разрешава загадката, като ни показва лекотата на скръбта със следващите подир това думи. Какви са те? „Като имаме пред очи не видимото, а невидимото“ (2 Коринтяни 4:18). Предлага венец и прави подвига по-лек; показва наградата и облекчава трудовете. И ти, когато видиш жена, красива на лице и в светла дреха; когато видиш, че похотта те подстрекава и че душата ти търси подобно зрелище, представи си приготвения за тебе венец на небето и отмини зрелището. И ако децата от училището, вървейки след учителя, не зяпат, не гледат настрана, не се плашат, и ти няма да изпиташ нещо подобно, щом гледаш пред себе си мислено Христа. Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. С удоволствие и твърде често аз повтарям думите на този закон; о, ако ли аз можех да ви говоря за това цял ден или по-добре не вам, но на провинените в този грях – а впрочем и вам, защото и вие ще бъдете по-безопасни, и онези, които са заболели от тази болест по-скоро ще оздравеят. Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.3.Само четенето на тези думи е достатъчно да прочисти гнилостта на греха. Но бъдете снизходителни: ние очистваме рани, а този, който очиства рани, трябва да употребява остри лекарства. Колкото по-дълго време вие слушате тези думи, толкова по-сигурно ще се изчисти гноят. Както огънят колкото по-силно обхване злото, толкова повече изтребва ръждата, така също и страхът, внушаван от тези думи, колкото по-дълбоко проникне във вашата душа, толкова повече ще очисти греха от невъздържанието. Нека тогава го изгорим тук със словото на учението, за да не се намерим в необходимост да горим там – в геената огнена; този огън няма да се докосне до душата, която си заминава оттук чиста, но той ще обхване онази душа, която е заминала оттук грешна. Писанието казва: „И огънят ще изпита, какво е на всекиго делото“ (1 Коринтяни 3:13). Нека сега изпитваме сами себе си безболезнено, отколкото да бъдем изпитвани тогава в страдания. Но ще възразите, че каквото и да се говори, все пак законът е труден. И какво от това? Нима Бог ни заповядва нещо невъзможно? Не, казвам ви! Запушете устата си и не обвинявайте Бога; това не е оправдание, а е нов грях, по-лош от първия. А че у мнозина грешници има обичай да хвърлят обвинения върху Бога, то чуйте! Пристъпи оня, който бе получил пет таланта, и донесе други пет; пристъпи получилият два таланта и донесе други два, дойде получилият един талант и като не можеше да поднесе още толкова, то вместо талант принесе обвинение. Как? Аз те знаех, казва, че си жесток човек. О, безсрамен роб! Той не се задоволява с греха, но хвърля още и обвинения против господаря: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал. (Матей 25:20-24). Така и в този живот всички онези, които не правят нищо добро, удвояват греховете си с обвинения спрямо Бога.
И така, не обвинявайте Бога: Той не е заповядал невъзможното. Искате ли да знаете, че Той не е заповядал невъзможното? Мнозина вършат дори нещо повече от заповяданото, но те не биха могли да сторят това при всичкото си усърдие, ако заповяданото беше изобщо невъзможно. Господ не е заповядал девство, но много християни го спазват; не е заповядал нищета, но мнозина се отказват от богатства, свидетелствайки с делата си, че заповеди¬те на закона са твърде леки: те не биха направили нещо повече от заповяданото, ако ли заповяданото не беше леко. Бог не е заповядал девството, защото, който заповядва девство, той подчинява човека на необходимостта на закона и против неговата воля, а който само съветва, той оставя слушателя си като господар на себе си. Затова и Павел казва: „За девствениците нямам заповед от Господа, но ви давам съвет като помилуван от Господа да Му бъда верен“ (1 Коринтяни 7:25). Виждате ли – не заповед, а съвет? Виждате ли – не заповед, а внушение? А тук разликата е голяма: едното е необходимост, а другото – желание, свободна воля. Не заповядвам, казва, за да не отегча; убеждавам съветвам, за да ви склоня. Също тъй и Христос не казва: всички прекарвайте в девство, защото, ако ли Той би заповядал всички да станат девственици и тази заповед би направил закон, то оня, който би я изпълнил, не би получил такава велика чест, каквато получава сега, и нарушителят би понесъл най-тежко наказание. Виждате ли как Законодателят ни пази, как се грижи за нашето спасение? Нима той не може да даде и тази заповед и да каже: пазещите девство да се прославят, а не пазещите да бъдат наказани? Но чрез това Той би обременил нашата природа, а Той не иска това. Той поставя девството вън от реда, издига го на по-високо място в борбата, така че тези, които го спазват, да проявят величието на своята душа, а онези, които не го спазват, да се възползват от великодушието на Бога. Не е дал Той също заповед и за нищета, не е казал просто: продай имението си, но: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си“ (Матей 19:21). Нека това стане според волята ти; бъди господар на своето намерение, не те принуждавам, не те обременявам; не, но изпълняващия увенчавам, а неизпълняващия не наказвам. Онова, което се върши по заповед и по дълг, то не заслужава велика награда; а което е по собствена воля и ревност – то доставя бляскави венци. И за свидетел на това представям Павел: „Защото, ако благовествувам, няма за какво да се хваля“. Защо? „Обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!“ (1 Коринтяни 9:16). Виждате ли, че оня, който изпълнява предписанието на закона, не заслужава велика награда, защото това е необходимо задължение; а неизпълняващият подлежи на наказание и мъчение. Горко ми – казва – ако не благовествувам.
4.Всичко това е казано от мен не без причина, но поради Божия закон, за да покажа, че той не е тежък, не е обременителен, не е труден, не е неизпълним. Сега нека докажем това и със самите думи на Христа. Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. И Христос знаел, че мнозина ще обвиняват закона в трудност, затова и не ни го предлага просто и отделно, но ни напомня и стария закон, за да може чрез сравнение да покаже и лекостта на закона, и своето човеколюбие. Ето чуйте! Той не казва просто: който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си (слушайте сега това с внимание); но предварително напомня за стария закон, като казва: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Виждате ли и двата закона, стария и новия, единия, даден от Моисей, и другия – от Самия Него? Впрочем и Моисеевия пак Той го е дал, защото и чрез Моисей пак Той е говорил. А откъде виждаме, че и този закон е от Него? Ще ви приведа свидетелство не от Иоан, и не от апостолите, тъй като сега аз се състезавам с иудеите, но от пророците, на които те, струва ми се, вярват, от тях ще докажа, че и Старият и Новият Завет си имат един законодател. И така, какво казва Иеремия? „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет“ (Иеремия 31:31). Виждате ли, че името на Новия Завет се намира във Ветхия? Виждате ли, че това название е било известно още преди толкова години? Ще сключа нов завет. Ето откъде се вижда, че и Старият Завет пак Христос е дал. Като казва: Ще сключа нов завет, Бог добавя: „Не такъв завет, какъвто сключих с бащите им” (Иеремия 31:32). Това е тъй, но все пак ние още не сме доказали своя предмет. Трябва да се покаже и обясни всичко, което дава повод за спор, за да бъде нашето слово чисто от всички страни и да не се допусне празно място за никакви уговорки, ще сключа нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им. Бог заключава завет (съюз) с Ной след потопа, желаейки да ни избави от страх – при вида на наводнение и при буен дъжд да не се боим, че пак ще настъпи обща смърт; затова казва: „Ето, Аз сключвам Моя завет с вас и с потомството ви подир вас“ (Битие 9:9). Сключва и с Аврам завет за обрязване; нарежда и чрез Моисей завет, известен на всички. Иеремия казва ще сключа нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им. Кажете, кои бащи? И Ной беше баща, и Аврам – баща: за какви бащи Той говори? Неопределеността на лицата докарва тъмнина. Тук бъдете внимателни. Не такъв завет, какъвто сключих с бащите им. Да не би да помислите, че Бог говори за завета си с Ной – или да помислите, че говори за завета с Аврам, – Той напомня и за самото време на завещанието. Като казва: „Ще сключа нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им“, тутакси посочва и времето: „в деня, когато ги хванах за ръката, за да ги изведа от Египетската земя“. Виждате ли с каква ясност се съобщава определението на времето? Сега вече и евреинът не противоречи: спомнете си времето и приемете закона. В деня, когато ги хванах за ръката. Но защо Бог говори и за начина, по който иудеите са излезли от Египет? За да покаже своята бащинска любов, Той ги извежда не като роби, но ги взема, както баща детето, и така ги освобождава; не заповядва да вървят след Него като роби, но ги взема за дясната ръка, както синове на благороден и свободен баща и тъй ги извежда. Виждате ли че и в двата завета законодателят е един? Сега, след като сме свършили състезанието, аз ще ви докажа същото и от Новия Завет, за да видите, че има съгласие между двата завета. Виждали ли сте пророчество чрез думи? Чуйте сега и за пророчество чрез образи! Но тъй като това не е толкова ясно, тоест що е пророчество в образи и що – в думи, то аз накратко ще обясня. Пророчеството чрез образи е пророчество на събития, а другото пророчество е пророчество чрез думи; по-разумните Бог убеждавал чрез думи, а неразумните – чрез видение на събития. Тъй като трябваше да произлезе велико събитие, и Бог трябваше да приеме върху себе си плът; тъй като земята трябваше да стане небе и нашето естество да се въздигне до благородството на ангелите; тъй като проповедта за бъдещите блага превишаваше надеждата и очакването, то за да не може новото и необикновеното, като се е появило внезапно, да смути онези, които тогава го виждат и чуват, Бог предварително изобразява всичко това чрез дела и думи и по този начин приучва нашия слух и зрение и ги приготвя за бъдещето. Това е същото онова, за което ние говорехме, тоест което означава пророчество чрез образи и което означава пророчество чрез думи: едното – чрез събития, другото – чрез думи. Ще ви кажа пророчество и събитие и дума за едно и също нещо: „Като овца биде той заведен на клане и както агне пред стригачите си е безгласно“ (Исаия 53:7). Това е порочество чрез думи. А когато Авраам принасяше Исаак в жертва и видя овен, замотал рога, и го принесе в жертва, то той чрез него – като в образ предвъзвестява спасителния подвиг.
5.Искате ли да ви докажа с дела, че както казах, тези два завета имат един Законодател? „Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона: не слушате ли закона?“ (Галатяни 4:21). Ето какво казва Апостолът: желаете да бъдете – защото те не са били; а ако те биха били под закона, то не биха могли да бъдат под закона. Тези думи са може би загадъчни. Нека ги обясним. Законът привежда при Христа онези, които са внимателни към него; а който отхвърля Учителя (Христа), той не познава и „възпитателя“ (Галатяни 3:25). Затова казва: „Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона: не слушате ли закона? Защото писано е: Авраам имаше двама синове, един от робинята, а друг от свободната“ (Галатяни 4:21-22). „Това се разбира иносказателно. Това са двата завета…“ (Галатяни 4:24). Виждате ли пророчество чрез събития? Да имаш жена – не е дума, а факт. Аз ви показах робиня и свободна в думи, че един законодател е на двата завета: вижте сега същото и в образи. Авраам е имал две жени: това са два завета и един законодател. Тези два завета са предречени от Иеремия с думи, а Авраам изобразява с образи – с това, че имал две жени, защото както има един мъж и две жени, така има един законодател и два завета. Но всичко това, което аз казвам, не трябва да ви отклони от предмета по повод думите който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. Така, но причината, поради която ние казахме всичко това, се заключава там, че Христос чете на Своите слушатели стария закон. Той им казва: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Той е знаел, че заповедта е трудна, но вече не сама по себе си, но поради нерадението на слушателите. Много и леки неща сами по себе си стават неизпълними, когато ние сме незаинтересувани; също както и трудното става леко и изпълнимо, когато ние сме ревностни, защото трудността не е в природата на нещата, но във волята на дейците. А че това е така, може да се види от следното: медът по своята природа е сладък и твърде приятен, но за болните той е горчив и неприятен, обаче не по природата си, а поради тяхната болест. Също така и законът, ако изглежда труден, това не е поради природата му, а поради нашата апатичност. Малко труд ще ми трябва, за да докажа, че той е лек за изпълнение; но за да се посочи трудността му, би трябвало да се каже друго. Сега той казва: избягвай погледа на жена, отстранявай невъздържанието, а ако искаше да посочи трудността му, трябвало е да каже обратното: запознавай се по-отблизо с жените, заглеждай се в чуждата красота и сетне побеждавай похотта си. Това наистина би било трудно. А това, дето той говори: бягай от пещта, отстранявай се от огъня, не се доближавай до пламъка, за да останеш невредим – това е твърде лесно, защото такава заповед е съобразна с природата. Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. И тъй, защо Христос ни напомня за стария закон, когато мисли да въвежда друг? За да можем чрез сравнението на двата закона да разберем, че няма противоречие между единия и другия, защото когато има сравнение на два предмета, то заключението за тях става по-очевидно. Понеже някои са били готови да възразяват, че Христос, като говори за това, въвежда противен на стария закон, то ето, казва Той, Аз турям двата закона един до друг: изпитай и изучи тяхното съгласие. Впрочем Той го прави не само затова, но още и да покаже, че новият закон е лек и че се въвежда своевременно. Такава е била целта Му, като казва: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“ – толкова време вие сте се упражнявали в изпълнение на стария закон. Като учител, който се обръща към ленив ученик, който иска още да се занимава със стари уроци, и като възнамерява да го поведе към по-висши знания, казва: помисли си, колко време ти си употребил за това учение – така и Христос: за да напомни, че слушателите Му много време са се упражнявали вече в стария закон и много време са му посветили и че е време да преминат към по-висш закон, посочва им онова законодателство: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“.Това е казано от старите – Аз пък ви казвам. Ако той би говорил на старите, вие бихте имали основание да се оплаквате, защото тогава нашата природа беше по-малко съвършена; а когато нашата природа добива по-голяма сила и става по-съвършена, тогава вече настъпва време и за по-съвършено учение. Ето защо Христос, щом започва своето законодателстване, за да предотврати желанието на някои да се отдават на безгрижие и на нерадение при вида на голямата строгост, казва: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството небесно“ (Матей 5:20). По-голям труд ли искате от мен? Защо? Нима аз не съм също такъв човек като тях (старите)? Нима аз нямам еднаква природа с тях? За да не кажете това, тоест защо е увеличил за нас трудовете, защо ни е определил по-големи подвизи, Бог отнапред отстранява това възражение, като напомня за Царството небесно: предлагам ви, казва, по-големи награди. След като казва за трудовете, за подвизите, за по-голямата строгост на законодателството, той напомня за наградите. Не Палестина, казва, ви давам, не земята, дето тече мляко и мед – не, предлагам ви самото небе. Впрочем, ако ли ние имаме предимство пред старите в наградите заради добродетелта, то подлежим, в случай че престъпим закона, и на по-голямо наказание заради греховете. Както живущите преди закона са се подлагали на по-леко наказание в сравнение с онези, които са живели по време на закона: „Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще погинат“ (Римляни 2:12), тоест законът няма да е техен обвинител, но ще произнеса присъда, казва, над тях чрез самата им природа, така че съгрешаващите, имайки благодат, ще изтърпят по-тежко наказание, отколкото онези, които са съгрешили в закона. Ето как посочва Павел разликата между едните и другите: „Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез който е осветен, и е похулил Духа на благодатта?“ (Евр. 10:28-29).Виждате ли, че наказанието под благодатта е по-голямо, понеже наградата е по-голяма? Но щом ви напомних за страшните духовни тайни, то убеждавам ви и ви моля с цялото си усърдие да пристъпите към тази страшна трапеза, като оставите настрана всякакъв грях. „Залягайте – казва Апостолът – да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа“ (Евреи 12:14). А който е недостоен да види Господа, той е недостоен и да се приобщи с тялото Господне. Ето защо Павел казва: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Коринтяни 11:28). Без да посочвате раните, без да изтъквате виновността на общ позор, без да представяте свидетели за престъплението, вътре в съвестта, в отсъствие на всички освен на всезнаещия Бог направете си съдилище и изследвайте своите грехове и като прехвърлите целия си живот, поднесете греховете си под съда на разума; като поправите постъпките си, след това вече с чиста съвест пристъпете към свещената трапеза и се причастете от светата жертва. Като имате на ума си това, а също и като помните казаното от нас за невъздържанието и за това какво наказание заплашва невъздържателите, нека очистим себе си във всичко и по този начин да пристъпим към светите тайни, да ги приемем не за съд и за осъждане, но за спасение и здраве на душата, и в непрестанна надежда за това спасение, за Иисуса Христа, нашия Господ, Комуто слава и власт во веки веков. Амин.
Армията се командва от четирийсет и три годишния пълководец Гней Помпей. Тайно мечтаейки за световно господство, той обича да се гизди с тога на международен арбитър и повтаря, че пристига в Сирия не за да завладее чужди земи, а като защитник на реда и освободител. По онова време той вече е достигнал зенита на славата и се радва на любовта на военните. Това, че Помпей се е разправил с пиратите – този бич за мореплавателите – и победоносно е завършил кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, укрепва позициите му и в Рим, и отвъд неговите предели.Палестина, или Страната Израил, по която сега вървят кохортите и където след сто години щеше да прозвучи гласът на Христос, е разположена на кръстопътя между Европа, Азия и Африка и това постоянно я превръща в ябълка на раздора. Векове наред много завоеватели посягат на територията ѝ, въпреки че тя никога не се е славела с особено плодородие или с природни богатства.
Южната част на страната, или по-точно Юдея***, е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здрав климат закалил юдеите и ги направил народ издръжлив, неизнежен.
Обсадата продължава цели три месеца, докато римляните с огромно усилие не разрушават една от кулите. Когато те нахлуват в храма, изумени виждат, че свещениците продължават да извършват богослужение. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуска олтара и загива заедно със защитниците на светинята.
В напрегнатата тишина завесата се разтваря. И какво? Учудването на Помпей и офицерите му няма край. Те очакват да видят нещо необикновено, най-малкото някакъв образ – прекрасен или отблъскващ. Но там е пусто. Там живее Незримото…
Първоначално, естествено, това води до грубо идолопоклонство, към обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Гърция и Китай от култа към природата се ражда вярата, че видимият свят е единствената истинска реалност. Но такова виждане е в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получава широко признание.
За първи път тази раздвоеност е премахната в библейското Откровение. То учи за Бога, „светия“, тоест несъизмеримия със сътвореното, и същевременно – за човека като Негов „образ и подобие“. Тайнственото родство на безконечния Дух с духа, имащ край, прави възможен, според Библията, Завета между тях.През ХVII век преди нашата ера евреите, гонени от глада, се преселват на изток от нилската делта, където постепенно попадат под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам е почти забравена.Култът на номадите-израилтяни е освободен от обилни церемонии, присъщи на всички древни религии[4]. Учението на пророка накратко е изразено в Декалога – десетте заповеди, които били изписани върху две каменни плочи. Същността им се свежда до вярност към Господа – Избавител, а също и до основни нравствени норми: почитай майка си и баща си, не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един – законът за съботния ден, посветен на Бога.
Още по времето на Моисей израилтяните започват да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминават отвъд реката Иордан и завладяват страната. Сбъдва се мечтата на много поколения: да живеят на „земята Авраамова“.
Около 1100-та година на ханаанския бряг слизат воини, дошли от Егейските острови. Това били филистимците, хора, които вече владеели тайната на топенето на желязото. Те бързо наложили властта си над страната и от тях впоследствие тя получила гръцкото си название – Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не могли да се съпротивляват на завоевателите.
Според Източния обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал върху главата му съсъд с елей. Смятали елея – зехтина за символ на издръжливост. Обредът „помазване“ напомнял за това, че властта се дава от Бога, Чийто Дух от този момент нататък ще пребивава в Избраника. Затова всеки властелин на Израил (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, или по гръцки Христос. Но с течение на времето започват да отнасят тази титла само към Великия Цар на бъдещето.
Духовната криза се съпътства от социална. Самодържавието на монарсите, които все повече разширяват привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош – всичко това не могло да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израил и се ужасявали от неговия упадък. Погледите им били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра на патриархалното минало.
Дейността на пророците съвпада с онази епоха, когато повечето цивилизовани страни навлизат в периода на религиозните революции. Това бил исторически обрат, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият светоглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието, магията, започва да се колебае. Навсякъде, от Китай до Италия, се появяват световни учители, които се опитват да намерят нови отговори на острите въпроси на живота и вярата. Авторите на Упанишадите, Буда, Махавира, Лао Цзъ, Конфуций, Заратустра и гръцките философи – те именно оформят духовно света, в който идва Иисус Назаретеца. Те са Негови предтечи, но в тесния смисъл на думата така могат да се нарекат само израилските пророци.
Пророците ясно съзнават, че са оръдия, глашатаи, пратеници на Всевишния. Но в същото време те не приличат на езическите ясновидци, като питиите, които вещаят, изпаднали в транс. В опита на библейските прорицатели просветленият човешки дух застава пред Съществуващия, откриващ му се като Личност. Бог говори със света и очаква от него отговор. По такъв начин в пророците се осъществява единението на сътвореното с Твореца, осъществява се онзи Завет, върху който се гради вярата на Израил.
В противовес на този възглед Библията учи за творението, устремено нагоре, към съвършенство. И въпреки че редом с доброто се умножават и злите сили, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се открие свободен път към Божието Царство. С други думи, пророците са първите, които предусещат посоката и смисъла на историята.
Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагат никакви политически реформи. Ако Платон разработва проект на управлението с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул мечтае за Града на Слънцето, където всички ще бъдат равни, то пророците поставят на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаят, че само външни промени не са достатъчни, че хармонията в света е възможна само в резултат на хармонията между волята Божия и волята на хората.
Страшните предсказания скоро се сбъдват. През 772 година Северното еврейско царство е изтрито от лицето на земята от Асирия, а през 586 година халдейският цар Навуходоносор II завзема с щурм Иерусалим, изгаря храма и откарва основната част от юдеите във Вавилон.
Минало е времето на пророците; сега трябвало да се научат да живеят по техните завети, но никой нямал нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 година от Вавилон пристига свещеникът Езра (Ездра), той намира криво-ляво изграден храм и хора в състояние на пълна апатия.
Гърция по това време отдавна не е вече остров на демокрацията. Погубват я партийната борба, войните и разприте. Навсякъде народът се стреми към силно централизирано правителство. Ето защо, когато през IV век преди нашата ера Александър Македонски се провъзгласява за монарх, той само довежда до логичен край процеса, започнал сто години преди него.
Въодушевлението прави чудеса. Макавей нанася на армията на Антиох редица значителни удари, освобождава Иерусалим от враговете и изхвърля от храма „мерзостта“, както юдеите наричали езическия олтар. А когато Макавей загива в боя, братята му продължават неговото дело. През сто и четиридесета година Симон Хасмоней е коронован и става цар-първосвещеник. Израил постига независимост и си възвръща границите от времето на Соломон.
След смъртта на Яней положението на фарисеите се стабилизира. Но постепенно те се отказват от политиката и изцяло се посвещават на религиозна дейност. Много от фарисеите стават тълкуватели на Закона и учители, равини. В училищата и синагогите те вършат трудна, но необходима дейност: укрепват у хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманност, любов към свободата и справедливостта – всичко това се насажда у хората от най-добрите представители на фарисейството, между които особено се откроява кроткият мъдрец Хилел, пристигнал в Иерусалим около четиридесета година преди нашата ера. Според него същността на Закона се заключава в златното правило: не прави на другите онова, което не искаш да сторят на тебе[18], а всичко останало Хилел смята само за „коментар“.
Около сто и шейсета година успоредно с фарисейското братство в Палестина възниква полумонашески орден „Синове на светлината“, или на есеите[20]. Като не желаят да имат нищо общо с греховния свят, есеите избират уединения живот в пустинята. Около сто и четиридесета година техният глава, когото наричали Учителят на Праведността, основава край брега на Мъртво море, в Кумран, колония. Там, далеч от суетата, есеите заедно се трудят, прекарвайки свободното време край ритуални трапези, в молитви и в четене на Библията. В техните общини, които общо наброяват четири хиляди души (доста голямо число за една малка страна), се стичат всевъзможни мечтатели, а също и разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи спазват безбрачието, макар и някои да запазват семейния начин на живот.
През това време евреите от диаспората продължават активно да усвояват елементи от гръцката култура. Най-образованите сред тях се стремят да съгласуват античната философия с Библията. В тази насока особено много прави Филон Александрийски, съвременник на Ирод. Той учи за божествената Сила, която след мъдреците на Елада нарича Логос – Слово.
След гражданските войни и кървавия терор през трийсетте години преди нашата ера племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август доста лесно установява самодържавен ред. По думите на Тацит, Август, „наричайки се консул и привидно доволен от трибунската власт, за да защитава правата на народа, отначало покорява с щедростите си воините, с раздаването на хляб – тълпата, и всички заедно – със сладостните блага на света, а после, набирайки постепенно сила, започва да заменя сената, магистратите и законите със самия себе си[22].“
Блестящата военна техника, организацията и дисциплината извоювали за римляните положение на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници извозват от покорените страни несметни богатства. Те текат към Рим от всички краища: от Нумидия – роби, слонова кост и зверове за цирка, от Гърция – мрамор, от Египет – хляб; стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставят килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия, Индия и дори Китай. Столицата е наново застроена. Разправяло се, че Цезар я приел тухлена, а я оставил мраморна.
Не по-малко дълбока е и духовната криза. У много хора старите вярвания и митовете започват да предизвикват насмешка. Религията губела значението си, превръщайки се в съставна част от обществените задължения. Още Цицерон казва, че официалният култ е необходим само за да се запазва редът сред масите.
Човекът бил на кръстопът и от всички страни се чували призивни гласове: бъди равнодушен към тъгите и радостите на живота, потопи се в спокойното съзерцание – казвали будистите и стоиците; живей в хармония с природата, както всички същества – учели циниците и епикурейците; щастието е в знанието и размишленията – възразявали им философите-естествоизпитатели; очиствай се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртие – убеждавали наставниците на мистериите; пази верността си към единия Бог и спазвай законите Му – възвестява религията на Израил; а римският орел, дебнейки жертвата, кръжал високо над този водовъртеж на духа, където, сякаш в първозданния хаос, се смесвали противо- борстващите начала.
Накрая, когато всичко вече изглежда изпитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята лумва утринната зора. В двадесетата година от управлението на Август, в малкото селище Назарет галилейската Девица чува вест: „Ти ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния. И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и Царството Му не ще има край“.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.