Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

5. Благата вест

Земният живот и вечният живот

Увереността, че съществува друг живот, който продължава след разложението на тялото, е свойствена за хората от най-дълбока древност. Такива мислители като Платон и Посидоний за първи път дават философско обоснование на този възглед. Те твърдят, че нашият земен път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта основна добродетел на мъдреца[49].

В този смисъл старозаветната религия представлява изключение. Много дълго тя не намира отговор на въпроса за човешката участ след смъртта. Поради това юдеите били принудени да заимстват понятието за задгробен живот от другите народи. Халдейците и омировските гърци си го представяли като подземна област, където сенките на умрелите влачат полусънно съществуване. По този образец в Стария Завет е създадена представата за Шеола, Преизподнята. А истинското „продължение на живота“ виждат най-вече в потомците[50].

Дотогава, докато личността все още не отделя себе си от цялото, от племето, човек можел да се примирява с идеята за родово безсмъртие. Но със задълбочаване на индивидуалното съзнание тя започва да предизвиква протест. Воплите на Иов са потресаващо свидетелство за религиозната криза, през която е трябвало да премине Израил. Праведниците страдат, а злите тържествуват. Къде тогава да се търси Божията правда? Само в отвъдното ли? Но Старият Завет избягва тази съблазън. Да се откажеш от вярата в справедливостта на Твореца и в Неговата благост, също било немислимо. Значи благата воля на Твореца трябва по неизповедим начин да бъде проявена тук, на земята.Такова е умонастроението в Израил, когато около IV век преди нашата ера той за пръв път чува благовестието за вечен живот. Но му се открива не „безсмъртие на душата“, а бъдещо възраждане, възкресение на целокупния човек, когато и духът, и плътта, и цялото Божие творение ще могат да станат съпричастни на вечността[51].

Юдейските богослови не могли веднага да свикнат с толкова нова за тях представа. Авторът на Еклесиаст, а и Иисус, син Сирахов, така и не го приели. Едва във II век преди нашата ера то се превръща в догмат на юдаизма, съставна част от неговото църковно предание. Впрочем, садукеите решително отказват да преосмислят възгледа за посмъртното и запазват предишното понятие за Шеола.

Иисус Христос напълно потвърждава вярата във възкресението на мъртвите. Но като посочва непрекъснато реалността на „бъдещия век“ и на победата на Бога над тлението, Той не проповядва спиритуализъм, за който земният живот е призрак.

Евангелието учи не само за отвъдното, а и за това как да живеем днес.

Безсмъртието, възкресението, Божието Царство са неотделими от онова, което става в този свят. Ако човек започне да пренебрегва земните си задължения, той ще изневери на призванието си. От друга страна неминуема гибел чака онези, които хвърлят всичките си сили за материалното.Животът е кратък. Всеки момент от нас могат да поискат сметка. За да ни напомни за това, Иисус разказва притчата за богаташа, който се тревожел само в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той намислил да си построи нови хамбари, но тъкмо тогава дошъл смъртният му час и всички грижи се обезсмислили. „Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ – заключава Иисус[52].

Алчността, надпреварата за земни блага ощетяват човека; забравяйки за нетленните съкровища на духа, той ограбва сам себе си. Няма нищо по-страшно от тази слепота.

Горко вам, богати. Горко вам преситените сега!..
Горко вам, които се смеете сега!
Защото ще се наскърбите и разплачете.
Не си събирайте съкровища на земята,
дето ги яде молец и ръжда,
и дето крадци подкопават и крадат;
но събирайте си съкровища на небето,
дето ни молец, ни ръжда ги яде,
и дето крадци не подкопават и не крадат;
защото, дето е съкровището ви,
там ще бъде и сърцето ви[53].

Христос призовава към вътрешна независимост от тленните неща. „Истината ще ви направи свободни“ – казва Той[54].

В епохата на пророците край тях се групирали хора, които презирали алчността и наричали себе си „духовни бедняци“. Те не били бедняци в обичайния смисъл на тази дума, а праведници, които искали да се освободят от суетните вериги[55].

Точно такива, по думите на Христос, трябвало да бъдат и Неговите ученици. „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно“. Те са „бедни“, защото съзнават, че се нуждаят от благодатните дарове на Духа и са преизпълнени с надежда да получат тези дарове.Веднъж до Иисус се приближава един момък от знатно семейство и като се покланя ниско, казва:

– Учителю благи, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?

– Защо ме наричаш благ? – пита Иисус. – Никой не е благ, освен един Бог***********. Ти знаеш заповедите: „Не убивай, не прелюбодействай, не лъжи, почитай баща си и майка си“.

– Учителю, всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига?

Иисус внимателно се вглежда в младежа, който веднага Му харесал и казва:

– Едно само не ти достига. Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; и ела и върви след Мене.

Оказало се, че момъкът е много богат и за него било прекалено голяма жертва да се откаже от привичния си начин на живот. Призивът го сварва неподготвен.

Като се мъчи да пробуди съвестта му, Иисус продължава:

– Как можеш да твърдиш, че си изпълнил Закона и Пророците? Та нали в Закона е казано: „Обичай ближния като себе си“ – а ето много твои братя, деца Авраамови, се обличат в жалки дрипи и умират от глад, а твоят дом се огъва от богатство, откъдето нищо не отива за тях[56].

Но момъкът си отива, потънал в тъжни мисли.

– Деца – казва след това Иисус на учениците Си, – истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в Царството Божие. По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие.

Тези думи ги разтревожили. Нали и те самите са разчитали на привилегии и награди в двора на Месията. За разлика от младия богаташ те са захвърлили всичко и са тръгнали след Иисус. На какво могат да се надяват сега?Иисус отговаря с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който остави заради Него и Евангелието майка, баща, деца и дом, в бъдеще ще получи сто пъти повече „домове, майки и братя.“

Христос иска от богатия момък да „раздаде всичко“, защото смята да го направи свой апостол. На други хора: фарисеят Никодим, началникът на синагогата Иаир, Иосиф Ариматейски, жената на Хуза – на тях Той не предлага да живеят в бедност. Следователно тя съвсем не е задължително условие за спасение. Все пак Иисус често говори за опасността от алчност. Той вижда злото не в самото имущество, а в поробването на сърцето.

С онова, което човек притежава, трябва да помага на другите. „По-блажено е да се дава, нежели да се взима“ – казва Христос[57]. Да служи на ближния тук, на земята, е дълг на всеки Негов ученик. С това още веднъж се подчертава всестранният характер на евангелската етика. Хората ще бъдат съдени по делата им. Преди всичко Господ ще попита не „как вярваш“, а как си постъпвал с братята си: нахранил ли си гладните, посетил ли си болните и изпадналите в беда[58]? За Христос социалният въпрос е нравствен въпрос. Ето защо и апостолите, и отците на Църквата така горещо са протестирали срещу угнетяването на бедните[59]. Ето защо в историята на християнските народи измяната на Евангелието, отклоняването от неговите завети под предлог, че надеждата е в задгробния живот, впоследствие получават неизбежно възмездие, а принципите за свобода, справедливост и братство се оказват начертани на враждебни на Църквата знамена.Не следва обаче да се мисли, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той дава на хората свободата сами да създават такива проекти, изхождайки от Неговото учение. Затова, когато двама братя Го молят да стане арбитър при подялбата на наследството, Той възразява: „Кой Ме е поставил да ви съдя или деля[60]?“ Онези, които вярват в Него и без конкретни указания ще съумеят да намерят пътя. „Търсете преди всичко Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде.“ По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на времето, а говори за онова, което е актуално за всички времена.

Божието Царство

Какво е това Царство Божие, вестта за което заема такова важно място в проповедта на Иисус?

Привържениците на вулгарния месианизъм свързват това понятие с външната победа на Израил и фантастичното благоденствие на земята: слънцето ще преумножи светлината си, реките – живителната си влага, плодовете ще са необикновено едри. Пророците са вярвали, че възцаряването на Бога ще прогони всяко зло и ще преобрази вселената. В апокалиптичната литература от последните векове преди нашата ера са се преплитали двата възгледа[61]. А това, че с идването на Месията ще се сложи началото на Царството, било всеобща надежда на почти всички юдеи.

Иисус говори за Царството Небесно като за Свое Царство. На всички държави по света, на всички видове човешки градове, Той противопоставя владичеството Господне. Царството Божие „не е от този свят“, то стои над всичко преходно; съкрушавайки властта на сатаната, то носи на земята законите на Небето.

Тази духовна реалност не бива да се слага наравно с каквото и да е земно щастие. Земното щастие е крехко: малко му трябва, за да се разсее като сън; но и то укрепва и придобива нов смисъл в лъчите на евангелската радост, която учи на безстрашие, вселява увереност и надежда.Дори хората, които сякаш са сломени от житейските проблеми или от собствените си грехове, преодолявайки със силата на вярата продължително и тежко изпитание, ще постигнат блаженство в обетованата земя на Божието Царство. Нея ще наследят миротворците и милостивите, чистите по сърце и изгонените заради правда. Там ще се утешат плачещите, ще се обогатят „бедните духом“, ще се наситят гладните за Правда[62].

По такъв начин Христовата блага вест е вест за спасение, за приобщаване на света към Божествения живот като висша негова цел.

Когато фарисеите, много размишлявали за „последните времена“, питат Иисус кога ще дойде Царството Божие, Той отговаря: „Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е[63]„. То невидимо вече присъства сред хората, ако в душите им се възцарява Господ. То донася на встъпващите в него не забрава, а светло, радостно чувство от близостта на небесния Отец.

След време ще настъпи ден, когато Славата на Царството ще се яви, като мълния, която „изхожда от изтока и свети до запада“. Говорейки за това, Иисус понякога прибягва до образния език на апокалиптичните книги, а учениците Му са разбирали някои Негови думи в смисъл, че денят на Славата е съвсем близък.

Но много по-често Иисус недвусмислено учи за дългото, постепенно приближаване на Царството Божие и Го сравнява с процеса на зреенето[64].

Такова е Царството Божие,
подобно е то на човек,
който хвърля
семе в земята,
и спи, и става нощя и дене,
а семето пониква и расте нагоре,
как – той сам не знае.

Земята от само себе си плод дава:
първом злак, после клас,
след туй пълно зърно в класа;
а кога узрее плодът,
незабавно изпраща сърп,
защото е настанала жетва.

Царството Небесно прилича
на синапово зърно,
което човек взе,
та посея на нивата си.
И макар да е най-малко от всички семена,
но, кога израсте, по-голямо е от всички злакове,
и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и вият гнезда в клоните му.Царството Небесно прилича на квас, що го взе жена и го тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото[65] (Цитатите са взети от Марк, Матей и Лука едновременно. Бел. прев.).

В светлината на тези притчи може да се помисли, че и днес историята на християнството преживява по-скоро само началото. За осъществяването на Божиите замисли две хиляди години не са повече от миг. Процесът на растежа протича бавно. Закваската не действа веднага.Небесният дар не се дава на ленивите. Затова Иисус изисква неуморна борба. „Царството Божие с усилие се взема[66]„************ – казва Той. Всичко значително рядко се постига без жертви, без самоотричане, без труд, а заради Царството никакъв подвиг не бива да се смята прекалено голям. Човек трябва да търси, да действа, да избира.

Влезте през тесните врата;
защото широки са вратата и просторен е пътят,
който води към погибел,
и мнозина са, които минават през тях;
защото тесни са вратата и стеснен е пътят,
който води в живота,
и малцина ги намират[67].

Преданието е запазило и други Христови думи, които сочат, че изборът е неизбежен: Който е близо до Мен, близо е до огъня, който е далеч от Мен, далеч е от Царството[68].

Единението с Отца надминава всички ценности и идеали, всички свещени и благородни цели на човечеството. Постигнем ли го, ние постигаме всичко.

И ако те съблазнява ръката ти – отсечи я;
по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън[69].

Царството Небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.

Царството Небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи[70].

„Не е хубаво човек да бъде сам“ – ни учи Библията. Хората са създадени като същества, които се нуждаят едно от друго. И самото Божие дело те трябва да осъществяват съвместно. Древното обещание е било обърнато към старозаветната Църква, тоест към Община на верните. Тя е била избрана, за да стане „народ свет и царство от свещеници“, братство от хора, посветили се на Бога. А когато народът на Завета се оказва недостоен за това призвание, пророците възлагат надеждата си на онези, които са устояли. Те ги наричат „Шеар“, Остатък. Но Иисус вече говори не просто за остатъка, а създава сякаш нов народ Божи[71].Някои богослови са изказвали мнение, че Христос уж нямал намерение да основава Църква и че то му било приписано едва по-късно. Но в Евангелията много неща говорят против тази гледна точка. Може ли да се смята за случайно, че Иисус е избрал именно дванайсет апостола? Несъмнено, Той е виждал в тях нещо като родоначалници на Общината на Новия Завет, както древния Израил[72] произхожда от дванайсет патриарси. Христос говори за престолите, на които ще седнат дванайсетте Му ученици, за да „съдят“, значи – да оглавяват Израил[73]. Не случайно след измяната на Юда апостолите са сметнали за необходимо да изберат друг на негово място, за да запазят числото дванайсет. Освен тях Иисус избира седемдесет апостоли, и това също е показателно. По традиция се е смятало, че всички народи по земята са произлезли от седемдесет праотци.

Иисус рядко употребява самата дума „Църква“*************, навярно защото в ония дни тя определено се е свързвала със старозаветната Община. А Църквата Христова полага основите на нова духовна общност, макар и построена върху почвата на Стария Завет. Иисус е дава собствени закони, различни от законите, приети в земните Царства. („А между вас не бива да е тъй.“). Той я обнадеждава: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството[74]„.

От малки ручейчета Църквата трябва да се превърне в широка река. „Вие сте солта на земята – казва Христос, – вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина[75]„.Затова първата задача на Христовата Църква е благовестието. Но я чакат немалко трудности. Робството на суетата, изкушенията, лекомислието, душевната леност ще противодействат Царството да се разраства. Но винаги ще се намерят хора „гладни и жадни за правда“. Благовестниците трябва да се радват дори и на онези, които не се отнасят враждебно към тях. Не бива да се затварят в себе си и трябва да избягват сектантската надменност.

Веднъж Иоан Зеведеев пита Иисус:

– Учителю, видяхме един човек, който в Твое име изгонваше бесове, и му запретихме, защото той не върви след нас.

– Не му запрещавайте – отвръща Господ, – понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може след това да ме злослови. Защото, който не е против нас, той е за нас[76].

Много хора, дори от стоящите извън Общината, не са изгубени за Царството. „Онзи, който днес е далече от вас, утре ще бъде близо[77]„.

По различен начин посрещат и Сина Човешки, а нали „ученикът не е по-голям от Учителя“. Нима толкова много хора не са останали глухи за Неговия призив? Но това не Го спира. Нека „званите“ в Царството Божие да отказват да дойдат, Той търпеливо ще продължава да търси онези, които са готови да тръгнат след Него.

Веднъж, когато Иисус посетил някакъв фарисей, един от гостите, които го слушали, възкликва: „Блажен е, който вкуси хляб в Царството Божие!“ Тогава Иисус разказва притчата: „Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина. И изпрати слугата си в часа за вечеря да каже на поканените: „елате, всичко вече е готово. И почнаха всички, като един, да се извиняват. Първият му рече: „купих си земя и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме.“ Другият рече: „купих си пет чифта волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме.“ И третият рече: „ожених се и затова не мога да дойда.“ И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата, разсърден, рече на слугата си: „излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: „Господарю, извършено е, както заповяда, и още място има.“ И рече господарят на слугата: „излез по друмища и плетища, и, колкото намериш накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от онези поканени мъже няма да вкуси от вечерята ми[78].“Като помнят за това, че не всички хора са готови да откликнат на призива, Христовите ученици трябва да следват своя Учител, Който постъпва като селянина, хвърлящ семена в изораната земя.

Ето, излезе сеяч да сее;
и както сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока.
А когато изгря слънце, бидоха попарени
и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.
Други паднаха в тръни,
и израснаха тръните и ги заглушиха.
Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод:
едно – сто,
друго – шейсет,
а друго – трийсет[79].

На евангелската нива могат да израснат и бурени. Но това не бива да смущава верните Христови ученици. Те трябва само да бъдат благоразумни и бдителни.

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са – вълци грабители. По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?.

Не всеки, който ми казва: „Господи! Господи!“ ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен[80].Плевелите ще проникнат незабелязано в Църквата и понякога ще бъде трудно да се различат от истинската Божия пшеница. „Царството Небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: „Господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: „Враг – човек е сторил това.“ Слугите пък му рекоха: „Искаш ли да идем и да ги оплевим?“ Но той рече: „Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми[81]„.

Само Божият съд ще извърши окончателното пресяване и ще отдели доброто от злото. И осъждането, както и Царството, вече е започнало. По думите в Евангелието то „е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината[82]„. В резултат на това ще възникне верига от кризи и катастрофи, предизвикани от сблъсъка на Божията правда с човешкото зло. Последният Съд ще бъде огнено очистване на света, когато рудата на историята ще се претопи за Царството. Това ново раждане, трудно, както всяко раждане, ще донесе плод – обновената твар.

Царството Небесно прилича още на голяма мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби. Като се напълни, изтеглиха я на брега, и седнаха, та събраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха вън. Тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ: там ще бъде плач и скърцане със зъби[83].Тези притчи ни насочват към темата, която отдавна представлява мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво има предвид Иисус Христос, когато говори за „вечната мъка“?

Фактът, че образите на „огъня“, „геената“, „червеят“ Той взема от юдейската апокалиптика, не изяснява много неща[84]. Но Христос не би прибягнал до тях, ако зад тях не се крие определена реалност. С думите „изгонване в тъмата“, естествено, не се подразбира пространство или „място“, където гори физически огън. Този символ, предаващ атмосферата на отхвърлянето, съдържа само намек за състоянието извън Бога, извън светлината и истинското битие.

Но най-главното: възможно ли е Богът на любовта, възвестен от Христос, безкрайно да наказва за греховете на временния живот? Нима силата на злото е толкова голяма, че то винаги ще съществува, дори и тогава, когато Господ се възцари „във всичко“? Нашите сегашни представи за времето едва ли са приложими за вечността. Не обещава ли Словото Божие, че „не ще вече да има време“?

На човека засега не му е дадено да проникне в тази тайна. Но целият Нов Завет свидетелства против мисълта, че Геената е един вид реалност, противоположна на Царството. Тя е „втора смърт“, небитие, преминаване в нищото. „Животът“ в есхатологичния смисъл на тази дума, е само „вечният живот“, Царството Божие.

Тълкувателите отдавна са забелязали, че Христовата притча за разделянето на „овци от кози“, на добри и лоши, не бива да се разбира буквално, защото границата между светлината и тъмнината най-често преминава през сърцето на един и същ човек**************. Но колко¬то повече светлина има в него, толкова по-пълна ще се запази него¬вата личност, след като огънят на Съда изгори всичко нечисто[85].Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че може да стане участник в съзиждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи онова, за което са мечтали, за което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във вечното Царство. Ще настъпи ерата на Божиите синове, която Библията описва само в далечни подобия.

Но и сега, в този несъвършен, изпълнен с ужас и страдания „век“, силата и славата на Идещото могат да се постигнат. Иисус казва, че учениците Му ще видят Царството още в този живот. То идва на земята в лицето на Сина Човешки, в Неговото благовестие, в Неговото тържество над смъртта и явяването на Духа.

Призивната светлина на Царството гори в далечината, но в същото време неговите отблясъци са редом с нас: в обикновените неща и в събитията на живота, в радостта и в скръбта, в човешката самоотверженост и в преодоляването на съблазните. Неговото предчувствие е в звездите и цветята, в пролетната природа и в есенното злато, в кипежа на прибоя и в проливните дъждове, в дъгата на цветовете и в музиката, в смелата мечта и в творчеството, в борбата и в познанието, в любовта и в молитвата.

„А Аз ви казвам…„

Възможно ли е, по силите на хората ли е онова, към което призовава Евангелието? Нали човекът, дори и да обикне идеала, често не намира у себе си сили да се издигне до него. Друга мощна притегателна сила го владее, огъвайки го към земята; и човекът служи на Мамона, носи на шията си камъка на грижите, пропилява отпуснатите му скъпоценни дни в дреболии. На него му е по-понятен гласът на онзи, който изкушава Иисус в пустинята: той е готов да живее „само с хляб“, иска чудеса, опиянен е от насилието. Човек отива при Бога със сърце, изпълнено с корист и себелюбие, и над нашия мятащ се и заблуден свят странно звучат думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен.“

Кой може да прокара пътя към Царството? Кой ще отведе към него човека?

В Стария Завет хората вярвали, че само Всемогъщият твори невъзможното. Когато пребивава сред Своя народ, Той го очиства, дарявайки му духовни сили. Равините наричали това мистично Присъствие Шекина, незримо излияние на Божественото, идващо в света. „Ако двама или трима се събират, за да изучават Закона – казвали мъдреците, – Шекина живее сред тях[86].“ Това било тайна, пред чийто праг се спирали най-великите мъдреци на Израил. Нали близостта на Бога е непоносима за човека. Само побеждаващата всички прегради любов на Съществуващия може да съедини несъединимото.Но ето, хората слушат словото на Иисус Назаретеца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях[87].“

Кой е Той, който се поставя на мястото на Шекината Господня? Той нарича Себе Си Син Човешки, както често наричали простосмъртните, но наред с това Самият Учител ясно свидетелства, че за Него са се изпълнили обещанията на пророците.

Блажени очите, които виждат това, що вие виждате.
Защото, казвам ви,
много пророци и царе
искаха да видят, що вие виждате,
и не видяха,
и да чуят, що вие чувате, и не чуха[88].

Значи е Месия? Дългоочакваният Израилев Утешител? Но може ли дори Месията да опрощава греховете, както прави Иисус? Може ли Той да бъде „по-висок от Храма“? Защо нарича Себе Си „господар на съботата“ и отменя онова, което са завещали отците и самия Моисей?

Всички виждали, че Иисус проповядва „като имащ власт, а не като книжниците и фарисеите“. В Капернаум още от първите дни жителите на града „се изумявали на учението Му, защото словото Му било с власт“. Но откъде, питат те, е тази власт, надхвърляща авторитета на признати богослови и пазители на църковното предание? Как да се разбират думите Му: „А Аз ви казвам.“? С какво право Той отменя постановленията на Свещената Тора и ѝ се противопоставя?Едва ли може да се подозира, че мъдрият, кроткият, пълният със смирение и любов Учител е обзет от празна самоизмама. Какво тогава означава претенцията да си „възлюбен Син на Отца“? Разбира се, Той нарича „синове“ и всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че Неговото синовство е друго. Иисус никога не казва „Нашия Отец“. Той е единственият Син и Господ на Царството, няма човек, който би бил наравно с Него. Властта Му е изключителна.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец,
и никой не познава Сина, освен Отец;
и нито Отца познава някой, освен Синът,
и комуто Синът иска да открие.
Дойдете при Мене всички отрудени и обременени,
и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си
и се поучете от Мене,
понеже съм кротък и смирен по сърце,
и ще намерите покой за душите си,
защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко[89].

Иисус е не само Пастир, но Той е вратата, през която влизат овцете от „малкото стадо“, посредник или, както са казвали в стари времена, Ходатай, свързващ небето и земята. „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене[90]“ – казва Той.

Много юдеи вярвали, че освен Месия-Цар, ще се явят Месия-Първосвещеник и Месия-Пророк. А Иисус съединява в Себе Си и трите: Той е и Пророк, и Служител, и Цар. Той е Помазаник, владеещ цялата власт.

Но защо тогава Той действа толкова предпазливо, защо крие от народа Своя сан, като забранява да го наричат Месия?

Учениците са преминавали от недоумение в тревога и от увереност към съмнение. Но любовта, дълбоката човешка привързаност и доверието в Учителя се оказват по-силни от всичко. И те продължават търпеливо да чакат по-нататъшните събития.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

***********Христос отклонява обръщението „благи“, сдържайки прекалената почтителност на младежа, защото в неговите очи Той е бил само човек. Бел. авт.

************При българския превод на тази фраза е предаден друг смисъл (Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят). В руския текст четем: „Царство Небесное силою берется и употребляющие усилие восхищают его“. Бел прев.

*************По арамейски Kenalla, по грц. εκκλησία. Бел. авт.

**************Вж. стр. 190. Бел. авт.

[49]. Смотри Мень, А., Дионис, Логос, Судьба, гл. XX.

[50]. Смотри Второзаконие 32:22; Псалом 87:6-13; Иов 10:21-22; 26:5; 30:23-24; 38:17.

[51]. Псалом 72; Исаия 25:8; 26:14-19. Эти части книги написаны, по мнению большинства библеистов, в IV-III вв. до н. э. В Книге Даниила (12:2 сл.) и во 2 Маккавейской Книге (7:9) вера в Воскресение уже возвещается как нечто давно принятое. Срв. Лука 14:14; Иоанн 11:24; Мишна, Санхедрин, X, 1. Существовало представление о двух этапах Воскресения: сначала „восстают“ праведники, а затем все человечество. Этот взгляд был принят и в ранней Церкви (ср. Откровение 20:6). (смотри Мень А., На пороге Нового Завета, гл. XIII-XVI).

[52]. Лука 12:16-21.

[53]. Лука 6:24 сл.; Матей 6:19-21.

[54]. Иоанн 8:32. На вопрос, является ли Евангелие аскетическим мироотрицающим учением или оно приемлет мир, однозначного ответа дать нельзя. „Христианское приятие мира, – говорит епископ Кассиан, – вытекает из представления о Боге как Творце и Промыслителе (срв. Деян 16:15-17; 17:24-28). Апостол Павел учил, что Бог познается через созерцание творения (Римляны 1:20). Аскетической практике еретиков дуалистического толка он противопоставлял положение: „всякое творение Божие благо“ (1 Тим. 4:4), потому и благо, что Божие. Без этой предпосылки о благе созданного Богом мира перестает быть понятным и земное служение Христово, и Его учение, запечатленное в Евангелии. Если мир есть зло, какой смысл имели бы Его чудеса: насыщение голодных, исцеление болящих? Христос любил мир… Но приятие мира в христианстве оставляет место и для его отвержения. Если я отрекаюсь от мира для всецелого служения Богу, это значит, что я высшей ценности приношу в жертву низшую. Речь идет не об осуждении мира, а о иерархии ценностей. Низшая ценность, которой я предпочитаю высшую, не перестает быть ценностью. Аскетический опыт Церкви получает свой истинный смысл только при условии положительной оценки мира“ (епископ Кассиан, Царство Кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 6, 8).

[55]. Смотри Мень А., Вестники Царства Божия, гл. IV.

[56]. Матей 19:16-22; Марк 10:17-31; Лука 18:18-30. Последняя фраза Иисуса отсутствует в канонических Евангелиях. Она взята из древнего Евангелия от Назарян. Иеремиас относит ее к разряду достоверных аграф (смотри Jeremias J., Les paroles inconnues de Jesus, Paris, 1970, p. 47-50).

[57]. Деян. 20:35.

[58]. Матей 25:31-46.

[59]. Иаков 5:1-6. Смотри Зейпель И., Хозяйственно-этические взгляды Отцов Церкви. Пер. с нем. М., 1913; Булгаков С., Очерки по истории экономических учений, М., 1918, с. 122 сл.

[60]. Лука 12:14.

[61]. 1 Енох 84:2; 90:30; 92:4; 103:1; Вознесение Моисея, 10:1-10. Смотри протоиерей Смирнов А., Мессианские ожидания и верования иудеев около времени Иисуса Христа, с. 418 сл.

[62]. Матей 5:3-12. Как было уже сказано выше, идея „духовной нищеты“ восходит к Ветхому Завету, где слова анавим и эбионим (бедняки) были часто синонимами праведников, возложивших все упование на Бога. Само выражение „нищие духом“ впервые встречается в кумранских текстах (Свиток Войны, 14:7). Смотри Gelin F. Les pauvres de Yahvй. Paris, 1953, p. 92-97.

[63]. Лука 17:20-21. Другой перевод – „среди вас“. В учении пророков о Царстве Божием есть также два аспекта. С одной стороны, оно ожидается в грядущем (Софония 3:15; Михей 4:1-4; Исаия 2:1-4), а с другой – оно пребывает от века (Исаия 6:5; Иезекиил 8:19; Псалом 92:1; 95:10).

[64]. Эта сторона евангельского учения тщательно рассмотрена английским экзегетом Чарлзом Доддом. См. его „The Parables of the Kingdom“ (London, 1965).

[65]. Марк 4:26-32; Матей 13:31-33; Лука 13:18-21.

[66]. Матей 11:12.

[67]. Матей 7:13-14; Лука 13:23-24.

[68]. Евангелие от Фомы, 86.

[69]. Матей 5:30; Марк 9:43-47.

[70]. Матей 13:44-46.

[71]. Исаия 4:3-4; 10:20, срв. Римляны 9:27; Галатяни 6:16.

[72]. Матей 19:28; Лука 22:30; срв. Иаков 1:1. По-видимому, 24 старца, сидящие у престола Божия (Откровение 4:4), в Апокалипсисе Иоанна обозначают родоначальников ветхозаветной и новозаветной Церкви. Срв. Откровение 21:14, где сказано о „двенадцати апостолах Агнца“. В Послании Варнавы об апостолах говорится: „их двенадцать во свидетельство колен Израилевых, которых тоже двенадцать“ (8).

[73]. Лука 10:1 сл. Во время праздника Кущей в храме приносили 70 жертв по числу народов мира.

[74]. Лука 12:32.

[75]. Матей 5:13 сл.

[76]. Марк 9:40; Лука 9:50.

[77]. Текст из оксирингского папируса см.: Jeremias J. Op.cit., p. 95; Марк 9:38-40; Лука 9:49-50.

[78]. Лука 14:15-24.

[79]. Матей 13,3-9; Мк 4,1-20; Лк 8,4-15.

[80]. Матей 7:15 сл.; Лука 6:43-46.

[81]. Матей 13:24-30.

[82]. Иоанн 3:19.

[83]. Матей 13:47-50.

[84]. Геенна, или Генном, – овраг у стен Иерусалима, где некогда приносились языческие жертвы. Впоследствии это место превратили в свалку, где постоянно поддерживался огонь. Геенна стала символом нечистоты, истребляемой Богом (1 Енох 27:2, 3; Вознесение Моисея, 10:10).

[85]. Трудность понимания слов Христовых о „муке вечной“ связана с тем, что слово „вечность“ (олам) в еврейском языке имеет несколько значений. Мнение ряда богословов, согласно которому в грядущем даже зло будет преображено и спасено, вызывало законные возражения (смотри протоиерей Булгаков, С., Невеста Агнца, Париж, 1945, с. 493 сл.). Из Писания можно заключить, что зло с наступлением полноты Царства уничтожается, переходит в небытие, которое в Апокалипсисе названо „второй“ и последней смертью (20,14). Ее нельзя считать разновидностью существования, ибо истинная „жизнь“ пребывает лишь в Боге.

[86]. Авот, III, 2.

[87]. Матей 18:20.

[88]. Матей 13:17; Лука 10:24.

[89]. Матей 11:27-30. В данном контексте слово „иго“ может обозначать духовный труд и подвиг. Но в то же время следует отметить, что в еврейском языке это слово нередко соответствовало понятию „учение“, „провозвестие“.

[90]. Иоанн 10:9; 14:6.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ab