Професор Иван Спасов Марковски

Моето преподаване и изучаване на старозаветните науки повече от четвърт век ми даде възможност да добия доста познания по тeзи дисциплини, да разбера голямата ценност и величие на старозаветната Библия. Богатството на мисли и чувства – духовните наслади, които съм изпитвал при прелистването на тази дивна книга, искам да споделя с читателите на „Духовна култура“.Може с положителност да се твърди, че основното и непреднамерено изучаване на Стария Завет ни разкрива величието и неизчерпаемите му богатства, които накратко ще изложа тук. Пълното изложение не може да се побере в една статия. То обаче е направено от големи учени и от основни познавачи на Библията в цели томове[1].

Предварително ще трябва да отбележа, че нямам за цел да полемизирам и да посочвам несъстоятелностите на отрицателната критика. Ще се спра главно на положителните достойнства на старозаветната Библия – а те са така много, – като ги илюстрирам с цитати от съответните книги.

Старият Завет в продължение близо на две хиляди години е бил неразделна част от християнската Библия. В течение на толкова много векове той е оставил незаличими следи в областта на общия духовен живот в изкуството и науката, в народните нрави и морал; и въпреки всичко те не могат да се изличат, и ние не бихме могли да ги разберем без известно познаване на Стария Завет. Ето защо, никой не трябва да се бои от критическите съждения върху Стария Завет и да смята, че като съвременен човек, като човек на модерната наука, не може да има положително отношение към Стария Завет и високо да го цени. Вратата за положителното отнасяне към него са отворени от Самия Христос. Който има Христос за свой спасител, той трябва да знае, че Старият Завет води към нашия Спасител Иисус Христос. Сам Той е приемал това Свещено Писание, и следователно ние не сме така безпомощни, щом като Иисус е нашият водач през вратите на Стария Завет. Не само в миналото, но и днес ние виждаме в тази книга богат извор за затвърдяване на особено силен религиозен живот.

Старозаветните поучителни разкази винаги са живи и пластични, защото всякога вървят паралелно с живото развитие на религията и на морала.Тук не се пише история за самата история, но тази историческа книжнина има за цел поуката, нравственото възпитание. Пророк Осия вижда в историята поучителна книга за Божието ръководство на народите. Пророк Исаия съзира в световната история борба на противодействащи сили, борба между материалния и духовния принцип. Въобще пророците представят Иахве като нравствена сила, която дава насока в историята, Той е Бог на историята. В последните три десетилетия старозаветната наука открива, че пророците са върховната точка и субстанция на Стария Завет. На възражението, че в Стария Завет липсвала строга историчност на някои повествования, може да се отговори: тук историческият материал служи само за да се изложат религиозните идеи върху историческия ход на събитията. Библейските писатели не са целели интелектуален интерес, а са искали религиозно да възпитават, да изострят съвестта на своите съвременници. Народът трябва да научи от историята да изпълнява Божиите заповеди. Никъде не е изразен така конкретно провиденциалният принцип в историческото развитие на народите, както в Стария Завет. Тук и вселената се разглежда в религиозна светлина. Колко живо се рисува в Битие първа глава величието на Създателя пред очите на вярващия! Какво биха могли да знаят хората за Божието величие, ако те не познават Неговото творческо дело? На много места в Стария Завет ни се разкрива Божието величие и нищожеството на човека; той е като нищожна прашинка пред Бога. Всевишният се рисува не като някакво метафизично същество, а като реална личност, с която човекът може да се намира в досег. А това е от голямо значение за нравствеността, тъй като моралът не може да се свързва с безличен Бог.

У вавилонците божествата са персонификация на природата, тоест на космическите явления, а в Стария Завет Бог се схваща като нравствена величина. Ето защо израилската религия фактически изпъква като единствена в сравнение с религиите на околните езически народи. Тази нейна особеност говори за свръхестествения ѝ произход, тоест тя произлиза от Самия Бог, тя е богооткровена, а не естествена религия.Това проличава още в първата глава на Битие, в разказа за творението, където се подчертава основната идея, че всичко видимо и невидимо е произлязло от Божията творческа ръка, и че този свят е прекрасен. „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31). Човекът, короната на творението, е сътворен също от Бога по Негов образ и подобие. За тези основни идеи трябва да държим здраво. Науката, колкото и да е отишла напред, нищо не ни казва за началото и произхода на света и на живота. Тя приема, че светът няма начало и изхожда от съществуваща вече мъртва материя. Предлагат се разни хипотези, които постоянно се променят и една друга се изключват.

На първата страница на Библията имаме химн за единия, всемогъщ световен Бог, на Чиято мъдра воля вселената дължи своето съществуване. Но на Стария Завет не е чужда и идеята за Бога като висша нравствена личност, като милостив и любвеобилен Бог. В 102-ри псалом се казва: „Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив: Той се не гневи до край, нито се вечно сърди“ (8-ми и 9-ти стих). Пророците всякога са преценявали култа откъм неговата морална страна, а това значи да се излее нов, нравствено издигнат живот във външни форми.

У пророк Исаия, 1:11-18, тази мисъл е изразена много конкретно: Господ е преситен от всесъжение на овни и угоен добитък. Това са суетни дарове, и каденето е отвратително, щом всичко това се извършва формално, без вътрешно прераждане и нравствено издигане. „Омийте се, очистете се (от пороците си); махнете от очите Ми, казва Господ, злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпвайте се за вдовица…“ Ето това е същественото, на което и богослужението трябва да способства.

Навсякъде в Стария Завет е подчертана тясната връзка на религията, на религиозния култ с нравствеността. Десетте заповеди, зад които стои наказващият Бог, щом те бъдат нарушавани, са за обикновения човек средство за заостряне на неговата съвест; и служат за възпитание в доброто на неговата вяра през целия му живот. В Своята проповед на планината Иисус Христос задълбочава смисъла на десетте заповеди. Това е също едно доказателство за тясната връзка на религията с нравствеността в Стария Завет и по този начин последният ни довежда до Иисус Христос. Справедливо Лесинг разглежда Стария Завет като „елементарна книга“ за Божието възпитание на човешкия род.От казаното се вижда какво голямо значение има Старият Завет в действителния живот за религиозно-нравственото възпитание както на отделния човек, така и на народите. И тъкмо голямата ценност на Стария Завет се състои в това, че тук разните нравоучения са илюстрирани с множество примери от самия живот. Древният израилтянин (изобщо семитът) мисли посредством очите си, тоест изхожда от непосредственото наблюдение и отвлеченото мислене, философстването, абстракцията не са му толкова свойствени. Затова старозаветният човек ни се рисува в неговата естествена поза с неговите добродетели, но и с неговата греховност. Израилтянинът, когато бил на полето със своето стадо, тук всред природата наблюдавал Божието величие. След това той ни се рисува на нивата, или пък при градските порти, по стъгдите, в навечерието на война и в самата война, в мирни и благоденстващи времена, в победни войни, или пък в поражение и робство, в разни бедствия и мрачни дни и така нататък – въобще той е представен така, както ежедневният живот е протичал. Всички събития и случки, всички лични и обществени, радостни или нерадостни прояви са минавали през призмата на неговото религиозно съзнание, защото старозаветният човек е преди всичко човек на религията: на всичко той гледа през очилата на религията. И какъв богат материал се крие тук за възпитанието и пресъздаването на личността! Ще посоча само няколко примери.

Патриархът Ной благодарение на своята вяра бе спасен от потопа заедно със своето семейство. „Ной беше човек праведен и непорочен в своя род; Ной ходеше по Бога“ (Битие 6:9). А от благодарност, задето бил избавен от страшните води на потопа – той заедно със семейството си и всички животни, що били в ковчега, — „Ной съградил жертвеник Господу; взел от всеки чист добитък и от всички чисти птици и ги принесъл във всесъжение върху жертвеника“ (Битие 8:20). Апостол Павел възхвалява вярата на Ной със следните думи: „Чрез вяра Ной, след като получи откровение за онова, що още се не виждаше, с благоговение направи ковчега, за да спаси своя дом“… (Евреи 11:7). Авраам поради своята голяма вяра и обич към Бога бе готов да принесе в жертва дори едничкия си син Исаак, когото много обичал. И когато всичко подготвил, за да изпълни волята на Бога, Ангелът му рекъл: „Не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син за Мене“ (Битие 22:12). Независимо, че този разказ, според Посланието към евреите (11:17 и нататък) представлява предобраз за смъртната жертва Иисусова и Неговото възкресение, както това е представено в множество християнски изображения, но и в рамките на Стария Завет такова голямо жертвопринасяне има своята положителна ценност. Тук с внушителна сила се дава израз на мисълта, че всяка истинска вяра трябва да се докаже на дело чрез послушание, и че готовността за жертвеност стои в средата на всяка силна религиозност. Давид заради своята голяма вяра и разкаяние бе пощаден от наказание за престъплението, което бе извършил срещу Урий. Пророк Натан изобличил Давид с думите: „Урия хетееца порази с меч, жена му взе за своя жена“ (2 Царства 12:9), и затова „Господ порази детето, което бе родила на Давида Уриевата жена“ (12:15). Давид дълбоко със съкрушено сърце и смирен дух се разкаял за своя грях. Той се „молил Богу за детето, постил и усамотен прекарал нощта, легнал на земята“ (12:16). Своето дълбоко разкаяние цар Давид излял в дивния 50-ти псалом : „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми… Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене…”За греха на Давид с жената на Урий, Вирсавия, ето какво казва големият библейски историк с отрицателно направление, Юл. Велхаузен в неговата класическа „Израилска и Юдейска история“: „Неговото поведение и постъпка спрямо Урий, взета в основата си, говори повече в полза на Давид отколкото против него; малцина са царете, които биха изразили така дълбоко и открито своето разкаяние за извършено от тях престъпление“. Ако прочетем докрай 2 Царства 12-та глава и видим големите страдания и разкаяние на Давид, бихме намерили достатъчно основание за Божието опрощаване.

В Псалмите най-добре е изразена силата и благодатта на голямата лична вяра. „На Тебе, Господи, се уповавам… избави ме по Твоята правда и ме освободи; наклони ухото Си към мене и ме спаси“ (Псалом 70:1-2). „Както елен жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий…”(Псалом 41:1-2). Повечето от псалмите са израз на вяра и упование в Бога. За тази вяра Спасителят, по думите на евангелист Лука, казва: „Та Бог ли няма да защити избраните си, които викат към Него дене и ноще, макар и да забавя да ги защити?“ (Лука 18:7).

Като образец на непоколебима лична вяра в Бога, и за нравствено издигане може да ни послужи страдалецът, праведният Иов. Той изгубил всичкото си земно богатство и щастие и най-после, и най-милото: седемте си сина и трите си дъщери. Как посрещна Иов всички тези големи беди? – „Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си (според обичая) и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне! Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога“ (Иов 1:20-22). А когато нещастие сполетял – проказа, Иов пак не изрекъл хула срещу Бога, а казал: „Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“(2:10).

Знаменателни са неговите думи: „Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне!“ Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! За старозаветния човек всичко принадлежи на Бога; и земята и всичко, що е на нея, и човешкият живот, и всичко, що го изпълва. Господ е единственият създател, творец и господар. Всичко е Негово. Той го дава и, следователно, може да го отнеме, когато пожелае. Защо тогава трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което временно ни е дадено? – Този е смисълът на думите: „Господ даде, Господ и взе“.И нашият прост, но вярващ народ, така се утешава при разни беди и нещастия. Град ли убие нивите му, той казва: „Господ си взе туй, що бе дал, но Той е милостив, и пак ще даде“. И с тази вяра и упование селянинът се залавя отново на работа по ниви и полета, опустошени от град или наводнение, или унищожени от суша.

Дълбокомъдрени и истинни са и думите на праведния страдалец: Гол излязох от утробата на майка си, гол един ден ще напусна земния живот. Всичко материално човек оставя тук на земята. Вярата и упованието му в Бога обаче никоя външна сила не може да му отнеме.

Книгата Иов по своите високи художествени качества и по мисловната си постановка принадлежи към световната литература, както например Гьотевият Фауст. Тя е Divina commedia („Божествената комедия“) на израилския народ. Обстановката в разкази е само кулиси, зад които се разиграва гигантска борба на една душа, каквато подобна на нея Старият Завет не познава. Обаче, при разглеждане историята за праведния Иов, трябва да се даде правилно тълкуване и разяснение.

За религиозно-нравственото възпитание на личността твърде много са допринесли старозаветните пророци. Чрез тях не само Израил, но изобщо светът е усвоил истинската вяра и познал истинския Бог. Пред тях често се поставял въпросът: какво да се прави за изправление на народа и за нравственото издигане на живота? Те виждали спасение от злото в морализиране на личността, от която зависи да се създаде добро семейство и добро общество. Особено у пророк Иеремия се разцъфтява религиозният индивидуализъм в борбата му срещу упорития израилски народ и срещу тъмните сили, които понякога завладявали сърцето му, и той изпитвал разочарование от своята дейност, дори изпадал в отчаяние. „Проклет да е денят, в който се родих; денят, в който ме роди майка ми, да не бъде благословен! Проклет да е човекът, който е занесъл вест на баща ми и е казал: „роди ти се син“ и с това го е много зарадвал… За какво съм излязъл из утробата, за да гледам мъки и скърби, и дните ми да минават в безславие?“ (Иеремия 20:14, 15, 18).

Неговата нежна и чувствителна натура е могла за момент да се изплаши от опасностите и трудностите при изпълнение на дадените му от Бога поръчения, но божественото повеление, както той сам заявява, се разпалвало в сърцето му като „горящ огън, заключен в костите му, и той се измъчвал да го задържи, но не могъл“ (20:9). И този божествен огън се разпалвал в него още по-буйно, и той с още по-голяма ревност се отдавал на Божието и народно дело. Навсякъде пророкът издигал глас за Божията правда и истина: в двора на храма, при градските порти, в двореца на царя, в тъмница, в частна къща, на открито поле, или край Иерусалим. Такива са били изобщо старозаветните пророци, от които и съвременният християнин може да научи много нещо.Наистина, от християнско гледище, не всичко в живота на патриарсите е високо морално, затова се казва, че не всичко, което се разказва за тях, може да бъде за образец и пример. Но тяхната добродетелност и силна вяра са всякога поучителни за нас. Според Niebergall отрицателните постъпки на старозаветните мъже са само един вид модел, но не и образец (пример), тоест такива са обикновено хората, но такива не трябва да бъдат.

* * *

След като посочих значението на Стария Завет за индивидуалното религиозно-нравствено издигане и голямото богатство от поучения, сега ще видим какво той е сторил и какво може да стори за нравственото издигане на семейството и обществото.

Патриархалното библейско семейство всякога може да служи и сега за пример и поука. С каква радост и взаимно уважение са изпълнени всички в семейството, на какви здрави нравствени основи почива то се вижда от множеството библейски повествования. Нека си спомним за семейството на Иаков и за дванадесетте му синове, които станали родоначалници на дванадесетте колена, след това за Иосиф в Египет. Тук той достигнал до високо обществено положение, но не се възгордял, спомнил си за своя стар баща, за своите братя, които се намирали в нищета, поради общия глад, и той вместо да им отвърне със зло, задето те го продали на мадиамски търговци, пратил колесници и голям керван да ги докара в Египет и тук ги настанил в твърде плодородна земя. „Иосиф засели баща си и братята си, и им даде владение в Египетската земя, в най-добрата част на тая земя“ (Битие 47:11).

С каква саможертва и любов майката на Моисей, Иохаведа, се решила да скрие своята рожба в тръстиките на река Нил, за да я спаси от фараоновите палачи! В Стария Завет има много примери на саможертва и обич между родители и деца. И това не е роман, не са легенди, а самият живот.

Обикновено се смята, че свекърва и снаха в едно семейство не могат да живеят в сговор, че тяхната взаимна омраза е нещо естествено. Също и в нашите народни песни и умотворения често се рисува ненавистта между свекърва и снаха. В Стария Завет обаче имаме класически пример на привързаност и обич между свекървата Ноемин и снахата Рут в прекрасната книга под същото заглавие – Рут. Дошло време те да се разделят. Напразно Ноемин увещавала Рут да остане при родителите си в Моавската земя, защото, ако дойде с нея във Витлеем, очаквали я множество несгоди и труден живот, „но Рут отговори: не ме принуждавай да те оставя и да се отделя от тебе; но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог… само една смърт ще ме раздели от тебе“ (Рут 1:16, 17).Премъдрата книга Притчи Соломонови е изпълнена с множество поучения за добър и щастлив семеен живот, например: „Къща и имот се наследяват от родители, а разумна жена е дар от Господа“ (19:14). „По-добре сух залък и с него мир, отколкото къща пълна с месо от заклан добитък, но в нея раздор“ (17:1). „По-добре ястие от зеленчук, и с него любов, нежели угоен вол, и с него омраза“ (15:17). „Който съсипва баща и изпъжда майка, е син безсрамен и безчестен“ (19:26). „Мъдър син слуша бащина поука, а буен – изобличение не слуша“ (13:1). „Слушай (синко) баща си, той те е родил; не занемарявай майка си, и кога тя остарее“ (23:22). „Мъдър син радва баща си, а глупав е тъга на майка си“ (10:1).

В тридесет и първа глава на същата книга се дава идилия на щастлив семеен кът, описва се добродетелната и работлива съпруга; нейната цена е по-висока от бисер. „Тя, както търговските кораби, отдалеч си набавя храна. Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си. Намисли си за нива, и придобива я; от плода на ръцете си насажда лозе… Протяга ръце към хурката, и пръстите ѝ се хващат за вретеното. Шепата си на сиромах отваря и ръката си на нужделив подава… Мъжът ѝ е известен при портите, кога стои със старейшините на страната… Здравина и хубост е нейното облекло, и весело гледа на бъдещето. С мъдрост отваря устата си, и кротка поука е на езика ѝ… Стават децата и я ублажават, – мъжът и той я хвали: „много жени добродетелни е имало, но ти надмина всички“ (31:14-29).

Според старозаветното схващане, назначението на жената е да бъде радост на мъжа, източник на семейно щастие посред многочадие. Премъдрият Еклисиаст дава следния съвет на мъжа: „През всички дни на суетния си живот наслаждавай се от живота заедно с жената, която обичаш и която ти е дал Бог под слънцето…“ (9:9). Изобщо, нещата имат две страни: лице и опъко. Еклисиаст разглежда жената от тези две страни и намира, че има случаи, когато тя е по-горчива от смъртта, „защото тя е мрежа, сърцето ѝ – примка, ръцете ѝ – окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея“ (7:26). У Еклисиаст, а така също и в книга Притчи, наред с добродетелната жена се рисува и развратната жена, която „хвърля примки по стъгдите“, „вкъщи не обича да стои“ и прочее (Притчи 5:4, 22, 23; 7:22; 22:14 и други).

Бог благословил моногамното семейство. „И рече Господ Бог: не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен“ (Битие 2:18). „Жената е взета от мъжа“, „затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си“ (2:23). Жената пък „ще тегне към мъжа си, и той ще господства над нея“ (3:16). Апостол Павел, изхождайки от Стария Завет, дава идеално разрешение на въпроса за отношенията между мъжа и жената в семейството: „Вие, жени, покорявайте се на мъжете си… Вие, мъже, обичайте жените си“ (Ефесяни 5:22, 25). А на децата, в духа на книга Притчи, той казва: „Вие, деца, бъдете послушни на родителите си, в името на Господа, защото това е справедливо“ (Ефесяни 6:1).

Могат да се посочат още места, от които се вижда, колко много е допринесъл Старият Завет за изграждане на здраво и щастливо семейство.Освен за семейството Старият Завет, наред с Новия, е допринесъл твърде много и за общественото възпитание, за насаждане на ценни добродетели между хората и народите. В никоя история не бихме могли да посочим такива светли личности, с такива високи обществени добродетели и дарования, каквито срещаме в Библията – Стария и Новия Завет. Те светят като факли в далечното минало, но могат да ни служат за пътеводни звезди и в настоящето, и в бъдещето.

В това отношение трябва да се подчертаят особено пророците, чиято дейност главно се заключавала в областта на религиозния и социален живот, а някои от тях, като Исаия, Иеремия и Иезекиил, били и царски съветници, и оказвали голямо влияние и в областта на политиката. Те предпазвали своя народ от политически катастрофи и изобличавали високопоставени сановници и царе, когато служили на чужди интереси и за лични изгоди, жертвайки народното добро.

Понеже на много места съм писал за социалната и политическа дейност на пророците като народни будители и възродители, тук ще пропусна този въпрос. Ще се спра на добродетелта – любов към враговете, която някои по неосведоменост отричат, че се проявява в Стария Завет. Да обичаме близките си, да положим душата си за ближния, това е най-възвишената обществена добродетел, която с още по-голяма сила и пълнота е разкрита в Евангелията.

Не само това, но и Старият Завет проповядва любов към враговете и чужденците. Разбира се, за нас, християните, Старият Завет е изгубил своето значение в сакрално и ритуално отношение, но в основните му етични принципи ние не виждаме никакво несъгласие с християнството. Нито една от десетте заповеди не може да бъде отхвърлена от християнско-етично гледище, защото старозаветните и новозаветните нравствени начала са едно и също божествено откровение. Много от евангелските заповеди за любовта имат своето основание в Стария Завет. Така например, сам Иисус Христос казва, че двете най-големи заповеди, на които се крепи целият Закон и Пророците, са задължителни и за Неговите ученици и последователи, а именно: „Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ и „Възлюби ближния си като себе си“ (Матей 22:37, 39; срв. Марк 12:30; Лука 10:27). Тези заповеди още Моисей е изрекъл пред израилския народ. „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили“(Второзаконие 6:4, 5). „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си“ (Левит 19:18). Тези две заповеди: за любовта към Бога и към ближния са дадени, значи, още в Стария Завет, затова Спасителят казва, че на тези две заповеди „се крепи целият Закон и Пророците“ (Матей 22:40).

Но освен това, в Стария Завет имаме заповеди за съчувствие и подпомагане на враговете, което говори за едно развито благочестие и нравствено съзнание, например: „Недей се радва, кога врагът ти падне, и сърце ти да не се весели, кога се той препъне“ (Притчи 24:17). „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода“ (Притчи 25:21).

Иов, за да подчертае своята невинност, между другото, казва: „Радвах ли се за гибелта на врага си и тържествувах ли, кога го постигнеше злочестина? Аз не позволявах на устата си да грешат с проклеване душата му“ (Иов 31:29-30).

Тези разбирания и настроения почиват на Закона, който е изпълнен също от такъв дух. Ето какви заповеди срещаме тук:

„Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го; ако видиш на неприятеля си осела, паднал под товара си, не го отминавай, а го разтовари заедно с него“ (Изход 23:4-5).

В книга Левит в същата глава, където се казва: „обичай ближния си като себе си“ (19:18), няколко стиха по-надолу ние четем такива наставления, върху които малцина сериозно са се спирали, а именно:

„Когато пришълец (гер) се засели в земята ви, не го притеснявайте: пришълецът, заселен между вас, да ви бъде също като ваш туземец; обичайте го като себе си; защото и вие бяхте пришълци (герим) в Египетската земя“ (Левит 19:33). Значи, любовта към ближния се разпростира и към чужденеца, и към врага.Що се касае до думите на Спасителя в Матей 5:43: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“, те не биха могли да бъдат използвани като аргумент срещу Стария Завет и в полза на тезата, че тук се проповядва обич само към ближния, а враговете трябва да се мразят. Такава изрична заповед в Стария Завет никъде не се среща. Напротив, ние посочихме множество места, в които се дават практически наставления как да се помага на враговете и чужденците в случай на нужда, и по този начин да се изрази любовта към тях.

Тогава как да си обясним тези думи на Иисус Христос? Може ли Той да се заблуждава, или да казва неверни неща? Разбира се, че не !

Преди всичко тези думи не се цитират, като заимствани от Стария Завет – от Закона или Пророците. В пета глава от Матей Иисус Христос на няколко пъти употребява изрази: „Слушали сте, че бе казано на древните“ или „ Слушали сте, че бе казано“. В едни случаи Той прави буквални цитати, в други – предава само смисъла, а в трети – какво е било казано и как се е постъпвало. И Спасителят, като има предвид множеството случаи в миналото, когато се е забравяла заповедта на Моисей за подпомагане на неприятеля и за обич към чужденеца (Изход 23:4-5; Левит 19:33), и се е действало според началото: обичай ближния си и мрази врага си, твърде основателно подчертава: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат“ и прочее (Матей 5:44).

Множество са случаите от историята на еврейския народ, когато се е казвало и проповядвало омраза към враговете, към чужденците и към всичко нееврейско, и, може би, тъкмо тези случаи е имал предвид Спасителят, когато е изрекъл въпросните думи. Така например, след вавилонския плен знае се, с каква омраза евреите се отнасяли към чужденците, които считали за свои врагове. Ездра предписал дори да се разторгват всички бракове, сключени с чужденци или чужденки.Освен това самите книжници и фарисеи подстрекавали народа към омраза спрямо чужденците – иноплеменници и иноверци особено срещу римляните. „Казано бе“, значи не в Стария Завет, а може би от съмишлениците и приемниците на Ездра, от книжниците и фарисеите, които признавали обич само към ближния, тоест едноплеменника, сънародника и проповядвали омраза към врага, тоест неевреин – иноплеменник. Този дух и разбирания са предадени до голяма степен и в Талмуда.

Няма съмнение, че заповедите за любовта са вечни и неизменни етически принципи, които са разкрити в тяхната пълнота и съвършенство в Новия Завет. Но тяхното основание и начало се крие в Стария Завет, който е един подготвителен, преходен етап към християнството. Няма съмнение, че ще настъпи едно обедняване на съвременната духовна култура, ако се отстрани от живота такъв важен възпитателен фактор.

Няма съмнение, значи, че старозаветната религия почива и е изградена на един висок морал, въплътен и оделотворен от велики и знаменити личности и образи. Безспорна истина е, както посочих, че от нравствени и издигнати личности се ражда доброто семейство, доброто общество и държава.

Според Стария Завет, израилтянинът трябва да се счита с околния свят, такъв какъвто е в действителност, особено във време на бедствие и нужда, и тук, в живота, трябва той да покаже своето благочестие и благотворство. Благочестие не значи фанатизъм; да бъдеш благочестив и набожен не значи да слезеш дълбоко в себе си и тук да се затвориш. Благочестие значи изпълнение на Божията воля словом и делом. Старозаветното благочестие е нещо твърде трезво и твърде просто; то значи: пълна всеотдайност на Бога в мисъл и дело.С покъртителни думи ни рисува пророк Иеремия това душевно състояние: „Ти, Господи, ме увличаше – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мен – и надви“…(21:7). Така е ставало с повечето от пророците при тяхното призоваване. И когато Бог ги надвиел, когато те подчинявали напълно своята воля на Божията, тогава те не ставали чающи мечтатели, а били изпълнени с воля за подвизи. Пророците не били мекушави, колебливи, лишени от мъжество, не стояли вън от света с техните мисли и настроения: не, те действали с пълна решителност и пълна трезвост посред своя народ. Старият Завет ни показва, как благочестиви хора, изпълнени с религиозен ентусиазъм, могат да станат хора на своето време и за своето време, как те могат да живеят в тясно общение с околните си, как те принадлежат на света, а не вън от света. Пророците ни учат, как истинският благочестивец не троши моста между него и света, но търси света, за да може в него напълно да върши Божието дело. Така, оттук ние можем много нещо да коригираме в нашето религиозно мислене и чувстване, в нашата дейност.

Всякога да имаме предвид, че трябва да се прави разлика в Стария Завет между преходното и временното и между постоянното и неизменното, ръководени от мащаба, който ни дава Новия Завет. Това разграничение можем да правим, според както ни наставлява апостол Павел: „Изпитвайте всичко, ο доброто се дръжте“ (1 Солуняни 5:21). Ние дължим благодарност на всички изследователи от по-новото време, които с дълбоко разбиране, с грижливо и благочестиво изучаване на Стария Завет ни научиха да имаме нов поглед към тази свещена книга. Така само може да се служи на истината и да се услужи на Христовата Църква в днешните тъй размирни времена. Защото не са истински последователи Христови онези, които държат здраво само за буквата на закона от миналото, но тези, които в духа на големите библейски мъже от онези велики времена продължават така да мислят и работят[2].
________________________________

*Източник – https://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Предвид факта, че статията е обнародвана преди близо шестдесет години в Духовна култура и езика ѝ там е доста архаичен, същата публикация е осъвременена след намеса на автора на блога.

[1]. Например August Wünsche, Die Schönheit der Bibel, Leipzig 1908, 2 Bände, и други.

[2]. Заключителни думи в ценната книга на Херман Шустер „Das Аlte Testament heute”, 1935.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4po