Протоиерей Александър Мен

Пролог

През есента на шейсет и трета година преди нашата ера по пътищата на Палестина** се показват колони от римски войници. Зад тях със скърцане се точат обози, с грохот се придвижват тежки обсадни оръдия, сред облаци прах блестят ризниците на легионерите и се развяват бойните знамена.Армията се командва от четирийсет и три годишния пълководец Гней Помпей. Тайно мечтаейки за световно господство, той обича да се гизди с тога на международен арбитър и повтаря, че пристига в Сирия не за да завладее чужди земи, а като защитник на реда и освободител. По онова време той вече е достигнал зенита на славата и се радва на любовта на военните. Това, че Помпей се е разправил с пиратите – този бич за мореплавателите – и победоносно е завършил кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, укрепва позициите му и в Рим, и отвъд неговите предели.

Помпей заварва Близкия изток в състояние на война, която се води между местните царчета и управниците. Затова той бърза да въдвори там мир, раздавайки титли и корони, а в същото време обявява цялото сирийско крайбрежие за Римска провинция.

Този момент съвпада с упорита борба за иерусалимския престол между двамата братя-претенденти – Аристовул и Хиркан. Те се обръщат към Помпей с молба да разреши спора. Но докато в Дамаск се водят преговори, Аристовул внезапно променя мнението си и се отказва от помощта на римляните. Като научава за това, разгневеният Помпей с бърз ход се насочва към Иерусалим…Палестина, или Страната Израил, по която сега вървят кохортите и където след сто години щеше да прозвучи гласът на Христос, е разположена на кръстопътя между Европа, Азия и Африка и това постоянно я превръща в ябълка на раздора. Векове наред много завоеватели посягат на територията ѝ, въпреки че тя никога не се е славела с особено плодородие или с природни богатства.

Тази малка ивица земя край бреговете на Иордан и Мъртво море включва в себе си всевъзможни оттенъци на климата и релефа. Не напразно я наричат край на контрастите. По върховете на израилските планини има вечни снегове; през зимата, дори на юг, често вали сняг, а през лятото тук-там горещината става почти тропическа. Палми и нарови дървета, смоковници и кипариси растат редом с лещаци и върбалак; зелените равнини се редуват с голи скалисти вериги.

В старо време най-цветуща е северната област – Галилея, разположена на запад от езерото Кинерет (Генисарет), което понякога наричали Генисаретско море. Сред местното население са живеели много другоплеменници и поради това я наричали „езическа Галилея“. На юг с нея граничи областта Самария. Някога заедно с Галилея тя е представлявала Северното Израилско царство, унищожено от асирийците през 722 година преди нашата ера. Завоевателите откарали в плен жителите на градовете, а на тяхно място преселили хора от Месопотамия и Сирия. Колонистите се смесили с израилтяните и приели тяхната вяра, но запазили и старите си обичаи. Юдеите отказвали да признаят тези самаряни за свои събратя, като ги смятали за полуезичници, а това водело до конфликти, за които се споменава и в Евангелията. Няколко стотин самаряни и днес живеят в Израил. Подобно на своите предци, те почитат свещената планина Гаризим, където някога се намирал техният храм.Южната част на страната, или по-точно Юдея***, е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здрав климат закалил юдеите и ги направил народ издръжлив, неизнежен.

Крайната спирка по пътя на римляните към Иерусалим, бил Иерихон, който още пазел красотата на благодатния Север; той се славел с целебни извори и палмови гори. Тъкмо там разположил лагера си Помпей и оттам довел войниците до стените на юдейската столица.

Иерусалим, преживял петнайсет века слава и падения, отдавна е легендарен град. Разположен на хълм, той представлява мощна крепост. Помпей, който разбира от обсадни маневри, е смутен от вида на стените. Ала разногласията, бушуващи вътре в самия град, му помагат. Аристовул се предава на милостта на римляните, а партията на брат му Хиркан им отваря вратите. Само онези, които не желаят да се примирят с присъствието на чужденците, се затварят в храмовата цитадела, готови да се бранят до смърт.Обсадата продължава цели три месеца, докато римляните с огромно усилие не разрушават една от кулите. Когато те нахлуват в храма, изумени виждат, че свещениците продължават да извършват богослужение. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуска олтара и загива заедно със защитниците на светинята.

Помпей, ползвайки се от правото на победител, иска да разгледа прочутия храм, също и Дебир – Святая Святих, мястото, където можел да влиза, и то само веднъж в годината, единствено първосвещеникът.

Неудържимо любопитство тласка римлянина да престъпи забранения праг – та нали за юдейската религия се носели какви ли не фантастични слухове. Едни разправяли, че в Дебира се намира златно изображение на магарешка глава, други твърдели, че там е скрит човек, обречен на заколение. Какво наистина се крие там? Какви ли изненади не е поднесъл загадъчният Изток на хората от Запад!В напрегнатата тишина завесата се разтваря. И какво? Учудването на Помпей и офицерите му няма край. Те очакват да видят нещо необикновено, най-малкото някакъв образ – прекрасен или отблъскващ. Но там е пусто. Там живее Незримото…

Римляните напускат храма със странно чувство, примесено със суеверен страх, без да се допрат до нищо. Но те навярно биха се учудили още повече, ако бяха научили, че съдбата ги е срещнала лице в лице с религията, предназначена да стане люлка на учението, което ще завладее Изтока и Запада, беломраморна Елада и родния им Рим.

С какво се отличава тази религия от останалите?

На този въпрос може да се отговори само ако се почне отдалеч.

Още когато светлината на разума за първи път пламва в човека, той усеща реалността на някаква Висша Сила, обхващаща света. За първобитния ловец било естествено да я отъждествява с това, което ние сега наричаме природа. Ето защо навсякъде – и в облаците, и в звездите, в реките и в живите същества, хората търсели присъствието на Божественото.Първоначално, естествено, това води до грубо идолопоклонство, към обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Гърция и Китай от култа към природата се ражда вярата, че видимият свят е единствената истинска реалност. Но такова виждане е в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получава широко признание.

Напротив, с настъпването на религиозната и философската зрялост на културите, се затвърждава убеждението, че в основата си върховната Реалност се отличава от всичко лично и ограничено. Последна дума на дохристиянската мисъл става учението за Божественото, Чието съкровено, неизповедимо битие се намира отвъд зримото. Както и да Го наричат – Небе, Отец, Съдба, – никой смъртен не може да познае дълбочината Му. Тази идея не само че произтича от преживяванията на мистиците, но има и логическо основание. Наистина, какъв разум е в състояние да обхване Самата Безпределност?

Все пак в човека тайнственият порив към висините не угасва. Той през цялото време се стреми да преодолее дистанцията, която го отделя от Небето, да свърже живота си с друг свят. В резултат на това продължават да съществуват две тясно преплетени вери: вярата в Непостижимото и – в стихийните божества. Последните като че ли стояли по-близо до човека и с тях могло да се встъпи в пряк контакт. Смятало се, че има тайни магически способи и че с тяхна помощ хората са в състояние да влияят на демоните и духовете. Подобен утилитарен поглед остава господстващ в продължение на хиляди години.

Многобожието и магията напразно са се мъчили да запълнят пропастта, която разделя земята и небето.За първи път тази раздвоеност е премахната в библейското Откровение. То учи за Бога, „светия“, тоест несъизмеримия със сътвореното, и същевременно – за човека като Негов „образ и подобие“. Тайнственото родство на безконечния Дух с духа, имащ край, прави възможен, според Библията, Завета между тях.

Заветът, или Съюзът, е пътят към единение на човека не с боговете, а тъкмо с висшето Начало, пребъдващо над Вселената.

Забележете, че религията на Завета се изповядва от народ, който не е създал могъща цивилизация, не се откроява в политическо отношение и само за кратко време достига национална независимост. Но той съумява да пренесе верността си към Бога през дългите столетия на своята мъчително трудна история.

Прадедите на този народ от незапомнени времена са бродели между Сирия и Египет. Преданието пази спомена за племенния еврейски вожд Авраам (около 1900 година преди нашата ера), с чието име е свързано началото на старозаветната религия. Първата ѝ заповед показва важността на човешките постъпки пред лицето на Небето. „Аз съм Бог Всемогъщи; ходи пред Мене и бъди непорочен“. На Авраам било обещано, че чрез неговите потомци „ще бъдат благословени всички земни племена“, въпреки че си остава тайна какво ще означава това благословение[1].През ХVII век преди нашата ера евреите, гонени от глада, се преселват на изток от нилската делта, където постепенно попадат под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам е почти забравена.

Около 1230 година група еврейски родове, носещи името „Израилеви синове“, или просто Израил, е обединена от Моисей – техния велик пророк и законодател. Той връща народа към „Бога на отците“, към „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“ и извежда съплеменниците си от „дома на робството“. За спомен от „изхода“ и освобождението от Моисей, е установен празникът Пасха.

Скрити в Синайската пустиня, израилтяните известно време живеят в околностите на свещената планина Синай и оазиса Кадеш, където пророкът тържествено провъзгласява основите на религията на Завета.

Моисей заповядва на народа да почита само единия Бог, Владиката и Създателя на света, Който е Яхве, Съществуващият, Онзи, Който владее битието, и Сам Той стои над всичко сетивно[2]. Пророкът забранява да се покланят на каквито и да е природни богове и дори да правят изображения на Самия Яхве. Знак за Неговото присъствие сред верните е само ковчегът, голям сандък, украсен с фигури на крилати същества – керуби[3]. Полагали го на дълги върлини и по време на битка го носели пред войниците.

Моисей учи, че по волята на Съществуващия, Израил трябва да стане Негово избрано оръдие, „народ свет и царство от свещеници“, общност от хора, предназначена да служи на Бога истинен.Култът на номадите-израилтяни е освободен от обилни церемонии, присъщи на всички древни религии[4]. Учението на пророка накратко е изразено в Декалога – десетте заповеди, които били изписани върху две каменни плочи. Същността им се свежда до вярност към Господа – Избавител, а също и до основни нравствени норми: почитай майка си и баща си, не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един – законът за съботния ден, посветен на Бога.

Освен Десетте заповеди, към същото време навярно се отнася и молитвата-вероизповедание, която започва с думите: „Слушай, Израилю: Яхве е Бог наш, Яхве е един. Възлюби Яхве, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили[5]!“

Величествената простота на Моисеевата вяра и нейните заповеди, които и днес е все така трудно да се следват, бележат коренен поврат в религиозното съзнание. Не е чудно, че Моисей е трябвало да преживее трагедията на неразбран пророк.

Библията разказва с какво усилие довчерашните роби са възприемали уроците на своя учител, как са въставали против него, колко силна е била властта на привичните суеверия. Но пророкът не отстъпва дори и тогава, когато му се струва, че делото е провалено. И усилията му не са напразни. Религията на Завета става онзи солиден корен, от който израстват духовната издръжливост и единството на народа.Още по времето на Моисей израилтяните започват да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминават отвъд реката Иордан и завладяват страната. Сбъдва се мечтата на много поколения: да живеят на „земята Авраамова“.

Юдейското племе се заселва в района на хълмистия Юг, а останалите колена – на Север. Но скоро става така, че децата на пустинята изпадат в положението на победители, които са принудени да се подчинят на културата на победените. По това време ханаанската цивилизация, близка до финикийската, е високо развита. Въпреки това ханаанските култове продължават да пазят древния си фанатичен характер. В тях се практикуват и човешки жертвоприношения, и ритуални убийства на деца, и храмова проституция. При ханаанците празниците, свързани с плодородието, се съпровождали с чувствени обреди и оргии.

Под въздействието на народа, сред който трябвало да живее, Израил бързо започва да губи духовната си самобитност. Почитането на Ваал и други земеделски богове на Ханаан незабелязано навлиза в бита на еврейските селяни. Както се казва в Библията: „Израилевите синове се отклониха от Яхве, Бога свой“.Около 1100-та година на ханаанския бряг слизат воини, дошли от Егейските острови. Това били филистимците, хора, които вече владеели тайната на топенето на желязото. Те бързо наложили властта си над страната и от тях впоследствие тя получила гръцкото си название – Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не могли да се съпротивляват на завоевателите.

Минава почти половин век преди игото на чуждоземците да се възприеме като небесно наказание заради отстъпничеството. И тогава се появяват проповедници, които призовават народа да се върне към вярата на бащите. Те събуждат народните сили и възглавяват въстанието против филистимците.

Войната продължава дълго и завършва с победа. Вследствие на това се образува независимото еврейско царство. Около 1000-та година, при цар Давид, то обединява няколко родствени племена и простира границите си „от Нил до Ефрат“. Давид превръща ханаанската крепост Иерусалим в религиозна и политическа столица, където по негово нареждане пренасят ковчега. Пророк Натан предсказва на царя, че предаността му към вярата ще бъде възнаградена: един от Давидовите потомци ще стане основоположник на вечното царство[6].Според Източния обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал върху главата му съсъд с елей. Смятали елея – зехтина за символ на издръжливост. Обредът „помазване“ напомнял за това, че властта се дава от Бога, Чийто Дух от този момент нататък ще пребивава в Избраника. Затова всеки властелин на Израил (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, или по гръцки Христос. Но с течение на времето започват да отнасят тази титла само към Великия Цар на бъдещето.

За израилтяните обещанието за Месията се слива с общата надежда за сбъдването на неведомите Господни замисли. Тази надежда отдавна била характерна черта на Стария Завет. Тя се заражда още в дните на Авраам; след това въжделена цел става Обетованата земя, пътя към която посочва Моисей, и накрая пророчеството на Натан дава нова насока на народните копнежи.

Но не бива да се мисли, че духовният живот на Израил по онова време си остава неопетнен. Във всяка глава от Библията има драматични страници, които разказват за борби и съблазни, за падения и отстъпничество. Малодушие и страсти, влечение към чужди култове и сметките на политиците неведнъж са разколебавали вярата.

След Давид контактите с Финикия и Египет отново засилват влиянието на езичеството. Въпреки че в Храма, който построява цар Соломон, нямало изображение на Бога (спазвал се Моисеевият закон), край него се настаняват капища на друговерци. Когато през 922 година царството се разпада на Северно и Южно, Израил и Юдея, заплахата от идолопоклонничество става още по-реална. Навсякъде се издигат олтари и свещени горички на Вааловци и Астарта, изглеждало, че още крачка и езичеството ще се признае за втора официална религия на Израил.Духовната криза се съпътства от социална. Самодържавието на монарсите, които все повече разширяват привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош – всичко това не могло да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израил и се ужасявали от неговия упадък. Погледите им били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра на патриархалното минало.

Тъкмо от средата на тези опозиционери произлизат пророците, Божиите посланици, които призовават народа да се събуди от съня.

Обикновено те проповядват в храма. Без да имат за цел да създават нова религия, пророците искат да възродят и да очистят онази, която е наследена от Моисееви времена[7]. Те се отказват в името на криворазбран патриотизъм да ласкаят тълпата и, без да се колебаят, започват преоценка на целия ред на народния живот.Дейността на пророците съвпада с онази епоха, когато повечето цивилизовани страни навлизат в периода на религиозните революции. Това бил исторически обрат, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият светоглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието, магията, започва да се колебае. Навсякъде, от Китай до Италия, се появяват световни учители, които се опитват да намерят нови отговори на острите въпроси на живота и вярата. Авторите на Упанишадите, Буда, Махавира, Лао Цзъ, Конфуций, Заратустра и гръцките философи – те именно оформят духовно света, в който идва Иисус Назаретеца. Те са Негови предтечи, но в тесния смисъл на думата така могат да се нарекат само израилските пророци.

Много неща ги свързват с великите мъдреци на Изтока и Запада. Подобно на индийските отшелници, те знаят, че Бог като абсолютен източник на битието превъзхожда всичко земно; подобно на персийския реформатор Заратустра, те вярват в Него като в съвършена Светлина и Добро; подобно на Хераклит те виждат в Него динамична, „огнена“ сила; подобно на Анаксагор и Платон, говорят за Него като за Вселенски разум, или Премъдрост. Но в същото време пророците са далеч от това да смятат, като Буда, този живот за зло, за тягостен мираж; за разлика от метафизиците на Елада те не учат, че Творецът и светът са неразделно цяло.

Те знаят, че Бог, колкото и да е велик, е свързан с творението Си чрез връзките на любовта, че човекът е Негов избраник, комуто Той се открива.

Най-непостижимото у пророците е тайната на тяхното вдъхновение. Те не изграждат хипотези, не създават умозрителни системи, Бог непосредствено чрез тях известява волята Си. Речта на пророците обикновено започва с думите: „Тъй говори Яхве“. Духът Господен ги завладява с покоряваща сила и хората се вслушват в гласа им като в глас от Небето. Това чудо смайва и самите пророци. Понякога дори им е трудно да проумеят всичко, което им се открива.Пророците ясно съзнават, че са оръдия, глашатаи, пратеници на Всевишния. Но в същото време те не приличат на езическите ясновидци, като питиите, които вещаят, изпаднали в транс. В опита на библейските прорицатели просветленият човешки дух застава пред Съществуващия, откриващ му се като Личност. Бог говори със света и очаква от него отговор. По такъв начин в пророците се осъществява единението на сътвореното с Твореца, осъществява се онзи Завет, върху който се гради вярата на Израил.

Пророците не само преживяват дълбинно срещата с Бога, но виждат Неговата ръка в живота на народите. Това е откровение, уникално сред другите религии.

„Вечният закон, който гърците виждат в стройното развитие и движението на материята – пише английският мислител Кристофър Даусън, – за юдеите се е осъществявал в превратностите на човешката история. По времето, когато философите на Индия и Гърция размишляват за илюзорността или вечността на космическите процеси, пророците на Израил утвърждават нравствената цел на историята и обясняват преходните събития на своето време в тяхното отношение към божествената воля[8]„.

Наблюдавайки неизменния ритъм на природата – изгреви и залези, смяната на годишните времена и движението на планетите, повечето древни философи стигат до мисълта за цикличния характер на битието. Всичко, смятали те, се върти в кръг, всичко, случило се веднъж, пак се повтаря, и нищо не може да бъде основно изменено. Като се раждат, като умират, като отново се създават, и Вселената, и човекът са обречени на вечен кръговрат.В противовес на този възглед Библията учи за творението, устремено нагоре, към съвършенство. И въпреки че редом с доброто се умножават и злите сили, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се открие свободен път към Божието Царство. С други думи, пророците са първите, които предусещат посоката и смисъла на историята.

Благодарение на пророците учението на Моисей придобива черти на световна религия****. По думите на Паскал, единствен израз на библейската вяра „трябва да бъде любовта към Бога, и Бог осъжда всичко останало[9]„. Тази любов изисква не толкова църковни церемонии, колкото човечност, доброта и правда. Тъкмо затова в проповедите на пророците такова голямо място заема идеята за социална справедливост.

Израилските учители, колкото и да се различават по своя характер, темперамент и обществено положение, всички те са обединени от безкомпромисното си отношение към отстъпниците, тираните и лицемерите, надяващи се да „умилостивят“ Твореца с дарове и жертви.

Ето пламенният Илия (около 850 година преди нашата ера), защитникът на преследваните и онеправданите, който, без да се колебае, хвърля упрек в лицето на царя.

Ето пастирът Амос (около 770 година), човек от народа, който не желае дори да се нарече пророк; но не може да мълчи, когато Господ му нарежда да тръгне по градовете и да възвестява Съдния ден. Нека израилтяните не се надяват на избраничеството си. За него ще са достойни само онези, които следват закона на Божията правда.

Вие, синове Израилеви,
не сте ли за Мене като синове етиопски? – казва Яхве*****.
Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимци
– из Крит и сирийци – из Кир[10]?

Ето левитът Осия (около 750 година), оплакващ духовното израждане на Северното царство. Той провъзгласява, че любовта между хората е по-скъпа за Бога от всички пищни ритуали. „Милост искам, а не жертва“, казва Господ чрез пророка[11].

Ето Исаия (около 730 година), иерусалимец от знатен род, влиятелен съветник на царя. Не може да го излъже показният блясък на двора, не го радват тълпите в двора на Дома Господен. Никакви кадения и молитви не са в състояние да заменят сърдечната чистота и справедливите постъпки.

За какво Ми са многото ваши жертви? – казва Яхве…
Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви го иска?
Стига сте тъпкали дворите Ми,
и не принасяйте вече суетни дарове.
Махнете от очите Ми злите си деяния,
престанете да правите зло,
научете се да правите добро,
Търсете правда, възпирайте насилниците,
защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица[12].Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагат никакви политически реформи. Ако Платон разработва проект на управлението с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул мечтае за Града на Слънцето, където всички ще бъдат равни, то пророците поставят на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаят, че само външни промени не са достатъчни, че хармонията в света е възможна само в резултат на хармонията между волята Божия и волята на хората.

Но тъкмо затова пророците нямат намерение да се примиряват с язвите на обществото. Техният пламенен протест е продиктуван от вярата във високото предназначение на човека. Те говорят за „Деня Господен“, когато ще свърши царството на злото между хората. Пред духовния взор на Исаия преминава явяването на Помазаника, чрез Когото Съществуващият ще установи Царството Си. Тогава всички народи ще познаят вечната правда, ще отхвърлят идолите и престъпните дела. Бог „ще изтрие всяка сълза“ и на земята отново ще е бъде върнат Едем[13]. Пророк Иеремия (около 630 година) свързва края на стария свят с Новия Завет, който вече няма да бъде написан на каменни скрижали, а в душите на хората[14].

Есхатологическите надежди на пророците изострят в тях чувството на отговорност пред собствения народ. Нему е дадено откровение и тъкмо затова греховете му са двойно по-тежки. Нему е възложена мисия да доведе човечеството при Бога, но ако избраниците излязат недостойни, небесният покров ще ги напусне. От далечни страни ще дойдат езичници, за да разрушат Израилското и Юдейското царство.Страшните предсказания скоро се сбъдват. През 772 година Северното еврейско царство е изтрито от лицето на земята от Асирия, а през 586 година халдейският цар Навуходоносор II завзема с щурм Иерусалим, изгаря храма и откарва основната част от юдеите във Вавилон.

Изглеждало, че такава катастрофа може да доведе до пълното изчезване на Израил и неговата религия. Но това не се случва. Закваската на пророците е толкова силна, че дори и далеч от родината юдеите продължават да се смятат за Божи народ. Изпитанието засилва у тях чувството на покаяние и оттогава езическите съблазни вече не ги привличат както преди. Пророците, които живеят сред изгнаниците – Иезекиил (около 580 година) и Исаия Втори (около 550 година), продължават делото на предшествениците си[15]. Те проповядват в молитвените домове, беседват, пишат книги. Под тяхно влияние юдейството постепенно се превръща в сплотена Община – Църквата на Стария Завет.

След половин век „пленът по реките Вавилонски“ свършва. Персите завладяват Халдея. През 538 година цар Кир, основателят на най-голямата държава на Изтока, разрешава на всички преселени във Вавилон чужденци да се върнат в родината си. Въодушевени от думите на проповедниците, много юдеи се насочват към земята на отците. Но смелите мечти на ентусиастите, смятащи че дните на Месията веднага ще настъпят, се разбиват в отблъскващата действителност. Вместо предишния Израил е образувано малко княжество, подчинено на Персия, което включва само Иерусалим с околностите. Крепостта на Давид лежи в развалини, новопристигналите живеят в недоимък.Минало е времето на пророците; сега трябвало да се научат да живеят по техните завети, но никой нямал нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 година от Вавилон пристига свещеникът Езра (Ездра), той намира криво-ляво изграден храм и хора в състояние на пълна апатия.

Ездра донася със себе си пълния текст на Закона Божи, наречен Тора, или Моисеево Петокнижие. Тората произлиза от Десетте заповеди и с вековете се допълва. Свещениците записват устните предания и уставите от Моисеево време, внасят в книгата и богослужебни правила. От този момент нататък е предстои да служи за религиозен, нравствен и граждански кодекс на Израил.

Понеже се опасяват от влиянието на езическите съседи, Ездра и неговите последователи – книжниците се стремят да отделят юдеите от целия свят. Задължителното спазване на съботата, забраните да се ядат определени храни и други обичаи преследват една цел – опазването на Общината.

На пръв поглед се създава впечатление, че законниците са погребали наследството на пророците под куп дребнави наредби. Но както се доказва с времето, техните строги мерки за изолация били оправдани. Тъкмо благодарение на здравата им броня библейската религия излиза невредима от онази битка, която се разиграва в Палестина по време на гръцкия цар Антиох Епифан[16].Гърция по това време отдавна не е вече остров на демокрацията. Погубват я партийната борба, войните и разприте. Навсякъде народът се стреми към силно централизирано правителство. Ето защо, когато през IV век преди нашата ера Александър Македонски се провъзгласява за монарх, той само довежда до логичен край процеса, започнал сто години преди него.

За да придаде на царската власт висш авторитет, Александър се причислява към сонма на боговете. Така постъпват и неговите наследници. Сред тях е и Антиох Епифан (175-163). Този цар наистина се смята за свръхчовек и иска да сплоти подвластните му народи, насаждайки им общата цивилизация на елинизма, нейния стил, вкусове, религия. Инициативата на Антиох никъде не среща препятствия и само вярата на Израил става камъкът, в който той се препъва. Първоначално обикновеното духовенство, книжниците и народът му оказват само пасивна съпротива, но когато царят осквернява храма, издигайки там жертвеник на Зевс и започва чрез терор да въвежда многобожието, срещу него избухва въстание. То бързо прераства в освободителна война, оглавявана от Юда Макавей, пълководец от Хасмонейския род.

В годините на борба отново прозвучава пророческото слово. Незнайният пророк, скрит под името Даниил, пише книга, в която заклеймява тиранията и религиозните преследвания. Авторът изобразява големите държави като алчни зверове и предсказва, че ще настъпи часът, когато от небето ще дойде Избавителят и ще сложи край на империите-хищници. За разлика от чудовищата, олицетворяващи царството на този свят, Месията, според Даниил, ще прилича на човек, на Син Човешки[17]. Този контраст показва, че света го очаква коренна промяна.Въодушевлението прави чудеса. Макавей нанася на армията на Антиох редица значителни удари, освобождава Иерусалим от враговете и изхвърля от храма „мерзостта“, както юдеите наричали езическия олтар. А когато Макавей загива в боя, братята му продължават неговото дело. През сто и четиридесета година Симон Хасмоней е коронован и става цар-първосвещеник. Израил постига независимост и си възвръща границите от времето на Соломон.

Укрепват и общините извън границите на страната. Тези „разпръснати църкви“ служат като свързващо звено между Юдея и останалия свят. Чрез техните усилия Библията за пръв път е преведена на гръцки език. Около Рождество Христово от четири милиона юдеи почти три милиона живеят в чужди земи. По-късно съществуването на техни огнища, пръснати навсякъде, ще бъде от голяма полза за апостолите на християнството.

Но хасмонейската династия не оправдава очакванията на народа. Новите царе скоро се превръщат в обикновени деспоти, нежелаещи да се съобразяват със Закона Божи. Произволът на властите предизвиква отчуждението на ревностните вярващи към царския дом. Освен това за законни монарси по традиция се смятат само потомците на Давид. Ето защо Хасмонеите просто били търпени като временни управници.

Душа на опозицията на двора става група благочестиви мъже, които били наречени „отцепилите се“, или фарисеи. Първоначално те правят опит да съборят династията, но през осемдесет и осма година бунтът им е безмилостно потушен. Стотици фарисеи са разпънати на кръст от цар Александър Яней.След смъртта на Яней положението на фарисеите се стабилизира. Но постепенно те се отказват от политиката и изцяло се посвещават на религиозна дейност. Много от фарисеите стават тълкуватели на Закона и учители, равини. В училищата и синагогите те вършат трудна, но необходима дейност: укрепват у хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманност, любов към свободата и справедливостта – всичко това се насажда у хората от най-добрите представители на фарисейството, между които особено се откроява кроткият мъдрец Хилел, пристигнал в Иерусалим около четиридесета година преди нашата ера. Според него същността на Закона се заключава в златното правило: не прави на другите онова, което не искаш да сторят на тебе[18], а всичко останало Хилел смята само за „коментар“.

В законничеството има и друго направление. Негов вожд става съперникът на Хилел – Шамай. Ако първият на драго сърце приобщава другоплеменниците към вярата, то вторият презрително ги пропъжда. Шамай придава огромно значение на така нареченото „предание на старците“. Учениците му умножават броя на обредните наредби и често излагат на показ благочестието си.

Фарисеите се ползват с голямо уважение сред народа. Затова пък садукеите – свещеническата аристокрация, свързана с двора – се отнася към тях враждебно и не споделя възгледите им. За разлика от фарисеите, садукеите смятат, че за човека всичко свършва със смъртта. Те признават само Петокнижието, а на написаното от пророците гледат като на нещо второстепенно[19]. Тези богати и надменни хора не вярват много на предсказанията за Месията и се ориентират само към земната политика.Около сто и шейсета година успоредно с фарисейското братство в Палестина възниква полумонашески орден „Синове на светлината“, или на есеите[20]. Като не желаят да имат нищо общо с греховния свят, есеите избират уединения живот в пустинята. Около сто и четиридесета година техният глава, когото наричали Учителят на Праведността, основава край брега на Мъртво море, в Кумран, колония. Там, далеч от суетата, есеите заедно се трудят, прекарвайки свободното време край ритуални трапези, в молитви и в четене на Библията. В техните общини, които общо наброяват четири хиляди души (доста голямо число за една малка страна), се стичат всевъзможни мечтатели, а също и разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи спазват безбрачието, макар и някои да запазват семейния начин на живот.

Уверени в скорошното явяване на Христос, „Синовете на светлината“ се подготвят достойно да посрещнат Неговото идване. Те не се съмняват, че в Съдния ден гибел очаква всички, освен тях.

Гневните изблици на сектантите спрямо Хасмонейския дом водят до гонения срещу Учителя на Праведността. Почитателите му казвали, че като наказание за това върху монархията ще се стовари сурово възмездие.

Предсказанието на есеите се изпълнило половин век след смъртта на техния вожд. През шейсет и трета година войските на Помпей завземат Палестина. Той я присъединява към империята и оставя на Хиркан II само сянката на върховната власт. През четиридесета година Римският сенат дава титлата Юдейски цар на идумейския началник Ирод, който след тригодишна гражданска война се възкачва на Давидовия престол.През това време евреите от диаспората продължават активно да усвояват елементи от гръцката култура. Най-образованите сред тях се стремят да съгласуват античната философия с Библията. В тази насока особено много прави Филон Александрийски, съвременник на Ирод. Той учи за божествената Сила, която след мъдреците на Елада нарича Логос – Слово.

Тайната на Божеството, казва Филон, е необятна и неизразима, но когато То проявява Своето могъщество и благост, тогава действа чрез Словото. Със Словото Съществуващият твори и поддържа Вселената, в него Той се открива на смъртните. Филоновата идея за Логоса като посредник между Твореца и космоса впоследствие спомага да се излага Евангелието на езика на философите[21].

Сближаването на юдеите с елинистичния свят довежда до това, че много езичници започват да проявяват интерес към религията им. Отричането на идолопоклонничеството, здравата нравственост, живото религиозно чувство на юдеите им донася първите новообърнати. Започват най-сетне да се сбъдват думите на пророка за народите, които ще дойдат при Бога на истината, на доброто и на справедливостта. Тук-там думата „юдеин“ започва да придобива вероизповедно значение.

През втори и особено през първи век преди нашата ера в различни краища на Римската империя се появяват множество прозелити, хора приели юдаизма. Някои от тях се обръщат под влияние на книгите, написани от името на гръцката ясновидка Сивила. Това име е псевдоним, който използват юдейските мисионери в Египет. Те предричат на света гибел, защото е станал подвластен на истукани и деспоти. От уста на уста се предава вестта за това, че от Юдея ще излезе Някой, предназначен да стане властелин на народите.

Ала в действителност световното господство все повече се съсредоточава в ръцете на римляните.

Превръщането на Рим в империя започва още около 200-та година преди нашата ера след победите му над главния конкурент – Картаген. Но в същото време военната мощ се оказва пагубна за Италианския републикански строй. Прекалено много земи се налагало да се държат в подчинение, прекалено влиятелна станала армията, за да могат демократичните елементи на управление да се запазят. С обещания, принуди, подкупи диктаторите незабелязано свеждат до нула повечето политически свободи. Републиката е задушена и Рим с пълна пара тръгва към еднолична тирания.След гражданските войни и кървавия терор през трийсетте години преди нашата ера племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август доста лесно установява самодържавен ред. По думите на Тацит, Август, „наричайки се консул и привидно доволен от трибунската власт, за да защитава правата на народа, отначало покорява с щедростите си воините, с раздаването на хляб – тълпата, и всички заедно – със сладостните блага на света, а после, набирайки постепенно сила, започва да заменя сената, магистратите и законите със самия себе си[22].“

Още Юлий Цезар забранява всички съюзи и организации, дори и най-безобидните, а режимът на Август превръща постоянния надзор над гражданите в принцип. Преструвайки се на демократ, Октавиан внимателно следи за всяко възможно огнище на недоволство. На тази цел служила добре разклонена шпионска мрежа.

Много хора предполагат, че абсолютизмът е напълно умерена цена за спокойствието, стабилността и продължителния мир между народите. Наричали „Августов век“ най-хубавия период на Рим, златния век на неговата култура. По времето на Август Капитолият горделиво се извисява над света, внушавайки почит и страх. Римският орел разперва криле от Атлантика до Близкия изток и от Британия до африканските брегове. Градът върху седемте хълма се превръща в център, накъдето „водят всички пътища“.Блестящата военна техника, организацията и дисциплината извоювали за римляните положение на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници извозват от покорените страни несметни богатства. Те текат към Рим от всички краища: от Нумидия – роби, слонова кост и зверове за цирка, от Гърция – мрамор, от Египет – хляб; стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставят килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия, Индия и дори Китай. Столицата е наново застроена. Разправяло се, че Цезар я приел тухлена, а я оставил мраморна.

Превъзходни магистрали съединяват Рим с околностите; оживяват се търговията и контактите между провинциите. Юридическото равенство между всички, които са станали „римски граждани“, спомага за сближаването на народите от Изток и Запад. Изглеждало, че мечтата на философите-стоици за единна държава, където всеки човек да е гражданин на Вселената, е на път да се осъществи.

Не е чудно, че придворните поети превъзнасяли Август и не пестели панегириците. Лично цезарят поощрява ласкателите и с всички средства поддържа авторитета си. Тъкмо затова, тихомълком, започвайки от източните провинции, постепенно се създава култ към императора. Скоро по цялата държава вече действат храмове на Август; пеят му славословия, провъзгласяват го за „баща на отечеството“, „сотер“ – спасител на нацията.

Зрелището на надигащата се империя с човекобог начело, поразява съвременниците. Започнали вече да говорят за „нерушимо царство“, установено за векове. Но покорените народи не искали да се примирят с тази перспектива. Към края на управлението на Август в много провинции, където на Рим гледали като на поробител, започват вълнения. Юдеите вярвали, че този апокалиптичен Звяр ще падне от меча на Месията.

Завоеванията не избавят Рим от тежките вътрешни конфликти.

Земята и финансите все повече се съсредоточават в ръцете на олигархията. Разорените италиански селяни на тълпи отиват в Рим, където се изхранват със случайни печалби и правителствени подаяния. Дългите войни направо заливат столицата с роби (те били около милион). Робите много пъти вдигат въстание, опитвайки се да се върнат в родните земи, но тези опити неизменно завършват с разправа. Така, след разгрома на гладиаторите на Спартак, шест хиляди непокорни са разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим.Не по-малко дълбока е и духовната криза. У много хора старите вярвания и митовете започват да предизвикват насмешка. Религията губела значението си, превръщайки се в съставна част от обществените задължения. Още Цицерон казва, че официалният култ е необходим само за да се запазва редът сред масите.

Намерили се и хора, които били готови да стигнат още по-далеч. Поетът Лукреций вижда в религията просто вредно заблуждение. В своята книга „За естеството на нещата“ той възкресява материализма на старите гръцки философи Демокрит и Епикур. Според тяхната доктрина Вселената не е нищо друго освен случайно образувание, породено от движението на атомите. Рано или късно я очаква гибел. Лукреций вече виждал навсякъде симптоми на световната есен, предвещаваща края и разпадането на света. Подобни идеи широко се разпространяват не само на Запад, но също и в Индия, и в Китай.

Но самата природа на човешкия дух не му позволява твърде лесно да се примири с безсмислицата. Дори след като вече в нищо не вярвали, хората не искали да признаят, че животът е случаен изблик на материята, след което настъпва мрак.

Ето защо, след като опознават религиите на Изтока, римляните жадно се обръщат към тях. Започва се истинско завладяване на Запада от чуждоземни култове. На египетската Изида се молят от Британия до Балканите, в Рим се издигат юдейски синагоги, храмове на фригийската богиня-майка Кибела, на персийския бог Митра. Уличните проповедници възвестяват истини, донесени от бреговете на Ганг, от Парта и Средна Азия. Възраждат се гръцките мистерии, които обещават на участниците безсмъртие и познание на висши светове. Окултните учения, астрологията, магията и врачуването намират последователи сред всички класи на обществото. Стремежът към необяснимото предизвиква засилване на суеверията и шарлатанството.

Виждайки всичко това, скептично настроените хора били готови изобщо да се откажат от надеждата да разгадаят смисъла на живота. Според тях на въпроса: „Що е истина?“, нямало отговор. С една дума, бъркотията в умовете била пълна. Мистичните търсения и бездуховността, жаждата за чистота и нравственото разложение могли да се срещнат в едно семейство. Често бащата се затварял в стоическо презрение към суетата на света, майката ходела на нощни сектантски сбирки, а синът измислял нови видове удоволствия и силни усещания.Човекът бил на кръстопът и от всички страни се чували призивни гласове: бъди равнодушен към тъгите и радостите на живота, потопи се в спокойното съзерцание – казвали будистите и стоиците; живей в хармония с природата, както всички същества – учели циниците и епикурейците; щастието е в знанието и размишленията – възразявали им философите-естествоизпитатели; очиствай се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртие – убеждавали наставниците на мистериите; пази верността си към единия Бог и спазвай законите Му – възвестява религията на Израил; а римският орел, дебнейки жертвата, кръжал високо над този водовъртеж на духа, където, сякаш в първозданния хаос, се смесвали противо- борстващите начала.

От време на време оживява надеждата, че ще се появи онзи, който ще изведе света от лабиринта. Поетът Вергилий предсказва раждането на Младенец, с когото ще започне новата Сатурнова ера. Будистите очакват Буда Майтрей, индуистите – поредното превъплъщение на бог Вишну, персите – Спасителя-Саошиант, юдеите – Месията…

В Палестина с всяка година се сгъстявала атмосферата на мистичните надежди. Надявали се, че всеки миг от небето ще се появи пророк Илия и ще извърши помазване над Божия Пратеник. Много хора мислели, че Той ще бъде велик воин, който ще срази езическите царства. Други пък вярвали в крайната победа на доброто над злото, на светлината над мрака, на безсмъртието над смъртта, вярвали, че „Бог ще посети Своя народ[23]„.Накрая, когато всичко вече изглежда изпитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята лумва утринната зора. В двадесетата година от управлението на Август, в малкото селище Назарет галилейската Девица чува вест: „Ти ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния. И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и Царството Му не ще има край“.

______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Навсякъде при предаване на имената се спазва формата им според Библейския речник (Издателство Нов Човек, 1994) и съвременния български правопис. Съкращенията на библейските книги са според синодалното издание на Библията. Бел. прев.

***Римляните наричат Юдея цялата Палестина. Бел. авт.

****Тоест универсална религия, в противоположност на старите чисто национални култове. Бел. авт.

*****В българското синодално издание навсякъде „Яхве“ е преведено с „Господ“. Бел прев.

[1]. Бытие 17:1; 12:3.

[2]. Начиная с IV в. до н. э. имя Ягве из благоговения запрещалось произносить (кроме исключительных случаев). Его заменяли словом Адонай, Господь. Для напоминания об этом под буквами имени Божия ставили огласовку слова Адонай. Отсюда искаженное имя „Иегова“, которое довольно долго употреблялось в библеистике.

[3]. Керубы символизировали силы природы, подчиненные Богу. Внешний вид их фигур был близок к изображениям крылатых львов и быков древневосточного искусства. „Керубим“, или „херувим“, – множественное число от слова „керуб“. В послеренессансном искусстве херувимы изображались в виде крылатых младенцев, по образцу античных купидонов.

[4]. „Разве приносил ты Мне жертвы и дары за сорок лет в пустыне, дом Израилев?“ – спрашивает Бог устами пророка Амоса (Амос 5:25), а через пр.Иеремию Он говорит: „Когда Я вывел отцов ваших из Египта, Я не говорил и не заповедовал им о всесожжении и жертве, но заповедовал им: „Слушайтесь гласа Моего, и Я буду вашим Богом, а вы будете Моим народом, и ходите по всякому пути, который Я заповедаю вам, и тогда благо будет вам“. Эти слова, казалось бы, трудно согласовать с ритуалами Пятикнижия. Но традиционное мнение, согласно которому Моисей написал все Пятикнижие, было подвергнуто критике еще в XVII веке, и в настоящее время его не поддерживает ни один из серьезных исследователей Библии (см.: Карташев А. Ветхозаветная библейская критика. Париж, 1947, с.46 сл.; Harrington W.J. Key to the Bible, v.2, New York, 1976, p.13 сл., а также специальные приложения к кн.: Мень А., Магизм и Единобожие).

[5]. Исход 20:2-17; Второзаконие 5:6-21; 6:4-9.

[6]. 2 Цар 7:1-16.

[7]. О пророках и их эпохе смотри в кн.: Мень А., Вестники Царства Божия.

[8]. Dawson Ch. Progress and Religion. New York, 1960, p. 125.

[9]. Паскаль Б., Мысли о религии, Пер. с франц., М., 1902, с. 126.

[10]. Амос 9:7. Здесь и далее ветхозаветные цитаты даны в переводе автора.

[11]. Осия 6:6.

[12]. Книга пророка Исайи 1:11 сл.

[13]. Там же, гл. 9 и 11.

[14]. Иеремия 31:31-32.

[15]. Исайей Вторым или Второисайей называют анонимного пророка, жившего в VI в. до н.э. в период вавилонского плена. Его писания включены в Книгу пророка Исайи (гл.40-55 и некоторые другие ее разделы).

[16]. О последних трех веках ветхозаветной истории см. в кн.: Мень А., На пороге Нового Завета.

[17]. Книга Даниила 7:13. Исследования Библии показали, что Книга Даниила написана не в VI в. до н.э., как думали прежде, а во II в. до н.э., хотя в нее были включены и более ранние материалы. О Мессии много говорится в Книге Еноха, написанной почти одновременно с Книгой Даниила.

[18]. Вавилонский Талмуд, Шаббат, 31а. О фарисеях см. приложение 3.

[19]. Ни одного произведения, вышедшего из саддукейских кругов, не сохранилось. Сведения о них дают Флавий, Талмуд, Новый Завет и др. источники. Материалы эти собраны и проанализированы в кн.: Скарданицкий Г. Фарисеи и саддукеи как выразители состояния религиозной жизни иудейства перед явлением Христа. Киев, 1905. Наиболее полное собрание данных см.: Le Moine J. Les sadduceens. Paris, 1972.

[20]. Ессейский орден распался после войны Иудеи с Римом (66-70 гг. н. э.), память о нем была сохранена благодаря свидетельствам античных писателей. Первые подлинные рукописи самих ессеев обнаружили только в 1947 г. в Кумране у Мертвого моря. С тех пор археологи нашли еще сотни новых манускриптов. См. приложение 1, а также кн. „На пороге Нового Завета“.

[21]. Полное собрание сохранившихся сочинений Филона в греческом подлиннике (с французским переводом и комментариями) опубликовано изд. Cerf. Les oeuvres de Philon dAlexandrie, v. 1-35. Филон оказал большое влияние на Отцов и Учителей Церкви, особенно на Климента Александрийского, Оригена, св. Василия Великого, св. Григория Нисского. См.: Иваницкий В., Филон Александрийский, Киев, 1911, с. 588 сл.

[22]. Тацит, Анналы, 1, 2.

[23]. Лука 1:68.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4wt